Лесли Даунър
Последната наложница (23)

II

В къщата цял ден кипеше работа. Жените метяха, търкаха трескаво и лъскаха, сякаш вярваха, че така могат да измият всичкия лош късмет от изминалата година. Във въздуха проблясваха прашинки, защото вдигаха рогозките и ги изправяха до стената да се проветрят, а после ги връщаха на място с почукване. Старата година изтичаше — третата от Кейо — и започваше новата година. Но никой не смееше да гадае какво ще донесе тя.

Сачи и Таки се оттеглиха в стаята си и се заслушаха в далечните звуци. Сачи отвори дървените капаци, за да влезе слънчева светлина в мрачната стая. Излезе на верандата.

— Ела да видиш! — викна тя.

Вън имаше малка чайна градина. Някога сигурно е била прекрасна. Но криволичещите каменни стъпала, езерото, внимателно поставените камъни и малките изкуствени хълмчета почти бяха изчезнали под килим от мъх и бурени; фенерът от ронлив камък беше паднал и лежеше на земята. Цялата градина беше посипана със сняг.

— Красиво е, нали? — каза Сачи. — Истинско уаби, какво ще кажеш?

— Такъв съвършен пример нямаше в двореца — съгласи се Таки.

Учителите на Сачи й бяха говорили за уаби — красотата на бедността — и саби — патината на времето, която придава прелест на една чаена чаша или стар железен чайник. В началото тя не го разбираше. В селото всичко беше старо и бедно, но никой не го смяташе за красиво. Сега, свикнала с богатството на двореца, тя виждаше колко успокоително действат тези прости неща. Тук, в градината, всичко беше плод на времето и природата, не на човека. И това го правеше още по-красиво.

Двете се увиха в завивките и притиснати една в друга, безмълвно поглъщаха меланхолията на картината. Тя като че ли беше отражение на всичко случило се след заминаването им от женския дворец.

Измина един ден, но все още нямаше и следа от мъжете. Сачи и Таки започнаха да мислят, че ще останат известно време в голямата къща. Тя беше все така мрачна и недостъпна, но те свикнаха със скърцането на дъските и с ледените ветрове, които свиреха през капаците и разтърсваха хартиените врати в рамките им. Когато се разхождаха из имението, вече не се шокираха от тревата, растяща между плочите по покрива на главната порта, и не се стряскаха, когато някоя лисица или язовец прошумяваше в храсталака.

За Таки — живяла като високопоставен самурай — Кано беше ужасно провинциален. Тя се чувстваше заточеничка, откъсната от цивилизацията. Като два осъдени на глад призрака двете бяха откъснати от всичко и всички, имащи значение за тях. Замъкът им липсваше — обширните стаи, пълни с жени, непрекъснатите разговори, шумът, разкошът на позлатените стени и таваните с орнаменти, градините за наслада, павилионите за наблюдение на луната. И пространството. Женският дворец беше голям колкото един малък град.

Привечер широкото лице на леля Сато отново се появи. Следваше я прислужничка, олюляваща се под цял куп кимона.

— Малки подаръци, моля да ги приемете — рече тя с дрезгавия си глас, закривайки уста, докато се усмихваше и кланяше. — Нови кимона за Новата година.

Таки опипа плата. Кимоната бяха от домашнотъкан памук в кафяви, тъмносини, сиви и сиво-сини тонове. По-грозни и обикновени кимона двете никога не бяха виждали. Дори грубите рокли на градски жени, които носеха в момента, изглеждаха по-стилни.

— Днес ще ходим да се молим — каза леля Сато. Добродушното й лице се беше променило. Очите й гледаха със злост, челюстта й — стисната в твърда решителност. — Не можем да пропуснем навечерието на Нова година без молитви, независимо от всичко. Не можем да се крием тук вечно. Трябва да продължим с нормалния си живот. По-добре се облечете като всички други, за да се смесите с тях.

Тя ги погледна изпитателно, сякаш за да се увери, че я разбират. Сачи си спомни страха, който мярна по лицето й първия път, когато я видя. Тогава си беше помислила, че си е въобразила, но стана ясно, че не беше така.

Пробва едно обикновено сиво кимоно. Беше в стила, препоръчван на самураите, но не много различно от това, което беше носила в селото, само дето беше ново и изгладено, а не старо и смачкано. Завъртя се, наслаждавайки се на новооткритата свобода. С простата си фризура без украшения, с негримираното лице и неначернените зъби, тя изглеждаше като дете. Зърна се в огледалото — дори в това просто кимоно никой не би я взел за съпруга на обикновен самурай.

Леля Сато я изгледа от глава до пети.

— Не знам какво си правила в Едо — рече тя, — но на твоята възраст тук не можеш да се движиш без начернени зъби. Омъжена или не, това е непривично. Ще пратя веднага прислужницата.

По-късно вечерта, доста притеснени от старомодните си кимона, Сачи и Таки се показаха от стаята си. В средата на голямата стая в огнището гореше огън. Димът се носеше като ниска мъгла и от него очите им сълзяха. Мъже в палта хаори и панталони хакама се тълпяха край откритото огнище, като духаха и разтриваха ръцете си. Всичките бяха с лъскави бръснати темета и напомадени кокчета на самураи. Не се виждаше никакъв ронин с буйна коса. Жените носеха убито кафяво, сиво и тъмносиньо — Сачи и Таки никак не се открояваха. Всички изглеждаха странно потиснати. Разговаряха тихо, сякаш всичко беше наред, но от време на време погледите им се срещаха и наставаше тишина. Само децата, в изгладени празнични кимона, тичаха наоколо и викаха възбудено. Гласовете им ехтяха между потъмнелите греди.

В двореца подобна тълпа непрекъснато би изпускала от ръкавите си облаци парфюм, всеки човек би носил свой собствен определен мирис. Тук обаче миришеше единствено на прясно изпран памук, на сладникава помада за мъжки фризури и всепроникващия горчив мирис на дим.

Предишната Нова година беше толкова различна. Таки беше приготвила за Сачи едно великолепно ново кимоно от бяла коприна със сливови цветчета, бамбук и избродиран сребърен филигран, с жерави и костенурки за дълъг живот на гърба. Сутринта бяха направили визита на знатните дами вдовици, а следобед седяха с принцесата, писаха стихове и играха на игра с карти със стихове. Сега пък се намираха в този мрачен град с една неизвестна заплаха, висяща над всички. Къде се намираше принцесата? Какво правеше? Сачи въздъхна дълбоко. По-добре беше да не мисли за тези неща и въобще да не мисли за нищо.

В часа на плъха, когато нощта е най-тъмна, се чу първата камбана, проехтяла от близък храм. Залата занемя. Децата започнаха да броят: „Едно, две, три“. Бяха стигнали до сто и осем, когато камбаните най-после замлъкнаха. Възрастните отново се спогледаха. Последва дълга пауза. Един по един хората започнаха да се изнизват към страничния вход на къщата. Сачи и Таки последваха леля Сато. Облякоха подплатени наметки и увиха глави и лица в шалове, така че да се виждат само очите им.

Вън тясната алея се виеше между прави кирпичени дувари с глинени плочи отгоре. Хората тропаха с дървените си сандали, всички поели в една посока. Димът от фенерите им се издигаше заедно с дъха им в мразовития въздух.

Тук-там на стената се появяваше петно от жълта светлина и от мрака изплуваше масивна порта, показваща входа към самурайско имение. Отвън горяха фенери. Венец с шишарки и един портокал висеше от стрехата, а от двете страни на портата имаше ведра с бамбук и борови клонки.

После стигнаха до една затворена и залостена порта. Там не горяха фенери и нямаше празнична украса. По ъглите на купчини гниеха сухи листа, сякаш никой не беше минавал там от месеци. Мястото изглеждаше тихо като гробница.

Всички минаваха бързо с наведени очи, като че ли ако погледнеха към тази картина, същата ужасна съдба можеше да сполети и тях.

До Сачи припкаше малко момиче с пълно кръгло като луна лице и големи невинни очи. Носеше косата си вързана на две опашки, които подскачаха на главата й като крила на пеперуда. Зад детето вървеше слаба, нервна жена с наведена глава и свити рамене. Сачи я беше виждала да обикаля из къщата като призрак — човек имаше чувството, че не е оттам и не иска да я забележат. Беше я взела за учителка на децата.

Изведнъж детето проговори, нарушавайки тишината.

— Хахане! Мамо! — викна то. — Ще си ходим ли вече вкъщи? Искам у дома! — То дръпна ръкава на Сачи и продължи доста делово: — Това е нашата къща. Ето, на портата пише Миябе. Това е нашето име. Скоро ще си бъдем вкъщи.

— Ю-чан — заговори нежно жената. Сачи от години не беше имала работа с деца, нито беше чувала нежното обръщение „чан“, използвано към малки момиченца. — Малка Ю, тихо. Престани да тормозиш знатната гостенка!

Жената изправи гръб, вдигна глава, разкривайки фино, доста красиво лице с тънки скули и големи тъжни очи.

— Така е — добави тя тихо, но ясно с горд и предизвикателен глас. — Всеки го знае. Това е нашата къща. По-скоро… — тя замълча. — Беше нашата къща.

— Глупости, братовчедке — намеси се леля Сато, огледа се и я хвана за ръка. — Не говори такива неща!

По-нататък отминаха още една затворена, неосветена порта. По пътя имаше паднали керемиди от покрива, а в оградата от кал и плет — дупки. Зад тях се виждаше силуетът на имението, тихо и замряло. Стигнаха до още едно, после още и още. Половината от къщите по улицата бяха тъмни и залостени — като слепи очи, като липсващи зъби в здрава уста. Сачи ужасена се оглеждаше и се чудеше какво ли бедствие се е случило тук.

Дворът на параклиса на Хачиман, богът на войната, гъмжеше от хора. Дим и силни миризми се издигаха от малки сергии, където яки мъже с татуирани рамене и кърпи на главите приготвяха новогодишни нудли и печаха оризови топки, октоподи и скариди, крещейки с всичка сила цените на стоката. Празнуващите крещяха, смееха се, блъскаха се, посрещайки Новата година с безброй чаши димящо саке. Мършави кучета се въртяха наоколо, търсейки храна.

— Тези хора ме изнервят — рече Таки, сбърчила нос, и се дръпна с отвращение от тълпата нетрезви граждани, олюляваща се наблизо. — Знам, че са наши сънародници, но все пак един самурай да се смесва с такова простолюдие, а още повече жена самурай! Никога не съм попадала на подобно място. Нямат ли чувство за приличие?

Сачи също оглеждаше празнуващите в търсене на буйнокосия ронин. Мислеше си, че трябва да чуе новини от Едо. Но тримата мъже не бяха там. Това не я изненада: да бъдат видени на публично място би било лудост.

Децата около леля Сато я дърпаха за ръцете, за полите, за всичко, до което можеха да се доберат.

— Бабо, бабо, дай ни пари — викаха те. — Искаме да отидем да се молим за победа.

Катереха се по стръмните стъпала към параклиса и изчезваха през огромната дървена порта в мрака горе. След малко се връщаха, стиснали по една стрела с бели пера на върха.

— За късмет — обясни сериозно едно момче с пълно лице и заразмахва стрелата над главата си.

— И победа — крещеше Юки, а двете й опашки подскачаха.

— Не победа ни е нужна, а мир — измърмори леля Сато, поклащайки глава. Тя гледаше тълпите с напрегнато лице.

Майката на Юки кимна едва забележимо.