Стефани Лорънс
Годеницата на Дявола (2)

2

— Какво търсиш тук, жено?

Въпросът, с който завърши серията от цветисти проклятия, изречени с такъв гняв, че даже бурята спря да ги послуша, върна Онория в съзнание. Тя вдигна поглед към властната фигура върху гърба на неспокойния жребец, отстъпи крачка назад и посочи безжизненото тяло на земята.

— Намерих го преди няколко минути. Прострелян е. Не мога да спра кървенето.

Думите бяха изречени с цялото достойнство, на което беше способна в момента, и моментално привлякоха вниманието на ездача. Доволна от себе си, Онория му обърна гръб и отново коленичи до ранения. Не чу стъпките му и бързо се обърна да види какво става. Той не помръдваше. Смаяна, Онория проследи как гърдите под черния жакет се издуха и се изпълниха с въздух. В момента, когато погледна към нея, чертите му станаха още по-строги.

— Притискайте компреса по-силно!

Без да изчака да разбере дали тя ще го послуша, той скочи от гърба на коня с толкова силно и гъвкаво движение, че на Онория отново й се зави свят. Ядосана на себе си, тя насочи вниманието си на ранения.

— Нали това правя през цялото време — рече тихо тя и притисна компреса с две ръце.

Мъжът завърза коня на близкото дърво и закрачи към нея.

— Натискайте с цялата си тежест.

Онория се намръщи, но въпреки това изпълни нареждането на непознатия. Тонът на дълбокия глас издаваше, че е свикнал да му се подчиняват. Съзнавайки, че се нуждае от помощта му, за да спаси ранения, тя реши, че сега не е подходящият момент да възразява. Чу го да идва по-близо и потръпна от звука на стъпките му. Изведнъж той забави ход, сякаш се колебаеше, и спря. Онория понечи да се обърне, но отново чу стъпките му.

— Искам да видя раната.

Наистина ли бе чула леко треперене в гласа му — толкова дълбок глас, че го усети с цялото си тяло. Тя се отмести и хвърли бърз поглед към непознатия. Лицето му беше абсолютно безизразно, не издаваше никакво чувство — явно само си беше въобразила, че гласът му е потреперил.

Онория повдигна напоения с кръв компрес и се отмести още малко, за да може непознатият да види раната. Той изръмжа нещо неразбрано, кимна й и тя побърза отново да притисне компреса към дупката.

Онория вдигна поглед и видя смръщването му. Той вдигна тежките си клепачи и погледите им се срещнаха. Изразът в забележителните му очи отново я стъписа. Как беше възможно в зелените им зеници да се крие цялото знание на света?

Точно над главите им отекна гръм. Поредната светкавица избухна в призрачна бяла светлина.

Онория се стресна и с мъка успокои дишането си. Обърна се отново към своя спасител и видя, че той не сваля поглед от нея. Започнаха да падат първите едри капки и листата на дърветата зашумяха. Мъжът вдигна глава.

— Трябва да го отнесем на сухо място. А и ние да се подслоним. Бурята почти стигна до нас.

Той се изправи с гъвкаво движение. Онория, все още на колене, неизбежно плъзна поглед по тялото му. Видя високи ботуши, дълги, мускулести бедра, стройни хълбоци и тънка талия, невероятно широк гръден кош и най-сетне стигна до лицето му. Мъжът беше висок, строен, силен, с дълги крайници и невероятни мускули — с една дума, зашеметяващ.

Внезапно гърлото й пресъхна и това я вбеси.

— И къде ще се подслоним, ако мога да попитам? До най-близкото имение има няколко мили. — Мъжът я погледна иронично и гневът й отлетя в миг. — Или не съм права? — попита несигурно тя.

Той кимна с глава към гората.

— Наблизо има къщичка на горски работник. Зад завоя се отклонява тясна пътечка.

Той явно знаеше за какво говори и Онория въздъхна облекчено.

— Как ще го пренесем дотам?

— Аз ще го нося. — Той не каза „естествено“, но Онория го чу съвсем ясно. На лицето му падна сянка и той добави: — Би било добре да превържем раната, преди да го вдигна.

Мъжът свали жакета си, хвърли го на близкия храст и измъкна ризата през главата си. Онория моментално сведе поглед към ранения. След секунди непознатият пъхна под носа й риза от най-фин лен и тя неволно се възхити на дългите, гъвкави пръсти на ръката му.

— Нагънете ризата, сложете я върху раната и стегнете превръзката с ръкавите.

Онория погледна ризата с известен скептицизъм, но въпреки това я взе и погледна мъжа в лицето, стараейки се да не вижда широките, загорели от слънцето гърди, покрити с къдрави черни косъмчета.

— Ако ме смените за малко и притискате раната, аз ще сваля фустата си. Трябват ни повече превръзки.

Той явно се изненада, но само кимна, клекна и сложи ръка върху компреса. Онория се дръпна като опарена и стана.

Бързо, без да мисли какво върши, тя мина от другата страна на пътеката, вдигна полата си и развърза връвта, която стягаше фустата.

— Сигурно не носите кюлоти?

Онория прехапа устни, за да спре възмутения си вик, и хвърли поглед през рамо, но дяволският ездач все така беше с гръб към нея. Когато не му отговори веднага, той продължи:

— Така ще се сдобием с още материал за превръзки.

Онория свали фустата си и отговори сковано:

— За съжаление не мога да добавя нищо повече.

Когато се върна при мъжа, той вдигна рамене и промърмори:

— Е, и аз не твърдя, че ги харесвам особено…

Представата, която думите му събудиха в главата й, беше направо ужасяваща. Онория коленичи до мъжа и го удостои с унищожителен поглед, но се оказа, че напразно е изразходвала силите си — той беше съсредоточил цялото си внимание върху лицето на ранения. Изпълнена с възмущение, тя добави още една причина да е нащрек с него.

Сгъна фустата си, уви я в ризата му и когато той освободи раната, притисна дебелия компрес върху нея.

— Издърпайте ръкавите. Аз ще го повдигна, за да стегнете превръзката.

Онория неволно си каза, че сигурно ще му е много трудно да носи тежкото, отпуснато тяло. Много скоро обаче разбра, че се е лъгала. Той вдигна ранения с лекота и едновременно с това се изправи. Онория също скочи. Мъжът притисна ранения до гърдите си. Тя хвана единия ръкав и протегна ръка да намери другия. Пръстите й напипаха топла кожа и усетиха потръпването на силни мускули. По дяволите, не биваше да забелязва такива неща! Най-сетне намери втория ръкав, издърпа го и върза двата края на плосък възел.

Спасителят й издиша шумно и отново я уплаши. В очите му светна странен блясък.

— Да вървим. Ще се наложи да водите Сюлейман. — И посочи с глава черното чудовище, което преспокойно хрупаше трева в края на пътя.

Онория измери жребеца с недоверчив поглед.

— Сюлейман е бил проклет турчин.

— О, така ли?

Тя се обърна и го погледна пронизващо.

— Говорите сериозно, нали?

— Не можем да го оставим тук. Ако се паникьоса от бурята и се откъсне, може да причини вреди. Или да нарани някого.

Изпълнена с ужас, Онория взе жакета му от храста и отново измери жребеца със скептичен поглед.

— Сигурен ли сте, че няма да ме ухапе? — Като не получи отговор, тя се обърна към мъжа и го изгледа обвинително. — Наистина ли очаквате от мен да…

— Просто вземете юздите. Сюлейман ще се държи прилично, гарантирам.

Тонът му издаваше типичното мъжко нетърпение и раздразнителност. Ядосана, Онория прекоси пътя и застана пред едрия жребец. Той я погледна право в очите и разтърси глава. Решена да не показва страха си, Онория метна жакета на седлото, отвърза юздите и понечи да тръгне. Ала не успя да направи и крачка, защото жребецът не се помръдна от мястото си.

— Хайде, Сюлейман, не се инати.

Щом чу гласа на господаря си, грамадният жребец се раздвижи и послушно тръгна след водачката си. Онория бързаше напред, опитвайки се да стои далече от чудовищните зъби на животното. Спасителят й кимна доволно и закрачи след нея.

Намираха се в самото сърце на гората. Листакът над главите им беше много гъст и въпреки това не можеше да спре проливния дъжд.

Онория пропусна мъжа да мине напред и проследи равномерните му движения. Той премести внимателно безжизненото тяло в ръцете си, за да му е по-удобно да го носи, и тя неволно се възхити на силните мускули на гърба му. По бронзовите рамене се стичаха едри капки вода. Онория проследи пътя им и когато изчезнаха в панталона, преглътна сухо.

Не беше в състояние да каже защо гледката я впечатлява толкова силно. Много отдавна беше свикнала да гледа мъже, голи до кръста — още като дете, обичаше да наблюдава селяните на полето и ковачите в ковачницата. Досега никога не се беше задъхвала, но днес… Може би защото имаше пред себе си един наистина великолепен мъжки екземпляр.

Мъжът хвърли бърз поглед назад.

— Защо бяхте сама на пътя?

Той спря за миг, премести тежестта на младия мъж в ръцете си и продължи.

— Всъщност не бях сама — обясни към гърба му Онория. — Връщах се от селото с двуколка. Като видях, че се надига буря, реших да съкратя пътя.

— Къде е двуколката?

— Видях падналия край пътя и слязох да разбера какво става. Точно тогава започна да гърми и конят се подплаши.

— Аха…

Онория присви очи. Отлично си представяше израза на лицето му.

— Не е, каквото си мислите. Възелът беше много здрав. Клонът, на който бях вързала юздата, се отчупи.

Той се обърна към нея с безизразно лице, но устните му вече не образуваха толкова строга линия.

— Разбирам.

Проклето да е равнодушието му! Онория беше готова да хвърли нещо по гърба му, но нямаше какво. Ботушките й от мека кожа не бяха предназначени за разходки в гората — няколко пъти се подхлъзна и едва не падна. Беше й невъзможно да върви в крак с него, но съзнаваше, че не може да го помоли да върви по-бавно, защото бурята все повече се засилваше. Той беше напълно прав да бърза. Откакто се появи непознатият ездач, тя се чувстваше много особено: раздразнителна, невероятно чувствителна към всеки нюанс в поведението му… и ужасно ранима. Той беше рязък, дяволски арогантен — накратко, държеше се невъзможно. И в същото време действаше бързо и сръчно, правеше точно каквото трябва. Би трябвало да му бъде благодарна.

Докато неумело избягваше откритите корени на дърветата, тя стигна до извода, че най-много се ядосва на естествеността, с която той бе поел командването. Никога досега не беше срещала толкова властна личност. Той се държеше, сякаш по природа му е дадено правото да води, да заповядва и да очаква послушание. Като се има предвид нейното положение, тя също беше свикнала да очаква послушание и се дразнеше ужасно от поведението му.

Когато отново се улови, че следи с възхищение играта на мускулите под влажната му кожа, Онория сърдито си заповяда да престане. В гърдите й бушуваше гняв и тя се улови за него като за спасителна котва. Той беше невъзможен — във всяко отношение.

Мъжът погледна през рамо и улови мрачния й поглед. Вдигна вежди, после и кимна едва забележимо и отново се обърна напред.

— Ей сега ще стигнем.

Онория издиша шумно и се постара да успокои гнева си. Кой, по дяволите, е този човек? — запита се тя. Със сигурност е джентълмен. Конят, облеклото и поведението го издаваха. Макар че… не можеше да бъде сигурна. Тя провери впечатленията си и не намери нищо, което да загатва за някаква заплаха. Беше напълно сигурна, че от страна на този мъж не я заплашва опасност. Шестте години работа като гувернантка бяха изострили инстинкта й за тези неща и тя му се доверяваше. Щом намерят убежище, ще се представят един на друг. Като добре възпитана дама тя не можеше да попита за името му. Негово задължение беше да се представи и да попита коя е тя.

Дърветата пред тях се разредиха и след десетина крачки излязоха на доста голяма поляна. Под един вековен дъб се издигаше дървена къщичка с добре запазен сламен покрив. Онория забеляза, че в полянката се вливат две пътеки — едната отляво, другата отдясно. Без да се оглежда, мъжът се запъти право към къщичката.

— Отстрани има нещо като обор. Завържете Сюлейман там — заповяда той с бърз поглед през рамо. — Изберете по-дебела дъска, за да не се счупи.

Злобният й поглед се удари в гърба му. Тласкана от засилващия се вой на вятъра, Онория забърза към навеса. Пред нея се вдигаха вихрушки от листа, поривите на вятъра вдигаха полите й, а черното чудовище дишаше в гърба й. Оборът се оказа съвсем близо до входната врата.

Онория влезе и се огледа за някоя здрава греда, където да завърже юздите.

— Знам, че си свикнал на по-добри условия — рече почти нежно тя, — но засега ще се задоволиш с този жалък обор. — Намери желязна халка, забита в дебела греда, и кимна за радвано. — Слава богу…

Завърза юздата на здрав възел, взе жакета на непознатия и се запъти към изхода. В този момент огромната черна глава се обърна към нея и големите очи я погледнаха с такава молба, че сърцето й моментално се размекна.

— Няма от какво да се плашиш — пошепна окуражително тя и помилва кадифените ноздри. — Стой си спокойно.

След този мъдър съвет Онория събра полите си и се втурна към входната врата. Точно в този миг небето се отвори. Затрещяха гръмотевици, застрелкаха се светкавици, вятърът зави заплашително. Онория изпищя, влетя в къщичката през отворената врата, затръшна я, притисна жакета към лицето си и се облегна на касата, дишайки тежко. Дъжд затрополи по покрива и дървените стени. Вятърът раздруса кепенците на прозорчето и гредите на покрива. Сърцето на Онория биеше като безумно. Въпреки че очите й бяха затворени, тя виждаше съвсем ясно бялата светлина, която носеше смърт.

Когато успя да успокои дишането си, тя отвори очи и видя спасителя си, изправен пред прост нар със сламеник в ъгъла на стаичката. В къщурката беше тъмно. Само през процепите между кепенците проникваше мътна светлина.

— Запалете свещите и елате да оправите леглото.

Трезвата заповед изтръгна Онория от вцепенението. Тя отиде до голямата маса и видя прост свещник с една свещ, до него кремък и прахан. Хвърли жакета на стола, удари кремъка и успя да запали фитила. Мека светлина огря стаята. Дойде ред на леглото. Онория се огледа, учудена от странната сбирка мебели в тясното помещение. До каменната печка стоеше старо високо кресло, срещу него — огромен резбован стол с изпокъсана тапицерия. Столовете, леглото и масата заемаха голямата част от стаята, но покрай стените бяха поставени още скрин и две тромави шкафчета. Леглото стигаше почти до средата на помещението. Онория посегна към грижливо сгънатите завивки в единия край.

— Кой живее тук?

— Един горски работник. През август обикновено е далече оттук. Това е зимната му квартира.

Когато Онория постла сламеника, мъжът се наведе да положи ранения в леглото.

— Почакайте! — извика Онория. — По-добре е да му свалим жакета.

Неземните очи задържаха погледа й, после се устремиха към тялото в ръцете му.

— Опитайте се да издърпате ръкавите.

Онория се поздрави за съобразителността — когато сложи превръзката, се постара да остави жакета свободен. Дръпна внимателно ръкава и след доста усилия успя да го свали. Спасителят й изпухтя недоволно.

— Глупаво конте! Сигурно се е мъчил цял час, докато се напъха в тези тесни ръкави.

Онория вдигна поглед. Този път беше сигурна. При думата „конте“ гласът му бе потреперил. Погледна го втренчено, обзета от ужасно предчувствие.

— Дърпайте по-силно — заповяда раздразнено той. — В момента момчето не усеща нищо.

Тя изпълни нареждането и с негова помощ успя да освободи ранения от тесния жакет. Мъжът най-сетне положи товара си върху грубото одеяло и въздъхна облекчено. Онория се наведе и внимателно избърса влагата от смъртнобледото лице на ранения.

Навън изсъска светкавица. Онория потрепери и се обърна към спасителя си.

— Няма ли да повикаме лекар?

По небето се затъркаля гръмотевица. Мъжът извърна глава, вдигна тежките си клепачи и впи поглед в лицето й. В ясните зелени зеници — безвременни, вечни, изпълнени с потиснатост и празнота — Онория прочете отговора.

— Той няма да оцелее, така ли?

Мъжът отново спусна клепачи и поклати глава. Черните коси нападаха по лицето му.

— Сигурен ли сте? — попита тя, макар да знаеше, че е прав.

Устните му потръпнаха.

— Смъртта ми е добре позната. — Забележката увисна в студения въздух и Онория изпита благодарност, когато той благоволи да обясни: — Бях при Ватерло. Голяма победа, както чухме по-късно. Ад на земята за оцелелите. За един ден видях да умират повече мъже, отколкото, нормален човек вижда през целия си живот. Сигурен съм… — Отекналият гръм заглуши думите му почти напълно. — Няма да изкара нощта.

В стаичката се възцари тишина. Онория му повярва веднага. Тъгата, която чу в думите му, не остави и сянка от съмнение.

— Нали видяхте раната? Кръвта пулсираше… Куршумът е засегнал сърцето или някой от големите съдове наоколо. Затова не можем да спрем кървенето. — Той посочи дебелата, вече обагрена в червено превръзка. — Момчето умира по малко с всеки удар на сърцето си.

Онория погледна в невинното лице на младежа и шумно пое въздух. Обърна се към своя спасител и неподвижното му лице не успя да я измами. Студенината му отново събуди подозренията й. Заля я вълна на съчувствие.

Той събра вежди, смръщи чело, наведе се и вдигна жакета на ранения. Показа й едно от копчетата, цялото в кръв, и кимна многозначително.

— Какво има?

— Копчето е отклонило куршума. Вижте тук. — Той вдигна жакета и Онория видя съвсем ясно вдлъбнатината в края на копчето и обгорелия плат. — Ако не е било копчето, куршумът е щял да мине право през сърцето.

Онория изкриви лице.

— Не знам как да го нарека… — Когато той я погледна с празни зелени очи, тя безпомощно вдигна рамене. — При тези обстоятелства сигурно е било нещастие. Защото сега ще умира бавно…

Мъжът не каза нищо, а продължи да оглежда копчето. Онория стисна устни, за да спре въпросите, напиращи на устните й, но не издържа.

— Обаче?

— Обаче… — Той се поколеба, но продължи: — Изстрел в сърдечната област от оръжие с дълга цев. Калибърът е малък, значи не е било нито пушка, нито ловен пистолет. Стреляно е от доста голямо разстояние, защото близкият изстрел щеше да обгори по-голяма повърхност. Наистина необикновено. Такъв изстрел изисква забележителна сръчност.

— И забележително хладнокръвие, бих казала.

— Права сте.

Дъждът продължаваше да се лее. Капките барабаняха по стените и кепенците. Онория изпъна гръб.

— Ако запалите огън, ще стоплим вода и ще се опитам да избърша кръвта, доколкото е възможно. — Предложението й предизвика учуден поглед, но тя го посрещна с непоколебима увереност. — Щом е осъден да умре, поне да е чист.

В първия момент реши, че го е шокирала — да, той изглеждаше стъписан. После кимна и съгласието му я убеди окончателно, че се чувства отговорен за умиращия.

Онория отиде до печката и той я последва — учудващо безшумно за толкова силен мъж. Тя се обърна и за малко да си глътне езика, като го видя съвсем близо до себе си.

Господи, какъв едър мъж — много по-висок, отколкото го бе преценила първоначално. Самата тя се смяташе за висока, но той я надвишаваше с цяла глава. Раменете му закриваха свещта и впечатляващото му лице беше в сянка. Черната коса образуваше тъмен ореол около главата. Съвършеното въплъщение на принца на мрака. За първи път през живота си Онория се почувства малка, крехка, невероятно уязвима.

— До обора има помпа. — Той се пресегна покрай нея и откачи котела от куката. — Ще се погрижа и за Сюлейман, но първо ще запаля огън.

Онория се отдръпна бързо. Задиша по-спокойно едва когато той клекна пред печката и започна да реди цепениците. Беше ли близо до нея, гласът му събуждаше в тялото й крайно обезпокоителни усещания.

Огънят се разгоря бързо. Онория се разрови в скрина и намери чисти дрехи и кутия с чай. Мъжът мина покрай нея и на път към вратата откачи от куката голяма кофа. Резето щракна и Онория се обърна. Той стоеше на прага, гол до кръста, тялото му бе ярко осветено от поредната светкавица — първична фигура в първична обстановка. Вятърът нахлу в помещението, но бързо бе изгонен отново навън. Вратата се затръшна. Непознатият изчезна.

Върна се едва след седем гръмотевици. Когато чу отварянето на вратата, Онория въздъхна облекчено. Обаче забеляза, че е мокър до кости, и отново се притесни.

— Вземете това. — Подаде му най-голямата кърпа, която бе намерила, и взе котела от ръцете му. Окачи го на куката и зачака водата да се затопли, стараейки се да не гледа как той подсушава забележителното си голо тяло. Най-сетне водата се стопли и тя напълни приготвената купа.

Той я чакаше до леглото. Искаше й се да му заповяда да отиде до печката, за да изсъхне добре, но реши да си мълчи. Погледът му беше устремен в лицето на умиращия.

Онория сложи купичката върху шкафчето до леглото, намокри кърпата, която беше донесла, и внимателно почисти лицето на младежа. Отстрани праха и мръсотията и въздъхна тихо. Чистотата подчертаваше невинността и младостта на умиращия… и жестокостта на смъртта му. Тя стисна устни и продължи работата си, докато стигна до напоената с кръв риза.

— Оставете на мен.

Онория се отдръпна. Две точни движения и лявата страна на ризата вече я нямаше.

— Дайте ми кърпа.

Онория намокри чиста кърпа и му я подаде. Двамата продължиха заедно под трепкащата светлина на свещта. Тя се учудваше на нежността на тези големи ръце и беше трогната от вниманието, с което този пращящ от здраве и жизненост мъж се грижеше за умиращия.

Най-сетне свършиха. Онория зави младежа и събра мръсните кърпи в легена. Непознатият го вдигна, отнесе го в ъгъла и раздвижи схванатите си мускули.

— Девил?

Викът беше съвсем тих и Онория помисли, че се е излъгала. Обърна се и се втурна към леглото. Клепачите на ранения трепкаха.

— Девил. Искам… Девил.

— Разбира се, успокойте се — пошепна нежно тя и сложи ръка на челото му. — Дяволът не е тук. Няма да го пуснем близо до теб.

Момчето се намръщи и поклати глава под ръката й.

— Не! Искам да го видя…

Корави ръце обхванаха раменете на Онория и тя едва не извика, когато непознатият я вдигна и я остави настрана. Щом престана да усеща докосването й, младежът отвори стъклените си очи и се опита да се изправи.

— Не мърдай, Толи. До теб съм.

Онория проследи с разширени от ужас очи как мъжът зае нейното място и внимателно натисна момчето обратно в леглото. Гласът му, докосването му веднага успокоиха умиращия — той се отпусна назад, видимо умиротворен, и се взря в наведеното над него мъжко лице.

— Добре, че те намерих — пошепна той с пресекващ глас. Уморена усмивка пробяга по хлътналото му лице. Изведнъж в очите му светна тревога. — Трябва непременно да ти кажа…

Последните думи бяха задушени от пристъп на кашлица, която прерасна в болезнен гърч. Едрият мъж го прегърна и утешително го притисна до гърдите си, сякаш искаше да му даде малко от своята сила. Когато кашлицата утихна, Онория донесе чиста кърпа. Мъжът я взе от ръцете й и изтри кръвта от устните на момчето.

— Толи?

Не получи отговор. Раненият отново бе изгубил съзнание.

— Вие сте роднини. — Онория бе разбрала това в мига, когато момчето отвори очи. Приликата личеше не само по високото чело, но и в извивката на веждите, във формата на очите.

— Братовчеди. — Тиха тъга смекчи строгите черти на мъжа. — Първи братовчеди. Той е от младата гвардия. Още не е навършил двадесет години.

Онория неволно се запита на колко години е самият той — вероятно към трийсетте, но й беше невъзможно да определи възрастта му по лицето. Поведението му създаваше впечатление за дълъг жизнен опит.

Докато го наблюдаваше, мъжът протегна ръка и с безкрайна нежност отмахна една къдрица от бледото чело на момчето. Тихата въздишка на вятъра отново се извиси в див вой.