Стефани Лорънс
Годеницата на Дявола (11)

11

Откакто семейството пребиваваше в Лондон, чукчето на входната врата беше обвито в черен креп. По заповед на вдовстващата херцогиня тази сутрин свалиха траурната лента. Бяха прекарали съвсем тихо първата седмица в столицата, но от смъртта на Толи минаха три седмици и според лелите периодът на дълбок траур трябваше да приключи. Още три седмици щяха да носят черно, а следващите шест седмици бяха на така наречения умерен траур.

По случай края на дълбокия траур Силия, най-младата леля на Толи, даде малък следобеден прием, на който поканиха и Онория. Тя прие с удоволствие и непрекъснато обикаляше гостите с надеждата да чуе нещо полезно. За съжаление излизаше за първи път в общество и твърде много гости горяха от желание да разговарят с нея.

— Онория — повика я Силия, подаде й чинийка със сладкиши и й посочи един диван в другия край на салона. — Не ми е приятно да ви моля, но знам, че ще се справите. — Усмихна се съзаклятнически и обясни: — Лейди Осбалдстоун е истински боен кон. Ако седна при нея, ще ме върже за дивана и няма да ме пусне преди полунощ. Но ако никой член на семейството не отиде да задоволи любопитството й, ще се нахвърли върху Луиза. Дайте ми чашата си.

Освободена от празната чаша за чай, Онория погледна нерешително чинията със сладкиши. Беше готова да възрази, че не е член на семейството, но Силия й кимна окуражително и изчезна в навалицата. Онория въздъхна примирено и се запъти към лейди Осбалдстоун.

Дамата я посрещна с неподвижния поглед на хищна птица.

— Крайно време беше. — Костелива ръка се стрелна и грабна една пастичка. — Е, мис? — попита тя, без да откъсва поглед от Онория. А когато получи в отговор само безизразно учтив поглед, изпухтя раздразнено: — Няма ли поне да седнете? Ако гледам все нагоре, вратът ми ще се схване. Обзалагам се, че онзи дявол Сейнт Ив ви взема заради височината ви. Да, сигурна съм, че е така.

Думите бяха придружени от многозначителен поглед и Онория едва се въздържа да не помоли за по-ясно обяснение. Вместо това обаче приседна в другия край на дивана, както изискваха правилата, и подаде чинията на лейди Осбалдстоун.

Докато си хапваше сладко, достойната дама оглеждаше Онория от глава до пети, без изобщо да се притеснява.

— Не сте като днешните красавици… да, доста нетрадиционна, при това Анстрътър-Уедърби. Какво казва дядо ви за тази връзка, мис?

— Нямам представа — отговори спокойно Онория. — Но ще си позволя да отбележа, че някой ви е заблудил, мадам. Аз няма да се омъжа за никого.

Лейди Осбалдстоун примигна слисано.

— Даже за Сейнт Ив?

— В никакъв случай за Сейнт Ив. — Онория си избра най-малката пастичка от чинията и започна да яде.

Отговорът й дойде като гръм от ясно небе за дамата. В продължение на цяла минута тя гледаше Онория с неподвижните си птичи очи, после се усмихна широко и даже изграчи развеселено.

— Виждам, че сте подходяща за Девил. Най-подходящата. Няма друга като вас. Продължавайте в същия дух, мис, и Девил Синстър много скоро ще падне в краката ви.

Онория я погледна и с добре изиграно равнодушие заяви:

— Негова светлост Сейнт Ив изобщо не ме интересува.

— Охо! — Лейди Осбалдстоун заби костеливия си показалец в ръката й. — Но негова светлост се интересува от вас, нали?

Онория много искаше да излъже, но не можа. Лейди Осбалдстоун се ухили още по-широко.

— Познах, нали, момиче? Внимавайте интересът му да не отслабне. Никога не му позволявайте да мисли, че може да бъде сигурен във вас. Мъжете като него обичат само жени, които са завоювали с много труд.

Онория въздъхна измъчено.

— Наистина няма да се омъжа за него.

Лейди Осбалдстоун я погледна втренчено и изведнъж стана плашещо делова.

— Чуйте ме, момиче — вие нямате избор. Не! — Тя заплаши Онория с костеливите си пръсти. — Не се вълнувайте и не ми показвайте високомерната си брадичка на Анстрътър-Уедърби. Никой не може да избяга от съдбата си. Девил Синстър заяви пред цялото общество, че ви иска, и ще ви получи. И ако съм преценила правилно вашата брадичка, бракът с вас ще му се отрази много добре. Освен това той е много опитен и не би ухажвал жена, която не отговаря на чувствата му — макар че вие, разбира се, отричате.

Дамата отново я огледа безпардонно и заключи:

— Ако не реагирате на прелъстителското му изкуство, значи сте умряла — а на мен ми изглеждате съвсем жива.

Онория се изчерви и лейди Осбалдстоун кимна доволно.

— Майка ви е мъртва, баба ви също, затова аз ще ви посъветвам като баба. Приемете съдбата си. Омъжете се за дявола и се постарайте да направите брака си поносим. Той е един красив безсрамник, но в сърцето си е добър. Вие сте силна жена — точно такава му трябва. Все едно какво мислите вие, в този случай дяволът по изключение има право. Синстърови имат нужда от хора като вас, колкото и странно да звучи. Прекрасно е, че една Анстрътър-Уедърби ще стане Синстър. Съдбата ви е поставила точно там, където ви е мястото.

Тя се наведе към Онория и я погледна дълбоко в очите.

— Помислете си само: какво ще стане, ако вие не го вземете? Ще се ожени за някоя глупачка с повече коса, отколкото ум. Толкова ли го мразите, та искате да го обречете на такава съдба? Какво е бракът без страст?

Онория престана да диша. Овладя се едва когато чу весел смях и шумолене на коприна.

— Ето къде сте, Джоузефин! Добре, че дойдох навреме, за да спася бедната мис Анстрътър-Уедърби. Няма ли най-сетне да престанете с вашите разпити!

Лейди Осбалдстоун престана да обръща внимание на Онория и се обърна към новодошлата.

— Добър ден, Емили. Не съм разпитвала мис Анстрътър-Уедърби. Само й дадох добри съвети, защото съм стара и опитна. — Тя даде знак на Онория да изчезва. — Хайде, вървете, мила — и не забравяйте какво ви казах. И си вземете сладкишите, че ще надебелея.

Потресена, с каменно изражение, Онория направи реверанс пред Емили, лейди Купър, вдигна глава и се изгуби в навалицата. За съжаление нямаше време да размисли. Десетки дами я дебнеха, за да я разпитват за връзката й с херцог Сейнт Ив.

— Ходихте ли вече на разходка в Ричмънд със Сейнт Ив? По това време на годината дърветата са прекрасни.

— Къде ще прекарате празниците, скъпа?

Избягването на подобни въпроси изискваше такт и сръчност. Онория, все още под влияние на казаното от лейди Осбалдстоун, полагаше много усилия, за да не се изложи пред обществото. Когато откри зад една палма Аманда и Амелия, въздъхна облекчено и се скри при тях. Като видяха чинията със сладкиши, момичетата й отправиха умолителни погледи и тя побърза да се освободи от досадния товар.

Докато те си хапваха, Онория ги оглеждаше изпитателно.

— Как сте, момичета?

Двете вдигнаха погледи и тя не откри в очите им нито следа от болка. След кратък размисъл Аманда отговори:

— Съвсем добре… да, мисля, че сме добре.

— На вечеря винаги го очакваме да дойде… както обикновено. — Амелия обра трохичките от сладкишите.

— Той се смееше и се шегуваше с нас — подкрепи я Аманда. — Така беше и последната вечер.

Онория наостри уши.

— Коя последна вечер?

— Преди да го застрелят.

Онория примигна.

— Искаш да кажеш, че вечерта, преди да го застрелят, Толи е вечерял с вас вкъщи?

Аманда кимна.

— Беше в блестящо настроение — както винаги. Поигра на пръчици с малките, а по-късно, след вечеря, всички заедно играхме карти. Толкова се забавлявахме…

— Но това е… — Онория побърза да се поправи. — Искам да кажа, че е много хубаво, дето сте останали с приятни спомени от Толи.

— Да, хубаво е — кимна замислено Аманда. След малко погледна Онория и попита направо: — Кога ще се омъжите за Девил?

Въпросът я улучи като изстрел в гърдите. Момичетата я гледаха с невинни сини очи, изпълнени с очакване. Онория се покашля и каза първото, което й дойде на ума:

— Още не сме решили.

— О! — извикаха в един глас близначките и се усмихнаха одобрително.

Онория грабна чинията и отиде да я остави на бюфета. Лейди Осбалдстоун, сега и близначките… Кой още ще се опита да раздруса увереността й тази вечер? Отговорът дойде само след минута.

— Е, как се справяте с приемането в клана?

Онория се обърна стреснато и срещна изпълнения с болка поглед на лейди Луиза Синстър. Майката на Толи се усмихна.

— Веднага ще ви кажа, че се изисква време, за да свикнете.

Онория пое дълбоко въздух и след кратко колебание, окуражена от доброжелателността, която четеше в очите на лейди Луиза, обясни бързо:

— Не е това. В действителност аз не съм дала съгласие за брак с Девил, само изявих готовност да обмисля предложението му. — С жест, който обхващаше целия салон, тя добави: — Чувствам се като измамница.

За нейно облекчение Луиза не се засмя и не отхвърли за бележката й с пренебрежение. Само я погледна изпитателно и сложи ръка на рамото й.

— Още не сте сигурна, нали?

— Точно така — отговори шепнешком Онория и след кратко мълчание добави: — Мислех, че съм сигурна. — Това беше истината и прозрението я разтърси. Какво бяха направили с нея — той и неговият клан? Нали искаше да отиде в Африка?

— Съвсем нормално е да се колебаете. — Луиза говореше успокоително, без следа от снизходителност. — Особено в такъв случай, където от решението ви зависи толкова много. — Тя се усмихна и обясни: — И с мен беше същото. Артър беше готов да сложи в краката ми сърцето си и всичко, което върви с него. Изборът беше мой. — Споменът я вълнуваше и днес. — Лесно е да вземеш решение, когато никой, освен теб не е засегнат от него, но когато в ръцете ти са съдбите на много хора, съвсем естествено си задаваш въпроси. Особено когато господинът, за когото става дума, се казва Синстър. — Усмивката й стана още по-широка. — И най-вече ако се казва Девил Синстър.

— Той е тиран — заяви горчиво Онория.

Луиза избухна в тих смях.

— Не мога да ви възразя. Всички Синстърови са с диктаторски наклонности, но Девил е върховният диктатор.

Онория се покашля смутено.

— Той е непреклонен. Свикнал е винаги да налага волята си.

— Поговорете с Хелена. Тя ще ви разкаже истории, от които ще ви се изправят косите.

Онория я погледна стъписано.

— Мислех, че искате да ми помогнете!

Луиза отново се засмя.

— Това и правя. Не мислете, че съм сляпа за грешките на Девил. В семейството няма нито една съпруга, която да не се е сблъсквала с този проблем. Но мъж, който е винаги до теб, за да отнеме товара от раменете ти и да го сложи върху своите, който обича семейството си повече от всичко на света и го закриля, е най-ценното нещо на света. Девил е водачът на ордата, но, повярвайте ми, щом му родите син или дъщеря, ще прекарва вечерите си доволен и щастлив в Кембриджшир и ще си играе с детето си.

Онория я гледаше смаяно. Ордата на Девил? Доволен баща?

— О! — Луиза се огледа дали някой не ги подслушва и обясни: — Те си мислят, че ние не знаем нищо за ордата, но всички джентълмени в града ги наричат така. Някой шегаджия пусна думата „орда“, когато Ричард и Хари, Девил и Вейн пристигнаха в Лондон за… за посвещението. Всички знаят какви са обичайните занимания на младите Синстърови. — Погледът й съвсем ясно издаваше за какво става дума. — По-късно, когато се появиха Рупърт и Алистър, ордата се увеличи с още двама. Толи щеше да е следващият.

Онория се усмихна с разбиране и попита:

— А какво ще кажете за Чарлз?

Лейди Луиза се намръщи едва забележимо.

— Той никога не е принадлежал към Синстърови.

Две дами се приближиха, за да се сбогуват. Когато отново останаха сами, Луиза продължи:

— Ако имате нужда от помощ, без колебание се обръщайте към нас. Всяка съпруга от семейство Синстър помага на другите. Това е закон. Защото ние сме единствените, които знаят какво означи да си омъжена за един Синстър.

Салонът лека-полека се опразваше и Онория лесно откри другите дами от семейството: вдовстващата херцогиня, Хорейша и Силия, няколко братовчедки…

— Наистина се държите една за друга.

— Защото сме семейство, мила. — Луиза стисна ръката й. — И много се надяваме да се присъедините към нас.

Онория съзнаваше, че е в положението й е настъпила коренна промяна. Проповедта на лейди Осбалдстоун я разтърси дълбоко и съвсем ясно й показа какви ще са последствията, ако отблъсне Девил.

Луиза и близначките увеличиха несигурността й и й показаха колко тясна е връзката между членовете на семейството.

Но най-плашещото прозрение дойде от представата, събудена в сърцето й от Луиза: Девил с тяхното общо дете на ръце. Оттогава картината беше пред очите й във всяка минута от новия й живот и предизвикваше луд страх.

Болката от загубата все още беше в нея, съвсем реална, дълбоко вкоренена. Отдавна знаеше, че една нова загуба ще я унищожи. Но досега никога не беше желала истински да има дете. Никога не беше изпитвала този копнеж, това съкровено желание, толкова силно, че в сравнение с него страховете й изглеждаха нищожни. Трябваше просто да се отърси от тях и готово.

Ако дари Девил с дете, той ще целува земята, по която тя стъпва.

Дали желаеше дете, защото желаеше Девил, защото искаше да го обвърже здраво за себе си? Или просто защото вече беше зряла жена, а не седемнайсетгодишно момиче? Или и двете? Онория не знаеше. Хаосът в сърцето й я изгаряше. Чувстваше се като незряло момиче, което най-сетне се събужда, но сегашното й състояние беше много по-лошо от това на подрастващите.

Стресна я силно чукане. Тя изпъна рамене и извика:

— Влез!

Вратата се отвори и на прага застана Девил. Влезе в стаята с вродената си гъвкавост и попита без много предисловия:

— Имаш ли желание да се поразходим с колата, Онория Прюдънс?

Онория се изгуби в очите му.

— В парка ли ще отидем?

— Къде другаде?

Тя хвърли поглед към току-що завършеното писмо до Майкъл и помисли за старанията си да крие истината. Все още беше рано за признания. Самата тя не беше сигурна какво иска.

— Ще бъдеш ли така добър да сложиш марки на писмото ми, докато аз се преоблека?

Той кимна. Онория стана и се запъти към спалнята си, без да го погледне повече.

Само след десет минути тя слезе в залата, облечена в прелестен костюм за разходка. Девил стоеше до прозореца с ръце на гърба, въртейки писмото в дългите си пръсти. Както винаги я измери от главата до петите с поглед на горд собственик.

— Писмото ти е готово — и й го подаде с величествен жест.

— Ще го дам на Уебстър да го пусне.

Двамата потеглиха към парка, както винаги в компанията на Слиго. С изключение на обичайните кимания и многозначителни усмивки, по време на разходката не се случи нищо особено. Появата им заедно вече не предизвикваше предишното внимание.

Когато се откъснаха от опашката коли, Онория се обърна към Девил и попита сериозно:

— Какво ще кажат хората, ако не се оженя за теб? — Въпрос, който не й даваше мира вече три дни.

Той също стана сериозен.

— Ти ще се ожениш за мен.

— Но ако все пак не го направя? Би трябвало да си мислил върху тази възможност.

Онория знаеше колко злобни можеха да бъдат дамите от висшето общество. Преди да чуе проповедта на лейди Осбалдстоун, беше твърдо убедена, че Девил е имунизиран срещу отровните стрели на обществото, но старата дама беше коригирала гледната й точка и увереността й се клатеше сериозно.

— Аз многократно те предупреждавах, че няма да променя решението си.

Въздишката му издаде нарастващо раздразнение.

— Онория Прюдънс, за мен е все едно какво ще кажат хората. За мен е важно какво ще кажеш ти. Единственото, което искам да чуя от теб, е думичката „да“. Що се отнася до нашата сватба, тя е много по-вероятна от перспективата да стигнеш някой ден до Кайро, камо ли пък до пирамидите и сфинкса!

Тонът му не оставяше и следа от съмнение, че за него темата е приключена. Онория се опитваше да прочете нещо по затвореното му лице и мислеше за думите на лейди Осбалдстоун. Наистина ли тя беше тази, от която зависеше добрият брак? Възможно ли беше това? Накрая реши да промени темата и попита небрежно:

— Толи умееше ли да прикрива чувствата си?

Девил се обърна към нея и я прониза с остър поглед. Няма да му доставя удоволствието да се изчервя, закле се Онория. В следващия миг Девил спря каретата в края на алеята и Слиго скочи, за да хване юздите.

— Остани тук. Няма да се бавим — заповяда кратко Девил, стана, мина покрай Онория и скочи на земята. Обърна се гъвкаво и я вдигна от седалката. Без да обърне внимание на възмутения й вик, мушна ръката й под лакътя си и закрачи през моравата.

Онория се опита да нагласи шапката си с една ръка.

— Къде отиваме?

Девил я погледна мрачно и отговори:

— Някъде, където можем да си поговорим спокойно.

— Не каза ли, че Слиго е почти глух?

— Той — да, но другите не.

Девил недоволно обърна гръб на група модерно облечени младежи, които се смееха гръмогласно, и поведе Онория в противоположната посока. Скоро навалицата намаля. Най-сетне останаха сами.

— Освен това Слиго знае всичко за Толи и търсенето на убиеца.

Онория присви очи, но в следващия миг се огледа смаяно.

— Мислех, че ще се придържаме към правилата на приличието!

— Доколкото е възможно — изръмжа Девил и я поведе по пустата алея. Спря под един стар бук и я обърна към себе си.

— Така е добре. — Завладя погледа й и попита почти гневно: — Защо, по дяволите, искаш да знаеш дали Толи е умеел да крие чувствата си?

— Първо ми кажи можел ли е или не.

Той стисна зъби и изръмжа като раздразнен звяр:

— Толи не умееше да се преструва. Не би могъл да го направи даже да става въпрос за живота му. Така и не се научи.

— Хмм…

— Защо искаш да знаеш?

Онория вдигна рамене.

— Мислех си… — Нахалният отговор спря на устните й. — Сигурно ще ти е интересно да научиш, че вечерта, преди да го убият, е бил в най-добро настроение и е играл със сестрите и братята си.

За да не гледа в замайващите му очи, тя обърна глава към зелената морава.

Девил подсвирна тихо.

— Вярно ли е това?

Онория кимна и зачака в настъпилата тишина, не смеейки дори да диша. Усещаше погледа на Девил върху лицето си, усети и как той се обърна настрана. След малко чу въздишката му. Той отново мушна ръката й под лакътя си и продължи по алеята.

— Разкажи ми по-подробно какво си узнала… ако обичаш.

Онория реши да се задоволи с тази половинчата учтивост.

— Близначките ми описаха как са прекарали последната вечер с Толи. — Разказа му подробно какво бе научила и завърши: — Останах с впечатление, че близначките са имали много тясна връзка с големия си брат. Ако е бил развълнуван, със сигурност са щели да забележат, даже да се е опитвал да го скрие.

Девил кимна.

— Напълно си права. Нищо не убягва от вниманието им. — Той помисли малко и продължи: — Чичо Артър ми каза, че Толи е вечерял с тях. От разказа му останах с впечатление, че момъкът е бил доста сдържан. Обаче бях забравил, че младите мъже винаги са сдържани с бащите си. Надали е бил по-различен от обикновено.

Рододендроните изведнъж свършиха и пред тях се отвори прекрасна морава.

— Твоята информация стесни драстично обхвата на разследването — отбеляза Девил.

— Каквото и да е узнал Толи, това е станало едва след като е вечерял със семейството си. Но явно е било изключително важно, щом го е накарало да хукне презглава към теб. — Онория си обърна към Девил и видя как той изкриви лице. — Какво има?

Той стисна устни и я погледна, сякаш се питаше дали може да й се довери.

— Слугата на Толи си е заминал за Ирландия, преди да успеем да говорим с него. Той със сигурност знае дали Толи е бил притеснен, когато се е върнал вкъщи. — Онория отвори уста, но Девил я изпревари: — Да, да, опитваме се да го издирим. Демон е вече в Ирландия.

Тя се огледа и с изненада забеляза, че моравата е пълна с деца и бавачките им.

— Къде попаднахме?

Девил спря и се засмя.

— Рододендроните защитават мамичките от гледката и шума на милите им дечица.

Той се обърна, но не успя да направи и една крачка, когато момчешки глас изкрещя зарадвано:

— Девил!

Всички глави се обърнаха към тях. На повечето лица беше изписан укор. Девил едва успя да улови Саймън, който тичаше като луд към братовчед си.

— Здравей! — извика възбудено момчето. — Най-малко очаквах да те видя тук.

— И аз не очаквах да попадна тук — усмихна се Девил. — Поздрави Онория Прюдънс, както е прилично.

Саймън се подчини с готовност. Онория забеляза розовите бузи и греещите очи на момчето и за пореден път се учуди на детската устойчивост. Когато вдигна очи, видя, че към тях вървят две жени, близначките, Хенриета и малката Мери. Девил я запозна с мисис Холингс, бавачка на малките момичета, и с мис Причард, гувернантка на близначките.

— Решихме да използваме хубавото време — обясни с усмивка мисис Холингс. — Скоро ще започнат дъждове и мъгли.

— О, да. — Онория видя как Девил отведе Саймън настрани и веднага разбра за какво ще си говорят. Дали нарочно ме остави с гувернантката и бавачката, запита се сърдито тя, но си заповяда да се държи учтиво и трите заговориха за дреболии. Естествено, тя забеляза изпълнените с очакване погледи на близначките, които шареха между нея и Девил, и им беше много благодарна, че този път не посмяха да я попитат дали скоро ще има сватба.

Слънцето успя да пробие облаците и огря моравата. Близначките и Хенриета решиха да плетат венчета от глухарчета, а Мери, все още несръчна, седна до сестрите си в тревата и започна да оглежда с големите си сини очи първо трите разговарящи жени, после Девил, който продължаваше да обсъжда нещо със Саймън. След обстойния оглед тя взе куклата си, стана и закрачи решително към Онория.

Отначало Онория не я забеляза, но усети как една малка ръчичка се мушна в нейната и уплашено погледна надолу. Мери бе вдигнала глава и се усмихваше — безгрижна, изпълнена с доверие. Без да каже нищо, детето стисна ръката й и се облегна на краката й.

Онория едва не припадна. Само дългогодишният й тренинг я предпази от изблик на емоции. Продължи да разговаря с мис Причард и мисис Холингс, сякаш нищо не се е случило. Сякаш в шепата й не се гушеше гореща, мека ръчичка, сякаш до краката й не се притискаше нежно телце, сякаш не усещаше допира на меката бузка до бедрото си. За щастие двете жени изобщо не я познаваха и нямаха представа, че обикновено лицето й не е толкова неподвижно.

Най-сетне се приближи Девил, сложил ръка върху рамото на Саймън. Откри Мери и хвърли бърз поглед към Онория. Лицето й беше безизразно и не издаваше нищо. Той се наведе към момиченцето и му протегна ръка. Мери веднага пусна Онория и отиде при него. Той я вдигна на ръце и тя въздъхна доволно. Сгуши се на гърдите му и облегна главичка на рамото му.

Онория издиша дълбоко, разкъсвана от противоречиви емоции, пламенен копнеж и непоносимо желание.

Девил напомни, че е време да тръгват, и тя се сбогува с двете дами. Мисис Холингс взе Мери от ръцете на Девил и малката им махна весело с пухкавата си ръчичка. Онория се усмихна — вече много по-спокойна — и също й махна.

— Да побързаме — настоя Девил. — Слиго сигурно вече е изпратил хора да ни търсят.

Той взе ръката й, мушна я под лакътя си и леко я притисна със своите топли, силни пръсти. Докосването беше утешително, но и възбуждащо. Докато вървяха обратно към каретата, Онория се опитваше да сложи малко ред в чувствата си.

Девил изчака известно време и попита:

— Докато беше гувернантка, занимаваше ли се и с малки деца?

Онория поклати глава.

— Работата ми се ограничаваше до момичета, които ще направят своя дебют в обществото през следващата година. В някои от семействата имаше и малки деца, но с тях се занимаваше друга гувернантка.

Девил кимна и продължи към чакащата карета.

По обратния път към Гросвенър Скуеър Онория успя поне до известна степен да подреди мислите си. Разходката в парка се оказа много полезна.

Първо, потвърди се тезата на лейди Осбалдстоун, че тя е достатъчно силна, за да упражнява влияние върху Девил, дори за неща, които са му крайно неприятни — например за участието й в издирването на убиеца. Вече знаеше също, че иска да има дете от него, и то непременно. За жена с нейните страхове той беше възможно най-добрият партньор — освен това тя изпитваше силно желание да види как арогантният тиран целува земята, по която тя стъпва.

Остана само едно от твърденията на лейди Осбалдстоун и тя беше длъжна да го провери, въпреки че Девил още от самото начало твърдеше, че иска да се ожени за нея, за да я има в леглото си. Това ли се наричаше страст? Страст ли беше това, което припламваше между тях?

След случилото се на терасата тя не му позволяваше да се приближава до нея. Собственическият му инстинкт беше изличил интереса й към целувките му. През последните дни обаче любопитството отново започна да я мъчи и гореше още по-силно отпреди.

Уебстър им отвори вратата, Онория влезе първа и се обърна към Девил:

— Ако имате възможност да ми отделите няколко минути, ваша светлост, бих искала да обсъдим нещо.

Без да чака отговор, тя вирна брадичка и се запъти към библиотеката. Един прислужник се втурна да отвори вратата и Онория влезе без колебание в бърлогата на лъва.

Девил вървеше след нея с неразгадаемо изражение. Подаде ръкавиците си на Уебстър и заяви:

— Моля никой да не ни смущава.

— Разбира се, ваша светлост.

Девил прогони с жест чакащия слуга, влезе в библиотеката и затвори вратата зад гърба си. Онория вече стоеше до писалището и барабанеше с пръсти по ръба.

— Искам да поговорим за очакваната реакция на обществото, когато стане известно, че няма да се омъжа за теб.

Това се оказа достатъчно като увод. Девил вдигна вежди.

— И нищо повече?

— Какво повече? — Онория се постара да изглежда мрачна и сериозна. Той не спря, а бавно се придвижи към нея с маниери на хищник. — Безсмислено е да си затваряме очите. Ще има шум, и то голям. — Обезпокоена от приближаването му, тя направи няколко крачки покрай писалището. — Много добре знаеш, че ще бъдеш засегнат не само ти, а и цялото ти семейство. — Поглед през рамо й показа, че той я следва неотстъпно. — Неразумно е да допускаш очакванията да се увеличат.

— Какво предлагаш ти?

Онория остави писалището зад гърба си и се запъти към камината.

— Би могъл да намекнеш, че още не сме изяснили нещата помежду си.

— Защо?

— Откъде да знам? — Тя го изгледа отровно и заключи: — Ти трябва да измислиш нещо.

Девил застана на две крачки от нея, без да я изпуска от поглед.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо ми е да измислям оправдания?

— Защото… — Онория направи неопределен жест и се оттегли в един ъгъл. Спря се пред една лавица и се загледа в гърбовете на книгите. — Защото е необходимо.

Тя пое дълбоко въздух, въоръжи се със смелост и се обърна рязко.

— Защото не искам някой да стане смешен, задето съм взела определено решение.

Както се надяваше, Девил вече беше съвсем близо до нея и я гледаше втренчено.

— Аз съм единственият, който се излага на опасност да стане смешен. Но всички знаят, че това изобщо не ме плаши.

Онория усети, че е попаднала в капан. Но нали точно това искаше!

— Ти без съмнение си най-безсрамният, най-арогантният, най-самодоволният…

Той се извърна настрана и Онория веднага млъкна.

— Приключи ли?

Въпросът прозвуча дяволски небрежно. Девил извърна глава и я погледна. Онория кимна, макар и с усилие.

— Много добре. — Той отново сведе поглед, сложи ръка върху бузата й и се наведе към нея.

Онория бавно затвори очи и когато усети устните му върху своите, се хвана за етажерката с книги зад гърба си. В гърдите й бушуваше триумф. Накара вълка да нападне, а той изобщо не забеляза, че е подмамен.

Възбуждащото усещане за тържество се сблъска с блаженството от целувката му. Тя отвори устни, жадна да разбере истината за страстта му, да преживее още веднъж насладата, която бе познала в прегръдките му. Той премести тежестта си и тя простена. Усети могъщото му тяло, докато устните му разтвориха устата й още по-широко и езикът му я вкуси жадно. Желанието я завъртя в неудържима вихрушка–добре, че той съумя да я уталожи и се ограничи в бавно, равномерно проучване, което с много търпение преодоля незнанието й.

Този миг на първично усещане беше откровение за Онория. Тя гореше от желание да го опознае, да го вкусва отново и отново. Съзнаваше, че има още много да учи. Отдели ръце от книгите й и ги плъзна под жакета му. Жилетката я разделяше от гърдите му, но за щастие копчетата бяха големи. Докато се опитваше да ги откопчее, тя все повече се поддаваше на натиска на устните му. Първо колебливо, после с нарастваща дързост отговори на целувката му.

За бога! Колко време беше минало от последната му целувка?

Девил изпитваше същото. Беше толкова изжаднял, толкова потънал в неповторимия вкус на устата й, та едва след минути забеляза, че тя също го целува активно. Не просто му предлагаше меките си устни, сладката си уста, а го целуваше. Да, липсваше й опит, но го правеше с решителната директност, която отличаваше всичките й действия.

Прозрението го стъписа. Тя се притискаше към него, задълбочаваше целувката по своя воля — и той реши, че вече няма да отклонява вниманието си, а ще приема всичко, което тя му дава, и ще иска още. Усети ръцете й върху гърдите си и потрепери. Разперила пръсти, тя плъзгаше целите си длани по коравите мускули и финият лен на ризата му не беше в състояние да спре горещината на милувката й.

По дяволите! Тази жена беше огън! Девил се изправи рязко и прекъсна целувката. Онория сложи ръце върху раменете му и се надигна към него. Не стана ясно кой започна следващата целувка. Девил простена и отново реши, че ще вземе всичко, което тя му даваше. Прегърна я и неволно се запита дали тя съзнава какво прави.

Усърдието й, готовността, с която го притискаше до себе си, го накараха да предположи, че е забравила всички предписания на строгото възпитание. Това го тласна да отиде малко по-нататък. Престана да се въздържа и я зацелува пламенно, жадно, поглъщащо, както винаги беше искал, и съвсем съзнателно й отне възможността да диша. След малко се отдели от нея и я притегли към големия стол пред камината. В това време тя отвори и последните две копчета на жилетката му. Той се настани на стола и я изгледа подканващо.

С бучаща глава, с ръка в неговата, Онория прочете въпроса в очите му. Веднъж вече й бе задал този въпрос: Доколко си жена? Тя пое дълбоко дъх и горещите й гърди издуха роклята. Кимна му тържествено, седна върху единия му крак, плъзна ръце по гърдите му и отвори жилетката.

Гръдният му кош се изпъна под пръстите й. Устните му отново намериха устата й и той я привлече по-близо до себе си. Една бегла мисъл прелетя през главата й: и друг път е седяла в тази поза. Отхвърли мисълта като глупава и ненужна: чувството, че е изцяло обгърната от него, усещането на бедрата му под дупето й, допирът до замайващо силните му гърди — всичко това не би могло да бъде забравено. Той я притисна силно към себе си и гърдите й се опряха в неговите. После промени леко позата и тя се озова полегнала върху него.

Целувката му бързо се промени: езикът му се плъзгаше лениво около нейния — и тя усети поканата. Реагира веднага и започна една безкрайна интимна игра на тласък и ответен тласък, размяна на възбуждащи нежности, на непреодолимо желание. Когато ръката му се сключи около едната й гърда, тя изви гръб и простена тихо. Дългите му пръсти намериха зърното и започнаха да описват кръгове около него, което събуди в тялото й още по-силно желание.

Много скоро обаче ръката му се отмести от бюста й. Онория, все още пленница на целувката му, понечи да протестира, но само след миг усети как корсажът й се раздвижи. Ръката му се мушна под тънкия плат и обхвана голата й гръд.

Горещината му я опари. Когато пръстите му я обхванаха и започнаха да я милват, тя усети как цялата натежа. Опита се да спре целувката, за да си поеме дъх, но той не й позволи. Вместо това задълбочи целувката и сръчно развърза връзките на долната й риза. Замаяна, със свръхвъзбудени сетива, тя усети как коприната се плъзва по кожата й. Ръката му веднага я последва и започна да милва бавно и сладостно голата кожа.

Обзе я трескава горещина. Сетивата й ликуваха. Цялата беше съсредоточена върху нежностите му. Пръстите му я изучаваха внимателно.

Девил отново промени позата й, за да посвети вниманието си на другата гърда. Онория дишаше тежко, но очите й останаха затворени и изобщо не помисли да се съпротивлява. Той се усмихна доволно и продължи да й дава онова, което искаше. Кожата й беше гладка като коприна, безкрайно нежна под ръката му, връхчетата на пръстите му трепереха, докато я милваше, дланта му запари, когато обхвана меката й плът. Двете й гърди се сгушиха в шепите му, сякаш бяха създадени специално за тях, и за момент той забрави за другите изкусителни извивки. Прекрасно чувствено изживяване. Девил съжаляваше само, че не може да види какво докосва — следобедната й рокля беше твърде затворена и щеше да му е много трудно да отвори корсажа й.

Той притисна внимателно гърдите й и Онория отвори очи. Когато погледите им се срещнаха, Девил проговори дълбоко и гърлено:

— Искам те, Онория. — Гласът му предрезгавя от необуздано желание. — Искам да видя как се извиваш гола в обятията ми. Искам да те видя гола под мен…

Онория се разтрепери от нов прилив на възбуда. Впила поглед в неговия, тя се опита да се пребори с увеличаващото се замайване. Лицето му пламтеше, в очите светеше желание. Пръстите му се плъзнаха по голата й кожа и тя отново се разтрепери от блаженство.

— Мога да ти покажа толкова много неща. Стани моя жена и ще те науча на всичко, което се случва между мъжа и жената. Аз мога да ти дам безкрайно удоволствие — и ти да ми отговориш със същото.

Ако беше имала нужда от предупреждение колко опасен, колко могъщ е той, тези последни думи щяха да са достатъчни. Този човек беше непоправим собственик. Тя трябваше да плати за удоволствието, което той й даваше — но дали за него беше също такова удоволствие да я притежава? И наистина ли трябваше да се плаши от съдбата да бъде притежавана от него — след всичко, което вече знаеше? Онория въздъхна тихо и плъзна ръка по гърдите му. Мускулите му моментално се напрегнаха — и чертите на лицето му също. Но не й каза нито дума.

Онория се усмихна самодоволно и смело очерта с пръст линията на брадичката му, чувствената извивка на устните.

— Не. По-добре да си отида в стаята.

Двамата застинаха, без да отделят погледите си. Гласът на вдовстващата херцогиня огласи долния етаж. Онория и Девил чуха съвсем ясно как майка му даде указания на Уебстър. След минута токчетата й изтракаха покрай библиотеката и се насочиха към стълбището.

С широко отворени очи Онория преглътна. Ръката му върху голата й гърда я караше да се чувства неловко.

— По-добре и аз да се кача в стаята си.

Колко ли време беше минало, откакто играеха скандалната си игричка?

Девил се усмихна като същински сатана.

— Още една минута.

От една минутите станаха десет. Когато най-сетне се качи в стаята си, Онория имаше, чувството, че се рее във въздуха. Застана насред коридора и смръщи чело. Вече беше почти убедена, че удоволствието, което й доставяше Девил, ще я направи зависима. Не се съмняваше в желанието му да я притежава като собственост, но дали това беше страст? Страстта е нещо интензивно, неконтролируемо, с експлозивна сила, а Девил през цялото време се владееше. Бръчките на челото й се задълбочиха, тя поклати глава и се запъти към салона си.