— Виждаш, че са написани от една и съща ръка. — Вейн се зачете със смръщено чело и Девил го посъветва сърдито. — Гледай почерка. Съдържанието не е важно.

— А ти си представи перото! Той винаги използва широки пера — твърди, че така почеркът изглежда по-важен. Хванахме го!

— Да и не. Всичко, което сме открили досега, е второстепенно. След като най-сетне си спомних важния факт…

— Аз също имам новости, които трябва да ти съобщя — прекъсна го сърдито Вейн.

— Като събереш фактите, самоличността на убиеца се изяснява — заключи спокойно Девил. — Обаче нямаме доказателства.

Вейн направи гримаса. Погледът на Девил остана безизразен. Онория местеше поглед от единия към другия.

— Но кой е той? — Когато двамата я погледнаха с празни очи, тя изскърца със зъби. — Кога най-после ще ми кажете?

Девил примигна.

— Тъкмо ти ми го каза, не разбираш ли? Ти беше първата, която го облече с думи.

— Аз мислех, че е Ричард! Вие ме убедихте, че се лъжа.

— Да, лъжеш се — кимна Вейн. — Не е Ричард.

— Ти изрази предположение, че убиецът е моят вероятен наследник. — Девил изчака Онория да го погледне и продължи: — Наистина е той.

Онория изгуби ума и дума. Погледна първо Вейн, после се обърна безпомощно към Девил:

— Наистина ли смяташ, че Джордж…

— Джордж?

— Баща ми?

Девил и Вейн се спогледаха с усмивка.

— Защо Джордж? — попита Девил. — Той не ми е наследник.

— Така ли? — Онория зяпна смаяно. — Но Хорейша ми каза, че той е само година по-млад от баща ти.

— Правилно — отбеляза спокойно Вейн.

— Мили боже! — Онория се ококори смаяно. — Още скелети ли има в избата? И Джордж ли е незаконен син като Ричард?

— Пропуснала си нещо, скъпа. Джордж и Артър са близнаци. Артър е по-големият близнак… и не е убиецът.

— Значи… Чарлз? — Лицето на Онория потъмня и се вкамени. — Подлец! Убил е по-младия си брат.

— Полубрат — поправи я Девил. — Винаги е подчертавал, че не са истински братя. А сега се опитва да убие и мен.

— Опита се няколко пъти — настави мрачно Вейн.

— Искаше да убие и теб. — Девил стисна ръката й.

— Вече съм почти сигурен, че е убил и личния си слуга Холтроп.

Девил и Онория се обърнаха едновременно.

— Ще ми кажеш ли най-после какво си научил? — попита остро Девил.

— За съжаление не е достатъчно като доказателство. Проверих всички пасажерски списъци и вече знам, че Холтроп не е потеглил с кораб за Америка. Изобщо не е напускал Англия.

Девил вдигна вежди.

— Да започнем отначало. Вечерта, преди да умре, Толи си е тръгнал от Маунт Стрийт и доколкото знаем, вървял към дома си пеша. Жилището му е на Уигмор Стрийт. Минал през дома си и там разбрал, че аз съм на път към Самършам плейс. Продължил нататък в най-добро настроение…

— И наминал да види Чарлз — допълни Вейн. — Той живее на Дюк Стрийт, точно зад ъгъла.

— Предвид факта, че Холтроп е изчезнал, предположението е основателно. — Девил говореше с болка и гняв. — Вероятно Толи е узнал нещо — възможно е да го е подслушал, — от което му е станало ясно, че Чарлз има план да ме убие. Да приемем, че е станало точно така — какво би направил в такъв случай Толи?

— Сигурно се е изправил срещу Чарлз — отвърна мрачно Вейн. — Толи не беше от хората, които се крият от опасността. Той беше открит и честен… и твърде наивен. Не си представяше, че има хора, които не са като него.

— Приемаме, че Чарлз не е възразил и Толи си е тръгнал.

— И на излизане е казал нещо, което е подпечатало съдбата на Холтроп. — Вейн говореше делово. — На следващата сутрин Толи е потеглил към Самършам плейс.

— Вече знаем, че Чарлз е тръгнал по краткия път. За съжаление не открихме човек, който да го е видял в близост до мястото на убийството, но имаме доказателства, че никой, освен него не е бил в околността. През онзи ден никой друг джентълмен не е пристигнал от Лондон.

— Правилно — кимна Вейн. — Чарлз е стрелял по Толи и…

— Ето какво бях забравил. Копчето от жакета на Толи.

Вейн явно не разбра.

— Какво му е на копчето?

— Изстрелът, убил Толи, е перфектен — обясни с въздишка Девил. — И все пак момчето не умря моментално, защото копчето на жакета му отклони куршума. — Девил посочи копчетата на своя жакет и продължи: — Почти същото като тези, само че по-голямо. — Хвърли многозначителен поглед към Вейн и заключи: — Единствената истинска дарба на Чарлз е сигурността му в боравенето с огнестрелно оръжие.

— Особено добре стреля с пистолет с дълго дуло. — Вейн помълча малко и добави: — И така, Толи е мъртъв. Чарлз се появява в Самършам плейс на следващия ден и играе ролята си на съкрушен брат.

— Даже много убедително — отбеляза с каменно лице Девил.

— Сигурно се е уплашил много, като е разбрал, че Толи е живял достатъчно дълго, за да може да говори с теб.

Девил кимна и продължи мисълта му:

— Въпреки това си мълчеше и продължи да играе ролята си, на погребението и след това…

— А после дойде големият шок. — Вейн премести поглед към Онория. — Чарлз е разбрал, че смяташ да се ожениш за Онория.

Тя се намръщи и поклати глава.

— Не. Тогава още не. Аз отхвърлих предложението му. — Девил я погледна въпросително и тя направи гримаса. — След погребението Чарлз дойде при мен в павилиона. Предложи ми да се омъжа за него, за да спася доброто си име.

— Какво? — извика изумено Девил.

Онория вдигна рамене.

— Отговорих му, че нямам намерение да се омъжвам. Нито за теб, нито за друг мъж.

— И той ти е повярвал — отбеляза развеселено Вейн. — На маминия бал реагира много зле, когато с Гейбриъл му намекнахме, че май си размислила.

— Това не ме изненадва — усмихна се и Девил. — При срещата ни в парка ти му заяви убедено, че подготвяш заминаването си за Африка.

Онория отново вдигна рамене.

— Тогава започнаха покушенията срещу Девил — продължи делово Вейн.

— Злополуката с каретата… — Онория пребледня.

Девил стисна ръката й.

— Първи спонтанен опит. После бях много зает. А след това дойде сватбата ни.

Онория се разтрепери и призна тихо:

— В деня на сватбата ни Чарлз отново ме предупреди, че не бива да се омъжвам за теб.

Девил я притисна до гърдите си.

— Докато бяхме в Самършам плейс, нямаше нито един опит за убийство.

— Твърде опасно — отбеляза Вейн. — Много лесно щяхме да го изобличим.

— Щом се върнахме в Лондон, покушенията зачестиха — продължи Девил. — Първо се опита да ме убеди, че трябва да пратя жена си обратно в Самършам плейс. — В очите му светна болка, примесена с гняв към себе си. — За съжаление твърде ясно му дадох да разбере, че ти означаваш много за мен. От този момент нататък той насочи усилията си към теб. Очевидно не иска да рискува с раждането на наследник след смъртта ми.

Онория едва се овладя да не изкрещи.

— Последва епизодът с отровеното бренди. После тримата въоръжени моряци, познаващи много добре пътя ми към къщи. Типични действия за Чарлз.

— Брендито щеше да е достатъчно — отбеляза мрачно Вейн.

Онория се разтрепери още по-силно и Девил изгледа укорително братовчед си.

— Опитът се провали, но Чарлз не се отказа. Не знам къде се е запознал с моряците, но явно е видял в тяхно лице шанс, от който не е искал да се откаже. Много пъти ме е придружавал от Уайтс до вкъщи и знаеше откъде минавам.

— Ами „Палатите“? — попита смръщено Вейн. — Какво е мястото им в тази история?

— Може би никакво — отговори Девил. — Но съм готов да се обзаложа, че именно Чарлз е човекът, който ходи там. Тази вечер ще узная цялата истина.

— Тази вечер! — Вейн се плесна по челото. — Покрай всичките тези вълнения бях забравил. Какъв е планът ни?

Девил погледна към Онория, която изглеждаше потънала в мислите си. Тя усети погледа му, вдигна глава и се изчерви.

— Тъкмо се сетих какво каза лейди Харинг.

— Какво общо има лейди Харинг? — учуди се Девил.

— Разказа ми как Чарлз се обърнал към нея, защото търсел заместничка на последната си любовница. Тя го отблъснала и изразила недвусмислено презрението си.

— Хмм… — Девил размишляваше трескаво. — Сигурно много се е ядосал.

Вейн кимна убедено.

— Той винаги е завиждал на успехите ти в обществото… и сред дамите.

Девил го изгледа унищожително, но Вейн не се стресна.

— Това обяснява защо е почнал да ходи в „Палатите“. А и времето съвпада. Един Синстър не може да посещава тези заведения дълго време без ние да узнаем. Чухме новината малко след погребението на Толи.

Девил кимна, но заяви:

— Въпреки това искам да съм сигурен.

— Кога е срещата?

— В полунощ.

Вейн погледна часовника си.

— Аз ще изпълнявам ролята на кочияш, а Слиго ще се вози отзад, Лусифър ще стои на улицата, а Скендал — на съседния ъгъл. — Девил го изгледа укорително, но Вейн продължи, без да трепне: — Сериозно ли мислеше, че ще те пуснем, без да ти прикриваме гърба?

Благодаря на бога, че съществува ордата на Синстър, каза си Онория с лека усмивка, но си замълча, защото знаеше как ще реагира мъжът й.

— И какво друго си организирал? — попита сърдито Девил.

— Нищо — отвърна кротко Вейн. — Няма да позволим на Чарлз отново да стреля по теб. Ако загинеш, той ще стане глава на семейството, а тази мисъл е крайно неприятна за всеки от нас.

Девил погледна Онория, но тя не каза нищо. Затова се обърна отново към Вейн:

— Добре, щом така искате. Но кавалерията не бива да се намесва, преди да съм дал сигнала. Не бива да пречим на Чарлз да осъществи същинския си план. Трябва да му дадем време, за да си изплете въжето сам.

— Същинският му план… — повтори замислено Вейн. — Натам ли вървят нещата?

Девил кимна убедено.

— Всичко съвпада. Вече се тревожех, защото всички други опити бяха твърде прости, твърде спонтанни — това не е в характера на Чарлз, нали? Ти знаеш как разсъждава той. Плановете му винаги са много сложни. Освен това е ужасно консервативен. Придържа се строго към обществените правила. Последният опит е типичен за него. Показва отлични познания за интимни неща, заплита сложна интрига и е базиран върху общественото мнение за мен, Онория и Чилингуърт.

— Какво общо има Чилингуърт? — попита изненадано Вейн.

— Той е идеалното предизвикателство. Поне така изглежда в очите на обществото.

— Предизвикателство за какво?

— За моя гняв — усмихна се ледено Девил.

Вейн се сети за писмото, което не можа да прочете докрай.

— Аха.

— Разбра ли най-сетне? Този път Чарлз е надминал себе си. Планът действително е много добър. Можеше и да проработи. — Девил хвърли бърз поглед към Онория. — Ако нещата стояха другояче.

Тя го погледна въпросително.

— Ще бъдеш ли така добър да ми разясниш плана на Чарлз? Аз не знам почти нищо за начина му на мислене.

Девил целуна ръката й и се поклони в знак на съгласие.

— Чарлз трябва да ме убие — и теб също, — за да получи титлата. Опитва се да избегне преките действия — каретата, гарафата с бренди, моряците го доказват. Никой не би помислил да ги свърже с него, нали? Само че този метод разчита твърде много на случайността и логично не е донесъл желания успех. Помисли малко: за него е необходимо двамата с теб да умрем, но за смъртта ни да има логична причина. След Толи ще се вдигне голям шум, ако още някой бъде застрелян.

— Два смъртни случая от куршум са неприемливи — допълни Вейн. — Чарлз знае, че ако вие двамата умрете при загадъчни обстоятелства, ние ще обърнем земята, за да открием убиеца.

— Затова се е постарал да измисли за нас смърт, която обществото ще приеме без съмнения. И, което е по-важно, смърт, която семейството ще се опита да прикрие. Той, разбира се, ще помага с всички сили.

Вейн кимна съкрушено.

— Мисълта е крайно неприятна, но ако наистина е измислил този план, значи познава отлично нашия начин на мислене.

Девил кимна мрачно.

— Той е хитър. Не е умен, но е хитър.

— Все още не разбирам — намеси се Онория. — Каква смърт е предвидил за нас?

Девил направи опит да се усмихне.

— Чарлз ме познава много отдавна. Познава темперамента ми, гнева ми, знае какво събужда яростта ми. Изпратил е три грижливо обмислени писма с едничката цел да стане така, че да те видя как излизаш от къщата на Чилингуърт.

— Дотук ми е ясно.

— Оттук нататък разчита на мен — на избухливостта ми, на дяволското у мен. Смята, че ще постъпя като заслепен от ревност съпруг. Той ще ни убие, но убийствата ще бъдат приписани на моя прословут темперамент.

— Ще изглежда така, че ти си убил първо мен в пристъп на ревност и гняв, а после си се осъзнал и си застрелял и себе си — изрече тихо Онория.

Девил кимна. Жена му присви очи, после в зениците й лумна огън.

— Вече съм убедена, че Чарлз не е Синстър. Как ще го изобличим?

— По единствено възможния начин. Ще чакаме да се издаде.

— Какъв е следващият ти ход? — попита Вейн.

— Първо ще изковем план за действия, които да убедят Чарлз, че е успял. Във всяка добра пиеса негодникът се издава едва в последната сцена — значи Чарлз ще се появи само ако ние, неговите жертви, изиграем успешно предишните сцени. — Девил погледна първо Вейн, после Онория, и като се убеди, че двамата слушат внимателно, се усмихна студено. — Първото действие на нашата мелодрама завърши. Следват редица важни сцени…

В шест часа на следващата сутрин в мъглата на Падингтън Грийн се срещнаха две високи фигури с пистолети в ръце. Секундантите измериха разстоянието, съдията размаха бял флаг. Прозвучаха изстрели. Единият дуелист рухна на тревата. Другият, увит в черна наметка, изчака лекарят да се убеди в смъртта на противника му, връчи пистолета си на секундантите и се отдалечи.

В края на полето го очакваше черна карета без герб на вратичката. Само след минута отекна конски тропот.

Третата сцена се разигра около обед.

Аристократи, излезли да се поразходят по Гросвенър скуеър, деца с бавачките си, гувернантки и млади дами — всички видяха как пътническата карета на херцог Сейнт Ив излезе от конюшнята и спря пред къщата. Армия слуги започнаха да товарят багажа.

След като се насъбраха достатъчно любопитни, вратата на къщата се отвори.

Негова светлост херцог Сейнт Ив изведе на стълбището забулена дама. Никой не се усъмни, че това е херцогинята — в Лондон почти нямаше дами с такъв ръст. Скованата й стойка и упорито вирнатата брадичка показваха, че е имало караница… а може би и сериозен скандал между уж щастливите новобрачни.

Без да го е грижа за зяпачите, херцогът помогна на забулената дама да се качи в каретата и се настани до нея. Един слуга затвори вратичката и кочияшът моментално потегли.

Слухът веднага се разнесе из града. Дамите си разказваха тайната и се заклеваха да не казват на никого. Още преди каретата да излезе от града, вече всички от елегантните квартали знаеха какво се е случило. Херцог и херцогиня Сейнт Ив бяха напуснали града малко преди началото на сезона. Какво означаваше това?

Както бе предвидено, дамите и господата от доброто общество реагираха точно както се очакваше от тях.

Четири силни коне препускаха равномерно и каретата напредваше бързо към Кембриджшир. Облегната на рамото на Девил, Онория наблюдаваше прелитащите покрай тях местности.

— Знаеш ли, аз размислих.

Девил отвори очи и я изгледа подозрително.

— Така ли?

— Щом се върнем в града, трябва да дадем голям бал. Само така ще изличим впечатлението, че бракът ни е в криза.

Девил се засмя тихо.

— Ще се наложи да поканиш и Чилингуърт.

Онория го изгледа предупредително.

— Няма да мога да го избегна.

— Правилно. — Девил се взираше с любов в лицето й, по което играеха бледи слънчеви лъчи. — Впрочем, трябва да те предупредя: възможно е някой да ме е видял снощи в „Палатите“, макар да беше полунощ.

Оказа се, че неизвестният Синстър наистина е бил Чарлз. Историята на съдържателката на бордея звучеше много убедително.

Онория вдигна рамене.

— Ако някой посмее да ми съобщи тази новина, ще има да ме помни.

Девил се засмя тихо. Като види войнствено вирнатата й брадичка, и най-голямата клюкарка няма да посмее да си отвори устата. Съпругата му учудващо бързо се превръщаше в матриарх на семейството — също толкова властна и всяваща страх като майка му.

— Мислиш ли, че тази сутрин са те видели на Падингтън Грийн? — попита Онория.

— Гейбриъл видял някакъв тип, който много приличал на Смитс — така се казва новият прислужник на Чарлз.

— Значи Чарлз знае за „дуела“ ти с Чилингуърт.

— Убеден съм, че знае. — Девил я прегърна нежно. — А сега се опитай да си починеш. — И когато тя го изгледа неразбиращо, добави: — Утрешният ден може да се окаже напрегнат.

Онория поклати глава.

— Не съм уморена.

Понеже гледаше през прозорчето, тя не забеляза раздразнението на Девил. След кратък размисъл той започна колебливо:

— Мислех си…

— Как мислиш, кога ще се появи Чарлз?

Девил въздъхна вътрешно.

— Или тази вечер, което означава, че ще дойде официално в Самършам плейс, или утре — тогава няма да се обади.

Кога най-сетне ще му каже?

— Ще изпратя няколко момчета в Кеймбридж, за да ни съобщят, когато Чарлз пристигне.

— Мислиш ли, че ще мине по обичайния си път?

— Няма причини да промени навиците си. — Девил се взираше в профила й, милваше с поглед енергичната й брадичка и опасенията му нарастваха. — Моля те, запомни, че каквото и да се случи, не бива да забравяш едно.

— Какво по-точно? — попита Онория и примигва сънено.

— Да се подчиняваш безпрекословно на заповедите ми. А когато не съм наблизо, да правиш, каквото ти казва Вейн, без да му създаваш главоболия с възраженията си.

Онория помисли малко и кимна.

— Обещавам. Ще се съобразявам с нарежданията ти. А когато теб те няма, ще слушам Вейн.

Девил я целуна по косата.

— Благодаря.

Зад уверената му фасада се криеше дълбок страх. Беше достатъчно рисковано да оставят Чарлз да действа според плана си, за да го накарат да се издаде. Не само че щяха да влязат в битката, без да знаят какво ги очаква, ами и Онория трябваше да участва — това правеше положението десетократно по-тежко. Девил притисна буза в косата й и изрече заклинателно:

— Трябва да работим заедно. Да разчитаме един на друг и на Вейн. Само така ще изобличим Чарлз.

Онория сложи ръце върху неговите.

— Ще го направим.

Девил затвори очи и се помоли утрешният ден да мине добре. За негово облекчение Онория скоро заспа, приспана от равномерното люлеене на каретата и меката слънчева светлина. Събуди се едва пред входа на Самършам плейс. Слезе, прозявайки се, и се усмихна на Уебстър, който бе излязъл да ги посрещне.

— Добре ли пътувахте, ваша светлост?

— Да, благодаря. Къде е Вейн? — Девил се огледа търсещо. Вейн бе потеглил веднага след „дуела“ на Падингтън Грийн. Уебстър и мисис Хил потеглиха от Гросвенър скуеър на разсъмване.

— Има проблеми с вятърната мелница край Тротърс фийлд — съобщи Уебстър и нареди на прислужниците да внесат багажа. — Мастър Вейн беше тук, когато се появи Кърби, и отиде да види какво става.

Девил се намръщи.

— Налага се и аз да отида. Не е далече. Скоро ще се върна.

Онория се засмя и кимна.

— Тръгвай по-скоро, защото черният дявол вече трепери от нетърпение. Убедена съм, че отдавна е подушил пристигането ти и нервно потропва с копита.

Девил целуна ръката й и обеща:

— Ще се върна най-късно след час.

Онория го проследи с поглед и когато той изчезна зад ъгъла, тръгна към входната врата с доволна въздишка. Това беше домът й — усети го в мига, когато влезе в къщата. Свали бонето си и се усмихна на мисис Хил, която бе дошла да ги посрещне. Онория пое дълбоко дъх и усети в себе си силата на спокойствието. Сила, идваща от много поколения на жените Синстър.

Изпи чая си в задния салон, после обходи първия етаж. Не й се искаше да се качва в покоите си. Още беше твърде рано, за да се преоблече за вечеря.

Излезе навън и се запъти към павилиона. Настани се на дивана и се загледа в къщата. Помнеше много добре първото си впечатление от импозантната сграда. Споменът за това как Девил почти я влачеше след себе си, я накара да се усмихне. Мисълта за съпруга й събуди безпокойство — вече беше минал почти час от излизането му.

Онория стана, излезе от павилиона и тръгна към конюшните. Когато влезе в ограденото място, не видя никого, но знаеше, че там винаги има чистачи. Конярите вероятно бяха навън и раздвижваха скъпите расови коне на херцога. Повечето работници вероятно се трудеха на повредената мелница. Мелтън сигурно я гледаше отнякъде. Ако го повика, ще дойде, иначе ще остане невидим.

Онория влезе в главната конюшня и не откри там нито Девил, нито Сюлейман. Прекара следващите минути в безгрижен „разговор“ с кобилата си, която очевидно се зарадва да я види отново. Отнякъде долетя тропот на копита и тя се зарадва — в двора пред оборите влезе конник. Онория даде на кобилата ябълка и излезе в двора.

Точно на прага се сблъска с някакъв човек и се отдръпна ужасено. Очите й се разшириха, викът спря в гърлото й.

— Прощавайте, мила, не исках да ви уплаша — рече Чарлз и отстъпи назад с извинителна усмивка.

— Аз… — Онория притисна ръка върху лудо биещото си сърце. Не знаеше какво да каже. Къде, по дяволите, беше Девил? Ами Вейн? Нали трябваше да са наблизо? — Случило ли се е нещо?

Чарлз поклати глава.

— Много съжалявам. Виждам, че ви уплаших. Боя се, че нося лоши новини.

Онория пребледня като смъртник.

— Какви новини?

— Боя се… — Чарлз впи поглед в лицето й. — Стана злополука. Силвестър е ранен и иска да те види.

Онория не намери думи за отговор. Истината ли казваше Чарлз — или това беше първата крачка към крайната сцена? Ако Девил наистина е ранен, тя трябва да отиде при него незабавно. Но ако Чарлз лъже? По дяволите, първо трябва да успокои дишането си. И безумните удари на сърцето.

— Къде стана злополуката? Къде е той?

— В горската къщичка.

Онория примигна изненадано.

— Където умря Толи?

— Съжалявам, но наистина е там — отговори сериозно Чарлз. — Това място носи нещастие.

Лъжа! Вятърната мелница се намираше в противоположната посока.

— Мили боже… — Онория закърши ръце, опитвайки се да изглежда разтревожена. Девил и Вейн не бяха наблизо, значи тя трябваше да разиграе сцената сама. Първо ще приложи тактика за забавяне. — Господи, чувствам се толкова слаба…

Чарлз поклати глава.

— Сега няма време за това. — Когато тя политна назад и се свлече по стената на обора, лицето му помрачил още повече. — До днес бях убеден, че не сте от жените, които припадат при всеки удобен случай.

За съжаление Онория не знаеше как да се престари, че припада.

— Какво… какво се случи? Как пострада Девил?

— Някой стреля по него. — Лицето на Чарлз изрази роднинска обич и загриженост. — Сигурно в гората се крие някакъв негодник, който желае зло на семейството.

Негодникът стоеше пред нея. Онория с мъка скри реакцията си.

— Лошо ли е ранен?

— Раната е сериозна. — Чарлз протегна ръка към нея. — Ако искате да го заварите жив, трябва да побързате. Само бог знае дали ще изкара още дълго.

Той я улови за лакътя и тя изпита неистово желание да го удари. Усети силата на хватката му и разбра, че вероятно няма да може да се освободи. Чарлз я обърна обратно към конюшнята.

— Трябва да побързаме. Кой е вашият кон?

Онория поклати глава.

— Не мога да яздя.

Чарлз й хвърли остър поглед.

— Какво означава това?

Бременните не яздят. Онория примигна уплашено.

— Страхувам се от конете. — Чарлз никога не я беше виждал на кон. Дано се хване. — А конете на Девил са невъзможни. — Отдалечи се от него и предложи: — Да вземем кола.

— Кола? — Възмущението на Чарлз беше искрено. — Нямаме време!

— Но тогава… тогава не мога да тръгна! — Онория отново закърши ръце. Покъртителна гледка. Чарлз беснееше вътрешно. Онория изхълца й той се примири.

— Отивам да приготвя колата. — И се запъти към навеса. Онория остана сама на прага на обора. Веднага щом Чарлз изчезна, тя започна да търси. Огледа двора, претърси с поглед отсрещните обори. Къде, по дяволите, се криеше Мелтън? Само след минута чу трополене на колела.

— Проклятие!

Трябваше да застане отново на предишното си място. Ролята й беше ясна: ще се съгласи с плана на Чарлз и ще го следва, докато той се издаде. Страх късаше нервите й, по гърба й лазеха студени тръпки. Заповяда си да се стегне. Беше длъжна да се справи с Чарлз: той беше като дамоклев меч над главите им. Нейната, на Девил и на нероденото им дете. Но как ще я спаси Девил, ако не знае къде се намира жена му? Обзе я пристъп на слабост и отново се облегна на стената на конюшнята.

В този миг видя Мелтън в сянката на обора отсреща. С мъка потисна радостния си вик и бързо прогони емоциите от лицето си. Чарлз излезе с колата от навеса и я изгледа злобно.

— Елате да държите осите, докато доведа кон.

Онория се подчини, но бавно. Чарлз влезе в конюшнята и тя се обърна бързо към отсрещния обор. Видя шапката на Мелтън през отворената врата — явно бе заел позиция до входа.

Чарлз се върна с едър сив жребец.

— Дръжте здраво осите!

Онория ги изпусна, после непохватно блъсна коня и Чарлз трябваше да повтори процедурата по впрягането. Той работеше трескаво, но лицето му не издаваше нищо. Най-сетне успя да впрегне коня. Съзнаваше, че времето тече неумолимо. През това време Онория пламенно се молеше да е преценила правилно обстоятелствата и Девил да не е решил да направи дълга разходка със Сюлейман.

Чарлз затегна и последния ремък. За момент маската падна от лицето му и Онория потръпна от разкривената, жестока усмивка и злобната радост в погледа му. В този момент тя видя в него убиеца.

Мелтън беше вече много стар, но все още имаше добър слух и това му даваше възможност да избягва успешно Девил. Онория се обърна умолително към Чарлз и извика колкото можеше по-високо:

— Кийнан е при Девил, нали? Вие ми казахте, че Девил лежи ранен в горската хижа на Кийнан! Значи не е сам. Нали?

— Кийнан не е там — отговори злобно Чарлз.

— Как така? Нима съпругът ми е съвсем сам? — Онория изплака високо. — Девил лежи сам в къщичката на Кийнан и умира?

— Да! — Чарлз хвана ръката й и я блъсна към колата. — Той лежи там и умира, докато ти изпадаш в истерия. — Бутна юздите в ръцете й и нареди грубо: — Побързай!

Онория го изчака да възседне кафявия кон и да се обърне към портата. Едва тогава попита невинно:

— По прекия път ли ще минете?

Чарлз я погледна нерешително.

— Какво искате да кажете?

— Ами… колата не може да мине през тази ниска порта. Значи аз трябва да завия и да мина през главната порта. През това време вие ще препуснете направо към него, нали?

Чарлз изскърца със зъби.

— По-добре да остана с вас. Иначе ще се изгубите в гората.

Онория кимна примирено. Плесна с юздите по гърба на коня и потегли. Направи, каквото можа — с всички средства, с които разполагаше, предизвика забавяне. Останалото беше работа на Девил.

Към следващата част или към съдържанието

Стефани Лорънс Годеницата на Дявола (24)

Метаданни

Данни

Годеницата на Дявола

Информация

История

Сваляне / Връзки

24

Стефани Лорънс
Годеницата на Дявола (24)