Стефани Лорънс
Годеницата на Дявола (12)

12

Времето бързо се променяше. Стана направо студено. Онория надникна през прозорчето на каретата и видя тъмна, забулена в мъгла местност, шибана от вятър и противен дъжд! Бяха на път към Ричмънд, за бала на херцогиня Ричмънд. Всички семейства от висшето общество бяха поканени и Синстърови не биваше да отсъстват. Никой член от семейството нямаше да танцува, но присъствието беше задължително.

Онория беше нервна, но не защото й предстоеше първият й истински бал. Вътрешното й напрежение се дължеше само и единствено на импозантната, облечена в черно фигура, която седеше насреща й. И той беше напрегнат като нея и това се усещаше. Господарят на ада беше завладял мислите й окончателно и безвъзвратно.

Онория стисна зъби и инатът й отново напомни настойчиво за себе си. Устремила поглед към жалките къщички отстрани на пътя, тя се опита да си представи египетския сфинкс — мечтата на живота й. Беше започнала да се колебае, да се пита дали… докато той отново й показа, че тиранът не може да излезе от кожата си. Разочарованието остави у нея чувство на празнота — сякаш някой й бе предложил да изпълни най-съкровеното й желание, а после бе отказал.

Ричмънд Хаус сияеше в пълния си блясък. Всички прозорци бяха осветени. Каретата на Сейнт Ив се нареди в редицата пред входния портал. След безкрайни спирания и потегляния най-после стигнаха целта. Лакеят отвори вратата и спусна стълбичката. Девил слезе, помогна на майка си и я придружи по стълбата до портала, после се върна при каретата. Без да го погледне, Онория му подаде ръка, слезе и тръгна след херцогинята.

Изкачването на стълбите беше мъчение: поради навалицата тя беше много по-близо до Девил, отколкото й се искаше. Толкова близо, че усещаше телесната му топлина и неудържимата мъжка сила, която се излъчваше от него. Официалният й тоалет от лавандуловосиня коприна беше толкова тънък, че не я защитаваше от близостта му, и когато най-сетне изкачиха стълбата, тя нервно извади ветрилото си. Херцогиня Ричмънд ги посрещна с бурна радост.

— Хорейша е в музикалната стая. — Достолепната дама целуна вдовстващата херцогиня и протегна ръка на Онория.

Съзнавайки, че е подложена на щателен оглед, Онория направи грациозен реверанс и се усмихна със съвършена учтивост.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, мила — оповести херцогиня Ричмънд и строго се обърна към Девил: — А вие, Сейнт Ив? Как ви харесва животът като почти женен мъж?

— Напрегнат е. — Девил й подаде ръка с безизразно лице.

— Защо ли? — засмя се херцогинята, намигна дръзко на Онория и им даде знак да продължат. — Сейнт Ив, разчитам да забавлявате добре мис Анстрътър-Уедърби.

Той се поклони със студена учтивост, подаде ръка на Онория и я поведе към залата. Тя се държеше със същата скована вежливост. Главата й беше високо вдигната, очите й спокойно оглеждаха множеството. Сигурно имаше много познати. Само да можеше да се отдели от Девил, да направи крачка встрани, да стои на разстояние от този дявол! Но обществото беше свикнало с мисълта, че тя е бъдещата херцогиня, че принадлежи на херцог Сейнт Ив, и най-малкият признак за несъгласие помежду им незабавно щеше да ги постави в центъра на обществения интерес.

Затова трябваше да остане с ведро лице и да понася близостта на Девил.

Той я отведе до дивана, където се бяха разположили вдовстващата херцогиня и Хорейша Синстър, заобиколени от възрастни дами. Само след минути и те бяха обкръжени от приятели, познати и неизбежните Синстърови.

Един извънредно елегантен господин се отдели от навалицата и се поклони пред Онория.

— Аз съм Чилингуърт, скъпа мис Анстрътър-Уедърби. — Изправи се и се усмихна очарователно. — Не са ни представили официално, но аз познавам брат ви.

— Майкъл? — Онория му подаде ръка. Беше чувала за граф Чилингуърт и знаеше, че репутацията му по нищо не отстъпва на славата на Девил Синстър. — Срещали ли сте го скоро?

— Аз… не, за съжаление. — Чилингуърт се обърна да поздрави лейди Уолтхем и мис Мот. В това време към групата се присъединиха лорд Хил и мис Прингъл и отклониха вниманието на дамите, така че Чилингуърт можа да се обърне отново към Онория. — С Майкъл принадлежим към един и същи клуб.

Иначе нямате нищо общо, помисли си Онория.

— Чилингуърт! — извика лейди Уолтхем. — Гледахте ли представлението в Театър Роял? — Достойната дама беше много впечатлена от пиесата, но не можеше да си спомни заглавието й.

Граф Чилингуърт вдигна вежди.

— Не гледам мелодрами — отсече той и хвърли многозначителен поглед към Девил, който разговаряше оживено с лорд Малмсбъри. — Но ако Сейнт Ив няма възможност да ви придружи, скъпа мис Анстрътър-Уедърби, с радост ще се жертвам и ще дойда с вас. Бихме могли дори да съберем хубава компания приятели, какво ще кажете?

Чилингуърт, класически красавец, на ръст почти колкото Девил, беше мечта за всяко младо момиче — и кошмар за разумните мамички. Онория го погледна с добре изиграна изненада.

— Но нали не гледате мелодрами, милорд?

— Обещавам ви, че изобщо няма да поглеждам към сцената, мила.

Онория се засмя тихо.

— Аз обаче ще гледам само пиесата, милорд, и това вероятно ще ви разочарова.

Очите на Чилингуърт светнаха.

— Вече съм почти убеден, че вие никога няма да ме разочаровате, мис Анстрътър-Уедърби.

Онория вдигна вежди и усети някакво движение отляво. Чилингуърт вдигна поглед и се усмихна приветствено.

— Сейнт Ив.

— Чилингуърт. — Заплахата в гласа на Девил беше недвусмислена. — Какъв вятър ви е довял тук?

— Чиста случайност — усмихна се лордът. — Исках само да изкажа почитанията си на мис Анстрътър-Уедърби. — И продължи с още по-широка усмивка: — Много отдавна не съм ви виждал на игралната маса. Очевидно сте твърде зает другаде.

— Вие го казвате — отвърна равнодушно Девил. — Аз пък се учудвам, че не сте на лов в северните провинции. Доколкото знам, лорд Ормескърк и неговата лейди вече са потеглили.

— Сериозно ли? Но аз предпочитам да не влизам твърде често в кошарата, ако разбирате какво искам да кажа.

Девил вдигна вежди.

— Така е по-добре, когато човек не е дорасъл за подобни действия.

Онория извъртя очи към небето. Следващите пет минути бяха откровение за нея: Девил и Чилингуърт си размениха словесни атаки, които свидетелстваха за открито съперничество. После, сякаш бяха изпълнили някакво предписание, те смениха темата и заговориха за коне, сякаш нищо не е било. А накрая се посветиха на политиката и включиха и Онория в разговора. Интересът й нарасна.

Тънко иззвъняване дойде като първо предупреждение за идващите неприятности. Всички погледи се устремиха към подиума в другия край на залата. Провлечен тон, следван от поредица отделни ноти, потвърди общото предположение. Залата се раздвижи. Започна избор на партньори за първия валс.

Онория видя как Чилингуърт се усмихна.

— Дали ще мога да ви изкуша за един танц, мис Анстрътър-Уедърби?

Този прост въпрос я постави в ужасно положение. Мислите й се объркаха. Нямаше смисъл да пита Девил — ръката под пръстите й се скова. Позата му си остана все така небрежно-елегантна, но тя усещаше, че всеки мускул по тялото му се е опънал.

Много й се искаше да танцува и докато пътуваха насам, упорито си повтаряше, че ще изпълни желанието си. Никога досега не беше присъствала на такъв голям бал, и то в столицата. Много добре знаеше, че Девил е още в траур и няма да танцува. Доскоро беше решена да танцува с други млади мъже и да му покаже, че сама определя живота си, сама взема решенията, изпълнява своите желания и не се съобразява с неговите. Този валс щеше да му изясни окончателно становището й, а Чилингуърт, съперникът му в обществото, беше най-добрият възможен партньор.

Той чакаше, нищо не трепваше по лицето му, само очите му святкаха опасно. Музикантите все още настройваха инструментите си. Колкото и да не се интересуваше от мнението на обществото, Девил знаеше, че тук, в балната зала на херцогиня Ричмънд, не може да попречи на Онория да прави каквото си иска. Е, какво искаше тя?

Онория спокойно протегна ръка.

— Много ви благодаря, милорд. — Очите на Чилингуърт блеснаха триумфално, но в следващия миг Онория отдръпна ръката си. — Само че тази вечер няма да танцувам.

За негова чест трябва да се каже, че блясъкът в очите му не угасна, само триумфалният израз изчезна. Погледна Онория право в очите, после се обърна, обходи с поглед другите дами в малката група, поклати глава и отново я погледна в очите.

— Ужасно жестоко от ваша страна, мила.

Той говореше толкова тихо, че само Онория и Девил го чуваха. Чилингуърт погледна бегло Девил, кимна на Онория, обърна се и с безупречна елегантност покани на танц мис Мот.

Девил изчака валсът да свърши и кимна на майка си. Тя направи гримаса, но той й кимна отново и тя се подчини неохотно. Девил стисна пръстите на Онория и я обърна към дивана. Онория го изгледа учудено.

— Маман иска да се прибере вкъщи.

Тримата се сбогуваха с домакинята. Девил взе палтото на Онория от ръцете на чакащия лакей и загърна раменете й, внимавайки да не я докосва повече, отколкото е необходимо. Майка му бе обслужена от иконома на херцогиня Ричмънд.

Девил отведе Онория до каретата и я настани на седалката. Вратата се затвори и херцогът въздъхна облекчено. В мрака се чувстваше поне до известна степен сигурен. Кочияшът шибна конете и каретата се понесе по паважа. Слава богу, бяха на път към къщи и той още не бе загубил ума си. Засега.

Ако Онория бе приела поканата на Чилингуърт за първия валс, той щеше да извърши някоя лудост. Девил не знаеше как да си обясни отказа й, защото не можеше да си представи, че го е направила само за да не го засегне. Въпреки това изпитваше безкрайно облекчение. Каретата се друсаше и скърцаше, Девил седеше в ъгъла, устремил мрачен поглед към Онория, и размишляваше за немислимото.

Когато най-сетне спряха пред портала на дома му, той още не беше стигнал до логично заключение. Притичаха слуги да им помогнат. Майка му слезе първа, после Онория и накрая той.

— Прибирам се в стаята си. Ще се видим утре, мили мои. — Вдовстващата херцогиня им махна като кралица и тръгна нагоре по стълбата.

Каси побърза да свали тежкото палто на Онория. Уебстър помогна на Девил да се освободи от вечерната наметка.

— Мистър Алистър ви очаква в библиотеката, ваша светлост.

Уебстър предаде вестта със снижен глас, но когато се обърна към него, Девил улови стъписания поглед на Онория.

— Благодаря, Уебстър. — Девил поправи маншетите си. — Желая ти лека нощ, Онория Прюдънс.

Тя се поколеба, но след кратък поглед в лицето му, кимна в отговор.

— Аз също ви желая лека нощ, ваша светлост. — Тя се обърна и се запъти към стълбата с най-гордата си походка. Девил проследи изкусителните движения на хълбоците й и когато тя най-сетне изчезна от полезрението му, пое дълбоко въздух, издиша шумно и влезе в библиотеката.

По-скоро ще изстискам вода от камък, отколкото да го накарам да заговори, повтаряше си сърдито Онория, но за нищо на света не беше готова да пропусне новините около издирването на убиеца. Девил нямаше право да мълчи. Тя нямаше да се омъжи за него — многократно го беше уверявала в това, но както и преди беше твърдо решена да намери убиеца на Толи. Тя бе съобщила на Девил всичко, което знаеше, сега беше неговият ред.

Чу щракването на ключалката, изправи се и се обърна към вратата. Девил влезе и грижливо затвори. Измери я от глава до пети — както винаги — и се приближи към нея с обичайната си ленива походка на хищник.

— Както чух, искала си да говориш с мен. — Тонът и вдигнатите вежди издаваха мека досада. Онория вирна брадичка.

— Така е. — Вдигна глава към него и обясни: — Бих искала да узная има ли нова информация за убиеца на Толи. Какво е открил Лусифър?

— Нищо важно — гласеше небрежният отговор.

Онория присви очи.

— Той те е чакал до един през нощта, за да ти съобщи „нищо важно“?

Девил кимна. Онория впи поглед в лицето му и очите й светнаха гневно.

— Лъжеш! — Девил изруга вътрешно. Какво го бе издало?

— Лусифър наистина не е открил нищо, което да ни поведе по следите на убиеца.

Онория го гледаше втренчено.

— И това не е вярно.

Девил затвори за миг очи и изруга полугласно.

— Онория…

— Не мога да повярвам! Аз ти помогнах! Казах ти, че когато е излязъл от дома на семейството си, Толи още не е подозирал нищо.

Девил отвори очи и видя упорито вирната брадичка и святкащи очи. Тя беше готова да му обърне гръб, но той светкавично сложи ръце върху перваза на камината от двете й страни и й попречи. Без да се стряска от гневния й поглед, заговори успокоително:

— Аз съм ти много благодарен за помощта, повярвай. Братовчедите се опитват да открият къде е отишъл Толи, след като е излязъл от Маунт Стрийт. Лусифър дойде да ми каже нещо съвсем друго. — Той спря и обмисли следващите си думи много грижливо. — Може би то има някакво значение, но в случая ти с нищо не можеш да ни помогнеш.

Онория потърси потвърждение в очите му — те изглеждаха кристално ясни. Когато лъжеше, зениците му се замъгляваха.

— Е, добре — кимна тя. — Аз ще продължа разследванията по моя си начин.

Девил стисна ръце в юмруци.

— Ние търсим престъпник, Онория, хладнокръвен убиец, а не дребен уличен крадец!

— Повярвайте, ваша светлост, аз напълно съзнавам това. — Онория вирна брадичка още по-високо. — Преди да замина за Африка, искам да видя как негодникът ще получи заслуженото наказание. — Очите й искряха, лицето й пламтеше от вълнение. — Ти си невероятно добър в заповедите, херцоже, но пропускащ нещо много важно. Аз не съм ти подчинена и никога няма да бъда.

Последните думи бяха гибелни за Девил. Той се изправи светкавично, грабна я в прегръдката си и впи устни в нейните. В сегашното му състояние това беше чиста лудост, но той все пак опита да наложи волята си по този начин.

Да, лудост.

Онория усети как сетивата й се замъгляват. Действителността бе забравена. Само гневът и интуитивното разбиране на целта му и дадоха сила да се отбранява. Устните му бяха корави, изискващи, търсещи — той искаше отговора, който тя гореше от желание да му даде. Въпреки това устните й останаха затворени.

Той я притисна до себе си и мъжката му твърдост обгърна меката й плът. В тялото й веднага се надигна желание, по кожата й преминаха тръпки. Въпреки това тя остана неподатлива, опази гнева си и го използва като щит.

Той сведе глава, устните му се задвижиха върху нейните и измамиха сетивата й с първична сила. Макар да й се виеше свят, Онория се вкопчи в последната си ясна мисъл: той я целуваше, за да отстъпи. И щеше да постигне успех.

Парченце по парченце гневът й се разсея. В тялото й се разпространи добре познатата горещина. Стана мека и податлива, устните й вече не бяха така решителни. Съпротивата й се стопи. Обаче представата, че ще отстъпи, беше твърде неприятна. По-добре и тя да атакува. Ръцете й се плъзнаха нагоре по гърдите му, стигнаха до лицето и очертаха твърдите му контури. Смаян от докосването, той спря, преди да е реагирал. Онория обхвана с две ръце брадичката му и впи устни в неговите.

Устните му моментално се отвориха и тя плъзна език навътре. Започна предизвикателен дуел. Той имаше чудесен вкус, силен и мъжествен, и главата й съвсем се замая. Той не се помръдваше и инстинктът я посъветва да задълбочи целувката. Устните й жадно се притиснаха към неговите.

Страст.

Тя връхлетя Онория, заля сетивата й с гореща вълна. Дойде отвътре, мина между телата им, прониза я до самата й същност. Какво великолепно, дълбоко, замайващо чувство. Желанието заплашваше да отнеме душата й.

Досега командваше тя, но много скоро Девил отново пое водачеството, с настойчиви устни и стоманено тяло, което я държеше в плен. Тя вече нямаше желание да избяга от пленничеството. Предаде се, и то с радостно сърце. Той я вкусваше жадно, отнемаше дъха й, а тя бързаше да му върне всичко, което й даваше. Целувката й причиняваше болка в гърдите и ускори пулса й до непоносимост.

Желанието се увеличаваше с всяка секунда. Накрая пламна и експлодира като бомба. Пламъците жадно поглъщаха всяка съпротива. Онория се предаде на огъня, предаде се на възбудата, на помитащата всичко по пътя си страст.

Тя се притискаше към Девил и съвсем съзнателно го предизвикваше, движейки хълбоците си върху неговите. Зарови пръсти в гъстата му коса и се наслади на парещото желание, надигнало се между тях — първично и голо.

Устните им се разделиха за миг, само за един удар на сърцата им. Не стана ясно кой поиска следващата целувка. И двамата бяха изгубени, пленници на неудържим водовъртеж. Извън всеки контрол, неподвластни на разума. Желанието непрекъснато растеше, принуждаваше ги да вървят напред.

Силен шум ги върна към действителността.

Девил вдигна рязко глава, бутна Онория зад себе си и се обърна към вратата. Тежко дишаща, със замаяна глава, тя се вкопчи в него и подаде глава над рамото му.

Оттатък вратата явно бе станало нещо необичайно. Две прислужнички хълцаха и си разменяха обвинения. Много скоро се намеси спокойният глас на Уебстър и виковете престанаха. Последва звън на стъкло и стържене по излъскания под.

Онория не чу почти нищо — толкова силно беше бученето в ушите й. Сърцето й биеше тежко, все още дишаше трудно. Погледна в лицето на Девил с огромни очи — и видя в зелените зеници същото непобедимо желание, същата дива жажда, която пламтеше в нея. Дълбоко в очите му бушуваха пламъци и хвърчаха искри.

Той дишаше дори по-тежко от нея. Всяко мускулче по тялото му беше напрегнато.

— Не мърдай от мястото си.

Думите бяха изречени с мъка. Огънят в очите му не угасваше. Онория се опита да поеме дъх, но не успя. Този път щеше да се подчини с готовност. Чертите на лицето му никога не бяха изглеждали толкова корави. Погледът му се впи в нейния и тя не посмя да примигне нито веднъж, докато той се бореше със силата, която заплашваше да я погълне.

Онория знаеше: този път бе отвързала страстта от веригата, която я държеше затворена. Малко по малко напрежението отслабна. Той сведе поглед и отминаващата буря се скри под дългите ресници. Постепенно скованите му мускули се отпуснаха. Онория също задиша по-спокойно.

— Ако още веднъж направиш това, ще свършиш по гръб.

Думите му не съдържаха заплаха. Просто установиха факт.

Хедонист, непредвидим и див. Онория бе обзета от някаква странна възбуда, но тя веднага се удави във вълна от гузност. Бе видяла колко напрежение му струваше нейната наивна тактика. Остатъците от страстта все още припламваха помежду им, гъделичкаха нервите й, стрелкаха се по кожата й. Когато Девил най-сетне вдигна очи, тя го гледаше, без да трепне. Сложи ръка на бузата му и промълви нежно:

— Прости ми, не знаех…

Той се отдръпна рязко, опарен от горещината й.

— Недей. — Чертите му отново станаха твърди и безмилостни. Погледът му я прониза. — Върви си. Сега, веднага.

Онория го погледна в очите и се подчини. Отдели се неохотно от прегръдките му и той я освободи със същата неохота. С последен колеблив поглед тя се обърна към вратата и излезе от салона с високо вдигната глава, разтърсена до дън душа.

Трите дни, които последваха, бяха най-трудните в живота на Онория. Раздразнителна, с постоянно опънати нерви и сковани вътрешности, тя търсеше изход от задънената улица, в която беше попаднала. Стараеше се да крие състоянието си от херцогинята и това беше много изтощително. Не издържаше да стои сама. Щом останеше без занимания, започваше да мисли за онова, което беше видяла и усетила в салона.

Раздразнителността й се увеличаваше с всеки ден.

Единствената й утеха беше, че Девил не се чувстваше по-добре от нея. По безмълвно съгласие погледите им се срещаха само бегло. Всяко докосване — когато вземаше ръката й и я слагаше върху своята — означаваше сътресение и за двамата.

Още от самото начало той й беше заявил, че я иска, но тогава тя не разбираше какво означава това. Сега го знаеше — но вместо да реагира с уплаха или възмущение, тя изпитваше тръпнеща възбуда. Желанието му беше толкова интензивно, толкова разтърсващо, толкова прекрасно. Сърцето й ликуваше.

В същото време съзнаваше, че трябва да е постоянно нащрек.

На третия ден Онория стоеше до прозореца в своя салон и размишляваше, когато на вратата се почука. Сърцето й спря.

— Влез!

Девил влезе в помещението и втренчи поглед в нея. Тя отговори на погледа му.

Той стисна устни, затвори вратата, но не направи крачка към нея.

— Идвам да се извиня.

Стомахът й се сгърчи от болка, сърцето й се качи в гърлото.

— За какво? — попита глухо Онория.

По лицето му мина израз на истинско смайване, но бързо изчезна. Погледът му се втвърди.

— Затова че изпробвах правата си като съпруг.

— Никога няма да станеш мой съпруг.

— Разбира се, че ще стана.

Абсолютната увереност в тона му не убягна от вниманието на Онория. Тя впи поглед в неподвижното му лице и вдигна вежди.

— Доколкото си спомням, още не съм получила истинско предложение.

Завоевателят не задава учтиви въпроси, а просто взема каквото иска. Колкото по-силно го иска, толкова по-необуздано действа. Девил я гледаше изпитателно и веднага забеляза подсъзнателното предизвикателство, което изразяваше лицето й, примесено с обичайната й упоритост. Тя наистина ли искаше той да я спечели? Да провери колко силно е желанието му?

Той пое дълбоко въздух, приближи се към нея и улови ръката й. Без да отделя поглед от лицето й, целуна връхчетата на пръстите й и изрече бавно и тържествено:

— Скъпа моя Онория Прюдънс, ще ми окажеш ли честта да станеш моя съпруга, моя херцогиня… — направи кратка пауза и добави натъртено — … и майка на децата ми?

В погледа й се появи несигурност и тя извърна глава. Девил сложи един пръст под брадичката й и обърна лицето й към своето. След кратко колебание Онория го погледна в очите.

— Още не съм решила.

Той не можеше да лъже, но тя знаеше как — когато беше нужно. Той беше твърде могъщ и тя не можеше да му се отдаде изцяло, преди да е напълно сигурна. В действителност вече бе взела решение, но й трябваха още няколко дни да го провери.

— Моля те, не се бави още много.

Тихо произнесените думи можеха да се схванат като предупреждение или като молба. Онория освободи пръстите си от хватката му и отстъпи крачка назад.

Лицето на Девил рязко се промени. Той посегна отново към ръката й и нареди:

— Ще излезем на разходка.

— Още нещо… — Онория нямаше намерение да се предаде. Видя раздразнението в погледа му и се постара да пренебрегне топлината и изкусителната сила на ръката, която стискаше нейната. — Убийството на Толи.

Девил стисна зъби.

— Няма да ти позволя да се намесиш в търсенето на убиеца.

Онория усети, че предстои премерване на силите.

— Няма да се наложи да търся активно нови възможности, ако ти ме уведомяваш веднага щом братовчедите научат нещо ново.

Тя съзнаваше, че е изчерпала всички други възможности и ако иска да продължи, трябва да си осигури сътрудничеството му.

Той смръщи чело и извърна поглед. Онория не можа да прочете нищо по лицето му и се ядоса.

— Ще се съглася с искането ти при едно условие.

Онория вдигна вежди.

— Искам да ми обещаеш, че никога, при никакви обстоятелства няма да предприемеш нещо без мое знание. Че няма сама да тръгнеш да търсиш убиеца.

Онория кимна, без да се колебае. Много добре знаеше, че обществените ограничения не й позволяват да предприеме нещо съществено, за да намери криещ се престъпник. Нейният принос се състоеше преди всичко в логични заключения.

— Е, какво е научил Лусифър?

— Не мога да ти кажа — отвърна спокойно Девил. Онория изсъска като разярена змия.

— Недей! — спря я той. — Не се нахвърляй веднага върху мен. Не съм казал, че не искам, а че не мога да ти кажа.

— Защо не можеш?

Девил потърси нещо в лицето й и сведе поглед към преплетените им ръце.

— Откритието на Лусифър хвърля не особено ласкателна светлина върху член от семейството, вероятно Толи. Информацията му се базира само на слух. Все още проверяваме колко истина има в него. — Той стисна нежните й пръсти и продължи настойчиво: — Ако Толи се е забъркал в нещо, може да се е стигнало до ситуация, в която някой, способен да извърши престъпление — или да заповяда да го извърши друг, — е поискал да го види мъртъв.

Онория видя в очите му, че получената информация го е засегнала дълбоко, и изпита съчувствие.

— Става въпрос за нещо безчестно, нали? — попита тихо тя, спомнила си думите на Луиза Синстър.

Девил кимна бавно.

— За нещо чудовищно безчестно.

Онория пое въздух да попита още нещо, но Девил безцеремонно я потегли към вратата.

— Трябва ти чист въздух — изръмжа той и добави през стиснати зъби: — И на мен също.

Зад гърба му Онория се усмихна. Роклята й беше много тънка, трябваше да си поиска наметка. Вече беше спечелила твърде много и можеше да си позволи да бъде великодушна. Денят беше красив, на сърцето й беше леко. Вълкът й позволяваше да го води на връвчица.