Лесли Даунър
Последната наложница (9)

V

Камбаните в коридора на Горния купол тихо иззвъняха. По коридора се чуха стъпки, придружени от изблици момчешки смях. Вратата се отвори и стаята се изпълни с аромат на мускус. Дамите коленичиха.

Времето като че ли спря. Сачи стоеше с лице, притиснато о пода. Чу, че се налива саке, чу как глухо потракват дървените чашки, чу гласове и смях. Сладкият аромат на тютюнев пушек се смесваше с мириса на парфюми и звука от запалване, всмукване и почукване на къси лули.

— Елате, госпожице!

Прислужничките я въведоха в спалнята на шогуна. Тя почти не забеляза великолепните мебели, разкошните завивки на леглото, блясъка на червено и златно и лъскавата кувертюра от бяла коприна. Отдясно на подиума, на ръка разстояние от ложето на шогуна, беше приготвен по-малък и по-тънък дюшек с лъскава възглавница, а до него кутии с козметика и дневно кимоно. Тук щеше да спи тя, след като изпълни своите задължения. Малко встрани имаше още два дюшека, по един от всяка страна. Този до ложето на шогуна беше за мадам Чийо, а до нейния — за проповедничката.

Сачи коленичи, свела ниско очи. Момичетата се суетяха около шогуна. Чу приглушен звън — те много внимателно поставиха сабите му в горната част на ложето, чу шумолене на коприна — сваляха дрехите му и му помагаха да облече нощница.

Най-после той легна. Положи глава върху възглавница с червени копринени пискюли. Без да смее да го погледне, Сачи се загърна плътно в робата си и зае мястото си до него. Дюшекът беше толкова мек и пухкав, че тя имаше чувството, че плува. Момичетата загасиха лампите, като оставиха да свети само една. Чу как прошумоляха мадам Чийо и проповедничката, заемайки местата си от двете им страни.

В мрака тя лежеше, стискаше очи и едва дишаше. Чувстваше топлината на тялото на шогуна като жив въглен до себе си. Миризмата на потта му, смесена с парфюма му, беше толкова силна, че направо я задушаваше. После към нея се протегна ръка, която разтвори нощната й роба.

— Красота — прошепна един момчешки глас.

Настана тишина. Усещаше как очите му обхождат тялото й. След това една ръка, мека като на жена, погали корема й. Тя потрепери от докосването му. Лека като перце, ръката продължи нагоре, погали гърдата й, обгръщайки я цялата за миг.

— Красота — отново прошепна гласът.

Нежно докосна зърното й с пръсти, погали с длан вдлъбнатината между гърдите и слезе надолу до пъпа, много бавно, сякаш я изследваше. После раздалечи краката й. Тя почувства как топлата му ръка гали вътрешната страна на едното бедро, после на другото. В тялото й напираха непознати усещания. Но тя беше прекалено изплашена, за да им обърне внимание — боеше се от това, което можеше да се случи по-нататък. Каквото и да правеше той, тя трябваше да го понесе.

Почувства нежно, но силно побутване. Тя покорно се остави да я обърне по корем. Обзе я страх, който прогони от главата й всички мисли. Ръката му разтвори още повече краката й. Моментът беше дошъл: върху себе си усети тежкото му тяло. Смачкана под него, хлъзгава от потта му, тя имаше чувството, че я разкъсват.

От болка и ужас изкрещя. Тласъците и пъхтенето продължиха сякаш цяла вечност. Заровила лице във възглавницата, тя си мислеше колко ли още ще издържи. Но тогава се случи нещо странно. Непознато усещане нахлу в тялото й. Първо погъделичка корема й, после запълзя нагоре по гръбначния й стълб.

Крайниците й сякаш се разтопиха. Чувството се качи до гърлото й. Съвсем не беше неприятно. Всъщност беше направо прекрасно.

После всичко изчезна. Тя забрави за болката и страха. Потънала в усещането, изгубена в неговия аромат, от устните й се изплъзна стон. Шогунът също изстена и се отпусна тежко върху нея.

Известно време лежаха в тишина. Свестявайки се, Сачи почувства огромно облекчение. Беше се свършило, тя беше оцеляла. Но не бе направила нищо, не знаеше какво да прави. Ами ако той беше почувствал отвращение от нея, ако повече не желаеше тя да му е наложница?

Той протегна ръка. Чу се звънтене.

— О! — викна той.

Една прислужница се втурна и коленичи. Тя запали дълга лула, подаде му я и отново се оттегли.

Сачи се обърна и го погледна. На мигащата светлина гладките му гърди грееха бледи като на човек, който никога не е работил на полето и дори не е ходил на слънце; човек, който цял живот е бил далече от въздействието на природата.

Погледът й мина нагоре и видя една нерешителна брадичка, после деликатна уста, извита като лък в краищата. Следваше носът, леко чип, върху овално лице, после тесни кафяви очи под тънки вежди. Белотата на кожата му продължаваше до върха на главата му, която беше бръсната по самурайски. Прибраното му кокче се беше разхлабило и кичури от напомадената му коса висяха край лицето му.

Не приличаше на никого от мъжете, които беше виждала. Всъщност той не беше мъж, а Бог. Това беше шогунът, повелителят на цялата велика страна на изгряващото слънце. Това беше също така първият мъж, когото виждаше, откакто беше влязла в женския дворец. За смаяните й очи той превъплъщаваше всички благородни качества, които тя би могла да си представи. И ето го, легнал до нея с нехайно разтворена копринена роба.

Той я наблюдаваше строго. Като че ли изследваше всяка извивка по лицето й. Прокара пръсти по бузата й, по брадичката и по вдлъбнатината на шията й.

— О-юри-но-ката… — каза младият мъж, разделяйки сричките. Имаше ясен, малко висок глас. — Мадам Юри? — той смукна от лулата си. После я изтръска, добави още тютюн, хвана машата, взе въглен и отново я запали.

— Ще бъдем ли приятели? — попита почти жаловито.

Сачи занемя, шокирана и изплашена, че този важен човек й говори директно и с такъв всекидневен език. Тя почувства как будните уши зад него се наострят, за да доловят всяка дума. Да се осмели ли, помисли си тя, да му отговори? Пое си дълбоко дъх.

— Господарю? — прошепна тя.

— Казвай ми Кику — отвърна той. — Така ме наричат моите жени. Кикучио е името, което имах като малък.

Тя знаеше, че трябва да се подчини, въпреки че това, което й нареждаше да прави, беше против всички правила на протокола.

— Господарю… искам да кажа, Кику-сама — прошепна тя напрегнато, заеквайки на интимните срички. Дочу съвсем слаб шум откъм сенките. — Сигурно знаете… че тяхно благородие…

Тя показа с ръка към купчините завивки от двете им страни.

— Не се притеснявай за тях — каза той и й се усмихна. — Очи и уши има навсякъде. Няма да кажа нищо, което да ти навреди.

Когато те видях за първи път, ти беше в градините — добави той дяволито. — Не го знаеше, нали! Тичаше насам-натам, смееше се, подритваше черешовите цветчета с крак, косата ти се вееше. Изглеждаше толкова сладка, като малко момиченце.

Сачи почувства, че се изчервява. Не смееше да каже нито дума. Той я погледна и се засмя не с куртоазния смях на дамите от двора, когато ги злепоставяха, а с искрен, весел смях.

— Не съм виждал човек като теб — продължи той, вече сериозен. — Ти беше като сърна — свободна и грациозна. Лицето ти е направо съвършено. Кожата ти е толкова бяла, толкова гладка, толкова свежа. Като на лотос. Устните ти. — Той ги погали с пръсти — Очите ти са зелени, тъмнозелени. Като гора от борове в планината. Всички мои жени са избрани заради красотата им, но никоя не е като теб, с изключение, разбира се, на принцеса Кадзу, твоята господарка. Вие двете сте като черупките на една и съща мида. Тя ми каза за теб. И щом те видях, аз започнах да те откривам отново и отново. Сигурен съм, че нашите съдби са преплетени.

Сачи лежеше мълчаливо. Опита се да не го гледа, но от време на време не можеше да устои и плахо повдигаше очи към лицето му.

Той замълча, за да напълни отново лулата си, и продължи, сякаш мислеше на глас.

— На този свят всичко е в ръцете на боговете и на нашата карма. Никой не може сам да избира съдбата си. Аз съм затворник също като теб. Призванието ми е да бъда шогун. Моите предшественици — Иейоши, Иесада — прекараха живота си тук, в двореца, със своите прислужници и наложници. Свиреха музика и пишеха поезия, организираха лов на елени и обучаваха соколи. Аз си мислех, че и моят живот ще бъде такъв.

Но нещата се развиха по различен начин. Напуснах замъка. Пътувах по източния морски път и видях петдесет и три прочути забележителности. Няколко пъти съм ходил в столицата и съм преговарял със Сина на небесата. Видях и своя народ, хиляди човешки същества. Никога не бях виждал хора като тях. Те не са като самураите, те не крият своите чувства. Животът им е изписан върху лицата. И ти си такава. Ти носиш слънчевата светлина в това мрачно място.

— Господарю — ужасено промълви Сачи. Един мъж не биваше да разкрива толкова себе си, още по-малко пред недостойно момиче като нея; и това не беше кой да е, а самият шогун. Да се интересува от най-дребни неща в нисшите същества, намекваше за слабост пред подслушващите в сянката; а да сравнява нея с тях можеше да се приеме като укор към усилията им да я направят по-изискана. Без да се смути, той продължи:

— Сега моите отговорности стават още по-тежки. От мен се очаква да бъда истински генералисимус, обуздаващ варварите, а не просто да нося титлата. Утре тръгвам за Осака, за да поведа моята войска срещу бунтовниците на Чошу.

Последните думи той изрече, изкривявайки презрително уста по самурайски. После се разсмя обезоръжаващо.

— Нека да се наслаждаваме на последната ми нощ тук — каза той. — Имам да ти говоря за толкова много неща. Когато се върна, ще се опознаем истински. Сега… Нека те погледна.

Той вдигна косите й, падащи на гладки тежки кичури през пръстите му. После разтвори нощната й роба. Тя затвори очи и усети как ръката му гали корема й. Усещаше топлината на кожата му, вдъхваше миризмата му. Погали я нежно и започна да сваля ръката си надолу.

— Толкова гладка, толкова мека… Като цвете — прошепна той.