Лесли Даунър
Последната наложница (43)

IV

Сачи заситни бързо през дворцовите земи. С наметната дреха на гражданка върху дворцовите одежди, с глава, увита с шал. Полите се лепяха по краката й. Беше задъхана и зачервена, цялата в пот. Чуваше силното си дишане в тишината. Придворните дами трябва да се движат бавно, мислеше си тя, а не да тичат като селянки. Почти не забелязваше калта, лепяща се по обувките й и по долния край на полите й. Единственото, което знаеше, беше, че трябва да стигне до портата Цубуне, преди да се мръкне.

Градините бяха обрасли в растителност и черешовият цвят се ронеше като сняг. Лепеше се по дрехите й и по влажната пръст пред краката й. Това й напомни за стотиците млади воини, обречени да умрат в разцвета на силите си. Без да се оглежда, продължи покрай разпрострелите се дворцови сгради, потоците и мостовете, павилионите и овъглените останки от женския дворец. Чуваше стъпките на Таки, която я следваше. И старецът, когото срещнаха при пристигането си, също се появи кой знае откъде. Когато попадаха на патрули, той ги отпращаше да си вървят по пътя.

Наоколо гъмжеше от войници. Жените бяха заминали, но мъжете бяха там и в готовност, въоръжени с пушки, маршируваха и по всякакъв начин защитаваха замъка.

Портата Цубуне — портата за дамите на шогуна, входът към женския дворец, беше залостена. Придружавани от стареца, двете жени се промъкнаха покрай патрулите и продължиха през малката врата до външната порта. Таки стоеше в сенките, докато Сачи стигна до моста. Тя знаеше, че има много малко време, че щом падне нощта, вратата ще бъде заключена. Да остане навън след мръкване, на милостта на войниците от Юга, щеше да е твърде опасно.

Застанала сама на моста под извисяващите се бойници на замъка, тя изведнъж се почувства много дребна. От другата му страна имаше голям площад, а след него, дребна заради далечината, голяма стена, ограждаща един от дворците на сановниците. Широки булеварди водеха в различните посоки. Водата в рова проблясваше под последните лъчи на залязващото слънце. Прилепи размахваха криле и се издигаха към огромния свод на смрачаващото се небе.

Започна да си дава сметка колко безстрашно се държи. Улиците бяха съвсем пусти и ако се появяха крадци, гангстери или южняци, трябваше да хукне обратно към портата. Недалеч се чуваха груби викове, стъпки от тичане и гърмежи. Полази я страх. Стисна камата, едва осмелявайки се да диша.

Зад дърветата луната изгряваше като огромен кръгъл фенер, по повърхността й ясно се виждаше формата на заека с оризовите сладки.

Разбира се, Шиндзаемон нямаше да е тук. Той беше мъж, воин и не можеше да се поддаде на глупави чувства, особено на нещо толкова абсурдно като слабостта по жена. Във всеки случай, за да стигнеше дотук, той трябваше да премине през тези улици, гъмжащи от вражески войници. Трябва да си тръгна веднага, рече си тя строго, а не да се шляя като някоя долнопробна куртизанка.

Но колкото и да се укоряваше, не можеше да не чувства в себе си една дълбока празнота. Вече знаеше какво е това — същият духовен глад, който беше погубил майка й. Но тя не обръщаше внимание колко налудничав, отчаян и погрешен е той — щеше да почака още малко. Още не беше съвсем тъмно.

Отсреща през пътя нещо се раздвижи под дърветата. Беше човек. На лунната светлина видя лицето, което си беше представяла толкова често, откакто се разделиха — широкият нос, пълните устни, гъстата коса, събрана отзад. Той пристъпваше с ленива котешка грациозност, която й беше добре позната; двете му саби бяха затъкнати в пояса. Тя стоеше като закована, сърцето й биеше лудо, стискаше гладкото дървено перило на моста, погледите им се срещнаха. Тя се опита да отмести очи, да развали магията. Но не можеше.

Очите му блестяха от някаква дяволска лудост — сякаш вече нищо нямаше значение, сякаш той вече виждаше как смъртта протяга към него ръце в очакване да го поеме в ледената си прегръдка. Тя очакваше Шиндзаемон да спре, да заговори, да каже нещо, но не — той пристъпи право към нея.

— Ти дойде — промълви Шиндзаемон тихо. Гласът му — дрезгав и нежен, я накара да потрепери.

Той я притисна към себе си. Тя почувства силата, с която я докосва твърдото му тяло. Дочу сърцето му, помириса солта на потта му.

Шиндзаемон зарови лицето си в косите й. После жадно прокара устни по ухото и врата й, сякаш се канеше да я изяде. От допира на устните по кожата й тя изтръпна. Почти припадаща, Сачи остави тялото си в негова власт.

Не чувстваше нищо друго, освен изгарящото желание да се слее с него.

Някъде дълбоко в съзнанието си помнеше, че една порядъчна жена не се държи по този начин. Може би в квартала на удоволствията, но не и жена самурай или придворна дама. Но майка й… Сачи трябваше да се спаси. Тя нямаше да повтори случилото се, тя — не.

— Стой, стой — задъхано рече тя. — Ще се… съсипя.

Той пое дълбоко дъх и отстъпи назад, пронизвайки я с поглед.

— Нямаме много време. Трябваше да се изплъзна на група войници от Юга, тръгнали към замъка. Ти трябва да се върнеш. Тук е прекалено опасно.

Шиндзаемон й се усмихна с типичната си конспиративна усмивка. Тя съзнаваше колко различно изглежда в дрехите на своята монашеска клетва към мъртвия шогун, въпреки че беше почти тъмно и имаше отгоре си наметало.

— Мислех, че няма да дойдеш — прошепна тя.

— Не можах да се спра. Мисля само за теб. Как мога да съм войник, когато ти ме превръщаш в жена?

— Липсваше ми.

Стояха мълчаливи, вперили очи един в друг.

— Ние се привличаме — рече той. — Ти и аз. Ние сме извън всичко това — той посочи с жест кулите на замъка и високите белостенни укрепления, издигащи се на отсрещния край на рова. — Аз пътувам сам. Ти също. Все още не знам коя си, но знам това.

За миг й се прииска да му каже всичко — че е вдовицата Шоко-ин, наложница на покойния шогун, че е дала обет. Че е дъщеря на друга наложница, на мадам Окото. Но той скоро щеше да умре и те никога нямаше да се срещнат отново.

— Всички са полудели да проливат кръв, да воюват — каза той. — Само аз съм обсебен от друго. Но… — в гаснещата светлина тя видя как очите му проблеснаха. — Но пак ще се бия. Ще се бия за теб.

Той я взе в ръцете си и всичко друго изчезна. Бяха само те двамата, стояха на моста под изгряващата луна, отразяваща се в леко набраздената вода долу. В цялата вселена съществуваха само тя и Шиндзаемон.

Приближиха се стъпки. По пътя към моста идваха неясни фигури. Сачи осъзна, че вратата до портата ще се затвори всеки миг.

Той извади нещо от пояса си.

— Вземи това — рече той, отдръпвайки се неохотно. — То е за теб. За спомен. Закопчалката на кесията ми за тютюн.

Тя усети грубата кожа на ръцете му, когато сложиха предмета в дланите й. Закопчалката беше малка и тежка като камък и топла от топлината на тялото му. Очите й се напълниха със сълзи.

— Трябва да се връщам — каза той.

— В храма Каней-джи ли?

Той кимна.

— На хълма Уено. Там е оттеглилият се шогун, господарят Иошинобу. Ние сме хиляди. Имаме свои хора в планината, които пресрещат южняците и ги задържат колкото могат по-дълго. Нямам търпение да почувствам как мечът ми отново сече южняшка плът. Ще върнем Негово величество там, където му е мястото, в замъка. Ще бъде триумфално!

Той не сваляше очите си от нея.

— Очаквам с нетърпение честта да умра в битка за моя господар. Но ако оцелея, ще дойда и ще те намеря.

Тя кимна с треперещи устни.

— Ще те чакам — на този свят или на следващия — промълви тя.

Сачи неохотно се обърна и побягна по моста към голямата порта на замъка. Натисна вратата и тя се отвори със скърцане. Обърна се и го видя да стои все така на моста, една тъмна фигура, която я наблюдаваше. Тя се поклони. Той вдигна ръка и закрачи напред.

Когато се озова зад вратата в безопасност, Сачи разтвори ръката си. Таки вдигна фенера. Беше й дал нетсъки — дървена фигурка във форма на маймунка. Годината на раждането му. Тя я приближи към носа си. Миришеше й на него, на тялото му.

Очите й се напълниха с горещи сълзи, които потекоха по страните й. Ако я беше помолил да избяга с него… Какво щеше да направи тя? Строго си рече, че не бива да е толкова глупава. Те се бяха сбогували. Изживяха своя последен миг заедно. Вече нямаше какво да очаква, освен смъртта — неговата и… своята.