Стефани Лорънс
Годеницата на Дявола (13)

13

— Станаха 334. — Онория подреди списъците в скута си и започна да брои отначало.

Девил, загледан в профила й, вдигна вежди. Двамата се намираха в утринния салон. Онория седеше в единия ъгъл на дивана, той се бе разположил удобно в другия. Тя броеше положителните отговори на поканите за големия бал, който леля му Хорейша даваше утре вечер на Баркли Скуеър, за да обяви, че семейството е свалило траурните дрехи. Девил се засмя и вдигна един от списъците, плъзнал се на пода.

— Значителен брой гости за това време на годината. Времето е ужасно и началото на ловния сезон бе отложено, затова много хора останаха в града. Например Чилингуърт. Не разбирам защо леля е счела за нужно да покани и него.

— Той е граф — напомни му Онория, без да вдига поглед, и посегна към списъка. — Ти сигурно го познаваш от цяла вечност.

— Така изглежда. Бяхме заедно в Итън.

— Още тогава ли бяхте съперници?

— Не бих определил Чилингуърт като съперник. По-скоро като досадна муха.

Онория се опита да скрие усмивката си. Девил беше свикнал да идва при нея в салона веднага след обяда, докато вдовстващата херцогиня почиваше. Оставаше при нея около половин час, разполагаше се в другия край на дивана, присъствието му изпълваше цялото помещение и завладяваше съзнанието й. Двамата си говореха спокойно. Ако някой от братовчедите беше донесъл нова информация, той я съобщаваше незабавно.

Нейните собствени разследвания засега не даваха резултат. Вдовстващата херцогиня удържа на думата си и въведе Онория във висшето общество. Двете правеха утринни, следобедни и вечерни визити, постепенно Онория опозна всички важни дами и бе приета в най-тесния кръг. За съжаление въпреки жаждата за клюки и скандали, типична за женската половина от обществото, тя не научи абсолютно нищо за живота на Толи и за евентуалните му врагове.

— Изникна ли нещо ново? — попита тя, заета да подрежда списъците.

— Случайно да. — Когато Онория рязко вдигна глава, Девил пренебрежително изкриви уста. — Не възлагай големи надежди. Демон се върна.

— Успял ли е да открие слугата на Толи?

— Да. Мик помни отлично последната вечер. Казал на Демон, че когато се върнал вкъщи, Толи не бил на себе си от гняв. За съжаление не пожелал да му каже причината.

Онория се намръщи.

— Не е искал ли?

— Мик, разбира се, го е попитал.

— И?

— Получил недвусмислен съвет да се занимава със собствените си работи. Абсолютно нетипично за Толи.

— Това е странно, нали? — промълви Онория.

Девил кимна.

— Мик се грижи за Толи още от детските му години. Винаги когато имаше проблеми, Толи се доверяваше на Мик. Беше много откровен с него.

— Така значи… — Онория размишляваше трескаво. — Толи е имал тайна, която не е можел да сподели дори с Мик. Но каква?

— Там е въпросът. — Той я погледна сериозно и добави: — Както и необичайното време.

— Какво означава необичайно време?

— Онази вечер Толи се прибрал вкъщи почти час, след като си тръгнал от Маунт Стрийт.

Досега братовчедите предполагаха, че Толи е прекарал нощта в компания в някакво заведение и там е научил тайната, която му е коствала живота. Сега трябваше да сменят версията.

— Мик сигурен ли е за времето? — попита напрегнато Онория.

— Да. Спомня си го съвсем точно, защото изобщо не очаквал Толи да се прибере толкова рано.

Онория кимна.

— Какво е разстоянието от Маунт Стрийт до жилището на Толи?

— Толи живееше на Уигмор Стрийт, на около двайсет минути от къщата на чичо.

— Възможно ли е да се е отбил при някой приятел?

— Приятелите му живеят далече. Вече разпитахме всички, питахме даже по съседните къщи, но през онази нощ никой не го е видял.

Онория трябваше да зададе още един въпрос.

— Тази информация връзва ли се по някакъв начин със слуха за извършено безчестие, донесен от Лусифър?

— Изобщо не се връзва. — След кратко колебание Девил обясни: — Не можем да изключим, че през това време се е случило нещо решаващо, но ми се струва доста невероятно. Ако се е случило онова, което си мислехме ние, то е станало по-рано, но това не обяснява защо Толи е бил силно развълнуван едва след излизането от Маунт Стрийт.

След като беше престанал да се сдържа в нейно присъствие, лицето му издаваше много повече отпреди и видяното я изпълваше с тревога. Слухът за извършеното безчестие явно го мъчеше, дори да не беше в пряка връзка със смъртта на Толи.

— Какво ти е?

Девил изкриви лице.

— Аз съм глава на семейството и не ми харесва, когато в избата ми лежат трупове.

Онория извърна глава.

Мълчанието се проточи няколко минути. Онория мислеше за въпросите, породени от спомените на Мик, докато Девил, външно напълно отпуснат, следеше израза на лицето й.

— Каза ли на другите? — попита след малко Онория.

— Те чакаха пред вратата заедно с Демон. Докато аз се занимавам със слуха за безчестните дела на член от семейството, те се опитват да съберат още информация. Ричард и Демон разпитват тукашните файтонджии, а Гейбриъл се занимава с метачите. Вейн и Лусифър обхождат кръчмите и се надяват да попаднат на някой пияница, който е видял кога си е тръгнал Толи.

— Според мен обхватът е твърде широк.

Девил въздъхна и се облегна на дивана.

— Права си. — И с поглед към тавана добави: — И те като мен се чувстват безпомощни. Трудно ми е да си го представя, но…

— Невинаги нещата вървят като по вода само защото ти си заповядал — отговори твърдо Онория.

Девил вдигна вежди.

— Мисля, че си права… — В гласа му звучеше искрена самокритика. В следващия миг обаче атмосферата се промени. Двамата се ослушаха и Девил посегна към един от списъците. — Предполагам — рече той, без да вдигне глава, — че ще присъстват всички гранд дами?

— Разбира се — усмихна се Онория.

Въпреки че двамата вече общуваха много по-непринудено, пламъчето в тях все още гореше, винаги готово да лумне — при най-малкото докосване, при най-безобидната непредпазлива забележка. Онория гореше от желание да му съобщи, че е взела решение, окончателно и еднозначно, непоколебимо. Беше размишлявала дълго и основно и стигна до заключение, че е взела предвид всички трудности. Много повече обаче бяха предимствата и възможностите — затова беше решена да приеме предизвикателството.

Затова реши да започне, както, възнамеряваше да продължи. Балът на Хорейша щеше да се превърне в сцена за съгласието й. Вече упражняваше усърдно малката си реч…

Тя примижа и се върна в действителността. Всевиждащият поглед на Девил бе спрян върху лицето й. Бузите й пламнаха.

Той се усмихна като вълк и се надигна.

— Отивам да се видя с Хобсън. Човекът е дошъл специално от Сейнт Ив, за да ми представи резултатите от жътвата. — Поклони се елегантно и се сбогува: — Желая ти хубав следобед, мила моя.

— И аз, ваша светлост — отговори Онория с очарователно кимване.

Когато той протегна ръка да отвори вратата, черната лента на ръката му се наби в очите й и тя се намръщи. Шестте седмици траур, наложен от семейството, изтичаха тази вечер. Девил трябваше да свали тази черна лента най-късно утре сутринта. Непременно трябваше да го направи.

Вечерта на бала започна за Онория с благоприятни знаци. Непривично нервна, готова да завоюва мъжа на сърцето си, облечена и фризирана особено грижливо, тя слезе по стълбата в залата. Както обикновено, Уебстър се появи точно навреме. Когато тя стъпи на последното стъпало, той вече отваряше вратата на салона. Погледна я и лицето му се озари от възхищение — само за секунда, но това повиши извънредно много самочувствието на Онория.

— Добър вечер, Уебстър. Тук ли е вече негова светлост?

— Разбира се, мадам… мис, исках да кажа. — Уебстър се усмихна смутено, но бързо си възвърна обичайната сдържаност. — Негова светлост ви очаква. — Той отстъпи настрана и й даде път.

С ведро изражение, макар че нервите й бяха опънати до скъсване, Онория влезе в салона.

Девил стоеше до камината и при влизането й се обърна рязко. Както винаги, бързият му поглед я измери от главата до петите. Днес обаче спря, щом стигна до сребърните й обувчици, подаващи се изпод полите на роклята, а после непоносимо бавно се върна отново нагоре. Погледът му обхвана всички детайли на синьо-зелената копринена рокля. Фината материя загръщаше тялото й като втора кожа. Съзнавайки ефекта на роклята, Онория не носеше бижута — само един златен гребен в косата.

Погледът му буквално я разсъблече и тя спря да диша.

С гъвкавата стъпка на хищник той прекоси салона, без да я изпуска от поглед. Протегна й ръка и тя я пое без колебание. Натискът на пръстите му й показа, че трябва да се завърти бавно и тя го направи с удоволствие. Погледът му свободно проникваше през тънката рокля и пареше кожата й. Когато отново се обърна към него, тя видя как устните му се извиха в усмивка.

— Много съм задължен на модистката.

— На модистката значи! — Онория го изгледа отвисоко. — А какво остава за мен, моля?

— За теб е цялото ми внимание. — С тези думи Девил я привлече към себе си. — Само за теб и за никоя друга.

Ръката му притисна гърба й. Онория се сгуши в него и му предложи устните си. Той я пресрещна на половината път и когато устните им се срещнаха, Онория изпита чувството, че лети.

За да не загуби опора, тя се хвана за реверите на фрака му. Другата му ръка обхвана дупето й. Кожата й пламтеше под пръстите му — двата пласта коприна не можеха да го предотвратят. Тя се отпусна с готовност в обятията му, предаде се на изкусителните му устни и на своето собствено парещо желание.

Магията ги държеше в своя плен. Не бяха способни да кажат колко минути са минали в тази замайващо нежна целувка. Едва стъпките в залата сложиха край на опиянението.

Девил вдигна глава и погледна към вратата. Онория чакаше, без да се отмести настрана. Единствената му отстъпка пред приличието, когато вратата се отвори и влезе майка му, бе да махне ръка от дупето й, а с другата внимателно да я обърне към вратата. Нито с дума, нито с жест се опита да скрие, че досега я е целувал.

Онория примигна. Замайването не я напускаше. Когато херцогинята я погледна, тя все още стоеше на пръсти, едната й ръка беше на гърдите на Девил. Като истинска гранд дама майката на Девил се направи, че не забелязва нищо.

— Ако сте готови, мили мои, предлагам да тръгваме. Безсмислено е да чакаме в този салон.

Девил наклони глава и подаде ръка на Онория. Тя сложи пръсти върху неговите и го последва навън. Вече се чувстваше напълно спокойна.

Пътуването до дома на Джордж Синстър на Баркли Скуеър не продължи й пет минути. След още пет Онория и Девил бяха в компанията на десетки роднини. Салонът беше пълен със Синстърови: едри, надменни господа и властни дами, които напълно засенчваха поканените на вечеря членове на висшето общество.

Тоалетът на Онория предизвика фурор. Дамите от семейство Синстър й кимаха окуражително и се усмихваха сърдечно, господата Синстър я гледаха с нескрито учудване. Лусифър пръв си позволи да преведе погледите с думи.

— Знаете ли, мис Анстрътър-Уедърби, ако Девил не ви беше открил пръв, сега щяхте да сте обсадена от цяла рота обожатели!

Онория се усмихна и се постара да изпише на лицето си изумление.

Поднесоха вечерята в седем, защото балът започваше в девет. Без да се притеснява от шумните разговори, Уебстър, взет за случая от Сейнт Ив Хаус, тържествено оповести, че масата е сервирана.

Девил взе подръка леля си и предостави Онория на Вейн. Тя моментално си спомни, че на погребението на Толи бе станало същото, и се обърна шеговито към придружителя си:

— Винаги ли го замествате, когато се наложи?

В първия момент Вейн се стресна, но после на лицето му изгря усмивка.

— Би било по-редно да се каже, че си осигуряваме взаимно защита на гърба — обясни той с типичното си високомерие. — Девил е само няколко месеца по-голям от мен и се познаваме буквално от първите си дни на тази земя.

Онория усети в учтивия му тон искрена привързаност и се зарадва. Вейн я отведе до стола вляво от Девил и зае мястото от другата й страна. С такива съседи я очакваше много приятна вечеря.

Разговорите на масата се въртяха около актуалната политика на страната. Онория слушаше с необичаен за нея интерес, опитваше се да си състави представа за възгледите на Девил и да ги добави към онова, което вече знаеше за негова светлост херцог Сейнт Ив. Докато поднасяха изисканите ястия, тя разглеждаше лицата на присъстващите. Всеки Синстър носеше на лявата си ръка черна лента. Лявата ръка на Девил беше съвсем близо до нея. Тя извърна леко глава и неволно посегна към неговата лента, едва видима върху черния фрак.

Бързо сведе глава към чинията си и преглътна едно проклятие.

Изчака, докато станаха от масата и всички отидоха в огромната бална зала, за да разгледат декорациите. Гостите едва започваха да пристигат и Хорейша ги посрещаше на входа. Когато стигнаха до другия край, Онория спря, мушна пръст под траурната лента и я дръпна. Девил я погледна въпросително.

— Защо продължаваш да я носиш?

Той се поколеба, въздъхна и отговори, без да я погледне:

— Защото още не сме заловили убиеца на Толи.

Като се има предвид пълната липса на следи, надали ще го намерят, каза си горчиво Онория, но запази тази мисъл за себе си.

— Наистина ли е необходимо? — попита тя, измервайки с поглед строгия му профил. — Един малък валс няма да замъгли разума ти, нали?

Той се усмихна и поклати глава.

— Имам чувството… — Гледайки право пред себе си, обясни: — Не, сигурен съм, че съм пропуснал нещо… съществената следа.

Онория разбираше, че той се чувства виновен заради неспособността си да въздаде справедливост на убиеца на Толи. Не беше нужно да й го признава.

— Имаш ли представа в каква посока трябва да се търси тази следа?

— Не и това ме подлудява. Сигурен съм, че съм видял нещо, че знам нещо, но не мога да се сетя. То е като фантом, който отново и отново се изплъзва от погледа ми — щом се обърна, той току-що е изчезнал.

В тона му имаше толкова безпомощност, че сърцето й се сви от болка. По-добре да смени темата.

— Кажи ми, ако обичаш, лейди Осбалдстоун принадлежи ли към семейство Синстър?

Девил обърна поглед към достолепната дама, която седеше на един диван наблизо и ги зяпаше, без да се крие.

— Далечна роднина. — Вдигна рамене и добави: — Но това се отнася за цялото висше общество.

Двамата обиколиха салона, като все по-често се спираха да говорят с гостите и напредваха все по-бавно, защото залата бързо се пълнеше. Цялото изискано общество се бе събрало за единствения бал на Синстър през сезона.

Девил не се отделяше от Онория. Виждаше как тя въздейства на другите мъже и стискаше зъби, за да не покаже, че това го вбесява. Настроението му бързо се помрачаваше — лош знак, като се имаше предвид, че вечерта тепърва започваше. Много му се искаше да помоли Онория да не танцува, но тя все още не беше негова жена.

Освен това тя обичаше да танцува — той го знаеше, без да я е питал. Въодушевлението й от музиката беше достатъчно доказателство. Все още не знаеше дали ще й разреши да танцува с някой от многобройните кавалери. Отначало реши да помоли братовчедите си да го заместят, но и те като него не бяха свалили траурните ленти. Затова сега се бореше с дивия си собственически инстинкт и страдаше мълчаливо.

Когато музикантите започнаха да свирят — твърде рано според него, настроението му се влоши още повече. Още докато на сцената настройваха инструментите, лорд Ейнсуърт се приближи до тях и обяви тържествено:

— Уважаема мис Анстрътър-Уедърби, за мен ще е чест… не, аз ще съм ви благодарен от сърце, ако благоволите да танцувате с мен този валс.

Лордът увенча молбата си с елегантен поклон и погледна Онория много сериозно, почти с обожание.

Девил усети как целият се напрегна. Ала си отказа радостта да забие юмрук в безобидното лице на Ейнсуърт. С огромно усилие на волята овладя всички импулси за насилие и зачака напрегнато съгласието на Онория. Съзнаваше, че ще й позволи да танцува, без да прави сцена. Когато обаче Онория протегна ръка на натрапника, Девил усети как самообладанието го напуска.

— Много ви благодаря, милорд. — Онория се усмихна ведро и докосна съвсем леко пръстите на Ейнсуърт. — Но тази вечер не танцувам.

— О, скъпа мис Анстрътър-Уедърби, вашето поведение е израз на невероятното ви чувство за такт. Простете ми, че се осмелих да предложа…

Лорд Ейнсуърт говореше ли, говореше, но Девил много скоро престана да го слуша. Когато му стана ясно, че и Онория не чува нищо от тирадата, той я прекъсна безцеремонно:

— Съжалявам, Ейнсуърт, но отиваме при лейди Джърси.

Всички в залата знаеха, че Сади Джърси не понася угодничеството на Ейнсуърт, затова Девил изобщо не предложи на лорда да ги придружи. Ейнсуърт се сбогува потиснато. Девил и Онория се усмихнаха един на друг и се скриха в навалицата. Валсът започна и двойките се понесоха по паркета.

Девил стисна ръката на Онория и я поведе навън. Трябваше да минат през цялата бална зала, но той вървеше толкова бързо, че никой не се осмеляваше да ги спре. Най-сетне откри една празна ниша, натика Онория вътре и затърси подходящи думи да изрази въодушевлението си. Когато най-сетне отвори уста, каза нещо съвсем друго:

— Ти нямаш причини да не танцуваш.

Тонът му не изразяваше нищо, лицето му беше мрачно, погледът му беше устремен към пода. Онория погледа малко сведената му глава, усмихна се разбиращо и отговори с видимо самодоволство:

— Разбира се, че имам.

Погледът й го предизвика да възрази и когато той не каза нищо, тя се усмихна още по-нежно и предложи:

— Искаш ли да поседнем малко при лейди Осбалдстоун?

Девил нямаше такова желание. Старият боен кон щеше да го побърка със злобните си намеци, но в сегашното си състояние остро се нуждаеше от отклоняване на вниманието. Затова пое дълбоко въздух, кимна и поведе Онория към дивана, на който седеше старата дама.

— Ако някой някога се е съмнявал, мисля, че въпросът е решен — каза тихо Вейн и посочи събраните около дивана в другия край на залата.

Гейбриъл, удобно облегнат на една колона, кимна.

— Еднозначно. Макар че лейди Осбалдстоун в никакъв случай не отговаря на нормалната представа за сватовница.

Вейн не откъсваше поглед от гърба на Девил.

— Как ли Онория го е убедила да седнат при стария боен кон?

— Както и да го е направила, ние скоро ще останем без водач — въздъхна Гейбриъл и изпразни чашата си.

— Така ли мислиш? — попита с присвити очи Вейн. — Аз пък мисля, че той владее положението.

— Ами! — Гейбриъл раздвижи могъщите си рамене и потръпна. — Само като си представя, че някой ден и аз ще изпадна в неговото положение…

Вейн избухна в смях.

— Безсмислено е да се опитваш да избягаш от съдбата си. Нашият високоценен водач винаги е твърдял това. Което поражда интересния въпрос за неговата съдба. Как мислиш, кога?

Гейбриъл погледна към весело бъбрещата Онория и стисна устни.

— Още преди Коледа?

Вейн изпухтя многозначително.

— Дано да е преди Коледа.

— Какво трябва да стане преди Коледа?

Двамата се обърнаха и лицата им моментално се затвориха.

— Добър вечер, Чарлз. — Гейбриъл кимна на братовчед си и веднага се обърна на другата страна.

— Говорим за предстоящата сватба — благоволи да обясни Вейн.

— О, сватба ли ще има? — осведоми се с учтив интерес Чарлз. — Кой ще се жени?

Гейбриъл го погледна втренчено. Вейн примигна и след кратко колебание отговори:

— Девил, естествено.

— Силвестър? — Чарлз изглеждаше много изненадан. — О, имате предвид онази стара история с мис Анстрътър-Уедърби?

— Стара история? — повториха в един глас двамата братовчеди.

— Да, стара — повтори натъртено Чарлз, докато с преувеличено внимание приглаждаше ръкава си. Най-сетне вдигна поглед и като забеляза слисаните физиономии насреща си, въздъхна: — Добре, щом непременно искате да знаете, ще ви кажа. Аз разговарях доста подробно с мис Анстрътър-Уедърби за този случай и тя ме увери, че никога няма да се омъжи за Силвестър.

Вейн погледна Гейбриъл, Гейбриъл погледна Вейн.

— Кога си говорил с Онория Прюдънс? — попита остро Вейн.

Чарлз го изгледа с вдигнати вежди.

— В Самършам, след погребението. И още веднъж малко след пристигането й в Лондон.

— Аха. — Вейн размени поглед с Гейбриъл.

Гейбриъл въздъхна.

— Още ли не знаеш, скъпи Чарлз, че дамите са склонни да променят решенията си?

Чарлз го изгледа отвисоко.

— Мис Анстрътър-Уедърби е изключително добре възпитана дама с невероятно чувство за такт.

— Освен това е красива и блестяща и Девил положи всички усилия да я завладее — този път със съвсем почтени на мерения. — Гейбриъл посочи дивана в другия край на залата. — Ако не вярваш, отвори си очите и гледай.

Погледът на Чарлз проследи протегнатата му ръка и в челото му се вдълбаха бръчки. Точно в този момент Онория сложи ръка върху лакътя на Девил и му каза нищо. Той сведе глава, за да я чуе по-добре. Поведението им издаваше доверие и интимност. Погледът на Чарлз помрачня.

Вейн го изгледа подигравателно.

— Ние залагаме на Девил обаче няма кой да приеме облога.

— Хмм… — Гейбриъл отново разкърши рамене. — Какво ще кажеш за сватба преди Коледа и наследник преди свети Валентин? — И се ухили многозначително.

— Пак трябва да се намери някой, който да приеме облога — отговори с усмивка Вейн.

— Прав си, но ще посмеем ли? — попита тихо Гейбриъл и се приготви да се смеси с гостите. Вейн го последва.

— Дявол те взел! Толкова ли нямаш доверие в главата на семейството?

— Разбира се, че имам пълно доверие в способностите му, но трябва да признаеш, че за да създадеш наследник, трябва много повече от един банален акт. Ела да намерим Демон. Той ще ти каже…

Думите им заглъхнаха в навалицата. Чарлз остана сам, мрачно загледан в двойката на дивана.