Кристина Дод
Опасност в червена рокля (28)

Двайсет и осем

Когато се събуди, Хана се протегна лениво; имаше чувството, че може да прекара целия ден в четене на нещо забавно и гледане на бейзбол.

Беше неделя, нали?

Без да бърза, тя отвори очи — Гейбриъл я гледаше.

Мигновено се събуди напълно, застина неподвижно като заек под погледа на лъв.

— Здравейте.

Страхотно начало за разговор.

— Изглеждате по-добре. — Той се подпря на лакът и се наведе, нарушавайки за пореден път личното й пространство.

— Благодаря, така предполагам и аз. — Издърпа завивката нагоре до брадичката си и седна.

Изгледа го обидено, когато той се излегна в нейната половина на леглото.

— Нищо не може да се види — напомни й той. — Облечена сте в моята пижама. А тя е скучна.

— Точно така. — Не я гледаше обаче с поглед, който да потвърждава, че пижамата е скучна.

— Освен това ако съм имал намерение да лудувам, хъркането би ме отказало.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Значи сте чувствителна душа.

— Не мисля така, но жените обикновено не спят, докато са в леглото ми, затова не знам със сигурност. — Той се засмя.

Но вероятно беше истина.

— Наистина сте досадник. Освен това си идете във вашата половина от леглото! — Тя го блъсна в гърдите със здравата си ръка.

Той се прекатури, като не преставаше да се смее, и когато тя посегна да го плесне хубавичко за назидание, той хвана ръката й.

Раздразнението й се стопи.

Неговото веселие изчезна.

Докато се гледаха един друг, дъхът й заседна в гърлото и тя почувства нещо, което не беше чувствала от… ами, от преди година на Хелоуин. Споменът за Трент и партито, и онзи магичен танц я накараха да отдръпне ръката си.

— Аз… трябва да… използвам тоалетната. — Тя се плъзна от леглото, без да откъсва очи от Гейбриъл.

Защото той не откъсваше очи от нея, дори когато тя се обърна и забърза към банята. Знаеше, защото усещаше погледа му.

Хана затвори вратата след себе си. Заключи, макар да не знаеше защо. Той сигурно имаше ключ. По пък от друга страна не даваше признаци, че под какъвто и да е предлог би се присъединил под душа. Тя вярваше в излъчването на послания, а това послание беше „не“.

Хана се погрижи за най-неотложните проблеми, после видя чифт нови всекидневни дамски панталонки в сив цвят и спортна блузка в метличиносиньо, оставени на плота до мивката. Върху дрехите бяха сложени полиетиленова торбичка, точният размер, за да обвие китката й и тънко ластиче.

А може би Гейбриъл се опитваше да й изпрати послание?

Тя се погледна в огледалото.

Може би беше така. Спеше от дни, ставаше само да яде и да си измие зъбите, а сега изглеждаше като истински Рип Ван Уинкъл^[1], само че без брадата.

Тя пусна душа, покри превръзката си и влезе в голямата душ-кабина.

Беше страхотно. Дори повече от страхотно с тези прекрасни струи, които я обливаха на правилните, а също и на погрешните места, тази дъждовна буря, която се изсипваше над главата й и дузината различни шампоани и сапуни.

За първи път от година се чувстваше на себе си. Не беше изтощена. Не беше гладна. Не беше уплашена. Тя беше Хана Грей, стоеше тук в душ-кабината на Гейбриъл Прескот, когато осъзна, че трябва да измисли да направи нещо друго, освен да бяга.

Не можеше вечно да кръстосва цяла Америка. Дори Карик да не я намереше, тя щеше бавно да се съсипе като човек, преследван от страх и мъка, бягащ вечно и отиващ заникъде. Трябваше да си състави план. Да направи нещо, което да сложи край на тази лудост.

Трябваше да отиде при ченгетата или федералните, или… при някого.

Тя си пое дълга глътка наситен с пара въздух.

Да, щеше да го направи. Но първо щеше да се наслади на душа — помириса всички шампоани и избра горчив портокал — и се подготви да се отпусне в обятията на лукса. Дори досадната превръзка не можеше да намали удоволствието, когато се сапунисваше и търкаше, изпълнена с блаженство.

Една мисъл наруши спокойствието й.

Как щеше да се справи с неловкото чувство за близост, което изпитваше към Гейбриъл? Три дни, откак спеше с този мъж. В редките случаи, когато се събудеше, той винаги се суетеше и лично й пъхаше храна в устата, сякаш беше орел, а тя неговото орле. Не го познаваше, но в същото време… миналата нощ някакъв инстинкт я накара да осъзнае. Лежеше на една страна, с гръб към него, притисната към неговото тяло, а ръката му се беше обвила около нея. Дишаше дълбоко, сякаш спеше, но в същото време тя усети нещо твърдо да я притиска отзад.

Знаеше, че мъжете получават неволни ерекции през нощта. Но тя беше в неговата пижама, а той беше навлякъл бельо и тениска, така че двамата бяха напълно облечени. Освен това никога не я бе докосвал интимно; нямаше никакви намеци за сексуален тормоз. Обаче тази ерекция я накара да осъзнае няколко неща, които непрекъснато бе игнорирала.

Той беше силен, здрав, нормален мъж със силни, здрави, нормални апетити, които никаква рана не би могла да възпрепятства.

Тя беше силна, здрава, нормална жена със силни, здрави, нормални апетити, които, казано честно, никога досега не бяха задоволявани. Не че се бе опитвала много усърдно, след гимназията и колежа мъжете бяха разочарование, и докато батериите можеха да задоволят основните нужди, то имаше да се желае много по отношение на обичта и ласките след това.

И макар с Гейбриъл да не ги свързваше нищо, освен това, че ги бяха простреляли, все пак те споделяха това неясно, сексуално чувство, което се влачеше като излъскана верига между тях.

Беше нещо, с което трябваше да се справи. Само дето не знаеше как.

Когато най-накрая излезе изпод душа, чу, че Гейбриъл говори с някого. Никой не му отговори, затова предположи, че е по телефона.

Избърса се и се облече, после открехна вратата и остана да слуша, не думите, защото това би било подслушване, а ласкавия, шеговит тон, който накара сърцето й да се свие от завист. Когато разговорът му приключи, тя влезе в стаята.

— Вие имате семейство.

Той погледна стреснато; после се дръпна и тя осъзна, че макар не нарочно, бе нахлула в личния му свят.

След това той отново се отпусна на купчината възглавници отзад.

— Имам три сестри, от приемното ми семейство. Това беше Пепър, по някакъв начин е разбрала, че са ме простреляли. — Устата му се изви мрачно.

Хана пристъпи към него.

— Не се е зарадвала.

— Прочете ми едно конско.

Когато казваше нещо такова, тя можеше да долови тексаския му акцент.

— Казах й да не съобщава на другите две, но предполагам, че е твърде късно за това. Сега ще започнат да ми звънят. — Той се намръщи. — Не обичам, когато ми викат.

— Можехте да им се обадите. — Хана се приближи още към него. — Нали разбирате, докато аз похърквах.

— Не исках да ви прекъсвам. Освен това ще започнат да ми повтарят, че трябва да се заема с по-безопасна работа.

Хана отвори уста да попита какво всъщност работеше.

Но той не й даде шанс.

— Проблемът е, че се страхуват да не ме изгубят отново.

— Отново? — Това беше интересно. Хана застана права до леглото.

— Помните ли, когато ви казах, че Прескот са ме взели, когато съм бил единайсетгодишен? Господин Прескот беше министър.

— Израснали сте в семейство на министър? — Хана си помисли за всичките си подозрения във връзка с него и се запита дали това означава, че трябва да изостави подозренията си, или да ги остави да се потвърдят.

— Взеха ме от едно малко тексаско градче. Да. Съпругата му ме занесе у тях като малко изгубено коте и обяви, че ще ме задържат. И го направиха, което предизвика голям скандал в градчето. Полумексиканец, полу един бог знае какъв, но целият проблем беше в начина, по който ме описваха големите стари клюки. — Гейбриъл явно не понасяше старите клюки. Личеше си от начина, по който устните му — обикновено пълни и подканящи — се стиснаха и ъгълчетата им увиснаха надолу.

— Какъв проблем?

— Бях с неизвестен произход. Прекарах първата част от живота си в социални домове, знаейки, че никой не ме иска и знаейки защо: защото по цял ден плачех от яд, а нощем плачех от кошмари.

Кошмари. Искаше й се да попита… но не още. Не и докато той говори.

— После Прескот ме прибраха и аз най-после имах дом. Когато плачех от яд, те ме дръпваха настрана, докато се успокоя. Когато плачех нощем, идваха и ме държаха. Говореха ми… господин и госпожа Прескот ми казаха, че Бог винаги ще бъде с мен и че когато имам кошмари, мога да се помоля и Бог ще ме успокои. Казаха ми, че Бог ме обича колкото и белите деца, които живеят в голямата им къща с родителите си, които са женени, казаха ми да се огледам. Попитаха ме дали мисля, че тези деца, които имат родители, които ги натискат да са най-добри в бейзбола или гимнастиката са щастливи. Дали децата, чиито родители са разведени, са щастливи. Дали тези, които се забавляваха като ми се подиграват, че съм никой, всъщност мислят, че са по-добри от мен и дали не компенсират нещо с това. — Гейбриъл се засмя. — Господин Прескот каза това със сериозно изражение, а госпожа Прескот го смъмри; той каза, че не разбирам какво имал предвид, но аз го уверих, че разбирам.

— Еха. — Хана се опита да сдържи смеха си.

— Вярно е. Той ме погледна, а после ми каза, че понякога да кажеш истината не означава, че трябва да кажеш всичко, което знаеш. — Гейбриъл се засмя отново. — Тогава осъзнах, че му харесва да съм там. Имаше три дъщери и съпруга. Аз бях другият мъж. Водеше ме на лов, научи ме да стрелям. Вземаше ме, когато отиваше да купува подаръци на съпругата си. Влачеше ме със себе си в църквата при другите мъже. Понякога ми доскучаваше, но накрая знаех, че е било страхотно. Принадлежах към нещо.

— Това е страхотно.

— Докато не навърших тринайсет. — Внезапна сянка на болка го накара да пребледнее, но Хана не мислеше, че се дължи на раната. — Господин и госпожа Прескот бяха убити.

— Убити? — Не се бе шокирала да чуе, че е бил в приемен дом. Той имаше самонадеяността на мъж, който е разчитал на себе си през целия си живот. Но това…

— Защо?

Очите му се притвориха, сякаш се беше изморил, и тя почувства внезапна вина. Раните му бяха толкова по-лоши от нейните, а тя сега се чувстваше силна. По най-егоистичен начин го държеше буден и го караше да говори.

— Ще ви кажа — произнесе той. — Ако вечеряте с мен тази вечер, ще ви разкажа цялата история.

— Че с кого другиго да вечерям? Искам да кажа, затворени сме двамата в този апартамент…

Той я изгледа изпод тежките си клепачи и тя осъзна — той нямаше предвид вечеря. Имаше предвид вечеря.

Тя седна мълчаливо. Беше размахал привлекателно стръвта, но опитът я бе научил, че зад кукичката винаги се крие въдица. В този случай тя знаеше отлично каква е въдицата… и все пак стръвта беше толкова, толкова привлекателна. Пое си бавно въздух, възнамеряваща да каже правилното нещо, да каже „не“, да държи тези взаимоотношения на безопасно разстояние. Вместо това обаче изтърси:

— Ще ми бъде приятно да вечерям с вас.