Стефани Лорънс
Годеницата на Дявола (20)

20

На следващата сутрин Девил приключи набързо с най-спешните си дела и отиде в салона. При влизането му Онория вдигна поглед и му се усмихна влюбено.

— Мислех, че ще работиш още цели часове.

— Хобсън е на път към Самършам Плейс. — Девил седна на дивана до жена си и посегна към списъците в скута й. — Това вероятно са нашите гости?

— Направила съм отделни списъци с познатите и с приятелите — обясни с усмивка тя.

Девил започна да чете дългата редица от имена. Миналата вечер се бяха разбрали да дадат бал. С надеждата, че приготовленията ще отклонят вниманието на Онория от други неща — например от Бромли и „Палатите“, Девил се съгласи с готовност.

— Мисля, че трябва да добавиш още няколко имена.

Онория грабна молива и усърдно записа имената, които той й издиктува. Като чу името на Чилингуърт, тя го изгледа учудено.

— Мислех, че не го харесваш особено…

— О, напротив, харесвам го. — Девил се усмихна коварно. — Кого ще ядосвам, ако Чилингуърт отсъства?

Онория му отговори само с многозначителен поглед и добави името на Чилингуърт. Съпругът й имаше право да се забавлява.

— Искаш ли да се поразходим малко? — попита Девил, потънал в съзерцание на профила й.

Онория поклати глава.

— Не мога. — Посочи хартията за писма на масата и обясни: — Ако искам балът да се състои следващия петък, трябва да изпратя поканите още днес.

Девил никога през живота си не беше писал покани, но днес беше готов да предложи помощта си. За щастие Онория го избави от тази тегоба.

— Луиза ще дойде с близначките, за да ми помогнат.

Девил въздъхна и стана.

— В такъв случай те оставям да работиш.

Той я помилва нежно по бузата, стана и се запъти към вратата. Когато мъжът й излезе, Онория погледа замечтано след него, после се намръщи и отново се залови за работа.

Денят, в който трябваше да се състои първият бал на херцогиня Сейнт Ив, започна с ясно, студено време. Паркът беше забулен в мъгла. В короните на старите дървета пронизително крещяха птици.

Девил бе излязъл на езда в най-далечната част на парка. Тежките удари на конските копита гърмяха в ушите му. Препускаше бързо, но внимаваше да не изгуби контрол над кафявия жребец нито за миг. В края на пътя дръпна силно юздите и рязко обърна главата на коня в противоположна посока.

От няколко дни се ядосваше, че жена му е изцяло заета с приготовленията за бала и няма време за него. Учудваше се на себе си, че реагира с такава сила, но не виждаше смисъл да отрича, че ревнува и копнее да я има само за себе си. Настроението му непрекъснато се влошаваше, макар че не можеше да намери оправдание за гнева и оплакванията си. Херцогините бяха длъжни да дават балове. Онория се държеше точно така, както се очакваше от неговата съпруга: не поставяше глупави изисквания, не търсеше постоянно неговото внимание, вземаше само каквото той беше склонен да й даде. О, не, по дяволите, тя отказваше да приеме вниманието, което той с огромна радост би й посветил. Това го ядосваше безмерно.

Смръщил чело, Девил разкърши рамене. Беше несправедлив: не можеше да очаква жена му да е различна, да живее според други правила… Той сам не знаеше какви трябва да са тези правила, но копнееше да ги измисли.

Девил стисна устни и стегна юздите на жребеца. Знаеше, че няма да намери покой, докато не утоли копнежа си.

И той, и конят му бяха измръзнали. Девил се наведе, помилва гладката шия на животното и заби пети в хълбоците му. Кафявият жребец послушно се раздвижи и гъвкаво премина в ускоряващ се тръс.

Кората на дървото, пред което беше спрял, се пръсна. Шумът стигна до ушите на Девил, той се обърна изненадано и видя прясната рана в стъблото, точно на височината на гърдите му. В следващия миг чу предателския екот.

Сега не беше време да търси стрелеца. Смушка коня си и препусна като вихър към портата на парка, където вече беше много оживено. Девил спря в близост до група познати и даде възможност на кафявия жребец да отдъхне. В парка не разрешаваха да се носят оръжия. Разбира се, пазачите бяха въоръжени с пушки, но по кого биха могли да стрелят — може би по катерички?

Когато кафявият кон се успокои, Девил, самият той опасно спокоен, се запъти обратно към Гросвенър Скуеър.

 

 

Балът на херцогиня Сейнт Ив пожъна бляскав успех. Състоя се не в голямата бална зала, а в много по-интимната атмосфера на музикалния салон, и се отличаваше с искрено веселие, което не се срещаше много често в аристократичните среди, сковани от строги правила.

Много от присъстващите бяха роднини, останалите гости бяха стари познати. Още в началото, когато херцогът и херцогинята откриха танците със зашеметяващ валс, стана ясно, че предстои непринудено забавление. Стотината гости можеха да се насладят до насита на безгрижната атмосфера, на леещото се шампанско, на отличната вечеря и на остроумните разговори. Около пет часа след пристигането на първите гости последните се сбогуваха с уморени, но щастливи усмивки.

Девил, застанал насред преддверието, погледна Онория, която висеше на ръката му. В очите й все още святкаха весели искри.

— Твоят успех ще има въздействието на фойерверк, мила.

Онория облегна глава на рамото му.

— Мисля, че мина добре.

— О, да. — Девил сложи ръка върху нейната и я отведе в библиотеката. Бяха свикнали да завършват вечерите си там на чаша бренди. Този път обаче спряха на прага — прислужниците прибираха чашите и разместваха мебелите. Девил хвърли поглед към съпругата си. — Какво ще кажеш тази вечер да изпием питието си горе?

Онория кимна. Уебстър подаде на господаря си свещник с четири свещи и двамата се изкачиха на втория етаж.

— Амелия и Аманда бяха напълно изтощени.

— За първи път в живота си. — Онория се усмихна с обич.

— Не пропуснаха нито един танц — с изключение на валсовете, разбира се. Ако не бяха забранени, нямаше да се откажат и от тях. — Тя забеляза лекото смръщване на съпруга си и се усмихна вътрешно. Присъствието на близначките беше предизвикало малко странна реакция у братовчедите. Домакинята пожъна немалко неодобрителни погледи. Вече беше сигурна, че през идващия сезон ще се случат доста интересни неща. Това й напомни за друга интересна сцена, в която беше участвала самата тя. — Предупреждавам те: няма да поканя отново Чилингуърт, ако се държиш както тази вечер.

— Аз? — Девил се усмихна като невинно ангелче. — Да не би да съм започнал аз?

Онория го изгледа унищожително.

— Говоря и за двама ви. Той не е много по-добър от теб.

— Как бих могъл да си замълча, след като той постави под съмнение способността ми да те задоволявам.

— Не е казал нищо подобно! Ти извърташ думите му!

— Точно това имаше предвид.

— Както и да е, но не беше нужно да му разказваш, че аз… — Онория млъкна и лицето и пламна. Видя блясъка в зелените очи на Девил и се изчерви още повече. Издърпа ръката си и дори го блъсна, но той изобщо не помръдна. — Ти си непоправим! — Тя събра полите си и забърза нагоре по стълбата. — Не мога да разбера защо го каниш, след като разговорът ви се състои от едва прикрити обиди.

— Точно затова. — Девил улови ръката й и я поведе през галерията. — Чилингуърт е идеален партньор за размяна на остроумия. Кожата му е дебела като на слон.

— Ами! — Онория вирна брадичка.

— Дори му позволих да танцува валс с теб.

— Само защото не ти оставих друг изход. — Тя бе използвала валса, за да раздели двамата спорещи, но се оказа, че не е постигнала желания успех.

— Онория, ако не искам да танцуваш валс с този или онзи джентълмен, ти няма да танцуваш.

Тя беше готова да възрази, но много добре бе усетила решителността му, затова предпочете да премълчи.

Девил се ухили. Вечерта беше преминала невероятно добре. Даже дебютът на близначките като многообещаващи Афродита не беше в състояние да помрачи доброто му настроение. На път към херцогските покои той прегърна Онория с една ръка и я привлече към себе си.

Тя не се възпротиви — винаги се наслаждаваше на близостта му. Връзката му с Чилингуърт си оставаше загадка за нея. Докато танцуваше с Вейн, предпазливо се бе осведомила за отношенията между двамата, но в отговор получи тайнствена усмивка. „Ако не бяха толкова заети да си съперничат, щяха да са приятели.“ При по-внимателно вглеждане съперничеството им се оказваше умело разигравана шега, но гледани отдалеч, двамата приличаха на смъртни врагове.

— Чарлз винаги ли е толкова мрачен?

Докато танцуваше с Чилингуърт, Онория го бе зърнала за миг и бе запомнила мрачната му физиономия.

— Чарлз? Сигурен съм, че той не одобрява нововъведенията ти. Безгрижното веселие винаги му е било чуждо.

— Обаче другите ти братовчеди се наслаждаваха на вечерта. — Онория го изгледа многозначително и добави: — Това наричам аз безгрижно веселие. — Всеки от ордата Синстър — с изключение на Девил, разбира се — бе изчезнал някъде, за да се върне след доста време доволно усмихнат, като котка, облизала сметаната.

Девил кимна ухилено.

— Гейбриъл те поздравява и изразява надеждата, че този вид балове в нашата къща ще се провеждат редовно.

Онория го изгледа с разширени от ужас очи.

— Наистина ли в доброто общество има толкова много готови за светкавични приключения дами?

— Ако почна да ги изброявам, ще има да се чудиш.

Девил й отвори вратата към спалнята си. Онория го удостои със заплашителен поглед и мина през прага с високо вдигната глава. Ала щом стигна до весело пращящия огън, вече се усмихваше. Девил остави свещника на скрина, където ги очакваше табла с гарафа и две чаши.

Той наля малко бренди в едната и я подаде на Онория. Тя стисна чашата с две ръце, за да я стопли, настани се в удобното кресло пред огъня, поднесе питието към носа си и вдъхна дълбоко силния аромат.

В следващия миг се вцепени. Очите й се изпълниха с ужас. Над ръба на чашата видя как Девил поднесе втората чаша към устата си.

— Не!

Задавеният й вик го стресна, но той не остави чашата — всеки миг можеше да отпие.

Онория изпусна чашата си и кехлибарената течност се изля върху килима. Неспособна да произнесе и дума, тя се хвърли към него и изби чашата от ръката му. Тя полетя във въздуха и се удари в скрина.

— Какво има? — извика смаяно Девил и я грабна в прегръдката си. Бледа като платно, Онория се вкопчи в него и впи поглед в капките, които се стичаха по скрина.

— Какво има? — повтори Девил и когато тя не отговори, я отдели от себе си и я погледна в лицето. — Какво се случи?

Онория пое въздух, преглътна мъчително и пошепна:

— Брендито… — Гласът й потрепери, тя пое шумно въздух и обясни: — Горчив бадем.

Девил се вледени — в истинския смисъл на думата. Студът дойде от пръстите на краката и запълзя нагоре. По гърба му пробягаха студени тръпки. Стомахът му се сгърчи. Затвори очи, опря буза в темето на Онория и я привлече към себе си. Помириса парфюма й, прегърна я здраво и усети тялото й топло и живо до своето.

Онория вдигна глава така рязко, че за малко да го удари в брадичката.

— Можеше да си мъртъв! — В гласа й имаше обвинение. Сграбчи го за реверите и се опита да го раздруса. — Казах ти, че някой иска да те убие! Предупредих те! Покушенията са насочени срещу теб!

Девил нямаше какво да възрази.

— Да, но не успя. Благодарение на теб.

Поиска отново да я прегърне, но тя го отблъсна.

— Само една глътка и щеше да си мъртъв!

Очите й блестяха трескаво, бузите й се оцветиха в огнено червено. Девил промърмори някакво проклятие — не по неин адрес, а по адрес на потенциалния си убиец.

— Не съм мъртъв.

— Но за малко да умреш! — От очите й се стрелкаха светкавици. — Как смеят!

Девил разбра, че тя е в шок.

— И двамата сме живи.

Успокоителните му думи не стигнаха до ума й. Тя му обърна гръб и закрачи напред-назад из стаята.

— Не мога да повярвам! Това не може да се случи!

Девил я последва към леглото.

— Няма да им позволя! Няма! Ти ми принадлежиш. Няма да те дам! — Тя се обърна, видя го пред себе си и отново го сграбчи за реверите. — Чуваш ли? — Широко отворените й очи се напълниха със сълзи. — Няма да те загубя!

— Аз съм тук, при теб. Разбира се, че няма да ме загубиш. — Девил се опита да я прегърне и усети, че тя цялата трепери от напрежение. — Вярвай ми.

Тя впи поглед в лицето му. Сълзите вече се стичаха по бузите й.

— Прегърни ме — заповяда той.

След кратко колебание тя се подчини. Бавно отвори юмруците си и сложи ръце на кръста му. Облегна глава на рамото му, все още напрегната, скована — и изпълнена с решителност.

Девил обхвана брадичката й, вдигна лицето й към своето и сърцето му преля от болка и гняв: бузите й бяха смъртнобледи, в очите гореше дива мъка. Сведе глава и целуна студените й устни.

— Няма да ме изгубиш — пошепна той. — Никога няма да те напусна.

По тялото й премина тръпка. Тя затвори очи, надигна се и му предложи устните си. Той я целуна с готовност. Целувката продължи дълго и бавно, но неизбежно събуди страстта. Той се нуждаеше от нея, тя се нуждаеше от него — двамата се нуждаеха от доказателство, че са живи, за да прогонят призрака на смъртта.

Онория се откъсна за малко, надигна се още и обгърна тила му с две ръце. Вкопчи се в него, вкопчи се в пулсиращия живот, намерил израз в целувката им. Страстта си проби път като буйна река и отнесе със себе си всички страхове, всички съзнателни мисли.

Никой не попита дали е правилно, никой не направи опит да се отбранява срещу тази сила, достатъчна, за да отрече смъртта, която двамата бяха погледнали в очите. Те се отдадоха на силата, отдадоха се един на друг. Съблякоха дрехите си, без да усетят, и ги нахвърляха по пода. Усещането за допир до топла кожа, за търсещи ръце, за нежни устни и езици завладя сетивата им, подхрани и засили желанието им. Голи и възбудени, двамата отидоха в леглото, прегърнаха се, отделиха се един от друг, отново се сляха. Чуваше се тих шепот, раздуван с дълбокото ръмжене на Девил и със задъханото пъшкане на Онория. Никой не бързаше. Оставиха си достатъчно време, за да се опознаят отново с нови очи и изострени сетива. Девил изучи всяка мека извивка, всяка частица топла кожа, всяко местенце, където усещаше пулса й, всяка отделна ерогенна зона. Омагьосана като него, Онория завладя отново стоманеното му тяло, наслади се на силата му, на реакциите му, на умението му. Той направи всичко, за да я задоволи — а тя от своя страна стори всичко, за да му го върне. Времето спря, докато двамата се изучаваха един друг, даряваха си удоволствие. Шепотът премина в тихи викове и задавени стонове. Едва когато и двамата се изтощиха, Девил падна по гръб и вдигна Онория върху себе си. Тя го възседна, изви гръб и го прие дълбоко в себе си.

Времето се пръсна като кристална ваза. Късчетата увиснаха между тях, изпълнени с чувства. Впили погледи един в друг, двамата замряха за миг. После Онория затвори очи. Усещаше биенето на сърцето му дълбоко в себе си, вкусваше силата, проникнала в нея — сила, която я владееше. Девил също затвори очи, за да се наслади докрай на меката женственост, което го бе приела, и осъзна, че тя го е оковала така здраво, че никога няма да се освободи. Но той и не искаше.

Двете тела се движеха в съвършено съзвучие, двете души бяха обединени извън всяко мислене и желание. Вече бяха достатъчно опитни и не бързаха. Наслаждаваха се на всяка малка стъпка по дългия път, докато пред тях се отвориха вратите на рая и двамата влязоха там заедно.

— Когато не съм у дома, няма да пускате в къщата никого, освен Вейн и лелите ми, разбрахте ли, Уебстър? Ако някой иска да посети съпругата ми, ще кажете, че нейна светлост не се чувства добре. През следващите седмици няма да приемаме гости — докато случаят се изясни.

— Разбрано, ваша светлост.

— Вие и мисис Хил ще се погрижите никой да няма достъп до ястията и напитките. Впрочем, проверихте ли останалото бренди?

— Да, ваша светлост. В бутилката нямаше отрова. — Уебстър изпъна рамене. — Уверявам ваша светлост, че не съм сипал в гарафата отровено бренди.

Девил го погледна спокойно.

— Убеден съм в това. Назначавали ли сме скоро нови прислужници?

Уебстър видимо се отпусна.

— Не, ваша светлост. Заради бала докарахме няколко души от Самършам. Само служители, които отдавна се радват на вашето доверие. Сред прислугата няма чужди хора, ваша светлост. — Устремил поглед към някаква невидима точка в стената, Уебстър продължи: — Снощи всеки от персонала се е занимавал с отредената му дейност. Мога да ви уверя, че всеки прислужник е бил там, където е трябвало да бъде, и е правил каквото трябва. Не мисля, че някой е намерил време да влезе в покоите ви и да сложи отровата. Според мен трябва да изхождаме от факта, че гост, който знае къде се намират покоите на ваша светлост, е дошъл тук и е изсипал отровата в гарафата.

— Така изглежда. — Девил също беше стигнал до това заключение… и до още едно. Обърна се към Слиго, който чакаше до вратата, и нареди: — От този миг нататък ти ще придружаваш нейна светлост, където и да отиде. Когато е на публично място, ще вървиш редом с нея, не зад нея. — Погледна верния си служител в очите и завърши: — Пази я като живота си.

Слиго кимна. Той дължеше живота си на Девил и не намери нищо особено в тази заповед.

— Давам ви думата си, че никой няма да се приближи до нея, но… — Лицето му потъмня. — Щом аз трябва да съм до нейна светлост, кой ще стои при вас?

— Аз много пъти съм гледал смъртта в очите… тези покушения не ми казват нищо ново.

— Ако позволите да направя едно предложение, ваша светлост — намеси се Уебстър. — Поне един слуга…

— Не — отсече Девил и никой не посмя да възрази. — Аз съм напълно в състояние да се грижа за себе си. — Тонът му не търпеше противоречие и двамата мъже се поклониха мълчаливо. — Свободни сте — кимна леко херцогът.