Стефани Лорънс
Годеницата на Дявола (3)

3

Господи, в какво положение попаднах, повтаряше си обезкуражено Онория. Сама в горска къщичка с един умиращ и с един мъж, наричан от близките си Девил. Настанена удобно във високото кресло до огъня, тя пиеше горещ чай и се опитваше да прецени ситуацията. Вече беше нощ, но бурята изобщо не помисляше да си отиде. Тя не би могла да напусне горската хижа дори ако това да беше най-пламенното й желание.

Наблюдавайки своя спасител, който все още седеше до леглото на умиращия, Онория изкриви лице. Всъщност не искаше да си тръгне оттук. Още не знаеше името на мъжа, но беше изпълнена с уважение и съчувствие към него.

Сигурно беше минал половин час, откакто момчето бе проговорило. Девил — Онория нямаше друго име за мъжа — не се отдели нито за миг от постелята на умиращия си братовчед. Лицето му оставаше неподвижно, не издаваше никак ви чувства, но зад фасадата бушуваха емоции и затъмняваха ясното зелено на очите му. Онория знаеше какъв шок и каква болка причинява внезапната смърт, помнеше безмълвното чакане и бдението над мъртвите. Отново устреми поглед към пламъците и допи чая си.

След доста време леглото изскърца. Бавно се приближиха стъпки. Тя повече усети, отколкото видя как той се настани на огромния резбован стол и помириса праха, който се издигна от избледнялата тапицерия. Водата в котела беше гореща. Тя напълни приготвената чаша и я подаде на мъжа насреща си.

Той я пое, при което пръстите му бегло докоснаха нейните, и плъзна бърз поглед по лицето й.

— Благодаря.

Пи мълчаливо, загледан в огъня — също като нея. Едва след няколко минути протегна дългите си крака и отново я погледна.

— Какво ви е довело в Самършам, мис…?

Най-после. Откога чакаше да чуе името му.

— Уедърби — представи се тя.

Очакваше в отговор да чуе как се казва той — мистър еди-кой си, но той само присви очи и попита:

— Това ли е цялото ви име?

Онория отговори с леко намръщване:

— Онория Прюдънс Уедърби. — Гласът й преливаше от ирония.

Черните му вежди се събраха над носа и в зеления поглед светна обезпокояваща искра.

— Да не би да сте Онория Прюдънс Анстрътър-Уедърби?

Тя зяпна смаяно.

— Откъде знаете?

Устните му потръпнаха.

— Познавам дядо ви.

Тя му отговори с невярващ поглед.

— И сега вероятно ще ме убеждавате, че много приличам на него?

Кратък смях, дълбок и мек, раздразни още повече сетивата й.

— Сега, след като го споменахте, наистина откривам прилика, особено в брадичката.

Онория го изгледа злобно.

— О, да — кимна с усмивка мъчителят й. — Наистина ми напомняте за стария Магнус.

— О, така ли? — изфуча разярено тя.

Без да сваля поглед от лицето й, той отпи глътка чай.

— Магнус Анстрътър-Уедърби е избухлив старец, непоносимо високомерен и упорит като магаре.

— Добре ли го познавате?

— Поздравяваме се. Беше приятел на баща ми.

Онория се опита да се усмихне. Несигурността й нарастваше. Пълното й име не беше държавна тайна, но тя нямаше никакво желание да си служи с него и да подчертава роднинството си с избухливия, упорит като магаре възрастен господин в Лондон.

— Имаше син, нали? — Непознатият мъж я измери с внимателен поглед. — Опълчи се срещу Магнус, защото… А, да, спомних си! Ожени се против волята на стария за едно от момичетата на Монтгомъри. Вие сте дъщерята, нали?

Онория кимна сковано.

— Това ме връща към първия въпрос, мис Анстрътър-Уедърби. Какво, по дяволите, ви е довело в нашата тиха горска провинция?

Онория се поколеба. От фигурата му се излъчваше безпокойство, тревога — не за нея, а за момчето, което умираше само на два метра от тях, — и тя разбра, че той има спешна нужда да говори, за да отклони вниманието си. Вирна брадичка и отговори с достойнство.

— Гувернантка съм. Занимавам се с момичета от доброто общество.

— Какво означава това? — попита изненадано той.

— Подготвям девойки от високопоставени семейства за дебюта им в обществото. Обикновено прекарвам в дома на семейството не повече от година, докато мине представянето им в двора.

Той я гледаше с нарастваща изненада. И май не й вярваше.

— Как за бога, успяхте да убедите стария Магнус да ви пусне?

— Не съм го питала за мнението му. И не ме интересува.

Той избухна в тих смях — отново този гърлен, чувствен тон, който я разтреперваше. Онория изпита желание да скочи и да избяга. Добре, че той бързо стана отново делови.

— Какво стана със семейството ви?

Онория вдигна рамене. Никому нямаше да навреди, ако му разкаже историята си, а ако това ще отклони вниманието му от умиращия, още по-добре.

— Родителите ми загинаха при злополука, когато аз бях на шестнадесет, а брат ми — на деветнадесет години. Живеехме в Хемпшир, но след смъртта им трябваше да отида при сестрата на мама в Лестършир.

Мъжът вдигна вежди.

— Учудвам се, че Магнус не е реагирал.

— Майкъл го уведоми за смъртта на родителите ни, но той не дойде на погребението. — Онория вдигна рамене. — Не го и очаквахме. След случилото се между него и баща ми двамата бяха прекъснали всякакви връзки. — Тя изкриви устни в дека усмивка и обясни: — Татко се беше заклел никога да не го моли за каквото и да било.

— Инатът явно е семейна черта.

Онория пренебрегна забележката.

— След една година в Лестършир реших да си опитам късмета като гувернантка. — Вдигна глава и погледна право в проницателните зелени очи.

— Това означава ли, че не са ви посрещнали особено сърдечно?

Онория въздъхна.

— Напротив. Леля ме прие с готовност. Тя се бе омъжила за доста беден мъж, а това е нищо в сравнение със скандала, който възбуди духовете на Анстрътър-Уедърби. Чичо ми е от съвсем друга класа, но леля е щастлива с него и в дома им цари много сърдечна атмосфера. — Тя затвори за миг очи и си представи пълната с деца и кучета къща. — Лошото е, че аз не бях щастлива там — въздъхна тя, без да откъсва поглед от него.

— Не сте си били на мястото вероятно?

— Точно така. Когато траурът свърши, седнах и направих списък с възможностите си за бъдещето. Парите не бяха проблем. Майкъл ми предложи да си купя хубава къщичка в някое спокойно селце и да живея уединено, но аз…

— Вие не сте от този тип хора.

Онория вирна брадичка.

— Не мога да си представя да живея мирно и тихо. Според мен е несправедливо, че принуждават жените да водят такова досадно съществувание. Защо само мъжете да имат право на приключения?

Този път мъжът насреща й вдигна и двете си вежди.

— Лично аз съм установил, че винаги е по-добре да споделиш приключенията с някого. И по-полезно, и по-приятно.

Онория отвори уста да се съгласи с него, но като видя погледа му, я затвори. Примигна и се вгледа по-дълбоко в очите му, но дръзкият блясък вече бе угаснал.

— Що се отнася до мен, аз реших да взема съдбата си в свои ръце и да тръгна да търся приключения.

— Като гувернантка? — Явно възгледите й го изненадваха.

— Не. Това е само временно решение. Стигнах до заключението, че на осемнайсет години съм още твърде млада, за да замина например за Африка. Твърдо съм решена да стана като лейди Стенхоуп.

— Мили боже!

Онория не обърна внимание на възклицанието му.

— Планирала съм всичко съвсем точно. Най-голямото ми желание е да стигна до пирамидите и сфинкса с керван камили. Съзнавам, че не е редно да потегля на такава експедиция твърде рано, затова избрах професията на гувернантка, която прекарва само по една година в съответното семейство. Понеже не си купувам нищо друго, освен дрехи, капиталът ми расте. Освен това опознавам Англия, живея при добри семейства. Последното за успокоение на Майкъл.

— Ах, да, брат ви. Какво прави той, докато вие си губите времето?

Онория измери своя инквизитор с пренебрежителен поглед.

— Майкъл работи като секретар на лорд Карлайл. Познавате ли го?

— Карлайл — да, секретаря му — не. Значи брат ви се стреми към политическа кариера?

— Лорд Карлайл беше приятел на татко и изяви готовност да помага на Майкъл.

Мъжът отново вдигна вежди и допи чая си.

— А как стигнахте до идеята да поработите известно време като гувернантка?

Онория вдигна рамене.

— Каква друга възможност имат момичетата като мен? Аз съм получила отлично възпитание. Обучена съм да се държа безупречно във всяка ситуация. Татко настояваше, че трябва да ме представят в обществото и всички да останат възхитени от мен, за да натрием носа на дядо. Надяваше се да ми намери блестящ съпруг, за да докаже на баща си, че е само един закостенял старец, без връзка с реалния свят.

— Само че родителите ви са починали, преди да влезете в обществото…

Онория кимна.

— Лейди Оруел, стара приятелка на мама, има дъщеря, която е две години по-малка от мен. След като траурът свърши, отидох при нея и й изложих идеята си. Бях убедена, че благодарение на произхода и образованието си притежавам всичко необходимо, за да обучавам други момичета. Лейди Оруел изяви готовност да опита. Подготвих Миранда за дебюта й и тя се омъжи за граф. След това не ми липсваха предложения за работа.

— Значи работите за честолюбиви мамички, които горят от желание да задомят дъщеричките си. — В дълбокия глас се долови циничен подтекст. — С кого се занимавате в Самършам?

Въпросът брутално върна Онория в реалността.

— Мелиса Клейполс.

Мъжът смръщи чело.

— Това русата ли е или тъмната?

— Русата. — Онория подпря глава на ръцете си и се загледа в пламъците. — Семпло младо момиче, което изобщо не умее да разговаря. Само бог знае как ще я направя по-атрактивна. Всъщност трябваше да отида при лейди Оуксли, но шестгодишното й момченце заболя от едра шарка, а после почина старата лейди Оуксли. Вече бях отклонила всички други предложения, но писмото от лейди Клейполс пристигна късно и нямах време да му отговоря. Затова се съгласих, без предварително да събера сведения, както правя обикновено.

— Сведения?

— Аз не работя за всекиго. — Онория потисна една прозявка и се настани по-удобно. — Първо трябва да се уверя, че семейството принадлежи към каймака на обществото и е уважавано. Проверявам дали имат необходимите връзки, за да получат подходящи покани, дали са достатъчно богати, за да не припадат при всяка сметка на чистачката.

— Да не говорим за сметките на модистката.

— Точно така. Защото никое момиче не може да се омъжи за херцог, ако се облича като сива мишка.

— Без съмнение. Правилно ли ви разбирам: семейство Клейполс не отговарят на вашите очаквания?

Онория смръщи чело.

— Тук съм едва от неделя, но ме мъчи подличко подозрение… — Тя не каза нищо повече, само вдигна рамене. — За щастие, Мелиса изглежда е в надеждни ръце — ще се омъжи за херцог.

След кратка пауза събеседникът й попита провлечено:

— За херцог?

— Доколкото разбрах. Ако живеете наблизо, сигурно го познавате: хладен, дистанциран, живее като отшелник. Вече се е оплел в мрежите на лейди Клейполс… разбира се, ако дамата казва истината. — Онория си спомни намерението си да научи повече за херцога и попита: — Познавате ли го?

Той я погледна с ясните си очи и поклати глава.

— Не. Все още не съм имал удоволствието.

— О! — Онория се отпусна в креслото си. — Вече съм готова да повярвам, че наистина е отшелник. Сигурен ли сте…

Ала той вече не я слушаше. Тутакси и тя разбра какво бе привлякло вниманието му: хрипливото дишане на умиращия младеж. В следващия миг той вече бе до леглото му. Приседна на ръба и улови ръката на братовчед си. Онория се заслуша и проследи как дъхът на момчето става все по-неравномерен, все по-хриплив.

Минаха петнайсет мъчителни минути, и сухото пъшкане спря съвсем.

Неземна тишина изпълни помещението. Даже бурята замлъкна. Онория затвори очи и произнесе безмълвна молитва. После вятърът отново връхлетя и се изви с ужасяващ рев — природата изпълняваше траурното си песнопение.

Когато отново отвори очи, Онория видя как Девил скръсти ръцете на починалия върху гърдите. После отново седна на леглото и впи поглед в бледите черти, които никога вече нямаше да оживеят. Пред духовния му взор минаваха сцени от живота на братовчед му: здрав, весел, засмян, приказлив. Онория знаеше как човешкото съзнание се справя със смъртта. Сърцето й се сви от болка, но не можеше да стори нищо. Сви се в креслото и остави Девил на спомените му.

Вероятно бе задрямала — когато отново отвори очи, той бе клекнал пред печката. Свещта беше угаснала, само догарящият огън разпръскваше оскъдна светлина. Онория сънливо проследи как той напълни печката с дърва и я затвори за през нощта.

Докато двамата разговаряха, тя гледаше или в лицето му, или в пламъците. Сега сиянието на огъня очертаваше ръцете и раменете му и тя можеше да го гледа до насита. Бронзовата мъжка кожа будеше у нея желание да я докосва, да усеща топлината й, играта на коравите мускули.

Тя се сви в креслото, скръсти ръце и се опита да спре треперенето си. Той се изправи гъвкаво, обърна се към нея и смръщи чело.

— Завийте се. — Взе жакета си от другия стол и й го подаде. Онория поклати глава.

— Не. По-добре вие се облечете. Не ми е студено истински, просто току-що се събудих.

— Както желаете.

Той се настани отново на огромния резбован стол и плъзна поглед по стаята. Спря за повече време върху завитата фигура в леглото и след малко се обърна отново към Онория.

— Предлагам да се опитаме да поспим. Надявам се, че до сутринта бурята ще е утихнала.

Онория кимна и изпита безгранично облекчение, когато той зави голите си гърди с жакета. Вече можеше да го гледа, без да се смущава. Той отпусна глава на дървената облегалка и затвори очи. Дългите мигли образуваха черни полумесеци върху бузите. По строгите черти на лицето играеха сенки. Много изразително лице, кораво, но не бездушно. Чувствената извивка на устните изобличаваше в лъжа неумолимата брадичка, а грациозните дъги на веждите смекчаваха широкото чело. Цялото беше обрамчено от гъсти черни къдрици. Онория се усмихна и затвори очи. Непознатият приличаше на пират.

Силвестър Себастиян Синстър, шести херцог Сейнт Ив, наричан от шепа избрани приятели „този дявол Синстър“, а от висшето общество — „Девил Синстър“, наблюдаваше бъдещата си съпруга изпод полуспуснатите си мигли. Какво ли ще каже майка му, вдовстващата херцогиня, като се запознае с Онория Прюдънс Анстрътър-Уедърби?

Тази мисъл го накара да се усмихне, но тъмното було на тъгата, обвила душата му, не му позволи да се зарадва. Можеше да отговори само по един начин на смъртта на Толи: да въздаде справедливост, да отмъсти с огън и меч. Нищо друго не би задоволило мъжете от клана му — и него самия. Всички знаеха, че мъжете от семейство Синстър са безумно смели, но обикновено умират в леглата си.

Да, той ще отмъсти за смъртта на Толи и ще погребе миналото. Днес обаче започваше нов етап от живота му: бъдещата му спътница се местеше неспокойно в старото кресло срещу него.

Девил я изчака да се успокои и отново да заспи дълбоко, питайки се какво е нарушило спокойния й сън. Дано да е бил той. Защото тя със сигурност му пречеше да заспи.

Когато сутринта излезе на обичайната си обиколка, той още не знаеше, че си търси жена. Съдбата взе решението вместо него. Изпречи на пътя му Онория Прюдънс, и то така, че да не може да я подмине. Безпокойството и недоволството, които го мъчеха в последно време, вече си имаха име — и това беше част от плана на съдбата. След като се насити на последното си завоевание, той се прибра в семейното имение, за да избегне неприятностите, и покани Вейн да половуват няколко дни. Братовчед му трябваше да пристигне тази вечер. За да убие времето до пристигането му, Девил оседла Сюлейман и излезе да обиколи владенията си.

Обширните земи, които наричаше своя собственост, винаги повдигаха настроението му и му напомняха кой е и какво представлява. Видя, че наближава буря, и реши да мине през гората, за да влезе в имението през задната врата. Тогава се натъкна на Толи — и на Онория Прюдънс. Жестът на съдбата беше недвусмислен, а никой не можеше да твърди, че Девил схваща трудно. Той умееше да използва всеки удобен случай и част от славата му се дължеше тъкмо на това умение. Вече беше решил да задържи Онория Прюдънс, и щеше да го направи.

Щеше да си има страхотна съпруга.

Първо, висока, с добре развито тяло, нито много слаба, нито с излишна плът, но изключително женствена. Буйни къдрици с наситено кестеняв цвят, трудно обуздани в кок на тила. Сърцевидното лице веднага го възхити: фино изрязано и класически красиво, с право носле, фино извити вежди и високо чело. Устните й бяха пълни и чувствени, но най-хубави бяха очите: големи, сиви, раздалечени, заобиколени от дълги тъмни мигли. Онова, което бе казал за брадичката й, отговаряше на истината — тя наистина му напомняше за дядо й, не толкова с формата, колкото с решителната си извивка.

Да, тя беше наистина забележителна млада дама и несъмнено успяваше да прикове интереса му.

Също толкова важно беше, че тя е необикновено разумна и в никакъв случай не е склонна към истерия и припадъци. Това му стана ясно още в самото начало, когато тя се изправи насреща му и изслуша гневната му тирада и доста грубите ругатни, без да й мигне окото. Само го удостои с поглед, по-унищожителен даже от този на майка му, и насочи вниманието му към същинския проблем.

Смелостта й беше наистина впечатляваща. Вместо да демонстрира женска безпомощност, както предписваше етикетът за поведението на благородните дами, намерили на пътя прострелян човек, тя се държа като разумна и решителна млада жена. Той забеляза как тя се бореше със страха си от бурята и направи всичко възможно да отклони вниманието й. Спонтанната й реакция на нарежданията му — много добре бе видял как се вбесяваше, когато й казваше какво да прави, — го улесни. Освен това постъпи много умно, като свали ризата си.

Отново беше готов да се усмихне, но си забрани. Имаше още една причина, поради която трябваше да изпълни волята на съдбата.

През изминалите седемнайсет години низките му инстинкти си останаха изцяло подчинени на волята — въпреки усилията на много дами от доброто общество. Онория Прюдънс обаче веднага бе влязла във връзка с онази част от съзнанието му, която постоянно търсеше нови, значителни завоевания. Впрочем, това бе семейна черта. Той беше ловец и се отдаваше на ловния си инстинкт, без да забравя кои са най-важните му задачи. Само когато беше готов да се обърне към някоя такава задача, позволяваше на другата страна от същността си да се покаже на повърхността.

Днес обаче апетитът му за жени неколкократно му изигра лош номер.

Въпросът за кюлотките беше само един пример. Като свали ризата си, той успя да привлече вниманието й, но отговорът й на въпроса му за гащите го възбуди. През цялото време усещаше погледа й и се вълнуваше по много особен начин. Отдавна не беше изпитал такова вълнение. Досега вярваше, че е сериозен, опитен, закален мъж, имунизиран срещу женските номера, че никога няма да стане жертва на собствената си похот.

Можеше само да се надява, че щом се наслади достатъчно на прелестите й, ще преодолее тази своя слабост, фактът, че тя беше внучка на Магнус Анстрътър-Уедърби, и то внучка, която изобщо не зачита дядо си, щеше да бъде черешката върху сватбената му торта. Тази мисъл го зарадва най-много от всичко.

Добре постъпи, че не й каза името си. Иначе тя сигурно нямаше да заспи. Още от самото начало му стана ясно, че тя не знае кой е той. Не беше нужно да го познава, но със сигурност беше чувала името му.

Ако тя узнае кой е той, сигурно ще му струва доста усилия да я убеди, че няма от какво да се притеснява, а моментът изобщо не беше подходящ за такива усилия. Трябваше да разследва смъртта на Толи — а тя трябваше да остане спокойна и овладяна. Откритостта й, трезвите разсъждения и решителността й бяха толкова свежи — и по странен начин му помагаха да се справи със ситуацията.

Сиянието на огъня позлатяваше лицето й. Девил се възхити на нежната закръгленост на бузите, погледът му задълго спря върху меките, фини устни. Утре сутринта ще й разкрие кой е — как ли ще реагира тя? Възможностите бяха много. Опита се да си представи най-вероятната, когато тя изхленчи тихо и се скова в креслото си.

Девил стреснато отвори очи. Веднага разбра, че бурята отново се е засилила. По небето се търкаляха гръмотевици, идваха все по-близо. Вятърът виеше заплашително. Някъде в гората изтрещя дърво, ударено от светкавица.

Онория изохка тихо и стана. Със затворени очи и протегнати напред ръце тя се запъти незнайно накъде.

Девил скочи от стола си, хвана я през кръста и я издърпа от опасната близост на огъня. Тя изхълца сърцераздирателно, обърна се към него и се хвърли на гърдите му. Прегърна го здраво, вкопчи се в него и притисна буза до неговата. Девил инстинктивно отговори на прегръдката и усети хълцанията, които разтърсваха тялото й. Загуби равновесие, направи крачка назад, усети ръба на стола зад коляното си и се отпусна на седалката. Онория не го пусна. Вдигна крака, сви се на кълбо в скута му и отново захълца.

Девил сведе глава и погледна в лицето й. Очите й бяха полузатворени. По бузите й се стичаха сълзи. Да, тя продължаваше да спи.

Пленница на кошмара си, Онория трепереше. Опита се да задуши хълцането, но не успя. Девил я наблюдаваше и съпреживяваше болката й. Сълзите надвисваха по ресниците й, събираха се и се спускаха на вадички по бузите.

Сърцето му се сви. Внимателно повдигна лицето й, но тя не се събуди. Сълзите не престанаха да текат.

Давил не издържа. Склони глава и целуна устните й.

Пленница на своята черна и толкова плътна тъга, че даже светкавица не можеше да я прониже, Онория усети топли, твърди устни върху своите. Неочакваното усещане отклони вниманието й, изтръгна я от лапите на съня. Мракът се разсея. Тя се отдръпна стреснато и шумно пое въздух.

Силни пръсти обхванаха брадичката й. Устните, които я събудиха, се приближиха отново към нейните. Заля я топлина и прогони студа на смъртта. Утешително живите устни до нейните я пренесоха от един сън в друг. Излезе от кошмара и се потопи в усещане за спокойствие и уют, което постепенно я обхвана цялата. Ритмичното и силно биене на сърце, което не беше нейното, й вдъхна сигурност.

Вече не беше сама в мъката си. До нея имаше човек, който я топлеше и гонеше лошите спомени. Ледът във вените й започна да се топи. Устните й омекнаха и тя отговори на целувката.

В момента, когато низките инстинкти заплашиха да вземат връх, Девил ги обузда. Онория продължаваше да спи и той за нищо на света не би си позволил да я уплаши дотолкова, че да я събуди. Битката срещу демоните, които го мамеха да изостави невинните нежности и да премине към решителни дела, беше трудна и жестока като бурята навън. Този път той победи — но напрежението го разтрепери.

Онория се отдели от устните му. Той вдигна глава и чу тихата й въздишка. Тя въздъхна отново и лицето й се озари от невероятна усмивка. Настани се удобно в скута му и притихна.

Девил спря да диша и прехапа устни. Тя опря буза на гърдите му и продължи да спи, този път дълбоко и спокойно.

Е, поне беше спрял сълзите й. Стиснал здраво зъби, херцогът си припомни, че именно това — и само това — беше първоначалната му цел. Благодарение на съдбата той разполагаше с достатъчно време, за да получи обезщетение за преживените болки, да поиска подобаваща награда за забележителното си самообладание. Веднъж по изключение над главата му щеше да свети ореол на светец.

Мина половин час, през който Девил си заповядваше да мисли за нещо друго и не си разрешаваше да се отпусне. Онория вече спеше дълбоко. Той зае по-удобна поза и като видя, че огънят скоро ще угасне, вдигна жакета си от пода и грижливо зави бъдещата си съпруга.

После се усмихна, облегна глава на стола и затвори очи.

Когато се събуди, бузата му беше заровена в косата й.

Девил примигна сънено. През процепите на кепенците в стаичката проникваше слънчева светлина. Онория продължаваше да спи, сгушена на гърдите му, краката й почиваха върху бедрата му. Девил чу конски тропот и въздъхна. Очевидно Вейн беше тръгнал да го търси.

Мъжът се протегна и изкриви лице, защото схванатите му мускули веднага протестираха. Бъдещата му жена не се помръдна. Той я взе на ръце и стана. Онория промърмори нещо неразбираемо и облегна глава на рамото му. Девил я настани внимателно в креслото и я зави с жакета си. Когато бузата й се докосна до хладната тапицерия, тя се намръщи, но чертите й бързо се отпуснаха и тя потъна в още по-дълбок сън.

Девил се протегна отново, разтърка очи, прозя се и отиде да отвори вратата. Лицето му изведнъж помрачня и той изруга полугласно. Не всички хора, които наближаваха горската къщичка, бяха добре дошли.

Едната група, естествено, бе предвождана от Вейн. Братовчед му тъкмо бе стегнал юздите на едрия си черен жребец. Зад него спря още един ездач и лицето на Девил помрачня още повече. Единственият му братовчед, малко по-възрастен от него… и полубрат на Толи.

Това обаче не беше най-лошото. От другата страна се приближаваше втора група търсачи: лорд Клейполс, лейди Клейполс и двама коняри.

— Ваша светлост! Каква изненада да ви намерим тук!

Лейди Клейполс, жена с остри черти на лицето, винаги с грижливо направени къдрички, удостои Вейн и Чарлз само с бегъл поглед и посвети цялото си внимание на херцога.

— Едва успях да намеря убежище от бурята — обясни с досада Девил и застана така, че да прегради входа към хижата.

— Наистина ли? О, нощта беше ужасна! — Лорд Клейполс, дребен и закръглен, спря кафявия си скопен кон наблизо. — Ще позволите ли да попитам, ваша светлост, дали знаете нещо за нашата гувернантка? Вчера отиде с двуколката в Самършам, но конят се върна без нея… и оттогава не сме я виждали.

Погледът на Девил не издаваше нищо.

— Бурята беше много страшна… и продължителна.

— Да, прав сте. — Лорд Клейполс кимна кратко. — Предполагам, че конят се е подплашил и се е върнал вкъщи. Той си е малко нервен. Надявам се, че мис Уедърби е на сигурно място в дома на свещеника. — Той се обърна към жена си, която не сваляше изпъкналите си очи от херцога. — Нали и ти си на същото мнение, скъпа?

Дамата вдигна рамене.

— О, сигурна съм, че нищо не й се е случило. Толкова безогледно от нейна страна да ни създаде такива неприятности. — Усмихна се с израз на крайно изтощение и посочи двамата коняри. — Счетохме за свой дълг да изпратим хора да я търсят, макар да съм почти сигурна, че е прекарала нощта в дома на свещеника. Мис Уедърби ни бе препоръчана от най-добро място — заключи важно тя.

Девил вдигна вежди.

— О, така ли?

— Научих за нея от мисис Алисън Смит, която ме увери, че била от най-добрите. С изключителни способности. Като чу за моята Мелиса, госпожицата, естествено, отхвърли всички други предложения и…

Лейди Клейполс млъкна изведнъж и жабешките й очи се отвориха още по-широко. Погледът й се устреми покрай голото рамо на Девил и тя зяпна изумено.

Херцогът въздъхна недоволно и се обърна към вратата. Онория застана до него, примигна, притисна ръка към гърба си с тихо изохкване, а с другата отмахна от лицето си няколко разрошени къдрици. Очите й все още бяха мътни от съня, кокът й се бе развалил и златнокафявите къдрици падаха свободно по раменете й. Изглеждаше наистина скандално с леко зачервените си бузки, сякаш двамата цяла нощ се бяха забавлявали по начина, който тутакси бе предположен от семейство Клейполс.

— Мис Уедърби? Как е възможно?

В гласа на лейди Клейполс звънна добродетелно възмущение. Девил я удостои с ясен, много директен поглед, който всеки разумен човек би разбрал като предупреждение. Само че дамата изобщо не го изтълкува по този начин.

— Каква среща! Вижте, мис Уедърби, ако вършите такива неща, уверявайки ме, че отивате на посещение при свещеника, да знаете, че никога вече няма да престъпите прага на Клейполс Хол!

— Хмм… — За разлика от жена си, лорд Клейполс бе забелязал погледа на херцога и я дръпна за ръкава. — Стига, скъпа…

— Господи, как можах да допусна да ме заблуди така! Мисис Алисън Смит ще чуе някои доста неприятни неща…

— Стига, Марджъри, моля те! — Уплашен от израза на Девил, лорд Клейполс се опитваше да попречи на жена си да извърши публично самоубийство. — Всичко това е излишно.

— Как така излишно? — Гневът на лейди Клейполс се насочи срещу съпруга й. Блъсна ръката му, изправи гръб и заяви високомерно: — Ако ни съобщите новия си адрес, ще ви изпратим багажа.

— Много мило от ваша страна. — Девил се поклони хладно и тихият му глас постигна въздействието, на което лорд Клейполс напразно се надяваше. — Моля, погрижете се да докарат багажа на мис Анстрътър-Уедърби в семейното ми имение.

Последва изумено мълчание.

— Мис Анстрътър-Уедърби? — повтори глухо лейди Клейполс.

— В семейното имение? — Тихият въпрос дойде от Чарлз Синстър, който напразно се опитваше да укроти нервно потропващия си кон.

Лейди Клейполс се обърна към Онория и изсъска вбесено:

— Вярно ли е това, мис? Или сте надрънкали на негова светлост всякакви глупости?

Негова светлост? За миг Онория помисли, че ще загуби съзнание. В следващия миг я обзе луд гняв. До нея стоеше дяволът — и хладните му зелени очи я гледаха напълно равнодушно. Само да можеше по някакъв начин да се отърве от всичките тези хора и да му даде да разбере, както заслужаваше! Вместо това тя вирна брадичка и изгледа лейди Клейполс с хладно спокойствие.

— Както благоволи да ви осведоми негова светлост — само Девил забеляза сарказма, вложен в произнасянето на титлата му, — аз наистина съм Онория Анстрътър-Уедърби Бях решила да не споменавам, че принадлежа към това семейство, за да не привличам ненужно и неподходящо внимание.

Отговорът й изобщо не задоволи лейди Клейполс.

— Много ми е интересно как ще обясня на дъщерите си какво заварих тук…

— Ще ви предложа нещо, мадам. — Без да сваля поглед от лицето на лейди Клейполс, Девил улови ръката на Онория, стисна я силно, за да я предупреди да мирува, и я вдигна към устните си. — Кажете на дъщерите си, че са имали честта, макар и за кратко време, да бъдат обучавани от моята херцогиня.

— Вашата херцогиня? — Този вик се изтръгна от три гърла, само Вейн Синстър остана безмълвен.

Онория беше близо до припадък, но херцогът стисна ръката й още по-силно. Лицето й моментално светна, тя се усмихна и погледна с любов своя така наречен годеник. Само той видя жестоката закана в очите й.

— Моля ви се, ваша светлост! Не вярвам да говорите сериозно. — Лейди Клейполс пребледня като смъртник. — Случилото се в тази колиба не изисква чак такава голяма жертва. Сигурна съм, че мис Уедърби с радост ще се съгласи на някакво обезщетение и…

Като видя лицето на Девил, тя млъкна и сведе глава. След кратко мълчание той се обърна към лорд Клейполс и рече хладно:

— Очаквах, че вие и вашата съпруга ще посрещнете моята херцогиня с повече сърдечност, милорд. — В дълбокия, безизразен глас звънна недвусмислена заплаха.

Лорд Клейполс преглътна мъчително.

— Но разбира се! Няма защо да се съмнявате в това, ваша светлост! Хмм… — Той посегна към ръката на жена си. — Приемете нашите сърдечни благопожелания и… Ние трябва да тръгваме. Извинете ни, ваша светлост. Хайде, скъпа, да се прибираме.

Лорд Клейполс изплющя с юздите и двата коня напуснаха полянката със забележително темпо. Хилещите се ратаи ги последваха.

Онория въздъхна облекчено и се обърна към другите двама конници. Един поглед й беше достатъчен, за да ги определи като роднини на… на херцога с име Девил. Все още не знаеше как е истинското му име. По-близкият до нея ездач обърна глава. Ръцете му почиваха спокойно върху седлото. Изглеждаше забележително добре. Наситено кафяви очи, тъмнокестенява коса — не беше чак толкова впечатляващ като Девил, макар че почти го настигаше по ръст и ширина на раменете. Още щом обърна глава към нея, Онория разбра, че двамата имаха много общо: изключителна елегантност и гъвкавост на движенията и толкова ярко изразена мъжественост, че всички женски сетива затреперваха.

Непознатият я измери с преценяващ поглед, усмихна се и кимна едва забележимо, после се обърна към Девил:

— Прав ли съм да предполагам, че не се нуждаеш от спасяване?

— Не е точно така. Аз съм добре, но стана друго нещастие. Елате вътре.

В погледа на непознатия мъж светна бдителност. Онория беше готова да се закълне, че двамата с Девил си размениха безмълвни послания. Без да каже дума, мъжът скочи от седлото и Онория най-сетне видя втория ездач, досега скрит зад гърба на първия. Възрастен мъж със светла, започнала да оредява коса, с тежко тяло и кръгло лице. В сравнение с орловите физиономии на другите двама мъже неговите черти изглеждаха месести. Той погледна безмълвно Девил, пое дълбоко въздух и слезе от коня.

— Кои са те? — пошепна Онория, когато първият ездач върза коня си под навеса и се върна отново при тях.

— Двама братовчеди. Първият е Вейн — така го наричат всички. Другият е Чарлз, братът на Толи.

— Брат? — повтори изумено Онория. Тромавият мъж нямаше нищо общо с простреляното младо момче.

— Полубрат — поправи се Девил, хвана я за лакътя и я обърна към полянката.

Беше минало много време, откакто някой се бе натрапвал на Онория физически — и това беше първият мъж, който се осмеляваше да го стори. Дързостта и нахалството му спряха дъха й, но физическата му сила правеше всяка съпротива невъзможна. Сърцето й, което почти се бе успокоило след целувката по пръстите й, отново заби като лудо.

На пет крачки от вратата Девил спря, пусна я и се наведе към ухото й.

— Чакайте тук. Седнете на онзи пън. Ще се позабавим малко вътре.

В първия момент Онория беше готова да се развика. Ала зад кристално зелените очи се криеше нещо неумолимо и тя разбра: този човек даваше заповеди с абсолютната увереност, че ще бъдат изпълнени. Ужасно й се искаше да се съпротивлява, да го предизвика, да му покаже, че няма право да се отнася по такъв начин с нея, че тя няма повече да търпи наглостта му… но знаеше какво ги очаква на леглото в хижата и предпочете да премълчи. Само стисна устни и кимна.

— Добре. — После прихвана полите си и се запъти с бърза крачка към големия пън в края на полянката. Извърна се настрана и направи почтителен поклон, без да го гледа в лицето. — Ваша светлост.

Вперил поглед в изкусително поклащащите се бедра, Девил въздъхна. Интересът му към тази девойка растеше с всяка секунда. Никога досега не му се беше случвало жена дори да си помисли да се противопостави на заповедите му — а той самият знаеше много добре, че се държи като абсолютен владетел. Онория не само си помисли да се опълчи срещу него, а и за малко да го направи. Ако не беше безжизненото тяло на Толи в къщичката, със сигурност щеше да му възрази.

Щом Онория се настани на пъна в края на полянката, Девил се обърна доволно и видя, че Вейн го чака на вратата.

— Какво се е случило?

— Толи е убит — отговори глухо херцогът. — Застреляли са го.

Вейн замръзна на мястото си.

— Кой?

— Още не знам — отговори съвсем тихо Девил и хвърли бърз поглед към приближаващия се Чарлз. — Да влезем.

Тримата застанаха в полукръг пред старото легло и се загледаха в лицето на мъртвия. Вейн и Чарлз бяха воювали заедно с Девил: Вейн му беше офицер, а Чарлс — адютант. Безброй пъти се бяха срещали със смъртта, но фактът, че я познаваха, не намали удара, който понесоха днес. С безизразен глас Девил им разказа всичко, което знаеше, и повтори последните думи на Толи. Чарлз го слушаше с огромно внимание и лицето му потръпваше. Последва дълго мълчание. Слънцето влизаше свободно през вратата и изстиващото тяло на Толи изглеждаше още по не на мястото си, отколкото през нощта.

— Мили боже, Толи! — Гласът на Чарлз се пречупи, лицето му се разкриви от болка. Той сведе глава и се отпусна на леглото.

Девил стисна зъби и сви ръце в юмруци. Смъртта отдавна беше престанала да го шокира. Болката остана, но с нея щеше да се занимава, когато остане сам. Той беше глава на семейство то и дългът му изискваше да го ръководи. Това се очакваше от него — и той самият го очакваше от себе си. Освен всичко друго сега трябваше да закриля и Онория Прюдънс.

Мисълта за нея му вдъхна сили, изтръгна го от водовъртежа на мъката. Той пое дълбоко въздух и отстъпи назад към печката. След малко Вейн се присъедини към него и посочи с глава към вратата:

— Тя ли го намери?

Девил кимна.

— И за щастие реагира напълно разумно. Никакви женски истерии. — И двамата говореха тихо, с приглушени гласове. С поглед към леглото Девил попита: — Какво търси Чарлз тук?

— Когато пристигнах, той вече седеше в салона. Каза, че дошъл при Толи, за да уредят някакви финансови дела. Отиде да го търси в стаята му, но старият Мик му каза, че момчето тръгнало насам.

Девил изкриви лице.

— Вероятно е по-добре, че го намери тук.

Вейн огледа голите му гърди и попита безизразно:

— Къде ти е ризата?

— Използвах я за превръзка. — След кратко мълчание Девил се протегна и продължи: — Ще отведа мис Анстрътър-Уедърби в семейното имение и ще пратя кола да вземе тялото.

— Аз ще остана тук да бдя над мъртвия. — Вейн се усмихна едва забележимо. — Най-хубавото се пада все на теб.

Девил му отговори със същата лека усмивка.

— Не забравяй, че се осъждам на доживотен затвор.

Вейн го погледна право в очите.

— Никога не съм бил по-сериозен. — Девил кимна към леглото. — Дръж Чарлз под око.

Вейн кимна безмълвно.

Девил излезе навън и примигна няколко пъти, за да свикне с ярката слънчева светлина. Когато се обърна към пъна, той се оказа празен. От устата му се изтръгна ядна ругатня. Огледа се още веднъж и през главата му мина страшна мисъл. Ами ако тази дръзка малка женичка се е опитала да язди Сюлейман?

Реакцията дойде спонтанно: прилив на гореща кръв, лудо сърцебиене. Мускулите му моментално се напрегнаха, за да го отнесат в обора, но точно тогава улови с ъгълчето на окото си някакво движение.

Слава богу, Онория не бе отишла в обора. Очите му най-сетне бяха свикнали с ярката светлина и той я видя: ходеше напред-назад под сянката на дърветата и възбудено размахваше ръце. Кафявата рокля почти не се отличаваше от стъблата на старите ясени и успешно я криеше от чужди погледи. Тревогата му се уталожи.

Онория усети близостта му и вдигна поглед. Той стоеше недалеч от нея, все още гол до кръста като пират, и я наблюдаваше безизразно. Погледите им се сляха, но само след миг Онория се извърна настрана. Вирна упорито брадичка, изписа на лицето си покорство и приседна на пъна като добродетелна девойка.

Той почака малко, без да я изпуска от очи, и когато се увери, че тя няма да мръдне от мястото си, закрачи към обора.

След малко се появи на полянката, водейки Сюлейман за юздата. Жребецът беше нервен, ездачът му — сериозен и мрачен. Щом наближиха, Онория стана.

Той спря точно пред нея. Онория нямаше как да отстъпи назад, защото щеше да се удари в пъна. Преди да разбере какво я очаква, Девил нави юздата около ръката си и протегна другата към нея.

Когато най-сетне разбра намерението му, Онория вече седеше на гърба на Сюлейман като дама. Тя пое шумно въздух и се хвана с две ръце за седлото.

— Какво, за бога…

Девил разхлаби юздата и я удостои с мрачен поглед.

— Ще ви отведа вкъщи.

Онория примигна. Начинът му на изразяване решително не й харесваше.

— Ще ме отведете във вашия дом. В семейната ви къща.

— Точно така. Казва се Самършам Плейс.

Девил се хвана за седлото и очите на Онория се разшириха от ужас.

— Момент, момент!

В погледа му светна раздразнение.

— Какво има?

— Забравихте жакета си. В къщичката е, на стола.

Онория се отбраняваше с всички сили срещу мисълта за голите му гърди, които ей сега щяха да се притиснат към гърба й.

— Вейн ще ми го донесе.

— Не! Разберете… неприлично е един херцог да язди по пътищата полугол… като пират. Може да настинете… Исках да кажа…

Онория млъкна ужасено. Яснозелените очи виждаха повече, отколкото й се искаше. Девил я погледна втренчено.

— Ще свикнете — отсече той и се метна зад нея на седлото.