Стефани Лорънс
Годеницата на Дявола (21)

21

Вейн се взираше в Девил с неприкрит ужас.

— Колко покушения върху живота ти е имало досега?

Девил вдигна вежди.

— Ако Онория е права в предположението си, вече са три. Засега нямам доказателства, че някой е срязал оста на каретата ми, но като имаме предвид другите два случая, съм готов да повярвам, че тя е права.

Двамата се намираха в жилището на Вейн и пиеха ейл. Девил седеше до масата, а смаяният Вейн бе станал и ходеше напред-назад.

— Каретата, отровата… кое е третото покушение?

— Вчера сутринта в парка. Някой стреля по мен.

— Излязъл си рано… сам?

Девил кимна. Вейн му обърна гръб и се загледа през прозореца. Девил зачака. След драматичните събития през нощта се чувстваше спокоен и изпълнен с решимост да открие убиеца. Когато не любеше жена си, размишляваше. Близостта на смъртта проясняваше главата — фактът, че за малко не изгуби Онория, го накара да разруши фасадата от логични причини, с които обясняваше брака си, и да признае, че чувствата към съпругата му нямат нищо общо с логиката.

Докато се взираше в гърба на Вейн, Девил вътрешно се подиграваше на себе си и клатеше глава. Щом мислите му стигаха до тази точка — до чувството, което не можеше да обясни, той бързаше да се оттегли. Това неназовимо чувство го правеше толкова раним, че той не смееше да признае съществуването му. То отваряше опасни пробиви в защитните му прегради и той инстинктивно реагираше, като по най-бързия начин издигаше стената отново.

Много скоро обаче щеше да се изправи лице в лице с фактите. Несигурността тежеше като олово в стомаха му, неизвестността го тласкаше към лудост. Той означаваше нещо за Онория — миналата нощ беше убедително доказателство. Може би тя дори го обичаше по свой, типично женски начин, а не изпитваше към него просто сексуален интерес. Надяваше се много скоро да научи истината.

Да разбере какво изпитва Онория към него, без да пита, без да издаде парещия си интерес към отговора: това беше предизвикателство, на което възнамеряваше да се посвети изцяло — но първо трябваше да намери убиеца.

Човекът, който за малко не бе убил жена му.

Най-сетне Вейн се обърна към братовчед си.

— Случаят е много сериозен. Направи ли ти впечатление, че покушенията стават само в Лондон? Защо ли? Или и в Самършам Плейс се е случило нещо подозрително?

Девил поклати глава.

— Предполагам, че в Лондон убиецът се чувства по-сигурен. Тук винаги е пълно с народ. В Кембриджшир е много открито, по нивите почти винаги има работници.

— Да, но това не ни помогна да намерим убиеца на Толи.

Девил кимна мрачно и отново отпи глътка ейл.

— За да повреди каретата ти, убиецът е трябвало да проникне незабелязано в конюшните, да научи коя кола ще вземеш и как да го направи, за да изглежда като злополука. Това означава, че познава навиците ти. Който и да е стрелял по теб в парка, сигурно е знаел, че обичаш да излизаш на езда рано сутрин. А онзи, който е сипал отрова в гарафата… — Вейн тропна с крак. — … той е знаел къде се намира спалнята на херцога и че имаш намерение да изпиеш чаша бренди вреди лягане!

Девил кимна.

— Ако не е знаел, сигурно е щял да намали количеството — една глътка бренди беше достатъчна да убие вол, затова и Онория усети миризмата.

— Това означава — заключи Вейн, — че убиецът знае много неща, но…

Той млъкна и погледна въпросително Девил. Херцогът изкриви лице.

— Но не е знаел, че Онория споделя с мен не само леглото, а и брендито.

Вейн също направи гримаса.

— Аз също не го знаех, следователно този факт не ни помага да ограничим кръга на заподозрените. — И след кратка пауза попита: — Значи ли това, че Толи е бил убит, защото е искал да те предупреди?

Девил кимна замислено.

— Така казаното от Толи в горската хижа най-сетне добива смисъл.

След кратко мълчание Вейн попита:

— И какво мислиш да правиш?

— Какво мисля да правя? — повтори Девил с високо вдигнати вежди. — Това, което вече съм планирал. Трябва само да бъда още по-бдителен.

— А аз ще ти пазя гърба.

— Ако не можеш, не го прави — отговори ухилено Девил. Това беше стара шега помежду им и Вейн се отпусна.

Седна насреща му и отпи глътка ейл.

— Бромли извади ли най-сетне някой ас от ръкава?

— Още не… но е убеден, че има добри карти. Вчера се яви в клуба и предложи да се срещнем. Въпросната мадам иска известни гаранции. Казах му какви обещания съм готов да дам и той ще изтъргува датата и часа.

— А мястото?

— Ще отида в „Палатите“.

— Наистина ли ще отидеш лично? — попита сърдито Вейн.

— Няма как — вдигна рамене Девил. — Разбираемо е, че дамата го иска.

— Може да ти заложат капан.

— Не вярвам. Тя знае, че ако е на моя страна, ще спечели, а ако застане срещу мен, може само да загуби. А Бромли знае какво рискува, ако се опита да ме измами.

Вейн още не беше убеден.

— Тази история не ми харесва.

Девил изпразни чашата си и поклати глава.

— И на мен, но съм длъжен да проверя всички следи. — Помълча малко и погледна братовчед си почти безпомощно. — Все още не мога да се сетя за онази важна подробност около смъртта на Толи.

— Сигурен ли си, че може да се окаже решаваща?

— О, да. — Девил се надигна с мрачна физиономия. — Беше толкова важно, че исках непременно да го запомня, но после забравих.

— Ще си спомниш — опита се да го утеши Вейн.

Девил го погледна в очите.

— Да, но дали ще е достатъчно рано?

Енергични стъпки се приближиха към утринния салон. Онория напусна мястото си до прозореца и седна на дивана. Цял ден беше размишлявала за покушенията върху живота на Девил и беше стигнала до единственото логично заключение. Искаше й се незабавно да изложи изводите си пред Девил, но след зряло обмисляне реши, че той няма да приеме предположенията й. Затова изпрати един от прислужниците да повика единствения човек, на когото имаше пълно доверие.

Онория извика „Влез“, още преди да чуе чукането. Вратата се отвори и в салона влезе Вейн.

— Как си?

Онория смръщи чело.

— Загрижена съм.

Той кимна и седна в креслото срещу нея.

— Какво мога да направя за теб? Ако съдя по писъмцето ти, случаят е спешен.

Онория стисна устни и впи поглед в лицето му.

— Цял ден размишлявах върху последните събития. Човекът, който иска да убие Девил, трябва да има причина.

Вейн кимна.

— Продължавай.

— Онова, което свързва Девил с онзи, който знае достатъчно, за да повреди каретата му и да сипе отрова в гарафата с бренди, според мен може да е само едно. Наследството, което никак не е малко. Това обяснява и защо покушенията започнаха едва след като обявихме женитбата си.

Очите на Вейн блеснаха.

— Права си. Аз съсредоточих вниманието си върху смъртта на Толи и не погледнах на случващото се от този ъгъл.

— Значи си съгласен с мен? — Онория се наведе към него и пошепна: — И ти ли мислиш, че може да е Ричард?

Вейн я изгледа стреснато.

— Ричард ли?

— Наследникът на Девил — обясни натъртено Онория.

— Аха. — Вейн кимна. — Виж, Онория, ти разсъждаваш напълно логично, но Девил явно е пропуснал да те уведоми за някои важни подробности. — Той се поколеба малко, но накрая поклати глава. — Съжалявам, но аз нямам право да ти обясня. Ще се наложи да попиташ Девил.

— За какво да го попитам? — изненада се Онория.

— Кой е наследникът му — отговори твърдо Вейн.

— Нима не е Ричард?

Вейн стисна устни и стана.

— Извинявай, сега трябва да те оставя. Обещай ми да кажеш на Девил за подозренията си.

— Обещавам, естествено. — Очите на Онория святкаха опасно.

— Много добре — кимна Вейн. — Ако това ще облекчи нещата, ще ти кажа, че той със сигурност е мислил по този въпрос.

— Искаш да кажеш, че знае?

— Да, но няма да каже нищо, преди да намери доказателства. Такъв му е характерът. — Вейн стисна ръката на Онория и добави: — Ако ми позволиш, ще тръгна по следите на една моя мисъл. Колкото по-бързо доставим желаните доказателства на съпруга ти, толкова по-скоро ще обезвредим убиеца.

Онория кимна решително и двамата се сбогуваха. Дълго след като Вейн си отиде, тя седя неподвижна, загледана в стената. Вече изобщо не разбираше какво става.

Дявол да ги вземе тези Синстърови — те следваха своите собствени закони. Тя изпухтя възмутено, стана и отиде в стаята си да се преоблече.

Тази вечер херцог Сейнт Ив бе решил да си остане вкъщи. Онория изчака да се оттеглят. Съблече се бързо, навлече нощницата си, уви се в халата и отиде в спалнята на съпруга си. Там, без да каже дума, захвърли халата, събу пантофите и се мушна под завивките.

Девил, който тъкмо развързваше вратовръзката си, проследи представлението с интерес, но тя се направи, че не го забелязва. Нагласи се удобно на възглавниците, пое дълбоко дъх и започна:

— Аз размислих.

Девил спря насред движението. След малко разкопча бялата жилетка и пристъпи до леглото.

— За какво?

— За това, кой би могъл да желае смъртта ти.

Той свали жилетката и седна на леглото да изуе ботушите си.

— Стигна ли до някакво заключение?

— Да, но Вейн ми заяви, че греша.

— Вейн? — погледна я изненадано Девил.

Онория му разказа за разговора в салона й.

— Аз бях убедена, че Ричард е твой наследник.

— Ясно… — Девил хвърли ботушите в ъгъла, свали панталона и ризата и легна до нея. Онория веднага се сгуши в него и той я прегърна. — Отдавна трябваше да ти разкажа тази история.

Тя се опита да различи нещо по лицето му в полумрака и се учуди на усмивката му.

— Наистина трябваше. Какво смешно има?

Девил се облегна удобно и попита:

— Нали знаеш прякора на Ричард?

— Скандал?

Девил кимна.

— Всъщност това не е целият му прякор. Пълното име гласи: скандалът, който не се състоя.

— Той ли е скандал?

— Ричард е мой брат, но не е син на майка ми.

— Виж ти… — промърмори Онория.

— Истината за раждането на Ричард е публична тайна вече почти три десетилетия. Мама, естествено, е ключът към загадката.

Онория сложи ръце на гърдите му и го погледна в лицето.

— Разказвай.

Девил се засмя тихо и започна:

— Когато бях на три години, баща ми отиде на дипломатическа мисия в шотландските планини. Имаше заплахи за бунт и дворът реши да им отговори с дрънкане на оръжие, но да не изпраща войски. Сметнаха, че е най-добре да изпратят някой Синстър. Маман реши да не придружава татко. След раждането ми разбрала, че няма да има други деца, затова ме пазеше като зеницата на окото си… което, естествено, никак не ми допадаше. И така, баща ми замина сам на север. Отишъл при водача на клана, когото трябвало да… — Той млъкна, търсейки подходящата дума.

— Да сплаши? — помогна му Онория.

Девил кимна.

— Шотландецът току-що се бил оженил за красива млада девица от равнината. По сметка, разбира се.

— Със сигурност е била красива — отбеляза замислено Онория.

Девил я погледна предизвикателно.

— Знаеш ли, ние, Синстърови, имаме високи изисквания.

Онория изпухтя и го удари по гърдите.

— Продължавай.

— За съжаление не знам какво точно се е случило. Мисията на татко приключи с успех и той се върна само след четири седмици. Ричард се появи чак след дванайсет месеца.

— Дванайсет месеца?

— Майка му починала само няколко седмици след раждането му. Дали тя е признала, че Ричард не е сина на шотландеца, дали той сам е отгатнал — това не знам. Но още тогава никой не се усъмни, че е син на баща ми. Изглеждаше точно като мен на тази възраст. Уебстър го намерил на прага. Минала някаква карета, спряла за малко, кочияшът оставил добре увитото бебе и изчезнал. Никакво придружително писмо — само Ричард. Уебстър го внесъл вкъщи и малкият се разревал. Никога няма да забравя какъв шум се вдигна — всички полудяха. Маман тъкмо беше в детската стая и се опитваше да ме среши. Като чу крясъците, тя захвърли всичко и изтича долу. Слезе по-бързо от мен. Помня как се нахвърли върху татко и Уебстър, които се опитваха да усмирят Ричард. Маман го прегърна, каза му няколко думички и той престана да плаче. А маман се усмихна сияещо — нали знаеш как.

Онория кимна.

— Веднага ми стана ясно, че Ричард е дар от бога. Мама беше толкова запленена по него, че забрави да ми реши косата. От този миг нататък Ричард можеше да е напълно сигурен в моята подкрепа. Татко се опитваше да обясни какво се е случило — днес, с поглед назад, изпитвам съжаление, че не се заслушах по-внимателно, но тогава сигурно нямаше да разбера. Помня обаче как маман го похвали, защото й е подарил онова, което най-силно е желала — още един син. Така че маман затвори устите на всички клюкари — тя беше херцогиня от пет години и заемаше водещо място в обществото. Заяви публично, че Ричард е неин син, и никой не посмя — не смее и днес — да й възрази.

Онория видя усмивката му и сърцето й се стопли.

— Мама беше много щастлива, че ще отгледа още един син. Нещата се уредиха по най-добрия начин. Татко го призна за свое дете и го спомена в завещанието си. — Девил въздъхна тихо и заключи: — Това е историята за скандала, който не се състоя.

Онория беше притихнала. Девил я помилва по косата и продължи:

— Сега вече знаеш, че Ричард не ми е наследник. — Ръката му се плъзна по тила й. — Той не е човекът, който иска да ме убие.

Онория прилепи буза до гърдите му и се вслуша в равномерното биене на сърцето му.

— Майка ти е възхитителна жена.

Девил легна върху нея, опря се на лакти и заяви:

— Баща ми наистина се възхищаваше от нея. — Устните му помилваха устата й. — Както аз се възхищавам на моята херцогиня.

Това бяха последните разбираеми думи, изречени през тази нощ.

Онория трябваше да проведе дълъг и сериозен разговор със съпруга си. Облечена в прозрачно неглиже от коприна с цвят на слонова кост, тя се разхождаше нетърпеливо около масата и чакаше Девил. Видяха се на закуска, а после и на обяд, но не й се искаше да го разпитва пред слугите. В момента той беше в своя клуб, на среща с виконт Бромли. Знаеше това лично от него, но нямаше представа за какво мисли той, кого подозира…

Ричард беше незаконен син и нямаше право да наследи херцогската титла, докато в семейството имаше няколко законни мъжки наследника. След като разбра как Ричард е получил прякора си, Онория не попита кой е наследникът на Девил. През седмиците преди сватбата беше разпитвала Хорейша за бащата на Девил и тя бе споменала, че съпругът й Джордж, бащата на Вейн, е само година по-млад от бащата на Девил. Което означаваше, че именно Джордж е наследник на Девил, а след него е Вейн.

Дори в най-безумните си сънища Онория не би могла да си представи Джордж като потенциален убиец. Девил гледаше на него като на свой втори баща, а Джордж отговаряше на привързаността му с бащинска обич. А лоялността на Вейн към Девил не подлежеше на съмнение. Следователно убиецът не беше наследникът на Девил. Защо тогава Вейн, едва изслушал подозренията й, бе осенен от някаква идея?

Онория потрепери и погледна мрачно към часовника. Наближаваше полунощ, а Девил не се връщаше.

Точно в полунощ тя чу как някой почука на входната врата и се стресна. Кой искаше да влезе в този късен час? Девил си имаше ключ, значи…

Цветът се отдръпна от бузите й. Сърцето й спря за миг, после заби ускорено. Вече бе прекосила половината коридор, преди да се усети, че е излязла. В следващия миг се загърна в халата и хукна като подгонена.

Стигна до галерията, наведе се над парапета и погледна надолу. Уебстър отвори вратата и на прага застана тъмна фигура. Под светлината на лампите Онория разпозна кестенявите къдрици на Вейн.

— Къде е Девил? — попита той и подаде бастуна си на иконома.

— Негова светлост още не се е върнал — отговори Уебстър и затвори вратата.

— Какво?

Въпреки разстоянието Онория разбра, че Вейн е учуден.

— Доколкото знам, отиде в клуба си, сър.

— Да, да, знам… — Мислите на Вейн явно бяха другаде. — Аз тръгнах преди него, за да се видя с един приятел, но той ми каза, че няма да се бави. Мислех, че отдавна си е вкъщи.

Двамата мъже се спогледаха и сърцето на Онория отново спря да бие. Черният призрак, с които се беше борила през целия ден, отново я връхлетя. Наведе се още над парапета и извика тихо:

— Вейн?

Той вдигна глава и изразът на лицето му засили ужаса й. Уебстър също вдигна глава, но веднага се извърна настрана.

— Какво има, Онория? — попита Вейн.

— Иди да го потърсиш, моля те! — В тази няколко думи беше вложен целият й страх.

Вейн се опита да се покаже спокоен.

— Сигурно е срещнал приятели и са го задържали.

Онория поклати глава. В сърцето й бушуваше паника.

— Не. Нещо се е случило. Знам го. Усещам го. — Стисна парапета до болка и пръстите й побеляха. — Моля те, излез и го потърси!

Вейн грабна бастуна си и се обърна към вратата. Уебстър се втурна да му отвори.

Докато тичаше по стълбището, Вейн се опита да си представи обичайния път на Девил от клуба до дома му. След десетина крачки се сети за уличката с частните конюшни зад Баркли скуеър, изруга и хукна с всички сили.

Онория все още се държеше за парапета и се бореше с дивата паника. Уебстър заключи и обърна глава нагоре към нея.

— Ако разрешите, мадам, ще отида да уведомя Слиго.

— Да, моля ви, направете го.

— Ей!

Девил не обърна внимание на крясъка. Улицата беше дълга и тясна, по високите стени нямаше прозорци. Замахна с тънката рапира, която бе извадил от бастуна си, и се възползва от мига, в който тримата му нападатели се отдръпнаха, за да извлече безжизненото тяло от опасната зона. На паважа остана локва кръв.

Без да се бави, той се надигна и рапирата му изсъска заплашително. В другата ръка държеше бастуна си и отблъскваше нападенията. Ухили се злобно и помаха с бастуна.

— Е, господа? Кой ще е пръв?

Тримата мъже насреща му очевидно бяха изпратени да го убият. Ако се съдеше по облеклото им, бяха моряци. Едри, силни, въоръжени с тежки саби.

Девил се опита да си представи улицата, за да намери път за бягство, но не успя. Досега съдбата го бе опазила жив — като му изпрати две бъчви, захвърлени в тъмния сокак, и един непознат, който бе забелязал моряците, скрити в лошо осветен вход. Именно той с виковете си обърна вниманието на Девил върху нападателите. Намесата му беше героична, но не особено умна: след кратка битка един от нападателите го прониза със сабята си.

През това време Девил успя да заеме изгодна позиция с гръб към стената и двете бъчви от лявата си страна.

— Хайде, какво чакате? — провикна се отново той. — Нали не ви е страх от смъртта? — Усмихна се като дявол и добави: — В ада не е толкова лошо, повярвайте. Да, горещо е и болките постоянно те мъчат, но ви гарантирам, че за всеки ще се намери свободно местенце.

Тримата си размениха несигурни погледи. Водачът им се опита да се изсмее подигравателно.

— Ти може да изглеждаш дяволски жив, но си само човек и ей сега ще ти изпием кръвчицата. Днес не ни е ред да умрем. Хайде, момчета, да си свършим работата!

Той вдигна сабята си и Девил едва не се изсмя. Предупреждението му издаваше пълна липса на тактика. Нападнатият беше подготвен за атаката и я отблъсна със сръчността на опитен фехтовач.

Мъжът отляво се втурна напред, решен да нанесе смъртоносен удар и Девил изруга. Тримата убийци образуваха линия пред него и нападнаха едновременно.

— Не мърдайте! Свалете оръжията!

Едра фигура затъмни изхода към площада. Бързи крачки отекнаха в стените на къщите. Появи се и втора фигура.

Девил се възползва от мига на изненадата и рани водача на нападателите. Морякът изрева, политна назад и хвана дясната си ръка. Сабята се изплъзна от изтръпналите му пръсти. Звънът на оръжието уплаши другарите му. Те се огледаха, захвърлиха сабите и хукнаха да бягат.

Девил понечи да се втурне след тях, но се спъна в безжизненото тяло на спасителя си. Вейн дотича при него със сабя в ръка.

— Кои бяха тези, по дяволите?

Когато трите едри сенки изчезнаха в мрака, Девил вдигна рамене.

— За съжаление забравиха да се представят.

Вейн се наведе и обърна мъжа по гръб.

— Един остана.

— Не. — Девил се вгледа в лицето на непознатия. — Този човек ми се притече на помощ и си плати за дързостта. Трудно ми е да кажа какъв е. Може би е някой от конярите.

В този момент дотича Слиго, огледа изпитателно господаря си и се облегна тежко на стената.

— Наред ли е всичко?

Девил прибра рапирата в ножницата, взе бастуна си в дясната ръка и огледа лявата.

— Май имам драскотина, но не е опасна.

— Слава богу! — Облегнат на стената, Слиго затвори очи. — Иначе херцогинята никога нямаше да ми прости.

Девил се намръщи и погледна въпросително Вейн, после и Слиго.

Вейн съсредоточено оглеждаше трите захвърлени оръжия.

— Забележително. — Показа едната сабя на Девил и обясни: — Не бих казал, че са традиционните нападателни оръжия.

Девил премери сабята на ръката си.

— Наистина странно… Приличат на стари кавалерийски саби. — И след кратко мълчание добави: — Явно са знаели, че винаги нося бастун с рапира и знам как да го използвам.

— Знаели са също, че са необходими поне трима, за да те надвият.

— Ако не беше този човек — Девил посочи фигурата на паважа, — сигурно щяха да успеят. — Обърна се към Слиго и попита: — Имаш ли представа как се е появил тук?

Въпросът бе зададен с мек тон. Слиго остана в сянката и поклати глава.

— Сигурно се е връщал от кръчмата и случайно ви е забелязал. Вашата фигура се вижда отдалеч.

Девил се покашля многозначително.

— Отнеси го вкъщи и намери някоя жена да превърже раната му. Утре ще го видя лично, за да го възнаградя за верността му.

Слиго метна ранения на раменете си и се отдалечи. Девил и Вейн тръгнаха бавно след него.

— Впрочем, как попаднахте тук?

— Жена ти ни изпрати — отговори с лека усмивка Вейн.

Девил вдигна вежди.

— Трябваше да се сетя.

— Когато влязох у вас, тя веднага дотича — разказа му Вейн. — Не беше на себе си от страх. Тревожи се за теб.

Девил се намръщи. Вейн вдигна рамене.

— Може би заключенията й са прибързани, но почти винаги се оказват правилни. Затова реших да не й противореча. Сетих се за уличката и си казах, че е идеална за засада.

— О, да — кимна Девил.

Вейн погледна напред — Слиго вече пресичаше Гросвенър Скуеър — и забави крачка.

— Онория попита ли те за наследника ти?

Девил го изгледа отстрани и кимна безмълвно.

Вейн отговори на погледа му с присвити очи.

— Откога знаеш?

— Все още не знам — въздъхна Девил. — Имам само подозрения. Не мога да ти кажа точно кога го разбрах. Стана внезапно. Изведнъж си казах, че е възможно.

— И?

Лицето на Девил се затвори.

— Затова ще отида при собственицата на бордея. Трябва да ми каже всичко, което знае. Може би така ще открия връзката, ако има такава. Бромли е уговорил среща с нея. После обаче… — Той въздъхна отново. — Нямаме почти никакви доказателства. Май ще се наложи да го измъкнем от скривалището му.

— Капан?

Девил кимна.

Вейн го изгледа неодобрително.

— И ти ще си стръвта, така ли?

Вече бяха пред стълбите към Сейнт Ивс Хаус. Девил вдигна поглед към вратата.

— Аз… и Онория Прюдънс.

Допълнението смая Вейн. Когато се опомни, Девил беше вече пред входната врата. Уебстър помогна на Слиго да се освободи от товара си и извика подкрепление.

Вейн пръв забеляза Онория и смушка Девил. Херцогът вдигна глава към галерията и за малко да забрави да затвори устата си. Неглижето на жена му не беше съвсем прозрачно, но меката коприна очертаваше ясно стройното й тяло и дългите крака. Той изруга полугласно и се втурна към стълбището. Едва бе хвърлил бастуна си, когато Онория стигна до него и го прегърна.

— Ранен ли си? Какво стана? — Ръцете й трескаво го опипаха, за да открият евентуални рани. Успокоена, че съпругът й е невредим, тя се отдръпна и го огледа внимателно.

— Нищо ми няма. — Девил я закри от погледите на мъжете и я поведе нагоре по стълбата.

— Но ти кървиш! — Онория се опита да се изтръгне от ръцете му, за да види драскотината на ръката му.

— Нищо ми няма, казах. Ще ме прегледаш в спалнята! — Девил се наведе към залата и извика на Вейн: — Ще се видим утре.

На следващата сутрин Онория спа дълго, но когато най-сетне се събуди, изобщо не се чувстваше отпочинала. Закуси с чай и препечена филийка и отиде в салона. Главата й бучеше. Настани се на дивана и посегна към бродерията си. След петнайсет минути не беше направила нито един бод.

Спомни си как се събуди в ранните утринни часове и видя Девил да седи на края на леглото. Като разбра, че тя е будна, той я погали по косата и се усмихна. „Почини си — каза й. — Не е нужно да ставаш толкова рано. — Погледна я втренчено, целуна я и помоли: — Грижи се за себе си. Не харесвам, когато изглеждаш бледа и изтощена.“ после се изправих крива усмивка. „Кога ще се върнеш?“ — попита тя. „За вечеря ще съм вкъщи.“ Дотук добре, но до вечерята имаше ужасно много време.

Онория се обърна към вратата. Инстинктът й подсказваше, че нещо ще се случи. По гърба й пробяга студена тръпка и тя се разтрепери. По дяволите! Беше безсилна. Безпомощна.

Силно чукане по вратата я изтръгна от мрачните мисли. Влезе Слиго с табла в ръка.

— Мисис Хил смята, че специалният й чай ще ви дойде добре. — Остави таблата на масичката и напълни чашата й. — Чай от лайка — обясни той и й подаде чашата.

Онория отпи глътка и кимна с благодарност.

— Как е Картър? — попита тя. Искаше лично да благодари на ранения коняр.

— По-добре е. Има цицина на главата, но тази сутрин капитанът лично му изказа благодарността си и Картър веднага оздравя.

— Много хубаво. Благодари му и от мое име. — Онория пийна още малко чай и попита настойчиво: — Картър знае ли кои са мъжете, които снощи са нападнали съпруга ми?

Слиго оправи дантелената покривка на масата и поклати глава.

— Не. Каза само, че изглеждали като моряци.

Онория потърси погледа му.

— Моля те, Слиго, кажи ми: Картър чул ли е нещо важно?

Слиго се изнерви още повече.

— Чул е, че по-късно щели да се срещнат в „Анкър Армс“.

— Къде се намира това?

— На доковете.

— Съпругът ми знае ли?

— Не, мадам. Картър дойде на себе си едва преди час.

Онория реши да не прибързва.

— Веднага уведоми херцога за чутото от Картър.

Слиго прехапа устни. Сега вече Онория се уплаши сериозно.

— Къде е съпругът ми, Слиго?

Бившият ординарец изпъна рамене.

— Капитанът явно е разбрал за плана ни. Тази сутрин момчетата тръгнали след него както обикновено, но той ги заблудил. Не успели да го намерят.

Онория се възмути. Най-сетне имаха следа, а съпругът й бе изчезнал вдън земя! Изгледа Слиго с присвити очи и попита:

— Къде обича да обядва съпругът ми?

— В някой от клубовете си, мадам. В „Уайтс“, „Уотиърс“ иди „Будълс“.

— Веднага изпрати хора. Да го уведомят, че трябва незабавно да говоря с него.

— Веднага, мадам.