Кристина Дод
Опасност в червена рокля (2)

Две

Пет месеца по-късно

В елегантния вход на кънтри клуба на Тайнмаут Карик Манли спря пред огледалото. Огледа се и приглади тъмната си коса, разрошена от пролетния бриз. Беше един и деветдесет, с широки рамене, облечен в черен костюм, колосана бяла риза и матово златна вратовръзка. Когато един мъж имаше произход като неговия, когато беше надарен с подобни зелени очи, той трябваше да изглежда сдържано елегантен. Трябваше да изглежда консервативен. Трябваше да бъде внимателен.

Доволен от вида си, той се насочи към елегантния салон за пушене.

Колинсън го посрещна преди още да е прекрачил прага.

— Добър ден, господин Манли, ще желаете ли екземпляр от „Уолстрийт джърнъл“? — Тих, сдържан и без възраст, Колинсън беше перфектният иконом за мъжки клуб с ограничен достъп.

— Разбира се. — Карик пое предложения вестник, пъхна го под мишница и прецени позата и поведението на всеки от мъжете вътре. Беше умение, което бе развил и усъвършенствал по време на гладните години.

Клубът изглеждаше както е бил преди петдесет години: ламперия от тъмно дърво, високи прозорци, тапицирани кожени столове, струпани вестници в края на масата. Тихото жужене на мъжките разговори и прозвънването на чашите изпълваха въздуха.

Матю Дейвис се хилеше самодоволно, загледан в горящия край на пурата си. Карик беше дочул слухове за успешна сделка с покупка на акции по вътрешна информация; очевидно бяха истина.

Съдия Уорнър Едгърли, със слушалки на ушите, гледаше дивиди, по челото му пълзеше гореща червенина. Сигурно пак гледаше някое порно.

Джеф Дресер седеше на бара, надвесен над джин и тоник. Дресер изглеждаше потиснат и раздразнен, а всичко, което правеше надутия глупак нещастен, беше добра новина.

Карик се плъзна на стола до Харълд Гриндъл, най-големият стар клюкар в Нова Англия.

— Какъв му е проблемът на Джеф Дресер? — промърмори той.

— Какво? — извика Харълд.

Карик се наведе напред и увеличи звука на слуховия му апарат. После, все така спокойно, попита:

— Казах: какъв му е проблемът на Джеф Дресер?

— А-а — Харълд понижи също гласа си. — Не си ли чул? — И с потайна усмивка, която придаваше пикантност на премеждията на Джеф Дресер, той разказа историята за смъртта на Доналд Дресер Старши и подробностите около завещанието му.

Когато свърши, Карик подсвирна тихо.

— И какво, значи сега Дресер работят в застрахователната фирма?

— Членовете на борда на директорите си скубят косите. Акциите се сриват с всеки изминал ден. Като превантивна мярка са уволнили няколко от най-некадърните наследници на стария. — Сълзящите от старост очи на Харълд заблестяха. — Включително Синтия.

— Не може да бъде!

— Тя ги заплашва със съд, но Буркхарт ме увери, че искът й никога нямало да мине в съда. Попитах го за скандала с частната медицинска сестра на стария Доналд. Замълча си, но аз подочух, че онази е спала със стареца, за да може да гушне петдесет хиляди долара.

Веждите на Карик отскочиха нагоре невярващо.

— Старецът трябва да е изкуфял, защото по времето, когато го познавах, нямаше нещо, което да е в състояние да го размекне.

Харълд се дръпна назад засегнат.

— Казвам ти само каквото съм чул. — Той изключи слуховия си апарат и изпухтя силно: — Парвеню!

Ах, да. Първата обида за деня.

С бавна, шляеща се походка Карик се насочи към бара, седна през два стола от Дресер и погледна бармана.

— Джин и тоник — поръча той.

Мразеше джин и тоник, но и без това не се канеше да го пие. Поръча просто така, от чувство за съпричастност.

Остави броя на „Уолстрийт джърнъл“ върху лакирания черешов плот и пробяга с поглед по заглавията, после се обърна с умело изиграна изненада.

— А, не ви видях там, господин Дресер. Как е Райън?

Райън Дресер беше кретенът, който превърна в ад живота на Карик, след като мултимилионният бизнес на Натан Манли фалира, отпраши с парите за Южна Америка или Тайланд, или един бог знае къде, и остави Карик и майка му мизерстващи и унижени.

— Райън ли? О, добре е. Двайсет и двегодишен и негоден за нищо. — Джеф Дресер заваляше думите, пиян до козирката в два следобед.

Нещата се нареждаха от добре по-добре.

— Но Райън има всичките онези пари зад себе си. Как може да е негоден за нищо?

Дресер му хвърли един поглед, който подсказа на Карик, че не е толкова пиян, че да не долови сарказма, когато го чуе.

Барманът плъзна питието към Карик, който вдигна чашата за бърз и отвличащ вниманието тост.

— За старите нефтени компании. Още дълги години да царуват.

— Предполагам, че сте чули историята. — Дресер погледна зад него възмутено. — Всички са чули историята и не спират да я предъвкват и да злорадстват.

Карик умно предпочете да замълчи.

— Дори онова проклето момиче ни се подигра. Изсмя се право в лицата ни! — Дресер побутна чашата си към бармана, който я допълни и му я върна.

Карик се направи на неразбрал.

— Какво проклето момиче, сър?

— Госпожица Хана Грей. Медицинската сестра на татко. — Дресер наклони питието към гърлото си. — Дал е на тази кучка петдесет хиляди долара за свирка.

— Трябва да е била яка свирка. — Карик завъртя чашата си с лед върху бара.

— Големи сини очи, платиненоруса коса, невинно личице и тяло, което не е за изпускане. Да, предполагам, че е била дяволски яка свирка. — Дресер се усмихна с мръсна усмивка. — Буркхарт твърди, че била почтена. Трябваше да видите само погледа на лицето му, когато тя призна, че го е направила!

— Признала е, че е правила на баща ви свирка? Пред адвоката?

— Е, не каза точно „свирка“. Каза, че тя и татко били… приятели, но с какъв само тон. Намекът беше секси, но не ясен. — Дресер се усмихна мазно. — Семейството заведе дело, за да спре изпълнението на завещанието.

— Как мина? — Очевидно не добре, но на Карик му беше приятно да накара високомерния негодник да си го признае.

— Завещанието е непоклатимо. Проклетият Буркхарт се е погрижил. Но аз си отмъстих на Хана Грей. Заведох дело. Предстои разследване на сертификата й за медицинска сестра, а агенцията й за назначаване я е изхвърлила.

В главата на Карик се зароди идея.

— Значи Хана Грей не може да работи в щата Ню Хемпшир и живее от наследството на баща ви. Това няма да й стигне за много дълго.

— Нещо повече, тя няма други средства и работи едва от пет месеца. — Откровената злоба върху лицето на Дресер почти накара Карик да изпита съжаление за госпожица Хана Грей. — Може и да съм разбит, може да се наложи да работя, за да се изхранвам, но за бога, тя знае, че не може да си играе игрички с мен и да й се размине безнаказано.

Нямаше какво повече да чуе от Джеф Дресер, така че Карик се надигна.

— Предайте на Райън моите поздрави и му кажете, че ако имам нужда от застраховка, непременно ще се обърна към него.

Дресер се дръпна назад в стола си, сякаш Карик го беше ударил — което всъщност той наистина бе направил по един симпатичен, игрив начин.

Карик се отдалечи на няколко крачки, после се обърна назад.

— Във връзка с Хана Грей. Предполагам, че я виждате понякога?

— Понякога. — В гласа на Дресер прозвуча враждебност. — Защо?

— Обзалагам се, че тя се срамува да ви гледа в очите.

— Да се срамува? Вие шегувате ли се? Тази малка вещица се хили насреща ми с гордо вдигната брадичка.

Значи Хана Грей беше от жените, които Карик харесваше; тя държеше под око кесията с парите и не се стесняваше да прави онова, което трябва да се направи, за да ги докопа.

— Хубаво — каза Карик. — Хубаво. Това е всичко, което исках да знам.