Стефани Лорънс
Годеницата на Дявола (8)

8

След два дни Девил слезе в залата рано сутринта и потърси ръкавиците си. Уебстър побърза да му отвори входната врата.

— Колата ви очаква, ваша светлост.

— Благодаря. — Девил спря на прага и се огледа.

— Нещо не е наред ли, ваша светлост?

Девил с мъка откъсна поглед от двуколката, която чакаше пред стълбата и пред която стоеше висока фигура в светловиолетово, и се обърна към иконома:

— Всичко е наред, благодаря, Уебстър.

Девил излезе на площадката и отново се наслади на гледката, която представляваше Онория. Бъдещата му жена притежаваше не само вродена елегантност, но и стил. Косата й беше вдигната в модна прическа, отделни ситни къдрички обрамчваха лицето, чадърче с рюшове пазеше тена й от слънцето. Светлокафявите ръкавици от тънка кожа бяха в тон с леките ботушки. Виолетовата пътническа рокля се отличаваше със съвършена кройка и не само й стоеше като излята, а и подчертаваше красивата извивка на бедрата и заоблеността на гърдите. В сърцето му пламтеше радостта на собственик. Въпреки това лицето му остана безизразно.

Като чу стъпките му, Онория завъртя чадърчето си и го погледна с очакване.

— Разбрах, че ще ходите в Сейнт Ив, ваша светлост. Ще позволите ли да дойда с вас? Интересувам се от стари църкви и знам, че мостовият параклис в Сейнт Ив няма равен на себе си.

— Добро утро, Онория Прюдънс. — Девил спря пред двуколката, взе дясната й ръка и целуна голата кожа над ръкавицата.

Онория едва не изпусна чадърчето. Сърцето й заби ускорено.

— Добро утро, ваша светлост.

Без да каже нищо повече, без да се опита да спори с нея, той я отведе при колата и я вдигна на седалката. Това не му костваше никакви усилия. Пулсът й не искаше да се успокои. Тя се хвана здраво за страничната облегалка, когато Девил се настани до нея и лекото превозно средство се наклони към неговата страна.

Девил хвана юздите, освободи ратая и двуколката се понесе по алеята. Онория дишаше с пълни гърди. Свежият въздух под дърветата проясни главата й — и тя разбра какво се бе случило през последните няколко минути. Обърна се към Девил със святкащи очи и заяви:

— Ти си знаел!

Той се усмихна снизходително.

— Аз съм широко известен с дарбата си да схващам бързо.

Обзе я лошо предчувствие.

— Къде ме водиш?

Той изглеждаше невинен като ангел.

— В Сейнт Ив, разбира се. Нали искаш да видиш мостовия параклис?

Онория го погледна в очите, ясни като кристали. После се обърна и хвърли поглед назад. За двуколката беше вързан кон, който препускаше след тях.

— Ти отиваш в Сейнт Ив, за да върнеш коня, който Толи е яздил в деня на смъртта си.

— Май никога няма да те убедя, че е по-добре да оставиш разследването на мен — изръмжа раздразнено Девил.

Онория се намръщи неодобрително.

— Сигурен ли си, че конят е на Толи? Може да е на убиеца.

Девил отговори през здраво стиснати зъби:

— Мисля, че е на Толи. Намерили са го в деня след бурята — оседлан и вързан за оградата на една ливада. Произхожда от обора, откъдето Толи е вземал конете си. Убиецът вероятно е напуснал местопрестъплението на кон.

Когато излязоха на права отсечка, Девил спря конете и се обърна към спътницата си.

— Онория Прюдънс, фактът, че си намерила Толи няколко минути преди мен, не ти дава право да търсиш убиеца му.

Онория вирна носле.

— Позволявам си волността да не се съглася с вас, ваша светлост.

Девил изкриви лице.

— За бога, престани да ме наричаш „ваша светлост“. Казвай ми Девил. Скоро ще станем мъж и жена.

— Намирам го за крайно невероятно — промърмори отвисоко Онория.

Един поглед към вирнатата й брадичка му показа, че сега не е време за спор. Вместо това реши да й каже докрай, каквото беше намислил.

— Онория, аз съм главата на семейството. Моите рамене са по-широки от твоите, гърбът ми е по-силен. Моя е задачата да открия убиеца на Толи и можеш да бъдеш уверена, че ще го направя.

Тя кимна убедено.

— Сигурно ти е ясно, че сам си противоречиш? Първо ми заявяваш, че скоро ще ти стана жена, а после ми забраняваш да постъпвам така, както се изисква от една съпруга… или годеница.

— Моето убеждение е, че съпругата ми — или годеницата, щом така искаш — трябва да се въздържа от всякакви опасни постъпки — заяви гневно Девил и стегна юздите на конете, за да не се подплашат. — Убийството е престъпление. Търсенето на убиеца е опасно. Ти не бива да имаш нищо общо с това.

— В брачните клетви е казано, че съпругата трябва да подкрепя мъжа си във всичките му начинания.

— Подкрепата е разрешена, но не за всички начинания.

— Едното не става без другото. Освен това — допълни Онория с невинно ококорени очи, — как да се омъжа за теб, щом трябва да се въздържам от опасни постъпки?

Той я погледна слисано, присви очи и се опита да прочете нещо по лицето й.

— Много добре знаеш, че от моя страна не те заплашва опасност. Иначе нямаше да си тук.

Онория призна, че той има право, но, естествено, не му го каза. Не можеше да се мери с него. Но ако позицията й беше ненакърнима — имайки предвид, че той я смяташе за своя годеница, — значи той щеше да защитава честта й, даже срещу самия себе си. Не би могла да си пожелае по-могъщ закрилник. Опиянена от чувство за сигурност, тя попита:

— Братовчедите ти научили ли са нещо междувременно?

Той изръмжа нещо неразбрано и устреми поглед напред. След завоя подкани конете да препускат по-бързо. Самият той спокойно се облегна назад и се загледа в зелените поляни от двете страни на пътя.

Минаха през Самършам с бавно темпо. Онория видя мистър Посълтуейт пред свещеническия дом и му махна. Той примигна, после се усмихна и също и махна. Наистина ли беше минала само седмица, откакто му беше гостувала?

Когато Девил най-сетне благоволи да заговори, покривите на Сейнт Ив вече се виждаха.

— Вчера пристигна пратеник от Вейн. Нито един от братовчедите не се е натъкнал и на най-малката следа. Никой не е чул слухове за убийството. Нямаме нито една отправна точка. Не знаем защо Толи е бил на път към семейното имение. Нямаме представа какъв е бил мотивът на убийството.

Онория го наблюдаваше внимателно.

— Ти очакваше друго, нали?

— Надявах се да получа някакво описание на търсения човек. Затова забавих връщането на коня. Все някак трябва да се е озовал в гората, нали? Ако убиецът е последвал Толи, може би е наел кон в Сейнт Ив.

— Ами ако е бил с кола?

Девил поклати глава.

— Тогава щеше да излезе от гората в посока, противоположна на Самършам. Иначе щеше да го срещнеш. Няколко от моите хора работеха на полето съвсем наблизо и със сигурност щяха да видят минаваща карета.

— А видели ли са ездач?

— Не, но в гората има безброй пътеки, по които може да се движи кон. Няма как да разберем по коя от тях е тръгнал убиецът.

— Възможно ли е да се стигне от Лондон дотук на кон?

— Възможно — да, но не много вероятно.

Първите къщи на Сейнт Ив бяха вече близо и Девил стегна юздите.

— Кон, изминал това разстояние, не би бил в състояние да избяга след убийството.

Стигнаха главната улица и Девил забави темпото още малко.

— Следователно — опита се да обобщи Онория — търсим човек, за когото не знаем как се казва и как изглежда, но може би в деня на убийството е наел кон.

Девил въздъхна й след малко отговори:

— Да, точно такъв човек търсим.

Пет минути по-късно Онория, която седеше в двуколката и слушаше разговора на Девил с управителя на конюшнята, все още се радваше на триумфа си. Разбира се, не допускаше това да се забележи — в никакъв случай не биваше да наранява мъжката гордост на Девил и да рискува той да отмени решението си. Ала победата беше толкова сладка, че тя непрекъснато се усмихваше — разбира се, когато беше сигурна, че той не може да я види.

След малко Девил се върна при нея и се настани на седалката.

— Чу ли какво ми каза?

— Да. Никой, освен Толи. Има ли още наемни конюшни в градчето?

Посетиха още две, но отговорът беше все един и същ. В деня на убийството никой не е наемал кон, никой не е видял минаващ ездач.

— Какво ще правим сега? — попита Онория, когато отново излязоха на главната улица.

— Ще изпратя хората си в Хънтингтън, Годманчестър и Илай, за да се ослушат. Някой ще отиде и в Чатърис, макар че мястото не става за нищо.

— А в Кеймбридж?

— Там е главният ни шанс — кимна Девил. — Кеймбридж не е далече от Лондон, там постоянно минават карета и ездачи.

Онория кимна въодушевено.

— И аз мисля така. Кога ще отидем в Кеймбридж?

Девил й хвърли строг поглед.

— Ние няма да отидем в Кеймбридж, нито в който и да било друг град.

Онория го изгледа злобно и той се усмихна.

— Аз съм известен по тези места и ако почна да задавам въпроси, ще се вдигне шум. В Сейнт Ив е друго — това е нашият град, наоколо живеят само няколко известни семейства. Ти също не можеш да задаваш въпроси. Моите ратаи ще влязат в кръчмата, ще почерпят коларите, ще ги въвлекат в разговор и ще научат каквото им трябва.

— Хмм… — Онория още не беше съвсем убедена.

— В Кеймбридж ще отиде Мелтън.

— Главният коняр?

— Да, той.

Онория не бе имала честта да се запознае с нето.

— Май не се мярка много често.

— Мелтън никога не е на мястото си, когато имам нужда от него. За него това е въпрос на чест.

Онория примигна смаяно.

— Защо му позволяваш да се държи така?

Девил вдигна рамене.

— Той е вече доста възрастен.

— Само затова? Не ти вярвам.

— Права си. Има и друго.

Онория проследи смаяно как строгите черти се смекчиха, не прекалено, но съвсем видимо.

— Мелтън ме научи да яздя. Той ме сложи на гърба на първото ми пони. Прекарал е целия си живот в семейното имение. Разбира от коне повече от всеки друг, даже от Демон. Никога няма да го изхвърля на улицата. За щастие зет му Хърси е разумен човек. В момента той заема длъжността главен коняр и се грижи за оборите ми. Мелтън изпълнява само специални поръчения и се грижи за Сюлейман.

— Когато водиш Сюлейман в обора, той никога не е там.

— И когато го извеждам, пак е същото. Нали ти казах, за Мелтън това е въпрос на чест. — Девил се засмя развеселено. — Постоянно ми повтаря, че не бива да забравям каквото съм научил от него. Смята, че не съм освободен от грижи за конете само защото съм херцог.

Онория се покашля, после захвърли сдържаността и избухна в луд смях. Девил й хвърли унищожителен поглед и шибна конете да препускат по-бързо. Тя се смя, докато я заболя стомахът и от очите й потекоха сълзи. Девил насочи конете по един тесен страничен път и щом излязоха на поляната, спря колата.

— Виж, това е северната част на Кембриджшир.

Местността се разстилаше пред тях като килим, изтъкан от зелено и златно, по края с тъмните тонове на гората и живия плет.

— Оттатък гората се виждат покривите на Чатърис — обясни Девил. — А сега е време да обядваме.

— Обяд?

Онория се обърна изненадано към него, но той вече бе скочил от колата. Отвори капака отзад и когато отново се появи, в едната ръка носеше одеяло, а в другата — кошница за пикник.

— Дръж! — извика той и й хвърли одеялото. — Онория го улови машинално. Дъхът й спря, когато Девил я хвана през кръста и я свали от двуколката. Усмихна й се и тя видя недвусмислената жажда в очите му. — Хайде да си потърсим добро местенце.

Сърцето й биеше в гърлото и тя не можа да отговори. Нямаше сили да се откъсне от него. Доколкото й позволяваха омекналите колене, разпростря одеялото на поляната и се върна до колата, за да си вземе чадърчето.

Като се върна, обядът вече я чакаше. Две чаши, увити в бели ленени салфетки, бутилка шампанско и деликатеси, подходящи за изтънчения вкус на една дама — и убедително доказателство за намеренията му.

— Ти си подготвил всичко.

Девил, който вече се беше разположил върху одеялото, вдигна вежди.

— Естествено. Как би могло да бъде другояче?

Той хвана ръката й и я притегли към себе си. Онория нямаше друг избор, освен да се настани до него на одеялото. Все пак седна така, че кошницата да е между двамата.

— Как си разбрал, че искам да те придружа?

Отговорът му беше само един поглед, но толкова самоуверен, че й спря дъха. Девил се ухили и й предложи пилешко бутче. Онория въздъхна примирено, взе месото, грижливо увито в салфетка, и го захапа. Много вкусно, каза си тя и се сети, че от чистия въздух се огладнява.

За нейно облекчение Девил не се опитваше да разговаря. Докато ядеше, тя го наблюдаваше скритом. Полулегнал, опрян на лакът, той си избираше вкусни хапки от кошницата. Онория отпи голяма глътка шампанско и се запита как би могла най-лесно да отклони и неговото, и своето внимание.

— Защо Толи е дошъл през Сейнт Ив, а не през Кеймбридж? — попита тя. — Ако непременно е искал да говори с вас, би трябвало да избере по-късия път.

Девил вдигна рамене.

— Направил го е по навик. Всички минаваме през Сейнт Ив.

— Имате ли сериозни основания?

— Може би защото се чувстваме тясно свързани с градчето — отговори засмяно той и я погледна в очите. — Защото един от прадедите ни е построил мостовия параклис.

Параклисът, който уж я интересуваше. Изобщо не се бе сетила да попита за него. Покашля се смутено и отбеляза:

— Сигурно е построил параклис, за да се покае за някой свой грях.

— Много вероятно — кимна Девил и отпи глътка шампанско.

Онория поднови размишленията си.

— Кога пристигна Чарлз?

— Не знам точно. Вейн каза, че го заварил вкъщи. Той е пристигнал късно вечерта, малко преди да се разрази бурята.

Онория смръщи чело.

— Ако Чарлз е тръгнал от Лондон след Толи, защо не го срещнахме на пътя?

— Чарлз обикновено минава по друг път.

— Нали каза, че всички Синстърови минават през Сейнт Ив?

— Всички, освен Чарлз. — Девил се надигна и отново зарови в кошницата. — В действителност Чарлз не принадлежи към нас. Мислех, че си го забелязала.

— Да, той изглежда… — Онория помълча малко и се опита да обясни: — Той е омесен от съвсем друго тесто.

Девил вдигна рамене.

— И по лице, и по характер прилича на майка си. Не притежава нищо от Синстърови.

— Хмм… — Онория се настани по-удобно и попита: — Кога е починала майка му?

— Преди около двайсет години.

— И чичо ти се е оженил веднага след смъртта й?

Девил затвори кошницата и се изтегна на одеялото. Скръсти ръце под главата си и затвори очи. Но видът му лъжеше. Изпод спуснатите си ресници не преставаше да наблюдава Онория.

— Първият брак на чичо Артър беше катастрофа. Алмира Бътъруърт извърши нещо, което не се е случвало в семейната история. Принуди един Синстър да се омъжи за нея, но това не й донесе щастие. След дванайсет години брачен ад тя умря от туберкулоза. Само след година Артър се ожени за Луиза.

— Значи Чарлз не е истински Синстър… И все пак — как е пристигнал в семейното имение, с карета ли?

— Той никога не пътува с карета — не ме питай защо. Винаги минава през Кеймбридж, наема кон и продължава по главния път. Веднъж ми заяви, че господарят минава само през главния вход, никога през задната врата.

Чарлз явно е точно толкова непоносим, колкото ми се стори, помисли си Онория.

— Значи не е възможно да е видял нещо?

— Твърди, че не е срещнал жива душа.

Онория разсъждаваше трескаво, но не зададе повече въпроси. На слънце беше приятно топло. Чадърчето лежеше забравено в тревата. Знаеше, че трябва да го разтвори, но беше твърде ленива, за да се раздвижи. Беше обзета от сладко, топло, мирно чувство и не искаше да развали магията.

Загледана в лицето на Девил, Онория пое дълбоко въздух. Дори моравата не беше зелена като очите му…

Едва направила този извод, хоризонтът й изведнъж се промени. Тя лежеше по гръб и виждаше над себе си безоблачното небе. В следващия миг небето бе закрито от черна грива, красиво изсечени черти и две очи, които виждаха всичко. По устните играеше самоуверена усмивка.

Кошницата вече я нямаше помежду им. Нищо нямаше помежду им.

Онория го погледна в очите и спря да диша. Сърцето й биеше лудо. Обзе я паника. Този човек четеше мислите й! Погледът му стана настойчив, устните му се приближиха. Той сведе глава, съвсем бавно, и затвори очи.

В тялото й се събуди радостно очакване. Изкушението отслаби съпротивителните й сили. Заля я горещина, в сърцето й пламна желание. Всеки път, когато той я целуваше, желанието растеше и все повече се изплъзваше от волята й. Вече не можеше да го отрича. И сега то я завладя и устните й омекнаха.

— Не — пошепна едва чуто тя. Не можа да каже нищо по вече. Кръвта зашумя в ушите й.

Той обаче я чу, спря и отвори натежалите си ресници.

— Защо не? — Усмихна й се изкусително и впи поглед в лицето й. — Ти обичаш да те целувам, Онория Прюдънс.

Когато произнасяше името й с този дълбок, кадифен глас, тя имаше чувството, че я милва. Онория се разтрепери. Битката беше изгубена. Девил прокара пръст по устните й.

— Ти харесваш моите целувки, а аз обичам да те целувам. Защо да си отказваме това невинно удоволствие?

Невинно? Очите на Онория се разшириха. Да, с него тя можеше да се чувства сигурно, но неговото разбиране за сигурност се различаваше твърде много от нейното.

— Не… не става въпрос за това.

Той продължаваше да се усмихва.

— А за какво?

Тя нямаше ни най-малка представа. Погледна го с празен поглед и се възмути от наглата му пиратска усмивка. Той сведе глава и устните му намериха устата й.

Този път трябваше да се отбранява. Мисълта мина през съзнанието й и моментално бе заличена, защото очакването на целувката я изпълни и в главата й не остана нищо друго. Вече не беше в състояние да мисли. Когато той я целуваше, тя ставаше друго същество — чувствено, готово да изпитва и да дарява удоволствие. Доскоро не беше подозирала, че притежава и такава страна. Това същество се наслаждаваше на целувките му, на натиска на устните му, то отваряше устни и смело го канеше да я вкуси, да я изследва, да завладява устата й.

Той я докосваше само с устни и с ръцете, обхванали лицето й, но тя беше обгърната от неговата сила, от непоколебимата му воля. Страстта му я завладя без остатък. Усещаше го с цялото си тяло, с кожата и косата, чак до мозъка на костите си. Усещаше силата му, железните мускули, твърдостта, която се стремеше да изпълни нейната готова да се отдаде мекота.

Устните им се сляха, езиците им затанцуваха чувствено. Целувката замая в главата й като шампанското, което бяха пили, и я затопли като слънчевите лъчи, падащи от небето. Девил се отпусна върху нея и задълбочи целувката. Онория вкуси възбудата му и простена. Желанието да утоли глада му я завладя и се превърна в треска. Нещо в нея настояваше да го прегърне, да обхване раменете му, да зарови пръсти в косата на тила му. Пръстите й пулсираха. Тя вдигна ръце и ги сложи на раменете му. За да не отиде твърде далеч, заби нокти в плътта му. Иначе щеше да потърси голата му кожа.

Ала усещането на стоманената му твърдост, топла като камък под слънцето, беше твърде изкусително — разтърсена от откритието си, тя отново заби нокти в плътта му и усети стягането на мускулите му.

В същия момент се втвърдиха и устните му. Целувката вече не беше жадна, а ненаситна. Той се притисна към нея и тя усети тежестта му, макар и не болезнено. Сетивата й се развълнуваха. Устните им се разделиха и тя задъхано пое въздух. Преди да отвори очи, той отново завладя устата й и атакува немилостиво сетивата й. В следващия миг ръката му се сключи около гърдата й.

Шокът от докосването, мекото плъзгане на дългите, фини пръсти — всичко това бе приглушено от плата на роклята й. Потресът й обаче не бе отслабен от нищо — той я прониза като светкавица, по вените й потече втечнен огън. Гърдата й набъбна под ръката му, зърното се втвърди и щръкна дръзко. Онория се опита да диша, но той все още държеше устата й в плен. В отчаянието си тя започна да диша с неговия дъх — и откри, че това е възможно.

Той продължи да милва гърдата й, да я мачка нежно и полуделите й сетива ликуваха. Разтопена от интимната милувка, тя усети как в центъра на тялото й се съсредоточава горещина — добре, че вече беше овладяла изкуството да диша по време на целувката. Внезапно престана да й се вие свят.

След време осъзна, че отново е способна да мисли. Сега знаеше какво изпитва, знаеше, че се наслаждава на тръпнещата възбуда и на трескавото очакване дълбоко в тялото си. Разпозна и желанието, което пулсираше във вените й — порива да отговаря на целувката му, да се притиска до коравото му тяло, да го изкушава, да го подканва, да прави всичко, което зависи от нея, за да го подтикне да изпълни болезнената празнота в нея.

Това знание я разтърси и шокира — и й даде силата да се изтръгне от целувката.

Девил усети отдръпването й. Меката плът в ръката му беше набъбнала и гореща, а зърното буквално крещеше за милувка. Въпреки това отдръпването й беше съвсем ясно — пролича в целувката, във внезапното нежелание да му отговаря. Той познаваше жените и знаеше, че дълбоко в нея бушува битка — тя се стремеше да се наложи над собствените си желания, над жаждата, която той бе събудил в тялото й.

Девил изруга безмълвно. Тази жена му причиняваше непоносима болка. Изкушението да отвори корсажа й и да помилва голата плът беше огромно. Така му се искаше да й покаже какво я очаква, колко прекрасни неща им предстоят. Обаче невинността й беше кръст, който той трябваше да носи — и съзнанието, че само той, никой друг, ще я посвети в изкуството на любовта, че той ще е единственият й любовник. Това съзнание беше достатъчно, за да го спре.

Тя не беше сухарка. Чувстваше се привлечена от него и му го показваше. Реакциите й го възбуждаха неимоверно много. Тя беше узряла за любов и много скоро щеше да стане негова жена. За нищо на света нямаше да я пусне да си отиде. Той вдигна глава и проследи как гъстите й ресници затрепкаха и постепенно разкриха все още замъглените от страст ясносиви очи. Погледна я твърдо и рече:

— Искам да те предупредя. Заклел съм се да направя четири неща.

Гласът му, предрезгавял от страст, натежал от мъката на отказа, трепереше. Онория примигна замаяно и Девил с мъка задържа хищната си усмивка.

— Искам да видя лицето ти, когато за първи път те доведа до върха. — Сведе глава и нежно плъзна устни върху нейните. — И при втория, и при третия път.

Отдръпна се, за да види реакцията й, и не остана излъган. Очите и се разшириха от изненада.

— До върха…

— Когато доведа разтопената жарава в тялото ти до експлозия.

— До експлозия?

— Ще видиш как избухва звезда. — Девил отново намери гърдата й и започна да я милва ритмично. Когато палецът му се плъзна по набъбналото зърно, тя се разтрепери. През цялото време погледът му остана впит в очите й. — Повярвай ми, много добре знам какво говоря.

Онория трепереше неудържимо.

— И — заключи Девил, като отново се наведе над устните й, за да й попречи да говори — четвъртата ми клетва: тя засяга окончателния връх.

Той вдигна глава и проследи как тя обмисля следващия ход. Накрая Онория се покашля и попита:

— Какво точно съдържа четвъртата ти клетва?

Чертите му се втвърдиха.

— Че през цялото време, докато прониквам в теб, докато ти ме приемаш в себе си, докато ми се отдаваш, ще наблюдавам лицето ти.

Онория не помръдваше. Струваше й огромни усилия да крие реакцията си. Пламъкът на страстта, желанието, което усещаше в самата си същност — всичко това беше толкова възбуждащо, че й отнемаше дъха. Внезапното познание за самата себе си и за това, което можеше да стане, я уплаши. И най-страшното беше, че тази перспектива не я ужасяваше. Но тя знаеше какво бъдеще си е избрала — и женитбата не беше част от него. Погледна го в очите и поклати глава.

— Всичко това няма да се случи. Няма да се омъжа за теб.

Отблъсна го и след кратко колебание той й разреши да стане. Обхвана брадичката й и попита строго.

— Защо не искаш?

Онория се освободи от ръката му и отговори с цялата си надменност.

— Имам си причини.

— И какви са те?

В погледа й светна раздразнение.

— Първо, че ти си такъв, какъвто си.

Лицето му помрачня.

— Какво трябва да означава това?

Онория се изправи и се олюля. Ръката му моментално се стрелна да я подкрепи. Когато и той стана, тя се наведе да вдигне одеялото.

— Ти си тиран. Непоправим завоевател, свикнал да получава всичко, което поиска. Но мен няма да получиш. — Сгъна грижливо одеялото и го тикна в ръцете му. — Аз нямам намерение да се омъжа, нито за теб, нито за когото и да било другиго.

Въпреки опасно мрачното му изражение тя не избягна погледа му.

— Защо не искаш?

Този път въпросът не звучеше толкова агресивно. Онория взе чадърчето си и се запъти към двуколката.

— Причините засягат само мен. Не е нужно да ти ги съобщавам.

Той беше херцог, а херцозите трябва да имат наследници. Щом стигна до колата, тя хвърли поглед назад. Той я следваше с кошницата и одеялото в ръце и лицето му изразяваше напрегнат размисъл. Когато спря пред нея, тя го погледна в очите.

— Няма да размисля. Моля те да ме разбереш.

Той я погледа известно време, кимна и прибра одеялото и кошницата в багажника. Отиде при нея, протегна дългите си ръце и я хвана през кръста. Стисна я здраво, но не я вдигна на седалката. Внезапно останала без дъх, Онория вдигна поглед и погледна в кристално ясните очи на дръзкия завоевател. Той задържа погледа й близо минута, преди да заяви:

— Попаднахме в задънена улица, Онория Прюдънс.

— О, така ли?

— Да — отговори той през стиснати зъби, — защото и аз нямам никакво намерение да размисля.

Без да каже нищо повече, Девил я сложи на седалката и седна до нея. Само след една минута бяха отново на пътя. Той отпусна юздите, остави конете да се движат, както си искат, и свежият вятър скоро охлади сгорещената му глава. Никога, никога не беше желал с такава сила да притежава нещо — някого. Съдбата доведе Онория на пътя му, за да я направи своя и да я задържи при себе си. Щеше да я има и да я направи своя жена. Край. Решението бе взето.

Тя бе казала, че има причини и не иска да му ги каже. Той беше длъжен да ги открие и да ги отстрани от пътя си. Защото иначе щеше да полудее.