Кристина Дод
Опасност в червена рокля (29)

Двайсет и девет

Хана имаше среща.

Тя се премести в стаята, където беше спала първия път и сега стоеше, подпряла длани на студения гранитен плот в банята. Погледна в огледалото блесналите си очи и си каза да се успокои. Беше само среща, а тя бе толкова глупава да се вълнува, особено, при положение че спеше с мъжа, с когото се срещаше.

Окей, фактически тя само спеше до него, нищо повече.

Но го желаеше, той също я желаеше и точно сега тя балансираше по острието на бръснача между възторг и страх, между надеждата, че ще правят любов и увереността, че ако правят, ще трябва да плати някаква цена.

Тя вдигна четката и я прокара през косата си, искаше й се да е отново руса, искаше й се да е с модерна прическа, китката да не я боли… Пусна четката на плота.

Раната я болеше през цялото време, а когато извъртеше ръка, я пронизваше остро. Независимо от всичко се отказа да пие нещо по-силно от аспирин. Не сега. Не тази вечер. Тази вечер се нуждаеше от всичкия си ум и съобразителност.

Гейбриъл Прескот беше силен мъж, със силни апетити и личностно присъствие, което впечатляваше дори когато мълчеше. Ако се поддадеше на импулса да прави секс, беше повече от сигурна, че ще е преживяване, което ще разтърси всичко, което е вярвала и жадувала — и не непременно по добър начин. А като се свържеха физическата и емоционална бъркотия с юридическите й проблеми — и ето ти беда.

Тя сложи бърз, лек грим.

Но пък го желаеше.

И на последно място: искаше да чуе останалата част от историята.

Облече се в пижамата на Гейбриъл, напъха се в хавлиения халат, който Даниел й бе донесъл, завъртя се пред огледалото и въздъхна. Пижамата беше прекалено голяма. Светлозелен, торбест и дълъг до прасците, халатът не беше с хубава кройка. Но нямаше какво друго да облече, така че…

Насочи се към спалнята. И застина.

Вратата към дневната беше затворена. Но някой беше влизал, може би някоя огромна афроамериканска вълшебница, тъй като на леглото бе оставена рокля, и то не каква да е рокля. А от тези, които носеха моделите на филмовите премиери.

Тя я вдигна с благоговение и я задържа пред себе си. Падаше до глезените й — дълга, гладка завеса червена коприна с копринени презрамки и дълбоко изрязан гръб. Едната страна на тясната пола, беше цепната до бедрото. Тя никога не бе притежавала нещо подобно в живота си и отчаяно искаше да й стане.

С бързо движение я пусна на леглото и съблече пижамата и халата. Взе роклята, пъхна се в нея и я повдигна нагоре. Коприната се плъзна по бедрата й, по хълбоците и гърдите. Провря ръце под презрамките.

Ставаше й. Сякаш някой й беше вземал мярка.

Спомни си внезапно начина, по който Гейбриъл я гледаше, и си помисли, че наистина го е направил. Беше преценил размера й на око и с ръце, докато бяха спали заедно. Беше мъж, който знаеше прекалено много за жените.

Хана отиде до тоалетната масичка. Плъзна се, всъщност, защото в тази рокля се движеше по различен начин, цялата плавност и изящество, и когато го правеше, кракът й се подаваше през коприната през дръзкия процеп, секси покана за всеки мъж, който я види.

За Гейбриъл.

Фигурата в огледалото на тоалетката изглеждаше висока и стройна. Тънката коприна обгръщаше гърдите и хълбоците й, а когато се обърна и погледна, видя, че обвива задника й любовно като ръце на мъж. Деколтето на гърба беше дълбоко изрязано, презрамките прилепваха към раменете й. Роклята беше направо великолепна — и направо плачеше за бельо.

Тя погледна към леглото.

На пода бяха паднали красиви, миниатюрни гащички.

Но нямаше подходящ сутиен.

Вдигна гащичките и ги огледа отпред и отзад. Би могла да ги определи като дързък стринг.

— Как бих могла да пропусна такова нещо? — запита се тя саркастично.

Празната стая не отговори, така че ги обу.

Огледа се в огледалото, после потърси сутиен. Не, нямаше такъв. Зърната й… личаха под роклята.

Като използва фуркетите, които намери в една кутия върху тоалетката, тя събра косата си и я вдигна небрежно нагоре.

На пода до леглото стояха обувки, червени, с ниски токчета. Ставаха й, но изпита перверзно удоволствие, разбирайки, че са малко тесни.

Така че господин Гейбриъл Прескот не беше уцелил точно всичко.

Леко почукване по вратата я накара да подскочи.

— Да?

— Госпожице Грейс, ще си тръгна вечерта, но ако желаете да дойдете да вечеряте с господин Гейбриъл, ще ви сервирам на маса до прозореца — информира я Даниел.

— Добре. Благодаря ви.

Пауза. След което той попита:

— По мярка ли ви е всичко? Харесва ли ви?

— Да, става ми и ми харесва. Вие ли го избрахте?

— Не. — Даниел се ухили. — Не съм аз. Господин Гейбриъл знаеше точно какво иска. Аз просто трябваше да го намеря.

Разбира се. Знаеше го още преди да попита.

Тя изчака смутена още няколко минути, после отиде — не, плъзна се — до вратата. Отвори я и влезе в дневната.

Осветлението беше слабо. Музиката беше бавен джаз. Застланата с бяла покривка маса се намираше до прозореца. Гейбриъл палеше свещите върху масата.

Силуетът му бе очертан на фона на нощта, силно тяло на мъж в тъмен костюм и вратовръзка, и за миг толкова силно й заприлича на Трент Сансуси, че очите й се насълзиха. После той се огледа и се изправи, и отново беше Гейбриъл Прескот.

— Боже мой — прошепна той. — Боже мой. — Вие сте ходещ и говорещ сбъднат сън.

Тя се изчерви от начина, по който я гледаше.

— От роклята е.

— Съвсем определено не е от роклята. — Дрезгавият му глас беше съблазнителен.

— Ами, не е и от бельото — смотолеви тя.

— Какво?

— Нищо. — Тя тръгна — не, плъзна се — и застана до него. — Наистина се дължи на роклята. Прави ме по-висока, по-стройна и по… — Тя махна с ръка. — Просто нещо повече!

— Не. Дължи се на вас. — Като се наведе, той сложи целувка върху челото й. — Определено се дължи на вас.

Това бе всичко, но то я накара да се почувства замаяна и флиртуваща. Слава богу, че неудобните обувки щяха да я държат трезва, иначе току-виж му се хвърлила веднага.

— Вие също изглеждате добре.

— Благодаря. Това не е толкова удобно, колкото пижамата ми, но е малко по-официално. — Той дръпна един от столовете около масата. — Докторът не ни позволява да пием вино, но ще ни позволи да пийнем студен чай. — След което направи физиономия.

Тя се засмя.

— А Даниел ни донесе фантастична вечеря от „Кафе Ани“. Да й се насладим, докато е топла.

Хана се отпусна в стола и под прикритието на масата се освободи от обувките си.

Гейбриъл се настани отсреща. Вдигна първите два похлупака от блюдата и като посочи към списъка до лакътя му, й каза:

— За аперитив имаме терин от черен боб с козе сирене и салата от сурово сушена риба тон с печено цвекло и цикория.

Лъхна я мирис на пикантна храна и за първи път от година усети апетит.

Той вдигна следващите капаци.

— За основно имаме добре изпечени на скара скариди с картофено-сиренена енчилада, изпечени на дървени въглища агнешки котлети с черни маслини и мента, и печено филе миньон с пушен чедър и царевични зърна със зелено чили.

Всяко плато представляваше изкусителен шедьовър от цветове и текстури, и стомахът й изкъркори.

Той посочи към последните три капака, сложени на масичката за кафе.

— А за десерт…

Хана го прекъсна със смях:

— Кой ще изяде всичко това?

— Не знаех какво ще предпочетете. — Изглеждаше объркан и тържествен. — Не исках да останете гладна.

Приглушената светлина рисуваше сенки в трапчинките на бузите му и точно под веждите. Светлината от свещите танцуваше по кичурите на лъскавата му черна коса. Устните му изглеждаха меки, очите му бяха завладяващи, но онова, което наистина привлече вниманието й, бяха ръцете му: големи, талантливи, ловки, с дълги пръсти, които намазаха масло върху една франзела и й я подадоха.

— Не мисля, че мога да остана гладна — каза тя тихо.

Усмивката му обещаваше храна и още толкова много…

Хранеха се бавно, наслаждавайки се на богатия микс от аромати, разговорът им беше несвързан, въртеше се около трафика в Хюстън, пазаруването в Галерията и отличните ресторанти в този район. И все пак те казваха едно, а имаха предвид друго, разменяха баналности и чакаха. Чакаха напрежението между тях да се увеличи.

Когато задоволиха апетита си, Гейбриъл се пресегна през масата и хвана ръката й; докосването му беше топло и настоятелно. Прокара пръстите си по нейните.

— Да се преместим на дивана.

Тя го погледна в очите. Те мамеха като изумруди, загадъчни и обещаващи. Дали си даваше сметка, че може да я съблазни с усмивка, с поглед?

Разбира се. Беше от онези мъже, от които трябваше да се страхува: богати, влиятелни, безскрупулни. Като Карик Манли.

При тази мисъл тя трепна и издърпа ръката си.

— Какво не е наред? — попита Гейбриъл.

Не, все пак Гейбриъл беше съвсем различен. Не беше красив като филмова звезда. Не парадираше с богатството и чара си, за да впечатли. Чертите му бяха строги, като непроницаемите каменни надгробни плочи, издълбани от маите много отдавна. Той рядко се усмихваше. Рядко се мръщеше. Емоциите му, когато ги показваше, проблясваха в очите и думите му. Беше мъж с дълбочина, която тя нямаше търпение да измери.

Не, той нямаше нищо общо с Карик Манли.

— Може би трябва да проверим дали Даниел ни е донесъл десерта?

Тя свали салфетката и се изправи, усещайки за пореден път как погледът на Гейбриъл се спуска и гали очертанията на тялото й. Караше я да се чувства сякаш е съвсем естествено да е облечена в тази рокля.

Отиде до дивана и се сви в ъгъла, съзнавайки, че бедрата й се откриват от цепката на полата. Съзнаваше и едновременно с това изпитваше задоволство, защото Гейбриъл не можеше да отлепи поглед. Тя поглади меката кафява кожа на дивана и видя как той небрежно сваля сакото и вратовръзката си, премятайки ги върху стола.

Бялата риза правеше кожата му да изглежда като препечена, а редицата копчета привлякоха погледа й надолу към колана му.

— Ще донеса кафето — обяви той.

Хана го проследи как отива към кухнята. Харесваше й телосложението му — мощни рамене, широк гръден кош и стегнат задник, който изглеждаше добре в панталон.

Той се върна с поднос, натоварен с термос от неръждаема стомана, захарница и сметана. Остави го на масата и когато тя понечи да се изтегли напред, й направи знак да се облегне.

— Аз ще налея. Вие си стойте спокойно.

Спокойно? Изражението му не казваше „спокойно“. Устните му бяха стиснати, а очите му блестяха собственически; излъчваше жестокост и свирепост, като звяр, доволен, че е паднала в лапите му.

И ако беше умна, щеше да бъде предпазлива.

Вместо това тя се чувстваше така, сякаш след дълго, ужасно пътуване най-после се е прибрала у дома.

Той сервира десерта на масичката за кафе — тексаски орехов пай с ванилов сладолед и карамелизиран портокалов сос, сладко бананово тамале^[1] с карамелизиран ананас и кокосов сладолед и плато със сирена — и след като опита по хапка от всичко, тя не можеше да хапне нищо повече.

Защото искаше да го целуне, да го държи, но първо имаше някои неща, които трябваше да бъдат казани.

Така че го изгледа неохотно и му напомни:

— Обещахте, че ще ми разкажете за семейството си.

— Да. — Изглеждаше така, сякаш съжалява за обещанието си, но не се отметна от уговорката. — Грозна история. Приемните ми родители бяха убити от един от видните жители на града. Организирал работата да изглежда сякаш са откраднали църковните фондове, изоставили са семейството си, избягали са през границата и са разбили умишлено колата си. Ченгетата се хванаха на това, или защото беше лесно и възбуждащо духовете, или защото кучият син, който ги уби, им беше платил. — Гейбриъл късаше всяка дума с усилие.

Прииска й се да направи нещо за него, нещо, което поне малко ще го успокои. Пъхна ръката си в неговата.

Той стисна пръсти около нейните и ги задържа върху коляното си.

— Семейството беше разбито, всички ние бяхме разпратени в приемни семейства в различни части на страната. Само аз не останах. Бях ядосан. Точно както преди.

— И уплашен, точно както преди.

Той я погледна изумен.

— Кошмарите, спомняте ли си?

— Разбирате ме толкова добре.

Искаше й се да го погали, но в същото време знаеше, че едва ли ще одраска повърхността на този сложен, многопластов мъж.

— Кошмарите… Сънувах ги, докато стоях по средата на натоварената автострада срещу бетонната бариера и плачех от страх, докато колите преминаваха. — Очите му бяха тъмно, тъмнозелени и гледаха към място, което тя не можеше да види.

Като се стараеше да не мърда рязко, тя се премести по-близо до него.

— Защо сънувахте това?

Вниманието му се върна към нея и той произнесе пламенно:

— Защото това не беше сън. Когато бях на четири, майка ми ме изостави по средата на автострадата, и когато полицията ме намери, не исках да вървя. Казах, че мама ми е казала да стоя там. — Мъжът преживяваше отново страданията на момчето. — Трябваше да ме вземат насила.

Сълзи изпълниха очите на Хана и се търкулнаха по лицето й.

— Съжалявам. — Може би не беше сто процента здрава, защото обикновено не плачеше за случили се отдавна трагедии.

Той й подаде носната си кърпичка. Тя се опита да попречи на грима си да не се разтече, опита се да се стегне.

— Съжалявам. Глупаво е, знам, но когато си помисля за онова ужасено момченце, просто… Сърцето ме заболява. — Гласът й секна на последната дума.

Сълзите й изглежда не го накараха да се почувства неловко. Вместо това той я гледаше внимателно, сякаш преценяваше искреността й.

От този цинизъм сърцето я заболя още повече.

— Съжалявам. Глупаво беше — повтори тя.

— Всичко се оправи. — Той махна с ръка наоколо, сякаш да отвлече вниманието й с великолепния изглед и кожените мебели, с личния си асансьор. — Както сама можете да видите.

— Майка ви… не се ли върна да ви потърси? — Гласът й беше дрезгав от усилието.

— Новинарските канали съобщиха за инцидента, но… не. Малко вероятно е жена, която изоставя детето си насред магистрала да се интересува от благополучието му. — Той се усмихна с горчиво презрение. — Никога не съм казвал на никого за майка ми и за кошмарите. Не знам защо го казах на вас.

Тя му се усмихна.

— Защото аз ви казах за моя баща, а никога не съм го казвала на никого. Защото двамата имаме много общо — и двамата е трябвало да превъзмогнем загубата на родители и да се изградим сами.

— Значи не си бъбрим, защото имаме достатъчно смущаваща информация, с която можем да се изнудваме един друг?

Веселостта й изчезна; понякога цинизмът му стигаше прекалено далече.

— Не — каза тя твърдо. — Не правим това, а споделяме един с друг, защото си вярваме.

— Така ли?

— Така изглежда.

— Тогава… — Гласът му прие топъл, дълбок, съблазняващ тон. — Надявам се, че ми се доверявате достатъчно, за да правите любов с мен.

Както го беше правил много пъти преди това, той хвана здравата й китка със своята… но този път всичко беше различно. Бронзовата му кожа гореше, зелените му очи излъчваха жар и той разтърка с палец кокалчетата й, спотаен порив на желание. Вдигайки ръката й към устните си, той я целуна, дъхът му беше топъл и миришеше на кафе.

Сърцето й започна да бие лудо, тя се изчерви и се наведе към него.

Той обхвана тила й и я целуна, бавно стапяне и сливане на устни, езици… и души. Другата му длан я погали по голата ръка, по рамото и после, сякаш беше напълно естествено, намери издутината на гръдта й и притисна мекото хълмче в дланта си, хвана зърното между палеца и показалеца си. Изследва формата, разтърка плата над него, дразнейки я с подръпване и триене на коприната.

Дишането й се учести, кръвта препусна във вените и някъде дълбоко в нея желанието, което изпитваше към него, премина в болка и нужда.

Като я целуваше, поддържайки тила й в дланта си, той се изправи над нея, бутна я назад върху кушетката и тя отпусна глава на възглавницата. Коприната на роклята се вдигна към коленете й.

Един от краката му беше на пода. Коляното на другия беше забил в кушетката до хълбока й. Свободната му ръка докосна леко оголеното й бедро и той промърмори срещу устните й:

— Възбуждаш ме цяла вечер. Знаеш го, нали? — Внезапно беше преминал на „ти“.

— Ти избра роклята — напомни му тя.

Той се дръпна и се взря в лицето й. Дланта му погали крака й.

— Не е роклята — горещо произнесе той. — А ти самата. Толкова си силна, толкова упорита… като енигма. Искам да те познавам, да изровя всички истини за теб.

Тя си пое бързо въздух.

— Истините за мен са…

— Опасни? Като теб?

— Защо мислиш така? — Този човек я плашеше. Възбуждаше я. Когато я погледнеше, виждаше прекалено много. Страхуваше се, че е видял истината.

Караше я да иска да избяга… но и да изпитва нужда да остане.

— Защото си опасна за мен. — Пръстите му се огънаха на тила й, масажираха я и едновременно с това я държаха на едно място.

Тялото му я държеше в затвор и въпреки всичко… този затвор беше хубав. Нямаше какво да се плаши от него. Като се пресегна, тя издърпа краищата на ризата му от колана и я разкопча бавно, без да бърза. Той чакаше, единственият знак за нетърпението му беше бързото повдигане и сваляне на гръдния му кош. Когато ризата увисна на раменете му, тя прокара длан по гърдите му, гладки, мускулести и силни.

— Толкова си красив — прошепна беззвучно.

Погледът му стана по-твърд, по-горещ, по-интензивен, магнит, който изискваше вниманието й. Притисна коляното й нагоре към гърба на дивана, отваряйки я.

Пръстите му обхванаха бедрото й, после се плъзнаха към гащичките. Нейните малки, символични гащички. Дръпна ги настрана. Палецът му се плъзна по гънката.

Тя ахна, устните й леко се разтвориха. Искаше й се той да спре, искаше й се да побърза, искаше й се…

Докосването му я прониза като светкавица, горещо, бързо, намери я, нахлу в нея.

Шокирана, тя се изви.

— Вече си влажна. — Гласът му беше топъл и нисък, мека възбуда, която придружаваше останалото. — Цяла вечер гледам как гърдите ти се люлеят, как зърната ти се втвърдяват и се отпускат и се питам каква ли си отвътре. — Пръстът му се плъзна в нея отново. — Питам се дали ще ми отговориш както аз ти отговарям, с всяка фибра на тялото си, или всичко е било една преструвка, за да ме привлечеш в пламъка си.

Тя искаше да възрази. Защо я мисли за измамница? Как може да допусне подобно нещо?

Дали не виждаше прекалено много в душата й? След това палецът му намери клитора й. Неспособна да се отдръпне, тя изохка.

— Да — прошепна той. Разтърка я бавно, в нежни кръгове. Пръстът му излезе, след което хлътна още по-дълбоко.

Оргазмът я връхлетя, направи я сляпа за околната обстановка, за спомените й, за всичко… освен за него. Докато я разтъркваше и събуждаше чувство след чувство, тя вече усещаше, че тялото му е върху нея, очите му я наблюдават, миризмата му я обгръща, че той е вътре в нея. Принуждавайки, убеждавайки, неудържим, Гейбриъл беше всичко, което някога бе искала.

Гейбриъл беше неин.

Когато свърши и остана да лежи задъхана под него, осъзна няколко неща. Беше се плъзнал на дивана до нея, беше прехвърлил ръка около раменете й и я притискаше към тялото си. Пръстите му продължаваха да влизат в нея и да излизат. А той я гледаше така, сякаш оргазмът й беше негов.

— Това не беше преструвка — каза той. — Чувствам всеки удар на сърцето ти и всяко потрепване.

Тя едва дишаше, но успя да попита:

— Откъде да знам… че ти не си измамник?

С лениво движение той издърпа ръката си. Отпусна я на корема си, разкопча ципа на панталона си. И отново се изправи над нея. Взе ръката й, сложи я на корема си и я плъзна надолу в боксерките.

Пръстите й обхванаха ерекцията му. Беше горещ. Беше корав. Голям и възхитителен; и вътре в себе си тя усети избухващо с нова сила желание.

Лицето му над нея беше опънато.

— Когато те погледна, когато те докосна, когато съм с теб не мога да мисля за нищо друго, освен за това какво би било да съм в ръцете ти и да ти показвам…

— Какво?

— Цвета на удоволствието.