Кристина Дод
Опасност в червена рокля (15)

Петнайсет

Телефонът в стаята на Хана иззвъня. Тя се откъсна от книгата и погледна към старомодния черен телефон.

Той никога не звънеше. Кой можеше да я търси?

Побърза да изтича и да го вдигне. Госпожа Манли сигурно се нуждаеше от нещо.

— Хана. Здрасти, Трент е.

— Трент? — Тя свали слушалката от ухото си и я погледна.

— В неподходящ момент ли се обаждам? — Плътният му глас с характерен акцент накара косъмчетата на тила й да настръхнат.

— Не. Да не е станало нещо? С охраната, искам да кажа. — Защото тя вече си беше легнала, но това не означаваше, че не може да скочи и да се облече бързо. Медицинските сестри бяха като ченгетата. Ставаха и от сън, ако се наложи.

— Всичко е наред. — Той звучеше приятно, възпитано. — Работата не е единствената причина да се обадя на красива жена.

Това я спря по средата на пътя към килера.

— Моментът не е подходящ — каза той.

— Не. Не! — Тя се отпусна обратно в леглото и се замисли… красива жена. Доколкото знаеше, никой не я беше описвал като красива. Затова мъж, който никога не я бе виждал, я нарече така. — Само че вие не знаете как изглеждам.

— Работя в сферата на сигурността. Знам най-дълбоките ви тайни. — Сега той прозвуча смешно и самоосъждащо.

— Вярно. Бях забравила. — Тя се погледна в огледалото над старомодния скрин и направи физиономия. Беше измила грима от лицето си, носеше най-старата си, най-тънка нощница, а косата й изглеждаше така, сякаш птица е свила в нея гнездо. И все пак от комплимента бузите й се зачервиха.

— Освен това мога да си представя как изглеждате, нали? — попита той.

Тъй като тя самата си представяше как изглежда той всеки път, когато говореха, се наложи да се съгласи.

— Предполагам, че можете, но ако ме мислите за красавица, ще бъдете горчиво разочарован, когато ме видите на партито.

— Съмнявам се. — Гласът му стана по-дълбок. — Знаете ли какви фантазии съм имал за медицински сестри?

— Мога да си представя, но те не са истина — каза тя със строга решителност.

— Не. Моля ви. Не разбивайте мечтите ми.

Тя се засмя.

Той изглежда не се засегна, изчака я да свърши, преди да попита:

— Какво правите в момента?

— Аз… — Тя се огледа. Седеше в балдахинено легло, заобиколена от туристически пътеводители, докато телевизорът боботеше на канала за прогнозата на времето. Тя взе дистанционното и изключи звука. — Опитвах се да чуя прогнозата за утре вечер.

— Според местната станция ще е студен и сух Хелоуин. Това, да ви кажа, ще улесни живота ми. Никакви глупави чадъри, освен това няма нищо по-ужасно от това да стоиш навън и да гледаш как колите пристигат, докато във врата ти се стичат дъждовни капки.

Както очакваше, тя се усмихна.

— Не е точно очарователният живот, който съм си представяла за охранителен агент.

— Очарователен? — Той изсумтя. — Бихте ли нарекли дундуркането на богати момиченца, докато се влачат от един нощен клуб в друг, очарователно?

— Не, това звучи трудно.

— Ужасно. Очарователно? Да прекарваш часове наред в следене на изневеряващ съпруг, за да снимаш поредната му любовница, знаейки през цялото време, че след това ще отиде и ще се откупи пред недоволната си съпруга с някакво бижу.

Така ли се беше случило с баща й?

— Няма толкова голямо бижу, което да ме накара да забравя подобно нещо.

— И аз не го разбирам. — Той явно си спомни нещо друго. — О, да не забравяме и очарователните часове, прекарани в опити да се разбие закодирана сметка в компютър.

Тя се стегна. Дали това беше случаен коментар, или се опитваше да измъкне от нея информация?

— Че защо ще го правите?

— Ще се изненадате от това, че престъпниците държат всичките си документи в компютрите си. Помагал съм при обвиненията на няколко души, обвинени за подобни злоупотреби. — Той прозвуча весело и съвършено невинно.

Това беше шансът й да разкрие професионалните му тайни.

— Как наистина разбивате кодирана сметка?

— Първо опитваме обикновените пароли, които хората използват. Нали разбирате, неща като цифровизирани имена или рождените дни, набрани в обратния ред.

Кодът на госпожа Манли беше много по-сложен, но Хана се нуждаеше от още подробности.

— Значи не бива да използвам рождената си дата, напечатана на обратно?

— Определено не. Ако се окаже, че не е рождената дата, трябва да използваме разшифроващото устройство на компютъра. — Той прозвуча самодоволно. — Това винаги ни позволява да влезем.

— Но след това трябва да намерите правилните файлове, нали? — Тя задъвка палеца си, докато чакаше отговора му.

— В половината от случаите файловете са на десктопа, интелигентно кръстени „Сметки“ или „Аритметика“. — Почти го видя да клати глава невярващо. — Вижте, не искате да слушате за скучната ми професия.

Тя обаче искаше. Наистина. Но колко информация щеше да й даде Трент? Със сигурност нямаше да получи реална помощ. В тази ситуация, с толкова много пари, които чакат да бъдат пуснати, можеше да разчита единствено на себе си.

— Така че ще ви кажа една тайна.

Тя се наведе напред и скръсти ръце върху вдигнатите си колене.

— Да?

— Тази работа е прикритие на истинската ми професия.

— Която е…?

— Всъщност съм таен британски агент. Може да сте чували за мен. — Той направи театрална пауза. — Бонд. Джеймс Бонд.

Тя се улови, че седи, забравила за книгата в ръката си, усмихваща се глупаво.

— Името нищо не ми говори.

— По дяволите. Точно от това се страхувах. — Той се засмя весело. — Предполагам, че ще се наложи да ви взема на някое от моите вълнуващи приключения, преди да ме опознаете.

— Обичам вълнуващите приключения.

— Ще уредя едно. Но не казвайте на никого истината за мен, иначе ще трябва да ви убия.

— Устните ми са запечатани. — Тя вдигна поглед от „Пътеводител за Великобритания“. — Но само ако вълнуващото ви приключение е в Корнуол.

— Корнуол? Мейн?

— Не, Корнуол, Англия. Джеймс Бонд не е ли от Англия?

Гласът му внезапно се промени, стана сух и подчертано британски.

— Права сте. Така е, от Англия съм. Любезен, изискан…

— Депър.^[1]

— Не е нужно да се назовават имена.

Тя се разсмя.

— Защо толкова се интересувате от Корнуол? — Той наистина имаше невероятен британски акцент. Ако не знаеше, щеше да се закълне, че наистина е англичанин.

— Винаги съм искала да отида там: краят на земята, бури, крал Артур… Крайбрежието на Мейн изглежда прилича на Корнуол.

— Иска ми се да ви видя в Корнуол… как седите на скалите, гледате към морето, а вятърът роши косата ви.

Тя вдигна глава, сякаш можеше да усети бушуващата буря. Прокара пръсти през косата си и си помисли какво ли е да е там, когато вълните се разбиват в скалите… да е там с него.

— Разбира се. — Той изостави британския акцент и прозвуча отново като себе си, на североизточно наречие. — Бих искал да ви видя, където и да е.

Тя наведе брадичката си и разтърка с ръце голите си рамене, пропъждайки кратката фантазия. Трябваше да си напомни, че независимо от това колко страхотен е гласът на този тип и колко добре флиртува, той е стар и плешив, дебел и чорапите му са с индийски десен.

И женен. Със сигурност беше женен.

— Предполагам, че най-хубавата част от цялото това седене на партито е храната. Имам предвид, домакините ви позволяват да похапнете, нали? — Хитро. Това беше хитро, Хана.

Гласът му прозвуча сериозно.

— Аз не си позволявам да ям. По отношение на съдържанието на мазнини храната, която се сервира на тези партита, е вредна колкото и бързите храни, и докато част от работата ми е да преча на лошите типове да попадат на събитието, другата част е да съм в състояние да ги преследвам, ако се появят. Фитнесът е нещо много важно за мен и за всички в компанията ми.

— Компанията на баща ви — напомни му тя.

— Да. Компанията на баща ми.

Тук вече го хвана. Трент тренираше здраво.

Но това не пречеше да е възрастен, женен и плешив.

Макар че сигурно не прекалено възрастен, иначе как би преследвал лошите типове?

Сякаш беше задала въпроса гласно, той каза:

— Трийсет и осемгодишен съм. Предполагам, че имам още петнайсет години на разположение, в които мога да работя на терен — стига да не ме контузят, искам да кажа. После ще му мисля. — Гласът му стана весел. — Разбира се, ако се оженя, съпругата ми може да поиска да се прибирам по-рано.

— Ооо! Значи не сте женен? — Тя си помисли, че е прозвучала радостно и леко.

Той, напротив, беше много сериозен.

— Не, Хана, не съм женен.

Тя размаха юмрук във въздуха.

— Нито пък съм плешив.

Хана подскочи толкова силно, че изпусна телефона. Затърси го между гънките на чаршафите и го притисна към ухото си.

— П-плешив?

— Не се ли притесняват всички жени за това? Дали един мъж е плешив?

— Не забравяйте чорапите с индийски мотиви — промърмори тя.

— Какво?

— Значи си имате коса?

— Черна и гъста. Още не съм взел да побелявам. — Той направи пауза, докато тя се опитваше да си го представи. — Ами вие?

— Аз съм на трийсет и четири. С руса коса. Не мисля, че имам бели косми, но ако случайно имам, те не се виждат.

— Харесвам блондинките.

— Аз харесвам мъже с тъмни коси.

— Подстригвам я късо…

— Значи когато съборите на земята лошите типове, те не могат да я хванат и да ви попречат? — предположи тя.

— Това, както и фактът, че според наръчника на Британските тайни служби съм длъжен да я нося къса.

— Бях забравила за това. — Тя изостави изискаността и започна направо да го разпитва.

— Какъв цвят са очите ви?

— Вие какъв мислите, че са?

— Черна коса… значи кафяви очи.

— Точно така.

— Носите тъмни костюми и бели ризи, и хубави обувки, защото трябва да ви е удобно, докато стоите прав, освен това трябва да сте в състояние да тичате с тях, а и работата ви изисква да изглеждате елегантен. — Вече беше изградила в съзнанието си представа за него.

— Това ми харесва. Ще ме познаете веднага щом ме видите. — Плътният му глас стана почти дрезгав.

Образът му затрептя толкова близко, че тя можеше почти да го види.

— Кажете ми за себе си. Как изглеждате? — Когато тя се поколеба, той каза: — Знам, че сте руса, така че… може би със сини очи?

— Да. Сини очи, светла кожа.

— Лунички?

— О, да. — Проклятието на живота й.

— Харесвам лунички.

Тя си пое дълбоко дъх. Мъжът не казваше нищо изключително, но в същото време… казваше верните неща.

— Всичко друго е напълно нормално.

— Най-хубавите черти? Бързо, без да мислите.

— Имам хубави устни.

— Ааа. Подходящи за целуване. — Прозвуча одобрително.

Тя се усмихна.

— Най-лошите черти? — продължи той.

Хана въздъхна.

— Хайде, кажете ми — подразни я той.

— Ушите ми стърчат.

— Много ли?

— Не са големи и косата ми е гъста, освен това я подстригвам подходящо, така че не се виждат през повечето време.

— Хана, ама много ли стърчат?

— Да! Добре, де. Така си е.

Наградата за честността й беше тих, дружелюбен смях в слушалката.

— Когато бях тийнейджърка и щях да ходя за първи път на танци, се опитах да ги залепя. — Нямаше представа защо му признава това.

— И получи ли се?

— Използвах дъвка. Тя залепна за косата ми и… — Хана го изчака да спре да се смее и продължи: — Имах дълга коса и се наложи да я отрежа. Беше много травмиращо.

— Сигурен съм, че това е било. Но вече не ви е грижа. Усмихвате се.

Тя сложи пръсти пред устните си, сякаш да ги скрие от… телефона.

— Откъде знаете, че се усмихвам?

— Усещам го по гласа ви.

Той също се усмихваше. И тя също го усещаше по гласа му.

— Момчето, което ме взе за танци ми се подиграваше за това.

— На тази възраст всички момчета са такива — увери я той. — Знам го. И аз бях такъв.

Само че това бе отдавна отминал етап. Сега той беше… сладък и горещ като какао.

— Добре. Сега е ваш ред. Каква е най-голямата ви тайна?

— Бях повече от нехранимайко като тийнейджър. Бях хулиган. — Прозвуча като шега.

Така че тя се опита да му я върне.

— Сериозно? Кожено яке и всичко останало?

— Да. Откраднах едно кожено яке. — В момента звучеше напълно сериозно.

Тя зяпна.

— Хана?

— Тук съм.

— Шокирана.

— Предполагам, да. Но изглеждате толкова…

— Почтен? Уверявам ви, че съм… вече.

Представи си млад, чернокос хулиган в кожено яке, как се носи с отпусната походка по улицата, хвърля погледи към сенките в алеята, готов всеки миг да нападне, и все пак предпазлив… защото той беше най-добрият с ножа, най-добрият с юмруците, най-безпощадният… Тя задържа дъха си.

Тишината се беше проточила прекалено дълго.

— Трент?

— Помислих си, че може би сега, когато знаете какъв съм бил, няма да искате да говорите с мен. — Продължаваше да е сериозен.

— Не, не е това. Представях си ви като…

— Член на банда. Наистина членувах в банда. Не е очарователно. Долно е и грозно. Изпратиха ме за една година в затвор за малолетни и бях щастлив. Щастлив, че са ме заловили. Щастлив, че ще изляза жив.

Нямаше значение какво казва. Образът на тъмнокосия млад бандит в съзнанието й ставаше все по-силен. Той подхвърли иронично:

— Представяте си „Уестсайдска история“, нали?

Образът изчезна с едно тихо „пук“ и тя се разсмя.

Беше прав. Виждаше го да щрака с пръсти, готов да танцува на музиката в главата й. А след това, когато спря да се смее, тя се прозя.

Той внезапно каза:

— Трябва да ви оставя да спите. Знам, че госпожа Манли и нейното парти ви създават достатъчно работа.

— Приятно ми е. — Не й се искаше той да затваря.

— Очаквам с нетърпение утрешната вечер.

— Аз също.

— Трент — добави той.

— Какво? — Защо го беше казал?

— Аз също, Трент — настоя той. — Харесва ми, когато произнасяте името ми. Харесва ми звука му върху устните ви.

Тя прехапа долната си устна и въпреки че той не се виждаше, не знаеше накъде да гледа.

— Знаете ли — гласът му отново бе придобил онзи дълбок тембър, — когато се видим, това ще е за първи път. Но независимо от всичко ще се познаем.

Беше останала без дъх.

— Можете да се оглеждате за жена с щръкнали уши.

— Ще гледам за срамежлива блондинка с пръснати по носа лунички.

Този мъж я караше да потръпва с всяка своя дума. Тя леко разтърка кожата между гърдите си, над сърцето.

— Не очаквайте прекалено много — предупреди го.

— Ще се познаем дори никога да не бяхме водили този разговор. Очите ни ще се срещнат и тогава ще разберем… просто ще разберем.

Тя притисна коленете си едно към друго, размърда се неловко, сякаш възбудата препускаше по вените й.

— Да не би да се опитвате да ме съблазните?

— Успявам ли?

Хана се засмя и беше доволна от безгрижния си тон.

— Не, но е забавно да се слуша.

Той се поколеба, сякаш искаше да я предизвика. После произнесе:

— Не можете да кажете, че не съм опитал.

— Лека нощ… Трент.

— Ето каква стана тя. — Той прозвуча развеселено: — Аз не можах да ви съблазня с всички думи от речника, а вие ме съблазнявате с една сричка.

— Трент — повтори тя тази единствена сричка. — Лека нощ, Трент. — Чу го да простенва и затвори телефона, усмихвайки се.

Дали я беше съблазнил с разговора си? Беше отрекла.

Беше най-голямата лъжкиня на света.

Слава богу. Ако той подозираше с каква лекота тя откликва…

Замисли се, представи си как ще го види утре вечер и как той може съвсем да не е толкова красив и прекрасен, колкото си го представя. И все пак щеше да го види, така че не би могъл да излъже прекалено много.

Може би беше нисък — с нейния ръст. Или по-нисък.

Но не можеше да се убеди, че това има значение, защото продължаваше да чува стона му, когато произнесе неговото име.

Беше прозвучал като мъж в мига на най-върховния екстаз.

А тя… тя беше жена, възбудена от всяка дума, която той бе изрекъл.

Смъкна се надолу, извън възглавницата, докато гърбът й се отпусна на равно и впери очи в тавана. Образът му отново изникна пред нея, не младият, як главорез, а по-възрастният мъж с белези от преживявания, с тяло на боец и лице на тъмен ангел. Представи си го над себе си, как я притиска към матрака, как я целува с цялата страст на дивата си природа, разтваряйки я към себе си…

* * *

Докато се въртеше в леглото, обхваната от фантазиите си, Гейбриъл се бе изгърбил над монитора и дишаше тежко. Всеки път, когато тя се докосваше, той простенваше, представяйки си се върху нея, как успява да изтръгне реакция от нея и давайки й себе си в отговор.

Тя беше всичко, което някога бе искал от жената на мечтите си. Всичко, което някога бе искал да притежава сродната му душа.

Хана Грей беше всичко за него.