Кристина Дод
Опасност в червена рокля (32)

Трийсет и две

Гейбриъл влезе в спалнята, надявайки се, че Хана все още не е заспала. Трябваше да й каже истината колкото е възможно по-скоро. Трябваше да я задържи, да я убеди, че наистина вярва на историята й, да обсъдят стратегията по залавянето на Карик в крачка и каква сделка да сключат с федералните, преди тя да им даде достъпа до парите на Натан Манли.

Трябваше да й каже, че я обича.

Но нея я нямаше.

Той хукна към дневната и на прага спря.

Тя обикаляше огромната стая, облечена в неговите всекидневни панталони и тениска.

Гейбриъл зяпна при вида й.

— Какво правиш?

Тя направи физиономия и махна с ръка към Даниел.

— Казва, че се нуждаела от тренировки. „Нордстром“ изпращат спортен екип, а аз й казах, че на петия етаж има фитнес салон.

Гейбриъл го изгледа красноречиво.

Даниел сви рамене, сякаш искаше да каже: „Какъв е проблемът?“

— Достатъчно добре ли си, за да тренираш? — Когато не получи отговор, Гейбриъл каза: — Грейс?

— О! Разбира се. Спах достатъчно. А и ти ме загря. — Тя му се усмихна. — Започнах да се изнервям да стоя в леглото. Не съм свикнала да безделнича.

Да безделничи. Хубаво. Това го слагаше, него и любенето му, на правилното място.

— Ще отида да облека спортния си екип. — Даниел се насочи към стаята си. Той обичаше да тренира, явно Хана не беше единствената, която мразеше да безделничи.

— И аз ще се преоблека. — Гейбриъл се опита да улови погледа й. — Искаш ли да дойда да ти помогна?

Тя му хвърли поредната високоволтова усмивка.

— Ако го направиш, значи никога да не отидем във фитнеса, а аз направо се побърквам от мързел тук. Не че мястото не е страхотно. Голяма дневна! — Тя продължи да тича. — Само че сигурен ли си, че изобщо трябва да тренираш? Д-р Белота каза, че трябва да лежиш седем дена.

— Д-р Белота е от старата генерация, знаеш ги, че са консервативни.

Тя се засмя.

— Иди и се преоблечи. Аз ще почакам да ми донесат спортния екип.

Не му се искаше да я оставя сама да получи пратката, но си напомни, че й вярва.

Върна се в спалнята.

И тогава изведнъж го осени, че Хана се държи… странно.

Намъкна чифт шорти и тениска и започна да си връзва маратонките, когато чу звънеца. Спря и се ослуша, готов, в случай че се наложи. Какво точно да се наложи не знаеше, но по някаква причина не го напускаше усещането, че нещо не е наред.

Чу я да говори, чу, че някой отговаря, след което тежката врата на асансьора се затвори. Най-после завърза маратонките си и отиде в дневната.

Тя седеше на дивана, пъхаше новите си обувки и дрехи в спортен сак. Можеше да се закълне, че го е чула да влиза, но не вдигна очи.

— Трябва да ти кажа нещо. — Може би не беше най-правилният момент да споделя тайни, но чувството за неотложност го тласкаше.

— Да? — Тя го погледна изненадано.

— Сложно е, но не съм този…

Даниел връхлетя в стаята.

— Готови ли сте?

— Напълно! — Хванала сака, Хана се изправи. — Не съвсем. Бихте ли ми дали една минутка насаме… Няма да се бавя. — Тя се насочи към спалнята и затвори вратата след себе си.

— Съжалявам, шефе. — Даниел наведе глава, изглеждаше натъжен. — Не осъзнах, че ви прекъсвам във важен момент.

— Щях да й кажа, че й вярвам.

— Напълно?

— Напълно.

— Крайно време беше. — Даниел беше интуитивен, освен това беше истински приятел и благословията му означаваше много.

— Така или иначе май не беше моментът. — Гейбриъл разтърка наболата си брада и си помисли, че щеше да е добре да я обръсне. — Когато й кажа кой съм в действителност и какво съм направил, тя ще…

— Ще се ядоса.

— Хана не е такава.

— Майтапиш ли се? Ти я шпионираше. Спа с нея, а тя дори не знае кой си в действителност. — Даниел продължи да изброява греховете на Гейбриъл. — По-добре си подвий опашката, защото ще те замери с чехъла си.

Топката на вратата се завъртя.

— Шшшт! — направи знак Гейбриъл.

Тя излезе, все още в домашните си панталони, и ги изгледа:

— Готови ли сме, господа?

Даниел извади пропуска си от портфейла, пъхна го в таблото на асансьора и натисна копчето за надолу.

— Хайде.

Хана влезе в кабинката пред тях и се облегна на стената. Блъсна сака си в перилата и той издрънча.

Тя се стегна, погледна ги виновно и със съжаление, но те не казаха нищо. Не бяха забелязали.

Добре. Още по-хубаво.

Гейбриъл застана до нея и я прегърна.

Тя се насили да се държи естествено; не можеше да прецака всичко точно сега. Затова облегна глава на рамото му и се престори, че е някакъв друг мъж. Мъж, който беше честен и искрен, макар че според нейния опит такива мъже не съществуваха. Беше извън апартамента и ако изиграеше картите си правилно, щеше да избяга от Гейбриъл Прескот толкова далече, че той никога нямаше да я намери.

Лъжец и измамник!

Асансьорът започна бързо да се спуска.

Той я целуна по върха на главата.

Тя се насили да не повърне.

Той се опита да повдигне главата й, за да я целуне по устата.

Тя се отскубна и прошепна:

— Не пред Даниел.

Вратите се отвориха и тя излезе. Погледна на двете страни, после се обърна към тях:

— Накъде?

— Наляво — кимна Даниел.

— Хайде! — Тя закрачи с онази енергичност, която само чистият гняв можеше да й даде.

Фитнес салонът беше отбелязан с дискретен малък знак и Даниел използва пропуска си, за да влязат.

Тя огледа бойното поле. Това беше невероятен салон. Перфектен. Чист. Едната стена беше покрита с огледала, а другата — заета от прозорци. Имаше машина за вода и енергийни напитки. Бяха инсталирани четири пътечки, четири степера, четири велоергометъра. Имаше и уред за вдигане на тежести, както и осем професионални „гладиатора“.

На пътечката бягаха две жени и си говореха, плувнали в пот и зачервени, изпълнени с надежда, че това скоро ще свърши.

Животът беше хубав.

— Вие, момчета, вървете. Аз ще се преоблека. — Хана тръгна към дамската тоалетна и преди вратата да се затвори след нея, чу ниско, разтревожено бръмчене.

Не се беше успокоила напълно, но те не я бяха усетили. Все още.

Тя влезе в една от малките съблекални и остави сака на пейката, като внимаваше да не вдига шум. Дръпна ципа и извади спортния екип.

Идеално. Чифт черни панталони до средата на прасците, черен суичър с качулка и розов потник на фигури. Не прекалено крещящо, точно каквото трябва. Обувките също си ги биваше. Всъщност, обувките бяха… Тя въздъхна възхитена. Не беше могла да си позволи такива обувки от почти година. Бели, с малко розово, с ортопедични стелки. Беше на седмото небе.

Не губи време — не искаше мъжете да се изнервят, — но се преоблече, прокле няколко пъти превръзката на китката си, докато прокарваше ръката си през ръкава. Още я болеше. Но беше имала и по-големи предизвикателства в живота и това нямаше да я спре точно сега.

Хвърли всекидневните панталони и горнището в гардероба. Независимо дали щеше да излезе оттук, нямаше да облече проклетите дрехи никога повече.

Бяха пропити със спомени.

Като сгъна суичъра, тя го сложи на дъното на сака, подреди всичко и дръпна ципа. Излезе точно когато двете жени си тръгваха. Проследи действията им внимателно, но единственото, което направиха, беше да натиснат бравата и вратата веднага се отвори.

Страхотно. Не беше необходим никакъв електронен пропуск.

Погледна към мъжете:

— Сами сме.

Те й се усмихнаха, изсумтяха и отидоха да вдигат тежести.

Беше предположила правилно. И двамата бяха на върха на щастието, правеха обичайните мъжки неща, перчеха се.

Даниел спря да съблече тениската си. Приличаше на чернокожо божество, гърдите и ръцете му бяха набъбнали от мускули и блестяха от пот, имаше крака на олимпийски бог.

Гейбриъл остана с фланелката си, но тя знаеше добре как изглежда и споменът за тялото му я накара да се изпоти, без да е вдигнала и килограм.

За миг сърцето й се сви от страх. Това щеше да изисква избор на точния момент и късмет, а напоследък късметът й не работеше.

Вирна брадичка.

Е, беше време това да се промени.

Тя пусна сака до велоергометъра, седна и намали съпротивлението максимално. Вярно, че беше казала на мъжете, че иска да тренира, но онова, което планираше, щеше да изисква всичките й сили. Започна да върти педалите, оглеждайки залата, и финализира стратегията си.

Подхвърли небрежно:

— Момчета, вие кога празнувате рождените си дни?

— Стар човек като шефа не си празнува рождения ден — каза Даниел и се изхили, когато Гейбриъл го замери с хавлиената си кърпа.

— Мен са ме изоставили, така че не знам кога точно съм роден. — Гейбриъл говореше с прозаичен тон, без самосъжаление — като човек, който просто излага фактите. — Прескот решиха, че съм роден на четвърти юли, в Деня на независимостта, а сестрите ми винаги се грижеха да има, освен торта, и фойерверки.

— Приятно. — Сестрите му явно бяха мили. Целейки се в истинската си цел, тя попита:

— Ами ти, Даниел? Кога е твоят рожден ден?

— Какво, подарък ли се каниш да ми купуваш? — Той й се ухили.

— Да, нещо, с което да подкрепя бедното ти, съсухрено его — сопна му се тя.

Сега Гейбриъл се разсмя.

— Явно се оправя — промърмори Даниел по-скоро на себе си. — Щом започна да се заяжда…

— Не се заяждам. Просто исках да знам… — Тя си пое въздух и се успокои. — Е, щом не искаш да ми кажеш, няма да ти опека специалния си пай.

— Аз наистина обичам пай. Какъв точно имаш предвид?

— Бостънски пай. Жълта торта, пълнена с ванилов крем карамел и покрита с шоколадова глазура. — Тя хвърли най-примамливата си стръв.

Даниел се намръщи, сякаш си помисли, че го занасят.

— Нещо не ми звучи като пай.

— Представям си го. Кремът е богат, а шоколадът се стича отстрани и капе на чинията… — Гейбриъл премлясна.

— Виж, щом не го искаш… — Хайде, помисли си тя. Хайде, хайде.

— Добре де! Рожденият ми ден е на двайсет и втори април.

— Коя година?

— Хиляда деветстотин осемдесет и осма. С този отговор тя получи всичко, което й трябваше. Даниел пусна гирите и я изгледа намръщено.

— Само че април е твърде далече. Как ще изчакам дотогава?

— Когато се кача горе — което никога нямаше да се случи, ако нещата станеха така, както възнамеряваше, — може да се опиташ да ме склониш да ти направя един малък сладкиш. Пред рожденически.

— И аз ли ще получа бостънски пай? — попита Гейбриъл.

Тя се усмихна весело и се пошегува:

— Не се тревожете, и двамата ще получите точно каквото заслужавате.

Само дето всъщност изобщо не се шегуваше.

Беше минал около половин час — трийсет дълги, агонизиращи минути на чакане и гледане, — преди тя да може да каже на Гейбриъл:

— Трябва да спреш.

— Защо? — Беше първосигнална, груба реакция.

— Защото те простреляха преди четири дни и изглеждаш така, сякаш ще припаднеш всеки момент. — Това беше факт. Изглеждаше изтощен. Разбира се, тя го предизвикваше, но първата й и най-голяма надежда беше, че той ще остане в апартамента и ще си почива. В края на краищата наистина не искаше момчето да умре от претоварване.

Не, искаше тя да го убие.

Даниел отпусна тежестите и погледна Гейбриъл.

— Права е. Не изглеждаш добре.

— Добре съм — сопна се Гейбриъл раздразнено.

Тя се ухили.

— Същото казвам и аз, когато се чувствам отвратително.

След няколко минути Гейбриъл въздъхна и се предаде:

— Може би наистина съм уморен. Раната е отвратителна и трябва да се съобразявам с нея.

— По-добре всички да се качваме горе. — Но Даниел гледаше замислено към пътечката. Очевидно не му се спираше.

— Вие останете. Аз мога да се кача и сам. Не съм чак толкова слаб. — Гейбриъл се избърса с хавлиената кърпа.

— Идваш ли, Грейс?

Явно очакваше отговорът й да е „да“.

Как ли пък не.

— О… надявах се… — Тя направи разочарована физиономия. — Само пет минути на степера — двайсет минути, кълна се… и се качвам.

— Ще се радвам и на двайсет минути — каза Даниел.

— Не се тревожи. Няма да я пусна да се качи горе сама. Заради ръката ти, разбира се — обърна се той към нея.

— Разбира се — кимна тя.

Мъжете я изгледаха.

Тя трябваше да прозвучи не чак толкова саркастично, така че се усмихна колкото може по-лъчезарно.

— Добре. Аз… ще се видим горе. — Гейбриъл извади пропуска си от джоба. — Можем да си вземем заедно душ.

Гласът му беше дълбок, топъл и изпълнен с вълнение.

Мили боже. Нищо чудно, че си беше помислила, че й звучи познато.

Той беше Трент Сансуси.

Той беше Гейбриъл Прескот.

Той беше най-големият лъжец на света.

— Да, ще се изкъпем заедно. — Никога, докато съм жива.

Помаха му с ръка, когато той излезе през вратата, след което се смъкна от велоергометъра.

— Даниел, имаш ли пари в себе си? Искам да си взема вода.

— Разбира се. — Човекът беше с прекалено добър характер за тъмничар и прекалено доверчив, защото влезе в мъжката съблекалня, оставяйки я сама.

Като грабна сака си, тя го занесе до редицата от уреди за вдигане на тежести. Нуждаеше се от нещо високо с широка, тежка основа и солидни метални подпори. От нещо, което обединява всички тези качества. И същевременно е близко до вратата. Вторият уред изглеждаше идеален за целта. Сложи сака на седалката и го отвори широко.

— Хей! — каза тя, когато Даниел се върна с портфейла си. — Не съм сигурна, че съм наясно как да използвам това нещо, а и с тази китка не мога да сменям тежестите.

— Почакай, ще ти помогна. Не се напрягай. Шефът ще ме убие. — Той пъхна една банкнота в машината за напитки, взе за нея бутилка с минерална вода, за себе си енергийна напитка и се върна веднага, готов да помогне на слабата, деликатна жена.

— Чакай, подай ми аз да ги държа. — Тя взе бутилките и портфейла му.

— Благодаря. — Той се облегна на подпорите и се наведе да смени тежестите.

Машината дори не се залюля.

Идеално.

— Тежестта е прекалено голяма. — Тя сложи всичко близо до вратата и бръкна в сака си. — Който е тренирал, трябва да е бил в невероятна физическа форма.

— Не е чак толкова голяма. Мускулната маса на мъжете е много по-голяма от тази на жените. Точно затова, когато ние тренираме…

Тя залитна към него, събаряйки го на колене.

— Ох… Съжалявам. Спънах се в…

— Няма нищо. — Той се опита да вдигне поглед.

Тя блъсна главата му в металния прът.

— Призля ми… — След което закопча единия край на белезниците към подпорите.

Той тръсна глава да я прочисти.

Хана хвана китката му и я пъхна в другата белезница.

— По дяволите, май не съм толкова добре, колкото си мислех…

Тя щракна закопчалката, взе сака си и хукна… точно навреме.

Бърз като змия, той се напрегна да я хване. Металната белезница го възпря. Уредът издрънча.

Удивлението върху лицето му я накара да изпита задоволство.

— Вижте, госпожице Грейс… слушайте. — От една рана на челото му се стичаше струйка кръв. — Сигурен съм, че не искате да правите това. — Той говореше тихо, спокойно, но през цялото време се напрягаше да се освободи от белезниците.

Тя взе бутилките и портфейла му и ги пусна в сака си.

— Напротив, точно това искам да направя.

— Господин Прескот ще ми се ядоса. Вие сте чувствителна дама. Не искате шефът ми да ми се гневи. — Даниел продължаваше да се опитва да се освободи, като не се отказваше да използва този тих, внимателен, подканващ към разбиране глас.

— Пет пари не давам дали ще ви се разгневи, или няма. — Тя сложи ръка на бравата. Трябваше да излезе оттук, преди някой да е влязъл, но не можеше да устои на изкушението за една последна хаплива забележка. — Наистина ли си мислите, че можете да счупите тази белезница? Здрава е. Извадих я от чекмеджето на господин Прескот.

Даниел се усмихна.

— О, не.

Гласът й се изпълни с ярост.

— Какво се канеше да направи? Да ме арестува и да ми надене белезници, след като спре да ме чука ли?

— Не, госпожице Грейс… — Даниел спря, след което използва истинското й име. — Госпожице Хана, той ви вярва. Наистина ви вярва и ако вие…

— Не ме е грижа дали ми вярва. Аз приключих с Гейбриъл Прескот. — Тя излезе през вратата и се спусна по стълбите, смесвайки се с оживените тълпи в мола.