Стефани Лорънс
Годеницата на Дявола (22)

22

Удари два следобед, а от Девил все още нямаше вест. Онория ставаше все по-неспокойна. В четири повика Слиго и попита нервно:

— Намерихте ли съпруга ми?

— Не, мадам. Изпратих момчетата в „Уайтс“ „Уотиърс“ и „Будълс“ и им наредих да го чакат. Щом се появи, ще разберем веднага.

— Картър ще познае ли негодниците, които е последвал?

— О, да. Казва, че веднага ще ги познае.

— Колко време остават корабите в пристанището?

— Ден или два, най-много три.

Онория пое дълбоко въздух.

— Кажи да приготвят каретата — тази без герб.

Слиго примигна смаяно.

— Какво казахте?

— Картър вече е възстановен достатъчно и може да ни помогне, нали?

— Да ни помогне? — повтори неразбиращо Слиго.

Онория се намръщи заплашително.

— Да разпознаем мъжете, които са нападнали негова светлост. Нали са казали, че ще се срещнат в „Анкър армс“?

— Искате да отидем в „Анкър Армс“? — В погледа на Слиго блесна ужас. — Там не е за вас, мадам.

— И защо не?

— Вие сте… ами просто не бива. Това е пристанищна кръчма. Там не ходят дами. Ще се почувствате зле.

— В момента няма никакво значение как се чувствам.

Слиго изохка отчаяно.

— Капитанът няма да е съгласен.

Онория го удостои с унищожителен поглед, достоен за господаря му.

— Твоят капитан не е тук, Слиго. Изчезна. Никой няма представа къде се намира в момента. Ние обаче имаме информация, която ще ни помогне да изобличим убиеца — но само ако действаме бързо. Ако седим и чакаме, докато капитанът благоволи да се върне вкъщи, благоприятният случай ще ни убегне. Моряците може да потеглят още с вечерния отлив. Тъй като негова светлост отсъства, ние — ти и аз — ще придружим Картър до „Анкър армс“. Ясно ли се изразих?

Слиго отвори уста — и отново я затвори. Онория кимна.

— Каретата, моля. Отивам да се преоблека.

Слабата точка в плана на Онория се прояви веднага щом спряха пред „Анкър армс“ — воняща дупка в тясна уличка на доковете. През вратата излизаше пушек, а отвътре се чуваха дълбоки мъжки гласове, прекъсвани от писък на жена.

Слиго и Картър бяха заели места на капрата. Слиго скочи на паважа, огледа се и отвори вратичката. Онория огледа уличката и вдигна вежди.

— Има проблем.

— Проблем ли? — Онория втренчи поглед в отворената врата на кръчмата. — Какъв по-точно?

— Мястото е опасно. — Слиго се огледа бдително. — Трябваше да вземем повече хора.

— Защо? Ти и Картър ще влезете, а аз ще остана тук. Ако онези са вътре, ще ги доведете при мен.

— А кой ще ви пази, докато сме в кръчмата?

Онория примигна.

— Нали кочияшът е тук…

Слиго явно се чувстваше зле.

— Той е зает с конете. Ако някой реши да се позабавлява, ще подплаши конете и какво ще правим тогава? От друга страна обаче… Не мога да пусна Картър сам в кръчмата. Ако онези са вътре, може да не се върне.

Онория разбираше опасенията му, но много държеше да узнае дали въпросните моряци са в кръчмата.

— Тогава ще дойда с вас. Вътре не е особено светло, нали? Ще стоя в сянката и никой няма да ми обърне внимание.

Тя кимна спокойно и се изправи. Слиго понечи да протестира, но мрачният й поглед го спря. Свел глава, той спусна стълбичката и махна на Картър да се приближи.

— Най-добре е ние с него да вървим напред, допрели рамене, за да ви прикриваме, мадам.

Онория кимна все така спокойно и тръгна плътно зад двамата мъже към кръчмата. При влизането им пръв реагира кръчмарят — дребен, слаб човечец с измъчен вид.

— Тук не е за вас. — Направи отбранителен жест и обясни: — Нямаме нищо, което би могло да ви хареса.

— Момент, момент! — Месеста ръка отмести кръчмаря и принадлежащото към нея тяло се надигна от близката пейка. — Не бързай толкова, Уили. Да чуем какво искат аристократите.

Мръснишкият смях, който придружи думите на дебелия, убеди Онория, че кръчмарят е прав.

— Точно така. Щом е дошла тук, дамата знае какво иска. — Още един работник, едър и мускулест, се изправи. — Може би всеки от нас има точно това, което тя търси.

Онория го погледна право в очите и кимна.

— Напълно сте прав. — Единственият изход беше да се държи нахално. Бутна Картър настрана и излезе на светло.

— Наистина можете да ми помогнете. Първо обаче трябва да ви предупредя, че съпругът ми и братовчедите му са на път към пристанището. — Плъзна поглед към масите и кимна важно. — Може би сте чували за ордата Синстър. Шестима са. — Измери работника с преценяващ поглед и добави невинно: — Като гледам, и шестимата са по-едри от вас.

После се обърна към кръчмаря и повтори:

— Вие сигурно знаете кой е Синстър. Снощи трима от клиентите ви са го нападнали. Сега ордата иска отмъщение. Да знаете, че като се появят тук, ще се разправят не само с тримата виновници.

И барманът и клиентите му не разбраха голяма част от думите й и Онория въздъхна вътрешно.

— Боя се, че шестимата братовчеди ще сравнят това заведение със земята, без да се запитат дали вътре има хора или не.

Морските вълци замърмориха недоволно.

— Ако искат да се бием, ще изпълним желанието им — заяви мускулест матрос.

— Аз ще се оплача! — изхленчи кръчмарят.

Онория отново ги изгледа преценяващо.

— Те са шестима и всички са грамадни мъже с ей такива мускули. Освен това… — Тя се обърна отново към кръчмаря: — Казах ли вече, че съпругът ми е херцог? Всички в кръчмата зяпнаха смаяно и тя се усмихна. — Прякорът му е Девил. Двама от братовчедите му се казват Лусифър и Демон. — Кимна към вратата и завърши: — Май не виждам полицаи.

Моряците си размениха несигурни погледи. Целият град знаеше за буйствата на млади господа от изисканото общество. Бедните хора страдаха от последствията на безсмислената им страст за разрушение. Повечето от клиентите в „Анкър армс“ бяха достатъчно възрастни, за да рискуват да им счупят главите.

Първият, който се бе надигнал, погледна предизвикателно Онория.

— И какво по-точно искате от нас? Какво може да търси една херцогиня в тази кръчма?

Онория кимна снизходително.

— Драги човече, нима не сте чували, че херцогините се занимават с благотворителност? Днешното ми добро дело се състои в това да предпазя тази жалка дупка от разрушаване. — И след кратка пауза добави: — Разбира се, ако ми кажете каквото искам да узная.

Дебелият огледа другарите си. Няколко кимнаха. Все още изпълнен с недоверие, той се обърна отново към Онория:

— А откъде можем да сме сигурни, че имате начин да спрете онзи Девил или какъв беше там?

— Не съм сигурна, че мога — отвърна спокойно Онория. — Остава ви само да се надявате.

— Какво искате да ви кажем? — извика някой от задната част на помещението.

Онория вирна брадичка.

— Трима моряци е трябвало да се срещнат тук. Искам да говоря с тях. Картър, опиши какви хора си видял.

Картър се подчини. Описанията му бяха многословни.

— Снощи бяха тук. От екипажа на „Изгряваща звезда“.

— Корабът вдигна котва рано сутринта. Вече плава към Ротердам.

— Сигурни ли сте?

От всички страни се чуха потвърждения.

Изведнъж кръчмата утихна. Надвисна мълчание, студено и плътно. Въздухът сякаш замръзна. Още преди да се обърне, Онория разбра — Девил беше тук.

Тя се обърна към съпруга си и не повярва на очите си. Да, това беше Девил, но той нямаше нищо общо с мъжа, когото познаваше. Този мъж изпълваше помещението със заплашителното си присъствие. От него се излъчваше едва сдържана агресивност. Елегантният костюм не беше в състояние да скрие атлетичното тяло, както и факта, че беше готов да унищожи всичко и всеки, стига да му се предложи и най-малък повод. Той отговаряше съвсем точно на описанието, което бе направила Онория преди малко.

Когато Девил устреми поглед към вцепенения кръчмар, Онория се усмихна смело и разчупи леда.

— О, ето ви и вас, милорд. Боя се, че търсените хора не са тук. Тази сутрин корабът им е отплавал.

Девил дори не мигна. Погледна я с пламтящи очи и едва забележимо вдигна едната си вежда.

— Наистина ли?

Думите бяха произнесени с пълно спокойствие и не разкриваха какво мисли в момента. Всички присъстващи затаиха дъх. Девил се обърна отново към собственика и кимна.

— В такъв случай моля да ни извините за безпокойството. Без да се бави, той хвана ръката на Онория, изведе я на вън и я бутна в каретата, където вече ги очакваше Слиго.

Вейн излезе от кръчмата след тях и застана зад Девил.

— Аз ще взема файтона — рече тихо той и посочи края на уличката, където го очакваше вехтото превозно средство.

Девил му кимна и се качи при Онория в каретата. Слиго затвори вратичката и кочияшът незабавно потегли.

Минаха три напрегнати, безмълвни минути, докато каретата остави зад себе си уличката с кръчмата. А после още половин час, докато стигнат до Гросвенър Скуеър. Девил слезе, изчака Слиго да спусне стълбичката и протегна ръка. Помогна на Онория и я поведе към вратата.

Уебстър им отвори веднага и въздъхна облекчено. Ала като видя изражението на господаря, веднага наложи на лицето си напълно безизразна маска. Онория влезе с високо вдигната глава, без да пусне ръката на съпруга си. Девил спря и се обърна към нея.

— Моля да ме извиниш, скъпа, но трябва да поговоря със Слиго. — Тонът му беше леден, гласът му трепереше от трудно сдържан гняв. — След малко ще дойда при теб. Горе.

Под светлината на многобройните свещи Онория най-после можа да види лицето му ясно. Беше по-бледо и още по-остро от обикновено. И най-ужасното — сковано като мъртвешка маска. Само очите пламтяха мрачно. Но днес дори това не беше в състояние да я уплаши.

— Слиго изпълни онова, което му заповядах. Нищо повече.

Девил вдигна вежди. Лицето му остана все така студено.

— Така ли?

Онория потърси някаква искра в очите му, но разочаровано сведе глава. По-добре да се качи в стаята си. В сегашното му състояние всяко противоречие щеше да се отрази зле на хората около него.

Девил я проследи с поглед и когато тя се отдалечи достатъчно, се обърна към Слиго:

— В библиотеката.

Слиго кимна покорно и тръгна напред. Девил го последва доста по-бавно. Влезе в библиотеката, изчака слугата да затвори вратата и след доста дълго мълчание направи крачка към Слиго, който стоеше с наведена глава пред писалището.

— Случайно срещнах в Сейнт Джеймс парк един прислужник, който ми съобщи, че нейна светлост е на път към „Анкър армс“. Още преди да наема файтон, се появиха други трима слуги със същата вест. Очевидно половината персонал е бил зает да претърсва улиците за мен, вместо да изпълнява заповедите ми и да внимава за жена ми. Как, по дяволите, е узнала за „Анкър армс“?

Слиго се приведе още повече и отговори:

— Тя ме попита и аз й отговорих.

— А защо, дявол да го вземе, си я закарал там?

Вратата се отвори и на прага застана Уебстър. Девил го удостои с унищожителен поглед.

— Не желая да бъда смущаван.

— Разбира се, ваша светлост. — Уебстър задържа вратата, за да влезе мисис Хил, затвори я грижливо и се обърна към херцога — Ние с мисис Хил просто искаме да бъдем сигурни, че няма да се получи недоразумение.

— Недоразумение ли е фактът, че срещнах съпругата си в пристанищна кръчма?

Думите бяха произнесени с нечувана острота, но Уебстър не се уплаши.

— Първо трябва да се изясни как се стигна дотам, милорд. Слиго не е действал на своя глава. Ние тримата — мисис Хил, Слиго и аз — знаехме какво е замислила нейна светлост. Опитахме се да я разубедим, но след като изслушахме обяснението й, сметнахме, че не бива да й пречим.

Девил стисна юмруци до болка и процеди през зъби:

— Какво обяснение?

Уебстър описа плана на Онория, мисис Хил обясни основанията й да постъпи така.

— Тя беше разтревожена, както и всички ние. Планът ни се стори разумен.

Девил с мъка преглътна неистовото си желание да се разкрещи и заповяда дрезгаво:

— Вън! Всички вън оттук!

Тримата излязоха и тихо затвориха вратата. Девил отиде до прозореца и се загледа в мрака навън. Слиго не криеше презрението си към дамите от доброто общество, Уебстър му беше сляпо предан, мисис Хил беше крайно консервативна — а жена му ги въртеше на малкия си пръст! Бе успяла да ги убеди с обяснението си.

Откакто се ожени за Онория Прюдънс, Девил непрекъснато се сблъскваше с обяснения. С нейните обяснения. С нейните причини. Той също имаше причини — добри, солидни, разумни причини. Но нямаше никакво намерение да ги излага пред служителите си. След като стигна до това заключение, Девил се обърна рязко и излезе от библиотеката.

На път към салона той се сети, че Онория бе поискала да предпази съучастниците си от гнева му, макар да й бе забранил да присъства в библиотеката. Ако бе излял малко от гнева си върху тях, сега нямаше да изсипе цялата се насъбрала ярост върху нейната глава. Но така…

Отвори рязко вратата към салона, влезе и я затръшна шумно.

Онория дори не трепна. Стоеше пред камината с изправен гръб, с решително изражение. Огънят зад нея позлатяваше полата на кафявата следобедна рокля. Вдигнатите на тила кестеняви къдрици блестяха. Ръцете й бяха скръстени под гърдите. Лицето й изглеждаше бледо и овладяно, в големите сиво-сини очи не личеше и следа от страх. Красивата, енергична брадичка издаваше непоколебимост.

Девил закрачи целеустремено към нея, тя вирна брадичка още по-високо и го погледна спокойно. Той спря плътно пред нея и проговори заплашително:

— Ти ми даде думата си, че няма да се намесваш лично в търсенето на убиеца на Толи.

Онория кимна все така спокойно.

— Тук не става въпрос за убиеца на Толи. Никога не съм обещавала, че ще стоя и ще гледам как някой се опитва да убие съпруга ми.

Погледът на Девил помрачня още повече. Той наклони леко глава и изрече опасно тихо:

— Тогава ще ми обещаеш сега. Веднага.

Онория още повече изправи гръб, но той въпреки това я надвишаваше с половин глава.

— Не мога.

Очите му станаха само тесни цепки.

— Не можеш или не искаш? — В гласа му прозвуча недвусмислена заплаха.

Онория не се отдръпна нито на сантиметър.

— Не мога. — Впи поглед в неговия и добави просто: — И не искам. Не бива да искаш това от мен.

Девил издържа на погледа й само още три секунди.

— Говоря сериозно. — Опря едната си ръка върху перваза на камината, приближи се още малко до нея и сведе лице към нейното. — Жените — съпругите — трябва да си седят спокойно вкъщи и да бродират, а не да се включват в залавянето на престъпници. Те трябва да чакат мъжа си у дома, а не да се излагат на опасност в съмнителни пристанищни кръчми! — Той затвори за миг очи, защото желанието да се разкрещи заплашваше да го надвие. После отново я погледна и продължи твърдо: — Искам да ми обещаеш, че никога вече няма да си позволяваш подобни дързости като днешната. Искам да ми обещаеш, че ще си стоиш вкъщи, където си на сигурно място. Искам да ми обещаеш, че никога вече няма да участваш в търсене на убиец, какъвто и да е той. — Без да изпуска погледа й, той вдигна едната си вежда. — Е?

Онория не избегна погледа му, но от устата й не се отрони нито звук.

— Е? — попита отново той, стиснал зъби до болка. — Ще ми обещаеш ли?

— По-скоро адът ще замръзне! — Очите на Онория засвяткаха. — Няма да седя и да чакам търпеливо, докато някой се опитва да те отнеме от мен. Аз съм твоята херцогиня, не някоя си незаинтересована зрителка. Няма да седя вкъщи, да бродирам и да чакам вест, че са те пронизали смъртоносно в някоя тъмна уличка. Като твоя съпруга аз съм длъжна да те подкрепям — и ако това означава, че ще се излагам на опасности, готова съм да го направя. — Въздъхна дълбоко и заяви: — Аз съм от семейство Анстрътър-Уедърби и мога да гледам опасностите и смъртта в очите също както ти. Ако си искал покорна, кротка съпруга, не е трябвало да се жениш за мен.

Девил се слиса — не толкова от думите, които беше казала, колкото от тона й. Помисли малко и мрачно поклати глава.

— Не.

— Какво не? — попита гневно Онория.

— Не на всичко, което каза, и най-вече на едно: твоят дълг не изисква да ме подкрепяш в лова на убиеца. Като моя жена ти нямаш друга задължения, освен онези, които аз намирам за редни. В моите очи няма нищо — нито дълг, нито разум, нито каквото и да е друго, което би могло да оправдае факта, че се излагаш на опасност.

Лицето им бяха само на сантиметри едно от друго. Онория усещаше физически едва сдържания му гняв. Напрегнатото тяло и острият тон я предупреждаваха, но тя не се уплаши. Присви очи и отговори тихо:

— Не го приемам.

Нямаше да се покори пред гнева му, в никакъв случай. Девил изкриви уста, но само за миг. Когато й отговори, гласът му прозвуча дълбоко и хипнотично.

— Ще се наложи.

Беше й много трудно да не се разтрепери, да не отклони поглед от неговия — толкова властен, толкова мощен, че я пронизваше почти физически. Само благодарение на силната си воля и на прословутия си инат Онория успя да издържи на страшния му поглед, без да мигне.

— Лъжеш се по всички точки. Веднъж вече изгубих скъпи на сърцето ми хора. Покосиха ги сили, които не се поддават на влияние. Нямаше как да им помогна. Не можах да ги спася. — Тя стисна зъби и повтори твърдо: — Няма да седя бездейна и да гледам как някой те отнема от мен.

— Проклятие! Да не мислиш, че аз ще допусна някой да ме раздели с теб?

— Сигурно не, но все пак аз открих отровата, а не ти.

Девил махна пренебрежително.

— Това се случи тук. — Улови отново погледа й и продължи: — В рамките на тази къща можеш да бдиш над мен колкото искаш, но няма да ти позволя да се излагаш на опасност. Ти спомена нещо за дълг — моят дълг изисква да те закрилям, не обратно.

Онория беше готова да поклати глава, но той я улови под брадичката и задържа погледа й.

— Обещай ми, че ще направиш това, което искам от теб.

Онория пое дълбоко дъх и изпита болка — толкова силно я стягаха гърдите.

— Не. Дори да забравим за дълга, аз имам разумни причини да бдя над теб. Причини, които оправдават всичко, предприето от мен, за да спася живота ти. — Тя говореше бързо и задъхано. Дано да го накара да разбере! — Моята причина се противопоставя на всички възражения.

Лицето на Девил се вкамени. Той отпусна ръката си и отстъпи назад. Онория не изпусна погледа му. Ако прекъснеше контакта на очите им, той щеше да се затвори зад проклетата си маска. Тя пое отново дъх и се опита да изрази чувствата си с думи.

— Аз те обичам. Повече, отколкото съм обичала някога друг човек. Обичам те повече от всичко друго на света, извън всеки разум. Не съм в състояние да се откажа от теб. Не бих могла да гледам как те отнемат от мен — все едно аз да се простя с живота си, защото ти си моят живот.

Девил замръзна на мястото си. Погледна дълбоко в очите на Онория и онова, което видя, изпълни сърцето му с болка. Откъсна се от нея; обърна й гръб и закрачи тежко към вратата. На прага спря, стисна ръце в юмруци, напълни гърдите си с въздух и отметна глава назад. Издиша, поклати глава и изрече, без да се обърне:

— Причината ти не е достатъчна.

— За мен е достатъчна — отвърна тихо Онория.

— Проклятие, жено! — Девил се обърна разярен. — В името на всички светии! Смяташ ли, че ще мога да работя спокойно, като знам, че ти във всеки момент се излагаш на някаква опасност? И всичко това само защото си решила да ме пазиш! — Гласът му звучеше така мощно, че полилеят се разлюля. Неспособен да се сдържа повече, направи няколко крачки напред и назад като тигър в клетка. — Можеш ли изобщо да си представиш какво изстрадах, откакто научих за разходката ти на доковете? — Измери я с искрящ от гняв поглед и попита: — Можеш ли да си представиш какво изпитах, като те видях в онази кръчма?

Направи още няколко крачки и спря на сантиметри от нея. Тя престана да диша.

— Знаеш ли какво можеше да ти се случи там? — Той понижи глас и тонът му стана хладен и заклинателен.

Онория не помръдваше.

— Онези можеха да убият Слиго и Картър. Да ги пронижат с ножовете си, без да им мигне окото. И после да те изнасилят — един по един, докато другите гледат. И накрая, ако оцелееш, да ти прережат гърлото.

Девил говореше с абсолютна убеденост. За него това беше истината — истина, която бе погледнал в лицето. Само при спомена мускулите му отново се напрегнаха болезнено. Трябваше да положи усилия, за да се съсредоточи върху жената, която стоеше срещу него жива и непокътната. Изведнъж му се дощя да я грабне в прегръдките си, но се удържа. Обърна й гръб, направи няколко крачки към вратата и отново спря. По-добре да говори, без да я гледа.

— Как, по дяволите, мислиш, че се почувствах? Ако се беше случило нещо с теб, нямаше да си простя никога. — Тонът му не издаваше нищо от бурята, която бушуваше в сърцето му. — Няма да понеса да се излагаш на опасност заради мен. Не можеш да искаш това от мен.

В салона надвисна мълчание. След малко Девил се обърна и погледна жена си в лицето.

— Даваш ли ми думата си, че никога вече няма да се излагаш на опасност заради мен?

Тя го погледна твърдо и поклати глава.

— Не мога.

Девил тропна с крак. Мускулите му се сковаха. Никога не бе изпитвал такъв гняв.

— Разбери, не мога! — Онория безпомощно разпери ръце. — Не го правя от инат, а защото наистина не мога. Опитай се да ме разбереш.

Девил изръмжа нещо неразбрано и отвори вратата с трясък. Онория подскочи стреснато.

— Къде отиваш?

— Долу.

Ако си отиде сега, може и да не се върне. Тази мисъл я уплаши до смърт.

— Не смей да ме напускаш! Още не съм свършила.

Девил се обърна с ръка върху бравата и я прониза с поглед.

— Ако не изляза оттук, няма да можеш да си седиш на задника поне две седмици!

Преди тя да е успяла да реагира, той затръшва вратата зад гърба си. Стъпките му се отдалечиха необичайно шумно. Онория остана до камината, устремила празен поглед към вратата, и дълго време не помръдна от мястото си.

Девил влезе в библиотеката и падна в едно кресло. Само след секунди скочи и закрачи гневно напред-назад. Никога не правеше така, защото го смяташе за признак на пълна липса на контрол. Ако продължава да ходи като звяр в клетка, ще протрие килима.

Стисна зъби, сви ръце в юмруци и се опита да се овладее. Постепенно мускулите му се отпуснаха и по някое време спря да ходи напред-назад. Затвори очи, погледна навътре в себе си и потърси какво се криеше зад необикновено силната му реакция.

Когато го откри, не остана особено впечатлен.

Онория се справяше значително по-добре от него с неочакваното развитие на нещата. Обаче тя вече бе преживяла подобна ситуация, макар и с нещастен изход. За него преживяването беше съвсем ново.

Досега не знаеше какво е да се страхува истински. Не бе изпитал страх дори на бойното поле. Той беше Синстър, а съдбата беше благосклонна към Синстърови. За нещастие не беше чак такъв оптимист да вярва, че съдбата разпростира своята благосклонност и върху жените на Синстърови, и това пораждаше в сърцето му страх, с който не можеше да се пребори.

Девил издиша бавно, отвори очи и погледна сплетените си пръсти. Треперенето почти бе престанало. Дълго стояли напрегнати, мускулите му се бяха втвърдили. Хвърли поглед към гарафата с бренди и изкриви лице. Загледа се в танцуващите пламъци в камината и съвсем съзнателно повика спомените. Думите на Онория затоплиха и тялото, и сърцето му.

Взира се толкова дълго в пламъците, че когато се обърна към вратата с дълбока въздишка, те все още танцуваха пред очите му.

Онория мръзнеше под никога неизползваната завивка. След дълга вътрешна борба се прибра в покоите си, съблече се и си легна. Не слезе да вечеря, не поиска и нищо в стаята, защото нямаше апетит. Не знаеше дали някога ще си върне съпруга, но беше убедена, че няма да се откаже от нито една своя дума. Ако срещата с Девил се повтори, пак ще каже същото.

Обяснението й беше необходимо и тя не очакваше то да му хареса. Нямаше представа как той оценява признанието й — в мига, когато откри в очите й потвърждение на думите й, той й обърна гръб.

Онория се взираше замислено в мрака и за стотен път се опитваше да проумее реакцията на Девил. Повърхностно погледнато, той бе проявил господарския си нрав както винаги и непоколебимо изискваше тя да се подчини на диктата му. И когато тя не се поддаде, той прибегна до опити за сплашване. Но не всичко, което й беше казал, се вписваше в картината — самата мисъл, че тя би могла да попадне в опасност, го разтърсваше до дън душа. Очевидно беше загрижен за нея.

Неясната мисъл се въртеше в главата й и се пренесе и в съня й.

Събуди се, когато върху нея падна голяма черна сянка.

— Проклета, глупава жена… Какво, по дяволите, търсиш тук?

По тона му пролича, че не очаква отговор. Онория сподави смеха си. Той звучеше толкова нещастно — бедничкият, измъчен мъж изобщо не приличаше на могъщия, властен херцог Сейнт Ив. Когато очите й привикнаха с мрака, тя го видя до леглото си, опрял ръце на хълбоците, да клати глава. После се наведе над нея.

Отметна завивката, мушна ръце под гърба й и я вдигна. Тя се престори на дълбоко заспала.

— На всичкото отгоре си и с нощница.

Тонът му издаваше такова възмущение, че й стана още по-трудно да крие смеха си.

— Какво си въобразяваш, по дяволите!

Той я отнесе в спалнята си и внимателно я положи в леглото. Онория се раздвижи и промърмори нещо неразбираемо — така щеше да изглежда по-достоверно.

Чу го да се съблича и по тялото й пропълзя добре познатата възбуда. Когато той се пъхна при нея и я прегърна — топъл, корав, вдъхващ сигурност, я заля такова облекчение, че й се доплака. Той мушна едната си ръка под кръста й, а с другата помилва нежно гърдите й, обхвана едната и въздъхна дълбоко. Онория усети как и последният остатък от напрежение отлетя от него.

Само след минути, преди тя да реши дали да се събуди или не, дишането му стана дълбоко и равномерно. Усмихната, все още малко учудена, Онория затвори очи.