Стефани Лорънс
Годеницата на Дявола (7)

7

На следващата сутрин Онория взе участие в неделната служба в църквата и се върна в къщата с Луиза Синстър. Майката на Толи й благодари за помощта, която е оказала на сина й, а Онория учтиво я увери, че това е било съвсем естествено. Луиза започна да й разказва за сина си и за връзката му с Девил. Момчето обожавало своя голям братовчед като герой.

Обектът на това обожание не счете за нужно да се яви на светата литургия. Когато дамите отидоха да закусят, се оказа, че той ги е изпреварил. Онория хапна препечена филийка, изпи чаша чай и се прибра в стаята си.

Девил навярно е излязъл на езда. Денят беше великолепен и сега херцогът вероятно обикаляше земите си. Дяволският му жребец сигурно се чувстваше превъзходно след толкова сладкиши и го носеше с лекота през полята.

За Онория това означаваше, че може да прави каквото си иска. Трябваха й само три минути, за да облече елегантния си костюм за езда в яркосин цвят. По отношение на облеклото тя изпълняваше всички изисквания на една Анстрътър-Уедърби. Нахлупи кокетната шапчица, нагласи перото, за да се полюлява дръзко над слепоочието й, и излезе.

В конюшните нямаше никой. Онория влезе спокойно в най-близката постройка и огледа боксовете. Разделящите стени бяха толкова високи, че не виждаше какво има зад тях. Стаичката със седлата се намираше в другия край и тя се запъти право нататък.

Голяма ръка се стрелка към нея и я завлече в един от боксовете.

— Какво, за бога…?

Дъхът й пресекна. Твърдата прегръдка й беше толкова добре позната. Онория се обърна — и веднага съзря опасността.

— Не смей да ме целуваш! Ще викам!

— Как мислиш, дали някой ще ти се притече на помощ?

Онория примигна и трескаво затърси подходящ отговор.

— Освен това не можеш да викаш, докато те целувам. — Тя отвори уста и пое дълбоко въздух.

Когато и стана ясно, че това не е добър ход, вече беше много късно. Той се възползва безсрамно от случая. През ума й мина мисълта, че би трябвало да се съпротивлява, но веднага я забрави, обгърната от топлина, страст и блаженство. Устните му се движеха върху нейните, арогантни и самоуверени, езикът му се плъзна между тях, започна да я милва и не престана, докато тя цялата запламтя. Онория се опитваше да се вразуми, повтаряше си, че върши нещо нередно, скандално, но вместо това сетивата й крещяха, че трябва да получи още повече.

Когато Девил я целуваше, тя забравяше всичко друго. Това прозрение дойде, когато той най-сетне вдигна глава. До момента, когато устните му се отделиха от нейните, нито една мисъл не бе намерила опора в главата й и там цареше само блажена празнота. Сега обаче шумовете от конюшнята нахлуха в съзнанието й и се смесиха със задъханото й дишане. Чувстваше се разглобена, но продължаваше да стои на краката си — благодарение на него, както забеляза. Той я притискаше до гърдите си и краката й едва се докосваха до пода.

— Мили боже! — Онория напразно се опита да стъпи на земята. В погледа й святкаше паника. Опасен ли го беше нарекла? Какво омаловажаване! Той беше смъртоносен.

— Добро утро, Онория Прюдънс. — Дълбокият му глас предизвика добре познатото разтреперване. — Ще ми кажеш ли къде отиваш?

— О… — Тя погледна във всезнаещите зелени очи и се опита да събере остатъците от разума си. — Търся си кон. Сигурна съм, че имате много.

— Бих могъл да ти препоръчам една високомерна, своенравна кобила, която много ще ти подхожда. Къде искаш да отидеш?

— О, просто ще пообиколя.

Той я държеше толкова здраво, че тя не можеше да се отдели от него. Опита се да се изтръгне, но той не й позволи.

— Но ти не познаваш околността и може да се загубиш. По-добре да пояздим заедно.

Онория забрави сдържаността си и сърдито се опита да го отблъсне. Той се засмя тихо и я остави да се мъчи. След малко сведе глава и обсипа лявото й ухо с нежни целувки. Останала без дъх, смутена и ядосана, Онория го изгледа унищожително.

— Който ти е дал името, е улучил право в десетката!

— Хъли.

Онория зяпна смаяно.

— Мисис Хил те е нарекла Девил?

Той се ухили сатанински.

— Тя ми беше бавачка. Кръсти ме Девил, когато бях само на три годинки. Всеки ден повтаряше: този дявол Синстър…

— Значи още като дете си бил тиран?

— Със сигурност.

Силно покашляне зад гърба й я стресна. Девил я освободи от прегръдката си и застана пред нея.

— Какво има, Мартин?

— Извинете, че ви безпокоя, ваша светлост, но номер едно на северната граница се е повредила. Мистър Кърби помоли да отидете лично.

— Кажи на Кърби, че след половин час съм при него.

— Веднага, ваша светлост. — Мартин се поклони и изчезна.

Онория изпъна гръб.

— Какво се е случило?

— Една от вятърните мелници се е повредила — обясни Девил и посегна към ръката й. — Тази област е блатиста и вятърните мелници задвижват дренажни помпи.

— О! — Преди да се усети, Онория вече вървеше между боксовете. — Къде ме водиш?

Той я изгледа учудено.

— Ще ти избера кон. Нали затова си дошла?

След десет минути Онория излезе от двора на гърба на бодра кафява кобила — след Девил. По едно време й хрумна да му избяга, но веднага отхвърли тази идея. Той сигурно ще я настигне само след минути.

Напуснаха парка по друг път. Веднага зад стените чуха тракането на мелниците и колкото повече яздеха на север, толкова по-силно ставаше то. Повредената мелница беше най-голямата. Девил остави Онория отпред в сянката и слезе, за да поговори с работника.

Тя не се заинтересува особено от разговора им. Когато потеглиха обратно, подхвана най-важната тема.

— Имаш ли представа кой би могъл да е така нареченият разбойник по пътищата?

Въпросът бе формулиран съвсем ясно.

Вместо да отговори, той й изнесе цяла лекция за отводнителните системи. Когато влязоха в двора, Онория беше чула достатъчно, за да твърди, че Синстърови са маниаци и на тема земя. Освен това вече имаше съвсем ясна представа какво мисли домакинът й за нейния интерес към убийството на братовчед му.

На следващата сутрин Онория изчака до прозореца, докато Девил излезе на езда. Едва тогава изтича в обора и помоли един ратай да оседлае кафявата кобила. Когато излезе от имението, тя извика зарадвано и препусна към гората.

Заобиколи селото и след повече от час стигна до дългия прав път, където бе намерила застреляния Толи. Кобилата сякаш усети, че тук е станало нещо страшно, но Онория я спря с уверена ръка, плъзна се от седлото и върза юздата за един храст.

Тъкмо когато прекоси пътя, тя чу тропот на копита. Спря и се вслуша — непознатият ездач препускаше право към нея.

— Проклятие! — Онория се обърна назад и се затича към кобилата си.

Нямаше време да се качи на седлото. Огледа се безпомощно, търсейки някакво скривалище, но не откри нищо.

Приближаващият се непознат вероятно бе напълно безобиден, може би мистър Посълтуейт. Онория застана до кобилата и наложи на лицето си най-надменното, най-скучаещото изражение, на което беше способна. Кой би могъл да й забрани да се разхожда по този път, щом има желание?

Скоро ездачът се показа зад завоя. За съжаление не беше мистър Посълтуейт. Черното чудовище спря точно пред нея и Девил изфуча разярено:

— Какво търсиш тук?

Онория го изгледа невинно.

— Реших да се поразтъпча.

— И да се насладиш на гледката — допълни саркастично той.

От всички страни ги заобикаляше гора. Онория изгледа Девил с присвити очи.

— А ти какво правиш тук?

Той върза коня си за близкото дърво, обърна се безмълвно и застана точно на мястото, където бяха намерили Толи. Решена да не се предава, Онория го последва.

— И ти като мен не вярваш, че е бил разбойник по пътищата или бракониер, нали?

Девил изпухтя раздразнено.

— Не съм чак такъв глупак.

Онория не го изпускаше от поглед.

— И? Как мислиш, кой е убиецът?

— Още не знам, но ще разберем.

— Ние? — Онория беше сигурна, че тя не е включена в сметката. — Вие — имам предвид теб и братовчедите ти — веднага започнахте разследване, нали?

Девил шумно изпусна въздуха от дробовете си.

— Както правилно заключи, не е бил нито разбойник, нито бракониер. Убийството на Толи е предварително замислено. Убиецът има мотив и ние го търсим. Мотивът ще ни отведе при него.

— Доколкото чух, засега нямаш никаква отправна точка.

Той втренчи поглед в лицето й и тя се опита да се пребори със смущението си.

— Толи обичаше да се забавлява. Докато аз се оглеждам тук, другите обикалят Лондон — посещават балове, игрални салони, въобще всички места, където е ходил.

— И публичните домове — добави язвително Онория.

Девил изобщо не се трогна.

— Да, разбира се.

— Но той беше едва на двайсет години! — Онория напразно се стараеше да не изглежда твърде шокирана.

— И какво от това? — попита той с обичайната си арогантност. — Синстърови започват още като момчета.

Той беше пример за подражание и го знаеше много добре. Онория реши да изостави темата. Девил вече беше влязъл в храстите.

— Какво търсиш? Оръжие ли?

— Толи не носеше оръжие. — Той поклати глава и обясни: — Надявам се да открия нещо необичайно. Вятърът може би е довял някакъв предмет към пътя.

Онория реши да му помогне. След малко се изправи, завъртя шапчицата си, защото перото й падаше в очите, и попита:

— Как мислиш, защо Толи е минал по този път?

— Вероятно е бил тръгнал към семейното имение — отговори Девил, без да вдигне глава.

— Леля ти е на мнение, че е искал да се посъветва с теб, но не знае за какво.

Девил се обърна гневно.

— Да не си разпитвала леля Луиза?

Тонът му я подразни.

— Просто разговаряхме. Тя ми благодари и започна да ми разказва за сина си. — Когато погледът му остана все така строг, Онория небрежно махна с ръка. — Ти каза пред всички, че Толи е бил убит от разбойник, и никой не се съмнява в думите ти. Даже майка ти е убедена, че е така.

— И слава богу. — Девил я удостои с почти презрителен поглед и отново се зае за работа. — Само това ми липсваше, и жените да се намесят.

— О, така ли? — Онория ровеше с дълга пръчка в купчина шума. — Ти май никога не си се замислял, че жените също могат да дадат своя принос?

— Ако знаеше какъв принос се готвеше да даде майка ми, нямаше да ми зададеш този въпрос. Написа писмо до властите, което щеше да ги изправи на нокти… ако го бяха получили.

Онория се насочи към следващата купчина.

— Ако не ни принуждавахте да живеем с това отвратително чувство за безпомощност, ако не ни избутвахте настрана с доброжелателния съвет да си гледаме бродериите и да плетем чорапи, сигурно нямаше да реагираме така отчаяно. — Тя размаха пръчката и добави: — Помисли малко: как щеше да се чувстваш ти, ако трябваше да живееш със съзнанието, че никога, никога няма да извършиш нещо със собствени сили.

Той я гледа дълго, после лицето му се затвори и отново й посочи купчината.

Претърсиха и двете страни, но не откриха абсолютно нищо. Накрая възседнаха конете и потеглиха към къщи, задълбочени в мислите си за смъртта на Толи. Стигнаха до портата към парка, без да си кажат нито дума.

Докато препускаха под златните тополи, Онория хвърли поглед към Девил и каза:

— Леля ти иска да ти даде като спомен от Толи сребърната манерка, която си му подарил за рождения ден. Беше в жакета му, когато го намерихме. — И когато Девил кимна мрачно, тя добави остро: — Разбойникът явно не я е забелязал.

Той я изгледа предупредително, но тя изобщо не се впечатли.

— Освен това леля ти спомена, че ако Толи е бил в трудно положение, е щял да се обърне първо към главата на семейството, т.е. към теб, а не към баща си или към Чарлз. Възможно ли е причината, поради която те е потърсил, да е и мотив за убийството му?

В погледа на Девил проблеснаха искри и Онория кимна триумфално. Най-сетне го бе изпреварила с един ход. Най-сетне му бе дала да разбере, че и тя може да разсъждава логично.

Той, мълча, докато стигнаха до конюшните. Свали я от коня и я задържа в ръцете си.

— Нито дума на маман или на Луиза. Не е нужно да разлайваме кучетата.

Онория срещна погледа му с хладно пренебрежение.

— Ако чуеш или видиш нещо, веднага ми кажи.

— А ти ще ми казваш ли какво си научил? — попита невинно тя.

Лицето му помрачня.

— Не прекалявай, Онория Прюдънс.