Лесли Даунър
Последната наложница (42)

III

Сачи се събуди преди изгрев и лежеше, очаквайки нетърпеливо първите нишки светлина да се промъкнат през дървените капаци. Таки беше прекарала нощта тук, грижейки се за нея. Сачи я повика, за да отвори капаците.

В далечината кукуригаха петли. Отвърна им петел от района на двореца.

Пееха птици, жужаха насекоми, сладките ухания на пролетта нахлуваха вътре. Кучета лаеха лудо заради разбуждането на града. Биеха камбани на храмове, а барабани отмерваха часа, но звуците бяха леки и редки, сякаш половината жители бяха изчезнали.

Като наложница на покойния шогун Сачи получи една от най-хубавите стаи в двореца. Тя сложи огледало върху един статив и на проникващата в стаята бледа светлина се взря в лицето, отразяващо се в лъскавата метална повърхност. Огледа гладкия блед овал, правия, почти орлов нос, тесните дръпнати очи, малката уста. Имаше нещо, което й убягваше, още нещо пропуснато, стига да можеше да го съзре. Защото тя не искаше да види само себе си, а и една непозната: своята майка, която следваше действията й от някакво много далечно място.

Таки коленичи до нея и започна да сресва косите й.

— Хару, изглежда, познава майка ти — рече тя, — а не е споменавала нищо през всичките тези години. Сигурно се е случило нещо, нещо ужасно, за да се разплаче така. Това въобще не й е присъщо.

Времето беше толкова малко, толкова малко, а Сачи трябваше да научи толкова много.

Хару чакаше във външната стая. На дневната светлина брокатът беше изгубил част от блясъка си. Сачи го погали с пръсти, сякаш се боеше, че ако го прибере, повече никога няма да го види — магията, която хвърля, ще се развали, жената, която се е върнала, ще изчезне. Тя повдигна очи към Хару.

— Кажи ми нейното име, сестро — помоли Сачи. — Как е името й?

— Добре, мадам.

Сачи се намръщи. Хару никога не я беше наричала „мадам“; винаги й казваше „сестричке“.

— Но първо те моля да ми разкажеш за този брокат. Откъде го взе?

Сачи се усмихна.

— Имала съм го винаги, но не го знаех — отвърна тя. — Ние се върнахме в селото, където живеех някога. Там родителите ми казаха… Казаха ми, че моят баща ме донесъл при тях, увита в кимоното.

— Баща ти! — Хару пребледня. Очите й се отвориха широко, а ръцете й се вдигнаха и закриха устата й. — Отишъл е чак до… селото?

— Той е далечен братовчед на моите родители. Неотдавна ги посетих пак — рече Сачи, опитвайки се да скрие учудването си. Възможно ли беше Хару да е познавала и баща й?

Хару занемя.

— Искаш да кажеш, че той е жив? — попита тя. — Ти видя ли го? — Взираше се в Сачи, леко усмихната, сякаш под въздействието на разбудените си спомени.

— Не — отвърна Сачи. — Но родителите ми са го видели.

Хару се дръпна, сякаш припомнила си изведнъж коя е и къде се намира.

— И е бил добре? — попита тя доста формално.

— Да, добре. Бил е… — Как да й каже, че е на страната на врага?

Хару обаче беше кръстосала ръце върху своето оби и се поклащаше напред-назад.

— Дайске-сама, Дайске-сама — шепнеше тя с насълзени очи. — По-добре да не бяхме го виждали никога — майка ти и аз. Но тогава… и ти нямаше да си тук.

Една прислужница носеше табла след табла с блюда, каквито Сачи не беше виждала, откакто напусна двореца.

— Разкажи ми… разкажи ми за майка ми, сестро. Как се запозна с нея?

— Ние израснахме заедно — отвърна Хару. — Баща ми беше слуга при баща й. Аз дойдох с нея в двореца. Бях й слугиня. Израснахме заедно — както вие двете. Тя все още ми липсва, не мога да ти опиша колко много.

Нейна слугиня! Таки смаяна издаде гърлен звук, надигащ се някъде дълбоко в гърлото й. Последва дълга тишина.

— Как се казваше тя? — прошепна Сачи.

— Окото — отвърна Хару, произнасяйки с удоволствие всяка сричка. — Окото-ноката. Мадам Окото.

Мадам Окото. В сенките едно от кимоната на закачалката помръдна от течението в стаята.

— Тя беше от рода Мидзуно. Баща й беше господин Тадахира, шамбелан на господарите на Кишу.

Господин Мидзуно… Не беше ли това мъжът, дошъл в двореца да съобщи, че Негово величество е болен, ужасният човек, когото с Таки видяха да слиза от лодката само преди няколко дни? Сачи видя смуглото му, напомнящо ястреб, лице, когато той премина покрай нея зад господаря Огури, облечен като търговец с пътническа шапка, нахлузена ниско над лицето му. Как само се беше вторачил в нея, как викаше, видял сякаш призрак… Та тя приличаше досущ на майка си!

Хару вдигна броката, разтърси го и прокара пръстите си по него, докато не откри избродирания на рамото герб. Сачи го гледаше като омагьосана. Това беше гербът на Мидзуно: трябваше да го познае.

Отвори уста да заговори, но почувства, че я хваща една слаба ръка. Беше забравила, че заедно с Таки дадоха клетва да пазят тайна. Освен принцесата и мадам Цугуко само те двете знаеха, че той е идвал в двореца.

Сачи още го чуваше как вика: „Върви! Върви! Остави ме на мира!“. Ако майка й е от същия род като този ужасен мъж, значи… тя също. Споделят една и съща кръв. При тази мисъл изтръпна.

— Моята майка е била… кърмачка при твоята — каза Хару.

Тя дотолкова беше потънала в разказа си, че не забеляза реакцията на Сачи. Лицето й грееше. Намираше се в друго време, на друго място. Седеше върху петите си, а думите й се лееха:

— Тогава тя беше госпожа Охиро, малката госпожа Охиро. Още тогава, макар и много малка, беше красива. Имаше най-сладкото личице. Въобще не беше срамежлива, сякаш от рано знаеше какво голямо бъдеще я очаква. Ние винаги играехме заедно. Живеехме в замъка Танкаку в Шингу, в областта Кии. При буря се чуваше океанът. Аз лежах на леглото си и слушах как вълните се разбиват в скалите под стените на замъка. Понякога още ги чувам.

Ние учехме заедно. С каквото и да се захванеше тя, го правеше великолепно — четене, калиграфия, писане на поезия, чайна церемония, гадаене с тамян, свирене на кото, алебардата, всичко. Беше много умна, много по-умна от мен. Но необуздана, толкова необуздана… Обикаляше пеша, катереше се по дърветата, по скалите. Представяш ли си! Баща ми казваше, че е трябвало да бъде момче, че за момиче главата й раждала прекалено много идеи. Винаги постигаше това, което желаеше. Можеше да очарова всекиго.

Но с мен се държеше добре. Имаше ме за своя сестра. Бяхме още деца, когато семейство Мидзуно получи нареждане да се преместят в имението си в Едо. Тя каза, че ще отиде само ако отида и аз. Но не останахме дълго там. Две години по-късно тя отиде да служи в двореца и ме взе като своя лична прислужница.

Не бях много по-голяма от теб, когато дойде тук. Дворецът беше огромен! Като безкраен лабиринт. И придворните с пищните си кимона, с нарисуваните си лица. Толкова достолепни, толкова надути. Ужасно се плашех от тях.

Хару въздъхна и избърса сълзата от страните си.

Сачи беше полуколеничила, полулегнала върху татамито, положила брада в дланта си, взряна нагоре в Хару, пленена от нейната история, тя поглъщаше думите й. Застанала на колене до нея, Таки също я слушаше.

Поне сега знаеше, че във вените й тече благородническа кръв, помисли си Сачи. Затова кожата й беше толкова светла, като на аристократ или на призрак, а не светлокафява като на селяните от долината на Кисо. И вероятно затова съдбата я беше довела в женския дворец, също както и майка й.

Нещо повече: и тя беше своенравна. Във вените й течеше същата кръв като на господаря Мидзуно.

— Старата мадам Хонджу-ин тогава беше държанка номер едно — продължи Хару. — Нейно величество Мидайдокоро, съпругата на Негово величество, отдавна беше починала и затова командваше мадам Хонджу-ин. Тя въртеше двореца с желязна пръчка. Ти си мислиш, че Всесилната е строга. Мадам Хонджу-ин беше по-строга, много по-строга. Колко бой съм яла! Цялата бях в синини. Тя беше главна държанка, защото беше майка на наследника. Едно безнадеждно, тромаво момче. Тогава той сигурно беше на двайсет и една. Разказвала съм ти за него. Със слабо тяло и слаб в главата. Всички се надяваха и се молеха друг син да бъде наследникът.

В мига, когато Негово величество Иейоши видя моята господарка, той се влюби в нея. Аз никак не бях изненадана, абсолютно никак. Кой би могъл да й устои? Тя беше толкова красива, умна и лъчезарна — също като теб, сестричке. Точно като теб. Той беше стар и плешив, но мил човек, много добър. Разбира се, имаше много държанки. Но той не беше като баща си — не колекционираше жени, както се колекционират порцеланови статуетки. Носеше добро сърце. Винаги имаше една любимка. Последната беше умряла при раждане. Чухме, че бил толкова тъжен, че не можел да спи и плачел непрекъснато. И тогава пристигнахме ние.

— Какво се случи тогава?

— Той я погледна веднъж и попита: „Как й е името?“. Аз не знаех какво означава този въпрос. Не разбрах, че иска моята господарка да му стане наложница. Тя също се изплаши като теб, когато Негово величество младият шогун попита за теб. Но тя трябваше да го направи, знаеше, че е така. И тъй тя стана мадам Окото, дамата на страничната стая.

Какъв живот живяхме! Настаниха ни във великолепни стаи. Аз бях главната придворна дама. Пред портите на двореца се редяха търговци с куфари и сандъци, пълни с кимона, обита, украшения за коса, козметични комплекти, все за нея. Сановниците, служителите, царедворците и търговците държаха тя да е на тяхна страна, когато се явяваха с молби пред Негово величество. Знаеха, че единственият сигурен начин да се стигне до ушите на Негово величество е чрез нея. Мое задължение беше да подреждам подаръците, които й подаряваха.

Имаше много държанки, но Негово величество обичаше само нея. Викаше я нощ след нощ. Една година след нашето пристигане тя роди син, принц Тадзурувака. Имаше грандиозни тържества и церемония по превръщането му в наследник на Негово величество. Но Негово височество не живя дълго. Спомина се още като бебе. После моята господарка роди дъщеря, принцеса Шиге. Тя също умря…

Гласът на Хару заглъхна. Сачи погледна през рамо. Тя почти усещаше присъствието на майка си, красивата мадам Окото, там, в стаята при тях, коленичила до прозореца с блестяща напомадена коса на букли, облечена в приказното горно кимоно с небесен цвят. Може би в двореца тази жизнена, красива жена се е чувствала като в затвор. Може би е гледала градините вън и е мечтаела да избяга, спомняйки си за замъка Танкаку и плискащите се в брега вълни. Навярно е била самотна сред толкова подаръци.

— Никой не можеше да си представи, че ще се стигне дотам — промълви Хару. — Не мога да кажа дали бяхме тъжни или весели. Животът ни минаваше тук, в двореца. А тя беше все още млада, дори нямаше още двайсет години. — Хару зарови лице в ръцете си. — Положих толкова усилия да забравя! — проплака неочаквано тя. — Мислех, че съм успяла. Но после се появи ти. — Тя се вгледа в Сачи, а по страните й се стичаха сълзи.

Сачи се наведе напред, чувствайки остро с колко малко време разполагат и каква опасност ги заплашва.

— Сестро — започна тя настойчиво. — Моля те да ми кажеш: кой е моят баща? Как той… се срещна с майка ми?

Сенките в стаята се удължиха. Бръмчаха мухи. Една лъскава черна хлебарка запълзя по стената. Таки също беше вперила очи в пространството. Сачи видя, че тя мисли усилено, опитвайки се да събере парченцата на пъзела.

Хару гледаше кимоното. Тя го взе благоговейно и допря в него бузата си. В същия миг тежкият парфюм се понесе из стаята на талази.

— Баща ти — тихо промълви тя. — Ако го беше видяла, може би щеше да разбереш. В лицето ти виждам и него.

Бащата на Сачи… Мъжът, който я занесъл в селото, докато била бебе; мъжът, който сега беше враг.

— Но, Хару, как е възможно да си познавала бащата на моята господарка? — попита Таки, издавайки мислите на Сачи. — Ти никога не си напускала двореца!

— Ще ви кажа — бавно рече Хару. — Пазих тази тайна много дълго. Но сега всичко върви към своя край. Вече нищо няма значение.

Беше… годината на петела, втората година от Каей. Годината преди ти да се родиш. Бяха дошли някакви майстори строители, които да преценят колко ще струва годишният ремонт.

Очите й се скриха в гънките на розовите й бузи — хитра усмивка сбърчи лицето й. За миг тя отново се превърна в старата Хару.

— Винаги когато идваха мъже, наставаше суетня. Ние, жените, се втурвахме да гледаме през решетките. Разбира се, моята господарка, майка ти, никога не участваше в такива глупости. Все пак тя беше държанка на Негово величество, трябваше да се държи достойно. Но Негово величество… Какво да ти кажа? Той трябваше да има наследник. Нали все пак беше шогун. Накратко казано, повече не я повика при себе си. Моята господарка положи усилия да го понесе. Тя винаги беше жизнена, а тогава стана бледа и тъжна.

Онова лято дамите не спираха да цвърчат като птици в гора — шпионираха мъжете с пояси със затъкнати оръжия. Те бяха повечето грозни, съвсем не приличаха на самураи. Промъкваха се наоколо и изглеждаха доста изплашени. Защото обидеха ли някого, им отсичаха главите. Обикновено не обръщахме и най-малко внимание на такива същества. Но имахме ли друга възможност да видим мъже?

Моята господарка беше в стаята си заедно с придворните дами, когато вратата се отвори и влязоха строителите да огледат тавана. Част от бамбуковите летви бяха изгнили и се чупеха. Ние не трябваше да сме там, но никой не ни беше казал, че ще дойдат. Моята господарка мигновено стана и всички веднага излязохме. Но аз забелязах как тя погледна един от дърводелците, който също я погледна. Само за миг, нищо нередно.

Хару затвори очи. Тя се връщаше далече назад в онова отдавнашно време. В стаята цареше пълна тишина. Сачи седеше притихнала, опитваше се да улови всяка дума. Таки я държеше за ръката.

— Майчице, какъв хубавец беше той! — тихо промълви Хару. — По нищо не приличаше на останалите дърводелци. Напомняше актьорите на кабуки, от които толкова се възхищавахме. На нас не ни разрешаваха да посещаваме театъра, но някои от дамите се бяха промъквали. Имаше един много известен актьор, когото обожавахме — Соджиро Савамура. Дърводелецът приличаше доста на него. Казваше се Дайске-сама. Твоят баща.

По-късно говорихме за него. Но не и моята господарка. Тя не отрони нито дума. Това беше под достойнството й. С течение на времето обаче тя ставаше все по-бледа и по-бледа. Не й се ядеше. Отслабна, под очите й се появиха тъмни кръгове, сякаш беше вземала опиум или абсент. Страхувах се, че е болна от туберкулоза.

Хората все казваха, че е болна от болестта на богатите. Но после започнах да си мисля дали някой не е пуснал в храната й прах от печен гущер. На това приличаше — отнесеният й поглед, — сякаш вече изобщо не беше в тялото си.

После един ден тя рече: „Хару, мисля, че ми е направена магия. Прилича на духовен глад“. Духовен глад, така се изрази. „Ден и нощ не мога да мисля за нищо друго. Никога не съм изпитвала подобно нещо. Превърнах се в гладен дух. Ще умра, ако не… По някакъв начин трябва отново да видя този човек.“

Ние всички копнеем за компанията на мъже, но какво можем да направим, освен да понасяме? Да понасяме самотата, уединението, да живеем, без да усетим никога пламък в телата. Тя обаче не се интересуваше какво мислят другите. Винаги искаше да получи каквото желаеше. Помолих един свещеник, мой познат, да ни помогне. Открихме името на мъжа и свещеникът му прати съобщение. Знаех, че Дайске-сама ще дойде. Разбрах го по оня единствен поглед, който си размениха.

Измислихме една история. Господарката ми каза, че отива в храма Дзоджоджи да се моли на гробовете на предците на Негово величество. Каква друга причина би й позволила да напусне двореца? Качихме се в паланкините и потеглихме с група придворни дами и придружителки, придвижващи се пеша. Бяхме посветили две дами в нашата тайна. Те останаха с паланкините в Дзоджоджи, докато ние се измъкнахме. Свещеникът, когото познавах, беше имал връзки с дами от двореца. Той имаше тайна стая в храма точно за тази цел. Баща ти ни очакваше.

Сачи закри уста с ръцете си. Значи такава беше тя, оттам се беше пръкнала. Духовен глад… Това чувство й беше познато. Същата лудост напираше и в нейните вени. Но тя поне… Тя поне не беше стигнала толкова далече като майка си. Не беше загърбила своя дълг и чест.

— След това тя не каза нито дума. Но гладът й не беше утолен. Всъщност той ставаше все по-остър и по-остър и мислех, че накрая ще я съсипе. Отново и отново посещавахме гробовете на предшествениците на шогуна. Негово величество сигурно си е казал, че тя изведнъж е станала много праведна — само дето той въобще не помисли повече за нея. Това беше жалкото. Аз й повтарях непрекъснато, че трябва да престане. Но тя не можеше. Просто не можеше да спре да се среща с Дайске.

Аз обикновено им сервирах саке, докато те си говореха. След известно време като че ли вече нямаше значение нито че той е красив, нито че тя е хубавица. Те просто трябваше да са заедно.

Господарката ми отново напълня. Разцъфтя като цвете. Очите й грееха, цветът се върна по страните й, смееше се и говореше. Когато бяхме сами, тя непрекъснато разказваше за него. Страхувах се, че жените от двореца ще забележат колко е различна. Скоро започнах да чувам клюки и мърморене. Другите наложници ревнуваха, защото тя беше любимката на шогуна. Тя имаше много врагове.

После разбрахме, че е бременна. Но Негово височество не я беше викал от месеци. Ясно беше, че трябва да се отърве от детето, но тя не можеше да го направи. Беше зима. Господарката ми обличаше пласт след пласт кимона, за да скрие корема си. Започна да стои непрекъснато в стаята си, като излизаше само за да отиде в храма и да се види с баща ти.

Роди бебето в храма. Аз й помогнах. Аз те изнесох на дневна светлина. И още те помня — такова дребно сладко бебенце.

Хару погледна Сачи и й се усмихна майчински. Протегна пълната си ръка и нежно я постави върху бузата на Сачи, сякаш за да се увери, че тя не е изчезнала.

— В началото майка ти и баща ти бяха толкова щастливи. Носеха те, гледаха те, не спираха да ти се радват. Но после моята господарка изпадна в паника. „Трябва да се върнем в замъка, рече тя. Те ще ни издирят и ще убият бебето ми.“ „Трябва да си починеш“, настоях аз, но тя беше много наплашена.

Господарката ми започна да плаче. Не можеше да се раздели с теб дори за кратко време. Знаеше, че е отишла твърде далече, че е извършила непростимо престъпление. Беше облякла кимоното, което сега е при теб. Уви те в него и мушна своя гребен в гънките. „Ето, мъниче, рече тя, с това ще можеш да ме намериш някой ден.“ И така стана, нали? По странен начин, но стана.

Хару притисна ръкавите си към очите. Кръстоса ръцете си пред гърдите и се заклати напред-назад. Пое дълбоко дъх.

— После… те сложи в ръцете на баща ти. Занесохме я в паланкина, защото не можеше да ходи. И така… така се върнахме в замъка.

В един от ъглите на стаята прошумоля голям сив плъх. Сенките ставаха все по-дълги и свещите потрепваха с ярка жълта светлина. Настъпваше нощта.

— Когато се върнахме, научихме новината. Братът на моята господарка бил болен. Нелечимо болен.

Сачи трепна. Братът на майка й — господарят Мидзуно; вероятно същият Мидзуно, когото видя, когато прекосяваха реката. Таки се намръщи предупреждаващо — да не казва нищо.

— Тя трябваше незабавно да отиде в имението на семейството в Едо — продължи Хару. — Аз мислех да я придружа, но тя ми нареди да остана. „Ако не се върна утре, рече ми тя, кажи на Дайске да не ме чака. Нищо няма значение, освен моето бебе. Тя трябва да бъде опазена.“ Тя ме закле да пазя тайната. „Никога не разказвай за това, освен на моето дете“, така ми каза. Тя не се върна на следващия ден, нито на последващия. Аз се измъкнах и отидох в храма. Дайске вече беше заминал, вземайки те със себе си. Свещеникът не знаеше къде е отишъл.

Тогава за последен път напуснах двореца. Не можех дори да плача, нито да разкажа на някого какво се е случило. Животът ми приключи. Просто останах тук и си вършех работата. Насочих се главно към обучение на новите момичета.

А после… се появи ти. Ти беше само дете, но в теб имаше нещо, което ми напомни за онова бебе. Мислех си, че ако е оцеляло, ще бъде точно на твоята възраст. И тогава видях твоя гребен. Такъв изящен гребен у едно малко селско момиче. Беше досущ като гребена, с който навремето сресвах часове наред косата на моята господарка. Рекох си, че някой търговец сигурно го е оставил в селото ти — но въпреки всичко не спирах да се чудя. А сега — сега като че ли тя се върна. Тя отново е тук, моята скъпа господарка, въплътена в теб.

Сачи беше запленена от разказа на Хару — разказа за самата нея. Но гребенът, гребенът… Даде го на Шиндзаемон, с когото имаше връзка толкова обсебваща и луда, толкова опасна, колкото и връзката на майка й с нейния баща.

Изведнъж видя мигащите свещи и чезнещата светлина. Стегна се и се изправи на крака. Чувстваше се странно безплътна, сякаш нямаше контрол над крайниците си.

— Майка ти е в теб — рече Хару. На лицето й заигра усмивка.

За миг Сачи се зачуди какво означава това, но трябваше да мисли за по-неотложни неща.

— Върви — каза Хару. — Тръгвай, господарке! Върви при него!