Кристина Дод
Опасност в червена рокля (11)

Единайсет

Карик си проправи път през тълпата пред „Манго“, най-страхотния клуб в Ню Йорк сити, и докато вървеше към отговорника за реда, чу коментарите, които се носеха между хората зад въжетата.

Един глас, силен и нетърпелив:

— Кой е той?

Задъхан.

— Прилича на Брад Пит.

Пренебрежителен.

— Не, Брад Пит е прекалено стар. Този тук изглежда като човек, който е направил милион долара за един ден на фондовата борса.

Неспокойно сумтене.

— Не, това е Джърмън Мадокс, актьорът, който ще играе новия Батман.

Карик съзнателно не погледна към жената; не искаше да знае дали е млада, или стара, дебела или слаба, красива или грозна. Но беше доволен.

— Абе, това е Карик Манли. — Карик винаги инсталираше някого, който да каже истинското му име.

— Кой е той? — Беше същата жена, която го бе сбъркала с актьор.

Карик се намръщи.

— Онзи богат плейбой, дето баща му избяга със състоянието на семейството — рече подставеният от него човек в тълпата.

— Ааа, оттам ли идват паричките му? — Непознатата видимо изгуби интерес.

— Кой да ти каже — въздъхна неговият човек, — но е добре дошъл на такива места.

Като по знак отговорникът за реда махна на Карик да влезе.

Вътре ехтеше музика. Блестяха светлини. Около масите стояха в групи метални палмови дървета. Интериорът очевидно трябваше да създава впечатление за пустинен остров. Той разпозна половин дузина млади актриси, празнуващи своята младост, сексапил и слава с толкова енергия, колкото им позволяваха диетите и наркотиците. Имаше и актьори, както и деца на политици, а също и хора, прочути със семейните пари или с това, че вечно създават скандали.

И той бе един от тях. Състоянието на семейството му го нямаше, както и скандалите на баща му, но докато повечето мъже биха се отказали и започнали от началото, той си бе поставил за цел да остане един от елита, а нищо не доказваше успеха му така, както да бъде винаги добре дошъл в „Манго“.

Днешният ден беше отвратителен. Тази вечер имаше нужда да е в „Манго“.

Той започна да си проправя път към една маса, около която стояха три момичета и го гледаха с интерес. Сигурно бяха деветнайсетгодишни. Без съмнение бяха богати. И ако той не отидеше при тях, някой друг щеше да го направи.

Почти бе стигнал до масата, когато някой го стисна за рамото.

Обърна се раздразнено.

Мъжът беше с бръсната глава, носеше тъмни очила и бе облечен в бизнес костюм. Не беше нищо специално и все пак инстинктът за самосъхранение подсказа на Карик, че е сила, с която трябва да се съобразява.

— Ти пък кой си?

Бръснатата глава заговори в ухото му:

— Озгууд иска да те види.

По дяволите. Никой не знаеше кой е Озгууд. Никой не знаеше как изглежда. Никой не го бе виждал, или ако беше, то не го признаваше. До тази минута Карик не знаеше дали да вярва изобщо на слуховете за съществуването на Озгууд, камо ли пък че е собственик на клуба. Озгууд имаше страховита репутация — такава, че принуждаваше полицията да си трае за „нередностите“ на бара.

И сега изведнъж… Озгууд иска да се срещне с Карик. Отвратителен завършек на един отвратителен ден.

— Какво иска? — попита Карик.

— Не съм посветен в работите на Озгууд. — Непознатият се обърна и се отдалечи, без да се обърне да види дали Карик го следва.

Следваше го.

Насочиха се към тоалетната, после внезапно промениха посоката към празната, тъмна стена. Мъжът направи нещо, Карик не видя какво, и една врата се отвори. Влязоха в мъждиво осветен коридор, който беше като излязъл от филм за затвор, и тръгнаха към дъното му, към една тясна метална врата без дръжка. Бръснатият отново направи магия и отвори и тази врата.

После даде знак на Карик да влезе вътре.

Карик нямаше никакво желание да го прави. Имаше лошото предчувствие, че знае защо е повикан, а това не беше никак добре.

— Не се помайвайте, господин Манли. Влизайте — извика отвътре сърдечен мъжки глас.

Охранителят заби коляно в гърба на Карик. Направи го толкова силно, че Карик политна напред и се стовари на пода на стаята с хриптене. Със счупено ребро и натъртен бъбрек.

Бръснатата глава влезе след него и затвори вратата.

Стените бяха боядисани в сиво. Не се виждаха картини, нито прозорец. Миришеше странно, на потни чорапи. Озгууд седеше зад едно бюро, на което имаше лампа за четене, насочена напред. Обстановката беше аранжирана така, че той да остава в тъмнина, но у Карик се създаде впечатлението за мъж на средна възраст, със слабо телосложение, от онези, дето правят ръжен хляб за нюйоркските магазини за деликатеси. Нищо кой знае какво.

Карик се опита да стане.

Бръснатата глава го ритна в сгъвката на коляното и той отново се строполи долу.

Озгууд не изглеждаше впечатлен. Беше наел тази буца мускули да впечатлява вместо него.

— Вижте, господин Манли, продължава да стои въпросът с неплатената ви сметка на бара. — Озгууд прелисти някакви страници.

— Мога да платя. — Карик предположи, че си е счупил китката. Предположи също така, че ако не се погрижи за проклетата сметка, китката ще е най-малкият му проблем.

— Тя възлиза на над двайсет хиляди долара.

— Какво? — Карик се подпря на единия си крак и понечи да се изправи. — Няма начин да съм изпил какъвто и да е алкохол за двайсет хиляди долара.

Озгууд удари с нокът и Бръснатата глава изрита Карик в стената.

Когато Карик се свлече на пода, Озгууд поясни любезно:

— Тук се включва наемът за стаята за лични представления над бара и за изпълнителите. А също за пурите и тревата.

— И все пак… двайсет хиляди — изпъшка Карик и се сепна, но Бръснатата глава не помръдна.

— Забравих ли да спомена, че държа също така „Рашардс“ в Сохо и „Битърс“ в Гринуич?

Боже. Карик се беше разпуснал нашироко, предполагайки, че ако не дължи прекалено много на всяко едно място, няма да има проблеми. Това преди винаги беше сработвало. Откъде да знае, че са собственост на Озгууд?

— Мога да платя.

— Сериозно? — вдигна вежди Озгууд.

— Имам си начини. — Карик със сигурност нямаше да каже на Озгууд колко беше изтънял портфейлът му.

— Банковата ви сметка е празна. Апартаментът ви не е ваша собственост. Приятелите ви няма да ви дадат назаем и един цент. — Озгууд се засмя снизходително, сякаш се забавляваше. — Финансовото ви положение е толкова плачевно, че нямате смелост да влезете в „Сакс“ от страх, че ще си вземат обратно обувките от краката ви.

— Откъде знаете какво има в банковата ми сметка? — Сляпата ярост накара Карик да се изправи за миг. — По-добре спрете да дебнете и да слухтите…

Бръснатата глава го удари толкова силно, че от очите му изскочиха искри. Той изпищя като момиче и рухна, гърчейки се.

През пулсирането на кръвта в ушите си чу Озгууд да казва:

— Май не се учите много бързо, а, господин Манли? Увъртате дори в мое присъствие. И то, при положение че ми дължите пари, които няма начин да платите. Освен това се влачите като червей.

Когато Карик успя да си поеме дъх, каза:

— Не се влача.

— Ще видим. — Озгууд прозвуча развеселено. Настъпи тишина, нарушавана единствено от задъханото дишане на Карик.

Първо реши да се опита да стане отново. После се запита дали да не демонстрира по-голямо незачитане.

Тъй като тишината се проточи, а Озгууд седеше, без да издава звук, Бръснатата глава не помръдваше, въображението на Карик се раздвижи.

Отначало си спомни колко лесно го повали Бръснатата глава.

След това се сети за слуховете, които витаеха около Озгууд — че бил педофил, изнасилван, садист, че бил отговорен за осакатяването на труповете, изровени от едно гробище и намерени на нюйоркското пристанище.

И най-накрая до съзнанието му достигна, че всъщност никой не знаеше къде е той… и никого не го беше грижа. Страхуваше се да попита, но се страхуваше и да не попита. Все пак прочисти болезнено гърлото си и прошепна:

— Какво искате?

Със сърдечен, окуражаващ и удовлетворен глас Озгууд произнесе:

— Изглежда смятате, че майка ви знае къде е скрито състоянието на баща ви…