Стефани Лорънс
Годеницата на Дявола (10)

10

След три дни Девил стоеше в библиотеката и се взираше замислено към павилиона. На писалището зад него бяха натрупани отворени сметководни книги и поне десет писма, които изискваха неотложен отговор. Чакаше го още много работа.

Все още не бяха открили следите на убиеца, а нещо толкова просто като ухажването на бъдещата му невеста се оказваше дяволски сложно. Девил беше сигурен, че рано или късно ще намери убиеца на Толи. Също толкова сигурен беше, че Онория ще стане негова съпруга. Нищо не беше в състояние да разклати убеждението му, но вече не беше така уверен както в първите дни. Кой знае в какво състояние щеше да се намира в деня на сватбата…

Тази жена го подлудяваше! Какъв дявол го накара да изрази намеренията си така ясно и окончателно онази нощ на терасата? Постъпи като пълен глупак. Прояви се като жесток тиран. Но само при мисълта за Онория изпитваше диво желание да я завладее. Да я сграбчи и да я задържи завинаги.

За щастие инатът, решителността и гордостта й бяха забранили да побегне след надменното му обяснение. Майкъл си бе заминал за Хемпшир сам. Сега Онория се държеше високомерно, хладно и учтиво, но непоколебимо го държеше на разстояние.

Той вече знаеше всичко за миналото й и здравият човешки разум го съветваше да седне и да обмисли положението много внимателно. Само че здравият човешки разум нямаше никакъв шанс срещу дълбоко вкорененото убеждение, че Онория му принадлежи. Когато ставаше въпрос за нея, той се чувстваше като един от прадедите си, дошъл със Завоевателя, обсадил горещо желана крепост. Земите отдавна бяха спечелени, затова пък капитулацията й щеше да бъде най-прекрасната победа, извоювана досега.

Е, поне тя не можеше да твърди, че не я е предупредил.

Погледът му, все така устремен към павилиона, светна. Без да мисли повече, той се прехвърли през отворения прозорец.

Онория го видя да идва, но продължи да бродира невъзмутимо. Вземайки по две стъпала наведнъж, Девил влетя в павилиона. Едва тогава тя вдигна глава и го погледна. Той седна до нея. След кратко колебание Онория остави бродерията настрана.

— Каква вест донесе пратеникът от Чатърис?

Девил я гледаше мълчаливо. Онория започна да прибира копринените конци в кошничката.

— Видях го да влиза в двора.

Девил преглътна гнева си и поклати глава.

— Нищо. През Чатърис не е минал нито един ездач.

Май ще се наложи да обгради павилиона с висок жив плет. Тя бе избрала това място, за да се уединява, но той виждаше в това обстоятелство куп предимства.

Онория се намръщи.

— Значи никой не е наел кон от оборите в околността.

— Само Чарлз, който е минал през Кеймбридж.

— Има ли друг начин да се набави кон — може би в крайпътен хан или нещо подобно?

— Хората ми разпитаха във всички крайпътни заведения. Най-вероятно убиецът си е тръгнал със своя кон. Или е откраднал чужд, което не може да се изключи.

— Ти не каза ли, че това е по-скоро невероятно?

— Да, но не е невъзможно.

— Бурята започна малко след покушението. Не е ли трябвало да потърси някъде убежище?

— Братовчедите претърсиха всички кръчми и гостилници по пътя към Лондон. Никой не е търсил убежище в деня на бурята. Който и да е застрелял Толи, или е имал късмет, или е заличил следите си много грижливо.

— Ако е яздил свой кон, може да е дошъл от съвсем друга посока. Кой знае, може би е платен убиец.

Девил я изгледа отстрани и тихо въздъхна.

— Не прави нещата още по-сложни.

— Но съм права, нали? Исках още да те попитам…

Тя млъкна, за да отреже един конец, и в настъпилата тишина Девил разбра: искала е да го попита, преди да се превърне отново в тиран. Тя остави ножицата в кошничката и зададе въпроса си:

— Всички ли знаеха, че Толи често минава през гората?

— Не, не всички — отговори намръщено Девил. — Но това е нещо, което лесно може да се разбере.

Онория вдяна нов конец.

— Какво са открили братовчедите ти в Лондон?

— Нищо. Но аз съм убеден, че трябва да има нещо. Някаква следа, някъде… Никой не убива младите аристократи просто ей така на пътя…

Девил погледна към къщата и видя, че майка му върви по алеята към павилиона. Въздъхна и се изправи.

— Ах, ето къде си се скрил, Силвестър! — извика вдовстващата херцогиня, щом влезе в павилиона, и подаде бузата си за целувка. Девил изпълни мълчаливото нареждане и отговори раздразнено:

— Не се крия, маман.

— Правилно. Ти си твърде едър за тази къщичка. — Херцогинята го бутна към пейката. — Седни, ако обичаш. Не ми е приятно да ме гледаш отвисоко.

Тъй като тя моментално зае мястото до Онория, Девил нямаше друг изход, освен да приседне на перваза на прозореца. Майка му огледа критично бродерията на Онория и посочи едно място. Онория го огледа със смръщено чело, промърмори нещо неразбрано и посегна към ножицата.

Девил се възползва от случая и съобщи:

— Исках да говоря с теб, маман. Утре тръгвам за Лондон.

— За Лондон? — извикаха едновременно двете дами. Като по команда Онория и херцогинята вдигнаха глави и устремиха погледи към лицето му.

Девил вдигна рамене.

— Имам работа.

Онория погледна майка му. Майката погледна Онория. Когато възрастната дама отново се обърна към сина си, в челото й се бяха вдълбали загрижени бръчки.

— Знаеш ли, скъпи, отдавна си мисля, че и аз бих могла да замина за Лондон. След като вече имам за компаньонка прекрасната Онория, обществото няма да възрази.

Девил примигна смаяно.

— Ти си в траур, маман!

— И какво от това? — попита невинно херцогинята. — Като отида в Лондон, ще нося траурно облекло. По това време там и без това е сиво и мрачно.

— Според мен е редно да останеш тук още поне седмица-две — настоя Девил.

Вдовстващата херцогиня разпери ръце.

— И за какво? Да, знам, че още е рано за балове, но ние не отиваме в Лондон, за да се забавляваме, нали? Според мен е редно да представя Онория, макар че семейството носи траур. Онория не е засегната. Ще обсъдя проблема с леля ти Хорейша, но и тя като мен е убедена, че колкото по-рано лондончани се запознаят с Онория, толкова по-добре.

Девил хвърли бърз поглед към Онория и сребърният блясък в очите й го ядоса още повече.

— Чудесна идея, маман. Но Онория трябва да внимава да не настъпи по опашката някоя стара котка.

Майка му кимна небрежно.

— Няма нужда да даваш съвети на старата си майчица, момче. Ние с леля ти знаем точно какво трябва да направим. Няма да си позволяваме екстравагантности и няма да вдигаме излишен шум — нали така се казваше на английски? Всичко ще бъде в рамките на приличието. Не искам да се тревожиш. Виждам, че ставаш консервативен, затова бъди спокоен: няма да направим нищо, което да нарани чувствителната ти душа.

Девил загуби ума и дума.

— Знаеш ли, точно днес сутринта си мислех, че сега би трябвало да съм в Лондон при леля ти Луиза. Аз съм майката на рода, нали така. Мой дълг е да помагам на семейството. — Вдовстващата херцогиня удостои сина си с властен поглед. — Баща ти би искал така.

Този аргумент забраняваше всяко възражение — но и Девил нямаше намерение да възразява. С въздишка на измъчен мъж той разпери ръце.

— Щом наистина желаеш да заминеш за Лондон, маман, веднага ще дам съответните разпореждания. Ще тръгнем утре по обед и преди да падне нощта, ще сме в Лондон.

— Прекрасно! — Херцогинята се обърна въодушевено към Онория: — Най-добре веднага да си съберем багажа.

— С удоволствие.

Онория прибра бродерията в кошничката и хвърли бърз, триумфален поглед към Девил.

Той отстъпи настрани с безизразно лице и двете дами излязоха от павилиона. Едва когато се отдалечиха достатъчно, херцогът също слезе по стълбата и закрачи след тях, устремил доволен поглед към прекрасния гръб на Онория.

 

 

Сейнт Ив Хаус на Гросвенър Скуеър беше значително по-малка от Самършам Плейс, но достатъчно голяма, за да подслони цял батальон. За почуда на Онория в къщата цареше наистина военна атмосфера.

На път през входното антре Онория кимна на Слиго и от ново се учуди на странностите на Девил. Когато пристигнаха тук преди два дни, навън вече се здрачаваше. Какво беше смайването й, когато разбра, че тънкият, жилест Слиго с увисналите рамене изпълнява функцията на майордом. Мършавото му лице беше прорязано от дълбоки бръчки и изразяваше тъга, костюмът със строга кройка беше от добър плат, но му стоеше ужасно. Винаги говореше рязко, сякаш все още се намира на плаца за обучение на млади войници.

Онория разпита вдовстващата херцогиня за Слиго и разбра, че е бил ординарец на Девил при Ватерло. Слиго беше сляпо предан на своя капитан и след разтурянето на полка просто го последвал. Девил го назначил за майордом на къщата в Лондон. Сега Слиго живееше в Сейнт Ив Хаус и надзираваше прислугата. Когато господарят му идваше в столицата, бившият ординарец се връщаше към старите си задължения — поне така предполагаше Онория.

Каретата на семейство Сейнт Ив, която отведе херцогинята и Онория на Брутън Стрийт, тъкмо бе завила зад ъгъла, когато Вейн Синстър стигна до Гросвенър Скуеър. С големи крачки, размахвайки бастунчето си, той изкачи парадното стълбище към дома на братовчед си. Тъкмо се накани да почука, когато вратата се отвори и Слиго изхвърча навън.

— О! Извинете, сър! — Слиго се притисна към стената. — Съжалявам, не ви видях.

— Няма нищо, Слиго — усмихна се Вейн.

— Заповед на капитана. Спешна поръчка. — Слиго се потупа по гърдите и Вейн чу шумолене на хартия. — Моля да ме извините, сър, но трябва да бързам.

Вейн го освободи с кратко кимване и Слиго хукна по стълбата, вземайки по две стъпала наведнъж. Само след минута беше на ъгъла, където чакаха файтони. Качи се в един и кочияшът шибна мършавия кон. Вейн поклати глава и се обърна към отворената врата. Там вече го чакаше Уебстър.

— Негова светлост е в библиотеката, сър. Доколкото знам, вече ви очаква. Да съобщя ли за вас?

— Не е нужно. — Вейн му връчи бастуна, шапката и ръкавиците и влезе в Светая светих на братовчед си. Едва затворил вратата зад гърба си, усети пронизващия поглед на Девил. Херцогът седеше в кожено кресло зад огромното писалище с отворено писмо в ръка.

— Ти си първият — ухили се Вейн. — И си нетърпелив.

— А ти не си ли?

Вейн вдигна вежди.

— До преди секунда не знаех, че не си научил нищо ново.

Гостът прекоси стаята и се настани в едно кресло пред писалището.

— Ти също нямаш какво да ми кажеш, така ли?

Вейн изкриви лице.

— С една дума — нищо.

Девил сгъна писмото и го остави настрана.

— Дано другите са разбрали нещо.

— Какви ги върши Слиго? — Когато Девил вдигна вежди, Вейн обясни с усмивка: — Едва не ме блъсна по стълбата, толкова бързаше.

Девил махна пренебрежително.

— Впрочем, успя ли да убедиш бъдещата херцогиня, че разследването на убийство не е приятно прекарване на времето за една дама?

— Не забравяй, че маман отива при модистката точно четиридесет и осем часа след пристигането си в града — ухили се самодоволно Девил.

— Значи още не си успял да заличиш изясняването на убийството от плановете на мис Анстрътър-Уедърби — установи делово Вейн и Девил се намръщи.

— В момента имам друга цел. Щом я постигна, ще се заема с плановете й.

— Бедната Онория Прюдънс — въздъхна Вейн. — Дали знае в каква каша се е забъркала?

— Ще разбере.

— Когато е твърде късно?

— Ами да.

На вратата се почука. В библиотеката влезе Ричард Синстър, наречен Скендъл, следван от Гейбриъл и Хари — или Демон, брата на Вейн. Едрите мъжки фигури изпълниха пространството и просторното помещение изведнъж стана тясно.

— Защо беше това забавяне? — попита Хари и се настани удобно на кожения диван. — Очаквах да бъда повикан още вчера.

— Девил първо трябва да се увери, че въздухът е чист — обясни Вейн, без да се притеснява от строгия поглед на братовчед си.

— Лусифър се извинява, но е възпрепятстван — съобщи Гейбриъл. — Чувствал се изтощен от усилията да разбере какви глупости е вършил Толи. За съжаление старанията му не са донесли никакви плодове.

Въпреки че всички бяха работили усърдно през последната седмица, никой не бе намерил дори най-малка следа. Никой не бе разбрал дали Толи е имал някакви проблеми. Девил изрази предположение, че Толи не е бил лично засегнат.

— Може би, без да подозира, се е натъкнал на нещо, което не е бивало да знае, и е станал заплаха за някого.

Гейбриъл кимна.

— Типично за Толи.

Хари кимна мрачно.

— Малкият глупак сигурно се е втурнал да събира доказателства, за да ти ги представи.

— А после да те помоли да уредиш проблема вместо него. — Ричард се опита да се усмихне, но не успя. — Това звучи много вероятно.

Устремил поглед към Ричард Девил промърмори:

— Дори само обстоятелството, че е тръгнал към мен, може да е довело до смъртта му.

Вейн кимна.

— Това е обяснението, че бе убит в Самършам.

— Да разпитаме още веднъж приятелите на Толи.

Девил разпредели задачите между Гейбриъл, Ричард и Хари.

— А аз какво ще правя? — попита намръщено Вейн. — Или си запазил за мен най-пикантния детайл?

— Ти ще изстискаш стария Мик.

— Стария Мик? — Вейн простена. — Този човек се налива без прекъсване.

— Ти издържаш на пиене най-дълго от всички нас, а някой все пак трябва да говори с него. Той беше близо до Толи и сигурно ще ти разкаже много неща.

Вейн изръмжа недоволно, но никой не му обърна внимание.

— След два дни ще се срещнем отново тук.

Девил стана. Гейбриъл, Ричард и Хари тръгнаха към вратата.

— Понякога имам впечатлението, че най-новият член на семейството ни няма никакво намерение да се подчинява на авторитета ти — отбеляза тихо Вейн, който вървеше последен.

Девил вдигна вежди.

— Ще се научи.

— Винаги казваш така. — На вратата Вейн се обърна още веднъж. — Нали знаеш поговорката: Пазете началото!

Девил го удостои с мрачен, но непоколебим поглед.

Вейн се изсмя тихо и затвори вратата на библиотеката.

Вече два последователни дни Онория влизаше в стаята за закуска с очарователна усмивка и облечена в нов утринен тоалет, ушит от най-добрата лондонска модистка. Девил не можеше да не я забележи, но само зелените светкавици в очите го издаваха. Иначе й кимаше с отсъстващ вид и веднага се скриваше зад вестника. Набързо приключваше закуската си, казваше довиждане и се затваряше в кабинета си.

Онория знаеше, че той има много работа, но не я приемаше като извинение за пренебрегването на личността й. Чувстваше се готова да влезе в бърлогата на лъва. За щастие той бе избрал за своя бърлога библиотеката и тя реши, че ще си потърси някаква книга. Сложи ръка върху бравата и спря в нерешителност. Отвътре не идваше нито звук. Тя се стегна, наложи на лицето си замечтана усмивка, отвори вратата и влезе.

Затвори, без да вдига поглед, обърна се и направи няколко крачки, преди да вдигне поглед към писалището.

— О! — Отвори широко очи и прошепна стъписано: — Съжалявам, не знаех…

Дяволският й домакин седеше зад огромното писалище и се занимаваше с кореспонденцията си. Слиго се беше разположил до прозореца и прелистваше някакви документи. И двамата мъже вдигнаха глави, но докато лицето на Слиго изрази уплаха, изражението на Девил остана неразгадаемо.

Онория хвърли изпълнен с копнеж поглед към етажерките с книги и се усмихна извинително.

— Не исках да преча. Моля за извинение.

Тя събра полите си и се завъртя грациозно. Девил я спря с небрежен жест.

— Ако търсиш забавление, обслужи се, моля!

Той посочи книгите, но тя не беше съвсем сигурна, че има предвид тях като забавление. Наклони грациозно глава и му отговори, както заслужаваше:

— Няма да ти преча.

Естествено, че му пречеше. Девил неспокойно зарови в писмата си. Проследи с ъгълчето на окото си как Онория претърсва етажерките с книги и от време на време изважда по някой том. Много му се искаше да разбере дали тя наистина си мисли, че го е заблудила.

Изминалите два дни бяха много трудни за него. Едва устояваше на поканата в погледа й. Това изискваше героични усилия, но вече беше спечелил много такива битки и знаеше колко е ценно, когато тя сама дойде при него. Съпротивата й започваше да отслабва и той очакваше с нарастващо нетърпение най-после да стигнат до същността на въпроса.

Взе перото, подписа няколко писма, подсуши ги с попивателната и ги остави настрана. Когато вдигна поглед, видя, че Онория го наблюдава. Тя побърза да се обърне, извади от етажерката дебел том за градинарство и го отвори. Беше ужасно нервна.

Когато забеляза какво чете, тя затвори книгата и я остави на мястото й. Отиде до следващата етажерка и извади друга, без изобщо да погледне заглавието. Девил въздъхна вътрешно, остави перото и стана. Нямаше никакво време — късно следобед щяха да дойдат братовчедите му. Заобиколи писалището и закрачи към вратата. Онория веднага усети близостта му и вдигна глава.

Девил взе книгата от ръцете й, затвори я и я остави на мястото й. Погледна в уплашените й очи и попита направо:

— Какво предпочиташ: разходка с кола в парка или пеша по площада?

Тя примигна, срещна погледа му и изпъна рамене.

— Разходка с кола в парка.

По това време там сигурно беше пълно с хора, но можеше да го разпита на спокойствие в затворената карета. Без да откъсва поглед от нея, Девил заповяда:

— Слиго, иди кажи да впрегнат кафявите коне.

— Тъй вярно, капитане, ваша светлост. — Слиго се стрелна към вратата.

Онория понечи да го последва, но погледът на Девил я спря. Очите му се отделиха от лицето и слязоха по тялото й, което предизвика незабавно изчервяване.

— Не би било зле да се преоблечеш, мила моя — изрече с бащински тон Девил. — Нали не искаме да настинеш.

— О, я стига, ваша светлост — отвърна небрежно Онория. — Ще ти отнема най-много половин час.

Тя побягна с развени поли. Въпреки всички усилия да се забави, слезе в залата само след десет минути. За нейно облекчение дяволът се въздържа от коментар и я удостои само с поглед, който беше твърде небрежен за нейния вкус. Затова вирна носле и с недоволен вид му позволи да я изведе навън.

Девил я вдигна на седалката. Вече бяха влезли през портата на парка и се движеха бавно по входната алея след десетки други карета, когато тя забеляза, че отзад стои лакей. Вгледа се по-внимателно и позна Слиго.

Девил забеляза изненадата й.

— Сигурно си безкрайно облекчена да разбереш, че се старая да спазвам всички обществени правила.

— Не преувеличаваш ли малко? — попита сърдито Онория.

— Нека присъствието му не намалява въодушевлението ти, Онория Прюдънс — отвърна той с бегъл поглед отстрани. — Слиго е почти глух.

Онория погледна назад и се увери, че Девил има право: макар че господарят му говореше високо, лицето на Слиго оставаше напълно неподвижно. Доволна, тя пое дъх и започна:

— В такъв случай…

— Вдясно от нас виждаш контеса Тонбридж, една от най-близките приятелки на маман.

Онория се усмихна на величествената дама, която я огледа обстойно с лорнета си, преди да кимне милостиво. След като отговори на поздрава, тя поде отново:

— Какво?

— Пред нас е лейди Хейвлок. Боже, май носи тюрбан!

— Казва се барета — засмя се Онория. — Обаче…

— А в онзи ландауер седят лейди Бингъм и лейди Карстеърс.

Онория установи, че никак не е лесно да се усмихваш със стиснати зъби. Възпитанието обаче й диктуваше прилично държание и добри маниери, даже при такива ужасни обстоятелства. Изглеждаше спокойна и ведра, усмихваше се учтиво, но равнодушно и почти не забелязваше кой я удостоява с внимание. Не се впечатли дори от появата на първата градска красавица, както обикновено в яркозелен тоалет. Вниманието й беше изцяло погълнато от негодника, седнал до нея.

Май трябваше да избере разходка по Гросвенър Скуеър. След първите три срещи Онория осъзна с какъв интерес я наблюдаваха. Погледите на дамите, на чиито поздрави отговаряше, бяха многозначителни, фактът, че седеше до Девил, разкриваше много тайни, но нито една от тях не беше в нейна полза. Докато поздравяваше сияещата лейди Сафтън, тя попита:

— Кога за последен път си излизал на разходка в парка с дама?

— Не се разхождам с дами в парка.

— Какво? — Онория се обърна към него с разширени от изненада очи. — Да не би да твърдиш, че си женомразец?

Девил се изсмя тихо.

— Помисли малко, Онория Прюдънс, и ще разбереш, че излизането ти в парка с мен е твърдо заявяване на намерения — нещо, което досега не съм позволявал на никоя неомъжена дама… а омъжената не би си позволила да го направи.

В този момент лейди Чатъл обсеби вниманието им. Когато най-сетне се отърваха от лапите й, Онория кипеше от гняв.

— А как стои въпросът с мен?

— Ти си друго. Ти ще станеш моя жена.

Бунт в парка? Немислимо! Онория кипеше от гняв, но външно, остана напълно спокойна. Очите й святкаха, но това беше видимо само за Девил, който й отговори с равнодушен поглед и посвети вниманието си на конете.

Онория се взря в красиво изрязания му профил и въздъхна. После устреми поглед напред, където се бе образувала опашка. Девил се нареди в редицата и тя реши да се възползва от шанса и да го разпита.

— Какво стана? Има ли нещо ново около смъртта на Толи? Какви са новините от братовчедите ти?

Девил вдигна вежди.

— Чух, че…

Онория зачака със затаен дъх.

— Леля Хорейша възнамерява да даде бал след седмица — обясни невинно той. — За да обяви, че семейството отново пребивава в града, така да се каже. Дотогава ни е наредено да се въздържаме. Позволено е само да излизаме в парка и други подобни безобидни забавления. По-късно…

Онория трябваше да изслуша дълъг списък с предстоящи развлечения — все типични, предпочитани от висшето общество.

Тя седеше изправена, с безизразно лице, и мълчеше. Едва когато той привърши със списъка, обърна глава и рече просто:

— Постъпваш непочтено.

Лицето му се затвори.

— Такъв е животът.

— Може би — отвърна отвисоко Онория. — Но е крайно време да променим живота си.

Девил не отговори. Само плесна с юздите и насочи конете назад по същия път, по който бяха дошли.

Онория се взираше във върховете на дърветата и за малко да пропусне господина, който вървеше по успоредната алея. Той вдигна бастунчето си и им махна.

Девил веднага спря конете.

— Добър ден, Чарлз.

Чарлз Синстър сведе глава.

— Силвестър. — После се поклони в посока към Онория. — Мис Анстрътър-Уедърби.

Онория устоя на порива да извърне глава и кимна.

— Сър. Ще позволите ли да се осведомя как е семейството ви?

Чарлз носеше на ръкава си обичайната траурна лента и тя изглеждаше като чужда върху кафявия му жакет. Девил също носеше такава лента, но тя не правеше впечатление върху черния му жакет. Онория се наведе и подаде ръка на Чарлз.

— Отскоро сме в града и още не съм имала възможност да видя брат ви и сестрите ви.

— Те са… — Чарлз се поколеба. — Ами… Още се възстановяват от шока. Как сте, мис Анстрътър-Уедърби? Честно казано, изненадан съм да ви видя в града. Нали имахте други планове?

Онория се усмихна загадъчно.

— О, да. Това тук… — тя направи широк жест — … е само временно. Дадох съгласието си да прекарам три месеца с вдовстващата херцогиня. След това започвам приготовления за дълго пътешествие. Сигурно ще остана в Африка няколко години. Там има какво да се види.

— О, така ли? — Чарлз се усмихна незаинтересовано. — Доколкото знам, в момента в музея има африканска изложба. Ако Силвестър е твърде зает, за да ви придружи, моля, обърнете се към мен. Както веднъж вече ви уверих, аз съм по всяко време на ваше разположение.

Онория кимна като кралица.

Чарлз обеща да предаде поздравите й на семейството и се отдалечи. Девил плесна с юздите.

— Онория Прюдънс, ти си в състояние да вбесиш и светец!

— Ти обаче не си светец — отговори с измамна кротост тя, без да обръща внимание на раздразнението в гласа му.

— А ти никога не го забравяй.

Онория потръпна, макар да не знаеше от какво, и се загледа напред.

Минаха още веднъж покрай десетките спрели карети с дами от висшето общество и Девил най-сетне излезе от парка. Когато стигнаха до Гросвенър Скуеър, Онория отново мислеше за целта, която си беше поставила за този ден. Цел, която все още не беше постигната.

Отвориха им вратата и Девил пропусна Онория да влезе. В антрето стояха Уебстър и Лусифър.

— Подранил си.

Онория се учуди на укора в гласа на Девил. Лусифър също се изненада, но се усмихна очарователно и се наведе над ръката на дамата. Когато отново се изправи, погледна с усмивка Девил и обясни:

— Идвам рано, за да се извиня за предишното си отсъствие.

Предишно отсъствие? Онория погледна въпросително Девил, но изражението му не издаваше нищо.

— Извинявай, скъпа, но ни чака работа.

О, работа значи? Онория се опита да намери начин да остане при тях, но не й хрумна нищо подходящо. Затова им кимна учтиво и тръгна към стаята си.

— Не ми е приятно да го кажа, но не сме се придвижили нито крачка напред. Лично аз съм уморен от безкрайните несполуки.

Думите на Гейбриъл бяха последвани от одобрително ръмжене. Шестимата братовчеди, събрани в библиотеката, се спогледаха недоволно.

— Аз пък — взе думата Вейн, — имам да съобщя за нов провал. Както изглежда, старият Мик, дългогодишен служител на семейството, е напуснал нашата благословена страна.

Хари го изгледа смръщено.

— Мик си е заминал?

— Така ми каза Чарлз. — Вейн издуха несъществуваща прашинка от коляното си. — Отидох в жилището на Толи и установих, че има нов наемател. Хазаинът, който живее на партера, ме уведоми, че Чарлз бил там в деня след погребението на Толи. Никой не се сетил да уведоми стария Мик за смъртта на момчето и той бил потресен, както можеше да се очаква.

Ричард изсвири през зъби.

— По дяволите! Мик беше част от семейството. Душата си даваше за Толи.

Вейн кимна съкрушено.

— Аз си мислех, че Чарлз ще уведоми стария Мик и даже ще го доведе на погребението, но той явно не го е направил. Доколкото разбрах, разиграла се грозна сцена. Хазаинът казва, че Мик изскочил от къщата с гневни ругатни. Чарлз пък твърди, че Мик бил покрусен от смъртта на Толи и незабавно напуснал Лондон, за да се приюти при семейството си в Ирландия.

Хари скочи.

— Как е фамилното име на Мик?

— О’Шонеси — отговори Ричард.

— Знаем ли къде живее семейството му? — попита Девил.

Вейн поклати глава. Хари се отпусна в креслото си.

— Следващата седмица заминавам за Ирландия. Ще огледам няколко кобили за разплод. Ще се опитам да открия стария Мик.

— Направи го — кимна Девил. Лицето му помрачня още повече. — И когато го намериш, попитай го дали Чарлз се е погрижил добре за него. Ако не е, вземи обичайните мерки и ми изпрати сметката.

Хари кимна с готовност.

— Случайно узнах — продължи Вейн, — че Холтроп, слугата на Чарлз, също е заминал, обаче за Америка.

— Америка? — Този път скочи Лусифър.

— Холтроп спестил достатъчно пари, за да посети сестра си, която живее там. Когато Чарлз се върнал от Самършам, Холтроп вече бил заминал. Новият му слуга се казва Смитс и е по-безличен дори и от Слиго.

Хари изпухтя презрително.

— Значи е подходящ за Чарлз.

— Къде ще търсим сега? — попита с въздишка Лусифър.

— Нещо сме пропуснали, но какво? — прошепна като на себе си Девил.

— Даже дяволът не знае какво е — отговори с цинична усмивка Вейн.

— Прав си — кимна Девил. — Така изглежда, но ако Толи случайно се е натъкнал на скандална или незаконна тайна на неизвестна нам личност, ние сме длъжни да положим усилия, за да я открием. Щом той е разбрал, ще разберем и ние.

— Каква е тайната и чия е — допълни сърдито Гейбриъл.

— Може да е какво ли не — рече Лусифър. — Толи може да е чул тайната на улицата или от някоя глупачка, с която е танцувал.

— Затова ще хвърлим мрежите много, много нашироко. Каквато и да е тайната, тя е някъде тук и ние сме длъжни да я изтеглим на сушата.

Девил измери с поглед недоволните, но все така решителни лица на братовчедите си.

— Нямаме друг избор. Ще продължим да търсим, докато открием следа.

— Прав си — кимна Гейбриъл и стана. Усмихна се на братовчед си и заяви: — Никой от нас няма да те изостави.

Другите кимнаха й също се наканиха да си вървят. Девил ги изпрати до вратата и щом остана сам, се обърна към иконома:

— Уебстър…

— Мисля, че мис Анстрътър-Уедърби е в горния салон, ваша светлост.

Девил кимна и бързо изкачи стълбата. Неуспехът на разследването го притесняваше повече, отколкото беше готов да признае, но желанието на Онория да участва в лова направо го ужасяваше. И без това допълнително усложнение щеше да му е много трудно да я склони към брак.

Щом стигна горе, той отвори безшумно вратата към салона. Онория крачеше напред-назад и не го чу да влиза, защото вбесено си мърмореше нещо. Девил чу съвсем ясно „нечестен“ и „дяволски упорит“.

Онория вдигна глава — и извика стреснато. Девил я хвана за лактите и я притегли към себе си. Задъхана, с лудо биещо сърце, тя го отблъсна. Той я пусна незабавно, но треперенето й не престана. Днес всичко я гневеше й сега бе дошъл моментът да излее гнева си. Опря ръце на хълбоците и очите й светнаха опасно.

— Никога повече не го прави! — Приглади назад къдриците си и попита ядно: — Не са ли те учили, че е крайно невъзпитано да се промъкваш незабелязано?

— Не съм се промъкнал — отговори спокойно Девил. — Ти не ме чу, защото беше твърде заета да говориш на завесите.

Онория примигна. Твърде късно се сети, че трябва да бъде предпазлива.

— Сега съм тук — продължи със същия тон Девил. — Защо не ми кажеш всичко, което се е насъбрало в сърцето ти? — Подканата съвсем не прозвуча окуражително. — Или предпочиташ да чуеш какво са казали братовчедите ми?

В сърцето на Онория се беше насъбрал толкова много гняв, че ей сега щеше да се пръсне. Онова, което й каза Девил, звучеше като „или — или“. Ако произнесе тирадата, подготвена грижливо през последния час, няма да научи нещо ново около смъртта на Толи. Главата й се пръскаше.

— Е, добре… Разкажи какво са научили братовчедите ти.

Девил й посочи дивана, изчака я да седне и се отпусна в другия ъгъл.

— За съжаление въпреки положените усилия не открихме нищо. Нищичко. Все още нямаме и най-малката следа. Не знаем защо Толи толкова е бързал да дойде в Самършам.

— Нищо? — Онория потърси истината в спокойния му поглед. — Къде търсихте и какво?

Девил й разказа какво бяха говорили долу в библиотеката. Тя запомни в подробности кой от братовчедите му какви способности има и в каква посока върви разследването. Беше убедена, че не я лъже, но се питаше дали й казва цялата истина. Попита го няколко пъти за едно и също, но не установи противоречия.

— И какво сега?

Долу прозвуча гонгът за вечеря.

— Сега — рече той, изправи се гъвкаво и протегна ръце към нея — ще продължим да търсим. Вече знаеш, че търсим чужда тайна. Докато нямаме следа, по която да тръгнем, ще се ослушваме навсякъде.

Онория не беше толкова сигурна. Стана и се изправи пред него.

— Може би…

Девил сложи един пръст под брадичката й и вдигна лицето й към своето.

— Ще те държа в течение, Онория Прюдънс.