Стефани Лорънс
Годеницата на Дявола (25)

25

Веднага щом видя Мелтън, Девил разбра, че се е случило нещо страшно. Мелтън стоеше на портата към конюшните и диво размахваше шапката си. Девил изруга и пришпори Сюлейман. Вейн извика нещо и препусна след него.

— Какво има? — попита херцогът и спря коня точно пред стареца.

— Мастър Чарлз. — Мелтън притисна шапката си към гърдите. — Вашата лейди тръгна с него. Той й каза, че сте ранен и лежите съвсем сам в горската къща на Кийнан. Каза й, че умирате.

Девил изруга глухо.

— Кога тръгнаха?

— Най-много преди пет минути. Но вашата лейди е умна. Настоя да вземе файтона.

— Взела е файтона? — Девил въздъхна шумно. — А Чарлз с нея ли тръгна?

— Да. Настоя да я придружи, защото щяла да обърка пътя.

Девил впрегна цялата си воля, за да прогони сковаващия го страх, и се обърна към Вейн:

— Идваш ли?

— Нищо на света не може да ме спре.

Двамата препуснаха право към горската хижа. Намериха я празна. Вързаха конете си в южния край на полянката. Чарлз и Онория щяха да дойдат от другата страна. Претърсиха мястото и намериха в гората ров, достатъчно дълбок, за да ги скрие. Ровът минаваше покрай полянката от двете страни на пътя, който се отклоняваше от главния. Още докато обмисляха как да го използват най-добре, чуха конски тропот. Скриха се в рова и зачакаха.

Чарлз излезе пръв на полянката. Скочи от коня пред обора, увери се, че Онория го следва, и вкара жребеца си вътре.

Онория спря файтона пред къщичката, но не направи опит да слезе. Веднага щом Чарлз изчезна от полезрението, тя се огледа отчаяно. Жестовете и мимиката й издаваха страх.

Само на няколко крачки от нея Девил изруга полугласно.

— Този път със сигурност ще ти нашаря задника!

Не посмя да й махне — беше готов да заложи цялото си състояние, че Чарлз е въоръжен. И двамата с Вейн носеха заредени оръжия, но нямаше да стрелят, докато съществуваше опасност да улучат Онория.

Чарлз излезе от обора, потривайки ръце. Като видя Онория да седи в колата, извика възмутено:

— Мислех, че горите от желание да видиш съпруга си. — И посочи къщичката.

Онория срещна студения му поглед и въздъхна.

— Наистина горя от желание да го видя.

Беше твърдо убедена, че няма да намери Девил в горската хижа — за един бегъл миг беше повярвала, че той е в гората, съвсем наблизо, но не го видя. Ако още не беше тук, щеше да дойде — а дотогава тя щеше да играе играта на Чарлз. Убиецът забави крачка и лицето му потъмня от гняв. Онория изпъна рамене и заяви с измамно спокойствие:

— Само че той не е там.

Чарлз се закова на място. Лицето му остана безизразно. Само вдигна вежди и я изгледа пренебрежително.

— Разбирам, че сте превъзбудена, но…

Отиде до файтона и посегна към ръката й.

— Не! — Онория се отдръпна рязко и лицето на Чарлз в миг се промени. Онова, което видя в очите му, я накара да преглътне страха си. Сега не биваше да губи ума си. — Ние знаем всичко. Да не мислите, че не сме разбрали? Знаем, че се опитвате да убиете Девил. Знаем, че вие сте убил Толи.

Чарлз се стъписа. Пред очите й цивилизованата фасада се свлече от него парче по парче. Остана само студена пресметливост, лишено от всякакво, човешко чувство.

— Знанието няма да те спаси — отговори той с неестествено спокоен глас.

Онория му повярва. Единствената й надежда беше да го накара да говори, докато дойде Девил.

— Знаем какво сте направили с прислужника си Холтроп. Знаем и за моряците, които сте насъскали срещу Девил. Открихме и отровата в гарафата с бренди. — Какво още знаеха? Изброяването нямаше да задържи Чарлз. Тласкана от страха, тя наклони глава и смръщи чело. — Знаем всичко, което сте направили, но не знаем защо. Убили сте Толи, защото е искал да предупреди Девил, че сте замислили да го убиете. Защо толкова държите да получите титлата на съпруга ми?

Отчаяна, тя се опита да си спомни всичко, което бе чувала някога за Чарлз, за да потърси път към сърцето му — ако имаше такова.

— Ясно ми е, че не искате парите му, защото сте достатъчно богат. Искате титлата, а изпитвате презрение към семейството. Защо държите да станете глава на семейство Синстър? — Тя го погледна с надеждата той да изтълкува въпросите й като искрен интерес. — Какви са дълбоките причини, които ви карат да постъпвате така?

Чарлз я наблюдаваше с безизразно лице. Постепенно сърцето й се успокои. С типичната арогантност на Синстърови мъжът насреща й вдигна едната си вежда.

— Ти имаш изключително остър ум, скъпа моя. — Усмихна се студено и продължи: — Много скоро ще умреш, затова няма да си навредя, ако ти кажа. — Погледна я дълбоко в очите и обясни: — Фамилното ми име може да е Синстър, но никога не съм бил от това семейство. Винаги съм се чувствал по-близо до семейството на майка ми. За съжаление от тях не остана никой.

Чарлз се опря с една ръка на файтона и отправи пламтящ поглед към гората.

— Аз съм последният от семейство Бътъруърт. Последният от рода, който стои много по-високо от Синстърови, макар те да не го признават. — Изкриви подигравателно уста и отсече: — Скоро ще ги принудя да погледнат истината в очите. Щом поема юздите, ще променя семейството из основи. Не просто поведението им в обществото, а самото семейно име. Ще сменя името и нищо няма да ми попречи да го сторя — изсъска той и изгледа предизвикателно Онория.

Тя го слушаше и не можеше да повярва в чутото. Чарлз кимна с усмивка.

— О, да, скъпа. Името Синстър ще изчезне. Така трябваше да бъде още от самото начало. Семейство Бътъруърт беше предопределено да създаде главната линия. Майка ми беше предопределена да стане херцогиня. Затова се е омъжила за Артър.

— Как така? — Онория се опита да проумее какво й говореше този безумец. — Ами херцогът…

— Имаш предвид бащата на Силвестър? — Лицето на Чарлз изведнъж придоби почти плачливо изражение. — Мама изобщо не очаквала, че той ще се ожени. Когато се омъжила за Артър, всичко било ясно. Един ден Артър щял да стане херцог, а след него — синът му. Аз. — Погледът му стана празен. — А после се появи онази мръсница Елен, завъртя се около чичо Себастиян и той се хвана на въдицата й. Роди се Силвестър. Но дори тогава мама беше убедена, че всичко ще се оправи. След раждането на Силвестър Елен се разболя и вече не можеше да има деца. Това означаваше, че наследникът е татко, а после и аз. — Чарлз улови погледа на Онория и попита глухо: — Искаш ли да ти кажа защо чаках толкова дълго? Защо досега се колебах дали да убия Силвестър?

Онория кимна. Чарлз въздъхна тежко.

— Точно това обяснявах онази вечер на мама — по-точно на портрета й, — когато се появи Толи. Не го чух да влиза. Онзи слабоумник Холтроп решил, че не е нужно да съобщава за „братчето ми“. Трябваше да го накажа за мързела му. — Чарлз примигна и отново се обърна към Онория: — Както обясних на мама, имах нужда от сериозна причина. Не можех просто да убия Силвестър и да се надявам, че никой няма да разбере. Докато беше млад, Вейн беше постоянно до него и злополуките, които инсценирах, се проваляха. Чаках двамата да се разделят, но това не се случи. Стана дори по-лошо: към тях се присъедини Ричард, после и другите. — Чарлз оголи зъби. — Ордата на Синстър. — Лицето му се вкамени. — От години са ми трън в очите. Силвестър трябва да умре по начин, който ще освободи и момчетата, и останалите от семейството от уважението им към него. Искам титлата. Искам и власт. — Очите му пламтяха. — Власт над всички тях.

Изведнъж лицето му се промени. Чертите му изгубиха всяка изразителност.

— Обещах на мама да си взема титлата. Нищо, че нея вече я няма и не може да ме види. Семейство Бътъруърт е предопределено да триумфира. Обясних на мама защо е трябвало да чакам толкова дълго и защо смятам, че мигът най-сетне е настъпил.

Той се бе изгубил в миналото. Онория седеше, без да мръдне, благодарна, че е отклонила вниманието му от убийството. Затова се стресна до смърт от злобното му изфучаване:

— Но тогава се появи ти и се оказа, че трябва да бързам!

Онория подскочи и уплаши коня. От очите на Чарлз струеше огън и за момент тя повярва, че той ще я удари. Вместо това той отстъпи крачка назад и се постара да се овладее. След малко продължи равнодушно, сякаш водеше светски разговор:

— Отначало реших, че си твърде умна, за да се хванеш на номерата на Девил. — В погледа му светна презрение. — Оказа се, че съм се излъгал. Предупредих те, обясних ти, че ще допуснеш съдбоносна грешка, ако се омъжиш за Силвестър. Затова сега ще се простиш с живота — защото се държа като глупачка и не ме послуша. Не мога да рискувам целта отново да ми се изплъзне. Артър е стар — той няма да ми създаде трудности. Но ако ти надживееш Девил и особено ако му родиш син, всички ще се изправят срещу мен. Няма да изпускат малкия херцог от поглед нито за миг!

Онория се вкопчи в седалката и погледна Чарлз право в очите. Молеше се Девил и Вейн да са някъде наоколо, за да чуят признанията на Чарлз. Той се бе хванал на въдицата и сам бе изплел въжето около шията си — точно както се надяваше Девил.

Чарлз пое дълбоко въздух и устреми поглед към тъмната гора. Изправи се, изпъна рамене, отблъсна се от файтона и приглади жакета си.

Онория се огледа скритом — чувството, че някой ги наблюдава, не я напускаше. Но в гората не потрепваше дори едно клонче.

Тя бе постигнала целта си. Изчезването и смъртта й щяха да докажат по убедителен начин вината на Чарлз. Мелтън щеше да даде показания, че Чарлз я е подмамил в гората. Девил щеше да заживее спокойно, освободен от Чарлз и постоянните му опити да го премахне. Но тя предпочиташе да остане жива и да се радва на брачно щастие и на много деца. Точно така. Нямаше никакво желание да умира.

Чарлз хвана ръката й и тя изпищя. Пусна юздите и се опита да се освободи, но той беше твърде силен за нея и успя да я смъкне от файтона.

Онория продължи да се отбранява упорито и двамата се затъркаляха в сухата шума, покриваща полянката като килим. Сивият кон се подплаши и се дръпна назад. Чарлз се удари във файтона. Конят препусна като луд и повлече лекото возило. Онория си припомни какво се бе случило в онзи злокобен ден и изтръпна. И тогава конят й бе изчезнал с файтона, но този път я остави не с жертвата, а с убиеца. Самата тя трябваше да бъде следващата жертва.

Убиецът я стисна за шията и я вдигна.

— Чарлз!

Ревът на Девил изпълни полянката. Онория едва не загуби съзнание. Чарлз я притисна пред себе си и се завъртя заедно с нея във всички посоки, но Девил не се виждаше никъде. Чарлз изруга грозно и в следващия миг Онория усети как отляво под гърдите й се опря дуло на пистолет.

— Излез, Силвестър! Или искаш да застрелям жена ти пред очите ти?

Онория отметна глава назад и погледна в подигравателно святкащите очи на убиеца. Тя направи отчаян опит да се освободи, но той отново я стисна за гърлото. Вдигна брадичката й, тя трябваше да се надигне на пръсти и за малко да загуби равновесие.

— Девил? — Онория извика тази дума към небето. — Не смей да излезеш, чуваш ли! Никога няма да ти простя. Стой си на мястото. — Обзе я паника. Черни сенки затанцуваха пред очите й. — Не искам да ме спасиш. Ще имаш и други деца. Не е нужно да ме спасяваш заради това.

Гласът й пресекна, задавен от сълзи. Ушите й бучаха глухо. Не искаше той да я спаси и да загуби живота си.

В рова Девил приготвяше пистолета. Вейн го зяпна смаяно.

— И други деца?

Девил изруга през зъби.

— Проклета жена! Избра най-подходящия момент, за да ми каже.

— Ти си знаел?

— Едно от най-важните изисквания към всеки херцог е да може да брои без грешка. — Девил мушна пистолета в колана на панталона си и закопча жакета. — Ти ще отидеш в другия край на рова, оттатък пътеката.

Онория продължаваше да го умолява, но той си забрани да я слуша. Извади от джоба си манерката на Толи, която носеше в памет на убития си братовчед от деня, в който я получи от Луиза. С бързи движения я напъха в левия вътрешен джоб на жакета си. Ругаейки тихо, разкъса подплатата, за да я нагласи точно върху сърцето си. Закопча жакета и провери още веднъж.

Вейн го гледаше с ужас.

— Не мога да повярвам.

— Повярвай — посъветва го Девил.

Онория продължаваше да говори. Чарлз притискаше дулото на пистолета в роклята й и се взираше в тъмната гора.

— Май няма смисъл да се опитвам да те разубедя.

Легнал по гръб, Вейн освободи спусъка на пистолета си. Когато Девил не отговори, от гърдите му се изтръгна въздишка.

— Така си и мислех.

— Силвестър?

— Тук съм, Чарлз.

Отговорът позволи на убиеца да прецени посоката, от която дойде гласът.

— Изправи се и излез на открито. Без оръжие.

— Ясно ли ти е, че безумната ти идея ще навреди много сериозно на славата ни на непобедими? — изсъска ядно Вейн и се претърколи по корем.

— Защо смяташ така? — попита спокойно Девил и закопча жакета си. Нито едно от копчетата не биваше да застраши лявата му страна.

— Ако Чарлз те убие, аз ще убия него, после майка ти ще убие мен, защото съм допуснал Чарлз да те убие. Твоята безумна идея означава хладен гроб за трима невинни.

— Започнал си да говориш като Онория — изпухтя презрително Девил.

— Жена ти има ум в главата си.

Девил се надигна и помоли тихо:

— Ще ми прикриваш ли гърба?

— Какво друго съм правил през целия си живот? — озъби се Вейн, прилепи се към земята и запълзя безшумно към другия край на рова.

Девил го проследи с поглед, пое дълбоко дъх и се изправи. Чарлз го видя и още по-силно притисна Онория към гърдите си.

— Пусни я, Чарлз.

Девил говореше съвсем спокойно — за нищо не света не биваше да паникьоса противника. Искаше да е сигурен, че Чарлз ще се прицели добре, преди да го застреля.

— Ти искаш мен, не нея.

Девил направи няколко крачки напред и излезе иззад храсталака. Не смееше да погледне Онория.

— Върни се! — извика с пресекващ глас тя. — Махай се оттук! — Изхълца и помоли: — Недей… — После се разплака отчаяно. — Не… Не! — Цялото й тяло се разтресе.

Девил крачеше бавно и равномерно. Приближи полянката и Чарлз се усмихна самодоволно, сигурен в победата си. Без да каже дума, той метна Онория настрана. Тя падна на земята и изпищя. Девил чу дращенето на сухите листа, когато тя отчаяно се опита да освободи стъпалата си, заплели се в дългата пола. Без да бърза, Девил излезе на открито. Чарлз вдигна ръка, прицели се грижливо и изстреля един куршум право в сърцето му.

Ударът беше по-силен, отколкото очакваше. Отхвърли го назад и за миг тялото му сякаш увисна във въздуха. В тази частица от секундата Девил установи, че е още жив, че Чарлз по стар навик е стрелял в сърцето, вместо в главата му, че манерката на Толи е изпълнила предназначението си. В следващия миг той се просна на земята и плъзна дясната си ръка под жакета. Вдигна лявата си страна и извади пистолета от колана. Изстена задавено и се претърколи по гръб. Ботушите му сочеха към Чарлз. Сега му оставаше само да се надява, че Онория по изключение ще се държи така, както очакваше от нея.

Тя не го разочарова. Писъкът й почти заглуши изстрела. В следващия миг тя се хвърли върху него с цялата си тежест. Лицето й беше обляно в сълзи. Опипа лицето му и когато той не реагира, изпищя отново и отчаяно затърси раната от куршума, каквато нямаше.

Неспособна да разсъждава, неспособна да мисли, Онория отвори жакета му и откри, чиста бяла риза върху твърда, топла плът. Тя изохка и се закашля. Главата й забуча болезнено. Вече не разбираше нищо. Девил беше мъртъв — тя видя как куршумът го улучи право в сърцето. Затвори жакета му и видя мокро петно. Пръстите й напипаха метал.

Онория изплака тихо и се вгледа с надежда в лицето на Девил. Зелените му очи проблеснаха изпод полуспуснатите ресници. Гърдите му под ръката й се повдигнаха едва забележимо.

Онория обърна глава. Чарлз стоеше само на десет крачки от тях. Бе захвърлил пистолета, с който застреля Девил, и стискаше в десницата си друг, по-малък.

— Жалко, че трябва да сложа край.

Все още усмихнат, убиецът вдигна пистолета и се прицели в гърдите на Онория.

— Чарлз!

Викът на Вейн отекна като гръмотевица. Чарлз се обърна стреснато. Девил се претърколи настрана, освободи дясната си ръка, дръпна Онория и я покри с тялото си.

Чарлз оголи зъби в заплашителна гримаса. В следващия миг лицето му изрази пълно смайване. Политна назад и бавно отпусна ръка. Пистолетът се изплъзна от безчувствените му пръсти и падна на земята. Убиецът се свлече на колене и рухна по лице върху сухите листа.

Девил се изправи — и усети силен удар по ухото.

— Как смееш! — Очите на Онория изпущаха светкавици. — Как смеещ да се оставиш да те застрелят! — Сграбчи го за реверите и се опита да го раздруса. — Ако още веднъж направиш подобно нещо, аз ще…

— Аз? Ами ти? Защо тръгна с убиеца? Заслужаваш да те напердаша, да те заключа в стаята ти…

— Той те застреля, а аз едва не умрях! — изкрещя Онория и заби юмрук в гърдите му. — Дяволите да те вземат! Как щях да живея без теб? Ти си невъзможен!

— Щеше да си живееш много по-добре, отколкото аз без теб! — изкрещя в отговор Девил и очите му засвяткаха.

Двамата се погледнаха и атмосферата се нажежи до не поносимост. После едновременно примигваха. Онория пое въздух, изхълца и го прегърна с треперещи ръце. Девил се опита да опази поне малко от справедливия си гняв, но само въздъхна и също я прегърна. Тя го притисна към себе си с такава сила, че му отне дъха.

— Не съм те напуснал — пошепна той и помилва косата й. — Нали ти казах, че никога няма да те оставя. — И след малко попита: — Наред ли е всичко с теб? С вас двамата?

Онория вдигна глава. Очите й плуваха в сълзи.

— Нищо ми няма. И бебето е добре.

— Нарани ли се при падането?

Тя поклати глава.

— Мисля, че не. Или поне не усещам нищо.

Девил се намръщи.

— По-добре да те заведа вкъщи. — Мисис Хил щеше да й помогне. — Но първо… — Той хвърли бърз поглед към Чарлз, проснат в шумата.

Онория изхълца тихо, приглади полите си и стана. Девил й помогна и също се надигна. Двамата застанаха един до друг и Онория се притисна към него. Той сложи ръка на рамото й, а тя уви своята около кръста му. Така отидоха при Вейн, който стоеше и се взираше в падналия.

Два куршума, дошли от две различни посоки, бяха разкъсали гърдите му. Очевидно нямаше да оцелее, но все още не беше умрял. Когато Девил спря пред него и го погледна, ресниците му потрепнаха.

— Как го направи? — попита той с отслабващ глас. Девил извади от джоба на жакета си манерката на Толи. Куршумът бе пробил едната стена и бе заседнал в другата.

Чарлз втренчи поглед в металното съдче. Постепенно разбра и изкриви лице.

— Значи — изпъшка той — малкият ми полубрат все пак спечели. Толкова бързаше да те спаси… — Всяка дума му причиняваше болка. Прекъсна го пристъп на кашлица.

— Толи беше много по-добър човек от теб — отговори спокойно Девил.

Чарлз се опита да се изсмее.

— Ако бях на твое място — обади се Вейн, — щях да използвам оставащите ми минути, за да се помиря с бога. Защото със Синстърови няма да сключиш мир.

С тези думи Вейн обърна гръб на убиеца и се отдалечи.

Чарлз отвори уста да каже нещо, но лицето му се сгърчи, очите се отвориха широко, тялото му се вцепени. Главата му се килна настрана.

Онория се притисна към Девил, но не отдели поглед от Чарлз.

— Умря ли?

Девил кимна.

— Всичко свърши.

От юг долетя конски тропот. Вейн излезе от къщичката на дърваря и погледна въпросително братовчед си. Девил вдигна рамене. Двамата се обърнаха в посоката, от която идваше шумът, и зачакаха. Онория не се отдели от Девил. Не беше в състояние да го пусне.

Неколцина ездачи излязоха на полянката. Ордата на Синстър се събра.

— Какво търсите тук? — попита строго Девил.

— Дойдохме да ти помогнем — отвърна обидено Ричард. Видя трупа на земята и се покашля. — Виждам, че си се справил и без нас. Той беше толкова сигурен, че ще играеш по свирката му, че тръгна от Лондон преди теб.

— Какво ще правим сега? — попита Гейбриъл, който вече беше вързал коня си под навеса. Лусифър го следваше по петите.

— Нали не смяташ, че можем да представим тази история като злополука? — попита той. — Освен това аз категорично отказвам да взема участие в погребението на Чарлз.

— Аз също. — Хари застана до Вейн. — Ако ти можеш да си представиш, че Чарлз ще почива редом с Толи, аз не мога.

— Е, скъпи братко, какво ще правим с трупа? — попита Ричард.

Всички погледи се устремиха към Девил. Онория също вдигна поглед към съпруга си, — но лицето му приличаше на картонена маска. Той я погледна за миг, после се обърна към хижата на горския.

— Не можем да рискуваме да го погребем. Някой може случайно да открие гроба. — Отново огледа къщичката и заобикалящата я гора. — Отдавна не е валяло. Дърветата са сухи.

Вейн също устреми поглед към къщичката.

— Тя е твоя собственост. Освен Кийнан никой няма да узнае.

— За Кийнан ще се погрижа аз. В селото живее една вдовица, която с радост ще го приеме в дома си.

— Добро решение. — Ричард свали жакета си. — Първо ще разрушим покрива и ще насечем стените, за да сме сигурни, че ще изгори изцяло.

— Тогава да започваме — подкрепи го Гейбриъл. — Преди да се махнем оттук, трябва да сме сигурни, че всичко е изгоряло.

Онория проследи как всички, включително Девил и Вейн, се съблякоха до кръста. Ричард и Гейбриъл донесоха брадви от навеса, Хари и Лусифър отведоха конете в гората. С тях беше и наетият от Чарлз кафяв скопен жребец.

— Пуснете го по пътя за Кеймбридж — извика подире им Девил.

— Ще го направя по-късно — обеща Хари.

Само след минути над полянката отекнаха удари на брадви. Девил и Вейн хванаха трупа на Чарлз за ръцете и го завлякоха в къщичката. Онория ги последва до прага и изчака, докато вдигнаха тялото върху леглото, на което беше умрял Толи.

— Много подходящо място — промърмори Вейн и изтри ръце в панталона си.

Онория бързо отстъпи назад — пред лицето й прелетя треска.

— Какво, по дяволите, търси тя тук? — изгърмя Ричард и размаха брадвата. — Девил!

Не беше нужно да обяснява какво го тревожи. Девил веднага се обърна към Онория и я погледна загрижено.

— Не бива да стоиш тук. Седни. — Посочи й дебелия пън в края на полянката и Онория беше готова да се засмее: само преди половин година й бе заповядал да се настани на същото място. — Пънът е достатъчно далеч. Там ще си в безопасност и няма да ни се пречкаш.

За половин година много неща се бяха променили. Онория огледа спокойно голите гърди на мъжа си и се обърна към Вейн, който само с няколко удара насече на парчета един стар стол.

— Какво ще правите с мебелите?

— Ще ги насечем — отговори с въздишка Девил. — Трябват ни достатъчно дърва за кладата на Чарлз.

— Не бива така. — Онория отстъпи назад и огледа дървената къщичка. — Ще разрушите къщичката и ще имате достатъчно дърва. Не е нужно да унищожавате мебелите на Кийнан.

— Тази мебели са мои, Онория.

— Той живее тук от много време… сигурно се е привързал към тях.

В очите на Онория светна упоритост и Девил стисна зъби. Онория вирна брадичка.

— Много бързо ще ги изнесете навън. Ще ги завием с одеялата. Кийнан ще дойде да си ги вземе.

Девил безпомощно разпери ръце.

— Добре, разбрах. Но трябва да побързаме.

Когато обясни на Вейн, че трябва да спасят мебелите, братовчед му го погледна втренчено, но не възрази. Двамата изнесоха тежките неща, Онория събра дреболиите в кошници и кофи. Хари надникна в къщичката и побърза да изчезне под предлог, че трябва да отведе конете още по-далеч, за да не се подплашат от пожара.

Купчината с мебели и вещи на Кийнан растеше. Онория нареди на завърналия се Хари да изпразни обора, но той се върна само с прашен фенер и голямо парче платно. Остави фенера при другите неща и покри купчината с платното.

— Готови сме. — Той изгледа Онория без гняв, по-скоро с надежда. — Най-после можеш да седнеш. Не ни се пречкай повече.

Преди тя да е успяла да възрази, Лусифър извади от купчината с мебели голямото дървено кресло, изтупа седалката от праха и галантно се поклони.

— Вашият трон, мадам. Моля, заемете мястото си.

Какво би могла да отговори?

Краткото й колебание вбеси Гейбриъл, който отново размаха брадвата.

— За бога, Онория, седни, защото ще ни подлудиш!

Онория го удостои с надменен поглед, настани се в стола и зае царствена поза. От всички страни се разнесоха облекчени въздишки.

След това престанаха да й обръщат внимание — докато седеше. Станеше ли да се поразтъпче, веднага започваха да я следват раздразнени погледи — докато отново седнеше.

Бързо и сръчно братовчедите разрушиха къщичката. Онория ги наблюдаваше с възхищение. Силни мъжки тела, блестящи от пот, стегнати мускули, които се опъваха и издуваха под бронзовата кожа. Интересно, че чувствителността й към тази гледка беше значително отслабнала.

Единствено голата гръд на съпруга й продължаваше да я вълнува. Той все още упражняваше власт над нея. Погледнеше ли го, устата й пресъхваше. Това беше нещо, което не се бе променило през изминалата половин година.

Иначе животът им беше станал съвсем друг. Детето, което растеше в нея, щеше да донесе още промени. Създаване на нов клон от семейството. Първият от новото поколение.

Когато огънят пламна, Девил отиде при нея и тя му се усмихна през сълзи.

— От пушека е — обясни, като видя въпросителния му поглед.

Пламъците пробиха хлътналия покрив и се устремиха към небето. Онория стана. Девил прибра креслото под платното и взе ръката на жена си.

— Да си вървим вкъщи.

Онория му позволи да я отведе. Ричард и Лусифър решиха да останат, докато огънят догори. Хари се отдалечи в противоположната посока, водейки коня на Чарлз за юздата. Останалите потеглеха през гората. Онория седеше на седлото пред Девил и се притискаше до гърдите му със затворени очи.

Вече нямаше от какво да се страхуват — и бяха на път към дома.

След около час Онория, настанена удобно във ваната с ароматизирана топла вода, внезапно чу странно шумолене. Отвори очи и видя как Каси се измъкна от стаята и внимателно затвори вратата.

Беше твърде ленива, за да се запита какво означава това. След минута загадката се разреши от само себе си. Девил влезе при нея във ваната. Имаше достатъчно място и за двамата — лично херцогът беше поръчал тази вана.

— Прекрасно… — Девил се отпусна във водата, затвори очи и се облегна назад.

Онория го погледна и видя умора и дълбока тъга. Последните дни бяха белязали лицето му.

— Така трябваше да стане — пошепна тя.

— Знам — въздъхна Девил. — Но той беше част от семейството. Иска ми се драмата да бе приключила по друг начин.

— Ти направи каквото трябваше. Ако някога престъплението на Чарлз стане известно, Артър и Луиза ще страдат много, а върху живота на Саймън и близначките ще тежи петно. Слуховете ще ги преследват до края на дните им. Обществото никога не постъпва честно.

Онория говореше бавно и спокойно. Знаеше, че думите й ще въздействат чрез истината, и се надяваше това да го ободри.

— Сега ще си помислят, че Чарлз е изчезнал.

— По необясним начин. — Девил помълча малко и добави: — Вейн ще изчака няколко дни и ще се заеме със Смитс. Семейството ще бъде изправено пред загадка. Изчезването на Чарлз ще остане забулено в тайна. Дано душата му намери покой… там, в гората, където умря Толи.

Онория смръщи чело.

— Артър и Луиза трябва да узнаят истината.

— По-късно.

Очите на Девил светнаха и той й подаде сапуна.

Тя примигна и на лицето й изгря дяволита усмивка. Настани се между краката му и започна да го сапунисва. Едно от любимите й занимания беше да къпе великолепното му тяло. Разпени сапуна в къдравите косъмчета на гърдите му, разпери пръсти и започна да милва твърдите мускули по ръцете и раменете.

Обичам те, обичам те… Така пееше сърцето й и тя накара ръцете си да изразят тези думи. Вложи любовта си във всяко докосване, във всяка нежност. Девил й отговори, като плъзна ръце по тялото й и без да бърза, обходи всички закръглености. Неговите ласки бяха като музика към песента й.

Само веднъж му бе позволила да я изкъпе и това завърши с ужасно наводнение. Изпитваше дяволско задоволство, че нейното самообладание е по-силно от неговото.

Ръката му почиваше върху меко закръгления й корем. Тя срещна погледа му и смръщи чело.

— Ти знаеше.

Той вдигна вежди с обичайната си арогантност и се усмихна.

— Чаках да ми кажеш.

Онория вирна брадичка.

— Утре е денят на свети Валентин. Тогава ще ти кажа.

Той се ухили и пак заприлича на пират.

— Ще измислим специална церемония. И няма да бързаме.

Онория се покашля многозначително и заповяда:

— Обърни се.

Насапуниса гърба и косата му и натисна главата му под водата, за да го изплакне. После се настани между дългите му крака с гръб към него и започна да сапунисва коленете. Девил протегна ръце и я прегърна. Помилва ушенцето й с устни и попита тихо:

— Наистина ли си добре?

— Разбира се, че съм добре. Синът ти също. Не се тревожи за нас.

— Кой ми го казва! — изсъска той.

Онория пусна крака му, облегна се назад и се наслади на допира до топлата, стоманена, мокра мъжка гръд.

— О, аз вече престанах да се тревожа за теб.

Девил изхъмка скептично.

— О, да! Помисли малко й ще видиш, че съм права. — Онория размаха сапуна. — През последните седмици ти изхвърча от разбитата си карета, опитаха се да те отровят, нападнаха те със саби, а накрая те простреляха право в сърцето — все още си жив и невредим. — Разпери театрално ръце и заключи: — След тези доказателства за непобедимост вече няма никакъв смисъл да си хабя усилията и да се притеснявам за теб. Както постоянно ми повтаряш, съдбата лично е поела грижата за Синстърови — вече и аз съм убедена в това.

Девил се ухили зад гърба й. В деня, в който той престанеше да се тревожи за нея, щеше да престане и тя. Сложи ръце на кръста й, вдигна я и я настани върху краката си.

— Казах ти, че си предопределена да станеш съпруга на Синстър, помниш ли? Защото знаех, че имаш нужда от непобедим съпруг.

С тези думи той се притисна към меките й бедра и ерекцията му потърси вече познатия вход. Онория пусна сапуна на пода, изви гръб и улесни пътя му.

— Предупреждавам те: ако отново се наложи да боядисваме тавана в партера, слугите ще започнат да си задават въпроси.

— Това предизвикателство ли е?

— О, да — отговори с усмивка тя.

Той се засмя тихо и толкова дълбоко, че тя го усети с цялото си тяло.

— Ще го направиш така, че да не пръсне и капка вода — заповяда тя.

— Твоето желание е заповед за мен, скъпа.

Той прие предизвикателството — във всяко отношение. Люля я между хълбоците си, докато тя повярва, че ще загуби съзнание. Ръцете му се движеха по тялото й, милваха гърдите й, дразнеха чувствителните зърна. Леките вълни, образувани от движението на телата им, галеха чувствено кожата й. Възбудата се разпространи по тялото й и тя цялата запламтя. Изстиващата вода я разтрепери, накара я да осъзнае физически голотата си и направи кожата й още по-чувствителна към ласките на окосменото му тяло, което се триеше о нейното.

Желанието я водеше. Онория се опита да стъпи по-здраво и да се надигне — той обаче я задържа, стисна я здраво и пошепна в ухото й:

— Нима забрави, че не бива да пръскаме вода?

Най-сетне горещата му твърдост проникна дълбоко в нея и тя се задъха. Три могъщи тласъка бяха достатъчни, за да се разрази експлозия. Тя прошепна името му и сетивата й се съсредоточиха върху насладата от мига. Затворила очи, тя се понесе към екстаза, спря за малко в празнотата и самозабравата на върха, а после бавно се върна на земята.

Той не я беше последвал. Ръцете му я задържаха, докато отново намери себе си. Блажена и доволна, Онория въздъхна и го прегърна с гордост на собственик, която по нищо не се различаваше от неговата. Той не й каза, че я обича, но след всичко случило се вече не й беше нужно да чуе думите. Той бе казал достатъчно, а и за него — както за всички Синстърови — делата бяха по-важни от думите.

Тя му принадлежеше, той й принадлежеше — нищо повече не й трябваше. Онова, което беше между тях, детето, което растеше в нея — това беше животът й оттук нататък. Когато отново се върна на земята, тя започна да го милва и да го води към върха. Вече знаеше как да го направи. Скоро усети как мускулите му се напрегнаха. Той се надигна, излезе от ваната и я взе на ръце. Когато я понесе към спалнята, Онория извика сърдито:

— Поне да бяхме се изсушили!

— Ей сега ще изсъхнеш, обещавам ти — рече дрезгаво той.

Така и стана. В необуздана радост от живота двамата се търкаляха, извиваха и сливаха отново и отново между копринените завивки, уверени в любовта си. По-късно, когато Девил лежеше спокойно по гръб, а Онория спеше на гърдите му, той се усмихна самоуверено.

Истинските Синстърови умираха в леглата си. Смеейки се тихо, Девил сведе глава към жена си. Не виждаше лицето й. Вдигна я внимателно и я сложи до себе си. Тя се сгуши в него и сложи ръка на гърдите му. Той целуна слепоочието й и я взе в прегръдката си.

„Завладей и запази“ — това беше мотото на семейството им. Тези думи бяха включени и в брачните клетви. Един от предните му беше платил огромна сума на църквата, за да ги приеме. След като се ожени за Онория Прюдънс, Девил вече знаеше причината.

Завладяването беше лесна и много приятна работа. Обаче запазването — любовта, съвместният живот — беше много по-трудно. И много по-удовлетворяващо.