Лесли Даунър
Последната наложница

I

— Шита ни ийо! Шита ни ийо! Шита ни… Шита ни… На колене! На колене! Паднете… Паднете…

Викът се рееше из долината едва доловим, сякаш беше шумолене на листа, донесено от вятъра. В началото на прохода, там, където пътят навлизаше в селото, четири рошави хлапета, загърнати в избелели, кърпени кимона, стояха и се вслушваха напрегнато. Беше един от онези дни в късната есен, когато всичко изглежда застинало, сякаш в очакване. Боровете, ограждащи шосето, изглеждаха необикновено неподвижни, а най-лекият повей на вятъра едва-едва помръдваше златисточервените листа, събрани на спретнати купчинки в крайпътната трева. Един ястреб кръжеше мързеливо и за момент ято диви гъски изпълни небето. Иззад завоя на пътя познатият мирис на дървесен пушек се смесваше с конски фъшкии, човешки боклуци и изкипяла супа мисо. От време на време изкукуригваше петел, а селските кучета му отвръщаха с хоров лай. Но като се изключи това, долината беше смълчана. Обикновено пътят беше пълен с хора, носилки и коне, докъдето стигаше взорът. В този ден обаче той беше съвсем пуст.

Винаги когато се връщаше назад в годините, Сачи така си спомняше този ден — боровете високи и тъмни, извисяващи се безкрайно високо, небесният купол толкова син, че сякаш можеше да го докосне, много по-близък от бледите планини на хоризонта.

Сачи беше на единайсет, но въпреки това — дребна и крехка. През лятото почерняваше като прочутия конски кестен Кисо, но сега кожата й изглеждаше невероятно прозрачна и бледа — бяла почти като дъха й в мразовития въздух. Често й се искаше да е мургава и яка като другите деца, въпреки че на тях им беше все едно. Дори очите й изглеждаха различни. Техните бяха кафяви или черни, а нейните — тъмнозелени като боровете през лятото или мъха в гората. Тайно обаче, отлично съзнавайки, че не е редно, тя харесваше бялата си кожа.

Понякога коленичеше пред помътнялото огледало на майка си и разглеждаше отразеното в него бледо лице. После изваждаше гребена, който криеше в ръкава си. Той й беше талисман, носеше й късмет — красив, лъскав и блестящ. Имаше го откакто се помнеше и никой друг нямаше гребен като този. Бавно, замислено решеше косата си, докато лъсне, а после я връзваше стегнато отзад с парче яркочервена коприна.

Няколко лета по-рано в селото бяха дошли артисти. В продължение на ден-два върху временна сцена те представяха истории с духове, от които всички ги полазиха мравки. Децата клечаха на групи, замръзнали от страх, и наблюдаваха драмата за умираща от скръб напусната съпруга. На края на пиесата умрялата изведнъж се появяваше и се носеше във въздуха със смъртнобледо лице пред очите на своя неверен съпруг. И както сресваше дългата си черна коса, тя започваше да пада на кичури. Децата толкова пищяха, че никой не чуваше думите на актьорите. Сега, когато искаха да дразнят Сачи, те й казваха, че и тя по всяка вероятност е призрак.

„Болнавата“ я наричаше баба й. Чуваше я понякога да се кара на майка й.

— Това твое дете, тази Са — ръмжеше старата. — Ти я глезиш! Как мислиш, че ще си намери съпруг, толкова бледа и немощна? И празноглава — вечно си реши косата. Никой не иска жена, която по цял ден виси пред огледалото. Трябва ти дъщеря с едър ханш, за да ражда деца, която знае да работи, това ти трябва. Иначе няма да се отървеш от нея.

— Тя е нежна — отвръщаше кротко майка й с уморена, търпелива усмивка. — Не е като другите деца. Но поне е красива.

Винаги вземаше нейната страна.

— Красива — отвръщаше баба й — Това добре. Но защо му е на селянина жена му да е красива?

Потърквайки ръце и греейки ги с дъха си, Сачи пристъпваше от крак на крак. Беше й студено въпреки пластовете груб памук, дебелото ватено палто, което майка й намери специално за нея и увитите около главата шалове. Единственото нещо, което малко я топлеше, беше бебето, вързано в цедилка на гърба й. Бебето спеше, а главата му се кандилкаше като на парцалена кукла. До Сачи стоеше сгушена приятелката й Мицу. Двете бяха неразделни от най-ранно детство. На вид тя беше пълна противоположност на Сачи — черничка и набита почти като маймуна, с малки очи и сплескан нос.

Когато се родила, майка й казала на акушерката да я убие.

— Толкова е грозна, че никога няма да си намери съпруг — рекла. — И тогава какво ще я правим? — Акушерката кимнала. Искането било логично. Много бебета били убивани при раждането. Тя плюла на парче хартия, лепнала го върху устата и носа на бебето, после го увила стегнато с парцали. Вече мислели, че е умряло, когато то се размърдало и заплакало. Изглежда, боговете били решили, че трябва да живее.

— Кои сме ние, че да се месим на боговете? — казала майка й, разпервайки загрубелите си от работа ръце. Заради това чудодейно спасение тя като че ли беше обикнала още повече дъщеря си. Мицу, весело, оправно, грижовно момиче, въобще не се притесняваше от тази история. Също като Сачи и тя носеше едно от братчетата си на гръб.

Звуците от далечния край на долината се усилваха. Вслушвайки се напрегнато, децата долавяха шум от стъпки, приглушено чаткане на овързани в слама копита, удряне на желязо в желязо и на желязо в камък. Над тях се носеше хор от гласове, отначало неясни, после все по-ясни, докато започнаха да чуват всяка сричка, повтаряна отново и отново с напевен тон: „Шита ни ийо! Шита ни ийо! Шита ни… Шита ни…“ Хората бяха все още далече в гората, скрити под гъстата покривка листа, загърнала планината, но гласовете им не спираха дори за секунда. Сякаш очакваха всички — високите дървета с гъстите им корони от листа, растенията, вълците, лисиците, елените, тромавите черни мечки и страшните острозъби планински глигани — да паднат на колене.

Гендзабуро, неоспоримият водач на децата, се изкатери на едно дърво и се спусна по клона му, докато не се залюля опасно над пътя. Жилаво, дългокрако момче със загоряла почти до черно кожа и дяволита усмивка, той вечно се забъркваше в нещо, измъкваше се и ловеше риба или плуваше в реката, когато трябваше да работи. Умееше да се промъкне зад някой кон и да откъсне няколко косъма от опашката му, след което побягваше, подгонен от коняря. От сивите косми ставаха най-хубавите влакна за въдици, защото рибите не ги виждат. Затова беше особено голямо предизвикателство да отскубне няколко, когато дойдеше тъкмо някой сив кон. Гендзабуро се беше прославил и с това, че макар и само десетгодишен, се беше борил с див глиган, дошъл един ден да нападне селото и да тероризира всички. Удрял го и го ритал пак и пак, докато звярът си подвил опашката и избягал обратно в гората. Понякога момчето показваше белега от зъба, промушил ръката му. Това беше неговият знак за чест.

Само Чобей, най-малкото от децата, братчето на Сачи, мърляво момче с остра коса, загърнато в дебело кафяво кимоно, не обърна внимание на приближаващата суматоха. То клечеше край пътя, вторачено в един изпълзял изпод храстите гущер.

Гендзабуро напредна още малко по клона, присвивайки очи към далечината.

— Идват! Идват! — закрещя той.

След миг всички видяха първите знамена, развяващи се сред дърветата — червени, виолетови и златисти, пъстри като цветя. Стоманените върхове на байраците и копията проблясваха на светлината. Децата ги наблюдаваха внимателно с разтуптени сърца. Те знаеха какво точно означава „Шита ни ийо!“. Това беше първият урок, който научаваха. Всички бяха усещали как с големите си груби ръце бащите им ги натискат по главите да коленичат, докато лицата им стигнат калта; почти ги чуваха да командват: „Падни долу, веднага! Ще те убият!“.

Всички помнеха ужасната съдба на пияницата Сохей. Преди години, след няколко сакета в повече, той с олюляване беше пресякъл пътя на една процесия. Преди да успеят да го дръпнат, двама самураи извадили мечове от ножниците си и го съсекли там, насред улицата. Селяните извлекли тялото му в пълно мълчание. Това просто им показало колко евтин е животът. Самураите бяха техните господари; те имаха власт над техния живот и смърт. Така е било винаги — така щеше да бъде и занапред. Но знамената бяха още далече. Децата гледаха и гледаха, омагьосани от вълнението, че вършат нещо толкова забранено и толкова опасно.

В далечината от гората заизлизаха дребни фигурки в синьо и черно. Засенчвайки очи, децата различиха войнишки батальони, маршируващи в гъсти редици, воини на коне с рогове върху бляскавите брони и дълги редици от носачи, понесли на гръб лакирани сандъци. С приближаването на колоната маршируващи фигурите порастваха. Звънът на металните рингове по доспехите на стражата, влаченето на краката, тропотът на копитата и зловещият хор от „Шита ни ийо!

Шита ни ийо! Шита ни… Шита ни…“ ставаше все по-силен и по-силен.

Изведнъж магията свърши. Хванати за ръце, спъвайки се в страха си, децата обърнаха гръб и побягнаха презглава надолу по склона, бебетата по гърбовете на момичетата заподскачаха и се заклатушкаха.

Планината, в чиито поли се гушеше селото, беше толкова висока и стръмна, че първите слънчеви лъчи едва пронизваха ледения въздух, въпреки че беше часът на коня и слънцето достигаше почти до най-високата си точка. Когато се добраха до началото на улицата, децата се спряха, за да си поемат дъх. Не бяха виждали толкова много хора да я изпълват. Разнебитените странноприемници от двете й страни сякаш щяха да се съборят от натиска. Кръчмарите бяха подпрели дървените врати и облаци дървесен пушек се стелеха от тъмната им вътрешност. Тълпи от кривокраки носачи в подплатени памучни сетрета влизаха и излизаха, сърбайки от купи ечемичена каша. Слуги се разправяха с упорити коне, не по-големи от понита, връзвайки отгоре им седла и завивайки със слама подковите им. Други се промъкваха през тълпата, целите в слама като купи сено. Мнозина просто стояха и чакаха, занимавайки се с дългите си лули. Някои бяха от близките села и винаги се отзоваваха, когато се търсеха носачи или слуги, но повечето изглеждаха непознати, съсухрени мъже от села дълбоко в планината, които цял ден бяха пътували пеша, за да стигнат дотук.

В центъра на тълпата стоеше висок мъж с широко, спокойно лице и гъста като кече коса, вързана отзад на конска опашка. Той даваше нареждания, махаше с ръце, пращайки хора в една или друга посока. Сачи и останалите деца си проправиха път през тълпата, мушнаха се под ръцете му и го дръпнаха за ръкавите.

— Принцесата идва! Принцесата идва! — викнаха те.

Той им се усмихна и одобрително ги тупна по главите.

— Добре, добре — викна им. — Сега се връщайте при майките си, веднага!

II

Джироемон беше бащата на Сачи и старейшина на селото. Той отговаряше за всичко, което се случва в него; такава беше ролята на семейството му откакто се помнеха. Беше поел тази работа преди десет години, когато баща му остаря и стана немощен. В миналото семейството е носило два меча, знак, че са самураи, но това преимущество им било отнето преди векове, въпреки че Джироемон все още се появяваше с една къса церемониална сабя — знак за високото му положение.

Той беше едър мъж, поне в сравнение с останалите набити и мускулести селяни, истински „планински маймуни“. Едва ли имаше и четирийсет години — малцина в селото следяха точната си възраст, — но лицето му вече беше набраздено от годините на посредничество между селяните и властта. Цялата област Кисо принадлежеше на местния господар, а на селяните се разрешаваше да секат само незначителна част от гората за собствените си нужди. Всяка година поради нужда от дърва за огрев хората поваляха дървета. Официално наказанието беше „едно дърво — една глава“, въпреки че Джироемон винаги пледираше с всички сили за снизхождение. На селяните не се позволяваше нито за миг да забравят, че в очите на своите господари те не са нищо повече от животни.

Главната работа на Джироемон беше да се грижи трафикът по пътя през планината — който минаваше през селото, да тече гладко. В нормално време шосето беше пълно с пътници, понесли на рамене екзотичния привкус на далечни места. Преминаваха групи поклонници в техните бели роби, звъняха със звънчетата си, запътили се към далечни светилища, въпреки че повечето от тях като че ли държаха по-скоро да си прекарат весело и да видят свят, отколкото да се молят. Имаше богати търговци, придружавани от женска свита, наложници и слуги — всички облечени по най-последна мода. Както и бедни селяни и други, които просеха по пътя и зависеха от милостинята. Конвои от самураи преминаваха на коне или на носилки, търговците наглеждаха поверените им стоки, натоварени в сандъци и носени от цели кавалкади носачи. Пътуващи поети оставаха за няколко дни, като провеждаха вечери на поезията, а учени и свещеници разказваха най-пикантните новини и клюки от трите големи града — Осака, Киото и Едо. Имаше и пощенски коли, които спираха само колкото да сменят конете си, и типове с пъргави очи, разпознавани от всички като шпиони или агенти на полицията, заети със следенето на всички останали пътници.

Като се прибавят и ренегатите самураи, ковачи, търговци, гангстери, хазартни играчи, пътуващи артисти, фокусници, мошеници и продавачи на жабешко масло — гарантиран лек срещу всяка болка под слънцето, — имаше доста работа за селяните. Всяка вечер гейшите бяха в силата си, отмъквайки минаващите мъже. Звуците на музиката, веселбата и танците се носеха от осветените странноприемници към тъмната улица.

Джироемон също държеше един хан, но неговият беше много пищен и необикновен, предназначен за даймьо^[1] господари, които всяка година пътуваха по Вътрешнопланинския път. Извън сезона там се разрешаваше да отседнат чиновници и други важни или много богати личности.

Даймьо господарите бяха провинциални принцове. Всеки беше крал на свое малко владение и държеше своя армия. Те събираха данъци и имаха власт над живота и смъртта на своите поданици. Но всички бяха зависими от шогуна в Едо и длъжни да ходят всяка година да го почетат — да покажат лицата си в двора и да останат там няколко месеца. Всеки притежаваше два-три двореца в града, където непрекъснато живееха жени затворнички в златни клетки.

Съществуваха трийсет и четири по-големи или по-малки даймьо феодали, използващи Вътрешнопланинския път. Някои отиваха в едната посока, други — в обратната, на изток — към Едо, или на запад — към Киото, свещения град и официалната столица на страната, където в усамотение живееше императорът. Те винаги се движеха с великолепен антураж, със стотици помощници и стражи. Това беше невиждано зрелище. Селяните трябваше да стоят далече от пътя, когато те минаваха, или поне да паднат на колене и с наведени глави; но всички се стараеха да видят колкото е възможно повече от процесията.

Всички, с изключение на носачите на носилките бяха пременени в черна коприна. Някои яздеха коне, но повечето вървяха пеша в плътни редици. По-ниските по ранг, копиеносците и носещите шапки за слънце, слънчобрани и куфари, винаги представляваха голямо зрелище за страхливите селяни, защото се движеха, вдигнали полите на робите си отзад, а голите им задници проблясваха на слънцето, като само една препаска закриваше процепите им. При всяка стъпка те сякаш шутираха и петите им стигаха почти до бедрата, а противоположната ръка вдигаха напред, като че ли плуваха във въздуха. Копиеносците въртяха копията, шапконосците — своите шапки, а хората със слънчобраните — своите слънчобрани, всички в един и същи ритъм.

Процесията винаги спираше в селото на Джироемон, за да си почине, да сменят конете и носачите. Докато слугите бяха заети, носачите с господаря и подчинените му влизаха в хана на Джироемон, където пиеха чай или преспиваха една нощ. Повечето от господарите посещаваха хана още от младите си години и познаваха добре образования и доста забавен съдържател. След като пийваха малко саке и настъпваше времето да викнат любимите си гейши, някои дори се отпускаха дотам, че го повикваха и на приказка, въпреки че нито за момент не забравяха огромната разлика в ранговете им. Джироемон знаеше отлично, че за тях е просто един селянин, макар и по-умен.

Няколко пъти самият Джироемон беше ходил в Едо, прочутия метрополис в долината Мусаши — четиринайсетдневен поход през планините. Донесе оттам стряскащи новини. Около четири години по-рано четири черни кораба — чудовища, обковани в желязо, пълни с оръдия и бълващи пара и пушек — се появили на хоризонта и хвърлили котва на брега до Шимода. Скоро последвали поредица от бедствия — силни земетресения и приливни вълни; в небето се появила комета, предвещаваща нещастие.

Корабите докарали делегация от варвари. Джироемон не ги видял лично, но научил, че имали огромни носове и груба бледа кожа, покрита с червена козина; миришели на умрелите животни, с които се хранели. Те не само стъпили с нечистите си крака върху свещената японска земя, но твърдели, че възнамеряват да останат и да основат търговски центрове.

Пътниците, които минаваха през хана на Джироемон, споделяха страшната вест, че страната е в опасност. През миналата пролет до долината достигнаха слухове, че господарят Ии Наоске, Великият съветник и железен владетел на страната, е бил посечен точно пред портата на замъка в Едо, резиденцията на шогуна. Някои от похитителите били самураи от Мито, владение на един от най-силните и високопоставени принцове в страната, кръвен родственик на шогуна. Други били от дивия южен край на Сацума, един от традиционните врагове на шогуна. Животът на селяните винаги е бил труден, жесток и несправедлив; но поне бяха знаели къде се намират. Сега не можеха да са сигурни за нищо. Страхуваха се от евентуалните последствия. Старците мърмореха мрачно, че светът е опозорен в ерата на Маппо, последната ера, описана в будистките писания. Може би наближаваше краят.

III

Първата година от Бункю — годината, която щеше да влезе в историческите книги като 1861 — беше необикновено студена. Вече идваше време да се сее ечемикът, а от стрехите още висяха ледени висулки и само най-решителните пътешественици пристигаха от покрития със сняг проход. После един ден дойде пощенският куриер, който с усилие пришпорваше коня си през калта и лапавицата. Носеше писмо за Джироемон от областните управители, отговарящи за транспорта.

Джироемон с вълнение счупи печата, отвори кутията и разви писмото. Какви нови изисквания могат да са измислили пък сега? Прочете го, почеса се по главата, после го обследва, докато най-накрая успя да разтълкува заобиколния официален език. Управителите искаха да го информират като старши на селото, че Нейно височество принцеса Кадзу, по-малката сестра на императора, ще мине по Вътрешнопланинския проход и през селото в десетия месец на същата година. Той трябваше незабавно да започне подготовката.

Принцеса от най-висок ранг в империята, дъщеря на починалия император и по-малка сестра на Сина на небето, да мине през тяхното село! Такова нещо никога не се беше случвало. Подхлъзвайки се по заледените пътеки, Джироемон се втурна обратно към пренаселените постройки, в които живееше семейството му, в един далечен ъгъл на луксозната странноприемница за отсядане на господарите. Когато отвори вратата, оттам излезе дим. Всички се бяха скупчили около огнището и го чакаха да се върне.

— Не помня да е имало такова време, майко, през целия ми живот — измърмори той, влизайки в стаята. Винаги наричаше жена си Отама „каачан“, изпълненото с обич селско название за „майка“. Спокойното му обикновено лице беше изкривено от тревога, бръчките по челото му изглеждаха по-дълбоки от всякога, а черната му коса стърчеше на кичури. Бабата на децата му сипа порция каша, после още една. Лицето й беше кафяво и сбръчкано като на орех, а гърбът й превит на две от тежката работа, извършвана през целия й живот.

— Пътят вечно е претоварен, далечните села отказват да пратят носачи, а сега и това! — рече той. — Колко пътници, мислите, че минават на ден? Хиляда ли? И те са далеч над числото, с което можем да се справим. Тук пише, че в групата на Нейно височество ще са десет хиляди, без да се броят носачите. Това ще отнеме колко? — четири-пет дни, докато всички минат. А от нас се иска да намерим две или три хиляди носачи. Две или три хиляди! И петстотин коня за всеки ден, през който ще минават. Шест хиляди възглавници. Ориз. Дървени въглища. Чинии. От нас се очаква още да нахраним и всинцата с по-нисък ранг. Как ще успеем да го направим? Това е невъзможно!

Отама беше слаба, изнурена жена, с лице, обсипано с тънки бръчки, и коса, събрана в небрежен кок. Ръцете й бяха подути, напукани и захабени от чистене, готвене, копаене и плевене; гърбът й беше започнал да се огъва от годините садене на оризов разсад. Родителите й я бяха пратили да се омъжи за Джироемон, когато беше много млада, малко над възрастта на Сачи. Тя му беше раждала дете след дете, но след като всяко умираше, накрая бяха осиновили едно болнаво, бледолико новородено момиченце. Бяха я нарекли Сачи, „щастие“, надявайки се поне тя да оцелее.

Толкова знаеше Сачи. Никога не беше разпитвала за още. Младият й живот беше достатъчно пълен, за да задава въпроси откъде е дошла и кои са били родителите й. Половината деца в селото бяха осиновени или подхвърлени, в зависимост от това кое семейство имаше болно дете или се нуждаеше от син за продължаване на рода — така в последна сметка някои хора въобще нямаха представа кои са истинските им родители. Но и никой не се интересуваше особено. Човек принадлежеше на семейството, което го е осиновило.

Няколко години по-късно Отама роди на Джироемон момче, малкия Чобей. Той оцеля и последваха още деца. Тя беше силна, здрава, работлива, тиха — всичко, което мъж като Джироемон би искал от съпругата си — и той й беше предан. Сега, след като бабата беше станала стара и немощна, Отама въртеше къщата. Тя го наблюдаваше внимателно, докато той говореше. Остави безшумно купичката и клечките за хранене до огнището, коленичи зад него и започна да разтрива с палци раменете му. Той кривеше лице, когато тя попадаше на някой особено упорит възел. Най-после Отама проговори:

— Сигурно са ти казали каква голяма чест и привилегия е това. Съмнявам се дали ще получим и грош или пък зърно ориз. Те знаят много добре, че имаме само няколкостотин души и около петдесет коня. Дори да прибегнем до околните села, пак няма да съберем толкова много.

— В писмото пише, че може да има някаква финансова компенсация. Но, разбира се, не гарантират нищо.

— Ти ще намериш начин — успокои го тя, натискайки с палци раменете му. — Винаги намираш.

Обикновено Сачи почти не се вслушваше в разговорите на големите. Вечно имаше работа за вършене, планове, грижи, пари, клюки, ежедневните задължения. Оставяше думите да минават край ушите й и се отнасяше по своите си мисли. Но днешният ден беше различен. Присъствието на родителите й винаги я окуражаваше — те я защитаваха, съветваха и решаваха проблемите й. Тя приемаше за нещо естествено това, че грижите и страховете не ги засягат, както беше при нея. Сега ги видя слаби и безпомощни като нея. От това Сачи се почувства изплашена и самотна.

Но в същото време чувстваше и някакъв необикновен възторг. През селото им щеше да премине принцеса… Принцесите никога не бяха обсебвали мислите й. Понякога виждаше богати търговци, пътуващи с жени, някои от които имаха бледа кожа — почти като нейната. Може би и кожата на принцесите беше бяла.

Тя докосна гребена в ръкава на кимоното си, както правеше винаги, когато кроеше нещо. Вече се чувстваше почти зряла и знаеше, че след година-две щяха да я отпратят. Беше виждала как изчезват по-големите момичета. Една замина за дома на своя братовчед, за да разшири знанията си за света и да стане по-полезна съпруга; други две бяха наети да работят в дома на един самурай, а останалите — пратени да се омъжат. Скоро щеше да дойде и нейният ред. Какво друго би могло да стане? Още чуваше думите на баба си:

— Как мислиш, че ще си намери съпруг толкова бледа и болнава? Но защо му е притрябвала на селянина красива жена?

Ами ако заради това, че е прекалено дребна и с бяло лице, не я поискат за невяста в друго семейство? Възможно беше, когато всички други момичета напуснат домовете си, тя все още да живее с родителите си, срам и тежест за тях, обект на съжаление от всички в селото.

Отгоре на това селските гейши я дразнеха. Те покриваха тъмните си селски лица с дебел слой бяла боя — така й намекваха, че трябва да стане като тях, кикотейки се уж срамежливо, както само гейшите умеят. Но нейното лице си беше бяло като пълна луна, бяло като цъфнала дива череша, при това без никакъв грим. Освен всичко друго беше хубава и ставаше все по-хубава. Като ги чуваше да шепнат такива неща, се чувстваше различна. Когато майка й ги чуваше, се усмихваше с уморената си усмивка и решително я дръпваше настрана.

На сутринта след като селяните научиха, че принцесата ще мине, Сачи беше заела обичайното си място до изпоцапания от работа стан, навиваше памук на шпули и ги подаваше на майка си, а баба й седеше в ъгъла, приведена толкова ниско над чекръка, че носът й почти го докосваше. Известно време се чуваше само ритмичното свистене на бобината напред-назад, тропотът на стана и поскърцването на чекръка. Най-после Сачи си пое дълбоко дъх.

— Каачан — рече тя плахо. — Майко. Принцесата… Кажи ми…? Що за…?

Отама спря да бута бобината напред-назад, за да навие новоизтъканата дължина, и се замисли за миг.

— Виж, малка ми Са — отвърна тя. — Не знам. Баща ти казва, че отива в Едо, за да стане булка на шогуна.

Булка на шогуна! Това приличаше на онези приказки, които баба й, й разказваше понякога. Чудеше се дали шогунът е стар и грозен, сбръчкан и съсухрен като селския свещеник? Или пък беше млад и пълен с живот? Представи си стройното младо тяло на Гендзабуро и как той се хвърля в реката.

В последвалите дни пътниците донасяха слух след слух. Всяка вечер маслената лампа в помещението за срещи пушеше и капеше до късно, а семейството очакваше все по-дълго Джироемон да се върне за вечеря. Той нахълтваше уморен, изгълтваше няколко купи ечемик, после се измиваше над леген с гореща вода и се хвърляше на твърдия сламен дюшек до децата. Селяните трябваше да павират с плоски бели камъни пътя през селото и на една или две ри от двете му страни. Пътят трябваше да бъде широк дванайсет шаку, дори това да означаваше събаряне на оградите пред хорските къщи.

В деня след като се стопи и последният сняг, Сачи навлече чифт дървени налъми, провери старото дървено ведро дали не пропуска вода и изтича да се нареди на опашката пред кладенеца. Както винаги групата жени оживено разговаряха. Да се носи вода беше работа на младите жени. Това беше идеално оправдание да избягат от опърничавите си свекърви и да поклюкарстват.

— Знаете ли, че тя е само на петнайсет? — изчурулика Шиге от странноприемницата през пътя. — Така казва свекър ми.

Тя самата беше на петнайсет, закръглена, с по детски загорели бузи и пълна с криви зъби уста. Беше невеста на най-големия син в къщата и майка на неговия син и наследник и поради това си придаваше голяма важност. Гендзабуро беше най-малкият брат на съпруга й. Сачи изпитваше пред нея страхопочитание. Не можеше да си представи, че някога ще бъде толкова голяма и самоуверена.

— Вярно ли е? — изписка Куме, отредена още като дете за жена на сина на обущаря. Беше се родила с един по-къс крак и ходеше, накуцвайки, но предеше изкусно като най-старата жена в селото. — Знаете ли какво дочух? Говори се, че тя не искала…

— Точно така — намеси се Шиге. — Няколко пъти отказала. Представяте ли си — жена да се откаже от женитба!

Последва хор от пискливи възклицания.

— Тя вече била наречена за него — настоя Шиге. — За имперския принц. Била му обещана още шестгодишна. Казвала, че по-скоро ще стане монахиня, отколкото да се омъжи за шогуна.

— Моят свекър казва, че е скандално да се праща толкова далече такова младо момиче — рече Куме, успявайки най-после да се намеси. — Едо е войнишки град. Не е място за човек, отгледан с такъв финес.

— Колко ли е красива — прошепна Оман от съседната на Сачи врата. Тя самата неотдавна беше пристигнала като булка от близко село и все още често плачеше, потисната. — Чух, че носели за банята й изворна вода чак от Киото.

— Не е възможно! — възкликнаха останалите, накланяйки недоверчиво глави.

— Вярно е — въздъхна Оман. — Тя е много крехка за нашата вода в Кисо. Какво не бих дала да я зърна, макар и само за миг!

При тази дръзка мисъл всички се засмяха притеснено.

— Точно така — рекоха младите жени, кимайки. — Много жалко, че никоя от нас няма да види младата принцеса. Никоя няма да види толкова знатна дама!

Сачи слушаше мълчаливо. Значи принцесата не е много по-голяма от нея самата. Колко ли й е мъчно, че я откъсват от дома и я пращат на дълго пътешествие в непознато място, за да се омъжи за човек, когото не познава и когото не иска за съпруг. В това отношение животът й не беше никак различен от този на най-бедното селско момиче. Само дето в нейния случай тя се беше осмелила да откаже; въпреки че накрая я бяха прекършили. Дори една от най-знатните дами в страната нямаше власт над собствения си живот.

— Тя сигурно има бяла кожа, дори по-бяла от твоята, малка Са — рече Оман.

— Може би прилича на теб, малка Са — рече Куме. — С това дълго лице и прав нос.

— Не бъдете глупави — ехидно се обади Шиге с вид на светска жена. — Принцесата е красива. Тя не прилича на никоя от нас.

Годината мина в поредица от празници, щастливи и нещастни дни. През пролетта всяка сутрин Сачи ставаше преди разсъмване, обикаляше ниските склонове на планината и береше папратови пъпки, стръкове хвощ, корени репей и всякакви други ядливи корени и издънки, растящи там. После дойде пролетният фестивал, последван от празника на момичетата, после разсаждането на оризовия разсад. През лятото децата работеха на пътя и по нивите, но щом можеха, тичаха на реката. Там събличаха дрехите си и се гмуркаха, весело пръскайки се, в студената вода. Гендзабуро водеше експедиции в гората, където се катереха по дърветата, играеха игри и гонеха живеещите там зайци, лисици и язовци. През седмия месец, когато ставаше толкова топло, че човек с мъка се движеше и всички бяха потънали в пот, дойде празникът Бон, денят на възкръсването на предците, и селяните танцуваха до късно през нощта. После през есента Сачи пак тръгваше из хълмовете да събира гъби.

Отама чистеше, лъскаше, метеше и готвеше, грижеше се странноприемницата винаги да е каквато е била за всеки от знатните гости, преминаващи през селото. Станът тракаше, а чекръкът на баба свистеше. И макар жените да вършеха всекидневната си работа, те много добре си даваха сметка за неистовите усилия на Джироемон да се подготви за важната процесия. Той не спираше да води преговори със старейшините на още и още далечни села, за да осигури достатъчно носачи и коне. Не ставаше въпрос дали ще успее — трябваше да успее.

Когато настъпи деветият месец, неочаквано се появи огромна процесия от служители, стражи, войници и местни даймьо с техните антуражи; отиваха в Киото, за да ескортират принцесата по обратния път. Ден след ден проходът се задъхваше от движение. Носачите, хамалите и пехотинците бяха така гъсто притиснати, че се настъпваха по петите. Джироемон успя да събере повече от хиляда допълнителни носачи, но те ужасно се претоварваха, защото далеч не бяха достатъчни.

Един ден се появи колона от украсени, разкошни носилки, каквито никой не беше виждал. Мълвата бързо се разнесе и скоро от двете страни на пътя наклякаха тълпи от селяни, протягащи вратове, за да надникнат вътре, преди стражите да са ги изблъскали встрани.

— Дами от Знатния интериор — чу Сачи Джироемон да казва на Отама. — Ще спрат тук да пренощуват. Какво да правя? Дали да изляза да ги приветствам? Не са ми дадени никакви напътствия!

— От Знатния интериор? — попита Отама.

— Женският дворец в замъка Едо — нетърпеливо отвърна Джироемон.

— Такива знатни дами на пътя? — поклати глава Отама. — Това е нещо необикновено! Такова нещо не се вижда никога!

Вярно беше. Единствените жени, които Сачи виждаше, бяха селянки или гражданки, тръгнали на поклонение, или пък елегантни съпруги на търговци, които често се пазаряха повече от мъжете си. От време на време минаваше някоя жена поетеса, но никога с висок ранг. Антуражът на даймьотата се състоеше само от мъже. Стражите на селската бариера добре разбираха, че най-важната им работа е да не допуснат знатни дами да се промъкнат преоблечени, опитвайки се да избягат от Едо към родните си места. Всеки друг пропуск от страна на стражите беше простим, но за такъв плащаха с главите си.

Движението продължи девет дни. После настана спокойствие. Селяните пресмятаха вредите. Салонът за срещи беше сринат, а много от хартиените врати в странноприемниците — съдрани, когато пияни самураи започваха да се бият. Имаше пребити носачи, а двама, които се опитали да избягат, бяха застреляни. Хората започнаха да откриват тела из канавките на пътя; безцеремонно ги бяха изритали по-далече от процесията. Около двайсет-трийсет носачи бяха припаднали под своя товар и умрели. Така ставаше, но нищо не можеше да се направи.

Селяните се заеха да ремонтират колкото е възможно по-бързо, преди да е дошла кавалкадата на принцесата.

После дойдоха лично уредниците на транспорта, влязоха в селото с колона от носилки, ескортирани от слуги, помощници и стражи. Обикаляха нагоре-надолу в колосаните си панталони хакама и с по два меча, люшкащи се важно от двете им страни. Отседнаха за една нощ в луксозния хан на Джироемон, въпреки че си водеха собствени готвачи да им запарват чая и приготвят обяда; бяха прекалено знатни, за да ядат дори най-хубавата храна, която Отама можеше да им предложи.

Почуквайки с ветрилата си, те извадиха планове и премериха пътя. Казаха на Джироемон, че когато минава кавалкадата на принцесата, жените и децата трябва да останат вътре при спуснати кепенци, на колене и в пълно мълчание; който е навън, трябвало да се просне по лице върху земята. Кучетата и котките — да се вържат… Не бивало да има запалени огньове и тежките камъни, поддържащи покривните плочи, трябвало да са здраво закрепени, за да не станат инциденти. Движението по пътя трябвало да спре за три дни от двете страни на посоката на принцесата. Изведнъж проходът зловещо опустя.

Първият контингент от конвоя на принцесата пристигна на двайсет и четвъртия ден от десетия месец. В продължение на два дни не спря процесията от хамали, олюляващи се под тежестта на кошници и сандъци, покрити с богат брокат, и лакирани куфари, обковани в блестящо злато. Джироемон беше успял да събере 2277 мъже от трийсет и три съседни села. Те пренесоха багажа до съседното село по пътя, после се върнаха да вземат още една партида.

На третия ден щеше да мине самата принцеса. Сачи беше на крак далеч преди съмване и помагаше на майка си всичко да е идеално. Отама подреждаше в една ваза клонки с кленови листа така, както ги харесваха даймьотата, а Сачи пълзеше като рак нагоре-надолу из тихите стаи с влажен парцал в ръце, докато светлите татами рогозки заблестяха и не остана петънце по копринените им краища. Излъскаха дървените подове в коридорите и входовете за последен път, докато не остана по тях и прашинка. После Сачи изтича в края на селото с другите деца, за да чака процесията.

Когато се върнаха обратно при Джироемон, навред се чуваше звънът от металните рингове на върха на жезлите на охраната, тропотът на приближаващи крака, на копита и нестихващият вик: „Шита ни ийо! Шита ни ийо! На колене! На колене!“.

— Аз ще се скрия под стряхата и ще наблюдавам как минава процесията — изсъска Гендзабуро. — Защо не дойдеш и ти, Са? Ще е забавно. Никой няма да научи!

Но Сачи имаше по-важна работа. Винаги когато минаваше процесия, Джироемон трябваше да отиде на входа на селото да поздрави даймьота. После тичаше обратно в хана да го приветства отново на верандата, където спираха носилките. Но при принцесата възникваше един проблем. Първо, тя беше жена. Освен това тя беше най-високопоставената, най-важната жена в страната. Звучеше немислимо някой мъж, а още по-малко незначителен ханджия като него, дори да хвърли поглед на жена с такова високо положение. Точно толкова немислимо беше обаче да не я посрещне пред хана. С наближаването на деня Джироемон се тревожеше все повече. Управителите по транспорта не бяха благоволили да му дадат някакъв съвет. Накрая той реши: ще поздрави носилката й по обичайния начин, но придружаван от своята съпруга и дъщеря. Все пак някога семейството му е било на самураи; те превъзхождаха останалите селяни.

Сачи облече новото си индиговосиньо кимоно, което Отама пазеше за Нова година. Баба беше изпрела преждата, а Отама — изтъкала плата на по-светли и по-тъмни карета, а в ъгъла на единия ръкав беше зашила торбичка за талисман с амулета на Сачи. Сачи мушна своя специален гребен в същия ръкав и върза червен копринен колан срещу уроки около кръста си. После зае мястото си, като коленичи до майка си при входа, запазен за важните гости.

Ханът на Джироемон се намираше насред селото, но встрани от пътя, далеч от всичкия шум и груба суетня, скрит зад висока ограда. След входа имаше втора ограда, която да пази знатните му гости от вулгарните погледи на селяните и пътниците. Сачи чуваше тропот от крака на пътя отвън, земята трепереше от тях и виждаше върховете на копията, знамената и големите червени слънчобрани, преминаващи в достолепна процесия над оградата. Освен тътена от крака и копита и нестихващия вик „Шита ни ийо! Шита ни ийо! Шита ни… Шита ни…“ цареше пълна тишина. Никой не проронваше и дума.

Изведнъж иззад вътрешната ограда се показаха няколко души. Сачи се изви леко и надигна глава, колкото да види случващото се. Към задния вход приближаваше редица от носачи с голи бедра, лица, облени в пот, понесли ведра с вода, кошници с храна, лъскави лакирани куфари, украсени със злато черни сандъци, големи колкото да поемат цяла вана. Яки мъже в многослойни къси кимона, с конусовидни сламени шапки и с типичните за самурая два меча заеха места край входа, заедно с носачите, понесли лъскави черни пейки.

После пред входната площадка приближи паланкин. От него слезе жена, надявайки първо едното си краче, после другото в чифт дървени обувки, поставени върху пейката. Започнаха да пристигат все повече и повече носилки. От тях слизаха жени, които се поздравяваха с възгласи на тънък глас. На Сачи гласовете им звучаха също като трелите и извивките на птици и тя не можеше да разбере нищо от тях. Терасата се изпълни с фини и меки тъкани като листчета на цветя и пъстри като пролетна ливада. Ухания изпълниха въздуха, толкова силни и въздействащи, че тя почувства как й се завива свят. Доби смелост и продължи да наднича. Никога не беше виждала толкова пищни същества. Те бяха като от друг свят, бяха по-великолепни от всичко, което би могла да си представи.

Извивайки още повече глава, Сачи зърна един величествен паланкин като малък преносим дворец, греещ от червено злато, с дебели червени пискюли на корите на прозорците и червено знаме, опънато на покрива. Дори прътите за носене и орнаментите на прозорците бяха инкрустирани със златни листа. Стените бяха покрити с натруфени рисунки и релефна хризантема — несъмнено украшението на имперския герб. Носеха го шестима носачи, трима отпред и трима отзад. Покрай тях вървяха стражи, а слуги в ливреи го пазеха от слънцето с големи червени чадъри. Когато носачите внимателно го свалиха на платформата за паланкини, жените паднаха на колене сред грациозно прошумоляване на коприните. Джироемон и Отама стояха с лица върху полирания дървен под, но Сачи изгаряше от любопитство. За миг тя погледна нагоре. Наистина това ли беше принцесата? Тя трябваше да я види.

Слуги отвориха с плъзгане вратата на паланкина и от сенчестата златиста вътрешност се появи жена. Множеството пластове на нейните кимона в приглушени нюанси на оранжево, златно и зелено се виждаха край врата и на китката й. Носеше пътническа шапка с плътна воалетка, падаща до раменете й, но когато стъпи долу, тя я отметна настрана с бялата си ръка. Сачи видя лицето й, преди воалетката отново да отиде на мястото си.

Сачи бързо наведе глава. Тя не знаеше какво беше очаквала, нито пък дали изобщо се беше осмелила да очаква нещо конкретно, въпреки че твърде много беше мислила за принцесата. Във фантазията й тя представляваше нещо чудесно, а сега, когато успя да я зърне, се почувства объркана и озадачена. Лицето, което видя, не принадлежеше на принцеса, във всеки случай не и на принцесата от нейното въображение. Жената наистина изглеждаше нарисувана като знатна дама — с избелено лице, малки кървавочервени устни и вежди, вдигнати високо на челото й; но тя й се стори толкова съсухрена в богатите кимона. Най-странно от всичко беше изражението, трепнало върху лицето й — неприкрит страх, — такъв Сачи беше виждала в очите на кокошките, преди да ги заколят. Някакъв смут обзе момичето. Нещо не беше наред.

Дори девойка като Сачи знаеше, че към големите господари и дамите винаги са се прокрадвали врагове, надяващи се да отвлекат и дори да убият някоя дама. Дали пък видяната от нея жена не беше тъкмо от тези врагове. Или наистина беше принцесата. Може би принцесите все пак изглеждаха като обикновени хора.

Прошумолявайки със своите прилични на камбани поли, жените преминаха покрай Джироемон, Отама и Сачи и въведоха принцесата в хана, а те продължиха да стоят на колене, сякаш свитата не съществуваше.

Продължиха да пристигат и носилките — от тях слизаха още жени. Сега на входа имаше много малко. Джироемон и Отама бяха като замръзнали, все така забили лица в земята. После се появи един доста обикновен паланкин с прости дървени стени и бамбукови щори. Сачи беше като замаяна, почти вцепенена от важността на деня и неясното чувство, че нещата съвсем не са такива, каквито би трябвало да бъдат. Тя вдигна глава и видя как една жена излезе навън. Тя беше облечена по-скромно от останалите, приличаше на слугиня. За миг погледът й срещна очите на Сачи.

Жената беше още момиче, не много по-голямо от Сачи и от младите невести, които се събираха край кладенеца. Не беше красива, но нещо в начина й на държане привлече вниманието на всички. Лицето й беше овално и по детски пълно, с големи тъмни черни очи, прав нос, остра брадичка и малка уста, свита в израз на решителност. Кожата й беше много бяла, с почти синкав оттенък. Тя слезе непохватно от носилката и се спря колебливо, сякаш не знаеше какво да прави. Другите жени се скупчиха около нея и бързо покриха главата й с воал. Те като че ли се правеха на безразлични, като отвръщаха от нея очи и си говореха на висок глас. Не успяваха обаче да скрият уважението си към нея — в своите жестове и в начина, по който държаха телата си, покланяйки се инстинктивно, така че главите им винаги да са по-ниско от нейната.

Сачи се чувстваше като хипнотизирана. Нещо в момичето й беше познато. Някъде — сигурно в някои свой сън — беше виждала това лице. Момичето от своя страна беше виждало Сачи. Нещо в очите й проблесна, сякаш и тя я позна. Докато жените нагласяваха воала над лицето й, тя прошепна нещо на една от тях. Изведнъж всички се обърнаха, за да погледнат коленичилото на входа дете, осмелило се да вдигне глава към тях. Жените пристъпиха към Сачи, а стражите около площадката поставиха ръце върху дръжките на сабите си. Чувайки суматохата, Джироемон ужасен вдигна очи.

Сачи инстинктивно бръкна за своя гребен, скрит в ръкава й. Спомни си за съдбата на пияницата Сохей и мъртвите носачи край пътя. За миг краткият й живот премина пред очите й и тя си помисли за Гендзабуро, скрит под стряхата на сградата наблизо, през пътя. Но една мисъл засенчи всички останали: аз видях принцесата.

Започна да й просветва защо лицето на момичето й е познато. То досущ приличаше на лицето, което беше видяла в потъмнялото огледало на майка си — малко по-пораснала версия на собственото й лице.

I

Сачи играеше с принцеса Кадзу на мидени чифтове. Коленичила срещу нея с ръце в скута и скромно наведени очи, тя чу как прошумоля коприната, когато принцесата бавно запретна дългите ръкави на робата си и бръкна в лакираната кутия със златни инкрустации. Тя прокара пръсти по малките сухи миди и се чу леко изтракване. После извади една и я постави върху постелката татами с отвора нагоре. Сачи се наведе напред. На фона на златно листо върху мидата беше нарисуван миниатюрен свят на благородници и дами.

Между двете момичета лежаха още миди в редички с отвора нагоре. Принцесата взе една и се вгледа в нея.

— Защо късметът ми винаги е лош? — въздъхна тя и сърдито я хвърли обратно. — Защо това не са миди на забравата? Тогава бих могла да забравя — рече тя и зашепна едно стихотворение:

Няма да събирам

миди на забравата,

а перли,

спомени,

за скъпоценния любим.

Сачи погледна към нея. Помисли си за историите, които беше чувала, как принцесата била принудена да дойде в Едо и да се омъжи за шогун против волята си и как веднъж била сгодена за един върховен принц. Но всичко това беше станало много отдавна. Да можеше Нейно височество да престане да се връща в миналото, да можеше Нейно височество да не е тъжна винаги…

Принцесата я гледаше в очакване. Сачи раздвижи ръка над обърнатите наопаки миди. Избра една, погледна вътре и тихо възкликна; после грабна мидата, извадена от принцесата. Те съвпадаха напълно. Сачи се разсмя щастливо, после, спомняйки си къде е, се изчерви и запуши устата си с две ръце.

— Все още е дете — рече мадам Цугуко, първата придворна дама на принцесата, усмихвайки се снизходително. Мадам Цугуко беше най-силната личност в антуража на принцесата и авторитет по важните протоколни въпроси. Тя беше висока, аристократична жена, чиято дълга до земята коса беше прошарена с бели кичури. Повечето по-млади дами трепереха пред нея, но към любимките на принцесата тя беше самата доброта.

Принцесата също леко се усмихна.

— Тя може да очарова всекиго с тези нейни зелени очи — промърмори принцесата. — Така се наслаждава на живота. Ще ми се всички дни да са спокойни като днешния — тя погледна мадам Цугуко. — Остава ни толкова малко време — добави с глъхнещ глас.

— Човешкият живот винаги е несигурен, мадам. Но може пък боговете да ни пощадят поне този път.

— Не и ако вдовицата не отстъпи. Знам, че тя споделя някои неща с Негово величество…

Беше петнайсетият ден от петия месец на първата година от Кейо и дъждовете закъсняваха. Всеки ден беше по-горещ, по-лепкав и по-тягостен от предишния. Тъмни облаци покриваха небето. Хартиените врати, разделящи стаите, и дървените врати, образуващи външните стени на сградите, бяха изнесени и целият огромен дворец се беше превърнал в лабиринт от взаимносвързани павилиони. Но не полъхваше и най-лек бриз, който да разклати бамбуковите щори.

Тази сутрин Сачи получи няколко минути свобода от своите задължения. Тя изтича на верандата и се загледа в градините на двореца. Моравите, равно подстриганите храсти и островърхите борови дървета се простираха пред очите й в невероятен килим от зелени тонове. Елегантното езеро с извитите си мостчета беше застинало като картина. Бамбукови филизи надничаха от пръстта, а разклонените клони бяха отрупани с нови едри пъпки и листа. Тя вдъхна влажния въздух, поемайки топлия аромат на пръст, листа и трева.

Обади се цикада, която наруши тишината. Неочакваният звук я отнесе далеч. За миг тя се озова на хълм сред гъсти дървета. В долината под нея се гушеше група плочести покриви, затиснати с камъни. Почти долавяше миризмата на дървесен пушек и супа мисо. Селото. Споменът беше толкова ясен и отчетлив, че очите й се насълзиха.

Както всеки ден и днес тя си спомни за ужасната есенна утрин, когато беше минала принцесата. Сачи се намираше във входната зала на големия хан, усещаше прохладата и твърдостта на дървения под под коленете си. Наоколо й се скупчиха жени, отекваха гласове. Родителите й се кланяха, майка й бършеше сълзите си. После баща й беше казал: „Ти тръгваш с тях. Имаш късмет. Никога не забравяй това! Каквото и да правиш, не плачи! Погрижи се да се гордеем с теб!“.

Опомни се, когато тръгна по пътя с придворна дама, хванала я здраво за ръката. Помнеше, че беше удържала сълзите си, въртейки глава отново и отново, опитвайки се да гледа към селото, докато то не се скри от погледа й. Много дни по-късно стигнаха град Едо и тя най-после видя белите крепостни стени на замъка да се извисяват пред очите й. Влязоха вътре и портите се затвориха зад гърба им.

Колко самотна беше! Не беше си представяла, че е възможно да е толкова тъжна. Дори не беше в състояние да разбере какво говореха другите. Имаше да учи толкова много — как да се движи и да говори като дама, да чете и да пише.

Оттогава бяха изминали четири зими и три лета. Но тя продължаваше всеки ден да си мисли за майка си и баща си, да се чуди как са и какво правят.

 

 

Сега тя зае обичайното си място до принцесата и започна да й вее, опитвайки се да поддържа въздуха колкото е възможно по-хладен и свеж.

От горящия в ъгъла тамян се издигаше ароматна струйка въздух. От другата страна на изрисуваните в злато паравани, отделящи отредената само за принцесата част от стаята, си почиваха групи придворни дами, които говореха и се смееха, а робите им се издуваха край тях като листа в езерце с лилии. Само неколцина избранички имаха право да влизат зад параваните. Ако Сачи не беше толкова млада, щеше да й се види странно, че именно тя измежду всички хора е там. Но по някаква причина принцесата държеше на нея. Намираше присъствието й за успокояващо, както сама казваше.

Сачи погледна принцесата. Знаеше, че трябва да държи очите си скромно наведени през цялото време и особено в нейно присъствие. Но правилата бяха толкова много, толкова много неща трябваше да помни. А освен всичко друго понякога й се струваше, че е единственият човек, който обича принцеса Кадзу. За Сачи тя беше самото съвършенство. Нейният почерк се лееше по-красив от този на която и да било от дамите й, стиховете й бяха трогателни; а когато свиреше на кото, слушателите се вълнуваха до сълзи. Когато изпълняваше чайна церемония, движенията й бяха чиста поезия. Въпреки това в нея имаше нещо, напомнящо диво същество, хванато в капана на заобикалящите я церемонии и уважение. Понякога на Сачи й се струваше, че е зърнала страх в черните й очи, наподобяващи очите на изплашена сърна. Макар да беше млада и безсилна, Сачи копнееше да я защити.

Отдалече се дочуха стъпки, бързащи по коридора към тях. Сачи чу как се плъзна вратата във външната стая и как изскърцаха дъските, когато влезлият коленичи. Последва шум на гласове, на коприна, след това се появи една придворна дама, покланяща се до ръба на паравана. Мадам Цугуко се наклони изискано към нея, после се обърна към принцесата и й пошепна нещо на ухото й.

Сачи дочу думите:

— Времето на сутрешното посещение наближава.

Принцесата замръзна. После, кой знае защо, погледна право към Сачи. Сачи бързо сведе очи.

Принцесата си пое дъх, сякаш спомняйки си коя е. Обърна се към мадам Цугуко и каза с овладян и спокоен глас:

— Кажи на дамите ми да се приготвят.

Сачи бързо събра мидите и ги сложи обратно в кутиите им, като внимателно завърза връзките, увенчани с пискюли. Когато за първи път пристигна в двореца, всичко беше толкова ново за нея, че почти не забелязваше къде се намира и какъв невероятен лукс я заобикаля. Сега, почти четири години по-късно, тя се отнасяше почтително с малките изрисувани миди и лакираните осемстенни кутии.

В присъствието на шогуна се появяваха само дами от най-висок ранг. Животът в двореца се въртеше около него. Когато го нямаше, сякаш настъпваше мрак. Всички ситнещи из женския дворец жени, от най-високопоставената до най-нископоставената в йерархията — първи дами, по-нископоставени дами, стари, млади, прислужнички, прислужнички на прислужничките, стражи с алебарди, момичета от баните, чистачки, носачки на дървени въглища и вода, дори най-нисшите момичета за поръчки, наричани от всички „почтените палета“ — тръпнеха от страх. Когато той се връщаше, сякаш слънцето изгряваше отново. Но повечето от жените, отдаващи живота си, за да служат на това богоподобно същество, се надяваха никога да не го видят.

Наистина, както Сачи чу да си говорят старите жени, шогунът отсъстваше много рядко. Третият шогун, господин Иемицу, беше посетил Киото в ерата Каней, преди повече от 200 години, но оттогава нито един шогун не беше напускал замъка. Предишният, клетият господин Иесада, като всички свои предшественици, се беше родил, живял и умрял там.

И защо да иска който и да било да се махне? Замъкът сам по себе си беше един цял свят. Освен вътрешния дворец със своите кабинети, стаи за охраната, големите кухни, трапезариите и баните, своите палати за високопоставените дами и лабиринтите от стаи, където живееха жените, разположени сред разкошни градини с езера, потоци и водопади, сцени за театър и танци, имаше и среден дворец, резиденция на шогуна — когато той не беше във вътрешния и външния дворец. Там се вършеше официалната работа.

Разбира се, жените никога не влизаха вътре и теоретически не знаеха какво се случва; макар че на практика новините и клюките достигаха като че ли по въздуха до вътрешния дворец. Въпреки че никога не излизаха, те винаги знаеха какво се случва в света отвън. Всичко това — вътрешният, средният и външният дворец — представляваше главната цитадела. Но имаше и втора, където наследникът — когато имаше такъв — и майка му държаха своята свита, в третата — западната цитадела — живееха вдовиците — съпругите, жените и наложниците на покойните шогуни след свещената клетва. Всяка цитадела беше умален вариант на главната, като имаше свой собствен външен, среден и вътрешен дворец. В рамките на големия ров и високите огради се намираше и залесеното пространство на градините на удоволствието Фукиаж и хълмът Момиджи — там жените можеха да се разхождат и да се наслаждават на настъпващите сезони, а още и дворците на семействата Таясу и Шимидзу, кръвни роднини на рода Токугава.

Всъщност всичко, което можеше да пожелае човек, го имаше тук. Щом веднъж влезеха в замъка, жените знаеха, че ще останат в него до края на живота си, освен ако не се почувстват нещастни или не започнат да се държат зле. Разбира се, на тях им се разрешаваше от време на време да посещават семействата си. Сачи знаеше, че скоро и на нея ще разрешат да отиде за няколко дни у дома си, въпреки че старият живот й изглеждаше толкова далечен — едва си спомняше момиченцето, което е била, докато живееше в селото.

В миналото, когато принцесата предприемаше всекидневното си пътешествие, за да поздрави шогуна, Сачи оставаше в кралските апартаменти. Днес обаче се усещаше промяна. Може би, мислеше си Сачи, то е свързано с възрастта й. Вече караше петнайсетата си година, беше пълнолетна и месечното й омърсяване беше започнало. Сплиташе косата си в по-дамски стил и носеше кимоно, което я отличаваше като младша помощничка. Тя дори имаше ново име.

Вместо Сачи, „Щастие“, сега официално беше Юри, „Лилия“. Новото име й харесваше. То я караше да се чувства изискана, женствена и доста важна, част от свят, по-прекрасен в сравнение с този преди. Тялото й също се променяше, разцъфваше почти толкова бързо колкото бамбукова издънка в дъждовния сезон. Ръцете и краката й бяха станали дълги и слаби. Дори лицето й, й изглеждаше различно всеки път, когато се погледнеше в огледалото.

Може би затова тази сутрин мадам Цугуко й беше казала да се приготви да участва в посрещането на шогуна. Но нямаше право да задава въпроси. Както непрекъснато й напомняха по-възрастните жени, нито тя самата, нито чувствата й имаха някакво значение. Независимо какво се случваше, независимо какво чувстваше, тя трябваше да бъде спокойна и невъзмутима на повърхността, като езеро, което се успокоява след хвърления камък. Ключът за това беше да помни своето място, да бъде смирена и никога да не причинява срам за себе си или за другите.

Сутринта, с наближаване на часа на коня, жените се приготвиха да тръгнат. Принцесата се изправи на крака и като държеше церемониалното ветрило от кипарисово дърво на кръста си, напусна своите покои. Движеше се така леко, че димът от тамяна почти не се разклати. Широките й червени панталони се набраздиха, а полите на брокатеното й палто се разпериха зад нея като ветрило. Обгръщаше я лек парфюм, който се надигаше от ароматизираните й дрехи. Дамите й я следваха като безкрайна процесия от огромни цветя с тънките си бели летни кимона и широки яркочервени поли. Обикновено начело вървеше мадам Цугуко, което отговаряше на ранга й на главна придворна дама. Но днес тя остана отзад, като държеше Сачи до себе си.

Вън пътят беше пълен с коленичили жени. Покланяйки се отново и отново, разпоредителките приветстваха принцесата. Сачи вървеше напред със ситни стъпки, като внимаваше да не се спъне в диплите плат, виещи се около краката й. Понеже беше по-ниска от останалите, тя трябваше да подтичва, за да не изостане. Веднъж се спъна в шлейфа си.

— По-малки стъпки — предупреди я мадам Цугуко, мушкайки финия си пръст под мишницата й. — Палците навътре. Ръцете върху хълбока, пръстите опънати, палците прибрани. Главата наведена. Гледаш в пода.

Предшествани от разпоредителките, принцесата и нейните дами преминаха безкрайно бавно, с отмерени стъпки, по един коридор, после по друг, а робите им шумяха нежно като вълни о брега на река. Дворецът беше лабиринт.

Пристъпяйки напред с очи, вперени върху постелките татами, Сачи се чудеше как би открила пътя за връщане, ако беше сама. Вдигайки поглед, тя зърна дългия коридор, изчезващ в далечината, обграден от редици затворени дървени врати. Знаеше, че зад тях се намираха пълните с хора стаи, където живееха някои от стотиците придворни дами и техните прислужнички.

Когато отново надзърна, минаваха през една огромна зала за аудиенции. Тя тънеше в мрак. Върху няколко врати, едва забележими в мрака, имаше нарисувани летящи жерави и плуващи костенурки; върху други се виждаха планини и водопади, които й напомниха за миг за дома. Леопарди и тигри надничаха изпод сенките, а очите им святкаха. Покрай трегерите и фризовете се виеха змии, а таваните блестяха от злато. Дори главичките на пироните бяха златни и с особена форма. На единия край на залата имаше двор и малък площад със сиво небе. Покрай камъните се подаваха бели цветя. Жегата бе толкова голяма, че беше трудно да се движиш. Въздухът тежеше от влага.

— Наведи глава! — извика мадам Цугуко.

Стигнаха до алея, която водеше до личното крило на шогуна, издигащо се като павилион между ливади, върби, бистри потоци и лехи с лилави ириси. Там чакаха група коленичили жени. Когато принцесата приближи, те отстъпиха назад. Отпред имаше седем съсухрени жени с лица като пергамент и сложни перуки от гъста черна коса — по-възрастните, които контролираха до най-малката подробност живота в женския дворец. Говореше се, че навремето били красавици, едни от стотиците наложници на господин Иенари, дядото на настоящия шогун. Но според Сачи те бяха дракони, бълващи огън. Тя живееше в страх от острите им езици и твърдите пръсти. Какво биха казали или направили тези пергаментни лица, като видят низше същество като нея да се осмелява да се изкачва толкова високо над своето положение? Сачи вдигна очи колкото да види лицата им, докато мадам Цугуко я подбутна напред и остана изненадана, виждайки, че я гледат добродушно. Една от тях дори се усмихна и кимна окуражително.

Едва успя да осъзнае колко странно е това, преди принцесата и нейният антураж да навлязат в дълъг, мрачен коридор. Тръстикови щори, украсени с огромни червени пискюли, образуваха едната стена. В далечния край имаше тежка дървена врата. Това беше прочутият коридор на Горния купол, мястото, което водеше към женския дворец от средния и външния дворец — царството на мъжете. Само шогунът го използваше; той беше единственият мъж, който влизаше в женските покои. Там работеха и няколко мъже — съсухрени свещеници, двама лекари с гладки лица, яките стражи на външните порти, — но те не се брояха. За жените те не съществуваха.

До вратата висеше връзка медни звънчета, които звъняха, когато предстоеше шогунът да минава; да се разклатят по всяко друго време беше ужасно престъпление. От двете й страни имаше по една коленичила придворна дама, заедно с две жени проповеднички — изпити старици с лъскави бръснати глави, облечени в мъжки свещенически роби. Когато Сачи ги видя за първи път, беше се вгледала изненадана, но сега те представляваха просто част от населяващите двореца.

Принцесата и нейният антураж носеха бели роби, червени панталони и червени брокатени палта — официалният костюм на имперския двор в Киото. Но изпълнилите алеята благороднички бяха облечени в роби, по-пищни от всичко, което Сачи някога беше виждала. Някои имаха избродирани изображения на глицинии и ириси, други — ветрила от кипарисово дърво и волски коли. По извитите гърбове на част от тях се виждаха миниатюрни пейзажи в сини нюанси. Принцесата и нейните дами притежаваха дълги прави коси, падащи до земята. Наведените глави бяха увенчани с тежки кокове от напомадена коса, украсена с гребенчета, фуркети и панделки.

Вдовицата на владетеля Джицусей-ин, родната майка на шогуна, беше коленичила на почетното място най-близо до затворената врата. Тя имаше изпито слабо лице. Като вдовица носеше къса коса, семпли роби и монашеска качулка. Сачи мислено я наричаше Старата врана. Всеки ден тя се вмъкваше в покоите на принцесата в черните си одежди и намираше недостатъци ту тук, ту там. Независимо от старанието на всички да й угодят старицата винаги откриваше нещо, за да се оплаква.

Принцесата зае мястото си на възглавницата срещу нея. Но докато прибираше полите си под коленете, по алеята бавно и величествено се появи група жени в богато украсени роби. Отпред вървеше една висока, властна жена. И тя, подобно на Старата врана, носеше одежди на монахиня, но робите й бяха от най-фина коприна, сива, преливаща към лилаво, а наметалото й — изкусно отметнато — разкриваше част от меката кожа на снежнобялата й шия. Държанието й недвусмислено показваше, че независимо от облеклото й тя е принцеса. Вдигайки поглед от мястото си в края на редицата, Сачи изтръпна.

Това беше Всесилната, страшната вдовица мадам Теншо-ин. Всички трепереха от нея. Говореше се, че има ужасен нрав и е силна като мъж. Всички знаеха как навремето взела покойния шогун, съпруга си, на ръце и го изнесла от двореца по време на едно земетресение. Жените шепнеха също, че била превъзходен ездач и можела да върти алебардата умело като воин, че страстно изпълнявала песни и танци за театър Но. Още нямаше трийсет и красотата й беше в разцвета си. Върху блестящите й като скъпоценен камък устни цъфтеше мъдра усмивка, а в очите й гореше пламенна енергия.

Но всички глави се обърнаха, за да видят младата жена, която пристъпяше след нея. Тя не беше по-голяма от Сачи, имаше правия нос и бронзовия тен на момиче от Едо, доста различен от аристократичната бледост на жените от Киото. По детски пухкавото й лице беше отлично изрисувано според традициите на Едо, пълните й устни блестяха от зеленикав гланц с цвят „млад бамбук“. Тя ситнеше с извити навътре стъпала, поставяйки внимателно единия крак пред другия, свела скромно очите си. Но изправените й рамене показваха, че е наясно защо всички са вперили очи в нея.

Сачи занемя, когато я видя. Под грима се намираше Фую, всепризнатата звезда сред по-нисшите дами. Сачи копнееше да е толкова самоуверена и спокойна като нея. В присъствието на Фую тя ужасно се притесняваше за своя нисък произход и липса на възпитание. Що се отнася до Фую, любимката не си правеше труда да говори на Сачи, освен в редките случаи по време на тренировките с алебарди, когато Сачи успяваше да нанесе удар с оръжието си. Тогава Фую вдигаше брадичка, поглеждаше над своя изящен нос и казваше презрително:

— Не е зле, струва ми се… за селянка!

Тя беше дъщеря на капитан от охраната и, също като Сачи, младша прислужница. Въпреки важността, която си придаваше, едва ли имаше по-големи изгледи да се радва на присъствието на шогуна, отколкото Сачи.

Но това, което предизвика възторжения шепот на тълпата, беше пищната й горна дреха. На нея беше избродирано смайващо изображение на град Едо. По двойния подгъв се виеше река Сумида със складовете, с моста Нихонбаши над нея. Заливът Едо представляваше криволица в синьо на бедрото й. По целия й гръб и по ръкавите бяха избродирани къщи, храмове, една пагода, улици с миниатюрни фигури, буйна растителност, дори се виждаха бойните кули на замъка, избродирани със златен конец. Това беше произведение на изкуството, невъобразимо скъпо, чиято цел беше да привлече вниманието на всеки.

Докато нейните дами заемаха местата си от едната страна на коридора, Всесилната се приближи до Старата врата и принцесата и се поклони дълбоко.

— Привет, Ваше имперско височество — рече тя, обръщайки се към принцесата. Говореше тихо, но гласът й — необикновено дълбок и звучен — стигна до самия край на коридора. — Вие сте добре дошла. Каква чест е да бъдете между нас. Надявам се искрено да се грижите добре за здравето си в това горещо време.

Коридорът беше тих, чуваха се само ветрилата. Жегата беше по-силна от всякога. Сачи се разкърши непохватно, усещайки как тежките й дрехи полепват по влажната й кожа. Наведе глава, ослушвайки се плахо за отговора на принцесата. Като човек, който „живееше над облаците“ — тя все пак беше дъщеря на покойния син на небето и сестра на управляващия в момента, — принцеса Кадзу очакваше уважението, което се полагаше на високото й положение. Тя нито за миг не забравяше, че се е отказала от спокойния живот, на който се радваше в императорския двор в Киото, за да слезе на нивото на тези обикновени хора. Въпреки това, вместо да се държи с нужното уважение и да покаже, че цени саможертвата на принцесата, Всесилната използваше всяка възможност, за да утвърждава своята власт. Като вдовица на предишния шогун и мащеха на настоящия Всесилната беше неоспоримата господарка в двореца преди идването на принцесата и изглеждаше решена да задържи властта си.

В усамотението на покоите на принцесата аристократичните дами, придружаващи принцеса Кадзу от столицата, се отнасяха към Всесилната и нейните прислужнички единствено с презрение. Намираха ги за груби, да не кажем направо вулгарни. Как смееха да се отнасят към принцесата с такова неуважение? А що се отнася до самурайския начин да се обличат, да говорят и да се държат — той щеше да изглежда жалък, ако не и смешен. Когато дамите на принцесата се срещнеха по коридорите с тези на Всесилната, те бързо ги отминаваха, като едва-едва кимваха презрително с глава. Но сред слугините често се разгаряха свади. Те повишаваха глас и дори започваха да се щипят, дерат, хапят, да си скубят косите и да си дърпат дрехите.

Двете знатни дами правеха всичко възможно да са далече една от друга. Въпреки това понякога се стигаше до среща. Принцесата беше прекалено горда и възпитана, за да държи на своето, но Сачи знаеше каква мъка й причиняват тези срещи. Когато в началото пристигна в замъка, принцесата настоя да се говори на архаичния диалект на имперския двор. Това беше първият език, на който научиха Сачи. Принцесата беше очаквала всички в женския дворец да приемат езика и обичаите на Киото; едно от условията за нейния брак. Но в това, както и в много други неща, тя беше разочарована.

Сега, вместо да каже с провлачения акцент на Киото „Благодаря ти за любезността“, както би направила навремето, тя прошепна: „Задължена съм ти, благородна Пенсионирана“. Говореше с висок и тънък като на птичка глас.

Няколко минути те си разменяха комплименти — всяка се опитваше да наддума другата с цветистия си език и пищността на ласкателствата. После Всесилната се стегна.

— Още веднъж ти поднасям най-искрени благодарности, Ваше имперско височество, за добрите грижи към Негово величество, моя приемен син — рече тя, гледайки право в принцесата и опъвайки устни в най-сладка и най-отровна усмивка. — Но за съжаление виждам, че разпоредителите са допуснали обичайната грешка. Както винаги, те погрешно са те сложили на моето място. Като твоя свекърва и първа дама в този дом аз трябва първа да приветствам за добре дошъл сина си. Сигурна съм, че ти с готовност ще приемеш да поправим тази грешка.

Настъпи тишина. Всички затаиха дъх. Принцеса Кадзу беше вперила очи в пода и хапеше устни.

— Напротив, аз искам да изразя своята благодарност към теб, моя дамо Теншо-ин — прошепна тя с ледена любезност. — Радвам се да те видя. Но ти знаеш добре, че като представителка на сина на небето и съпруга на Негово величество съм длъжна, макар и недостойна, да имам предимство. Надявам се да бъдеш така добра и да ми позволиш да остана на полагащото ми се място поне този път.

— Водили сме този спор много пъти, снахо — спокойно рече Всесилната с бълващи огън черни очи. — Говориш за традиция и за установен начин да се вършат нещата. Но забравяш, че се намираме в замъка Едо. Тук, в Едо, имаме свои традиции и наш начин да вършим нещата, установен от първия шогун, Негово величество принц Иеясу. Знаеш много добре, че аз съм вдовицата на Негово величество тринайсетия шогун, принц Иесада. Като твоя свекърва аз съм поразена, че ти дори можеш да мислиш в противоречие с моята воля. Ти настояваш да запазиш своята странна титла, провинциална фризура и начин на обличане. Това е чудесно. Но когато сме принудени да се срещаме, трябва да се държиш с нужното уважение.

Сачи помръдна ужасена, чувствайки унижението на принцесата като свое. Принцеса Кадзу не каза нищо, отстъпи назад и коленичи на пода, а Всесилната зае мястото й върху възглавницата.

II

Звънчетата в края на коридора иззвъняха. Тънкият, слаб звук още вибрираше, когато четири барабана проехтяха един след друг откъм укрепленията на замъка, отбелязвайки часа. По-възрастните, придворните дами и жените проповеднички от двете страни на вратата коленичиха.

Сачи също беше коленичила и се взираше в татамито. Тя чу как със стържене беше издърпано от ключалката желязното резе и как изскърца и се отвори голямата врата. Настъпи дълга тишина, последвана от приглушено дрънкане на стомана. Сред хора от гласове звучаха непознати плътни мъжки басове — първите, които Сачи чуваше от близо четири години. Наред с потропването на женски крака и шума на коприната се чуваха приглушените стъпки по постелките татами, по мъжки отривисти, и се усещаше мирисът на екзотични тежки парфюми. Времето минаваше болезнено бавно. Гласовете и уханията приближиха. Комплиментите, разговорите и смехът станаха по-отчетливи. Полека-лека твърдите мъжки стъпки напредваха. После се спряха точно пред нея.

— Това ли е тя? — попита нечий глас. Думите прозвучаха странно архаични. Сачи никога не беше чувала официалната лексика, която само шогунът можеше да използва, и тя с голямо усилие проумя какво казва той.

— Вдигни глава, дете — просъска мадам Цугуко, главната придворна дама на принцесата, коленичила точно зад Сачи. — Поздрави Негово величество!

Сачи вдигна глава само колкото да види чифт бели къси чорапи. После за миг погледна по-нагоре. Погледът й срещна чифт озадачени кафяви очи. Тя бързо наведе лице, толкова притеснена, че ушите й пламнаха.

Настъпи дълга тишина.

— Как е името й? — попита гласът.

По коридора пробяга шепот, подобен на шума на поле с летни треви. Мадам Цугуко се засмя със звънък сребрист смях.

— Господарю, това смирено дете е Юри от рода на Суги, знаменосецът на даймьото от Огаки — рече тя, използвайки официалното име на Сачи. — Тя е под моя закрила.

Сачи продължи да трепери дълго след като стъпките и уханията бяха отшумели и чу как вратите на покоите на шогуна се отварят и затварят.

Тя последва мълчаливо придворната дама обратно до апартамента на принцесата, като не спираше да мисли. Беше нарушила най-важното правило. Беше вдигнала лице към човек с по-високо положение дори от по-възрастните — мадам Цугуко и Всесилната, към Негово величество шогуна, който беше по-скоро бог, отколкото човек. Принцеса Кадзу, разбира се, имаше по-висок ранг дори и от него. Но това беше различно. Сачи принадлежеше на принцесата. Тя я беше избрала и я държеше близо до себе си. Погрешно ли беше разбрала? Дали мадам Цугуко не я накара нарочно да направи такова нарушение на протокола?

Още по-странно беше, че Негово величество е млад. Тя винаги бе мислила, че човек с толкова власт и знания, който никога не бива да бъде виждан от простосмъртните, трябва да е дори по-стар, груб и по-страшен от старши съветниците, които понякога й даваха сведения за една или друга знатна дама.

Освен това мислеше и за Фую. Защо тя беше там и в толкова пищна премяна? Това я объркваше. Пристъпяйки с птичи стъпки по коридорите, свела срамежливо рамене, както я бяха учили, Сачи чувстваше, че се задушава от протокола и всичките правила. Да можеше да захвърли диплите плат, да тича и да скача, както правеше някога. Трябваше да говори с Таки, своята приятелка. Тя разбираше всичко; щеше да знае отговорите.

Мадам Цугуко също мълча, докато стигнаха покоите на принцесата. Там тя скри Сачи зад параваните и я накара да коленичи.

— Е, скъпа — рече тя. — Каква късметлийка си! — явно беше много доволна.

Сачи никога не я беше виждала да се държи по друг начин, освен надуто и с гордо снизхождение.

— Ти се справи много, много добре. Родителите ти ще се гордеят с теб.

Почти забравяйки за обучението, Сачи я гледаше смаяна.

— Изглежда, Негово величество прие предложението на Нейно височество. Разбира се, нещата трябва да се уредят по съответния начин. Негово величество показа своето желание, както чу и сама, а Нейно височество даде своето разрешение. Писмото незабавно ще бъде написано и изпратено на емисаря на Негово величество. Ела при мен довечера, когато слънцето започне да залязва, и аз ще те инструктирам и подготвя.

— Ще ме подготвите? За какво?

— За невинността на това дете — рече мадам Цугуко и тихо се изсмя. — Ти си повишена в помощничка от среден ранг. По желание на Негово величество Нейно височество те подарява на него като прощален дар, да му бъдеш наложница.

Наложница! Сачи сведе лице към пода.

— Аз не съм достойна за такава чест — прошепна тя.

После, осъзнавайки напълно значението на думите, остана като гръмната.

— Мадам… Ваше благородие… Това е прекалено голяма чест. Нейно височество винаги е била далеч по-добра с мен, отколкото заслужавам. Нямам по-голяма амбиция от тази да служа на Нейно височество — отрони тя. — Моля ви, изберете някоя друга. Не мен, Ваше благородие. Моля ви, не ме карайте! Знам, че няма да се справя. Не съм наясно какво да правя. Не съм готова. Не знам нищо. Не знам абсолютно нищо.

— Дете! Недей да подлагаш на съмнение нашето решение! — строго рече Цугуко. После смекчи глас. — Наясно съм, че още си малка и не знаеш нищо за света. Но трябва да разбереш, че това е най-голямата чест и най-добрата възможност за всяко момиче, особено за момиче с твоето потекло. Всичко се случи много бързо. Нямах време да те науча на повечето от нещата, които трябва да знаеш. Но това е хубаво. Твоята невинност е чарът ти. Негово величество тръгва утре за Осака, затова ще отложим официалната церемония на съюза до неговото завръщане. Ако успееш да се харесаш на Негово величество, кракът ти твърдо ще стъпи върху пода на инкрустирания с камъни паланкин. Повярвай, повече никога няма да имаш такъв шанс.

Ние зависим от теб — добави тя със строг глас. — Довечера отиваш при Негово величество.

Сачи все още стоеше на колене и се чувстваше замаяна, когато на вратата се чу шум. Беше Всесилната. Тя никога не се беше приближавала до покоите на принцесата. Чу се шум на коприна от падналите на колене придворни дами. В следващия миг тя се появи зад паравана. Красивото й лице беше сковано и само една вена пулсираше на челото й. Обърна се към мадам Цугуко.

— Е — промълви тя и зае властна стойка. — Трябва да се гордееш със себе си. Ти се справи добре, ти и тази твоя наложница, като пробута това същество, това намерениче, на сина ми!

Мадам Цугуко беше коленичила. Поглеждайки нагоре, тя вдигна вежди и сбърчи чело в израз на лъжливо смирение.

— Каква изненада! — рече тя — За нас е голяма чест, че почетохте нашите скромни покои с благородното си присъствие. Много ви благодаря за поздравленията. Разбира се, не е нужно да ви напомням, че мадам Юри е осиновената дъщеря в рода на Суги, знаменосеца на даймьото от Огаки.

— Тя може да се е издигнала, но ние знаем откъде идва — сряза я Всесилната и страните й се зачервиха. — Тя е животно, неграмотна тиква. Видяхме я, когато я доведохте тук. Дори не можеше да говори като човешко същество.

— Успокойте се, госпожо. Ваше благородие знае много добре, че отчаяно търсехме наложница, която да роди на Негово величество син. Вие също бяхте загрижена за това. Много лошо ще бъде от наша страна, ако регентът, господин Иошинобу, трябва да вземе властта. Няколко пъти пристъпяхме към процес на избор, но Негово величество отхвърли всички придворни дами, които избрахме. Въпреки това — продължи мадам Цугуко — кой знае защо това скромно момиче му хареса. Да благодарим на боговете.

— Това е позор за рода на Токугава — сряза я Всесилната.

— Сигурна съм, че не сте забравили, госпожо, че мадам Тама, майката на петия шогун и любимата съпруга на третия шогун, принц Иемицу, започва живота си като дъщеря на бакалин, твърде ниско социално положение дори за да влезе в присъствието на Негово величество.

Гласът на мадам Цугуко звучеше сякаш бе захаросан.

— Тя беше, сигурно помните, помощничка, пратена да помага в банята на Негово величество, когато негова светлост я хареса. Шестият шогун, принц Иенобу, беше дете на толкова ниска простосмъртна, че тя дори не можеше да получи статут на официална наложница. Негово величество, ако позволите да ви напомня, трябвало да бъде отглеждан тайно от васал. После и мадам Раку, майката на четвъртия шогун. Нека помисля. Не беше ли баща й продавач на дрехи втора ръка?

— Достатъчно, достатъчно!

— Във всеки случай това не е наша работа. Вие присъствахте, когато Негово величество сам избра нашата кандидатка, а не вашата.

— Той е момче — просъска Всесилната. — Не знае нищо. Вие сте го омагьосали.

— Знаете също много добре, че е задължение на Нейно височество да предложи на Негово величество държанка като дар. Виждате, че нямате никакво основание да се оплаквате.

Тя постави ръцете си върху постелката от ароматна оризова слама — събраните върхове на пръстите й се докосваха.

— Много благодаря, че ни удостоихте с посещението си — рече накрая, допирайки чело в ръцете си.

— И сте я научили на изкуството на спалнята, така ли? Не мисля. Момичето е една селяндурка. Няма да се задържи дълго!

С тези думи Всесилната изхвръкна от стаята.

Когато вратата се затвори и стъпките й заглъхнаха, мадам Цугуко се обърна към Сачи със свито от загриженост аристократично лице.

— Какви жестоки и необмислени думи! — рече тя. Сачи никога не я беше чувала да говори толкова развълнувано. — От всички нас се очаква да покажем уважение към госпожа Теншо-ин, но тя отива твърде далече. Този път тя загуби битката. Не се натъжавай, мила! Не мисли за нейната коварна завист! В мига, когато те видя за първи път, Нейно височество разбра, че мястото ти не е там, на село. Разбра, че съдбата ти е друга, не си една от нас. Негово величество е млад и добре възпитан, той не държи на игрите с жени. Мадам Теншо-ин и старейшините му предложиха доста красиви жени с благородна кръв, владеещи добре кокетството, но той ги отпрати всичките. Нейно височество го познава много добре. Тя е разбрала, че ти с красивото си лице и чистото си сърце ще отговориш на вкуса му. Не се плаши. Нейно височество и аз имаме пълна вяра в теб. Но внимавай. До довечера стой тук, в кралските покои. Знае ли човек към какво може да прибегне една жена от ревност?

Сачи още стоеше на колене. Тя много пъти беше ставала мишена на злостни забележки като тези на Всесилната. Беше проумяла, че женският дворец е коварно място, където жените могат да ти се усмихват, а после да изрекат думи, които като с кама се забиват в корема ти. Независимо от това, че беше официално осиновена от самурайско семейство, всеки знаеше откъде произхожда. Много от придворните дами на принцесата и от женския дворец бяха присъствали, когато Нейно височество я видя и я хареса. За тях тя беше диво същество, животинче, което принцесата кой знае защо беше взела при себе си като домашен любимец. И въпреки че научи езика, маниерите и походката им, въпреки че се движеше сред тях всеки ден, техният свят оставаше завинаги затворен за нея. Те бяха мили, както е мил човек с едно куче.

Сачи все още беше твърде смаяна, за да вземе присърце клеветите. Думите, които си повтаряше наум, бяха не тези на Всесилната, а тези на мадам Цугуко. „Красивото ти лице и чистото ти сърце“… Сачи въобще не се възприемаше по този начин.

Да можеше да се срещне с Нейно височество. Затова ли беше я извела от селото и я беше издигнала толкова високо? Дали за да й служи по този начин? Сачи беше сигурна, че трябва да узнае още едно последно нещо, от което всичко щеше да се изясни. Но принцесата не се върна.

Въпреки това момичето разбираше своите задължения. Каквото и да ставаше, тя щеше да служи на Нейно височество по най-добрия начин. Беше готова за всичко, което й готвеха боговете.

III

Сачи отиде в стаята, където спеше заедно с другите прислужнички, и свали официалното кимоно, като внимателно го сложи на закачалка. Мълком облече работните си дрехи, взе си бродерията и коленичи в един ъгъл. Стоеше, вперила невиждащ поглед пред себе си, без да докосва ръчната си работа. После по дървения коридор вън се чуха стъпки. Вратата се отвори и вътре влезе едно момиче с широка усмивка на лицето. Беше Таки.

— Видя ли го? — попита тя с писклив миши глас.

Таки беше от Киото, дъщеря на обеднял самурай, осиновител на една от придворните дами на принцесата — мадам Кин. Точно тя беше взела Таки при себе си, когато била на дванайсет, и я довела в Едо. Тя и Сачи бяха приети в замъка по едно и също време.

Таки не беше красива — всъщност беше съвсем безлична. Имаше слабо, бледо лице с белези от шарка и изпъкнали зъби, заради които приличаше малко на заек. Когато Сачи пристигна, младшите прислужнички, особено живелите известно време в замъка момичета от Едо, я тормозеха безмилостно, като имитираха акцента й и й се подиграваха, когато направеше грешка в етикета. Таки винаги вземаше нейната страна, защитаваше я яростно и й помагаше да се научи да говори и да се държи както трябва. Бяха станали верни приятелки, въпреки че Таки беше с далеч по-знатно потекло.

Таки подскачаше нагоре-надолу и пляскаше с ръце.

— Всички говорят за това — крещеше тя. — Всички завиждат. Ти ще си новата наложница! Но кажи, успя ли да го зърнеш? Как изглежда той? Млад ли е? Красив ли е? Чух, че е и млад, и красив.

Момичето коленичи до Сачи, обгърна я с ръце и зачака отговора й.

— Ами — притеснено измърмори Сачи, — почти не го видях. Изглежда доста млад. И може би е красив.

— А ти ще бъдеш прислужница от среден ранг. Сигурно си направила голяма добрина през миналия си живот, за да извадиш такъв късмет! Ти се качваш в инкрустирания с камъни паланкин! Знаех си, че не може боговете току-така да са те дарили с такова лице.

— Но какви са задълженията на наложницата?

— Доколкото знам, прислужниците от среден ранг имат три смени. Сутрешна, следобедна и нощна. Трябва да има прислужници, готови да обслужват Нейно височество по всяко време на деня и нощта.

— Стига си ме дразнила. Знаеш за какво говоря. За Негово величество.

— Ами… не знам точно. Ти ще си неговата съпруга номер две, кралицата на целия дворец — но ако родиш дете. Ти, разбира се, ще родиш. Семейството ти ще бъде богато. Грижите ще ги напуснат завинаги. Това е най-хубавото нещо, което може да се случи на едно момиче. Ще ти трябват прислужнички. Нека аз да съм една от тях. Моля те, Сачи, моля те! Моля те, говори с мадам Кин!

— Но… аз трябва да отида при него довечера.

— Не мисли за това. Сигурно си виждала еротични книги и онези странни рисунки, които някои от придворните имат, онези „смешни картинки“. Просто затвори очи и го изтърпи. Вероятно няма да трае дълго. Може да се окаже дори забавно. Чувала съм да казват, че е забавно. Хайде, не се крий тук! Да вървим при дамите!

Току-що се бяха върнали в главната стая, когато с поклон на вратата се появи Хару, учителката на Сачи. Сачи много се зарадва, като я видя. Тя се втурна да я посрещне и в бързината се спъна в полите си. Придворните дами и техните прислужнички, изпълнили стаята като ято пъстропери птички, избягваха да я гледат. Само една хвърли поглед към нея — дали от милост, дали от завист, или от нещо друго, Сачи не разбра.

Хару я приветства с дълбок поклон, допирайки лице до земята.

— Най-сърдечни поздравления — тържествено рече тя.

Седна на пети, погледна я и се усмихна широко.

— Целият дворец жужи — рече тя и се засмя доволно.

Сачи й отвърна с плаха усмивка.

Хару имаше кръгло лице, което някога може би е било красиво, въпреки че отдавна беше доста напълняла. Бузите й изглеждаха розови и пълни и когато се засмееше, което правеше често, котешките й очи почти изчезваха. Сачи я наричаше „голямата ми сестра“, въпреки че Хару наближаваше трийсетата си година. Обикновено беше склонна да разказва весели истории и да прихва в смях, но в отделни моменти лицето й посърваше от тъга. Беше живяла почти непрекъснато в женската част на замъка Едо, най-пищния дворец в страната, и беше свикнала с лукс, какъвто не можеха да си представят хората отвън — въпреки това носеше семпло прислужническо кимоно и свиваше косата си на прост кок. Докато другите жени се изкачваха в ранг, тя си беше останала учителка. Може би заради многото си качества, или защото идваше от район, близък до този на Сачи, и разбираше дивашкия диалект на детето, още от времето, когато то беше пристигнало, определиха тъкмо Хару да превърне Сачи в дама.

Двете се оттеглиха в обичайния си ъгъл на голямата стая. Известно време се опитаха да работят по уроците, но умът на Сачи беше другаде. Тя трябваше да научи толкова много; и единственият човек, когото се осмеляваше да пита, беше Хару. Най-после Сачи събра кураж.

— Била ли си някога с мъж? — попита тя с най-тих шепот.

Хару се наклони напред. Щом чу думите й, тя затисна уста с ръце и избухна в смях. Дамите, които изпълваха стаята, стреснато се огледаха.

— Всички ти завиждат — рече Хару, усмихвайки се малко тъжно. — Повечето от нас никога няма да изживеят това, във всеки случай не и аз.

Дори Сачи знаеше, че от трите хиляди дворцови дами беше вероятно твърде малко да бъдат избрани за наложници, но въпреки това трябваше да останат чисти през целия си живот.

— Ние нямаме право на това щастие — рече Хару. — Въпреки че навремето познавах една дама, която го изпита.

— Какво се случи с нея?

— Тя изчезна. На жените не е разрешено да правят подобен избор за себе си, особено когато принадлежат на шогуна. Тя беше много красива. Много приличаше на теб.

Сачи мислеше само за едно.

— Какво ще се случи? Какво трябва да правя?

— Откъде, за Бога, да знам? — отвърна Хару и отново се разсмя. — Гледай да крещиш от болка, за да са сигурни, че никога не си била с мъж. Негово величество заминава утре, но скоро ще се върне, тогава ще започне истинската ти кариера като негова наложница. Мога да те запозная на теория с това, което носи на мъжа наслада. Изучила съм множество креватни книги. Ти си доста млада и е твърде възможно да родиш здрав син. Главното е да не задаваш въпроси и да правиш каквото ти се каже. Не забравяй, че вече си благородничка. Пази на всяка цена своето достойнство. Каквото и да става, не разкривай чувствата си нито за миг.

— Но ще ме боли ли?

— Никой не бива да го чува! Това е най-голямата чест, за която може да мечтае човек! Ти си в петнайсетата си година, сестричке. Повечето момичета на твоята възраст са омъжени. Време е да разбереш какво означава да спиш с мъж. Аз не е редно да говоря тези неща — добави Хару с тих глас, — но ти имаш късмет. Негово величество е добър и нежен. Не всичките му предшественици бяха такива. А е и млад.

Сачи нервно прокара пръсти по зъбците на своя гребен, скрит в пояса й.

— Какво криеш там? — попита Хару.

— Нищо…

Но да се крие каквото и да е от Хару беше грешка, Сачи извади гребена и й го показа. Лицето на Хару помръкна.

— Откъде взе това? — скара се тя.

Откакто Сачи беше дошла в двореца, гребенът винаги стоеше мушнат в гънките на дрехите й. Сега тя се вгледа в него внимателно. Беше красив, кокален, гравиран със злато, а на ръба имаше инкрустиран елемент от герб на някаква благородна фамилия. Светлината го огря и отблясъкът освети тъмния ъгъл на стаята, в която седяха.

— Донесох го от село — рече объркано момичето. — Той ми носи късмет. Имам го от съвсем малка.

— Дай да го видя — рече Хару. Взе гребена в ръка и го завъртя отсам-оттам.

Сачи я погледна въпросително. Хару се взираше в нея, сякаш искаше да открие нещо по лицето й. Неизменната й слънчева усмивка беше изчезнала напълно. После тя примигна и, стряскайки се, се върна в настоящето. Сачи грабна гребена и отново го мушна в пояса си.

— Това е великолепен гребен — каза Хару, поклащайки глава, сякаш за да си спомни нещо забравено. — Съвършено творение. Не знаех, че по селата има такива неща.

IV

Далеч преди да настъпи вечерта, Сачи се върна зад паравана в отделения само за принцесата ъгъл на стаята и зачака мадам Цугуко да дойде да я инструктира. Принцесата още я нямаше. Сачи не помнеше да е отсъствала толкова дълго. Знаеше, че принадлежи на принцеса Кадзу и Нейно височество я е избрала за подарък на Негово величество. Да можеше да е сигурна, че каквото и да направи, ще разсее тъгата на принцесата, а няма да я задълбочи.

— Моментът наближава.

Сачи последва мадам Цугуко в главната тоалетна стая. Маслени лампи и високи свещи осветяваха и най-тъмните ъгли, хвърляйки трептящи лъчи по птиците, дърветата и кулите, изрисувани пищно върху златните паравани. И най-дребните предмети — кръглите огледала върху стативи, окачалките за кърпи, кутиите с гримове, четки, гребени, пинсети, бурканите с козметика — бяха подредени в стройни редици на пода пред тях, кръглите легени и дългочучурестите кани бяха лакирани в златно и украсени с императорския герб. По закачалките висяха кимона, избродирани с летни цветя.

Сачи коленичи. Прислужницата, която отговаряше за стаята, отвори малкия железен чайник със смес от смрадликова шикалка, саке и желязо, използвана за почерняне зъбите на принцесата. Горчивата миризма изпълни въздуха. Прислужницата започна да боядисва зъбите на Сачи. Момичето гледаше в огледалото как белите й зъби, които познаваше от детството си — лъскави като на дивак или на животно, — изчезваха. Когато се усмихваше, виждаше само празната уста на възрастна жена, жена, която е познавала мъж.

Прислужницата избръсна веждите на Сачи, изскубвайки и последното косъмче. Масажира лицето й с восък, после нанесе слой от бял грим, а върху него — пудра. После потопи палците си в прах от въглища и внимателно ги притисна точно на един пръст разстояние от мястото, където бяха веждите на момичето. На челото й се появиха два тъмни овала. Прислужницата подчерта с черно очите й, сложи руж на бузите й и нарисува по едно малко листо от шафраника на устните й, от което устата й заприлича на малка розова пъпка.

От огледалото я гледаше съвършена бяла маска. Сачи се беше превърнала в кукла като онези, които редяха в редици за Деня на момичето.

Други прислужнички, коленичили край нея, разделяха косата й на кичури, дърпаха и я отпускаха, докато цялата се разпиля на пода като ветрило. Намазаха с помада и сресаха всеки кичур, после я вдигнаха и опънаха назад, встрани от лицето. Косата беше сресана отзад на опашка, черна и лъскава, вързаха я с панделки. Сачи стоеше, без да мърда, докато я облякоха в церемониално кимоно от бяла коприна, подобно на сватбено кимоно или покров.

Коридорът вън беше изпълнен със сенки. Сачи за първи път напускаше покоите на принцесата след падането на нощта. Жените в коридора я изгледаха любопитно и прошепнаха нещо. Свещите в ръцете на прислугата хвърляха мигаща светлина, а фенерите по коридорите пукаха. Пушекът дразнеше ноздрите й. По дървените стени танцуваха сенки. Полираните подови дъски скърцаха под леките стъпки на множество тихи крака.

Когато стигнаха до коридора на Горния купол, мадам Цугуко коленичи пред вратата към апартаментите на шогуна. Тя сведе чело до земята и обяви:

— Ще отведа простосмъртната девойка в страничната стая. Бъдете милостив!

— Направи всичко по силите си, дете! — прошепна тя.

Сачи усети под робата си капка пот да се стича от мишницата към хълбока й. Мислено се помоли да не се изцапа или смачка тънката копринена материя. Чувстваше се ужасно сама. Трудно й беше да вярва, че всичко това не е наказание за някакво извършено от нея ужасно престъпление.

Озова се в преддверие, осветено от фенери и огромни пушещи свещи във високи златни свещници. Отговорницата на седемте по-възрастни жени, мадам Накаока, дребна и елегантна под лъскавата си черна перука, беше коленичила. Помощничките й чинно се въртяха край нея.

— Ела тук, дете — промълви тя любезно. В сумрака жълтата плът и хлътналите й страни й придаваха вид на неземен демон.

Замаяна, Сачи не помръдваше, докато прислугата й сваляше дрехите.

— Разтвори краката! — строго рече мадам Накаока, показвайки дивана, проснат пред нея.

Сачи легна, чувствайки се дребна и беззащитна. Старицата се наведе напред, надничайки и опипвайки я. Прегледът като че ли продължи цяла вечност. Накрая тя мушна кокалестия си пръст в Сачи. Момичето гледаше тавана, втренчено в сложните плетеници на бамбука.

Думите на Хару звучаха в ушите й. Някак си трябва да запази своето достойнство. Никога не трябва да показва какво чувства, независимо колко силна е болката и унижението.

Сачи се замисли за щастливото си минало и потъна в предишния си живот. Спомни си за голямата дървена къща с плочи на покрива, песента на цикадите и хладните води на река Кисо. Опита се да си припомни малкото момиченце, което бе живяло в селото далече в планината, но споменът й беше съвсем бегъл. Тогава животът й изглеждаше толкова безгрижен. Сега тя се чувстваше напълно променена. Миналото не би могло да се върне.

Мадам Накаока кимна.

— Добре — рече тя.

Сачи коленичи и жените развързаха косата й. Мадам Накаока разроши кичурите един по един, сякаш търсеше нещо скрито.

— Добре — повтори тя.

Заведоха голата Сачи в една тоалетна стая. Край нея се засуетиха прислужнички, вързаха й отново косите, като ги сресаха с гребен, и й помогнаха да облече широка нощница от фин бял плат. Мадам Накаока й нареди да коленичи пред нея.

— Това ще ти е за първи път, дете, затова ще ти обясня твоите задължения. Внимавай много! Мадам Чийо и една от проповедничките ще бъдат наблизо и ще следят. Аз самата и мадам Цугуко ще сме в съседната стая. Всички ще бъдем будни и нащрек цяла нощ. Наше задължение е да чуем всяка дума, разменена между Негово величество и теб. На сутринта ти ще ми докладваш за разговора ви. Запомни го внимателно. Мадам Чийо и свещенослужителката също ще докладват. Трите доклада трябва да съвпадат. Внимавай да не поискаш някаква услуга от Негово величество. И помни — погрижи се да спиш обърната с лице към Негово величество.

V

Камбаните в коридора на Горния купол тихо иззвъняха. По коридора се чуха стъпки, придружени от изблици момчешки смях. Вратата се отвори и стаята се изпълни с аромат на мускус. Дамите коленичиха.

Времето като че ли спря. Сачи стоеше с лице, притиснато о пода. Чу, че се налива саке, чу как глухо потракват дървените чашки, чу гласове и смях. Сладкият аромат на тютюнев пушек се смесваше с мириса на парфюми и звука от запалване, всмукване и почукване на къси лули.

— Елате, госпожице!

Прислужничките я въведоха в спалнята на шогуна. Тя почти не забеляза великолепните мебели, разкошните завивки на леглото, блясъка на червено и златно и лъскавата кувертюра от бяла коприна. Отдясно на подиума, на ръка разстояние от ложето на шогуна, беше приготвен по-малък и по-тънък дюшек с лъскава възглавница, а до него кутии с козметика и дневно кимоно. Тук щеше да спи тя, след като изпълни своите задължения. Малко встрани имаше още два дюшека, по един от всяка страна. Този до ложето на шогуна беше за мадам Чийо, а до нейния — за проповедничката.

Сачи коленичи, свела ниско очи. Момичетата се суетяха около шогуна. Чу приглушен звън — те много внимателно поставиха сабите му в горната част на ложето, чу шумолене на коприна — сваляха дрехите му и му помагаха да облече нощница.

Най-после той легна. Положи глава върху възглавница с червени копринени пискюли. Без да смее да го погледне, Сачи се загърна плътно в робата си и зае мястото си до него. Дюшекът беше толкова мек и пухкав, че тя имаше чувството, че плува. Момичетата загасиха лампите, като оставиха да свети само една. Чу как прошумоляха мадам Чийо и проповедничката, заемайки местата си от двете им страни.

В мрака тя лежеше, стискаше очи и едва дишаше. Чувстваше топлината на тялото на шогуна като жив въглен до себе си. Миризмата на потта му, смесена с парфюма му, беше толкова силна, че направо я задушаваше. После към нея се протегна ръка, която разтвори нощната й роба.

— Красота — прошепна един момчешки глас.

Настана тишина. Усещаше как очите му обхождат тялото й. След това една ръка, мека като на жена, погали корема й. Тя потрепери от докосването му. Лека като перце, ръката продължи нагоре, погали гърдата й, обгръщайки я цялата за миг.

— Красота — отново прошепна гласът.

Нежно докосна зърното й с пръсти, погали с длан вдлъбнатината между гърдите и слезе надолу до пъпа, много бавно, сякаш я изследваше. После раздалечи краката й. Тя почувства как топлата му ръка гали вътрешната страна на едното бедро, после на другото. В тялото й напираха непознати усещания. Но тя беше прекалено изплашена, за да им обърне внимание — боеше се от това, което можеше да се случи по-нататък. Каквото и да правеше той, тя трябваше да го понесе.

Почувства нежно, но силно побутване. Тя покорно се остави да я обърне по корем. Обзе я страх, който прогони от главата й всички мисли. Ръката му разтвори още повече краката й. Моментът беше дошъл: върху себе си усети тежкото му тяло. Смачкана под него, хлъзгава от потта му, тя имаше чувството, че я разкъсват.

От болка и ужас изкрещя. Тласъците и пъхтенето продължиха сякаш цяла вечност. Заровила лице във възглавницата, тя си мислеше колко ли още ще издържи. Но тогава се случи нещо странно. Непознато усещане нахлу в тялото й. Първо погъделичка корема й, после запълзя нагоре по гръбначния й стълб.

Крайниците й сякаш се разтопиха. Чувството се качи до гърлото й. Съвсем не беше неприятно. Всъщност беше направо прекрасно.

После всичко изчезна. Тя забрави за болката и страха. Потънала в усещането, изгубена в неговия аромат, от устните й се изплъзна стон. Шогунът също изстена и се отпусна тежко върху нея.

Известно време лежаха в тишина. Свестявайки се, Сачи почувства огромно облекчение. Беше се свършило, тя беше оцеляла. Но не бе направила нищо, не знаеше какво да прави. Ами ако той беше почувствал отвращение от нея, ако повече не желаеше тя да му е наложница?

Той протегна ръка. Чу се звънтене.

— О! — викна той.

Една прислужница се втурна и коленичи. Тя запали дълга лула, подаде му я и отново се оттегли.

Сачи се обърна и го погледна. На мигащата светлина гладките му гърди грееха бледи като на човек, който никога не е работил на полето и дори не е ходил на слънце; човек, който цял живот е бил далече от въздействието на природата.

Погледът й мина нагоре и видя една нерешителна брадичка, после деликатна уста, извита като лък в краищата. Следваше носът, леко чип, върху овално лице, после тесни кафяви очи под тънки вежди. Белотата на кожата му продължаваше до върха на главата му, която беше бръсната по самурайски. Прибраното му кокче се беше разхлабило и кичури от напомадената му коса висяха край лицето му.

Не приличаше на никого от мъжете, които беше виждала. Всъщност той не беше мъж, а Бог. Това беше шогунът, повелителят на цялата велика страна на изгряващото слънце. Това беше също така първият мъж, когото виждаше, откакто беше влязла в женския дворец. За смаяните й очи той превъплъщаваше всички благородни качества, които тя би могла да си представи. И ето го, легнал до нея с нехайно разтворена копринена роба.

Той я наблюдаваше строго. Като че ли изследваше всяка извивка по лицето й. Прокара пръсти по бузата й, по брадичката и по вдлъбнатината на шията й.

— О-юри-но-ката… — каза младият мъж, разделяйки сричките. Имаше ясен, малко висок глас. — Мадам Юри? — той смукна от лулата си. После я изтръска, добави още тютюн, хвана машата, взе въглен и отново я запали.

— Ще бъдем ли приятели? — попита почти жаловито.

Сачи занемя, шокирана и изплашена, че този важен човек й говори директно и с такъв всекидневен език. Тя почувства как будните уши зад него се наострят, за да доловят всяка дума. Да се осмели ли, помисли си тя, да му отговори? Пое си дълбоко дъх.

— Господарю? — прошепна тя.

— Казвай ми Кику — отвърна той. — Така ме наричат моите жени. Кикучио е името, което имах като малък.

Тя знаеше, че трябва да се подчини, въпреки че това, което й нареждаше да прави, беше против всички правила на протокола.

— Господарю… искам да кажа, Кику-сама — прошепна тя напрегнато, заеквайки на интимните срички. Дочу съвсем слаб шум откъм сенките. — Сигурно знаете… че тяхно благородие…

Тя показа с ръка към купчините завивки от двете им страни.

— Не се притеснявай за тях — каза той и й се усмихна. — Очи и уши има навсякъде. Няма да кажа нищо, което да ти навреди.

Когато те видях за първи път, ти беше в градините — добави той дяволито. — Не го знаеше, нали! Тичаше насам-натам, смееше се, подритваше черешовите цветчета с крак, косата ти се вееше. Изглеждаше толкова сладка, като малко момиченце.

Сачи почувства, че се изчервява. Не смееше да каже нито дума. Той я погледна и се засмя не с куртоазния смях на дамите от двора, когато ги злепоставяха, а с искрен, весел смях.

— Не съм виждал човек като теб — продължи той, вече сериозен. — Ти беше като сърна — свободна и грациозна. Лицето ти е направо съвършено. Кожата ти е толкова бяла, толкова гладка, толкова свежа. Като на лотос. Устните ти. — Той ги погали с пръсти — Очите ти са зелени, тъмнозелени. Като гора от борове в планината. Всички мои жени са избрани заради красотата им, но никоя не е като теб, с изключение, разбира се, на принцеса Кадзу, твоята господарка. Вие двете сте като черупките на една и съща мида. Тя ми каза за теб. И щом те видях, аз започнах да те откривам отново и отново. Сигурен съм, че нашите съдби са преплетени.

Сачи лежеше мълчаливо. Опита се да не го гледа, но от време на време не можеше да устои и плахо повдигаше очи към лицето му.

Той замълча, за да напълни отново лулата си, и продължи, сякаш мислеше на глас.

— На този свят всичко е в ръцете на боговете и на нашата карма. Никой не може сам да избира съдбата си. Аз съм затворник също като теб. Призванието ми е да бъда шогун. Моите предшественици — Иейоши, Иесада — прекараха живота си тук, в двореца, със своите прислужници и наложници. Свиреха музика и пишеха поезия, организираха лов на елени и обучаваха соколи. Аз си мислех, че и моят живот ще бъде такъв.

Но нещата се развиха по различен начин. Напуснах замъка. Пътувах по източния морски път и видях петдесет и три прочути забележителности. Няколко пъти съм ходил в столицата и съм преговарял със Сина на небесата. Видях и своя народ, хиляди човешки същества. Никога не бях виждал хора като тях. Те не са като самураите, те не крият своите чувства. Животът им е изписан върху лицата. И ти си такава. Ти носиш слънчевата светлина в това мрачно място.

— Господарю — ужасено промълви Сачи. Един мъж не биваше да разкрива толкова себе си, още по-малко пред недостойно момиче като нея; и това не беше кой да е, а самият шогун. Да се интересува от най-дребни неща в нисшите същества, намекваше за слабост пред подслушващите в сянката; а да сравнява нея с тях можеше да се приеме като укор към усилията им да я направят по-изискана. Без да се смути, той продължи:

— Сега моите отговорности стават още по-тежки. От мен се очаква да бъда истински генералисимус, обуздаващ варварите, а не просто да нося титлата. Утре тръгвам за Осака, за да поведа моята войска срещу бунтовниците на Чошу.

Последните думи той изрече, изкривявайки презрително уста по самурайски. После се разсмя обезоръжаващо.

— Нека да се наслаждаваме на последната ми нощ тук — каза той. — Имам да ти говоря за толкова много неща. Когато се върна, ще се опознаем истински. Сега… Нека те погледна.

Той вдигна косите й, падащи на гладки тежки кичури през пръстите му. После разтвори нощната й роба. Тя затвори очи и усети как ръката му гали корема й. Усещаше топлината на кожата му, вдъхваше миризмата му. Погали я нежно и започна да сваля ръката си надолу.

— Толкова гладка, толкова мека… Като цвете — прошепна той.

VI

През нощта рукна силен дъжд, който затропа по керемидите като галопиращи копита. На сутринта всеки лист, цветче и стрък трева в градините блестеше от роса. Скрити дълбоко в двореца, шогунът и неговата наложница почувстваха, че влагата се е вдигнала и въздухът е прочистен.

Прислужничките, дошли да ги събудят, видяха, че малкият дюшек до ложето на шогуна е непобутнат. Шогуна го нямаше, беше се измъкнал още преди да съмне. Само миризмата му беше останала.

Четирите жени, които бяха следили Сачи през нощта — многоуважаваната мадам Накаока, мадам Цугуко, мадам Чийо и проповедничката с бръснатата глава, — я чакаха в антрето. Сачи коленичи пред тях. Сутрешният въздух я лъхна. Усещайки как четири чифта очи се взират в нея като ястреби в полска мишка, тя се опита да оправи разрешената си коса и грима си. Знаеше, че трябва да повтори всяка дума, казана пред шогуна, но думите на Негово величество й бяха толкова скъпи, че искаше да ги запази само за себе си, не да ги изрецитира като урок. Погледна смирено към мадам Накаока. За голяма нейна изненада тя й се усмихваше.

— Е, мила — промълви, потискайки прозявката си. — Ти се справи много добре. Чухме всичко, което трябваше да чуем.

Група прислужнички оправиха косата и грима на Сачи и й помогнаха да облече дневното кимоно, после я поведоха обратно по коридорите към покоите на принцесата. Момичето вървеше като в сън — почти не виждаше накъде я водят. Всичко беше променено. Беше се събудила в един нов свят, но все още не разбираше какво означава това, нито каква е станала.

Мадам Цугуко я въведе при принцесата. Принцеса Кадзу седеше зад писалището си. Тя остави четчицата.

— Сигурно си уморена — промълви тя и изрече официалната фраза, с която обикновено се благодари на служител. — Ти ми свърши добра работа.

За първи път говореше директно със Сачи. Сачи вдигна очи към нея. За миг погледите им се срещнаха. Принцеса Кадзу се усмихна малко тъжно.

— Ти ми свърши чудесна работа — повтори тя. — Трябва да се помолим на боговете да успееш да ми родиш син. Мадам Цугуко ще се погрижи да бъдеш възнаградена както трябва.

Тя продължи да пише, а Сачи се поклони мълчаливо и се оттегли. Сачи късно разбра, че изпълнявайки нарежданията на принцесата, беше рискувала своите чувства; но имаше ли избор? Не можеше да направи нищо друго. Още мислеше над думите на принцесата, когато пристигна емисарят на шогуна, придружаван от свита прислужнички, натоварени с подаръци. Шогунът беше пратил сандък с кимона за принцесата, изрисуван богато в черно и златно с ириси и течаща вода. А също и кутия с козметика за мадам Цугуко и гребени и ветрила за другите придворни дами. За Сачи имаше амулет в копринена торбичка.

Принцесата прие почтително даровете и ги сложи настрана. После взе една четчица и с красивия си почерк написа бележка върху един свитък.

След като емисарят си замина, мадам Цугуко се наведе напред.

— Ваше височество, часът наближава…

— Днес съм малко недобре. Пратих съобщение на Негово величество, че не мога да го изпроводя. Няма нужда да се притеснявате, дами мои.

Лицето й беше като маска.

На Сачи никога не й беше толкова трудно да поддържа външно спокойствие. Не беше справедливо. Чувствата й току-що се бяха събудили; а сега шогунът заминаваше. После и принцесата — любимата й принцеса. Защо трябва да отблъсква собствения си съпруг, отказвайки да се сбогува с него, когато той заминава може би за няколко месеца? Сачи се беше надявала, че като част от антуража на принцесата можеше да го види още веднъж.

Бавно отвори торбичката с амулета — беше красива, от бяла коприна с копринена връв. Надяваше се той да е написал стихотворение за нея, в чест на първата им нощ. Но това беше нещо още по-ценно — амулет, който да гарантира раждането на син. Мушна го в пояса си, където държеше и камата.

Не посмя да се посрами, като заплаче пред всички. Без да си дава сметка какво ще си помислят, тя се втурна към градините; тичаше сляпо, прецапвайки през локвите с дървените си сандали. Тича и тича, докато сградите на двореца в далечината съвсем се смалиха. После обърна лице към небето и остави сълзите й да се смесят с дъжда.

Таки я настигна задъхана. Разтвори чадър и грижливо го вдигна над главата й.

— Не се тревожи — рече тя. В тънкия й глас имаше нещо успокояващо. — Той скоро ще се върне.

I

Във вътрешността на женския дворец през стените Сачи чу викове и отривисти заповеди, долитащи от далечните краища на замъка. Страшният шум караше прозорците и вратите да треперят в дървените си рамки. Опита се да си представи какви бяха тези трясъци — скърцане на големи порти, които се отварят и затварят; дандания от придвижването на огромни оръдия. Чуваше се шум от бягащи крака, ехо от далечна стрелба. Различи думкането на военни барабани, меланхоличния писък на тръба раковина, тропота на копита, цвиленето на коне. После чу топуркане от хиляди крака, изчезващи все повече и повече в далечината, докато накрая едва се чуваха.

Настана тишина, която обгърна замъка. Шогунът замина заедно с половината си двор и съветници и повечето от частите, чийто гарнизон беше тук.

В покоите на принцесата жените тихо говореха и се държаха така, сякаш нищо не се е променило. Самата принцеса оставаше скрита зад инкрустираните със злато паравани. В миналото Сачи винаги беше до нея. Но днес принцесата не я повика. Сачи тихо отиде да помага на Таки и на другите момичета, заети да разплитат и решат дългите до земята коси на дамите. Таки я посрещна с усмивка.

— Мадам О-юри е почетната дама на страничната стая — прошепна тя. — Тя вече не е прислужница. Ела и седни тук!

И Сачи коленичи, а прислужничките се заловиха да масажират раменете й. Те подновиха боята върху зъбите й и направиха маникюр на малките й розови нокти. После сресаха и намазаха дългата й копринена коса, вдигайки кичурите един по един, като вееха под тях кандилница с тамян, за да поемат миризмата. Боядисаха лицето й и й помогнаха да облече тънко копринено кимоно само в бяло и с червено по краищата.

Дамата от страничната стая! До вчера тя дори не можеше да се надява да погледне толкова важна персона като шогуна. Сега това беше минало — изживяването, от което толкова се плашеше. Не можеше да повярва, че всичко се е случило наистина. Докато девойките се суетяха край нея, тя сякаш сънуваше. Опитваше се да си представи Негово величество — Кику-сама, — неговата усмивка, бляскавите му очи, бялата му кожа, ръцете му. Но образът някак чезнеше. Колкото повече се опитваше да го задържи, толкова повече й се изплъзваше.

Цял ден дамите от замъка влизаха и излизаха. По пладне седемте старейшини се втурнаха с шум на коприна и изчезнаха в приемната на принцесата. Тежкият парфюм на дрехите им се задържа във въздуха. Кълба пушек се понесоха от късите им лули. Сенките се сгъстяваха и когато се появи мадам Цугуко, знойната жега вече беше отслабнала. Придворните дами се скупчиха край нея. Тя се обърна право към Сачи.

— Ти вече ще спиш в моята стая — обяви тя с най-тържествения си глас, — не с прислужничките. Разбира се, ако родиш, ще имаш своя собствена стая, с четири помощнички и три камериерки. Ще получаваш месечна заплата в ориз и злато, достатъчни, за да ги храниш и да им плащаш. Ще получаваш също и за облекло, както и масло за осветление, соева паста, сол и дърва за сгряване на вода за банята. Ако родиш дете, семейството ти също ще получи почести. Баща ти ще го повишат и ще му бъде отпусната добра издръжка. Аз лично ще се погрижа всичко това да стане. Негово величество също ще те защитава и ще има грижата семейството ти да бъде почитано по подобаващ начин.

След вечерята, докато прислугата прибираше подносите с малки чинии, метеше стаите и постилаше леглата, Сачи седна и започна да пише писмо на майка си и баща си. Откакто беше дошла в двореца, въобще не им беше писала, нито пък те на нея. Баща й, тя знаеше, се гордееше с дарбата си да пише. Все пак той беше старейшината на селото. И макар майка й да не умееше да пише, тя винаги можеше да разчита на мъжа си, на селския свещеник или на местния писар. Те вероятно се мислеха за недостойни сега, когато тя беше станала важна дама; или пък въобще не знаеха какво е станало с нея.

Сачи взе една четчица, избра гладка хартия от черничево дърво, седна със свещ от едната си страна и записа колкото е възможно по-просто, оформяйки буквите внимателно с детинския си почерк.

„Привет, написа тя. Надявам се да се грижите добре за себе си в това влажно време. Тук, в градините на двореца, ирисите цъфтят с пълна сила. Аз съм добре. Работя много върху моето учение. Правя всичко по силите си, за да не ви посрамя. Не се тревожете за мен. Тук се грижат добре за мен. Наскоро ме повишиха. Сега съм прислужничка от средно ниво.“

Когато си спомни за плочестите покриви на селото и за изгряващото над планините слънце, очите й се напълниха със сълзи, които потекоха по боядисаните й страни. Не събра сили да им пише повече. Завърши с обичайните поздравления, после даде писмото на Таки. Тя вече беше изявила желание да стане нейна лична прислужница, официалната почетна прислужница на новата наложница.

Сачи отново взе бродерията, но мислите й я отнесоха далече. В съзнанието си повтаряше отново и отново всичко, което се беше случило през предишната нощ; опитваше се да си спомни думите на шогуна, неговите жестове и ласки. Таки седеше до нея и разбиращо мълчеше, работейки с иглата. След малко тя обърна малкото си заострено лице към Сачи, погледна я с големите си очи и попита с тих, едва доловим шепот:

— Ужасно ли беше? Болеше ли? Той… красив ли е?

Сачи се огледа. Придворните дами си говореха на висок глас, заети със своето ръкоделие. Опитваха се всячески да запазят дистанция, но от време на време я поглеждаха. Сачи знаеше, че и те изгарят от любопитство. Тя си мислеше за шогуна, за нежните му бели ръце, галещи тялото й — за миг събудените от него усещания я полазиха и стомахът й се сви. Почувства прилив на радост при спомена за предишната нощ и от мисълта, че този младеж — най-важният в цялото царство — я харесва. После си спомни, че той замина, че тя не знае за колко време, и я обзе тъга.

Срещна очите на Таки и й се усмихна неуверено. Таки й отвърна с усмивка. Тя разбираше всичко, което Сачи искаше да й каже.

Прислугата беше преместила вещите на Сачи в стаята на мадам Цугуко и постлала две легла на подиума. В сравнение с пренаселеното помещение, където спеше преди, стаята изглеждаше заплашително огромна, пълна със сенки и тъмни непроницаеми ъгли. Сачи лежеше на своя дюшек, чувствайки се малка и самотна, слушаше равномерното дишане на мадам Цугуко и шумоленето от време на време на Таки и другите момичета, докато се обръщаха в съня си.

После почувства как някой дръпна края на завивката й. Беше Таки. Тя се промъкна мълчешком под завивката и се сви до нея. Двете момичета заспаха прегърнати с тънките си бели ръце.

 

 

На следващия ден се състоя официалната церемония по именуването. По-късно мадам Цугуко се усмихна на Сачи и рече:

— Ела. Трябва да извършим церемониалните аудиенции.

Сачи кимна в знак на съгласие. Тя мислеше само за онази нощ с шогуна. Сега обаче си даде сметка, че започва новият й живот като дама от страничната стая.

— Първо ще почетем Пенсионираната — каза й мадам Цугуко. — Помни, че вчера си беше за вчера, а днес е за днес. Няма защо да се притесняваш.

Този път Сачи беше начело на групата, която се понесе с бавни, внимателни стъпки по сумрачните коридори, придружена от група прислужнички. По керемидения покрив на алеята трополеше дъжд. Насочиха се към непозната за нея част на двореца. Потискащата жега се беше вдигнала и отново можеше да се диша. Още коридори водеха към апартаментите на Всесилната, където пред тях притичваха момичета, за да отварят една след друга вратите. Във всяка стая коленичеха тълпи от придворни дами, покланяха се грациозно, положили върху татамените постелки своите ръце с маникюр. Семплото императорско облекло на Сачи изглеждаше жалко и бедно в сравнение с техните пищно оцветени и избродирани одежди.

Що се отнася до стаите, тя никога не беше виждала подобен разкош. Пред стаите на Всесилната тези на принцеса Кадзу изглеждаха почти бедняшки. Дори татамените постелки със златни кантове бяха по-фини и по-меки от постелките в апартаментите на принцесата. Шкафове и рафтове, отрупани с кутии за писане, пособия за чайна церемония, огледала и козметични комплекти от най-фино лакирано дърво бяха натрупани покрай стените. Избродирани кимона — между тях онази великолепна дреха, която Фую беше носила предишния ден — висяха по закачалките. Сгъваемите паравани, които разделяха стаите, бяха изрисувани с пейзажи, птици и цветя на фона на блестящи златни листа; нишите имаха украса с цветя, картини и калиграфски произведения. Дори дръжките и шлемовете на алебардите на охраната бяха инкрустирани със злато и седеф.

Всичко беше твърде луксозно, твърде разкошно. Дори тамянът, който изпълваше въздуха, беше прекалено тежък.

Заобиколена с помощнички, Всесилната ги чакаше в най-вътрешната стая. Сред тях беше и Фую, коленичила до важната дама. Под качулката си Всесилната носеше бледо копринено кимоно с избродирани глицинии, доста неподходящо за човек, положил свещена клетва. Правилните й до съвършенство черти на лицето бяха аранжирани внимателно в усмивка, изразяваща угодничество и невинност, сякаш не можеше да мечтае за нищо друго, освен за удоволствието да зърне Сачи. Сачи се поклони до земята. Трепереше от напрегнатост.

— Значи това е новата наложница — рече Всесилната с дълбок, гърлен глас, грациозно наклонила глава. — Добре дошла, скъпа. Боговете ти се усмихнаха. Синът ми е благоразположен към теб. Всички се молим да му родиш наследник.

Сачи предполагаше, че Всесилната ще я игнорира, че ще насочи забележките си към Цугуко или в най-добрия случай ще си общува с нея чрез своята главна придворна дама. Определено не беше очаквала да й заговори направо. Тя коленичи безмълвно. Усмивката на Всесилната беше по-ужасна от намръщеното й лице, защото в непроницаемите й черни очи определено се долавяше скрита злоба.

— Боя се, мадам Цугуко, че на твоето протеже може да не й е удобно тук — продължи напевно Всесилната. — Ние живеем доста бедно. Тя е свикнала на много по-голям лукс в покоите на Нейно императорско височество. Съжалявам, че трябва да я лиша от това, на което се е наслаждавала там.

Сачи смаяна осъзна за какво говори дамата. Като наложница на шогуна сега тя беше официална снаха на Всесилната. Да си снаха на селянин никак не беше леко, а какво остава да си снаха на такава жена. Освен това Сачи беше с далеч по-ниско положение, отколкото съпругата на шогуна, принцеса Кадзу. Наистина ли трябваше да живее в крилото на Всесилната и да се подчинява на всяка нейна прищявка? Сачи потрепери. Помощничките хихикаха угоднически. В общия смях различи присмехулния глас на Фую.

Всесилната си играеше с нея като котка с мишка.

— Това недостойно създание е много чувствително към вашата доброта да признаете нейното ново положение — сухо рече мадам Цугуко, — но както знаете, тя е собственост на Нейно императорско височество. Аз няма да злоупотребя с щедростта ви, като ви я натрапя. Ние сме ви безкрайно благодарни за вашето благоволение.

Сачи се успокои едва когато напуснаха и последната стая на Всесилната, кланяйки се при всяка нова стъпка.

— Апартаментите на мадам Теншо-ин са великолепни, нали? — каза мадам Цугуко, изкривявайки аристократичните си устни, след като се озоваха отново в коридорите. — Дори прекалено великолепни, както биха казали някои. Когато Нейно императорско височество дойде като съпруга на Негово величество, мадам Теншо-ин отказа да се премести в крилото за вдовиците в западната цитадела. Тя настоя да остане в покоите, предназначени за съпругата на Негово величество. Благодарение на машинациите й Нейно височество получи крилото за прислугата, в което да живее. Крилото за прислугата! Какъв срам! Представяш ли си? Затова нашите стаи са толкова унизително пренаселени и тъмни. Нейно височество има двеста и осемдесет придворни дами и всяка от нас има свои служители, а трябва всички да се поберем в едно неголямо крило. Сега може би започваш да разбираш защо се мразят мадам Теншо-ин и Нейно височество.

Сачи никога не я беше чувала да говори толкова злобно. Известно време продължиха да вървят мълчешком.

— Ако родиш дете, ще видиш, че Всесилната ще покаже съвсем друго лице — каза след известно време мадам Цугуко. — Но сега ние ще посетим вдовицата мадам Хонджу-ин. Тя ще иска да ти бъде приятелка.

Покоите на мадам Хонджу-ин се намираха в дъното на двореца, където много рядко проникваше слънчев лъч. Когато очите на Сачи свикнаха със сумрака, тя видя, че преминават през лабиринт от стаи, по-великолепни дори от тези на Всесилната. Цяла армия от придворни дами ги приветства, коленичейки. Най-после стигнаха вътрешната стая, където сред безброй скъпоценности коленичеше малка властна фигура, изправена върху подиума с ракли върху подпори. Малкото й бяло лице надничаше изпод сенчестите гънки на качулката, осветено от пламъка на запален фенер. Сачи не беше виждала толкова стар човек.

— Какво красиво лице! — възкликна мадам Хонджу-ин, протягайки дребен пръст, за да погали Сачи по бузата. Кожата й беше тънка като крило на пеперуда, като мембрана, опъната върху костта. — Всички толкова се радваме, че моят внук те е харесал. Той е трудно момче. Надяваме се и ти се молим да му родиш син.

При споменаването на шогуна Сачи почувства как лицето й пламва, сякаш мадам Хонджу-ин беше разкрила някаква ужасна, скривана от нея, тайна. Смутена, тя остана с наведена глава. Защо тези знатни дами й говореха директно и дори благоволяваха да я докосват? Да можеше да свърши цялата тази любезност и церемониалност. Старицата се засмя.

— Когато аз дойдох на това място, бях на твоите години, мила — продължи тя. Гласът й хриптеше подобно на настъпени есенни листа. — Знаеш ли какво правех обикновено? Помагах при олтара и в кухните. Тогава бях красива. По онова време господарят Иейоши-Тоши-сама беше наследникът на трона. Баща му, господарят Иенари, все още беше шогун — ето това се казваше мъж! Той знаеше как се правят деца. Родиха му се петдесет и три. Чакай да си спомня! Беше му се родила принцеса Тоши — това беше доста преди мен; после дъщеря — тя живя три дни…

Старицата изброи всичките петдесет и три, едно по едно, като ги броеше с помощта на пръстите си.

— После дойде принцеса Ясу. Тя беше последната. Тогава той беше почти на шейсет. Какъв мъж! Жени, мъже, дори кучета, съм чувала. Пръсна семето си надлъж и нашир.

— Така един ден господарят Иейоши ме видя. Старецът също ми беше хвърлил око, но ме остави на господаря Иейоши. И това беше краят. Когато се опомних, вече бях наложница. В онези дни бяхме доста. Някои родиха бебета, други — не. Но повечето бебета умряха. Аз бях млада и силна също като теб. Казаха ми, че си селянка, така че един ден ще станеш по-силна и от мен!

Тя се изсмя хрипливо — сякаш стар мех се отвори и затвори. Взря се в Сачи с бляскави черни очи. Когато старицата постави съсухрената си ръка върху нейната, Сачи се стресна.

— Никак не е лесно да си наложница, мила — рече тя. — Я се виж — толкова си млада, хубава, очите ти греят. Опитай се да помниш, че си само една от многото — ако не сега, то поне скоро. Ти си само утроба под наем. Никога не забравяй това! Такава е женската участ.

Сачи почувства как по гръбнака й пробягаха тръпки.

— Ти никога няма да си самурай, но можеш поне да се опиташ да живееш като самурай. Научи се да криеш чувствата си, радостта си, но и тъгата си — дори от самата себе си. Научи се да бъдеш силна. Малцина от знатните хора ще имат представа как се чувстваш. Аз обаче имам. Идвай при мен, когато си тъжна!

Боговете бяха милостиви с мен — продължи тя в унес. — Моето момче, първият ми син, Масаноске остана жив. Карах петнайсетата си година. Другите ми синове умряха, синовете на другите — също, но той оцеля. Беше прекрасно момче, цял живот си остана дете. Всички умираха и умираха, толкова много хора измряха. После умря господарят Иейоши и Маса стана шогун. Само си помисли! Моето момче, малкият ми син, стана господарят Иесада, тринайсетият шогун! Тогава умря дори скъпият Маса. Как плаках! Ужасно е да присъстваш на погребението на собственото си дете.

Аз бях благословена. Но сега съм уморена. Твърде много ужасни неща се случиха. Сега оставям всичко на моята снаха. Тя се разпорежда. Тя е силна жена. Можеш да дойдеш при мен, ако тя те тормози. Не съм забравила какво е да си снаха.

— Мадам Хонджу-ин все още има власт в двореца — каза тъжно мадам Цугуко, докато отново вървяха по коридорите. — Хубаво е, че получи нейното одобрение. Ако боговете са с теб и стъпваш внимателно, животът ти може да премине като този на мадам Хонджу-ин. Да си майка на наследника на шогуна, а по-късно на самия млад шогун — няма по-силна позиция от тази. Ще се погрижа всички да научат, че си под нейна защита. Трябва много да внимаваш. Има доста хора, които ще ти завиждат.

Налагаше се да направят още доста посещения. Преминавайки величествено от стая в стая, мадам Цугуко я поведе към апартаментите на вдовицата мадам Джицусей-ин, майката на шогуна. Но вместо обичайната намръщена физиономия върху изпитото лице на Старата врана цъфтеше усмивка.

После изказаха своето уважение към трите дами — най-главната, мадам Накаока, мадам Чийо и проповедничката, наблюдавала Сачи през нощта с Негово величество. Благодариха на всяка от тях за помощта и любезността и ги дариха с щедри подаръци. Трябваше да посетят и другите шест старейшини, проповедничките и всичките дами с достатъчно висок ранг, за да имат достъп до шогуна.

Когато, уморени, тръгнаха да се връщат към стаите на принцесата, денят вече преваляше. Последните посещения бяха неясни — безбройните стаи, отварящите се врати, поклоните, усмихнатите лица, хорът от поздравления, разменените любезности. На Сачи краката й натежаха, сякаш беше изкачила няколко планини. Видя места в двореца, за чието съществуване дори не предполагаше. От многото усмивки лицето я болеше.

— В идните дни ще откриеш, че най-невероятни хора ще поискат да бъдат твои приятели — каза й мадам Цугуко. — Пази се от тези, които крият своята враждебност под маската на любезността. Нейно височество винаги те е защитавала, но сега, след като съдбата ти е променена, тя може би няма да е в състояние да продължи да го прави. Ако искаш да оцелееш, трябва да разбереш как функционира женският дворец. Време е да започне истинското ти обучение.

Когато се върнаха, Сачи се надяваше, че принцесата ще я извика. Но принцеса Кадзу остана невидима зад своите паравани. Може би пишеше поезия или просто гледаше в мрака с невиждащи очи, както правеше понякога. Сачи се чудеше какво ли си мисли в този момент. Дали не мечтаеше за друг живот? Тя се беше отказала от всичко, за да се омъжи за шогуна, а сега него го нямаше. Ако можеше Сачи да й роди син, това би могло да я направи по-щастлива.

После Сачи си спомни какво й каза старата мадам Хонджу-ин: „Ти си само утроба под наем“. Думите я накараха да изтръпне.

II

Рано на следващата сутрин на вратата към стаите на принцесата се появи кръглото засмяно лице на Хару.

— Поздравления, госпожо — каза тя на Сачи и се поклони дълбоко. — Как се чувстваш като новата наложница?

Те се оттеглиха в обичайния ъгъл, където Сачи получаваше своите уроци.

— О, Голяма сестро — прошепна Сачи, — толкова е трудно да мълча. От онази нощ с Негово величество плувам наоколо като езерно водорасло. Броя дните до неговото завръщане.

Хару закри уста с ръкава си и се смя, докато очите й не се свиха и не изчезнаха в гънките на бузите й.

— Изглежда, някой ти е дал прах от сушен гущер — рече тя. — Чувала ли си за това? Намират два гущера, оставят ги да се съешат и точно когато ще се излеят техните ин и ян течности, ги разделят. После ги поставят в отделни фурни и ги изпичат. Желанието им един за друг е толкова голямо, че димът от единия търси дима от другия, независимо колко отдалечени са фурните. След това ги смилат на прах. Говори се, че този прах е непобедим.

— Горкичките — прошепна Сачи, сложи ръце на устата си и се разсмя неудържимо. Да бъде отново себе си, макар и само за миг, беше за нея голямо облекчение.

Придворните дами и техните слугини, които изпълваха стаята, шиеха и говореха, се подбутнаха и се засмяха.

— В моето село имаше един дядо, който за тази цел продаваше печени змии — избърбори Сачи и скри очи в ръкава си. — Наричахме го дядо Змейко. И сега е пред очите ми. Говореше се, че ако някоя жена хапне дори малко парче, никой мъж няма да е в безопасност!

— Тези истории са много хубави — заговори Хару със строг вид. — Но недей забравя, че такива са и чувствата — просто една глупост, все едно че някой ти е дал прах от гущер или от изсушена змия. Преминават твърде бързо. Сега ти си държанка номер едно на Негово величество и негова жена номер две. Свързана си с Негово величество чрез връзките на верността и задължението. Това е важното. Радвай се на тези глупави чувства, но не им се отдавай! Не им позволявай да обсебят живота ти!

Съветите на Хару винаги бяха мъдри. Сачи обаче си помисли, че Хару едва ли би могла да знае как стоят нещата, след като никога не е познала мъж. Най-добре беше да смени темата. Освен това Сачи мислеше и за друго.

— Голяма сестро — започна тя, — да предположим, че не съм трудна. Какво ще стане тогава?

— Ще се молим и ще правим приношения — отвърна Хару. — Няма какво друго да се направи. Боговете ще решат. Внимавай — добави тя. — Тук има жени, които може би ти мислят злото.

— Голяма сестро, трябва да науча още толкова много неща — рече Сачи. За…? — тя замлъкна. Не й трябваше да пита защо някой ще й мисли злото. Трябваше да е търпелива, да чака и да наблюдава.

— Гледай никога да не си сама — посъветва я Хару с мрачно лице. — Нито за миг… Винаги трябва да си сред своите жени. Не докосвай храната си, ако не е опитана, и стой далече от кладенци и възвишения! Доста наложници си отиват от този свят. Ние всички те обичаме и ще ти помагаме, но има хора, които ще се изядат от завист.

Сачи гледаше с недоумение. Не беше виждала никога Хару толкова сериозна. От думите й я полазиха тръпки, но още беше твърде рано да се тревожи за себе си. Мислеше единствено за нежния млад шогун.

— Тук са станали множество страховити неща, откакто дойдоха варварите, а и дори преди това — продължи строго Хару. — Хората извън двореца не знаят нищо за случващото се тук. Ще ти разкажа една история. Тя се случи точно в началото на царуването на господаря Иесада преди около десет или единайсет години.

Сачи се наклони напред, подпря брадичка на ръцете си, а лактите — на ниската маса между нея и Хару; опита се с всички сили да прогони от ума си мислите за шогуна.

— Беше годината след смъртта на господаря Иейоши — започна Хару. — Той имаше двайсет и седем деца, но само един негов син оцеля. Това беше господарят Иесада, синът на мадам Хонджу-ин, милата стара дама, която ти посети вчера; тогава тя не беше толкова мила. А той, той беше… Как да кажа?

Тя огледа дамите на принцесата наоколо. Всички бяха заети със своето ръкоделие и разговаряха на висок глас на своето наречие Киото. Тя се приближи към Сачи и понижи глас.

— Той беше… как да кажа? Не се интересуваше от жени, вероятно не и от мъже. Беше като малко момче. Първите му две съпруги се споминаха още преди да стане шогун. Първата се казваше мадам Нобуко — дъщеря на благородник от Киото. Беше на двайсет и пет, когато я повали шарка и умря. Помня я много добре. Когато тя умря, аз бях малко момиче. Току-що бях дошла в двореца. Тя беше мила дама и свиреше чудесно на малък барабан. Той често сядаше и я слушаше как се упражнява. Дори може би я харесваше, макар всички да знаеха, че няма да имат деца.

Новата съпруга пристигна на следващата година. Тя беше дъщеря на министъра на императорския дворец в Киото. Когато слезе от императорския паланкин, беше на ръст колкото него. Единият й крак беше по-къс. Тя куцукаше по коридорите. Ние всички тайно се шегувахме, че в скъпоценния паланкин сигурно се е качила със скок. Но на Иесада му беше все едно. Той продължаваше да си играе игрите и не й обръщаше внимание. Тя изкара една година и също умря. Хората започнаха да се тревожат, че Негово величество е прокълнат. „Ако искаш да умреш, омъжи се за Иесада“, така казваха. И нямаше шанс да се роди наследник.

Това беше без значение, докато баща му, господарят Иейоши, още беше шогун. Но после Негово величество се спомина. Случи се внезапно и по странен начин — ужасно нещо. Всички знаехме, че не умря от естествена смърт.

Тя се спря за миг, потърка очи с ръкава си и продължи:

— Тъй господарят Иесада стана шогун. Той нямаше жена, нито наложница, нито наследник. Идваше в женския дворец, за да види майка си, мадам Хонджу-ин. Иесада беше болнаво момче — какво ти момче — мъж, сигурно вече е бил трийсетгодишен. Но още приличаше на дете. Вечно боледуваше. Имаше слабо бледо лице като на гладен призрак и големи блуждаещи очи. Обичаше най-много да пържи боб, да го бърка в тигана с бамбуковите пръчици. Имаше пистолет, подарен му от един холандски търговец. Обичаше да гони царедворците си с него. Те бягаха, а той се смееше. Или просто сядаше и гледаше наоколо с невиждащи очи.

И тъй, мадам Хонджу-ин беше най-силната личност във вътрешния дворец — може да се каже дори най-силната личност в царството. Когато трябваше да се подписва нов закон от дворцовите сановници, Хонджу-ин нареждаше на Негово величество дали да го подпечата или не. Всички я ухажваха. В замъка течеше река от дарове — брокатена коприна, вази, чаени сервизи, изделия от японски лак, сладкиши, най-различни красиви неща. Подаръци за нея, подаръци за дамите… Какъв живот живееше тя!

Един ден стражите правеха сутрешната си обиколка. Проверявали помещенията, когато забелязали от един паланкин да капе кръв и да висят ръка и крак. Вратата била затворена и вътре била натикана някаква жена, свита в завесите. Когато я развили, била чисто гола и напълно мъртва. Ние всички се втурнахме да видим, но ужасени избягахме. Всички се чувствахме ужасно изплашени.

Оказа се, че това е мадам Хицу, една от високопоставените служителки в отдела по изхранването. Разбира се, човек не може да познава всички хора на такова място. Тя беше намушкана с нож. Всички си мислехме, че е от ревност. Беше имала връзка с няколко от дамите. Една от тях, мадам Шига, явно бе луда по нея и затова заподозряха нея.

Но после се разбра, че мадам Хицу е станала доста близка с господаря Иесада. Тя имаше достъп до кухните и често му носела боб, сядала до него и си говорели, докато той го бъркал. Имаше един вид сушена риба, която той много обичаше, и тя му носеше и от нея. Може би е планирала да го съблазни. Ако беше станала майка на детето му, щеше да получи възможност да измести мадам Хонджу-ин. Да се превърне в силата зад трона.

Разбира се, разследване не се проведе. Никой не разбра кой мразеше мадам Хицу толкова силно, че да я убие; дали беше от ревност, или защото тя се домогваше до по-високо положение. Никой не посмя да допусне, че случаят има връзка с мадам Хонджу-ин; а дори и да имаше, тя беше толкова силна, че никой не би могъл да стори каквото и да било.

Сачи потрепери от ужас. Стискаше толкова силно ръцете си, че дланите й се бяха изпотили. Погледна към придворните дами наоколо, стори й се, че те си разменят погледи, че кроят планове срещу нея. Знаеше много добре, че под спокойната си повърхност женският дворец кипи от съперничество и омраза. Но винаги си мислеше, че подобни вражди не могат да засегнат нищожен човек като самата нея. Сега положението й беше друго. Сигурно всички чакаха да видят дали ще стане майка на наследника на шогуна. Наистина трябваше да бъде много внимателна.

Изведнъж си спомни за Всесилната. Навярно е била на нейните години — не по-голяма от Сачи сега, — когато е дошла в двореца, за да стане третата жена на господаря Иесада. И беше победила. Беше го надживяла и беше заела мястото на старата мадам Хонджу-ин. Но все пак да споделя леглото на такъв господар… На този свят никой не може да избира пътя на живота си, а жените — още по-малко, дори когато са толкова умни, пламенни и красиви колкото Всесилната. А после — на края — да бъдеш вдовица, изтласкана на брега на живота не много след своята двайсетгодишнина. Сачи се опита да си представи каква мъка и разочарование се крият зад стоманената й външност. Такова нещо преди никога не би й хрумнало. Но сега, когато споменът за Негово величество беше толкова пресен, светът изглеждаше различен.

— Какво стана с господаря Иейоши? — попита тя неуверено. — А с господаря Иесада?

Хару се намръщи и поклати глава.

— Някой друг ден — тъжно рече тя.

III

Сачи изглеждаше толкова разсеяна — беше сигурна, че няма да може да се съсредоточи над уроците. Но докато преписваше стихове, като се опитваше да накара четката си да танцува по хартията също толкова плавно и грациозно като тази на Хару, почувства, че умът й се успокоява подобно на езеро, когато вятърът над него стихне. На практика беше доста назад от другите млади дами във всичко — калиграфия, китайска класика, писане на поезия, чайна церемония, гадаене с тамян и всички други дворцови изкуства, които жените трябваше да владеят, — но беше изпълнена с решимост да ги настигне колкото се може по-бързо.

Следобед отиде в тренировъчната зала. Слугините й я следваха с костюма й. Таки носеше нейната алебарда.

Там вече се бяха събрали няколко млади жени, облечени в униформата на дворцовата стража. Сачи също се преоблече в твърди черни разделени поли и черен жакет от сурова коприна с герба на рода Токугава — три листа от ружа, апликирани върху черното. Материята дереше кожата й. Сложи твърда черна шапка и я завърза с две бели панделки.

За първи път виждаше останалите след своето повишение. Те я зяпаха любопитно. Бяха още деца с гъсти черни вежди и бели зъби. Само тя беше с обръснати вежди и начернени зъби като голям човек. Стоеше с наведена глава. Бузите й горяха от неудобство, но заедно с това чувстваше и лека гордост.

Другите деца я наобиколиха, покланяйки се и скандирайки „поздравления“. Фую беше между тях — красива и наперена както винаги, със съвършен грим, с лъскава от помада коса. Дори й хвърли една ледена усмивка, докато изричаше думата „поздравления“.

Първата работа беше да се почистят настилките. Докато учениците се суетяха насам-натам, бършейки с влажни кърпи татамито, Фую се втурна между Таки и Сачи.

— Е — изсъска тя, — каква изненада. Предполагам Нейно височество е накарала Негово величество да избере една от нейните жени; и единствената жена в подходяща възраст си била ти. Каква участ за Негово величество, да трябва да докосва същество като теб!

Сачи се смая. Фую, изглежда, се беше забравила напълно, щом разкриваше чувствата си по такъв груб, директен начин. Тя се затича по-бързо, но Фую също ускори крачка.

— Ако ти трябва нещо, кажи ми, каквото и да било — рече задъхана Фую, повишавайки тон. — Ще имаш проблеми, ако ядеш бял ориз. Ще ти намеря ечемик или просо. Или храна за животни от яхъра. Също така можеш и да спиш там. Ще се чувстваш като у дома си.

Сачи не каза нищо. Фую сигурно се надяваше, че тя ще се ядоса и ще стане за смях. Но не продължи да я провокира.

Когато постелките бяха почистени, учениците коленичиха в единия край на залата и измъкнаха алебардите от торбите си. Сачи насочи с усилие вниманието си върху своето оръжие. Щом го пое в ръце, се почувства по-спокойна. Извади го от ножницата и се вгледа в острието му. Беше красиво, от най-фина стомана, елегантно извито. Изпъкналото острие беше достатъчно остро, за да разсече човек на две с един замах, а по тъпата страна имаше улей за оттичане на кръвта. Подобно на меча алебардата беше достатъчно остра, за да разсече на две броня с дебелина на човешки пръст, но в същото време притежаваше и достатъчно гъвкавост, за да не се счупи; беше изработена от майстор, чието семейство се беше усъвършенствало в това изкуство в продължение на много поколения. Дългата дървена дръжка беше лакирана и изрисувана с цветя в златно; не липсваше и гербът на Токугава. Сачи напудри острието, почисти го и го смаза. Избърса дръжката с кърпа, после върна острието в ножницата и постави оръжието обратно в торбата.

След това взе една тояга за тренировка. Когато я държеше изправена, тя беше почти два пъти по-висока от нея — изработена от бял дъб, лека и гладка, изострена в единия край.

— Покажете какво можете — извика учителката мадам Маса, жилава жена с посребряла коса. Беше почти толкова висока и стройна, колкото е алебардата, и имаше репутация на шеметна сабльорка. — Времената са опасни. Сега, когато Негово величество отсъства, ние трябва да сме готови да защитим двореца. Фокусирайте съзнанието си! Тренирайте усилено!

Учениците упражняваха различните движения — удряне, съсичане, пробождане, париране, блокиране. После сложиха брони и защитни дрехи и започнаха бой по двойки. Залата се изпълни от оглушителния трясък на дърво в дърво.

Израснали в самурайски семейства, спътничките на Сачи бяха започнали да овладяват алебардата от съвсем малки, за да бъдат готови да защитят домовете си, когато мъжете отсъстват. При самураите алебардата — нагината, „мечове с дълги дръжки“ — беше част от чеиза на булката. Те бяха дълги и леки — достатъчно леки, за да може да ги върти жена, и достатъчно дълги, за да може тя да замахне към краката на нападателя, преди да я е приближил достатъчно, за да я сграбчи или удари с меча си. В продължение на много години — по време на владичеството на дванайсет поколения шогуни — в Япония цареше мир. Освен да отблъснат някой бандит или крадец, жените не бяха живели с очакването, че ще използват алебардата за защита. Владеенето на алебардата до голяма степен беше станало форма на бойно изкуство, дисциплина за ума и тялото.

Но в женския дворец овладяването на алебардата се приемаше изключително сериозно. Дворецът беше домът на шогуна. Той отиваше във външния дворец, където се събираха мъжете, за да се занимава с държавните дела, но в женския дворец си почиваше и прекарваше нощите. И, разбира се, там нямаше мъже пазачи. Всички жени от двореца трябваше да владеят алебардата, за да могат да защитят шогуна, ако го нападне враг. Знаеше се, че жените от двореца на шогуна са превъзходни бойци, а за да се достигне такова високо ниво, бяха нужни обучение и всекидневни тренировки.

Сачи беше пропуснала години в своето обучение, но сега се чувстваше непобедима. Тялото й беше леко като пламък. Тя се втурваше напред, замахваше към противника, после се дръпваше извън обсега му, преди да му е позволила да я съсече или прободе. Усещаше лекия прът в ръката си и едва доловимите вибрации на върха му, докато пронизваше въздуха.

И все пак в сравнение с Фую беше непохватна. Фую беше най-добрият боец в класа. Сякаш ставаше едно с пръта, преминавайки грациозно от едно отривисто движение в друго. Беше удоволствие да я гледаш.

Отдавна не бяха тренирали заедно, от момента, когато Фую престана да бъде нейна бойна партньорка. С ъгъла на окото си Сачи видя Фую да приближава. Застана право пред Сачи и се втренчи в нея с присвити очи. Изглежда, напълно беше загубила контрол над себе си.

— Толкова хубава бяла кожа — с насмешка заговори тя. — Толкова си горда с бръснатите си вежди и черните си зъби. Мислиш, че ще ни заблудиш, нали? Ние знаем какво представляваш. Е, селянче, да те видим как се биеш.

Фую стисна устни. Сачи си спомни предупрежденията на мадам Цугуко и Хару. Знаеше, че Фую е много по-добър боец. Нямаше да има обучение. Чакаше я бой, това беше сигурно, но нищо не можеше да я спре да приеме предизвикателството на Фую. Нямаше нищо по-лошо от това да се покаже като страхливка. Сачи се стегна, опитвайки се да противодейства на презрението на Фую. Спомни си за твърдия поглед на шогуна и уверените му ръце. Щеше да докаже на всички, че е достойна да бъде негова наложница.

Поклони се. После се изправи с разкрачени крака, хванала свободно пръта с две ръце, и си пое дълбоко дъх. Съсредоточи се, рече си тя. Трябва ти концентрация. В следващия миг Фую я атакува с пламнали очи и покрито с пот чело. Сачи се сви, сякаш беше полска мишка, над която се спуска ястреб, неспособна да помръдне или да избяга. Размахала пръта и крещейки с всичка сила, Фую замахна към гърдите й.

Сачи почувства как от това въздухът пред пръта се раздвижи. Беше в готовност. Парира удара, въпреки че отстъпи назад от силата му. Прътът й още трептеше, когато Фую се завъртя и насочи нов удар, после още един към гърдите й, към главата, към краката. Сачи подскачаше и танцуваше, блокираше ударите и ги парираше. Можеше да прави само това, за да отблъсне атаката. Опита се и тя да нанесе удар, но нямаше начин.

После Фую се спря задъхана, само колкото Сачи да се стабилизира. Когато Фую отново се хвърли към нея, Сачи беше готова. Тя прихвана удара с дръжката на пръта, завъртя се на пръсти и атакува с острия край. Фую се дръпна назад и нанесе удари по гърдите, пищялите и китките й, опитвайки се да я принуди да пусне пръта.

Сачи се задъха. За миг изгуби концентрация и свали гарда. Силен удар между ребрата я изпрати със залитане назад. Фую нападна, удряйки я с пръта, обсипвайки я с удари. Когато Сачи падна на колене, тя я мушна в корема. Сачи се сви на две. Зави й се свят. Чуваше кръвта да пулсира в ушите й. Фую се надвеси над нея със зачервено лице и вдигнат прът.

Сачи за миг си представи нежния шогун и бебето, което може би растеше в нея. Изправи се задъхана. Двете жени закръжиха, вперили очи една в друга, с насочени пръти. Сачи виждаше единствено изкривеното от омраза лице на Фую и въртящите се стени на тренировъчната зала зад гърба й.

После Фую отстъпи назад и вдигна пръта. Той се изви във въздуха и се стовари надолу. Сачи отблъсна удара. Двата пръта се сблъскаха с пукот.

Сачи скочи назад, завъртя се на пръсти и се втурна напред. Фую отстъпи. Сачи удари с единия край на пръта, после с другия, преди Фую да успее да върне равновесието си. По лицето на Фую премина израз на недоумение. Сачи я накара да се брани. Тя беше въздух, беше пламък. Прътът сякаш се срасна с тялото й, стана част от него — продължение на ръката й. Танцуваше напред и назад, влагайки тежестта си във всяко движение, удряйки тук и там, опитвайки се да преодолее защитата на Фую. Лицето на Фую беше подпухнало. Сякаш аха да заплаче. Изгуби концентрацията си. В този момент Сачи насочи пръта към ръката й. Фую извика, лицето й се изкриви от ярост. Сачи падна на колене и замахна към краката на Фую.

Фую се върна към атаката. Лицето й беше тъмночервено. Замахна към корема на Сачи. Сачи се опита да парира удара, но прътът се изплъзна от ръката й. Загубила равновесие, тя залитна и падна. Преди да успее да стане, Фую започна да я налага по гърба, краката и ръцете. После хвърли пръта и й се нахвърли с юмруци.

Сачи се въртеше, огъваше се и нанасяше удари, когато можеше, но Фую я държеше притисната. Те се затъркаляха, удряха се, ритаха се и се деряха. Сачи почувства как ръцете на Фую я стягат за гърлото. Тя стисна косата на Фую и изпита радост, когато в ръката й остана един кичур. Фую извика и разхлаби хватката. Сачи рязко се изправи, извъртя я с лице към земята и я натисна с коленете си. Фую крещеше и се извиваше. Сачи я улови за ръката и я заизвива зад гърба й, докато Фую не удари пода с другата — знак, че се предава.

Залата беше тиха — чуваше се само задъханото им дишане. Над двете падна дълга сянка. Мадам Маса застана над тях.

— Стига! — кресна тя. — Никога не давайте воля на чувствата си. Нарушавате основното правило на самурайския закон. Обучението трябва да става със смирение, чухте ли?

Сачи бавно свали каската си. Цялата беше изпожулена, но не обърна внимание. Хвърли на Фую победоносен поглед. Но вече знаеше, че има един враг.

Жените се скупчиха на входа на залата и взеха да обуват дървените си сандали. Фую насочи яден поглед към Сачи. Кръглото й лице с чип нос беше мокро от сълзи, устните й — стиснати гневно. Тя се наведе и взе изкаляния си сандал. Преди някой да успее да я спре, тя отметна назад ръка и удари с него Сачи по едната страна.

Политайки от болка, Сачи притисна с ръка удареното. Обувка, изцапана със земна пръст — това се смяташе за най-голямата обида. Болката не значеше нищо, но унижението беше непоносимо. Сачи беше чувала, че навремето при такова унижение жената самурай се е самоубивала. Но тя в никакъв случай нямаше да го направи. Сачи не беше самурай и никога нямаше да бъде. Щеше да тренира и тренира, докато се научи всеки път да побеждава Фую. И някой ден щеше да й върне обидата.

— Все пак — прошепна гордо Таки, обгръщайки я със слабата си ръка — Негово величество избра теб, а не Фую.

IV

Няколко дни след заминаването на шогуна пристигнаха писма за принцеса Кадзу, за Старата врана и за Всесилната, неговата мащеха. Имаше и писмо за Сачи. Тя го отнесе в стаята, която делеше с мадам Цугуко, и дълго го държа в ръцете си; после много бавно го разви. Беше написано на парфюмирана хартия от черничево дърво. Калиграфията, както се убеди сама, беше изключителна — нежна, но страстна, също като Негово величество. Представи си го как седи в паланкина или на малка маса при някоя от почивките, натопява четката и пише със замах, напомнящ полета на пикиращ дъждосвирец. Повечето жени от самурайския клас знаеха само азбуката хирагана, но в женския дворец Сачи беше започнала да учи китайските йероглифи, с които беше написана класическата литература. Още не знаеше достатъчно, за да разчита всяка дума от писмото на шогуна, но успя да разбере, че той описва пътуването си. Завършваше го с едно стихотворение, посветено на някакви красиви цветя, които, както пишеше, го изпълнили с копнеж по нейното хубаво лице.

Работата беше там, че тя трябваше да отговори. Сачи беше научила достатъчно, за да разбира от красив почерк. Нейният обаче беше толкова детски, че със сигурност щеше да създаде погрешна представа за себе си. А и стиховете й още бяха доста елементарни.

Имаше и писмо от майка й. Селският свещеник го беше написал вместо нея с грозни кръгли знаци. Когато го разви, Сачи почувства силна мъка по дома.

„Много се радваме, че ни писа, и сме ти благодарни, че си толкова предана дъщеря, пишеше Отама. Не знаехме какво е станало с теб. Не смеехме да ти пишем в двореца. Бяхме сигурни, че ако живееш там, сигурно се срамуваш от нас. Моля те, грижи се за здравето си в това влажно време. Радваме се, че работиш усилено. Моля те, внимавай да не си в тежест на добрите хора, които те осиновиха. Гордеем се, че вече си прислужница от среден ранг. Както знаеш, по пътя сега има повече неуредици, но не се тревожи за нас. Всички ние сме добре.“

Неуредици по пътя? Сачи не беше чувала за такова нещо. Дори когато имаше глад и бунтове, пътят винаги оставаше чист и уреден. Баща й се грижеше за това. Видя й се странно и обезпокоително. Но имаше други, по-близки неща, за които да мисли. Сачи продължи да чете.

„Малката Осама, която носеше на гръб, се разболя от нещо в стомаха през третата си година и умря. Сега имаме друга дъщеря, която се казва Офуки. Досега, хвала на боговете, тя е здрава. Малкият ти брат Чобей вече е на девет години. Той стана силно момче. Справя се добре с учението и помага на баща ти в хана. Помниш ли малката грозна Мицу от хана до пътя? Тя стана невеста при своите братовчеди от другия край на хълма. Първото й бебе умря, но сега има едно здраво дете.“

Сачи мълча известно време. Мислено се върна на върха на хълма с малката си сестричка на гръб, с приятелката си и с малкото си братче в един студен есенен ден с бягащи по небето облаци. Представи си редицата носачи, излизащи от гората в далечния край на долината, дребни като мравки, прииждащи като неизброим рояк. Толкова неща се бяха променили оттогава. Спомни си за смъртта на сестричката си и по страните й потекоха сълзи.

Но там имаше още някой. Ами Гендзабуро, техният вожд с кокалестите си кафяви крака, силен смях и талант за лъжи? Той й беше по-голям брат, а и другар в битките. Спомняше си лудешките приключения, които им устройваше, скитането из горите, за да се катерят по дърветата или да ловят язовци, тайните бягства до реката, за да плуват. Какво беше станало с него?

Тя приготви малко мастило и започна да пише отговор. Времето, пишеше, се оправя. Дъждът най-после заваля, а влагата се вдигна. Хортензиите цъфтят в градините на двореца. Запита за баба си, за ханджията през улицата и за жените, които се събираха на кладенеца. После добави: „Между другото, как са съседът и неговото семейство?“. Нави писмото, запечата го и го даде на една от своите прислужници.

После седна да мисли за стихотворението, което щеше да изпрати на Негово величество.

 

 

Сачи трябваше да се научи да бъде изискана дама, да заеме своята ниша в йерархията на двореца и да открие как да се държи с по-нискостоящите. Доскоро тя беше нисша почти колкото тях. Сега от нея се очакваше да се отнася с бившите си равни така, сякаш не съществуват.

Вбесена, мадам Цугуко й каза:

— Когато викаш почитаемите палета, ти не казваш „извинете“. А викаш: „Ей ти! Ела тук!“. Не ги молиш да направят нещо, а им нареждаш. Те не са хора. Не се броят.

От сутрин до вечер Сачи беше заета с учение, докато Таки заучаваше наизуст програмата на шогуна до най-последната подробност — къде ще обядва този ден, къде ще отседне, къде ще се възхищава на прочута гледка или ще почете някой важен текст.

Всяка сутрин, когато Сачи се събуждаше, Таки обявяваше:

— Негово величество вече пътува.

Когато барабаните известяваха часа, тя обявяваше тържествено:

— Четвъртият час. Той е в Чигасаки, обядва.

Или:

— Той е в Юмото в храма Соунджи, гледа хортензиите; известно е, че в момента са прекрасни.

Или:

— Шестият час. Той е в прочутия хан в Мишима, вечеря змиорка.

После тя се усмихваше и поглеждаше към Сачи, за да види дали я е смаяла с размаха на своите знания.

Сачи й се усмихваше. Утешаваше се с мисълта, че в този огромен дворец, пълен с жени, които шепнеха и крояха заговори зад гърба й, имаше един човек, на когото можеше да има пълно доверие. Така не се чувстваше сама.

Имената на местата не й бяха познати. Знаеше само, че с всеки изминал ден шогунът се отдалечава все повече. Това беше третото му пътуване на запад за малко повече от две години. Преди, като по-малка, тя беше изцяло отдадена на своите грижи и не се интересуваше от шогуна и неговите действия. Сега като негова наложница очакваше с нетърпение пристигането на сведенията. Вестоносци препускаха напред-назад, носеха доклади за правителствените служби във външния дворец, а оттам новините бързо достигаха и до женския дворец.

Това обаче й се виждаше странно бавен процес. При предишните пътувания шогунът беше стигнал до столицата Киото, няколко седмици след като напусна Едо. Този път пътешествието щеше да отнеме един месец, с множество спирки за почивка и разглеждане на забележителности. На Сачи й се виждаше странен този начин да се ходи на война.

Всъщност на нея й беше трудно изобщо да си го представи в битка. Тя го виждаше как слиза от паланкина, за да разгледа някаква забележителност, как съчинява стихотворение, как се шегува със своите царедворци или вечеря в някой селски хан като този на баща й. Дори си го представяше как язди кон, великолепен в своите доспехи и каска с маска със страховити мустаци, каквато беше виждала на самурая, минал през тяхното село.

Разбира се, неговата щеше да е далеч по-великолепна и ужасяваща. Но как води войската си в битка? Тя не можеше изобщо да си представи какво можеше да значи това.

На следващата сутрин Сачи се събуди с тъпа болка — сякаш в корема й бавно се въртеше меч.

— Таки, Таки — прошепна тя и раздруса Таки, за да се събуди.

— Какво има? — изплашена попита Таки.

— Не знам какво да правя. Започна месечното ми кървене.

— Значи не си трудна — рече Таки.

Сачи се разплака и заизтрива сълзите си с ръкав. Принцесата беше подвела шогуна, не успя да даде на рода Токугава наследник. Спомни си за боя с Фую и си помисли дали ударът в корема не беше причината. Преди никога не знаеше какво означава да имаш врагове.

Затворена в своята стая, прекарваше дните сама само с Таки и прислужничките. Понякога крачеше напред-назад, друг път се занимаваше с ръкоделието си, неспособна да мисли за друго, освен за провала на тази толкова важна задача. Почти не смееше да погледне амулета, който й даде шогунът, за да е сигурен, че ще му роди дете. Скри амулета в едно чекмедже.

— Няма смисъл да се разстройваш толкова — каза й Таки на втория ден. — Нищо не може да се направи. Ти все още си наложница на Негово величество, а вие двамата сте много млади. Съдбите ни са в ръцете на боговете. Ще имате още много възможности, когато той се върне.

Сачи кимна. Започна да чувства странно облекчение. Беше подложена на такова напрежение, но сега знаеше къде се намира. Погледна се в огледалото. Овалното й лице проблесна бледо. Вгледа се в меките си черти, в зелените си очи, в малките си розови устни. Това беше всичко, което притежаваше на този свят. Лицето й я беше довело в двореца и вкарало в леглото на шогуна. Как беше възможно тя, едно селско момиче, да се роди с такова лице? Сякаш тук се намираше принцесата, скрита зад огледалото, но по-млада и по детски безгрижна.

Усмихна се на собственото си отражение. Трябва да научи всичко необходимо, за да направи Негово величество щастлив — да пее, да танцува елегантните дворцови танци, да свири на кото и на шамисен, да пише с красив почерк и да съчинява остроумни стихове, да изпълнява различните чайни церемонии и да играе игрите, които изисканите дами владеят, като например гадаене по тамян или лото с миди. Щеше да се превърне в идеалната наложница.

 

 

Когато усамотението й приключи, дъждовете бяха спрели и беше започнало истинското лято. В крилото на принцесата придворните дами си почиваха, бавно си вееха с ветрилата, прекалено уморени, за да бродират. През деня дори насекомите и птиците мълчаха. Нощем комарите бръмчаха влудяващо в сумрака. Цикадите пищяха и жабите в езерцата на двореца цвилеха като цял табун древни коне.

Скоро след като Сачи се появи отново, мадам Цугуко влезе величествено в общата им стая.

— Нейно височество поиска ти да се грижиш за нея — рече тя усмихната.

Откакто видя принцеса Кадзу за последен път, бяха минали доста дни. Щастлива, Сачи последва мадам Цугуко през апартаментите на принцесата. Смирено падна на колене до ръба на паравана и надникна отзад. Златните стени на вътрешната стая проблясваха на светлината от лампи и свещи.

Принцеса Кадзу беше коленичила до ниска масичка за писане. Косата падаше върху гърба й като гъст черен водопад и се разпиляваше край нея на пода. Беше отслабнала и пребледняла. Под белия грим кожата й изглеждаше прозрачна. Издълженото й меланхолично лице, правият нос и малката й уста, подобна на розова пъпка, като че ли бяха израз на всичко благородно. За Сачи бледостта на кожата й придаваше още по-царствен вид, сякаш тя наистина живееше над облаците.

Когато погледна към Сачи, лицето й светна. Тя заговори тихо на мадам Цугуко.

— Нейна светлост се радва да те види — каза мадам Цугуко на Сачи. — Тя съжалява, че не си трудна, но те моли да не се разстройваш. В бъдеще ще имаш много възможности. Негово величество често й пише за своето отношение към теб. Сега вие сте сестри. Тя би искала ти редовно да се грижиш за нея, както правеше и преди.

Развълнувана и благодарна, изпълнена с любов и благоговение, които винаги беше изпитвала към принцесата, Сачи зае мястото си до нея. Взе едно ветрило и започна да й вее. Поне тази част от живота й се нормализираше.

Но защо принцесата беше странила от нея, след като преди й беше любимка? Сачи изчака да останат сами с Таки в един коридор, далеч дори от най-острите уши. Тогава с най-тих шепот я попита.

— Ако беше обикновен човек, а не императорско височество, сигурно щях да се чудя дали не ревнува — отговори й Таки категорично.

— Не бива да казваш такива неща — възкликна Сачи, ужасена от мисълта, че принцесата би могла да изпитва нещо друго, освен най-възвишени чувства.

— Ако ти беше родила дете, щеше да имаш предимство пред нея. Щеше да получиш власт в двореца. Сега всички си отдъхват, поне докато Негово величество се върне.

— Не е наша работа да обсъждаме чувствата на Нейно височество — строго каза Сачи. — Но може би… — тя се огледа да не би някой да подслушва. — Може би беше тъжна, защото не се сбогува с Негово величество. Може би аз й напомних за това.

— Не мислиш ли, че тя навярно е уморена да живее над облаците? Нищо чудно да й се иска да тича, да скача, да се смее, както правиш ти. Може би като те видя, осъзна колко скучен е животът й. Няма да се учудя, ако тъкмо затова не е искала да те вижда.

Сачи взе слабата ръка на Таки в своята и пръстите им се преплетоха.

— Тези думи са ужасни — каза Сачи, усмихвайки се сърдечно на Таки. — Нейно височество не е като теб и мен. Във всеки случай аз се опитвам да подобря държанието си. Вече съм голяма. — Дълбоко в сърцето си обаче тя си мислеше дали Таки не е права. — Не можех да не го забележа — продължи тя тихо. — Всесилната и мадам Хонджу-ин — те са заобиколени от своите дами. Не бяха скрити зад параваните.

— Не, разбира се — нетърпеливо рече Таки. — Те са знатни дами, но не са кралски персони. Само принцесата е с кралска кръв. Единствено тези, които са от най-висок ранг, могат да се радват на нейното присъствие, или онези, на които тя държи особено много. Като теб. Аз лично никога няма да я видя, знам си.

— Не ми е приятно да съм толкова знатна — прошепна Сачи — Радвам се, че ти ми помагаш.

 

 

След няколко дни пристигна ново писмо от селото на Сачи, много по-дълго от предишното. Всички от семейството са добре, пишеше Отама.

„Много ни липсваш, но се радваме, че си станала изискана дама. Благодарим ти, че не си ни забравила.

Времената тук са трудни — добавяше тя. — Чуваме, че в столицата имало безредици. Боевете още не са стигнали до нас, но охраната на пътя се влоши. Случиха се доста неща, за които не мога да ти пиша сега. Помниш ли Гендзабуро, по-малкия син от хана отсреща? Той стана изискан младеж. Баща му хранеше големи надежди за него. Но когато бунтовниците от Мито успяха, всички тези приказки за политика му завъртяха главата. Чул, че дори селяни можели да постъпят в отрядите. Поискал от баща си разрешение да отиде и да защитава своя господар и владетел. Баща му казал «не». Тогава един ден младежът изчезнал. Добре поне, че бил той, а не по-големият му брат Ичиро. Ичиро е грижовен син. Той още е тук и се грижи за семейството си.“

Думите се сливаха пред очите й. Значи Гендзабуро е отишъл да се бие. Сачи не смееше дори да си помисли какво би могло да му се случи. И всички тези приказки за битки…

Когато в началото пристигна в двореца, чу някакъв странен, неземен вой. Звукът беше толкова неприсъщ за човек, че тя си помисли, че сигурно е духът на някоя отдавна умряла наложница — стара и лишена от любов. Таки й каза, че това е една от придворните на принцесата, чийто брат бил убит в битка в столицата. Оттогава Сачи чуваше от време на време плач, понякога от покоите на принцесата, друг път по коридорите от далечните ъгли на двореца.

Веднъж дори чу принцесата да плаче, тихо да хлипа зад паравана. Случи се предишното лято, когато жегата беше най-голяма. Бяха пристигнали неколцина вестоносци. Разсеяна, принцесата нареди на мадам Цугуко да ги въведе при нея веднага щом дойдат и да викне свещеници, за да направят молитва и церемония срещу всякакви нещастия.

Да можеше да знае какво точно става, мислеше си Сачи. Понякога чуваше звъна на алармените камбани, долитащ през стените на двореца, чуваше пукот от стрелба, сякаш се търкалят камъни по нанадолнище. Веднъж, след като стрелбата утихна, до слуха й достигна от далечината вой като от глутница вълци. По-късно жените й казаха, че чули за бунт в града, но не бивало да се тревожи — бунтът бил овладян. Предишната есен бяха чували за жестоки сблъсъци непосредствено зад рова. Тънките стени на женския дворец се тресяха така силно, че всички си помислиха дали не започва земетресение. После разбраха, че дворецът на господаря на Чошу бил разрушен греда по греда.

Кога Негово величество щеше да тръгне срещу господаря на Чошу? И кога щеше да се върне? Това бяха въпросите, които си задаваха всички. Но дните минаваха и като че ли нищо не се случваше.

V

Беше дошла есента. Дърветата в градините на двореца се обагриха в червено, оранжево и жълто. Всяка сутрин слугините на Сачи изваждаха за нея пет неподплатени кимона от сурова коприна, едно върху друго, в нюанси на кестеняво и зелено. Нощите ставаха по-дълги. Свечеряваше се толкова бързо, че прислугата трябваше да започне да пали лампите още следобед.

Поне на повърхността животът в двореца продължаваше както винаги. От време на време пристигаха писма от шогуна. Сега той се намираше в замъка на Осака. Кленовите листа в градините, пишеше той на Сачи, са особено красиви тази година. Казваше й с обикновени фрази, че му липсва, но нямаше и намек за случващото се, нито пък споменаваше кога ще се върне.

Тя се вълнуваше, когато идваха писмата му, и се радваше, че му принадлежи. Правеше всичко възможно спомените за него да не умират. Но силата на първоначалните й чувства вече я нямаше. Докато той се върнеше — когато и да се случеше това, — тя щеше да се концентрира, за да може да научи колкото е възможно повече за своя нов, необикновен живот, който донякъде приличаше на затвор, макар и богат затвор. Сега, когато Сачи вече беше важна дама, се очакваше тя да стои само в своите стаи. Таки беше станала нейна посредничка, така както мадам Цугуко — на принцесата. Понякога играеше със своите помощнички на играта с миди или на карти. От време на време някоя придворна дама я канеше на чайна церемония или на гадаене с тамян. Често ходеше да поседи при принцесата, която й помагаше да съчинява поезия.

Провеждаха се и обичайните фестивали по случай смяната на сезона. Но когато жените от двореца празнуваха Деня на мъртвите през седмия месец, Сачи откри, че сега е прекалено високопоставена, за да участва в танците. Трябваше да седи чинно, да наднича над ветрилото си, докато дамите с по-нисък ранг и прислужничките им се полюшваха, влизайки и излизайки на верандите и из дворцовите градини в летните си кимона, вееха с ветрилата си и пляскаха в такт с флейтите и барабаните си. Това беше цената, която трябваше да плати, загдето се е издигнала толкова високо.

Но въпреки всичко тя беше доволна. Единственият човек, който можеше да наруши спокойствието й, беше Фую, след боя в тренировъчната зала обаче Сачи по всякакъв начин се опитваше да я избягва. Понякога пътищата им се пресичаха — на уроците по музика и танци, по време на чайна церемония или на церемония с тамян — в такъв случай Сачи винаги се покланяше с подчертана любезност и бързо отминаваше. Тя посещаваше часовете по бой с алебарда по друго време. И никога не видя Всесилната.

Беше ранно утро. По коридора пред стаите, които Сачи споделяше с мадам Цугуко, се чуха стъпки. Вратата се отвори и се подаде дребното лице на Таки.

— Днес ще ходим за гъби! — обяви тя с нейния писклив миши глас, грейнала от вълнение.

Сачи много обичаше да ходи за гъби. С нетърпение чакаше момичетата да приключат сресването и ароматизирането на косата й. После я гримираха и облякоха в кимона, подреждайки пластовете, така че различните цветове да се виждат край врата и на кръста й. Най-отгоре сложиха връхно кимоно — дебело ватирано палто с поли, избродирани с есенни листа в червено и златно. Навлечена с пластовете дрехи, Сачи приличаше на огромно кичесто цвете.

Излязоха, като отпред вървеше Таки. С кошници от плетен бамбук в ръце, двете момичета се изплъзнаха от другите прислужнички и побягнаха, кискайки се. Тази част на градините с естествения си пейзаж беше идеално място за игра на криеница. Сачи съвсем забрави, че е важна дама, и клекна зад един голям камък, обрасъл в мъх и лишеи и зачака Таки да я открие. Тичаха по алеята, която ги отвеждаше от камък през езерце, мост, павилион за чай, като ритаха червените, кафявите и жълтите кленови листа.

Таки, отраснала сред красивите градини на Киото, я беше научила на имената на всички камъни, езера, мостове и павилиони за чай и тяхното значение.

— Това е осемкатният мост — тържествено каза тя, докато минаваха по един извит мост над ограден с бели камъчета поток. Черните й очи блестяха, а бледото й, грозновато лице пламтеше. Гъстата й коса, вързана на конска опашка, украсена тук-там с панделки, стигаше до земята. Беше вдигнала полите на кимоното си. Слабите й бледи крака изглеждаха доста странно.

— Не, не е той — засмя се Сачи. — Това е мостът „Половин луна“. А това е езерото на лотосите — допълни тя, показвайки зеленикавото езеро отпред със скупчени костенурки по камъните и вързани червени лодки за разходка. Зърна отражението си във водата — дворцова дама в пластове кимона и с безупречна фризура. В рамката на лъскавата си коса видя същото лице, което я гледаше и от огледалото на майка й в Кисо. Същите зелени очи, леко вдигнати нагоре. Малките устни и извития нос. Стресна се от отражението си там, наподобяващо призрак.

— Не, това е Западното езеро, като Западното езеро в Китай — викна Таки. — Това е павираният път, това — скалите на жеравите и костенурките, а това — Тънкият водопад.

Обиколиха бавно езерото, минаха край павилиона за съзерцаване на луната и поседяха на верандата на Лазуритната чайна, клатейки крака под камбаноподобните поли на кимоната си. После минаха по един мост към друга част на градините, където огромните камъни и сребристите потоци ги накараха да си представят, че се разхождат между високи върхове, стръмни сипеи и тъмни каменисти клисури.

— А това? — попита Таки, извивайки глава към Сачи.

— Кисо… — тихо прошепна Сачи, потръпвайки леко в есенния хлад.

Странно, мястото й напомни за дома.

Наоколо шетаха жени, обути в дървени сандали, стиснали бамбукови кошници, с очи, вперени в земята. Като дете Сачи всяка есен беше прекарвала щастливи дни в бране на гъби по хълмовете около селото. Тук гъбите се подаваха изпод боровите иглички, покриващи земята, или само ги надигаха, което показваше, че отдолу растат гъби. За нея беше ясно, че гъбите са садени внимателно, така че да ги намерят дамите; не беше възможно да растат там по естествен начин.

— Не виждам никакви — обади се Таки, вече отегчена.

— Тук има няколко — рече Сачи, откъсна две гъби и ги сложи в кошницата си. Не беше важно да намери най-много, а да остави и за другите дами.

Настигна ги Хару, натруфена с толкова много пластове, че приличаше на голяма кръгла топка. Бузите й бяха по-червени от всякога; от студа присвиваше очи. Тя обърна наопаки голямата кафява гъба мацутаке с дебелия пън нагоре.

— Вижте какво намерих — каза Хару и надникна в кошницата на Сачи. — Трябва да си по-добра в брането на гъби. — Тя закри уста с ръка и се изсмя. — Не си ли чувала стихчето за булката, която не знаела как да хване пънчето на гъбата? Ние няма откъде другаде да научим за това, освен от теб, скъпа наша дамо от страничната стая! Ти единствена можеш да ни кажеш всичко за пъновете на гъбите!

Сачи и Таки се спогледаха. Всяка година Хару казваше все същата смешка, но тази година за първи път Сами я разбра. Смутени, двете момичета скриха лицата си с ръце и се изкикотиха.

После Сачи чу как изпукаха борови иглички. Под дърветата наближаваше някой. Към тях пристъпяше млада жена, облечена като младша помощничка, вперила очи в земята и прехапала устна. Красивото й лице с прав нос беше бледо, очите й изглеждаха подпухнали. Гримът й беше размазан, косата събрана в небрежен кок. Кимоната й също бяха навлечени набързо. Най-странното беше, че вървеше сама.

Беше Фую.

Сачи се огледа трескаво — търсеше начин да избягат. Но Фую вече беше стигнала при тях. Тя сведе очи, после ги вдигна към Сачи, сякаш обзета от нетипична за нея свенливост.

— Ти си значи — с глух глас промълви тя.

Сачи не искаше да я погледне. Тя не беше забравила дивашкото й нападение в тренировъчната зала, нито удара със сандала.

— Ти се справяш добре, селско момиче — каза Фую. Говореше бързо. — Звездата ти изгря, а моята залезе. Сигурно ни свързва някаква обща съдба.

Сачи се намръщи. Това игра ли беше? Играеше ли си с нея Фую? Не знаеше как да й отговори. Таки я стискаше за ръкава и се опитваше да я дръпне настрана.

— Знам, че ме мразиш… Исках да те видя — измърмори Фую, изтривайки очи с ръкав. — Сега разбирам някои неща. Независимо какво чуваш за мен… Иска ми се да поговорим.

За миг тя се взря право в Сачи. В очите й Сачи зърна да проблясва същият див страх, който виждаше понякога в очите на принцесата — като на хваната в капан сърна. После Фую се обърна и побягна, сякаш без да знае къде се намира.

Таки и Сачи се спогледаха и се засмяха смутено. Това беше смях от объркване, а не от радост. Изведнъж сякаш денят стана по-студен и по-тъмен.

Няколко дни по-късно Таки се втурна в стаята, където Сачи седеше и бродираше.

— Чу ли? — задъхано попита тя.

— Не, разбира се — отвърна Сачи, преструвайки се на сърдита. — Напоследък не чувам нищо, освен ако ти не ми кажеш нещо.

— Хайде да се поразходим — предложи Таки.

Сложиха по още едно кимоно и излязоха в градината. Беше студена есенна утрин и слънцето хвърляше бледа светлина по камъните, езерата и боровете. Забързаха и стигнаха до Лазуритната чайна — колкото се може по-далече от любопитни уши — и се сгушиха на завет в единия край на верандата.

— Какво е станало? — попита Сачи и се усмихна в очакване на вълнуващи новини.

— Фую — рече Таки — е избягала. Целият дворец говори за това.

Сачи искаше да се разсмее с облекчение. Нима беше възможно да е истина? Наистина ли нейната съперничка е заминала? Ще може ли да се разхожда в градините и да ходи свободно на тренировки, без да се притеснява, че ще я срещне? Преди дни Фую изглеждаше не на себе си, сякаш вече не принадлежеше на този свят.

— Станало е вчера, когато мадам Онкьо-ин отишла да се моли на гробовете на шогуните — продължи Таки. — Фую била в нейната свита. Когато станало време да си тръгват, открили, че нея я няма. Накрая се принудили да се върнат без нея.

— Мадам Онкьо-ин ли?

— … Която всички наричат мадам Шига. Наложницата на покойния господар Иесада — синът на старата мадам Хонджу-ин, онази, която… Тя беше мадам Шига, преди да се подстриже за монахиня.

Сачи пое дълбоко дъх и се загърна плътно в горното кимоно. Вятърът тропаше по тънките стени на чайната. В другия край на езерото се вдигна изплашена чапла, изпляска с белите си криле и отлетя. Някъде беше чувала за мадам Шига, но не помнеше защо и какво е направила. Имаше чувството, че каквото и да беше то, не бе добро.

— Може би Фую се е изгубила — бавно рече Сачи. — Държеше се толкова странно. В града е опасно. Може би са я отвлекли?

— Тя казала на Яно, една от прислужничките на Всесилната, че щяла да се опита да избяга. Понякога получавала писма с мъжки почерк. След като не я избраха за дама на страничната стая, казват, че леко се побъркала. Някои от момичетата смятат, че може би е заченала.

— Изключено!

— Често излизала с мадам Онкьо-ин. Човек винаги намира възможност, когато желае нещо толкова много и не го е грижа какво ще стане. Може би и тя се е чувствала така. Може да е вкарала някого тайно с един от онези огромни сандъци за багаж. Така правят понякога някои от жените.

— Значи я търсят навън, така ли?

— Тя вероятно ще си отиде у дома. Имам чувството, че ще научим, че внезапно се е разболяла и умряла. Така стана с една придворна дама, която избяга преди няколко години.

Сачи замлъкна ужасена. Надяваше се това да не е нейно дело. Тя искаше Фую да се махне, не да умира. Дори Фую не заслужаваше такава съдба.

— Няма ли просто да я върнат тук? — попита тя ужасена.

Таки поклати глава.

— Все забравям, че ти не си самурай. Не, разбира се. Жените не могат да правят каквото им хрумне. Ние, самураите, знаем това. Тя е собственост на шогуна като нас. Цялото й семейство ще си има големи неприятности. Баща й ще трябва незабавно да се разправи с нея.

Сачи кимна мълком. Сега си спомни защо беше слушала за мадам Шига. Хару я беше споменала, когато разказа за тялото в паланкина. Мадам Шига била любовница на мадам Хицу и вероятно я е предала или дори убила.

 

 

Изчезването на Фую би трябвало да им донесе облекчение. То означаваше, че Сачи вече можеше да се разхожда наоколо без страх, че Фую ще й налети отнякъде, без да трябва да мисли постоянно за нея. На практика обаче тя мислеше за нея повече от всякога. Около нейното изчезване витаеше непоносима тайнственост, също като при разказа на Хару за мадам Шига и мадам Хицу.

Сачи започваше да осъзнава, че всъщност нещо е ужасно сбъркано. Като че ли тук всеки знаеше нещо, което не й беше известно, но никой не й го казваше. Като че ли си мислеха, че тя е още дете и няма да разбере — или пък се опитваха да скрият нещо от нея? Чу стъпки по коридора, не плъзгащи се бавно и достолепно, а тичащи, уплашени стъпки, втурнали се неизвестно накъде. Чуха се гласове, после, когато разбраха, че тя е наблизо, замлъкнаха. Имаше чувството, че се е събудила от невинността на своето детство. Изведнъж осъзна — беше видяла страх в очите на всички. Може би винаги го е имало там, но тя не го е забелязвала.

После дойде новината, че шогунът най-после събирал войската си и се готвел да тръгне към Чошу. Един ден мадам Цугуко отвори вратата към стаите на Сачи. Сачи не беше я виждала толкова разпалена.

— Нейно височество те вика спешно — рече тя задъхана. — Няма нужда от твоите придружители. Трябва да те придружава само почетната ти прислужница.

Тя подгони Сачи и Таки по коридорите толкова бързо, че те едва се справяха, и ги въведе в приемната на принцесата. Принцеса Кадзу както винаги се намираше на подиума с подредени пред нея паравани. Обикновено нейните придворни дами изпълваха стаята, но днес тя беше празна.

Мадам Цугуко настани Сачи на едно място в сенките зад подиума, където лицето й не се виждаше.

— Не бива да говориш — каза й тя, — но принцесата иска да присъстваш.

Сачи още оправяше полите си, когато вратата в далечния край на залата се отвори. Там чакаха двама мъже, паднали на колене. Бяха в официално облекло, в пластове черни кимона и широки плисирани хакама панталони, но без мечове. Те се поклониха едновременно, после се плъзнаха напред, докато стигнаха подиума. Всеки постави на пода пред себе си малко ветрило, после отново паднаха ничком и останаха коленичили и с чела върху ръцете си на пода.

— Тадамаса Огури, господар на Бунго, градски магистрат, управител на държавното съкровище и комисар на армията и флота, на вашите услуги — рече той с тих, но ясен глас. — Радвам се, че Ваше височество е в добро здраве. Моля ви за снизхождение, че се натрапих по този неприличен начин в личните ви покои! Моля и да ми простите, че бях задължен да ви посетя без редовната квота от подчинени! Както Ваше височество знае, аз дойдох тайно.

Той отново се поклони.

В началото и Сачи стоеше, скромно свела очи. Но после, досетила се, че мъжете не могат да видят лицето й, тя любопитно надникна да ги зърне.

Говорещият имаше кожа с цвят на пергамент и свити устни и изискано изражение на царедворец. Ръцете върху постелката татами бяха малки и нежни като на жена, ноктите — с маникюр. Той й напомни за селския свещеник, блед учен мъж, който прекарваше дните си в сенчестото пространство на храма, наведен над сутрите, в четене, писане и пеене на псалми.

Другият мъж имаше широки мускулести рамене и силни китки. Темето на главата му беше загоряло и грубо. Когато вдигна глава, Сачи съзря мургавото му лице — едра челюст, белези от шарка и уста, изразяваща гняв. Докато първият наподобяваше лисица, този приличаше на ястреб.

— Таданака Мидзуно, губернатор на Тоса, владетел на замъка Шингу и син на Тадахира Мидзуно, управител на клана Кии. За мен е чест да ви служа, Ваше височество — изрече той. — Както Ваше височество е известена, моето семейство има привилегията в продължение на много поколения да служи на Негово величество и на неговите предци.

Той допря лице до пода.

Първият мъж отново заговори. Сачи се опита да се концентрира, но скоро се отказа. Когато за първи път дойде в двореца, тя научи трудния диалект на Киото, на който говореха принцесата и нейните дами, както и по-земния език на Едо, използван от Всесилната и другите придворни. Но това беше женски език. Никога не се беше срещала със самураи, а още по-малко пък да ги чуе как говорят. Езикът му беше пълен с груби, гърлени звуци и невъзможни извивки, придружени от сложни думи и фрази.

Другият мъж гледаше надолу, а кокчето му подскачаше, докато изричаше поздравленията. Той като че ли имаше нервен тик. От време на време дясната му ръка се отмяташе назад, сякаш за да грабне въображаем меч. Но веднага я връщаше обратно на пода.

После принцесата зашепна припряно на мадам Цугуко. Мадам Цугуко се приближи до края на паравана и заговори на двамата мъже.

— Той от колко време е болен? — попита тя с изпълнен със страх глас.

Сачи се стресна. Изведнъж се заслуша с пълно внимание. Господарят Огури се приближи до паравана и се наклони напред.

— Госпожо — рече той с доверителен глас, — ние сме много загрижени.

— Полагат ли се за него добри грижи?

Това беше гласът на самата принцеса — нейното нежно ромолене като птича песен. При звука на царствения й глас през стаята пробяга вълна от ужас. Всички на мига паднаха ничком.

— Ваше височество, аз съм тук, защото исках да се уверя, че сте чули истината, преди до вас да достигнат разни слухове. Не обръщайте внимание на това, което казват другите! Прочути доктори, най-добрите, някои — специалисти по западна медицина, а други — по китайска, се грижат за него ден и нощ. Ние се молим да оцелее. Но болестта му е тежка. Той страда от болки в стомаха и отоци на краката и слабините. Често повръща. Много трудно уринира. Дават му запарка от сарсапарила и го лекуват с пара. Той…

Сачи запуши ушите си с ръце. Не можеше да понесе повече. Това не можеше да е истина.

— Огури, искам да знам — отново заговори принцесата с треперещ глас, — неговата болест… естествена ли е?

Огури пое дълбоко въздух със стиснати зъби. Съскането се чу ясно в тихата стая. Ръката на Мидзуно пак подскочи.

— Ами… — бавно започна Огури.

— Разбирам. Значи няма никаква надежда. Ние всички трябва… Ние всички трябва… — зад паравана принцесата беше закрила лице с ръцете си. През пръстите потекоха сълзи, които намокриха татамито.

Цугуко довърши нейното изречение.

— … Ние всички трябва да се молим и да направим жертвоприношения.

 

 

До следващия ден новината се разнесе из двореца и скоро всички започнаха да се молят за бързото оздравяване на шогуна.

Пред всеки олтар горяха свещи и облаци от тамян се издигаха към небосвода. Свещениците пееха псалми, биеха камбани, олтарите бяха отрупани с дарове. Пратеници препускаха към клоновете в Едо на параклисите Куруме Суйтенго и Компира Дайгонген — параклисите на двамата велики богове на здравето, за да поръчват молитви и да купуват амулети, които се изпращаха с бърза поща в Осака. Жените изричаха молитви, докато работеха. Лицата на хората по коридорите бяха подпухнали от плач и мокри от сълзи.

Сачи стоеше в своята стая с ръкоделие в ръка и се опитваше да се съсредоточи. Час по час тя изпращаше Таки вън, за да види дали няма новини. Сигурно шогунът вече се възстановяваше. Тя си мислеше за красивия, здрав младеж, с когото беше легнала. Представяше си неговата перлена кожа, дяволитата му усмивка, умните му очи. Опитваше се с всички сили да не мисли за чутото в стаята на принцесата, но не можеше да го забрави. Дали болестта не е неестествена? Беше чувала толкова много намеци за случилото се с предишни шогуни, че това изглеждаше страшно дори да си го помисли. Изобщо не смееше да си позволи да допусне мисълта, че с Негово величество може да се случи нещо лошо. Страхуваше се да не стане действителност. Повтаряше си много пъти, че той скоро ще оздравее.

След като изминаха няколко дни и новините не станаха по-добри, тя се помоли на Амида Буда да не взема Негово величество в Западния рай, а да го остави тук при нея. Молеше се на боговете на дърветата и планините, които я бяха пазили в селото. Зави подарения й от шогуна амулет в осветена от свещеник хартия и го хвърли, надявайки се с него да си отиде и лошият късмет на господаря й.

Принцесата често я викаше при себе си. Сачи никога не я беше виждала толкова разстроена.

— Да бях му пожелала на добър час — шепнеше тя отново и отново, чупейки ръце.

После един ден пристигна писмо. Беше написано с непознат почерк. Подписът беше толкова разкривен — почти не се четеше. Приличаше да е писано от някой много, много стар човек. Вледенена, Сачи разпозна подписа на Негово величество.

„Изглежда, бог Амида ме вика, пишеше той. Няма да те видя повече. Мисля за теб с много обич. Ти си млада и невинна. Животът е пред теб. Не плачи за мен. Животът е труден. Научи се да бъдеш силна и гъвкава като бамбука, който се навежда, но никога не се пречупва, независимо колко силен е вятърът. Моли се да се срещнем отново в Западния рай.“

Сачи с усилие възприемаше смисъла на думите му. Мислеше си за деликатния, галантен млад мъж, когото беше познала, преживяваше отново всеки миг от тяхната среща. Искаше й се да изкрещи, че не приема случващото се; че не може да е вярно; че не би могла да го понесе. После лека-полека осъзна целия смисъл на писмото. Избяга вън в градината, където никой не можеше да я види или да я чуе и плака заради несправедливостта. И двамата бяха толкова млади. Какво щеше да стане с нея без него? Какво щеше да стане с всички? Без него те бяха обречени. Сачи стоеше на ръба на пропаст, крепейки се с всички сили. Не смееше да погледне надолу, защото щеше да пропадне завинаги.

По-късно същия ден Хару дойде както винаги със стихотворение, което Сачи трябваше да препише.

— Аз вече написах моето — рече й Сачи и зачете на висок глас:

На залез-слънце

облаците като знамена се веят

и аз си мисля:

Ето какво е да обичаш човек,

живеещ отвъд света ни зрим.

— Помниш ли? — попита тя. — Ти ми каза, че „човек, живеещ отвъд света ни зрим“ означава „човек с невъзможно висок ранг“. Но може би значи „човек, който въобще не живее на този свят“.

Клекнала до своята малка маса, тя го записа, като внимаваше следите от четката да са изразителни и когато писмото стигне до Негово величество, той да почувства страстта и зрелостта на написаното от нея.

После по коридора се чуха леки стъпки. Беше Таки. Тя й съобщи, че на портата са пристигнали два женски паланкина. От тях слезли господарят Огури и господарят Мидзуно. Сачи трябваше веднага да отиде при принцесата.

Сачи затвори очи и остана неподвижна. Чувстваше как към нея се носи приливна вълна.

Внимателно почисти мастиления камък и изми четчиците. Върна мастилената пръчка в кутията и постави тежестите върху хартията, за да съхне мастилото. В ума й се въртеше само една мисъл.

— Разбира се — рече тя, — идвам веднага. Благодаря, че ми каза.

Не беше нужно да задава въпроси. Тя вече знаеше. Шогунът беше мъртъв.

I

Сачи влачеше крака по пръстената пътека, взряна в малките си дървени сандали, подаващи се един след друг изпод полите на обемистите й зимни кимона. В ледения вятър безжизнените дървета въздишаха, а голите клони се люлееха като ръце на скелет на фона на леденостуденото синьо небе.

Таки вървеше зад нея, а дебелата качулка на горната й дреха брулеше сухите листа от дърветата. Стигнаха до моста Половин луна и пристъпиха към най-високата му точка. Водата в Лотосовото езеро беше тъмна. Лъскавите червени лодки за разходка бяха избелели и погрознели.

— Виж костенурките — рече весело Таки, сочейки един камък, където се бяха скупчили три-четири черупки с цвят на камък. — Горкичките! Скоро цялото езеро ще замръзне.

Сачи вдигна глава и се опита да се усмихне. Искаше й се да може да спре мислите и спомените, които неспирно се въртяха в главата й. Очите й се напълниха със сълзи и те потекоха по страните й. Откакто шогунът беше умрял, нищо хубаво не се беше случило, абсолютно нищо. Сякаш на двореца беше направена лоша магия. Градинарите продължаваха да се грижат за градините, нисшите прислужнички — да готвят, да метат и чистят, придворните дами решеха косите си, гримираха се, шиеха и тренираха с алебардите. Но в това нямаше живец. Шогунът беше сърцето и душата на двореца. Без него той приличаше на черупка, на пашкул, изоставен, след като пеперудата е излетяла. Вече нямаше веселие. Никой не искаше да поставя пиеси, танци или маскаради, след като той нямаше да ги види.

Жените започнаха да напускат, извинявайки се с болест в семейството. Заминаваха и не се връщаха.

От смъртта на шогуна беше минало повече от година. Сачи вече бе на седемнайсет, по-висока и стройна, въпреки че когато се видеше в огледалото, пак виждаше кръглоликото дете. Кожата й изглеждаше бяла както винаги — бяла като цвят на дива череша, бяла като луната, дори по-бяла от тази на гордите благороднички наоколо. Малкият й нос стоеше леко извит, а устните й — пълни и розови. Очите й все още бяха тъмнозелени като боровите гори на Кисо. Но в тях имаше тъга. Понякога като се погледнеше в огледалото, си мислеше, че вижда принцесата — каквато я зърна за първи път в хана.

Също като при принцесата лъскавата черна коса на Сачи вече не стигаше чак до пода, а само до раменете. И двете се бяха подстригали за монахини, както правеха вдовиците на големите владетели. Сега Сачи имаше будистко име: тя беше вдовицата мадам Шоко-ин. Но как би могла да е „оттеглила се“, когато почти не беше опитала вкуса на живота?

Всеки ден тя непрестанно мислеше за шогуна. Понякога виждаше лицето му толкова ясно, сякаш беше пред нея. Представяше си усмивката му, меката кожа на ръцете му, гладките му бледи гърди, чувстваше топлината на тялото му. После се сещаше, че той е мъртъв, и се разтърсваше от силно хлипане. Когато напускаше своите стаи, покриваше главата си с качулка. Обличаше се в прости дрехи и поне на теория прекарваше дните си в молитви и набожност. Светът й се беше свил дотолкова, че почти нищо не беше останало в него.

Когато затваряше очи и се опитваше да спи, го виждаше изложен за поклонението — балсамираното му лице, боядисано в тебеширенобяло, веждите — сресани навътре, а бузите и устните му — начервени. Изглеждаше толкова дребен и съсухрен, по нищо не приличаше на благородника, когото помнеше. В мислите си тя се връщаше отново и отново в голямата зала, коленичила пред ковчега му, сред стотици придворни дами, всичките облечени в бяло. Чуваше как свещениците не спират да изричат молитви, усещаше миризмата на тамяна и на хилядите бели хризантеми. Той беше толкова млад. И да умре по този начин!

— Защо, Таки, защо? — стенеше тя.

— Ако беше възпитана като самурай, щеше да знаеш, че не бива да задаваме въпроси — каза Таки, взе ръката й и я стисна. — Ти просто трябва да го понесеш.

В далечината се чуха стъпки от дървени сандали, приближаващи по пътеката. Доловиха аромат на мускус и се обърнаха. Мадам Цугуко бързаше към тях. Прошарената й коса беше вързана отзад на дълга опашка, която се вееше зад нея. Спуснаха се надолу по моста, за да я посрещнат.

— Надявах се да ви намеря тук — рече тя.

По начина, по който мадам Цугуко нервно въртеше ветрилото в ръка, Сачи се досети, че се е случило нещо ужасно. Каквито и да са новините, явно ставаше дума за нещо спешно, щом такава важна дама се е разтичала из градините.

— Негово величество шогунът… — започна мадам Цугуко. Спря за миг, сякаш не можеше да продължи. Челото й се намръщи.

Негово величество шогунът… Не господарят Иемочи, разбира се, горко оплакваният млад шогун, а новият шогун — господарят Иошинобу, братовчедът на Негово величество. Самата мисъл за него я накара да почувства сякаш ледени пръсти сграбчват сърцето й. Заедно с всички жени от двореца тя таеше най-мрачни подозрения за господаря Иошинобу. Никога не беше го виждала — никой не го беше виждал, защото той въобще не бе стъпвал в двореца. Живееше в Осака далеч преди смъртта на господаря Иемочи. Като регент на принца той успешно беше управлявал страната по време на царуването на господаря Иемочи, защото Негово величество беше твърде млад. Та господарят Иошинобу беше поел изцяло юздите на властта след смъртта на Негово величество: сега той беше главата на рода Токугава и следователно — шогун. Нямаше друг кандидат. Господарят Иемочи нямаше наследник. Мисълта за това дори сега причиняваше на Сачи остра болка. Да не се беше провалила, да му беше родила наследник, кой знае какво щеше да се случи.

Тя погледна каменното лице на мадам Цугуко. Поривът на вятъра раздвижи ръкавите на жените, разнесе във въздуха облаци от парфюм и разпиля кичури от късата коса на Сачи по бледото й лице. По небето се носеха облаци. Капеха жълти листа.

— Господарят Иошинобу… — повтори мадам Цугуко — е абдикирал. Няма шогун.

Сачи и Таки я погледнаха смаяни, с широко отворени очи — опитваха се да осъзнаят важността на казаното.

— Но… но… той току-що стана шогун — заекна Сачи.

Тя не беше споменала и дума за чутото в стаята на принцесата — подробностите за болестта на шогуна, ужасният начин, по който беше умрял. Въпреки това всички жени смятаха, че е бил отровен. Най-вероятно отровата е била намазана върху четката му за писане — всички знаеха неговия навик да ближе върха й, когато пише. Според официалния доклад за смъртта Негово величество починал от сърдечен удар, последвал заболяването му от бери-бери. Жените скептично се бяха присмели. Бери-бери! От бери-бери беше умрял последният шогун и шогунът преди него. Никой нито за миг не вярваше на това. Освен всичко друго беше много ясно кой имаше полза от неговата смърт. Но това би означавало…

— Значи той е взел титлата… само за да се откаже от нея? Но… но защо?

— Четиринайсет поколения от рода Токугава са управлявали тази страна, осигурявайки й мир и благоденствие — каза мадам Цугуко с овладян глас. Само леката му дрезгавост намекваше за възмущението й. — Сега господарят Иошинобу слага край на всичко това. Той предложи да върне властта на императора.

Така както имаше нов шогун, имаше и нов император. Старият беше починал внезапно в началото на годината. Сачи погледна уплашено към мадам Цугуко, после към Таки. Не знаеше нищо за императора, освен че е брат на принцеса Кадзу. Мадам Цугуко и Таки бяха родени в Киото, където беше и дворът на императора. Бяха дошли в Едо с принцесата. Заедно с нея бяха плакали и скърбили в продължение на месеци след неговата смърт.

Императорът — Тенно-сама, Синът на небесата. Преди да дойде в женския дворец, Сачи дори не знаеше, че съществува император. Той живееше в усамотение в двореца си в Киото и никога не го напускаше. Говореше се, че е свят и чист, че е божествено същество, което има особена връзка с боговете, и затова извършва ритуали за добра реколта и благоденствие на човечеството.

Новият император, неговият син, беше само на петнайсет. Изглеждаше невероятно такова същество да се интересува от упражняването на власт.

Раменете на мадам Цугуко хлътнаха, сякаш върху тях се стовари цялата тежест на света.

— Тук, в двореца, ние водим чудесен живот — въздъхна тя, — недокоснат от външния свят. Но дори ти, колкото и да си млада, скоро ще научиш истината. В Киото от години се водят битки, практически откакто замина оттам принцесата. Хората живеят в страх за живота си. Никой не знае какво го очаква. Всеки ден стават сбивания, убийства, атентати, понякога цели сражения. Голяма част от града е опожарена до основи, нападат дори самия императорски дворец.

— Ронините — обади се Таки намръщена… — Южните ронини.

Сачи онемя. Ронини. Тя знаеше какво значи това — самураи без господар, мъже с по два меча, напуснали рода си и без установено място. Нямаха господар, пред когото да отговарят, нито някой друг, който да поема отговорността за техните деяния. Бяха безименни, диви мъже без лица, които действаха извън закона, съзнавайки, че действията им няма да посрамят и заклеймят рода им. Като неорганизирана армия те изнасилваха, ограбваха и убиваха. Използваха двата си меча без никакво колебание. За тях единствената заплаха беше смъртта.

— Негово величество ми говори за… бунтовниците от Чошу — прошепна Сачи. — Той щеше да потуши техния бунт.

Мадам Цугуко кимна.

— Така е — каза тя. — Причината за всичките безредици в Киото са хора от южните имения — Чошу, Сацума, Тоса и другите големи имения на югозапада. Техните владетели се надигнаха срещу рода Токугава и се опитват да им отнемат властта. Северните господари са лоялни и се опитват да ги отблъснат и да запазят мира, но южняците са богати, силни и въоръжени от английските варвари.

— Но защо шогунът, господарят Иошинобу, иска да даде властта на императора? — попита Сачи.

— Южняците са умни и лансират идеята, че шогунът дължи властта си на императора — че поколения наред в миналото императорът е упълномощавал шогуна да управлява като негов представител — каза мадам Цугуко.

— Е — обади се Таки, — аз израснах в Киото, но не съм чувала нищо такова.

— Сега те твърдят, че е дошло време шогунът да върне обратно тази власт — делово рече мадам Цугуко. — Разбира се, всичко е само претекст. Покойният император, братът на Нейно височество, няма нищо общо. Може би точно затова… той умря. Синът му е много млад и лесно се манипулира. Той е пионка, кукла на конци. Въпросът е кой ще дърпа конците. В императорския двор има влиятелни мъже, които са в съюз с южняците.

Но господарят Иошинобу също е умен. Той е започнал някаква сложна игра. И въпреки че абдикира като шогун, той все още е глава на рода Токугава. Това не може да се промени. Северните родове стоят твърдо зад рода Токугава и ще се бият за него до смърт. И всички благоговеят пред господаря Иошинобу, независимо какво прави. Важното е какво защитава той, а не какъв е.

Най-страшното е, че врагът затяга примката. Вече има банди от южните ронини тук, в Едо. Те върлуват наоколо, всяват хаос по улиците ни, плячкосват, разпалват пожари и убиват всеки, когото заподозрат, че подкрепя шогуна. Гражданите не смеят да излязат навън.

Дори тук, в двореца, сигурно сте чули боевете. Тук сме в безопасност, но вероятно не за дълго. Не знаем какво ще се случи, нито колко дълго ще продължи този наш живот. Рано или късно южняците ще се опитат да превземат двореца. Неизбежно е. Той е последната крепост на рода Токугава. Може също така да се опитат да заловят принцесата и Всесилната и да ги задържат като заложнички. Трябва да сме подготвени.

Сачи имаше чувството, че се е превърнала в камък, като един от онези в градината. Толкова години беше изучавала правилата и традициите в женския дворец, отдавайки всичките си сили, за да стане част от този древен начин на живот. Не беше допускала, че нещо може да го промени. Но сега този живот стремително се носеше към ужасен край. Над крехкия им свят се спускаше тъмнина, която заплашваше всеки момент да го погълне.

— Готова съм да дам живота си за принцесата — тихо прошепна тя. — Вие го знаете.

— Бъди готова — отвърна мадам Цугуко. — Моментът може да дойде по-скоро, отколкото си мислим.

II

Някъде в далечината Сачи чу тревожен звън, оповестяващ пожар. Камбаните като че ли бяха доста, отначало биеха тихо, но после станаха все по-силни и по-силни. Някой я разтърси.

— Събуди се! Събуди се! — чу гласа на Таки.

Пожарните камбани наистина биеха — не далече в града, а тук, в двореца. Изведнъж се разбуди напълно. Отметна завивките и потрепери от ледения въздух, пронизващ я през нощницата. Наоколо жените се изправяха неуверено. В затворените врати се блъскаха дебели дрехи, гласове шепнеха нещо напрегнато. Още беше нощ. Из стаята горяха фенери. Не можеше да чака Таки да й помогне за обличането; грабна най-близките дрехи, навлече ги, после нахлупи качулката на главата си. Мушна камата в пояса си, а гребена, огледалото, амулетите и кърпичката — в ръкавите.

Таки сгъна няколко от най-ценните й бродирани кимона на вързоп заедно с любимите поетични книги на Сачи. Дори в замъка с неговите масивни каменни укрепления, дебели зидове и дървени греди и колони имаше опасност от пожар. Няколко години по-рано вторият от трите укрепени дворци беше лумнал в пламъци. Много хора бяха избити, а големи части от двореца — унищожени.

Оглеждайки какво може да вземе със себе си, Сачи видя мушнат в единия ъгъл прашасал вързоп — същия, който тя беше донесла със себе си от селото. Кой знае защо старият, избелял плат изведнъж й се видя много по-ценен от всичкото злато и брокати, които беше събрала през живота си в двореца. Мушна го под мишница и грабна алебардата си с копринената торба от рафта на стената.

Изведнъж настана тишина. Стъпките, тичащи отвън нагоре-надолу, престанаха, като че ли блъскащата се тълпа жени се вкамени. После се чу шепот — сякаш вятър разлюля висока трева в полето, — звук от смайването на много жени. Вратата към стаята на Сачи се отвори. Отвън в сенките се очерта една дребна фигура. В мрака просветна бледо лице, полускрито в диплите на падаща върху него качулка.

Беше принцесата. Без да чака да я представят, тя се втурна вътре и се спря в средата на стаята. Край нея се усети аромат на мускусен зимен парфюм. Беше задъхана, стискаше юмруците си толкова силно, че кокалчетата й бяха побелели. Мадам Цугуко и група придворни се скупчиха около нея. Смаяни, Сачи и нейните прислужнички пуснаха вързопите, паднаха ничком на земята и притиснаха чело о постелките.

— Моя дамо Шоко-ин — рече принцесата, обръщайки се към Сачи с официалното й име.

Сачи вдигна очи. За първи път виждаше принцесата без грим. С големите си очи и несресана коса тя приличаше на дете. Кожата й беше толкова прозрачна, че почти нямаше вид на човек, сякаш не беше същество от този свят. Но имаше и още нещо. В погледа й проблясваше решителност, каквато Сачи друг път не беше съзирала.

— Шоко-ин — каза принцесата, поемайки си дълбоко дъх. — Дете. Те са тук. Проникнали са. Южните ронини подпалиха двореца. Сега се опитват да ме намерят и в бъркотията да ме отвлекат.

— Тук, в двореца? Южняците? — ужасена заекна Сачи, опитвайки се да разбере казаното от принцесата. — Но… как е възможно това? Как са могли да проникнат?

Южняци в замъка?! Това беше немислимо. Той би трябвало да е непревземаем, а женският дворец се намираше дълбоко навътре в земите на замъка. Южняците би трябвало да прекосят рововете, да се покачат на масивните бойници, да минат по подвижните мостове и да избегнат орляци охранители. Ако това беше вярно, тогава и последното укрепление беше превзето. Ето защо жените тренираха през целия си живот — да защитят своя свят от враговете, независимо какво ще им струва това.

— Има си шпиони — прошепна принцесата. — Трябва да побързаме.

Мадам Цугуко беше на няколко крачки зад принцесата. Черните й очи проблясваха. Тя като че ли беше пораснала на ръст. Беше изпълнена с тиха възбуда, нетърпелива да командва. Вдигна ръка, давайки знак на Сачи да слуша.

— Твоето време дойде — рече принцеса Кадзу. — Трябва да те помоля за една услуга. Най-голямата услуга, която може да поиска човек. Вземи моя паланкин и напусни замъка. Изпратих на моята охрана нареждания. Трябва да подмамиш враговете ми да напуснат двореца.

— Ти единствена можеш да го сториш — допълни мадам Цугуко. — Знаеш го. Това е твоят шанс да се отплатиш на Нейно височество.

Камбаните биеха настойчиво. Пред затворените врати тичаха хора. В стаята започваше да се промъква дим. Придворните дами се оглеждаха нервно. Сачи знаеше много добре, че това е отчаяна мисия. Щом са я определили за стръв на врага, най-вероятно нейната смърт е неизбежна. Но тя беше предана на принцесата. Имаше пълно основание да се жертва за нея. Принцесата я откъсна от селото и я въведе в свят на лукс и привилегии, даде я на шогуна за негова наложница.

Сачи отдавна знаеше, че един ден ще трябва да изплати дълга си.

Имаше и практически причини, за да избере нея. Южняците може би нямаха представа как изглежда принцеса Кадзу. Никой извън най-близките придворни дами и семейството й в Киото не я беше виждал. Но всички знаеха, че тя е аристократка с малък нос и бяла кожа, а като вдовица на Негово величество сигурно е и калугерка. Сачи приличаше досущ на Нейно височество и тя също беше калугерка; косата й беше късо подстригана и покрита с качулка. Беше идеалното копие — сякаш родена за нейна двойница.

Но да потегли в един паланкин без стражи и помощнички… Никой не би повярвал, че една принцеса може да пътува така. Планът беше налудничав, измислен панически на момента. Въпреки това Сачи получи задача и тя трябваше да я осъществи по възможно най-добрия начин. Ако в сърцето й пламнеше искрата на страха, трябваше да я изгаси.

Пое си дълбоко дъх.

— Моят дълг към Нейно височество е безкраен — рече тя тихо, но категорично. — Никога няма да й се отплатя. Каквото поиска от мен, ще го изпълня. Благодарна съм, че имам възможност да докажа своята преданост.

— Светът е потънал в мрак — каза принцесата. — Нашите приятели станаха наши врагове, а враговете ни — наши приятели. Господарят Иошинобу ни изостави, както знаете, и абдикира. Вече нямаме шогун. Южните владетели командват моя клет племенник, императора. Нашият живот не се цени. Ние вече сме мъртви. Независимо какво се случва, нашият дълг е към рода Токугава. Като леля на Сина на небесата и вдовица на покойния шогун аз може би съм ценна заложничка. От решаващо значение е да остана тук, в двореца.

Сачи се напрягаше да разбере случващото се. Единственото, което осъзнаваше напълно, беше дълбоката болка на принцесата. Принцеса Кадзу беше принудена да се откаже от всичко, на което държи, заради един брак, който не желаеше, а сега императорското семейство и родът Токугава бяха на противоположни страни. Като че ли единственото, което й оставаше, беше да изпълни дълга си. Сега тя беше член на семейство Токугава и щеше да остане такава до горчивия си край.

— Готова съм да умра, когато настъпи моментът — каза Сачи. — За мен е чест да заема мястото ти в императорския паланкин. Няма да те подведа.

Принцесата се насълзи.

— Ти ми беше като сестра — тихо каза тя. — Без теб животът ми ще е по-тъжен. Нека те закрилят боговете. Моля се да се срещнем отново в по-добри времена. — Тя наведе глава. — Направи каквото можеш — изрече принцесата.

Мадам Цугуко изчака принцеса Кадзу и придворните й да излязат и се обърна към Сачи.

— Побързай — рече тя. — Няма време за губене — и отвори вратата.

Сачи грабна вързопа и алебардата. Въобще не чувстваше страх, а само възбуда. Сякаш се събуждаше от продължителен сън. Тя почти беше забравила какво е да си жив.

Коридорът гъмжеше от жени, стиснали вързопи и понесли свещи и книжни фенери. В блещукащата светлина те приличаха на армия от пътуващи духове, бледи и изпити, в странни дрехи, навлечени набързо. Косите им се пилееха несресани, очите — пълни със страх. Някои се бутаха и дърпаха, хлипайки панически. Но повечето пристъпяха напред в зловеща тишина.

Когато мадам Цугуко и Сачи се появиха, колоната спря и се отдръпна почтително.

— Дайте път! — викна мадам Цугуко.

Тя започна да си пробива път през тълпата към онази част на двореца, откъдето идваше димът. Но хората бяха прекалено много и тя сви в една от големите стаи за приеми. Сачи я последва, бършейки очи. Димът се стелеше наоколо им. Когато спря, за да си поеме дъх, видя до себе си малкото бледо лице на Таки със заострената й брадичка и големите й очи.

— Върни се, Таки — просъска Сачи. — Ти не бива да идваш.

Мадам Цугуко се обърна рязко.

— Остави ни — изкомандва тя. — Веднага. Само дамата от страничната стая трябва да дойде. Върви в градината заедно с другите прислужнички.

Таки не каза нищо, но упорито продължи да ги следва.

— Върни се! — кресна й мадам Цугуко ядосана. — Как смееш да не изпълняваш моите нареждания!

Нямаше време за разговор. Продължиха да тичат напред. Когато стигнаха крилото с кухните и помощните помещения, димът беше толкова гъст, че почти нищо не се виждаше. Слепешката продължиха напред, закрили лица с ръкавите си. Най-после се озоваха в голямата входна зала. Вратите бяха отворени. Спряха се задъхани, поемайки ледения сутрешен въздух в дробовете си.

III

Луната грееше на хоризонта като огромно кръгло огледало, отразяващо млечна светлина. Притичваха мъже, а дъхът им се белееше в мразовития въздух. Повечето бяха облечени като стражи от средния и външния дворец. Някои бяха пожарникари от града, жилести мъже в кафяви кожени палта и дебели качулки, навлечени чак до раменете. Те се щураха наоколо като гигантски хлебарки. Някои носеха помпи с вода и ведра с вода на дървени пръти върху раменете, други — бамбукови стълби и куки с дълги дръжки. Служители в брокатени роби размахваха палки, напътствайки операцията.

— Скрий лицето си в качулката — промълви мадам Цугуко на Сачи. — И не говори нищо.

Сачи навлече чифт сламени ботуши и последва мадам Цугуко по покритата алея, загръщайки се плътно в робата си. Таки все още беше там — следваше ги задъхана.

Огънят като че ли беше навсякъде. Белосаните стени и стръмните плочести покриви светеха със зловеща светлина, докато пламъците изригваха от прозорците и скачаха от покрив на покрив с толкова силен бумтеж и пукот, че беше невъзможно да се чуе нещо друго. По бамбуковите стълби се катереха огнеборци, пристъпяха по покривите, чупеха керемидите и пръскаха нищожно тънки струи вода. Под тях от горящия дворец продължаваха да излизат жени.

За миг Сачи се спря мълчаливо, загледана в тази сграда, която беше неин дом толкова много години. Да можеше и това да е сън. Но леденият студ съвсем ясно й казваше, че не е така. Тя потрепери. Дори пластовете подплатена коприна не бяха достатъчни, за да я защитят.

Придворни дами на групи се тълпяха на вратите към навесите с паланкини. Те гледаха Сачи с широки, завистливи очи, когато стражите се поклониха и я придружиха до императорското помещение за паланкини.

Паланкинът на принцесата стоеше отворен. Сачи го погледна и смаяна го позна. Беше онзи същият, който видя преди години, когато принцеса Кадзу и нейният антураж пристигнаха в селото. Всичко беше както си го спомняше — лакираните червени стени, украсени със златно и с императорската хризантема, пищният златен покрив и бамбуковите щори с дебели червени пискюли. Съвсем ясно беше, че ако принцесата наистина се опитва да избяга, тя не би пътувала с толкова показно средство.

Сачи си спомни за жената, която беше слязла от този разкошен паланкин, когато тя като дете го видя там, в селото. Спомни си разширените й от ужас очи. Още тогава Сачи бе разбрала, че жената е двойница на принцесата и затова е толкова изплашена. Сега беше ред на Сачи. Тя беше самурай, воин. Нямаше да изпита страх или ако изпиташе, никой нямаше да го разбере.

Качи се в паланкина, сви под себе си краката си и подпъхна полите под коленете. Вън настана глъчка.

— Пуснете ме да мина! — извика пискливият глас на Таки. — Пуснете ме!

— Глупаво дете, ти ще развалиш всичко — чу се властният глас на мадам Цугуко.

Изведнъж се появи малката глава на Таки. В големите й, леко изпъкнали очи се четеше твърда решителност. Кокалестите й ръце се хванаха за вратата на паланкина, сякаш тя се опитваше да се качи. Сачи занемя. За миг почувства толкова силна изненада и радост, че не можа да помръдне. После с разтуптяно сърце хвана едната ръка и я задърпа. Мадам Цугуко извика яростно. Яки ръце сграбчиха Таки и я дръпнаха встрани.

Сълзи на разочарование и яд навлажниха очите на Сачи. Преглътна с мъка. Ако с нея беше и Таки, би могла да понесе всичко. Сега не й оставаше нищо друго, освен да търпи сама.

Вратата се затвори. Носещият прът вече беше в дръжките. Носачите изпъшкаха и вдигнаха паланкина на раменете си.

В неочаквания мрак Сачи усети как малката кутия се залюля във въздуха. Изненадана, тя изгуби равновесие и падна върху стената. Никога не беше пътувала с паланкин и внезапното странно усещане я остави без дъх. Сякаш се намираше в малка лодка сред много бурна вода — същата като онези, в които се беше возила на река Кисо, или саловете, с които беше пътувала в свитата на принцесата по пътя за Едо. Само преди час кой би допуснал, че тя ще се озове на толкова необикновено място?

Чуваше тропот на копита и стъпки на обути в слама крака. Дръпна бамбуковата щора настрана. В мрака се прокрадваше бледа утринна светлина, докосваше златните листа по вътрешните стени и очертаваше контурите на малката й бяла ръка. Тя се намираше в умален подвижен дворец, украсен с декоративни камъчета, виещо се поточе и потънали в цвят сливови дървета.

Отвън виждаше огромните силуети на воини на коне и стражи, препускащи напред. Бяха част от конвой паланкини, движещ се покрай вътрешната стена на женските крила — придвижваха се бързо към главната порта. През всичките години, докато беше затворена в двореца, нито веднъж не беше минавала през нея. Зад гърба й пламъците бушуваха, чуваха се трясъци на падаща зидария. Ужасяваше я мисълта за принцесата и за останалите жени. И Таки… Какво беше станало с нея?

После потънаха в сенките на портата. Промъкнаха се между извисяващи се дървени врати, затворени с железни резета и огромни ключалки. От другата страна имението продължаваше. Минаха покрай естествени градини, декоративни езера, самотни павилиони и горички от японски кедър. Дърветата бяха навързани за през зимата, клоните — стегнати силно с въжета.

След доста време се добраха до друга порта, тежко укрепена с масивни наклонени стени от гранитни блокове, по-високи от човешки бой, подредени един върху друг, и керемидени покриви със златни делфини. Следваше дълъг мост. Първите лъчи на слънцето проблясваха по зелената неподвижна вода в широкия ров с две плуващи патици. Сачи се обърна, надявайки се на един последен поглед. Но замъкът не се виждаше зад облаците от борове и огромните гранитни блокове на укрепленията. Огнени езици ближеха небето там, където би трябвало да се намира дворецът.

Озоваха се на широк път, ограден с високи дувари и издигащи се зад тях остри керемидени покриви. Улицата беше пълна с мъже, които крачеха, тичаха или ги мъкнеха в стол носилки. Това бяха странни на вид същества като тълпите, минавали по пътя през селото на нейното детство преди толкова години. Някои бяха превити и съсухрени, други — силни и мускулести. Едни се перчеха като самураи, други се свиваха като градски жители. Дори от паланкина Сачи подушваше миризмата на телата им. Странно беше да си мисли, че тези същества може да са човеци. Но защо не бяха на колене? Някои се взираха нахално, навеждаха се и се опитваха да надникнат в носилката. Сачи си даваше сметка колко бие на очи паланкинът — една движеща се мишена, която заявява на всички интересуващи се, че вътре пътува богата аристократична дама. Сърцето й заби по-бързо. Въобразяваше ли си или наистина в очите им прочете враждебност? Дори носачите като че ли я подхвърляха насам-натам, наясно, че не носят важна персона.

Докато се люшкаше в своята малка кутия, тя се чувстваше като онези затворници, които виждаше да преминават някога през селото им в клетки от ракита. Спусна щората на прозореца. От люшкането на паланкина й се приспиваше и повдигаше, но тя не смееше да затвори очи. Щом южняците са проникнали в земите на замъка чак до женския дворец, значи не са далече. Трябваше да е нащрек. Ако нещо имаше да се случи, щеше да стане сега, когато се намираха извън оградата на замъка. Тя се изправи, оправи полите на кимоното си и се опита да събере мислите си.

Възможно ли беше всичко да изчезне — съкровищата, безценните кимона, изящните предмети? Какво беше станало с жените — Всесилната с нейните двеста и осемдесет почетни помощнички, всяка със своя свита от слуги, и старата дама Хонджу-ин… домът й с пискливи придворни дами? Сачи винаги беше смятала селцето за свой дом. Но разбираше, че е грешила. Дворецът беше нейният дом и всички тези жени — някои мили, други строги — се бяха превърнали в нейното семейство.

Откакто умря шогунът, дните й изгубиха смисъл. Сега тя имаше своя мисия — да бъде примамка за южняците, така че да тръгнат след нея, а не след принцесата. Знаеше, че собственият й живот е без значение. На този свят на жените беше отредено да се подчиняват, без да мислят и да задават въпроси. Това трябваше да направи и тя — да престане да мисли. Шепнешком започна да рецитира мъртвия поет Нарихира, написал отдавна, още в ерата Хейан:

Чувал съм и преди,

че това е път,

който все някога изминаваме всички,

но кога ли съм мислил,

че точно днешният ден

води със себе си далечното утре.

Потърси дръжката на камата си, затъкната на кръста в обито, и погали копринената материя на калъфа. През годините, прекарани в двореца, се беше научила всеки момент да е готова да използва камата в защита на своя господар или, ако се наложи, по-скоро да се убие, отколкото да бъде пленена от враг. Но привилегията на самоубийството не беше за нея. Ако се убиеше, щеше да провали своята мисия. Принцесата щеше да остане без двойничка.

Чувстваше ума си спокоен, но тялото й изпитваше страх. Сърцето й биеше толкова силно, че едва дишаше. В корема си чувстваше остра, изгаряща болка. Ненавиждаше срама и унижението от това чувство. Трябваше да потисне страха си. Колкото и високо да се издигаше в йерархията на двореца, снобите аристократи вечно шушукаха, че тя е просто една селянка. Сега беше моментът да се докаже: когато дойдеше времето, щеше да им покаже на какво е способна наложницата на господаря Иемочи.

Опита се да успокои дишането си. Трябваше да мисли, да се концентрира, да се подготви. Щяха ли да я вземат за заложница? Какво означава да умре? Това беше една история без край.

Мислите се насочиха, както винаги, към Негово величество. Спомни си дните и месеците, прекарани в тъга — трийсетте дни на траур, месеците на ритуални ограничения, на молитви пред неговата надгробна плоча на седмия, четиринайсетия, двайсет и първия, трийсет и петия, четирийсет и деветия и стотния ден от погребението. Беше се молила ден и нощ той да се прероди в Западния рай. Ето я сега нея, седемнайсетгодишна, вдовица и монахиня, затворена в тази тясна кутия, да препуска към някаква неизвестна съдба.

Беше съвсем сама, нямаше кой да й помогне или да й каже какво да прави. Наложеше ли се да взема важни решения, трябваше да го направи съвсем сама.

IV

Сачи не знаеше колко дълго са пътували, когато шумотевицата започна. Чу стъпки, после викове и крясъци. Пооткрехна щорите и надникна внимателно.

Намираха се на тясна алея между високи дувари. Зърна заплашителна фигура, скрита в сенките, после още една и още една. Бяха облечени в много слоеве дебели дрехи. Виждаше двете им саби — една дълга и една къса — да се подават изпод облеклото им. Два меча — значи бяха от самурайското съсловие. Но не носеха одежди на самураи. Лицата им целите бяха скрити в шалове, виждаха се само как проблясват очите им. Бяха ронини, вероятно от юга. Цялата алея гъмжеше от тях.

Първият скочи напред. Чу се пронизителен гърлен вик, нещо проблесна и се чу звук от острие, разсичащо плът.

Сачи занемя и политна напред, защото паланкинът изведнъж спря. Чу свистене на саби, изваждани от ножниците, и звън от удари на острие в острие. Свистенето на сабите, ударите на стомана в стомана, виковете се приближаваха, докато станаха оглушително силни — до самия паланкин. Стиснала своята кама, Сачи седеше безпомощна в крехката си носилка, опитвайки се да не мисли, а само да бъде готова. Кръвта пулсираше толкова силно в ушите й, че тя почти не чуваше. Паланкинът се заклати, падна на една страна, после се сгромоляса на земята. Сачи се озова свита и натъртена на пода. В далечината се чуваха стъпки. Груби гласове крещяха нещо на някакъв напевен диалект. Сачи не разбираше думите, но разпознаваше акцента — груба мъжка версия на южняшкото гъргорене, което беше чувала, когато си говореха дамите на Всесилната. Значи не грешеше: това бяха южняци.

Задъхана, Сачи се изправи. Седна с изпънат гръб, почисти полите си, нагласи яката си, нахлупи качулката си и стисна дръжката на камата. Моментът беше настъпил. Трябваше да изтърпи унижението да бъде пленена. Но щеше да се бие, преди да я заловят. Никой не можеше да й попречи да го направи.

Седеше напълно неподвижна — опитваше се да не мърда и да не диша. В тишината една ръка разклати вратата на паланкина.

После чу нещо неочаквано — тропот на копита, приближаващи откъм гърба й. Това можеха да бъдат само още бандити от юга. Прозвуча гръм — толкова силен, че чак ушите й писнаха. Беше й познат. Беше го чувала отвъд оградата на замъка, но никога толкова отблизо — стрелба от мускет. После нов залп, после още… Чуваше стонове и викове, звук от стомана, от трошене на кости и от падащи на земята тела. После настъпи гробовна тишина. Обади се самотно птиче, повя студен вятър.

Сачи пое дълбоко дъх. Сърцето й биеше толкова силно, че не можеше да повярва как е възможно мъжете отвън да не го чуват. Тя гордо се изпъна с ръка върху камата. Щеше да им покаже, че едно седемнайсетгодишно момиче, при това от село, може да е смело като самурай, дори по-смело.

Проехтя мъжки глас. Беше много близо, точно пред тънките дървени стени на паланкина. Глас на образован мъж с лек селски акцент. Говореше толкова ясно и възпитано, че тя разбираше почти всичко. Каза си името — Тораноске от рода Мацунобе — и своето имение, Кано. Като че ли я молеше да му се представи.

Кано! Сачи замръзна. Кано беше близо до Киото и до нейното село. Но тя нямаше представа от васалната му зависимост, дали тези хора бяха със Севера или с Юга. Независимо от всичко тя трябваше да ги убеди, че е принцесата. Какво би направила в този случай принцесата? Щеше ли да говори? Щеше ли да отвори вратата на паланкина? Сигурно не. Тя не би се представила на никого.

Тишината се проточи безкрайно. После чу женски глас — тънък и висок като цвърчене на мишка.

— Отстъпете встрани, господине!

Сачи за малко не извика от смайване. Таки! Какво, за Бога, правеше тук? Но облекчението много бързо беше изместено от ужас. Дори това да значеше погазване на обещанието пред принцесата, Сачи щеше да скочи от паланкина и да се бие редом с нея. Щеше да направи всичко, каквото и да й струва това, само и само да опази Таки невредима.

— Аз съм мадам Такико от императорския двор, помощничка на шогуна и ескорт на дамата, която пътува в този паланкин — прозвуча гласът й силно и ясно. — Ако искате да говорите с нея, трябва да го направите чрез мен.

В следващия миг големите очи на Таки се появиха пред щората.

— Добре ли си? — попита тя шепнешком.

— Таки, толкова се радвам да те видя. Как дойде тук?

— Ще ти кажа после. Нападнаха ни южняците. Появиха се тези хора и ги отблъснаха. Южняците сигурно отидоха да търсят подкрепление.

— Но кои са те? Кои са тези мъже?

— Не знам. Ще говоря с тях.

Сачи чу как Таки говори и как й отвръща мъжки глас. После се появи отново на прозореца.

— От Кано са. Казват, че са с нас. Казват, че трябва да ги последваме — заради твоята безопасност.

— Значи ни отвличат.

— Казват, че не могат да рискуват принцесата да попадне в плен в южняшки ръце, а ако ни оставят тук, ще се случи точно това. Така или иначе не можеш да изоставиш мисията си и да се върнеш в двореца.

— Но откъде да знаем, че те са такива, за каквито се представят?

— Трябва да им се доверим. Няма друг избор. Нашите стражи са избити, а носачите и помощниците ни избягаха.

— Избягаха! — възмути се Сачи.

— Получи се нещо като заговор, нас ни предадоха. Наоколо е пълно с бандити от Юга. Трябва да продължим да се преструваме. Ако южняците решат, че принцесата бяга към планините, те ще преследват нас, вместо да тръгнат към двореца. Това е наш дълг. Тези мъже имат обоз, имат носачи.

— Но кои са те? — настоя Сачи.

— Ронини.

Ронини. Сачи никога не се беше срещала очи в очи с подобни същества. Тези мъже бяха безстрашни, опасни типове, които не се подчиняваха на никого. Вероятно минаваха от една страна на друга в зависимост от това накъде духа вятърът. Но Сачи и Таки бяха в ръцете им. Нямаха друг избор, освен да им повярват.

— Те искат да те видят — каза Таки. — Искат да се уверят, че тук вътре не седи мъж. Аз ще отворя вратата. Не казвай нищо! Само кимни. После ще я затворя отново.

Сачи бързо навлече качулката на главата си, защото вратата се плъзна. Нахлу дневна светлина, ослепително ярка. Изпъвайки се с възможно най-голямото достолепие, на което беше способна, тя кимна леко, както беше виждала да го прави принцесата. Вън се виждаха силуетите на трима души. Двамата бяха на коне, третият вървеше пеша и държеше юздите. Теметата им бяха небръснати и рошави. Дори нямаха кокчета. На единия косата стърчеше като четина, а другите носеха несресани конски опашки. Никога не беше виждала хора с толкова див вид.

Зад тях — килнати на една страна паланкини. Тук-там — купища тела, от които продължаваше да тече кръв. Някои потрепваха и се гърчеха. Пръстта беше мокра като след дъжд; но локвите в отблъскващ тъмночервен цвят, засъхваха по краищата. Наоколо се виждаха разпилени странни предмети, подобни на камъни. Сачи занемя, когато осъзна, че те са с коса, уши и лица. Отвратителен мирис изпълваше въздуха — смесица от воня на кръв, плът и човешки екскременти. Когато стигна до паланкина, тя почувства, че й се гади, и закри лице с качулката си.

След това вратата се затвори.

 

 

Сачи се опита да не мисли за видяното, но образът се беше запечатал в съзнанието й. Тя си представяше отново и отново тази отвратителна сцена и шумовете, ужасните стенания и въздишките. Потрепери от ужас. Тези мъже бяха намерили смъртта си като самураи — някои опитвайки се да я заловят, други — да я защитят. Някои трябва да са били стражи и носачи, движещи се успоредно с нея, но в смъртта си всички бяха еднакви.

Добре поне, че Таки беше тук. При мисълта, че тя е наблизо, Сачи вече не беше готова да умре. Наложеше ли се следващия път да даде живота си, тя щеше да се бори, и то с всички сили.

Може би съществуваше възможност да успеят — да, но къде можеха да отидат? Имаше само едно сигурно място — селото. За миг Сачи си представи, че е обратно в покритата с плочи къща с течащата по-долу река и издигащата се над главите планина. Ако оцелееше, ако се измъкнеше жива от тази кутия, щеше да намери начин да отиде там.

Някъде в далечината се чу глъч. Изведнъж всички сетива на Сачи се събудиха. Заслуша се много напрегнато. Южняците… Но шумът беше пред тях, а не зад гърба им. Освен това, ако нападаха южняците, те щяха да се приближават безшумно.

Чуваха се камбани, гонгове и свирки, трескаво гърмяха барабани. Надникна през процепите на бамбуковите щори. Бяха напуснали широките пътища на господарските имения и преминаваха по алеи, обградени от вехти къщи и магазини. В същата посока се движеше река от хора, превити под тежки денкове, вързани за гърбовете им.

Шумът се усили. Отначало не улавяше думите. После започна да ги различава. Певците пееха: „Кого го е грижа? Кого го е грижа?“.

Последваха стихове, които нямаха никакъв смисъл, нещо за „пеперуди, летящи от запад“. Мелодията беше толкова прилепчива, че тя скоро започна да я тананика. Въпреки всичко трябваше да се усмихва. Не беше чувала този език от времето, когато напусна селото.

Конвоят спря. Улицата пред тях беше пълна с хора, натъпкани толкова плътно, че изглеждаше невъзможно да се мине. За миг тълпата се дръпна назад, сякаш стресната от появата на императорския паланкин, после го наобиколи. Имаше хора, облечени в яркочервено с червени фенери на главите, мъже в женски кимона и жени в мъжки къси кимона. Някои от мъжете, а и жените, бяха свалили част от дрехите си и лудуваха полуголи, потънали целите в пот. Скупчиха се около паланкина на Сачи и занадничаха под щорите.

— Ей, госпожо! Ела да танцуваш! — крещяха. — Ела да танцуваш! Кого го е грижа? Кого го е грижа?

Някои държаха купички със саке и парчета рибен пирог и ги бутаха в щората. Сачи се дръпна назад от вперените очи, сбърчи нос от миризмата на пот, храна и саке. В селото се провеждаха много празници, в двореца също, бяха изпълнявали летните танци, с които посрещаха духовете на мъртвите. Но сега танците бяха пропити с такова налудничаво отчаяние, каквото тя никога не беше виждала. Във въздуха се носеха парчета хартия, като амулетите, продавани в храмовете. Хората тичаха след тях и ги ловяха.

— По-бързо, давайте напред — викна един ронин.

— Дайте път — крещеше охраната, отвоювайки пространство напред. Тълпата продължаваше да танцува, вдигнала ръце във въздуха, и полюлявайки се в синхрон, пееше с пълно гърло.

Когато конвоят стигна граничния стълб, който бележеше края на града, портите бяха широко отворени. Стражите ги пропуснаха да минат, без да си направят труда да се поклонят. Като че ли целият свят беше полудял.

Постепенно миризмите и гълчавата на града зад гърба им изчезнаха. Небето над главите им се извиси невероятно синьо. Групичките дървета хвърляха дълги сенки. До хоризонта се простираха изсъхнали кафяви поля, стигащи до планините — те се мержелееха в бледата светлина на зимното слънце. Сачи започваше да се отпуска. Тук насред полето нямаше къде да се скрие. Ако южняците тръгнеха след тях, щяха да ги видят. Пое въздуха, наслаждавайки се на неговия хлад и свежест.

„Кого го е грижа? Кого го е грижа?“ — тананикаше си тя. Това кой знае защо я успокояваше.

Едва когато се отдалечиха доста от града, паланкинът спря. Таки се появи на вратата, за да помогне на Сачи да слезе. Сачи се взря в малкото й решително лице, в заострената брадичка и големите дръзки очи. В нея имаше нещо ново, сякаш и тя беше оживяла, сякаш се наслаждаваше, че е навън, в широкия свят. Таки й спаси живота. Ако не беше тя, Сачи можеше да е мъртва. Сачи я прегърна импулсивно.

— Нямаш представа колко се радвам да те видя! — промълви тя с насълзени очи. — Ти рискува всичко, за да дойдеш с мен.

Таки също я прегърна.

— Аз съм твоя прислужница — засмя се тя. — Просто изпълнявах задълженията си.

Намираха се пред малък крайпътен хан, не особено подходящо място за една принцеса. Нямаше реакция от страна на някой ронин, нито от някой друг — изглежда, те уважаваха ранга й.

В мизерната стая ги въведе дребна превита женица с кръгло, засмяно лице — тя се кланяше непрекъснато. От дълги години Сачи не беше влизала в такова място. Погледна грубите стени, износените постелки по голия дървен под и кръпките по хартиените врати. Мирисът на дървесен пушек, тютюн и готвена храна й напомни за дома, за селото. Седяха с Таки, докато жената им сервираше купи с нудли от елда. Преди няколко часа Сачи си мислеше, че повече никога няма да сложи храна в устата си. Сега обаче умираше от глад.

— Как можа да го издържиш, Таки? — промълви тя. — Ти видя всичко. Беше насред клането. Не се ли изплаши?

Таки гледаше недоумяващо. После се засмя гордо.

— Ти се шегуваш — рече тя. — Те бяха наши врагове. Аз съм доволна, че са мъртви. Ще се радвам да видя главите им, набучени на портата на замъка.

Сачи допи супата си. Стори й се странно да чува от Таки подобни неща. Но тя беше самурай. Сачи трябваше да се научи да се държи като нея, спокойно и със самообладание, дори когато битката е в разгара си. Сега бяха сами, далече от замъка, и това изглеждаше още по-наложително.

— Е — рече накрая тя, — поне сме в безопасност.

— Не съвсем — каза Таки.

— Така е — съгласи се Сачи. — Поне избягахме от южняците. Въпросът е какво ни очаква. И тези мъже — кои са те? Откъде да знаем, че са на наша страна? Те нямат дори господар, пред когото да отговарят. Откъде да знаем, че не ни вземат за заложнички?

— Внимавай какво говориш — отвърна Таки. — Навсякъде има шпиони. Нищо не можем да направим. Просто трябва да се подчиним.

— Да се подчиним на какво? — попита Сачи. — Ние трябваше да отклоним южняците от замъка или по-скоро аз трябваше да направя това. Ти не се подчини! Казах ти да не тръгваш с мен.

Тя се усмихна на приятелката си. Таки беше заета с нудлите. Вероятно никога не беше яла проста селска храна. Обемистите поли на дворцовите й одежди почти изпълваха малката празна стая.

— Но се радвам, че го направи, Таки. Много се радвам.

— Мадам Цугуко прецени, че имаш нужда от придружителка — рече Таки с присъщия си делови тон. — И най-простият южняк не би повярвал, че една принцеса може да пътува без придружителка, колкото и слуги да има.

— До Кано има много път — обади се Сачи.

— Лудост е да се измине целият този път — промърмори Таки. — Не мога да си представя какво си въобразяват тези хора.

Те се спогледаха.

— Но ние нямаме избор — каза Сачи. — Не мога да разкрия, че не съм принцесата, докато тя не е в безопасност. И не мога да се върна в замъка. Получих мисия и съм длъжна да я изпълня. Може би южняците са видели как императорският паланкин напуска града. Нищо чудно вече да са по дирите ни.

Чу се шум — тежката дървена врата изскърца. Жените се стреснаха и се спогледаха. Когато се отвори, Сачи бързо пусна качулката над лицето си. Беше мъжът, държал юздите на коня й. Той падна на колене.

Носеше две алебарди в богато избродирани копринени торби. Без да вдига очи от сламената постелка, той ги подаде на жените.

— Заповядайте — с едва чут дрезгав глас промълви той.

Смаяна, Сачи се взираше в прелестната коприна. Почти забравила, че би трябвало да е принцесата, тя остави качулката й да се свлече встрани и протегна малката си бяла ръка към твърдата стомана във финия калъф.

Погледна към мъжа. Той носеше дълъг детски бретон, рошав и свободно падащ, вместо причесан с помада. Под невчесаната му коса и прашните пътни дрехи се виждаше просто едно момче. Лицето му беше толкова красиво, бузите — толкова гладки и кръгли, че можеше да мине и за момиче, ако не беше наболият над устните му мъх. Върховете на ушите му пламтяха.

— Ти се погрижи добре за нас — рече Сачи и усети как по лицето й пробяга усмивка.

С алебардата подръка тя би могла да превземе всяка армия.

Младежът се изчерви още повече. Пое си дълбоко дъх.

— Владението Кано. Родът Сато — промълви той с неуверен глас. — Името ми е Тацуемон. На вашите услуги.

Пред стаята изскърца дъска.

— Моят господар — заекна момчето. — Ако ваша милост… Ако ваша милост… Ако позволите…

Сачи смаяна осъзна, че това момче мъж, което току-що беше въртяло меча си в страховита битка, се страхуваше повече от нея, отколкото тя от него. После си спомни как трябва да изглеждат тя и Таки, с тяхната бяла кожа и фини лица, с великолепните си брокатени кимона. Дори монашеските й роби може би изглеждаха твърде богати. Щом това момче я мисли за императорска принцеса, то трябва да я поставя над облаците. Тези мъже рискуваха да бъдат екзекутирани само за това, че са се осмелили дори да дишат един и същи въздух със същества с по-високо обществено положение.

Таки кимна на момчето, докато Сачи нахлупи отново качулката на лицето си. Вратата отново се отвори и влязоха двама мъже. Единият пристъпи напред, а другият остана на колене до вратата.

Но това бяха мъже. Не деца като младия Тацуемон, а истински мъже. Сачи за миг почувства необясним страх. От години не се беше озовавала в присъствието на толкова странни и опасни същества. Край тях се носеше леко солен мирис, примесен с аромат на тютюнев дим. А Таки? Беше ли говорила изобщо някога с мъж, освен с братята си като дете?

Таки наруши мълчанието.

— Как смеете да влизате при нас без разрешение? — нападна ги тя, използвайки езика, с който придворните дами се обръщаха към простолюдието. — Можем да наредим да ви екзекутират като обикновени престъпници, без привилегията на самоубийството, за действия, несъответстващи на положението ви.

— Нашето нарушение е огромно — промърмори първият мъж, допирайки чело в износената постелка. Беше гласът, който Сачи чу пред паланкина, мек и образован въпреки грубата самурайска интонация. — Съжаляваме, че ви причинихме неудобство. Тораноске от рода Мацунобе на вашите услуги — добави той с официален поклон.

— Шиндзаемон от рода Накаяма, имението Кано — обади се вторият.

— Къде ни водите? — сопна се Таки.

— Съжаляваме — отвърна първият. — Трябваше да вземем бързо решение. Безопасността на Нейно височество е най-важното. Има слухове, че южняците я търсят и са решили да я заловят. Не можем да позволим да се случи това. Имаме спешна работа в Кано и ще ви отведем там. Ще ви намерим безопасно място, където да отседнете, докато премине опасността. Ние поемаме отговорността за вашата безопасност и благополучие. Ние ще ви защитаваме с цената на живота си.

— А ако не желаем да тръгнем с вас? Кано е близо до Киото, нали така? Чух, че там било същинско гнездо на оси.

— Вие сте наша отговорност — каза мъжът. — Нашите съдби се преплетоха.

Сачи го погледна изпод качулката. Той беше облечен като самурай в пластове дебело зимно облекло. Но косата му беше дълга и ненапомадена, прибрана отзад в черна конска опашка, вързана с дебела лилава връв. Странно беше, че имаше коса на темето си, където обикновено самураите бяха гладко обръснати. Ръцете върху грубата сламена рогозка бяха меки, прекалено меки за воин. Той не приличаше на човек, който би могъл да създаде бъркотията, зърната от нея извън паланкина.

Вторият мъж клечеше мълчешком отзад. Той изведнъж вдигна глава и за миг очите им се срещнаха. Сачи никога не беше виждала такова лице — слабо, с изпъкнали скули и пронизващи очи, леко дръпнати нагоре като на котка. Белег прорязваше тъмната кожа на бузата му. Имаше гъста коса, бухнала като лисича опашка, и големи, силни ръце — ръце на сабльор. Сачи изпита нещо като страх и бързо отмести поглед.

— Ние сме във война — изрече той. — Всички трябва да страдаме. Времето е кратко. Ако вие, дами, не желаете да тръгнете с нас, ще ви оставим тук.

— Не бързай толкова, Шин — промърмори първият.

Беше странно, дори трогателно да са в компанията на мъже след толкова време, да ги слушат как си говорят грубовато.

— Не можем да постъпим така. Наш дълг е да защитаваме принцесата.

— Но имаме и други задължения. С всички тези дрънканици губим време. Бързо. Кажи им!

Първият отново се обърна към жените.

— За съжаление Ваши благородия ще трябва да изтърпят още по-големи неудобства — рече той. — Ние привличаме прекалено много внимание. Трябва да изоставите своя паланкин. Тези хора ще ви го приберат. Можете да им се доверите.

— Какво? — сопна се Таки. — А как ще пътуваме? Да не би да…? — Гласът й заглъхна.

Мъжете се поклониха. Таки беше бясна. Тя погледна към Сачи, която кимна. Нямаше какво да направят. Във всеки случай колкото и да беше луксозен императорският паланкин, Сачи започваше да го мрази. Мъжът се смути.

— И… Извинете за грубостта ни… Вашите дрехи… Говорихме със стопанката на хана. Тя ще ви даде подходящи дрехи. Вашите ще бъдат прибрани.

Отвън откъм пътя се дочу познат припев: „Кого го е грижа? Кого го е грижа?“.

V

Косата на Сачи вече беше къса и лесно можеше да се върже на кок, какъвто носеха градските жени. Но косата на Таки стигаше до земята. С много изобретателност, възхищавайки се на красотата й, стопанката на хана я среса, сви, намаза и прибра, докато фризурата й не започна да наподобява тази на някоя обикновена гражданка. Таки внимателно сгъна безценните им копринени кимона и ги прибра във вързопи, които трябваше да бъдат качени на конете. Селянка, станала наложница, която се преструва на принцеса, преоблечена като жена от града, помисли си Сачи. Можеше да е всякаква. Трябваше само да смени дрехите си.

На бойното поле, заобиколена от стотици трупове, изправена пред диви мъже, заплашващи да ги вземат в плен, Таки се беше държала безстрашно. Сега обаче тя изглеждаше объркана — всъщност ужасена — от внезапната промяна в положението си. Сега тя — с нейния благороднически произход и толкова различен вид — се намираше сред груби войници и прости градски хора. Вярно, беше придворна дама, но в най-големия дворец в страната. Никога през живота си не беше обличала друго, освен най-фина коприна. Беше свикнала всеки ден да си слага ново кимоно и нови бели таби чорапи. Смутено опипа грубите си памучни дрехи.

— С тези дрехи южняците никога няма да ни открият — рече Сачи. — Няма дори да ни забележат. Спомни си за своя фаворит, Дзеами — добави тя, опитвайки се да я утеши. Таки обичаше да припява стиховете на големия драматург: „Ако се държи на скрито, то е цвете. Ако не е скрито, не е цвете“. — Ти си като цвете, едно-единствено цвете. Или корейска купичка за чай. Или чайна стая. Да, ти си като чайна стая — много семпла, простовата, без лукс и без разкош и точно затова си още по-красива.

— Да, но чайната стая се намира в градината на благородник и е много скъпа, не е вън на пътя, изложена на показ пред простите хора — въздъхна Таки. — Миризмата е толкова отвратителна! Тази роба дере кожата ми.

Сачи погледна приятелката си и се усмихна. Те двете наистина бяха необикновени на вид градски жени. Бледото лице на Таки с острата брадичка, големите очи и извитите вежди изглеждаше доста нелепо в рамката на фризираната по градски коса, украсена с гребенчета и фуркети. Слабото й тяло, обикновено скрито под камбановидните поли на дворцовите одежди, изглеждаше доста непохватно под оскъдните градски кимона.

Сачи се завъртя, наслаждавайки се на инерцията на тежките подплатени поли на горното си кимоно. Черната боя по зъбите й беше започнала да избледнява и над очите й едва тъмнееха дъгите на растящите й наново вежди. Лицето й с форма на пъпешова семка, малкият й извит нос и розовите устни изглеждаха още по-красиви сега, когато беше без плътен грим. Без пластовете дебела коприна тя вече не приличаше на голямо цвете, придвижващо се бавно напред. Можеше да вдигне полите на кимоното и да скача или да тича. А тънкото й вратле, с което доста се гордееше, стърчеше много по-открито, защото яките на гърба бяха ниско изрязани.

Все пак имаха късмет, че беше зима. И двете трябваше да ходят с добре увити лица и глави, защото иначе щеше да личи, че съвсем не са прости гражданки.

Когато малката група отново потегли, Тораноске — по-красивият и образованият от двамата ронини — яздеше отпред, а младият Тацуемон с гладките бузи водеше коня му. Двете жени вървяха на малко разстояние отзад, а охранителите на мъжете ги съпровождаха от двете им страни, въоръжени с мечове и тояги. Следваха носачите и слугите с товарните коне, колкото бяха успели да наемат. Вторият мъж яздеше най-отзад. Двете му саби подрънкваха.

Пътят се виеше през равнината между самотни оризови поля. Като че ли избягваха главния път и се придвижваха по малки вътрешни пътища. От двете им страни се редяха могили, увенчани от хилави ели, бележещи разстоянието от Едо. Всеки път, когато преминаваха покрай тях, разбираха, че са изминали още няколко ри. Какво ли ставаше у дома, в замъка? Цялата страна беше обзета от хаос, а те се намираха насред непозната земя и пътуваха към град, за който не знаеха нищо, но пък ако жителите на този град научеха нещо за тях, нямаше нито начин да избягат, нито къде другаде да отидат. Никой не беше наясно къде се намират. Никой не можеше да ги спаси. Успокояваше ги единствено това, че техните пазачи бяха техни защитници, а не врагове — поне така изглеждаше.

За момента пътят се простираше равен и добре павиран въпреки издигащите се в далечината хълмове. Но жените вече започваха да се уморяват. Таки никога през живота си не беше ходила пеша, а Сачи беше забравила какво е да си на път от сутрин до вечер. Искаше им се да спрат и да си починат, но мълчаха.

В равнината духаше остър вятър. Те упорито напредваха, свели глави срещу напора му. Над главите им прелитаха ята гъски. От време на време стигаха до малки открити бараки, предлагащи чай и закуски. Съдържателите се втурваха навън, молейки ги да спрат и да купят нещо.

Конвоят се движеше с бързо темпо. От време на време, нарушавайки монотонността, изникваше село като остров насред бурно море. Над сламените покриви, скрити зад групи дървета и горички от увехнал бамбук, се виеше дим. Вятърът свистеше през сухите оризови стебла. Минаваха покрай групи от селяни, които теглеха каручки, и старици с криви крака, превити толкова, че носовете им сякаш допираха земята. Макар в Едо да имаше бунтове, животът на село като че ли си вървеше постарому. Срещаха хора, бягащи от Едо, които дърпаха колички с покъщнина. От време на време по полето се носеше далечният припев „Кого го е грижа?“.

— Не мога да повярвам — изстена Таки. — Тук, където всеки може да ни види, без нито една помощничка, облечени като жени от града… Ако можеше да ме зърне майка ми сега, щеше да се разплаче.

— Никой дори не ни поглежда — озадачена рече Сачи. — Ние изчезнахме. — На нея й харесваше да е невидима.

След малко Таки се оживи.

— За самураи без господар тези момчета са доста цивилизовани — рече тя безгрижно. — Онзи отпред изглежда доста образован. А ханджийката, тази селянка, се държа направо човешки!

— Мълчи — сгълча я Сачи.

Тя изпитваше странна симпатия към тези непознати човешки същества с техния необичаен, леко неприятен мирис. Въпреки пола си те бяха от доста по-нисък произход и това, че тя беше жена, а те — мъже, не им даваше никакви привилегии. На Таки, самурай от висок ранг и дворцова дама, те сигурно й се виждаха много по-нисшестоящи. В живота си Таки почти не се беше срещала с други мъже, освен от семейството си — най-много и с някой търговец на коприна. А тези не бяха просто мъже, а ронини, напълно извън пределите на цивилизованото общество. Като че ли не съществуваха. Те двете — Сачи и тя — вървяха с тях в нещо като сън, кошмар, от който за щастие скоро щяха да се събудят и да се озоват обратно в женския дворец. Но Сачи не виждаше нещата по същия начин. Тя не беше самурай. Облечена в домашнотъканите дрехи, тя чувстваше как предишният й живот изниква пред очите й по-цветист от всякога. Допирът на грубия памук й беше познат. Той я връщаше в отдавна отминалите дни, когато бродеше из гората с Гендзабуро. Всичко познато приключваше по същия начин, както навремето, когато я бяха грабнали и извели от селото. Може би така се случваше в живота. Също като с нежните розови черешови цветчета, които се разтварят и окапват в един и същи ден, животът й можеше да свърши всеки момент. Точно това му придаваше болезненост и красота.

Ставаше все по-трудно и по-трудно да носи заблудата, че е принцесата. Докато се люшкаше в паланкина, от нея не се искаше да разиграва театър. Тук обаче на пътя, пред очите на всички, това изглеждаше невъзможна задача. Въпреки това тя трябваше да опита.

Добре поне, че всички бяха пътници. Пътят, макар и временно, като че ли сваляше бариерите. „Човешкият живот е едно пътуване“, шепнеше тя, припомняйки си думите на Башо. Старият поет беше прекарал живота си, пътувайки от място на място, разменяйки стихотворения с местни поети. Тя си спомни за шогуна и за писмата, в които й беше описал местата, видени по пътя за Осака. Беше прекарала целия си живот или в селото, или затворена в двореца. Вярно, дворецът представляваше свят сам по себе си, но на нея започваше да й харесва, че е далече от него. Тя не беше като Таки. Мястото й беше тук, сред полето, а не в богатия кукленски дом, пълен с шепнещи жени.

След малко розовобузестият млад Тацуемон ги изчака.

— Господарят моли да вземете неговия кон, високопоставена личност сте — рече той шепнешком, навеждайки глава и поглеждайки нагоре към Сачи с големи кротки очи.

— Това е изключено. Дамите не яздят.

— Той предположи, че така ще отговорите, но ми каза да ви помоля отново. Сигурна ли сте, че няма да яздите?

Сачи му се усмихна. Наистина беше хубаво момче. Сякаш беше излязъл от някой роман на Сайкаку, описващ красиви пажове, които предизвикват възхита у своите другари.

— Ти на господаря Тораноске ли служиш? — попита тя.

— Да, ваша светлост — отвърна младежът, изчервявайки се.

— От колко време работиш при него?

— Ние тримата пътуваме, откакто започнаха размириците — отвърна той.

Гласът му заглъхна. Заби поглед в земята и не вдигна очи, а поизостана нарочно, като внимаваше да не се движи успоредно с тях. Сачи не си беше представяла, че като жена някога ще се движи по друг начин, освен на три крачки след мъжа.

— Кажи на господаря си, че искаме да говорим с него — каза тя. Таки се намръщи, но Сачи не й обърна внимание.

Тораноске дойде при жените, като внимаваше да върви на една-две крачки след тях.

— Господарю Тораноске — заговори след малко Сачи. — В онази песен не се ли пееше нещо за пеперуди от запад? — Щом изрече сричките, тя изведнъж разбра. — „Пеперуди“ — „чо-чо“, разбира се. Те пееха за южното имение на Чошу.

— Чо е Чошу, високопоставена личност — обясни почтително той. — Чошу е на югозапад. Те имат предвид, че родственици на Чошу идват насам.

— Вярно ли е това? Идват ли?

— Не се бойте, високопоставена дамо. Разбира се, ние ще ги победим. Но те са добри воини и имат чуждестранни оръжия. Сблъсквали сме се с тях много пъти по улиците на Киото. А сега са се съюзили с клана на Сацума…

— В Киото? Бил ли си там?

Обзета от любопитство, се включи Таки. Разбира се, Таки беше от Киото. Семейството й живееше там. Там беше домът й, а също и домът на принцесата. Това беше имперският град.

— Да, мадам.

— Казаха ни, че там имало пожар — тихо се обади Таки. — Чух, че градът изгорял до основи. Чошу нападнали императорския дворец.

Някой изсумтя. Беше вторият мъж, мъжът от края. Поглеждайки назад, Сачи срещна погледа му. Той отмести очи почти с нежелание. Значи я наблюдаваше. Разбира се, защото я охраняваше… Но… Тя въобразяваше ли си или имаше нещо странно във вида му? Може би беше против волята му да води със себе си такива слаби жени и пътуването му да се забавя. Може би беше заради начина, по който тя носеше тези непривични дрехи, или начина, по който вървеше — малко префърцунено като дворцова дама, вместо да пристъпя с криви крака като селянка. Разбира се, една истинска принцеса по-скоро би умряла, но не би стъпила на земя, тъпкана от самурай, при това ронин.

Сачи продължи да върви, усещайки как очите му пробождат гърба й.

VI

Вечерта отседнаха в един хан. Сачи и Таки бяха изтощени, краката ги боляха, стъпалата им бяха изранени. След като се изкъпаха и нахраниха, се отпуснаха в меките дюшеци. В съседната стая се чуваха гласове. Мъжете си разменяха стихове: първо един казваше няколко реда, после — друг. Долетяха звуци на флейта — безкрайно тъжни — и мъжки гласове, които тихо пееха. Беше една от онези меланхолични, пълни с копнеж по дома песни, които пътуващите пееха.

Колкото по-далече от Едо отиваха, толкова по-накъсани и запуснати ставаха оризовите ниви. Хълмовете изникваха като гърбици на отдавна погребан дракон, изскачащ от земята, обрасъл в дървесна растителност. Малката група се поуспокои, въпреки че не забравяха дори и за миг, че южняците могат да са по петите им.

В едно село успяха да наемат носилка стол и носачи, които да пренесат Сачи и Таки до съседното село. Те се редуваха на стола, обвити във възможно най-много слоеве дрехи. Вече не се притесняваха как изглеждат. Носилката изглеждаше тясна, по-тясна от паланкина и ужасно студена, но беше за предпочитане пред ходенето. Нежните им ходила бяха целите изранени и в плюски. Дори Таки вече не се притесняваше за правилата и от време на време яздеше един от конете. Черното по зъбите на Сачи беше изчезнало. Също като Таки, тя отново имаше бели зъби. Веждите й бяха пораснали и от доста време вече не нахлупваше качулката.

Но докато пътуваха, Таки ставаше все по-мълчалива. Сачи предполагаше, че изгаря от нетърпение да научи какво се е случило в столицата, където живееше семейството й и където беше израснала — явно нямаше желание да говори с мъже като тези. Накрая обаче любопитството й надделя.

— Добри човече — промълви тя. Не й беше лесно да се държи достойно, когато подскачаше в стола носилка, облечена като обикновена жена. Въпреки това Таки се справи.

Тораноске очакваше тя да го заговори. Таки коментира с половин уста времето и прочутите храмове, покрай които бяха преминали. После стигна до същността.

— Какво говорят в Киото за Негова светлост…?

В началото на годината, точно пет месеца след смъртта на шогуна, до жените бяха достигнали странни и ужасни слухове за императора, брата на принцеса Кадзу. Изглежда, един от пажовете се беше разболял от шарка. В целия огромен императорски дворец обаче само императорът се беше заразил от него, никой друг. Той беше на трийсет и пет — як, здрав мъжага. Бяха го лекували най-добрите лекари и той като че ли се възстановявал добре. После неочаквано настъпило влошаване. На следващия ден се разнесла новината, че е починал. Неговият син, племенникът на принцесата, принц Мушухито, беше провъзгласен за Син на небесата. Пред обществото принцесата беше запазила стоическо спокойствие. Но Сачи не можеше да забрави силното й хлипане, докато плачеше зад параваните. Настана дълга тишина.

— Уважаема госпожо — каза Тораноске, — всеизвестно е, че Негова светлост беше убит…

Жените трепнаха. Думите му потвърждаваха страховете им.

— … от царедворци, влезли в съюз с южните кланове. Негова светлост беше човек на строгите принципи и мнения. Сега те могат да вършат каквото си поискат. Младият син на небесата е само на петнайсет и лесно може да бъде контролиран.

— Помня Негова светлост — прошепна Таки на Сачи, изтривайки очи. — Аз бях въведена в двора, преди да напусна Киото.

Откъм края на конвоя се обади глас.

— Ние сме верни слуги на Токугава. Бием се от години. Защитавахме императорския дворец, когато го нападнаха южняците в опит да заловят сина на небесата. Напуснахме домовете си още като деца, за да се сражаваме. Дадохме кръвта си. Повечето от другарите ни загинаха. И за какво? Сега шогунът абдикира. Защо? Кажете ни! Защо?

Сачи и Таки смаяни се обърнаха. Беше вторият мъж, Шиндзаемон.

Настъпи мълчание. Всички чувстваха, че са изрекли прекалено много неща. Когато мъжете заговориха отново, съобщиха на жените имената на храмовете, край които минаваха, и на планините, които се забелязваха на хоризонта. Понякога пееха или рецитираха стихове. Но никой повече не отвори и дума за императора, за шогуна или за войната.

Пътят започна да навлиза в планините и пейзажът ставаше все по-назъбен. Изкачваха хълм след хълм. Всеки път щом задъхани стъпеха на върха на някое възвишение, виждаха нов, още по-висок, потънал в непроходима гора. Сачи се изтощи, но се чувстваше и вдъхновена — крачеше напред и вдишваше планинския въздух. Вятърът шумеше във високите треви. Вървяха все по-бързо и по-бързо, духаха на ръцете си, свиваха се, мушкаха дланите си под мишниците, за да ги топлят.

Пътят ставаше още по-стръмен, но те не смееха да спрат за почивка или да забавят хода си. Трябваше да стигнат в Кано. А какво щяха да открият, като се озоват там? Сачи дори не смееше да си го помисли.

Бяха изминали десет дни в уморителен ход. Пред очите им в далечината сивееха стъпаловидните покриви и криволичещите стени на Кано. Докато крачеха уморено натам, те виждаха издигащия се над града замък с неговите бойни кули и плочести покриви със златни делфини на крайните греди, блестящи на слънцето — същински миниатюрен вариант на замъка в Едо. Мъжете закрачиха по-бързо. Започнаха да говорят разпалено, да разказват на жените за прочутата река на града — Нагара, и за вкусната пъстърва, която хората ловели в нея.

Но когато преминаха през голямата порта и навлязоха по тесните улици, откриха запуснати самурайски имения със затворени и заковани врати, толкова тъмни и мрачни, че биха могли да са обиталища на духове. Градът изглеждаше призрачен. Мъжете млъкнаха. Нещо странно и много лошо се беше случило по време на тяхното отсъствие.

Най-после стигнаха до голямо рушащо се имение. Появи се една жена — тя бършеше ръце в престилката си. Имаше широко, топло, открито лице с пълни скули и широко усмихната уста. Посрещна ги с многократни поклони, грейнала като майка, приветстваща завърналите се от пътешествие свои деца.

— Сигурно сте много уморени. Моля! Моят дом е много скромен, но влезте и си починете.

Сачи и Таки бяха събули сламените сандали и късите чорапи и бършеха краката си на прага, когато приближи един куриер с лъскава черна кутия на раменете. Тораноске взе кутията и я отвори, прочете съобщението и го подаде на Шиндзаемон.

— От нашите другари в Едо е — рече Тораноске.

Жените мълчаха. Изгаряха от желание да научат повече, но не смееха да попитат.

— Пишат, че в женския дворец е имало пожар — каза Тораноске — и че той е напълно унищожен. Главното имение на рода Сацума е изпепелено на следващия ден за отмъщение. Южняците, подпалили двореца, са били заловени. Признали, че намерението им било да заловят принцеса Кадзу, но се провалили. Нейно височество и Всесилната — и двете били невредими.

— Слава на боговете — прошепна Сачи.

Мъжете я погледнаха. Настъпи дълга тишина.

— Ти прояви голяма смелост, заемайки мястото на принцесата — каза Шиндзаемон. За първи път го чу да говори толкова тихо. — Рискувала си да умреш. Вече не е нужно да криеш лицето си. Кажи как е името ти?

Сачи мълчеше. Какво беше името й? Не беше ли тя вдовицата Шоко-ин или мадам Юрико, или…

— Сачи — каза тя колебливо. После го повтори по-уверено. — Името ми е Сачи.

Отново почувства, че Шиндзаемон я гледа. Преди беше забелязала само буйната му коса и пронизващите очи. Сега видя високото му чело и месестите устни. Той се усмихваше.

I

И тъй принцесата беше в безопасност.

Сачи едва успя да осъзнае новината, когато от къщата заизлизаха хора, приветстващи завърналите се пътешественици. Тя и Таки бяха почти забравени в суматохата.

— Това наистина ли си ти, Шин, с тази дълга коса? — попита едроликата жена и го сръчка в ребрата, смеейки се и плачейки едновременно. Шиндзаемон се засмя и силно се изчерви като малко момче, а после нахлупи самурайската си качулка ниско над лицето.

Замаяна от умората, Сачи имаше неприятното чувство, че нещо не е както трябва. Вместо топлото посрещане всички изглеждаха напрегнати и подозрителни. От време на време някой се оглеждаше нервно. Дали си въобразяваше, или наистина прочете по лицето на жената мимолетен страх? Той изчезна почти веднага и всички продължиха да говорят и да се смеят като преди.

— Идвайте всички — обади се жената. — Бързо влизайте!

На Сачи й се стори, че дочу нотка на напрегнатост, почти паника в гласа й. Просто е уморена, рече си тя. Привиждаха й се разни неща.

Една прислужница въведе Сачи и Таки в къщата. Осветявайки пътя със свещ, тя ги поведе през лабиринт от мрачни помещения до една стая в дъното с висок таван. Поклони се и затвори вратата. Стъпките й се изгубиха в тишината.

Сачи и Таки се сгушиха до гаснещата жарава в огнището, дребни и изгубени в огромната стая. Постелките татами бяха избелели и износени, хартиените врати — с много кръпки. Един-единствен фенер хвърляше слаба светлина. Бяха сами, без дори слуга или помощничка, които да се грижат за тях.

Сачи си мислеше за изражението, което видя на лицето на жената.

— Таки — рече тя, — забеляза ли нещо странно?

— Видяха ми се малко неспокойни — отвърна Таки. — Все пак тези мъже са ронини. Престъпление е да напуснеш рода си. Предателство. Те ще загазят, ако привлекат върху себе си прекалено голямо внимание.

Сачи кимна. Сигурно са имали сериозно основание да се върнат, помисли си тя.

— Пак сме сами — промърмори. — Започвах да свиквам с тях. Да ги приемам като мое семейство — почти като братя. Без тях се чувствам самотна. Не е ли странно?

Все още чувстваше как я прогарят очите на Шиндзаемон. И това ли си въобразяваше или той се обърна да я погледне за последен път, преди да тръгне със своите роднини?

— Какво може да си е мислил, докато те гледаше така втренчено? — промълви Таки, сякаш четейки мислите й. — Дали не е решил, че си за продан като лека жена или гейша? Ронин или не, никой не бива да се държи така към една дама от двора. Какво нахалство?! Къде му е възпитанието!? Добре стана, че се махна. Знам, че е лоялен, но май няма за какво друго да го похвалим.

Сачи се засмя на възмущението на Таки. Тя беше права. С тази своя коса Шиндзаемон приличаше на диво животно, на мечка или вълк. Едва ли можеше да има друг толкова различен мъж от единствения, когото тя беше познала и за когото милееше — нежния, благородния Кику-сама.

Това беше мъж — толкова възпитан, толкова деликатен, толкова чувствителен. Де да беше жив! Тя щеше да изживее дните си като негова наложница, уважаваната съпруга номер две. Какво беше казал той? „Бъди като бамбука. Огъвай се на вятъра, но никога не се чупи.“ Трябваше да бъде силна. Но мисълта за него и за целия този красив, крехък свят, който беше изгубила, напълниха очите й със сълзи.

— Ние сме изгнаници — въздъхна тя. — Изхвърлени сме.

Спомни си за принц Генджи, който отчаян свирел на своята флейта, докато вълните се блъскали о брега в далечната Сума, на стотици ри от двора.

— Ръкавите му били като сивите морски вълни — промърмори тя. Почти беше забравила какво е да си глезена наложница без никакви задължения по цял ден, освен да четеш поезия, да пееш и да танцуваш, заобиколена от свита помощнички и слугини, готови да ти служат. Струваше й се, че такъв живот не беше съществувал никога.

И сега се намираше в Кано. Ужасно, пусто, ветровито място. Дори стаята миришеше на мухъл. Влагата и студът се просмукваха в костите на Сачи. Колкото и пластове дрехи да обличаше, колкото и близо до огъня да се свиваше, тя не можеше да се стопли. Зъбите й тракаха. Краката й в тънките памучни таби чорапи мръзнеха.

— Поне Нейно величество е в безопасност — обади се Таки, протегнала слабите си ръце към огъня — и твоята мисия приключи. Повече не е нужно да се представяш за принцесата. Мисля, че трябва да се върнем в Едо и да докладваме. Те ни очакват.

Така беше. Сачи се чувстваше свободна. Не се налагаше да стои нито миг повече в този ужасен град. Но Едо гъмжеше от бандити от юга, както им беше казала мадам Цугуко. А по пътищата дебнеха опасности; не можеха да поемат сами. Освен това се чувстваше уморена. Усещаше, че и Таки няма желание да поеме отново обратно. Сега, когато беше извън двореца, всичко й се виждаше различно.

— Нейно височество дори не знае, че съм жива — прошепна Сачи. — Тя ме отпрати. На никого другиго не дължа преданост, освен на нея. Сега тази връзка е нарушена. Съдбата ми е в моите собствени ръце.

Тя замълча, поемайки си дъх, шокирана от собствените си бунтарски думи. В двореца се беше научила винаги да казва общопризнати неща. Знаеше какво се очаква да изрече и да чувства по всяко време на деня. Но сега нещата бяха други.

Таки я погледна с големите си очи.

— Не говори така — рече тя строго. Сачи долови в пискливия й глас самурайското обучение. — Ти забравяш за дълга си. Тук, на това ужасно място, ние нямаме работа. То е краят на света. Не можем да сме признателни на такива хора. Трябва да се върнем в Едо при своите.

— Но когато принцесата ме отпрати, тя скъса връзката — възпротиви се Сачи. — Ти също. Когато тръгна след мен, не изпълни заповедта. Тези хора обещаха да ни закрилят, а сега изчезнаха. Надявам се скоро да ги видим отново.

Сачи никога не беше виждала Таки толкова притеснена. Лицето й беше изпито, изражението отчаяно.

— Не можем да останем тук — промълви тя, с очи, вперени в износеното татами. — Много бием на очи с външния си вид, с начина, по който говорим, с всичко. Но не можем и да тръгнем сами. Ние сме жени, а наближава Нова година. Времето ще застудее. Всички ханове ще бъдат затворени. И дори да успеем да се върнем в Едо, какво ще правим после? Видяхме какво е положението на улицата.

— Трябва да изчакаме и да разберем какво става там — рече твърдо Сачи.

 

 

Някой беше донесъл техните вързопи и ги беше подредил в единия край на стаята. Дори най-нисшата дворцова дама би имала поне един куфар, а най-вероятно и свита от войници, слугини, помощници, готвачи, обущари и безброен багаж. А те имаха само жалък куп вещи, събрани в невзрачни копринени вързопи.

— Ще трябва да продадем една дреха, за да си платим престоя — рече Таки мрачно. — Дори не помня какво сложих в багажа.

Ровейки в бохчата, Сачи попадна на опърпаното вързопче, което беше взела от селото си. То беше лепкаво и студено. Тя го приближи към носа си и затвори очи, вдишвайки едва доловимия мирис на дървесен пушек, супа мисо и тор — миризмите на селото, на дома. Спомни си за деня, когато пристигна там принцесата. Спомни си как майка й обърна глава и сълзите потекоха по лицето й, а тя гневно ги пропъди с ръка. Но сред познатите селски мириси се усещаше още една — тайнствен копринен аромат като от елегантен парфюм на някоя важна дама или благородник.

Посегна към възела. Платът беше почти изгнил и вързопът се разтвори, щом го докосна.

Вътре имаше дебело руло брокат. Сачи смаяна го погледна. То въобще не беше нейно. Не беше го виждала преди. Разтърси го — може би вътре имаше нещо завито. Бавно, като голям дънер, търкалящ се по река Кисо, брокатът се разви върху татамито.

Беше в цвета на небето в ясен зимен ден с избродирани листа и цветя — фини розови сливови цветчета, снопове островърхи бамбукови листа, бодливи борови клонки. Огря като със слънчев лъч мрачната стая.

— Бор, бамбук, слива — възкликна Таки. — Новогодишна роба!

От гънките изпадна една парцалена кукла.

— Малката Бин! — извика Сачи и я грабна.

Беше избеляла, опърпана играчка, направена от две червени платнени торбички, напълнени с боб и зашити една за друга, по-малката — за глава, а по-голямата — за дебелото топчесто тяло. Беше изтъркана там, където я беше гушкала. Това беше най-скъпата й играчка. Сачи я залюля, усещайки тежестта й в ръцете си. Имаше и няколко наниза медни монети, вързани с конопена връв. За човек, живял в двореца, те на практика не струваха нищо; но Сачи знаеше каква саможертва беше направила майка й, за да ги отдели за нея.

Таки разглеждаше броката.

— Лъскава коприна — рече тя, прокарвайки тънките си пръсти по плата. — Прилича на дворцова изработка. Това е дреха на благородничка! Сигурно е чуплива след толкова много години. — Тя разстла дрехата върху пода. Групичките от листа и цветове образуваха пейзаж. На едното рамо под листата се появиха верандите на избродиран павилион. На бедрото се виждаше ограда от храсти със селска порта, а под нея завеса, развяна от въображаем вятър. Сребрист ручей течеше през гърба на дрехата. В долния край имаше кола с колелета, каквито използвали благородниците по времето на Хейан. Юздите се извиваха живописно, сякаш воловете са избягали, докато господарят им е отсъствал, вероятно за да посети въображаемата дама в градината.

— Това е горно кимоно — тихо прошепна Сачи. — Халат. То е безценно! Стояло е в този денк през цялото време, а ние никога не го отворихме!

Тя го вдигна много внимателно, за да не би да се разпадне от допира. Изправи се, сложи го на раменете си и го върза на кръста със старото си памучно оби. После пусна плата да падне. Кимоното обгърна бедрата й на два пласта и образува шлейф, който стигаше до ходилата й.

Сачи се преобрази: вече не беше скитничката във вехто градско кимоно, а дама от най-изискания двор в страната. Разгръщайки полите, за да се види подплатата, тя се понесе из стаята. После разтвори ръце и направи няколко премерени стъпки. Тежката материя се люлееше и проблясваше, шумейки над изтърканите подови постелки.

— Това е ангелска дреха от пера — тихо изрече Таки.

И беше права. Досущ приличаше на ангелското одеяние, което намира рибарят от пиесата за театър Но.

— От смъртен тя не бива да се носи — изрецитира Сачи следващия стих.

Какво ставаше в приказката? Без дрехата си от пера ангелът не можел да се върне на небето. Той молил и молил и накрая рибарят се съгласил. Но първо настоял да му потанцува. За миг Сачи се озова обратно в двореца в гореща лятна вечер.

… Въздухът е наситен с тамян и ухание на цветя. Цикадите не спират пронизителната си песен. Запалените факли пукат и пръскат искри, осветявайки градината с големите си жълти пламъци. Докато другите дами я гледат, Сачи танцува и танцува в нощта с бавни, почти незабележими движения, забравяйки всичко, вживяна в приказката и чувствайки как тялото й се движи съвършено. Певците пеят и извиват глас, барабанистите бумкат по тъпаните…

Споменът беше толкова ярък, че тя се насълзи. Да се върне в жалката действителност беше истински шок.

Каква е тази дреха? Откъде се беше взела? В нея имаше нещо зловещо. Изглеждаше прекалено красива, прекалено прелъстителна — сякаш принадлежеше на една от онези жени от приказките, които въобще не са били жени, а лисици или пък са били мъртви от стотици години.

— Пробвай я ти — рече Сачи и бързо я свали.

— Не мога — отвърна Таки. — Това е роба на наложница. Ти трябва да я носиш.

— Нищо не разбирам. Тя не е моя. Не знам как се е озовала в моя денк.

Сачи вдигна яката. Отзад беше избродиран шестостенен герб с шарка от три тесни листа. Такъв имаше и на всяко рамо.

— Не си ли виждала този герб някъде преди?

Таки наклони глава.

— Да — отвърна тя. — Но не си спомням къде.

— Дрехата не е моя — гневно рече Сачи. — Трябва да се отървем от нея. Трябва да разберем откъде се е взела и да я върнем.

Но как биха могли да го направят? Те пътуваха без посока, изгубени в непознат град, за който не знаеха нищо. Двете се спогледаха отчаяно.

Когато чуха приближаващи към стаята стъпки, дрехите бяха прибрани. Вратата с плъзгане се отвори. Появи се усмихнато лице. Беше жената, която ги посрещна.

— Каква грубост, да ви оставя толкова дълго сами! — извика тя и падна на колене. — Сигурно сте замръзнали. Моля ви, пийнете чай и опитайте тази туршия. Сама съм я правила.

Имаше дрезгав глас като на врана и говореше подобно на тримата мъже с лек Кано акцент.

Представи се за леля на Шиндзаемон от рода Сато. Скулестото й лице и откритият поглед много напомняха за него. Сачи веднага я хареса. Въпреки че несъмнено беше самурай и жена с ранг, носеше косата си на обикновен, малко недонатъкмен кок, сякаш го беше правила сама. Сачи не помнеше откога не е виждала толкова майчински настроена и вдъхваща кураж жена. Тя излъчваше спокойствие и самоувереност сякаш нищо не можеше да я изненада, сякаш тайнствени дами, пътуващи инкогнито, се появяваха всеки ден, за да преспят в нейните стаи за гости.

— Добре сте дошли, дами. Моля ви, останете колкото желаете — рече леля Сато, кланяйки се усмихната. — Моят племенник Шиндзаемон ме помоли да се грижа за вас. Ще направя всичко по силите си, за да ви е удобно и да сте в безопасност. — После добави: — В момента нещата тук са несигурни. Най-добре стойте в къщата. Сигурна съм, че разбирате.

Сачи погледна към Таки. Тя беше права. Трябваше да внимават.

II

В къщата цял ден кипеше работа. Жените метяха, търкаха трескаво и лъскаха, сякаш вярваха, че така могат да измият всичкия лош късмет от изминалата година. Във въздуха проблясваха прашинки, защото вдигаха рогозките и ги изправяха до стената да се проветрят, а после ги връщаха на място с почукване. Старата година изтичаше — третата от Кейо — и започваше новата година. Но никой не смееше да гадае какво ще донесе тя.

Сачи и Таки се оттеглиха в стаята си и се заслушаха в далечните звуци. Сачи отвори дървените капаци, за да влезе слънчева светлина в мрачната стая. Излезе на верандата.

— Ела да видиш! — викна тя.

Вън имаше малка чайна градина. Някога сигурно е била прекрасна. Но криволичещите каменни стъпала, езерото, внимателно поставените камъни и малките изкуствени хълмчета почти бяха изчезнали под килим от мъх и бурени; фенерът от ронлив камък беше паднал и лежеше на земята. Цялата градина беше посипана със сняг.

— Красиво е, нали? — каза Сачи. — Истинско уаби, какво ще кажеш?

— Такъв съвършен пример нямаше в двореца — съгласи се Таки.

Учителите на Сачи й бяха говорили за уаби — красотата на бедността — и саби — патината на времето, която придава прелест на една чаена чаша или стар железен чайник. В началото тя не го разбираше. В селото всичко беше старо и бедно, но никой не го смяташе за красиво. Сега, свикнала с богатството на двореца, тя виждаше колко успокоително действат тези прости неща. Тук, в градината, всичко беше плод на времето и природата, не на човека. И това го правеше още по-красиво.

Двете се увиха в завивките и притиснати една в друга, безмълвно поглъщаха меланхолията на картината. Тя като че ли беше отражение на всичко случило се след заминаването им от женския дворец.

Измина един ден, но все още нямаше и следа от мъжете. Сачи и Таки започнаха да мислят, че ще останат известно време в голямата къща. Тя беше все така мрачна и недостъпна, но те свикнаха със скърцането на дъските и с ледените ветрове, които свиреха през капаците и разтърсваха хартиените врати в рамките им. Когато се разхождаха из имението, вече не се шокираха от тревата, растяща между плочите по покрива на главната порта, и не се стряскаха, когато някоя лисица или язовец прошумяваше в храсталака.

За Таки — живяла като високопоставен самурай — Кано беше ужасно провинциален. Тя се чувстваше заточеничка, откъсната от цивилизацията. Като два осъдени на глад призрака двете бяха откъснати от всичко и всички, имащи значение за тях. Замъкът им липсваше — обширните стаи, пълни с жени, непрекъснатите разговори, шумът, разкошът на позлатените стени и таваните с орнаменти, градините за наслада, павилионите за наблюдение на луната. И пространството. Женският дворец беше голям колкото един малък град.

Привечер широкото лице на леля Сато отново се появи. Следваше я прислужничка, олюляваща се под цял куп кимона.

— Малки подаръци, моля да ги приемете — рече тя с дрезгавия си глас, закривайки уста, докато се усмихваше и кланяше. — Нови кимона за Новата година.

Таки опипа плата. Кимоната бяха от домашнотъкан памук в кафяви, тъмносини, сиви и сиво-сини тонове. По-грозни и обикновени кимона двете никога не бяха виждали. Дори грубите рокли на градски жени, които носеха в момента, изглеждаха по-стилни.

— Днес ще ходим да се молим — каза леля Сато. Добродушното й лице се беше променило. Очите й гледаха със злост, челюстта й — стисната в твърда решителност. — Не можем да пропуснем навечерието на Нова година без молитви, независимо от всичко. Не можем да се крием тук вечно. Трябва да продължим с нормалния си живот. По-добре се облечете като всички други, за да се смесите с тях.

Тя ги погледна изпитателно, сякаш за да се увери, че я разбират. Сачи си спомни страха, който мярна по лицето й първия път, когато я видя. Тогава си беше помислила, че си е въобразила, но стана ясно, че не беше така.

Пробва едно обикновено сиво кимоно. Беше в стила, препоръчван на самураите, но не много различно от това, което беше носила в селото, само дето беше ново и изгладено, а не старо и смачкано. Завъртя се, наслаждавайки се на новооткритата свобода. С простата си фризура без украшения, с негримираното лице и неначернените зъби, тя изглеждаше като дете. Зърна се в огледалото — дори в това просто кимоно никой не би я взел за съпруга на обикновен самурай.

Леля Сато я изгледа от глава до пети.

— Не знам какво си правила в Едо — рече тя, — но на твоята възраст тук не можеш да се движиш без начернени зъби. Омъжена или не, това е непривично. Ще пратя веднага прислужницата.

 

 

По-късно вечерта, доста притеснени от старомодните си кимона, Сачи и Таки се показаха от стаята си. В средата на голямата стая в огнището гореше огън. Димът се носеше като ниска мъгла и от него очите им сълзяха. Мъже в палта хаори и панталони хакама се тълпяха край откритото огнище, като духаха и разтриваха ръцете си. Всичките бяха с лъскави бръснати темета и напомадени кокчета на самураи. Не се виждаше никакъв ронин с буйна коса. Жените носеха убито кафяво, сиво и тъмносиньо — Сачи и Таки никак не се открояваха. Всички изглеждаха странно потиснати. Разговаряха тихо, сякаш всичко беше наред, но от време на време погледите им се срещаха и наставаше тишина. Само децата, в изгладени празнични кимона, тичаха наоколо и викаха възбудено. Гласовете им ехтяха между потъмнелите греди.

В двореца подобна тълпа непрекъснато би изпускала от ръкавите си облаци парфюм, всеки човек би носил свой собствен определен мирис. Тук обаче миришеше единствено на прясно изпран памук, на сладникава помада за мъжки фризури и всепроникващия горчив мирис на дим.

Предишната Нова година беше толкова различна. Таки беше приготвила за Сачи едно великолепно ново кимоно от бяла коприна със сливови цветчета, бамбук и избродиран сребърен филигран, с жерави и костенурки за дълъг живот на гърба. Сутринта бяха направили визита на знатните дами вдовици, а следобед седяха с принцесата, писаха стихове и играха на игра с карти със стихове. Сега пък се намираха в този мрачен град с една неизвестна заплаха, висяща над всички. Къде се намираше принцесата? Какво правеше? Сачи въздъхна дълбоко. По-добре беше да не мисли за тези неща и въобще да не мисли за нищо.

В часа на плъха, когато нощта е най-тъмна, се чу първата камбана, проехтяла от близък храм. Залата занемя. Децата започнаха да броят: „Едно, две, три“. Бяха стигнали до сто и осем, когато камбаните най-после замлъкнаха. Възрастните отново се спогледаха. Последва дълга пауза. Един по един хората започнаха да се изнизват към страничния вход на къщата. Сачи и Таки последваха леля Сато. Облякоха подплатени наметки и увиха глави и лица в шалове, така че да се виждат само очите им.

Вън тясната алея се виеше между прави кирпичени дувари с глинени плочи отгоре. Хората тропаха с дървените си сандали, всички поели в една посока. Димът от фенерите им се издигаше заедно с дъха им в мразовития въздух.

Тук-там на стената се появяваше петно от жълта светлина и от мрака изплуваше масивна порта, показваща входа към самурайско имение. Отвън горяха фенери. Венец с шишарки и един портокал висеше от стрехата, а от двете страни на портата имаше ведра с бамбук и борови клонки.

После стигнаха до една затворена и залостена порта. Там не горяха фенери и нямаше празнична украса. По ъглите на купчини гниеха сухи листа, сякаш никой не беше минавал там от месеци. Мястото изглеждаше тихо като гробница.

Всички минаваха бързо с наведени очи, като че ли ако погледнеха към тази картина, същата ужасна съдба можеше да сполети и тях.

До Сачи припкаше малко момиче с пълно кръгло като луна лице и големи невинни очи. Носеше косата си вързана на две опашки, които подскачаха на главата й като крила на пеперуда. Зад детето вървеше слаба, нервна жена с наведена глава и свити рамене. Сачи я беше виждала да обикаля из къщата като призрак — човек имаше чувството, че не е оттам и не иска да я забележат. Беше я взела за учителка на децата.

Изведнъж детето проговори, нарушавайки тишината.

— Хахане! Мамо! — викна то. — Ще си ходим ли вече вкъщи? Искам у дома! — То дръпна ръкава на Сачи и продължи доста делово: — Това е нашата къща. Ето, на портата пише Миябе. Това е нашето име. Скоро ще си бъдем вкъщи.

— Ю-чан — заговори нежно жената. Сачи от години не беше имала работа с деца, нито беше чувала нежното обръщение „чан“, използвано към малки момиченца. — Малка Ю, тихо. Престани да тормозиш знатната гостенка!

Жената изправи гръб, вдигна глава, разкривайки фино, доста красиво лице с тънки скули и големи тъжни очи.

— Така е — добави тя тихо, но ясно с горд и предизвикателен глас. — Всеки го знае. Това е нашата къща. По-скоро… — тя замълча. — Беше нашата къща.

— Глупости, братовчедке — намеси се леля Сато, огледа се и я хвана за ръка. — Не говори такива неща!

По-нататък отминаха още една затворена, неосветена порта. По пътя имаше паднали керемиди от покрива, а в оградата от кал и плет — дупки. Зад тях се виждаше силуетът на имението, тихо и замряло. Стигнаха до още едно, после още и още. Половината от къщите по улицата бяха тъмни и залостени — като слепи очи, като липсващи зъби в здрава уста. Сачи ужасена се оглеждаше и се чудеше какво ли бедствие се е случило тук.

Дворът на параклиса на Хачиман, богът на войната, гъмжеше от хора. Дим и силни миризми се издигаха от малки сергии, където яки мъже с татуирани рамене и кърпи на главите приготвяха новогодишни нудли и печаха оризови топки, октоподи и скариди, крещейки с всичка сила цените на стоката. Празнуващите крещяха, смееха се, блъскаха се, посрещайки Новата година с безброй чаши димящо саке. Мършави кучета се въртяха наоколо, търсейки храна.

— Тези хора ме изнервят — рече Таки, сбърчила нос, и се дръпна с отвращение от тълпата нетрезви граждани, олюляваща се наблизо. — Знам, че са наши сънародници, но все пак един самурай да се смесва с такова простолюдие, а още повече жена самурай! Никога не съм попадала на подобно място. Нямат ли чувство за приличие?

Сачи също оглеждаше празнуващите в търсене на буйнокосия ронин. Мислеше си, че трябва да чуе новини от Едо. Но тримата мъже не бяха там. Това не я изненада: да бъдат видени на публично място би било лудост.

Децата около леля Сато я дърпаха за ръцете, за полите, за всичко, до което можеха да се доберат.

— Бабо, бабо, дай ни пари — викаха те. — Искаме да отидем да се молим за победа.

Катереха се по стръмните стъпала към параклиса и изчезваха през огромната дървена порта в мрака горе. След малко се връщаха, стиснали по една стрела с бели пера на върха.

— За късмет — обясни сериозно едно момче с пълно лице и заразмахва стрелата над главата си.

— И победа — крещеше Юки, а двете й опашки подскачаха.

— Не победа ни е нужна, а мир — измърмори леля Сато, поклащайки глава. Тя гледаше тълпите с напрегнато лице.

Майката на Юки кимна едва забележимо.

III

На следващата сутрин, първата от новата година, Сачи и Таки отидоха при другите в големия хол. Там се бяха събрали мъже, жени, деца и възрастни. За тези ден-два падаха всички обичайни граници.

Мъжете се разполагаха лениво, сякаш си бяха у дома, косматите им крака надничаха изпод дебели тъмносини халати, пушеха лула след лула. Бяха оставили дългите си саби до вратата, но късите стояха втъкнати в поясите им. Чувстваха се спокойни, но все пак внимаваха.

Някой донесе тесте карти със стихове. Леля Сато намръщена ги сложи встрани.

— Братовчедке — рече тя, — ти не спомена ли, че ще намериш тесте хубави карти?

Майката на Юки беше коленичила в един ъгъл. Тя подскочи като изплашен заек и излезе, после се върна с две тестета карти. Леля Сато подреди едното тесте с лице нагоре върху татамито, докато прислужничката поставяше високи свещи в средата. Всички се скупчиха наоколо, за да гледат. Картите бяха от релефна дебела хартия. На всяка имаше по два стиха, изписани с невероятно решителен, красив почерк.

— Майстор калиграф! — промълви Сачи.

— Това е почеркът на татко — гордо обяви малката Юки, поглеждайки Сачи с големите си невинни очи. С пъстрото си кимоно и дългите веещи се ръкави тя повече от всякога приличаше на пеперуда.

— Бащата на Ю-чан е прочут калиграф — обади се леля Сато. Последва мълчание. Като видя сведените глави и тъжните лица, Сачи не посмя да попита защо го няма на сбирката. Юки се притисна към нея.

— Знаеш ли „Сто стихотворения от сто поети“? — прошепна детето. — Тя е любимата ми игра.

Чичо Сато, мъжът на леля Сато, седеше с кръстосани крака, а големият му корем висеше над пояса така, че почти го скриваше. Той имаше кръгла глава, лъскаво теме и полузатворени очи, които се взираха много внимателно изпод гънките плът.

Усмихвайки се на Юки, чичо Сато взе второто тесте, размеси картите и извади една. В голямата му ръка тя изглеждаше съвсем малка. С дълбок плътен глас той прочете първия стих от едно стихотворение:

— „Само за да сънувам една пролетна нощ, превръщам ръката ти във възглавка…“

Всички се наведоха напред, сякаш за да разгледат подредените в редица карти на земята. Юки протегна малката си ръка и взе една.

— Мадам Суо! — изписка тя. — Това е мадам Суо!

Тя прочете последните два стиха със звънкия си глас:

— „Как жаля аз за свойто име, което тъй опозори ме.“

След последната дума стаята отново потъна в тишина. Думите увиснаха във въздуха. Всички възрастни смутено гледаха в татамито. Сачи се огледа — чудеше се дали нещо тук няма връзка със случилото се със семейството на Юки.

После всички отново заговориха. Сякаш за да прикрие неловкостта, чичо Сато мушна своята карта в ръчичката на Юки. Тя пък я подаде на Сачи.

Под стиховете беше нарисуван малък портрет на поета, мадам Суо. Беше изобразена миниатюрна дама от ерата Хейан, в спокойна поза, а малката й глава се подаваше над ярката й дванайсетслойна роба. Лицето й беше бяло петно с точки вместо очи и уста. Но нарисуваните високо на челото вежди й придаваха определено тъжен вид. Богатата дреха, меланхоличното смирение напомниха на Сачи за принцесата. Принцесата и нейните дами, а също и Сачи, се обличаха точно по този начин. Сачи си спомни споровете с Всесилната и нейните дами, които се обличаха в претрупания стил на Едо. Знаеше се, че дворецът е изгорял. Сачи копнееше да научи къде е принцесата и какво прави на първия ден от новата година. Юки не сваляше очи от нея.

— Така ли се обличахте в Едо? — попита тя.

— Не — излъга Сачи и преглътна с неохота. Гласът й пресекна. Опита се да се усмихне на момиченцето. — Обличахме се както хората тук.

Никой не биваше да знае за двореца и за живота, който бяха водили там. Това беше тяхната тайна, която трябваше да се опази завинаги.

Чичо Сато взе друга карта и изрецитира първата половина от стихотворението с плътния си глас. Още преди той да свърши, Юки извика и грабна картата с втората половина. Тя я прочете победоносно. Таки също се надвеси над картите с протегната ръка — вживяваше се много сериозно в играта, също като Юки. Скоро до всеки имаше купчинка карти. Бяха останали съвсем малко карти без двойници, когато при страничния вход настана шумотевица. Тежката дървена врата се разтресе, отвори се и студеният вятър нахлу вътре, в резултат на което свещите започнаха да капят. Прислугата се втурна да поема наметките и сабите на новодошлите.

Големият хол се напълни с хора. Всички бяха коленичили в поклон.

— Моят брат и неговото семейство — обяви леля Сато. Тя се усмихваше и играеше ролята на любезна домакиня. Но Сачи долови напрежението в гласа й. — Вие, разбира се, познавате Шиндзаемон.

Сачи скри лице зад ветрилото си и любопитно надникна над него. Спомни си усмивката, с която я беше удостоил той.

Сега Шиндзаемон изглеждаше по-спретнат. Буйната му коса беше вързана на конска опашка, а загорелите му страни — гладко обръснати. Без коня и дългия си меч той изглеждаше смутен и не на място. Обикаляше наоколо намръщен, сякаш му се искаше да е някъде другаде.

Леля Сато представи Сачи и Таки на строгия, едър баща на Шиндзаемон и дребната му шепнеща майка, на по-големия му очилат брат и на неговата жена. Сачи не си беше представяла, че буен мъж като него би могъл да има достолепно, възпитано семейство. Но се оказваше точно така. Шиндзаемон беше следващият в редицата. Сачи коленичи до Таки, свела очи към земята. Искаше да вдигне поглед, да види очите, които я бяха гледали толкова нахално, да провери дали в тях има искра, дали е обект на вниманието му в момента. Искаше й се да каже: „Ти каза, че ще ни защитаваш. А вече дори не те виждаме“.

Но, разбира се, не го каза. Гледаше надолу и промълви възпитано:

— Благодаря, че се погрижи за нас.

Таки мълчаливо криеше лице в ръцете си.

— Съжалявам — промълви той. — Бих искал да можех да направя повече.

Не беше в стила му да е толкова официален. Когато синовете на леля Сато се скупчиха около него, настана шумотевица.

— Братовчеде Шин — викаше неудържимо първият. Май беше най-големият, Геноске. — Доста време мина.

— Къде беше? — настояваше вторият. — Какво е станало с косата ти? Такава ли е модата в Едо?

— Време е да я отрежеш — викна първият глас. — Нужен си ни тук. Ние също се бием, знаеш ли? А онзи дуел, който ми обеща?

— Когато кажеш — рече Шиндзаемон. — Нямаш никакъв шанс.

Избухна смях.

— Не си се променил, нали? — каза вторият глас.

— Оттук — обади се чичо Сато, който стана и поведе мъжете към своята част на къщата.

Докато слугините приготвяха саке и храна за гостите, жените събраха картите, за да изиграят още една игра. Не след дълго се включиха също и децата.

Дребната, пълна майка на Шиндзаемон задаваше възпитани въпроси на новодошлите. В остарялото й красиво лице трудно можеше да се открие прилика с Шиндзаемон. Като всички в този странен град, и в нейните очи личеше скрит страх.

Леля Сато коленичи до нея.

— Твоето момче е пораснало — рече тя с дрезгавия си глас.

Сачи се надвеси над картите, уж погълната от играта, но искаше да ги слуша. Изгаряше от любопитство.

— Вече не е момче — рече майката на Шиндзаемон, която говореше със силен Като акцент. Изглеждаше тъжна и потисната. — Той окървави меча си.

— Колко време мина оттогава? Три години? Четири?

— Случи се преди вълненията. Не мислехме, че някога ще се върне. Поне не опозори рода. Баща му му се скара, но той от думи не разбира. Не слуша баща си, а мен пък — съвсем.

— На този свят няма място за неудобните хора — каза леля Сато, поклащайки глава. — Гвоздей, който стърчи, го удря чукът.

Сачи беше чувала тази поговорка стотици пъти, но сега думите й прозвучаха като предзнаменование. Несъмнено един ронин беше като пирон, който стърчи.

— Той беше боец, постоянно се упражняваше със своята сабя, вместо да чете книги — въздъхна майка му.

— Бива го с меча — категорично рече леля Сато. — Един от най-добрите е.

— На нас това ни трябва — обади се майката. — Ако оцелеем, тогава ще се изучи. Страх ме е да мисля какво ще се случи сега, когато негово благородие…

Леля Сато сложи предупредително ръка на коляното й. Двете погледнаха към майката на Юки — коленичила в единия ъгъл, тя кършеше слабите си ръце, загледана в картите със стихове. Двете жени млъкнаха.

Сачи не беше единствената, дочула разговора. Таки също ги слушаше. Сачи се наведе към нея и й прошепна:

— Трябва да говоря с Шиндзаемон, преди да си тръгне. Трябва да разбера какво става в Едо. Те ни доведоха тук, те трябва да ни помогнат да си отидем. Не можем да останем тук вечно.

Прислугата затваряше капаците на прозорците и палеше лампите; жените се бяха уморили от играта на карти, когато се дочуха гневни викове.

— Безсрамно момче! Нямаш ли чувство за дълг? — Беше чичо Сато. — Ако не беше син на брат ми, щях да вдигна меча си срещу теб.

— Ще замина на север, когато преценя, че е възможно — дочу се гласът на Шиндзаемон. — Тук имам работа. Трябваше да се върнем по-рано.

Сачи скочи на крака и се затича към входното антре. Шиндзаемон ядосан затъкваше дългата си сабя в колана и навличаше наметалото си.

— Уважаеми Шиндзаемон — тихо промълви тя.

Той се обърна изненадан.

— Извинявай — продължи тя. — Ще съм ти безкрайно благодарна, ако ни посетиш, когато имаш новини. Трябва да научим, когато нещата в Едо се успокоят. Това ще ни е от голяма полза.

Шиндзаемон се спря. Вгледа се в нея, очите пробягаха по лицето и косите й. Сякаш запечатваше всяка нейна черта — малкия й нос, розовите устни, бялата й кожа, зелените очи.

Сачи направи усилие да развали магията, като сведе поглед и прехапа устни.

— Разбира се — промълви той и се поклони отривисто. — Ще го направя.

После отвори вратата и излезе в нощта.

IV

В началото Сачи и Таки се ослушваха с надежда леля Сато или прислужничката да изтопуркат през къщата и да съобщят, че на входа е Шиндзаемон или Тораноске. Щом вратата се отвореше, те вдигаха очи в очакване. Но обикновено в такъв случай им донасяха храната, застилаха леглата им или ги канеха на приказки в големия хол.

Лека-полека започнаха да свикват с новия си живот. Разкошните им кимона — единственото, което им напомняше за живота в двореца — стояха прибрани и събираха прах. Сачи се опитваше да не мисли за онази странна роба, която беше донесла от селото. Но когато с края на окото си зърваше копринената кърпа, с която беше завързана, й се струваше, че вижда как дрехата вътре свети като жарава. Тя наистина приличаше на ангелска одежда. Беше твърде красива. Плашеше я, сякаш беше омагьосана.

За да запълва времето си, Сачи учеше Юки на стихотворения от Новия сборник със стара и модерна поезия. Учеше я така, както нея я беше учила принцесата — караше момиченцето да рецитира пак и пак всяко стихотворение. Възхищаваше се на бързината, с която детето заучаваше. Юки обичаше най-много стихотворенията на монаха Сайгьо.

— Толкова са тъжни — казваше тя. — Карат ме да се чувствам самотна.

Също като принцесата, Сачи изписваше всяко стихотворение с най-добрия си наклонен почерк, а детето го преписваше. В двореца беше научила не само напълно достатъчната за жените слогова азбука, но и китайските йероглифи, с които беше написана класическата литература. Започна да учи Юки и на тях, въпреки че леля Сато протестираше, защото ако малкото момиче се окажело твърде високообразовано, никой нямало да се ожени за него.

— Къде е твоят мъж? — попита я, докато седяха един ден заедно, с нейния директен начин Юки. — И той ли е заминал като татко ми?

— Аз нямам съпруг — каза й изненаданата Сачи.

— Затова ли нямаш деца? — продължи Юки.

Така е. Изглеждаше странно зряла жена като Сачи да е без деца, а още повече да е неомъжена. Вече беше на осемнайсет. И тя като всички на Нова година беше пораснала с една година.

— Аз не мога да се омъжа — нежно каза Сачи. — Много далече съм от дома. Когато се върна в семейството си, баща ми ще ми намери сватовник.

— Но тогава ти ще си много стара — реши Юки.

Сачи кимна. Думите на детето я изпълниха с неопределен смут.

Но къде беше нейният дом? На този свят всеки имаше своето място. А тя и Таки бяха като бурени, плаващи в езеро, откъснати от корените си, или като ревниви духове, кръжащи между този свят и следващия. Трябваше да се върнат в двореца в Едо или при своите семейства. Не можеха да продължават да се крият и вечно да живеят половинчат живот, независимо от това кои са домакините им.

Всеки ден, понякога с Таки, понякога сама, Сачи вземаше една завивка и излизаше вън на верандата. Седеше и съзерцаваше градината, размишляваше над странната съдба, довела ги тук с Таки, и се опитваше да си представи какво ще е бъдещето им.

V

Скоро след новогодишните празненства, когато украсата беше свалена, за да бъде изгорена, небето посивя и натежа. Едри бели снежинки започнаха да падат — отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо. Когато същия следобед Сачи излезе на верандата, дърветата, камъните и падналият каменен фенер се бяха превърнали в тайнствена гледка с призрачни бели форми, скрити под дебела снежна покривка. Тя се загърна в юргана и потъна в тишината.

Изведнъж се чу шум. Сачи се стресна. Дали не изпука бамбук, огъващ се под тежестта на снега? А може би беше някакво животно или дух. В този край на имението не идваше никой. Това беше нейното тайно място — на нея и на Таки.

— Госпожо — изсъска един глас. — Не се плашете!

Изпод сянката на къщата се появи фигура, увита толкова плътно, че се виждаха само очите й. Приближи, скърцайки по снега, и остави редица от стъпки с плетката на сламените си ботуши. Тези пронизващи черни очи й бяха познати, както и дълбокият гърлен глас. Беше Шиндзаемон.

Сачи скочи и се уви още по-плътно със завивката.

— Господине, това е доста нередно. — Тя говореше тихо и плахо поглеждаше през рамото си. Може би Таки се намираше в стаята отзад и би могла да се включи, изпълнявайки ролята на придружителка. Но стаята беше празна. Не знаеше дали съжалява, или е доволна, че Таки я няма.

— Трябва да ви видя насаме — припряно прошепна той. — Навсякъде слухтят уши.

За миг Шиндзаемон се спря притеснено, пристъпвайки от крак на крак, свел поглед към земята, с ръка на дръжката на меча си. Изглежда, отсъствието на други хора го правеше по-малко самоуверен. Да бъдат заедно сами беше нещо извънредно — мъж и жена, само двамата. Просто такова нещо не се случваше. Дори когато Сачи легна с шогуна, наоколо се навъртаха придворни дами.

— Ние сме безкрайно благодарни на семейството ви, господине — неуверено промълви Сачи.

— Съжалявам — измърмори той. — Сбърках, като ви доведох тук. Беше грешка — ужасна грешка. Обещах да ви защитавам, но се провалих. Мислех, че това място ще бъде като рай. Но сбърках. То не е безопасно нито за вас, нито за нас. Негово благородие даймьото…

Всички ние тук сме поданици на рода Токугава. Но сегашният даймьо… — той снижи още повече гласа си, сякаш дори в тази оградена градина с падащ на едри снежинки сняг можеше да има шпиони.

Сачи напрегна слух и се наведе напред. Бяха толкова близо, че усещаше топлината на тялото му и виждаше как дъхът му издува шала, с който беше увито лицето му. Усещаше лек мирис на пот, примесен с тютюнев дим и прах. От този мирис толкова естествен и суров — по гърба я полазиха тръпки.

— Настоящият владетел е човек без чест. Той отказа да изпрати войска, когато шогунът го помоли за това. Чака да види накъде ще задуха вятърът. Иска да е сигурен, че ще е на страната на победителите. Моят братовчед беше… и е един от неговите съветници. Опитва по всякакъв начин да го убеди да прави каквото трябва, да подкрепи шогуна, но сред съветниците му има силни мъже, които са с Юга.

Братовчед му… Възможно ли е…

— Значи затова сте тук, за да помогнете на братовчед си, така ли?

— Беше глупаво. Ние сме ронини. Тук има хора, които ще ни заловят, ако могат. Но ние тримата, Тораноске и Тацуемон, решихме, че трябва да се върнем.

— Значи насам сте пътували…

— … когато попаднахме на вашия паланкин — кимна той. — Като слуги на Негово величество беше наш дълг да ви защитим. Но също така трябваше да се върнем тук колкото е възможно по-бързо. Мислехме, че тук и вие ще бъдете в безопасност. Но… — намръщен, той не вдигаше поглед от земята. Извън надвесените стрехи се сипеше сняг.

— Вашият братовчед… — смая се Сачи, осъзнала изведнъж думите му. — Искате да кажете… бащата на Юки ли?

С болка си представи грейналото лице на момиченцето. Не посмя да попита повече.

Шиндзаемон присви тъмните си очи.

— Израсли сме заедно. Той ми е като брат. И е добър човек, човек на честта.

— Но сега…

— Сега е в затвора.

Сачи се ужаси.

— Негово благородие предпочете да е на страната на Юга. Братовчед ми е осъден на смърт. Аз се опитвам да го извадя от там. Всеки ден проверявам вратите на затвора. И доколкото знам, все още има шанс.

— Значи заради нас — промълви Сачи с разширени от ужас очи — вие трябваше да пътувате бавно и не можахте да дойдете тук навреме.

Той поклати глава.

— Тъй или иначе щеше да е много късно — промърмори той. — Негово благородие е дал на южняците пълна свобода. Имало е чистки. Южните ронини посичат всекиго, стига да го заподозрат, че подкрепя Севера. Много хора дадоха воля на старите си вражди. Мнозина са затворени или избити; цели семейства са унищожени и имената им са изтрити от регистъра. Досега моето семейство не го закачат, но никой не знае докога.

Той замълча, сякаш за да събере мислите си.

— Като дами от двора на Негово величество тук вие сте в голяма опасност. Ние ви доведохме и наше задължение е да ви опазим. В никой случай не излизайте извън къщата. Ще тръгнем в най-скоро време.

Увлечена от думите му, Сачи се вгледа в единственото, което се виждаше от него — очите му. Една силна ръка лежеше на дръжката на меча му. Дори тук той беше готов за всичко. Отзад наметалото му беше посипано със сняг. Зад гърба му градината грееше в белота. Клоните на дърветата и високият бамбук се превиваха под тежестта на снега.

Настана дълго мълчание.

— Не знам нищо за вас — промълви той. — И тук не е мястото да питам. Знам само, че сте дама от свитата на шогуна. Когато имахме привилегията да ви помогнем, вие пътувахте в императорския паланкин. Като верни слуги на Негово величество наш дълг е да ви защитаваме по най-добрия начин.

Сачи кимна. Струваше й се, че е изпаднала в транс.

— Щом веднъж заминем оттук, поемаме съдбата си в свои ръце — рече тя, спомняйки си коя е и каква е. — Не сте задължени да ни помагате. Но ще ви бъдем благодарни, ако ни посъветвате за условията по пътя.

— Не мога да ви пусна да тръгнете сами — възрази той. — Това е много опасно. Ще ви придружим, щом поискате да си тръгнете.

Очите му бяха променени — сега я гледаше по-открито, дори се усмихваше. Тя би трябвало да изпитва гняв заради дързостта му, но вместо това чувстваше, че се разтапя под неговия поглед.

— Вашите очи — промълви той. — Тесни са като прерийна трева и… са зелени. Тъмнозелени. Прощавайте, но аз съм един груб ронин. Никога не съм мислил, че ще видя някого толкова… Не съм си представял, че ще срещна някого…

Той гледаше в земята и подритваше снега с върха на сламената си обувка.

— Прощавайте — промълви той отново. — Не е редно да говоря на човек като вас по този начин. Но ето ни тук. Сигурно това е съдба. Съдбата, която ни срещна. Свързва ни карма.

Той се намръщи, сякаш съзнавайки, че е отишъл твърде далече.

— Трябва да вървя — промърмори, обърна се рязко, сякаш някой го дръпна против волята му. — Ще ви посетя пак.

VI

Наближаваше празникът на бобената сеитба, отбелязващ първия ден на пролетта, когато леля Сато неочаквано дойде в стаята им. Сачи и Юки четяха заедно и стреснати, вдигнаха очи. Леля Сато дишаше тежко, косата й беше разрошена повече от обикновено.

— Шиндзаемон и господарят Тораноске са тук, мили дами — рече задъхано тя. — Искат да ви видят. Казват, че е спешно. Ако искате, мога да предам съобщение или да съм ваша придружителка.

Сачи каза твърдо:

— Ще се видим с тях. Моля те, бъди ни придружителка!

Двамата мъже и младият Тацуемон чакаха във входното антре, а сабите им се подаваха изпод дебелите зимни пелерини. С тях беше и чичо Сато. Той носеше изгладени панталони хакама, кръглата му глава беше идеално избръсната, а косата — напомадена и свита на стегнато кокче като на истински самурай. В сравнение с него тримата ронини с небръснатите си темета и рошавите конски опашки, вързани с лилава връв, приличаха на диваци.

И изглеждаха намръщени. Но това не беше обичайната самурайска гримаса. Нещо просветваше в очите им, което притесни Сачи.

Тораноске пристъпи напред и се поклони. Сачи беше забравила колко красив мъж е той под едва наболата си брада.

— Какво чухте? — попита тя, съкращавайки общоприетата размяна на любезности. — Как са нещата в Едо?

— Моля, извинете ни за грубостта — бавно промълви Тораноске. — Получихме сведения, но новините са объркани. Може би е имало сражение на юг от Киото.

— Киото? — повтори Сачи и замлъкна.

— Близо до градовете Тоба и Фушими. Все още не знаем много. Чухме, че битката продължила три дни. Били убити и ранени стотици. Северните дружини се били смело, но… Изглежда е имало неподчинение. Нашите хора…

Три дни сражения. По тона му личеше, че северняците са били победени.

Сачи погледна към Шиндзаемон, страхувайки се той да не се издаде за тайната им среща, но Шиндзаемон ставаше все по-мрачен.

— Искате да знаете какво сме чули ли? — намеси се той. Говореше с груб глас на диалекта на Кано.

Беше странно и необичайно да се надникне в света на такива мъже, докато те говорят за война и политика, за неща, за които жените обикновено не чуват нищо. За миг Сачи почувства тайно вълнение, сякаш беше малко момиченце, което подслушва разговор на възрастни.

— Ще ви кажа — обади се той. — На третия ден нашите хора отстъпиха към замъка в Осака за прегрупиране. Събраха се в голямата зала и помолиха господаря Иошинобу лично да ги поведе в бой.

Сачи знаеше, че Иошинобу беше абдикирал като шогун; той вече не властваше над цялата страна. Но все още беше начело на рода Токугава и водач на северните родове, които се биеха, за да си върнат Юга.

— С него начело те знаеха, че ще бъдат непобедими — продължи Шиндзаемон. — Половината от тези мъже бяха тежко ранени. Някои бяха с отсечени крайници. Но всички имаха готовност да се върнат на бойното поле и да се справят веднъж завинаги с предателите от Юга.

— Стига, Шин — обади се Тораноске. — Не забравяй къде се намираш!

— Нека довърша — озъби се Шиндзаемон. — Господарят Иошинобу се закле да е начело на армията на следващия ден. После… — Той замълча, изкривил възмутено устни. — После се измъкна заедно с неколцина от тъй наречените си съветници. Изглежда, има таен проход до пристанището. Когато стигнаха там, дори не можаха да открият кораба им, така че трябва да са се скрили на боен кораб на варварите.

Лицето му беше свъсено.

— Кораб на варварите ли? — с разтреперан глас промълви Сачи.

— Американски кораб. На следващия ден отплаваха за Едо.

— Избягал е! — каза Сачи. Почувства се ужасно. Това беше мъжът, отнел трона на нейния любим господар и повелител. От желание да властва той не се беше поколебал да поръча да го отровят. Това ли беше кроил през цялото време?

Помисли, че го е казала наум, но всъщност го беше произнесла на глас.

Шиндзаемон я погледна.

— Той избяга! — изсумтя той и кимна. — Срамота!

— Стига! — викна чичо Сато. Ръката му беше върху дръжката на меча. — Къде ти е верността?! Това е само слух. Как смееш да го съобщаваш като факт!

— Може би има обяснение — рече Тораноске, опитвайки се да ги успокои и двамата. — Говори се, че господарят Иошинобу планира съпротива за последен път в Едо.

— В момента той е в Едо — подметна Шиндзаемон. — Ти го знаеш, чел си сведенията. Ти също, чичо Сато. Всички му се смеят. „Върна се на бегом, защото го е страх да се бие, и изостави хората си.“

Чичо Сато побесня.

— И ти вярваш на това простолюдие? Осмеляваш се да гадаеш какви са намеренията на господаря Иошинобу?

— Той и на нас не ни е приятел, чичо Сато. Знаеш това много добре — намеси се Шиндзаемон. — Но аз ще се бия за него до смърт. Знам си задължението.

— Значи Северът е победен… — обади се Сачи. Трябваха й убедителни доказателства. Може би ако го повтореше достатъчно пъти, щеше да проумее смисъла на току-що изреченото.

— Това означава, че южняците държат Киото. И целия югозапад — обясни Шиндзаемон.

Настъпи протяжна тишина.

— А Едо…? — бавно се обади Сачи.

— Пълен хаос — отвърна Тораноске. — Няма кой да поддържа реда. Навред върлуват крадци и бандити.

— Войската на господаря Иошинобу идва с кораб от Осака и са се разбеснели, защото не им е плащано — продължи Шиндзаемон.

— Южняците разпространяват листовки, в които пише, че ще има война и хората трябва да напуснат града — допълни Тораноске. — Гражданите са по улиците ден и нощ, извозват вещите си с колички към провинцията.

— А замъкът? — попитаха почти едновременно Сачи и Таки. Сачи си представи двореца, жените и принцесата — скъпата й принцеса.

— Доколкото знаем, обитателите му са в безопасност.

— Има ли сведения?

— Откровено казано, не сме получавали сведения. Но ако беше другояче, щяхме да чуем.

— Южняците ще планират своя напредък — каза Шиндзаемон. — Те разполагат с добри генерали и английско оръжие. Ако превземат Едо, ще стиснат страната за гърлото.

— И никой в Кано няма да им попречи — изръмжа чичо Сато. — След като това желае Негово високоблагородие. Единственото спасение е да се върви на Север — за да се спре техният поход напред.

Той погледна жените, сякаш току-що разбрал, че и те са там.

— Знам, че ние сме само едни глупави жени — обади се леля Сато, — но и ние умеем да се бием. Не забравяйте това!

— Този Иошинобу е хлъзгав като змия — изръмжа Шиндзаемон. — Никой не знае кого всъщност подкрепя, нито каква ще е следващата му стъпка.

 

 

След като мъжете си тръгнаха, Таки остана, за да поговори с леля Сато. Пристигаха вестоносци. Голямата стая се изпълни с гласове и гневни спорове.

Сачи се върна в стаята, взе една завивка и излезе на верандата. Под топящия се сняг се подаваха туфи тъмен мъх и каменни стъпала. Снегът все още покриваше падналия каменен фенер, нашарен с дребни следи от кацали по него птички. Врана изграчи и кацна тежко на едно дърво. Сачи седя, вгледана в призрачните силуети на дърветата, докато небето не притъмня и не настъпи вечерта.

Чу се тих шум. Приближи се фигура — главата и лицето й бяха увити в шал. Смело крачеше около къщата. Пристъпи по снега към нея леко като котка. Изпод наметалото се подаваха два меча. Приближи се до верандата. Объркана, Сачи усети как пулсът й се ускори и кръвта нахлу в лицето й. Тя опря ръка върху полираното дърво и наведе глава.

— Господарю Шиндзаемон — промълви тя остро, ядосана от собственото си смущение.

— Извинете, че нахълтах така — с тих глас промълви той. — Госпожо, трябва да се приготвим и да тръгнем веднага — продължи мъжът, свъсил вежди. Тъмните му очи проблясваха над материята, увита около лицето му. — Това е война, госпожо. Истинска война. Южняците събират своята армия. Жителите на Едо се готвят за обсада. Господарят Иошинобу… Вие знаете за неговите действия и как те объркват и нас, и нашата кауза. Простете директността ми, госпожо. Знам, че сте от двора на Негово величество, но… той е решил да ни унищожи. Прави всичко възможно, за да ни попречи да се защитаваме срещу южняците — неговите врагове. Ние сме объркани, госпожо. Никой не разбира на какво разчита той. Но нас честта ни задължава да се бием за рода Токугава.

Сачи кимна, замислена, въпреки че почти не чу думите му. Беше заради гласа му, толкова дрезгав и груб, толкова дълбок и гърлен, толкова различен от женските гласове. Този глас я изпълни със скрита наслада и накара пулса й да се учести.

Всички се държаха, както се очакваше от тях, и казваха това, което се очакваше да кажат. Но той — не. На него като че ли му беше все едно какво си мислят хората.

— Кажете ми истината — наклони се към него Сачи. — Какво се говори?

— Хората казват, че южняците командват младия император и издават наредби от негово име. Чух, че в последния ден от битката марширували под императорското знаме, наричайки се императорска армия. Обявили са господаря Иошинобу за предател и враг на императора. Затова той отказа да се бие. Но за нас е все едно какво прави господарят Иошинобу. Ние сме се клели във вярност и в дълг към рода Токугава. И ще се сражаваме за тях каквото и да става.

— Южняците са по-големи негодници, отколкото съм си представяла — прошепна Сачи.

— Когато бях малък, мислех, че ще служа на моя господар, без да си задавам въпроси, до края на живота си — каза Шиндзаемон. — Но сега дори не знаем кои са нашите водачи. Как да бъдем верни слуги?

— А вие какво предлагате? — попита тя, свеждайки поглед. Сърцето й биеше лудо. Опита се да успокои гласа си, да говори уверено като дама с нейното положение.

— За момента пътищата са тихи, госпожо — рече той. — В Едо не е по-зле, отколкото където и да било другаде. След пожара замъкът е осигурен — двойно осигурен. Той е непроницаем, гъмжи от войници, това е най-голямата крепост в страната. Ако има безопасно място, то това е замъкът в Едо. Аз и моите другари достатъчно чакахме. Трябва да се върнем на фронта. Колкото по-бързо посечем някой и друг южняк, толкова по-добре. Тръгваме към Едо, за да се присъединим към съпротивата. Ако и вие искате да се върнете, ние ще ви придружим.

Когато живеех тук, бях дете — продължи той, сякаш говорейки на себе си. — Промъквах се в тази градина, за да играя на бой със саби с братовчедите си. Странно е, че пак съм тук.

Той се взираше в лицето й, галеше го с поглед, като че ли искаше да запомни образа й завинаги. Тя се усмихна. Имаше чувството, че тичат отново по полето, като брат и сестра. Но не. Не беше така, съвсем не като брат и сестра.

Той гледаше надолу. Пристъпи напред и й подаде нещо. Без да се замисли, тя протегна ръка и го взе. За миг ръцете им се докоснаха. Тя усети допира с грубата му кожа на боец. После той се обърна и бързо се отдалечи.

В ръката й имаше малко бяло цвете — дива орхидея.

I

Снегът се топеше и под него се показваха острите бамбукови листа и туфите тъмен мъх. Тук-там като малки бели звезди грееха диви орхидеи. Пъпките на сливовите дървета едрееха, а по кичестите клони дори се виждаха по две-три петлистни цветчета в тъмнорозов цвят.

След разговора с Шиндзаемон на верандата Сачи си стегна багажа и беше готова за тръгване. Таки помоли леля Сато да занесе най-евтините от дворцовите й дрехи на един търговец, за да ги продаде или поне да ги заложи. Но тя отказа. Щяла да им заеме пари; все пак те тръгваха с Шиндзаемон, а той й беше роднина. Можели да започнат да се притесняват за заема едва когато нещата се върнат в нормалния си порядък. Но от Шиндзаемон нямаше никакви новини. Мълчанието му ставаше все по-знаменателно.

В къщата животът си течеше постарому. И все пак нещо се беше променило. Дали защото всички крачеха малко по-бързо или говореха по-тихо, или се стряскаха от всяко отваряне на главната врата? Защо всички се ослушваха, сякаш предстоеше да се случи нещо ужасно? Дори внимателната леля Сато изглеждаше неспокойна.

Но мислите на Сачи бяха другаде. Тя отново и отново бъркаше в ръкава си и вадеше дивата орхидея, подарена й от Шиндзаемон. Криеше я там за по-сигурно. Държеше я в ръката си — вече увехнала — и я съзерцаваше. Как само я беше гледал; разбира се, той знаеше, че е неприемливо да се държи по този начин с уважавана жена, още по-малко с дама от нейния ранг. Би трябвало да е ядосана, но тя не беше. Всяка дума, казана от него, звънеше в съзнанието й като камбана, отмерваща часовете. Когато затваряше очи, виждаше лицето му.

Да прекара известно време сама в компанията на мъж беше немислимо за всяка благоприлична жена, а какво остава за нея — обвързаната с покойния шогун до края на дните си. Тя се беше заклела. Не можеше да има по-глупаво нещо от това да си въобразява, че би могла да не се подчини на по-висшестоящите или да тръгне по път, различен от предначертания за нея. По този път я чакаше само нещастие.

Но все пак… беше война. Нещата бяха различни. Никой не знаеше коя е и каква е. Сачи въздъхна. Да можеше да се срещне насаме с Шиндзаемон поне още веднъж, да го попита какво имаше предвид.

Наближаваше часът на змията и слугините отдавна бяха изнесли подносите със закуската, но Юки още не се появяваше за урока по поезия.

Откакто се събуди, Сачи имаше чувството, че нещо не е наред. Далечният шум на къщата й се струваше различен. Вместо обичайните утринни шумове чуваше как хора тичат тревожно, тропат и говорят високо.

Кедрите, извисяващи се над имението, отекваха с меланхоличен стон. Тя потрепна. Счу й се, че някой с раковина зове войската на бой, и за миг се върна в Едо. Но това беше само бухането на бухал.

После вратата се плъзна и се отвори. Юки влетя и падна на колене. От поклона пеперудените опашки на главата й паднаха напред.

— Съжалявам — прошепна тя.

— Какво има? — недоумяваше Сачи. Момиченцето гледаше втренчено с ококорени очи. Кръглото й лице беше бяло и изпито като на призрак.

— Мама… изчезна. Отишла си е у дома, сигурна съм. Но не ме пускат да отида да я потърся. Моля те, помогни ми! — Полагаше усилие, за да запази присъствие на духа като самурай и хапеше треперещите си устни. Последните си думи изрече, хлипайки.

Сачи я погледна ужасена. Отишла си е у дома — какво означаваше това? После си спомни запустялата къща, край която минаха в навечерието на Нова година. Хвана момичето за ръката.

— Защо мислиш, че си е отишла вкъщи, Ю-чан? — попита настойчиво.

— Просто знам. Тази сутрин…

Леля Сато беше по петите й. Лицето й беше замръзнало като маска, непроницаема, сякаш изваяна от камък.

— Стига, Ю-чан — скара й се тя с дрезгав глас. — Просто изчакай! Тя ще се върне. — Стисна гневно устни; тъмните й очи бяха непроницаеми. Вече не беше онази слънчева леля Сато, която Сачи познаваше.

— Трябва да я намеря — не отстъпваше детето. — Ще отида сама, не ме интересува.

Сачи я погледна.

— Ще дойда с теб — рече тя.

Мълчаливо се увиха в горните си дрехи и мушнаха крака в дървените сандали. Сачи излизаше за първи път след Нова година. Топящият се сняг беше разкалял черния път. В краищата на оградите се виждаха купчини мръсен сняг. Момиченцето държеше Сачи за ръката и я дърпаше напред. Отминаха голяма порта, пред която пазеха двама слуги, после — втора. След това стигнаха до порта с дървена табела, на която пишеше „Миябе“. Намираше се на разстояние само от няколко врати, но къщите бяха толкова големи, оградите толкова дълги, че им се стори, сякаш са вървели цял век. В навечерието на Нова година портата беше затворена и залостена. Сега зееше отворена. Момиченцето се откъсна от ръката на Сачи и се втурна напред, преди тя да успее да я спре. Сачи пое след нея. Вместо покрит с чакъл, както беше при Сато, дворът изглеждаше като джунгла от избуяли дървета и храсти, покрити със сняг. Видя детето да си пробива път през храстите покрай къщата и го последва колкото се може по-бързо — газеше клонки, мушкаше се през храстите и стъпваше по камъните. Дрехите й се закачаха в клоните, сякаш се опитваха да я спрат. От дърветата се сипеха шепи сняг, които мокреха облеклото й.

— Ю-чан! — задъхано викаше Сачи. — Чакай!

Но Юки вече се беше шмугнала в страничния вход.

Полуизгнилата врата и няколко от дъските бяха паднали. Стискаше юмруци толкова силно, че усещаше как ноктите й се забиват в дланите. Сачи си пое дълбоко дъх и продължи.

Капаците срещу дъжд бяха плътно затворени. В тъмнината чуваше стъпките на момиченцето и пискливия й глас: „Мамо, мамо!“. Препъваше се и я следваше, вдигайки прах от мухлясващото татами. Краката й затъваха в купчини листа, паяжини се лепяха по ръцете и лицето й. Носеше се всепроникваща миризма на влага и мухъл.

Спря и се заслуша. Гласът и стъпките на детето бяха заглъхнали.

В далечината проблясваше светлина. Сачи се огледа страхливо, очаквайки да види някаква призрачна жена да се носи като дим, да стене и да скубе кичурите на дългата си черна коса. Напомни си, че би трябвало да е самурай, да не се страхува от какъвто и да е смъртен враг. Но на място като това не живееха смъртни.

— Ю-чан? — чу как гласът й трепери в тишината.

Тръгна на пръсти към най-далечната стая. Кепенците, изглежда, бяха отворени. През хартиените врати видя, че стаята е обляна в светлина. На прага се диплеха ленти от коприна, бели като пресен сняг. Погледна отново. Видя върху коприната тъмночервено петно. Точно в средата стоеше облечена в бяло фигура. Беше майката на Юки — полуколеничила, полулегнала с лице към земята. Черната й коса беше разпусната и разпиляна по пода като ветрило.

Юки се беше хвърлила и обвила с ръце майка си, притискаше се към нея така, сякаш никога нямаше да я пусне. Цареше мъртвешка тишина. Въздухът беше пропит с неприятна сладникава миризма.

Въпреки самурайските си тренировки Сачи се втрещи от ужас, сякаш я прониза светкавица. Преглътна, изви глава, затвори очи и пое дълбоко дъх.

В съзнанието си видя майката на Юки да мете стаята, докато не остане и прашинка, видя я внимателно да почиства олтара, да постила коприната върху татамито и да се моли за последен път. Сигурно беше успокоила съзнанието си, беше обвила грижливо дръжката на камата с хартия, беше коленичила и вързала двата си крака при глезените, за да е сигурно, че дори в смъртта ще запази достойнството си. Промушила е с камата шията си с точно и пестеливо движение, изпълнено с достойнство — тихо, без паника, с нещо като тиха радост. Това беше азбучно самоубийство, смърт, с която човек може да се гордее.

Сачи изпита възхищение, почти завист. Като самурай тя знаеше, че трябва да е готова да умре всеки момент. Познаваше добре процедурата. Надяваше се, че когато дойде нейният час, и тя ще може да умре по същия начин.

Въпреки това, виждайки безжизненото тяло пред себе си, почувства ужас, който не можеше да успокои. Някогашната нежна, красива жена сега беше безжизнен труп. Сърцето на Сачи биеше трескаво, почувства, че й се повдига.

Погледа й привлече дагеротип върху олтара в единия край на стаята. В двореца беше виждала няколко портрета върху стъкло, но не беше очаквала да зърне такова нещо в изоставена къща като тази. Оттам я гледаха двама души, мъж и жена, застанали изправени един до друг. Жената беше майката на Юки. Вгледа се в мъжа. Не може да бъде! Нима това е… Шиндзаемон? Главата му беше бръсната по обичайния начин, а косата — свита на самурайско кокче и напомадена. Сачи обаче позна високите му скули, пронизващите очи и решително стиснатите челюсти. Изненадана, Сачи се вгледа по-внимателно. Все пак не беше Шиндзаемон, въпреки че мъжът досущ приличаше на него.

При снимката лежаха два свитъка, вързани с панделки. Единият беше адресиран до чичо Сато, другият — до Юки. Когато Сачи ги вдигна, бележката за Юки се отвори. Беше много кратка.

„Дете мое — пишеше майка й. — Трябва да бъдеш смела. Когато пораснеш, ще разбереш. Не мога да понеса срама от смъртта на баща ти. Мястото ми е до него. Бъди истински самурай и носи гордо името Миябе.“

Юки лежеше толкова неподвижно, че Сачи се изплаши да не би и тя да е мъртва. Но детето захлипа в конвулсии.

Бавно затътриха крака обратно към имението на Сато. Бяха целите в прах, паяжини, кръв и мръсотия. Шиндзаемон беше във входната стая и ги чакаше. Лицето му изглеждаше мрачно. Беше вторачил очи в пръстения под, широките му рамене стояха хлътнали, погледът — посърнал.

Когато ги видя, той изправи гръб. Погледна малкото момиче и промълви:

— Съжалявам.

Юки вдигна очи. Брадичката й трепереше, очите й бяха пълни със сълзи, но лицето изглеждаше като вкаменено. Личеше, че прави големи усилия да не покаже слабост, да не се разплаче.

Сачи никога не беше виждала Шиндзаемон толкова нежен. Изкушаваше се да вземе ръката му и да каже:

— Не си виновен ти. Ти направи каквото можа.

Очите им се срещнаха. Той беше толкова смел, толкова силен. Ако някой знаеше какво да прави, това беше той. Трябваше да му се довери.

— Свърши се — промълви той. — Южняците потеглиха и Негово благородие даймьото на Кано възнамерява да докаже, че лоялността му принадлежи на тях. Като дами от двора на шогуна вие сте в голяма опасност. Ние също. Трябва да тръгнем веднага.

— Трябва да подготвя погребението на майка си — каза Юки, замаяна. Това бяха първите думи, които произнасяше, откакто избяга към семейната им къща. — Да се погрижа за нейната пепел и да се моля за духа й. Аз съм единствената оцеляла от рода Миябе. — Тя се огледа, сякаш беше забравила нещо. Личицето й беше намръщено, очите — зачервени и подпухнали. Но изведнъж изражението й се промени — сякаш се успокои напълно. — Аз трябва да отмъстя за баща си — решително каза тя.

— Те ще те убият, ако останеш тук — обади се Шиндзаемон. — Родът Миябе вече не съществува. Няма род, няма издръжка, няма нищо. Ако останеш жива, ще си по-полезна за името Миябе. Аз обещах на баща ти да се грижа за теб. Трябва да дойдеш с нас.

II

Потеглиха с първата светлина на небето, потъваща в сенките на стените. Бяха се сбогували и изказали своята благодарност предишната вечер; по-безопасно беше да се измъкнат без церемонии. Всички си даваха сметка, че шансовете да се срещнат отново в този живот са малки.

Когато за последен път затвори вратата, Сачи почувства силна тъга. Стаята им в къщата на леля Сато беше тясна и студена, но въпреки това се превърна в нещо като техен дом.

Духаше студен утринен вятър. Жените се увиха по-плътно в дрехите си. Бяха облечени в градски дрехи. Бяха нахлупили ниско над лицата си плоските пътнически шапки, за да крият бледата си кожа и видимо аристократичните си черти. Взеха със себе си само един-два ката дрехи за смяна и всяка по рокля за продаване, ако им потрябват пари. Сачи беше прибавила към багажа си и тайнственото брокатено горно кимоно. Сложиха алебардите си в калъфи. Мъжете яздеха, затъкнали по два меча в поясите си. Но не носеха герб. Нищо не показваше от кой род са, нито на кого дължат вярност.

Планът предвиждаше да се избегне Източният морски път, главното шосе към Едо. Южняците сигурно бяха решили да пратят войската си по този път и той щеше да е пълен с войници. Вместо това мъжете решиха да поемат по пусти странични пътища, докато се отдалечат достатъчно от Кано, а после да стъпят на Вътрешния планински път. Този маршрут беше доста по-дълъг и преминаваше през труден планински терен, но вероятността да се натъкнат на южняшка войска изглеждаше по-малка. Всички от групата бяха наясно, че им предстоеше път през враждебна територия — в устата на чудовището. Някои от именията, през които щяха да преминат, може би принадлежаха на приятели, но вече никой не можеше да е сигурен кой на чия страна е. Като че ли родовете променяха своята васална зависимост с всяка климатична промяна.

Потеглиха към североизточния край на града, посоката, от която идваха злите духове, където се намираха затворът и мястото за екзекуции. Шиндзаемон и Тораноске бяха намерили носачи, хамали и товарни коне за първите няколко ри, докато стигнеха до следващата спирка, а за жените — затворени носилки, които едва ли можеха да се нарекат паланкини. Носилките бяха слаби возила с тънки стени от плетена слама и капаци от твърда тръстика за квадратните отвори, служещи за прозорци. Сачи и малката Юки се люшкаха и побутваха в мълчание. Чуваха скърцането на носещите прътове и джапането в калта на обутите в сламени сандали крака на носачите. Вятърът свиреше през сламените стени и през пластовете памучни дрехи, с които бяха облечени.

Юки повдигна едната щора и се загледа в града, покрай който минаваха. Слънцето още не беше изгряло, но улиците вече изглеждаха оживени. Отначало се движеха покрай високите пръстени огради, опасващи сенчестите алеи на самурайския квартал. После в носилката нахлу силен аромат на дървесен пушек и готвене. Кукуригаха петли, лаеха кучета. Като минаваха през квартала на занаятчиите, се дочуваха слаби и силни удари с чук, до слуха достигаха звуци от рендосване и дялкане, миришеше на загрят лак.

После бавно, но неотменно допълзя нова миризма, която обгърна всичко като мъгла. Беше толкова странна и неприятна, че Сачи занемя. Много години бяха минали, откакто я беше подушвала за последен път, но въпреки това веднага я разпозна. За миг отново се превърна в дете, което играе с другите деца — там, в селото. Спомни си, че някои от малчуганите бяха по-дребни, недохранени, кожата им изглеждаше почерняла от вечната мръсотия и от слънцето. Същата слаба, предизвикваща гадене миризма се беше пропила в дрехите и странните им широкополи шапки. Сачи чу гласа на майка си да звучи в ушите й: „Тази миризма — усещам я по теб. Пак си играла с отрепките. Родителите им търгуват със смъртта. Свестните хора бягат по-далече“. Тя също се беше научила да избягва онези, които вършеха неприемлива за приличните хора работа — щавене на кожи, загробване на животински трупове и извършване на екзекуции.

Таки пътуваше във втората носилка. Човек като нея, живял живот на стайно цвете, никога преди не се беше доближавал до подобни човешки същества. Сачи знаеше, че тя сигурно изпитва ужас, смаяна от мръсотията.

Юки се беше свила до стената на носилката. Изведнъж тя скочи и изкрещя:

— Спри! Спри!

В същия миг Шиндзаемон кресна „Спрете!“. Носачите свалиха носилката на земята. Юки вече изскачаше от нея.

Сачи се наведе напред, после се отдръпна назад, закривайки лице с воала си. Вонята беше непоносима. Беше от гниеща плът и идваше от една костница. През отворената врата на носилката видя чифт огромни дървени врати. Върху стълбове бяха заковани редица странни кръгли предмети. Някои имаха дълга, сплъстена коса като духове. На други, макар и разрошени, още стояха самурайските кокчета. Очите им бяха затворени, но брадите — отпуснати надолу. Там, където би трябвало да са телата им, зееше въздух. Тъмна течност продължаваше да капе от някои срязани шии. Това бяха човешки глави.

Лицата изглеждаха сиви и неподвижни, сякаш от глина, но макар и мъртви, имаха благороднически вид. Под всяка стоеше дъска с името, възрастта, мястото на раждане и престъплението. Потискайки отвращението, надигащо се в гърлото й, Сачи се опита да разбере кой от тях приличаше на образа от дагеротипа. Да се опозориш! Каква по-ужасна смърт за един самурай.

Юки, в своето малко детско кимоно и с вързана на две опашки коса, стоеше редом до едрия як Шиндзаемон с гъстата му вързана на конска опашка коса и двамата, вдигнали лица, се взираха в главите.

Най-накрая Юки кимна.

— Не ми прилича много на татко — промълви тя. Настъпи дълга пауза.

— Един ден аз ще отмъстя за него — добави момичето с тих, но решителен глас.

— Ти си истинска дъщеря на самурай — каза й Шиндзаемон. — Баща ти би се гордял с теб.

III

Нямаше време за губене. Докато напредваха в мълчание, Юки седеше, вперила поглед пред себе си, с каменно лице като онези пред вратите на затвора. Сачи я прегърна. Боеше се, че детето никога няма да проговори отново.

Шиндзаемон и Тораноске яздеха заедно, разговаряйки тихо. Сачи дочу думите им, довеяни от вятъра.

— Наближаваме пропускателния пункт. Може да са южняците.

Тя отмести капака на прозореца и надникна навън. Минаваха, клатушкайки се, по тясна улица между високи пръстени огради. В дъното й имаше масивна дървена порта. Пусна обратно капака и остана мълчалива, осмелявайки се едва-едва да диша. Знаеше, че чичо Сато им беше уредил пътни пропуски — за всеки по дървена плочка с подпис и прогорен печат на властите в Кано. Но дали пунктът се държеше от старата охрана, вярна на шогуна, или мястото им беше заето от южняци? Ако охраната беше от Юга, имаше вероятност да ги арестуват и ескортират обратно до Кано. Изплашена, Сачи си даде сметка, че като нищо можеха да се озоват до бащата на Юки върху портата на затвора.

По покрития със замръзнал сняг чакъл се чуха стъпки и звънтенето на удрящи се една в друга саби и пушки — край носилките се струпаха войници. Чу как Шиндзаемон и Тораноске слизат от конете. В далечината чаткаха приближаващи се копита.

— Ей, Аояма, ти ли си? Добре ли си?

Значи Шиндзаемон познаваше стражите. Бяха му приятели. Сачи въздъхна облекчено.

— Това трябва да са Шин и Тора. Накъде сте тръгнали?

— Към вътрешността на страната — отвърна Тораноске равнодушно.

— Пътувате с жени? Хитър ход. Никой няма да ви заподозре, че сте ронини, ако водите и жени. Значи няма да отивате в Аидзу?

— Ще трябва да почакате малко — обади се друг глас. — Насам идва войска.

През главната дървена порта премина група конници. Някои бяха в пълно въоръжение, което се виждаше под ярките копринени бойни одежди. Студената зимна светлина проблясваше по ножниците, пиките и знамената им. Някои носеха шлемове със застрашителни рога, лицата им бяха скрити зад железни маски, иззад които се виждаха бакенбарди. Въздухът им излизаше на малки облаци, сякаш бяха дракони, бълващи огън; кичури прошарени коси се вееха чак до кръста. Приличаха на демони.

Войници, и то тръгнали на война. Но на чия страна бяха? Сачи реши, че може би ескортират някоя знатна и влиятелна личност, обаче паланкин липсваше, а групата беше само от няколко конници. След тях идваше върволица от товарни коне с огромни денкове, вързани на гърбовете им, и отряд грубовати млади селяни с яки кафяви ръце и обветрени лица, въоръжени с вехти пушки, които й напомниха за стария мускет на баща й, предназначен да защитава селото им от бандити.

— Шин, Тора — извика един от воините. Над бляскавия нагръдник се виждаше напрегнатото лице и гладките страни на младо момче. Значи и те бяха приятели — хората от Кано — и на страната на Севера.

— Закъде сте тръгнали? Няма ли да дойдете в Аидзу?

— От Киото идва усмирителна сила — викна друг. — Ако тръгнете по Вътрешния планински път, трябва да побързате, защото иначе ще ви застигнат. Елате с нас и се включете в съпротивата. Ще се съберем в Аидзу. Ще има голяма битка. Ще пометем предателите от Юга. Ще се прославим!

Едва когато цялата процесия — воини, помощници, знаменосци, слуги, носачи и товарни коне — изчезна зад портата в далечния край на пропускателния пункт, Шиндзаемон и Тораноске подадоха за проверка своите документи. Когато най-после ги пуснаха и бяха готови за тръгване, Сачи подаде от благодарност на младия Тацуемон, адютанта на Тораноске, малко пари за стражите и техните жени.

Вече почти бяха излезли от голямата порта, когато един по-наблюдателен страж извика:

— Гражданки ли казахте? С такава кожа? На мен никак не ми приличат на гражданки!

Изглежда, беше зърнал малката бяла ръка. Сачи спокойно потърси камата си, мушната на сигурно в канията.

— Тук се навъртаха шпиони от Едо и търсеха някакви дами на шогуна. Били изчезнали, казаха — бавно рече войникът.

— Не знам нищо по въпроса — промърмори Тораноске. — Това тук са нашите братовчедки от имението Кано в Едо.

— Нашите пропуски са наред — изръмжа Шиндзаемон. — Ти си гледай твоята работа. Нещата тук бързо се променят. Ще се видим на бойното поле в Аидзу!

IV

Юки остана дълго мълчалива, малкото й кръгло лице беше бледо и напрегнато, пеперудените опашки на главата й не помръдваха. Но после сякаш изведнъж си даде сметка, че напуска дома си завинаги. Впери поглед навън изпод щората и не го отмести чак докато град Кано съвсем се смали. Сачи, изпълнена с облекчение, че напускат този призрачен град, нямаше сили да гледа навън…

Пътищата изглеждаха доста по-диви в сравнение само с няколко седмици по-рано, когато пристигнаха в Кано. Бяха целите в коловози и ями и осеяни със скъсани сламени сандали. Никой не си беше правил труда да събира конските фъшкии и те лежаха на купчини по земята. По краищата растяха туфи прерийна трева, а с отчупени клони беше обозначено разстоянието. Много от селата бяха обградени с временни огради от колове и групи селяни ги пазеха с пушки, бамбукови пики и колове.

Отначало минаваха през оризища и зеленчукови градини, в които тук-таме се виждаха петна замръзнала кафява почва. От мръсния сняг се подаваха оризови стърнища. Раздърпани купи сено, покрити със сняг, стояха в краищата на нивите. Пътят беше обграден с дървета; от време на време те се добираха до село или покрита със слама спирка, предлагаща чай и закуски. На хоризонта планините се издигаха като нащърбени зъби.

По обяд спряха в един хан да починат. Ханджийката ги огледа от горе до долу.

— Вие доста приличате на главорези, но щом пътувате с жени… — каза тя, преди да ги пусне вътре.

Да пътуват заедно беше еднакво удобно както за мъжете, така и за жените. Може би затова я беше потърсил Шиндзаемон. Кой знае защо тази мисъл караше Сачи да се чувства изоставена. Във всеки случай сега, когато бяха заобиколени от придружители, а жените — скрити в носилките, нямаше начин да си разменят нита дума.

В началото Тораноске и Тацуемон яздеха отпред, докато Шиндзаемон имаше грижа за опашката, но щом се отдалечиха достатъчно от града, Тораноске изостана отзад. От време на време Сачи дочуваше откъслеци от разговор. Много важно е да знаем какво става, мислеше си тя. Имаше и известна сладост в това да чува дълбокия глас на Шиндзаемон, въпреки че не смееше да го признае дори и пред себе си.

— Този управител на затвора е глупак — каза Шиндзаемон. — Трябваше да му взема главата. Но сега е много късно. Обяснение или подкуп — нищо не можа да го склони. Сигурно имаше начин. Трябваше да нахлуя вътре и да го потърся лично.

Сачи реши, че говори за бащата на Юки.

— Ти направи каквото можа, Шин — обади се Тораноске. — Предстоят доста убийства. Времената са кървави. Нека да направим всичко по силите си, за да можем да умрем в битка.

Настъпи дълга тишина. Звънтенето на саби, хрущенето на конските копита по замръзналата земя и ритмичният глух тропот от краката на носачите ехтяха зловещо силно в мразовития въздух.

— Разбра ли за какво говореха в пропускателния пункт? — неочаквано попита Тораноске.

— Нямаше как да не го чуя. Избягал е от замъка в Едо.

Сачи беше полузадрямала, свита заради студа, докато мизерната носилка напредваше, полюшвайки се. Но когато чу да се споменава замъкът в Едо, мигом се събуди.

— Потърсил убежище в храма Каней-джи. Приел духовен сан.

Почувства горчивината и възмущението в гласа на Шиндзаемон. Можеха да говорят единствено за господаря Иошинобу.

— Духовен сан, така ли? По-скоро се крие. Чул е, че южната армия е тръгнала на поход, насочвайки се към Едо. Той се предава още преди да са пристигнали! И се нарича самурай?! За този човек ли ще си дадем живота?

— Нямаме избор — отвърна Тораноске. — Ние сме слуги на рода Токугава от поколения наред. Ние не се бием за него; бием се за рода Токугава и за северната кауза. Трябва да мислим и за честта си, Шин. Трябва да се бием, това е наш дълг. До смърт. Няма значение кой е шогунът и какво прави той. Ние сме длъжни да се опълчим на южните родове. Те ламтят за власт. Те ще убиват, ще палят и ще превърнат цялата страна в пепелище, ако решат, че това е начинът да я притежават. Казват, че искат да прогонят чужденците, а се бият с английско оръжие. Трябва да бъдат спрени.

Разговорът стана неразбираем. Изглежда, бяха минали по-напред. После вятърът отново донесе гласовете им.

— Знаеш ли, че южняците се наричат императорската армия? — дочу дълбокия глас на Шиндзаемон. — Сега твърдят, че императорът е нашият истински повелител, и всеки, който му се съпротивлява, е предател.

— Голяма част от знатния елит изчаква да види накъде ще задуха вятърът. Един по един те преминават на страната на Юга. Никой не иска да го нарекат предател.

— Не можем да победим. Ако постъпим достойно и защитим нашия господар, накрая ще ни лепнат етикет „предатели“!

— Да, ако Токугава загуби. Ние просто трябва да положим усилия, за да не се случи това. Ако родът Токугава падне, ще падне и правителството. Ще се срути цялата страна. Тогава омразните чужденци ще докарат армиите си и ще ни превземат. Те са като мухи на мърша.

Сачи се опита да проумее всичко това. Щом господарят Иошинобу е напуснал замъка и южняците напредват, какво е станало с принцесата и с Всесилната? Те никога не биха избягали, никога не биха позволили да ги заловят живи. Несъмнено изчакваха и точеха камите си. И какво имаше предвид войникът от пункта, като каза, че шпиони търсели дамите на шогуна? Единствено, че търсят нея — държанката на покойния шогун. Потрепери от тази мисъл. После си спомни за своето обучение. Успокои ума си, облягайки се върху стоманената сърцевина в себе си. Не бива никога да забравя, че е воин, жена от лед и огън, съпруга на мъж от рода Токугава.

— Тази твоя луда експедиция, Шин — Тораноске говореше по-тихо, но тя успя да долови думите му. — Разбира се, пътуването с жени е добра хитрина. Но право в устата на южняците, и то само ние тримата? По прищявка на някакви празноглави придворни дами? Защо изведнъж започна да се интересуваш от жени? Така губиш силата си. Който се навърта твърде много край жени и деца, сам става жена. Трябва да се отървем от тях, преди всички да сме се размекнали!

 

 

Вечерта спряха в паянтов хан в края на едно село. Докато жените излязат от носилките, мъжете бяха изчезнали заедно с носачите.

Сачи бавно изправи гръб, опъна краката си, после вдигна полите на кимоното си. От дългото возене в носилката всичко я болеше. Избърса с ръкав лицето си и се погледна в едно огледало. Порцелановата й кожа беше мръсна. По гладките й страни личаха следи от кал, а черната й коса беше разрошена и посивяла от прах.

Таки се протягаше и разтриваше тънкия си врат.

— Така съм се схванала — измърмори тя.

С големите си очи, остра брадичка и благороднически черти присъствието й тук, в това затънтено място, изгледаше дори по-абсурдно и от Кано. Сачи й се усмихна. Тя извади гребен от ръкава си и започна да реши косата на Таки и да прибира палавите кичури на мястото им. Където и да отидеше, независимо на колко далечно и чуждоземно парче земя, знаеше, че Таки ще тръгне с нея. Мисълта, че има толкова вярна приятелка, я успокояваше.

Стаята беше тъмна, задушна и мръсна и много по-малка от стаята им в Кано. Една съсухрена ханджийка им сервира дроздове, печени на шиш, консервирани зеленчуци и месо от глиган.

— Казваме му планински кит — рече жената, докато поднасяше глигана. — За да можем да го ядем и пак да сме добри будисти.

Но жените нямаха никакъв апетит, особено за такава непозната храна.

— Чудя се какво ли става в Кано — рече Юки, когато останаха сами. Детското й лице изглеждаше тъжно. В очите й се четеше нещо ново — сякаш изведнъж й се е наложило да порасне.

Жените седяха мълчаливо. Те също се измъчваха от тази мисъл.

По-скоро за да успокои себе си, отколкото по друга причина, Сачи започна да разказва на Юки за своето село — за буйната река, за изгряващото над планината слънце, за покритите с плочи покриви, за горите, където беше играла като дете. Описа нежното, уморено лице на майка си, големите работливи ръце на баща си, старата къща с полирания дървен под. Не беше си давала сметка колко копнее да ги види отново, тези скъпи познати лица.

Селото би трябвало да е много близо, мислеше си тя. Намираше се на Вътрешния планински път, някъде в планините Кисо. Дали нямаше да преминат право през него?

Изведнъж й стана ясно — сякаш мъглата се беше вдигнала. Тя не искаше да върви в Едо или поне не веднага. Искаше да отидат в селото й — тя, Таки и Юки. Можеха да се скрият там. Щеше да е безопасно, значително по-безопасно, отколкото в Едо. Южняците не биха се занимавали с такива малки селища. Селото щеше да стане тяхно временно убежище.

Това беше единствената й възможност да си отиде у дома. Щом веднъж нещата се успокояха, тя щеше да се върне в двореца и да се усамоти до края на живота си. Нали беше държанката на покойния шогун; от това никога не можеше да се отърве.

Знаеше, че е рисковано да се връща в селото. Нямаше представа какво е станало след нейното заминаване и дали селото изобщо все още е там. Не беше сигурна къде точно се намираше то. Знаеше само, че трябва да отиде тъкмо в него.

V

При град Митаке стъпиха на Вътрешния планински път. Пред себе си виждаха изправящите се възвишения.

— Оттук тръгваме пеш — каза Тораноске. — Скоро ще стане прекалено стръмно за носилките. А и привличат доста внимание.

Пътят водеше направо в планината, криволичейки и изкачвайки се между ронливи вулканични зъбери и остри скали, извисяващи се към облаците. Следобед стигнаха пропускателен пункт Хосокуте. Около града имаше ограда от колове, стражи проверяваха пътниците на портата. Двайсет войници, въоръжени с пушки, приближиха по хрущящия чакъл. Жените се бяха погрижили лицата им да бъдат добре скрити в шаловете. Тях пуснаха без много суетня, но мъжете разпитваха дълго.

Сачи стоеше в единия край на двора и се опитваше да не привлича внимание.

— Кано ли каза? — чу да разправя един офицер. — Ние знаем всичко за вас, хората от Кано. Доста неприятности ни докарахте.

— Не мога да ги разбера тези политически неща — изсумтя Шиндзаемон на най-глух Кано диалект. — Трябва да ескортирам тези жени. Имат роднини във вътрешността на страната. Просто следвам нарежданията.

— Така ли? — попита офицерът и повдигна вежди. — Добре ще направите, ако внимавате. Императорската войска е потеглила. Ако ви настигне, се пригответе да ги убедите, че сте на тяхна страна.

— Тези стражи се огъват накъдето духа вятърът — промърмори Шиндзаемон, след като вече преминаха поста. — Обзалагам се, че преди няколко дни са били с шогуна. А сега са верни на империята. Ще продължим по най-добрия възможен начин. Гледайте, преди да са ни задали твърде много въпроси, да им сторим някаква вреда.

Непосредствено зад редицата очукани ханове се издигаха планините — веригата от зъбери стигаше небесата. Таки и Юки ги гледаха със зяпнали уста, но за Сачи те не бяха по-невероятни от хребетите над родното й село. Като дете тя се беше катерила край подобни върхове по-безгрижна и от планинска маймуна.

Пътят минаваше през гори с дървета без листа в подножието на скалата. Плоските камъни, покриващи пътеката, бяха целите в лед и сняг. Таки и Юки пристъпваха напред, като се спъваха и хлъзгаха, спираха все по-често, за да си поемат дъх. В града със стражите си бяха купили специални сламени обувки за сняг с шипове, за да не се пързалят по пътеката, но въпреки това изкачването беше коварно.

Отначало Сачи вървеше бавно като тях. Когато спря да си поеме дъх, ги видя да седят уморени по пътя далеч под нея. Тораноске и Тацуемон стояха търпеливо и ги чакаха да поемат отново.

В планината след толкова години! Въздухът беше чист и свеж. Започна да възвръща краката си на планинец. Пристъпваше ритмично, чувствайки как хладният въздух изпълва дробовете й.

Далеч напред Шиндзаемон водеше групата. Той препускаше без усилие по стръмната пътека и беше като лисица с бухналата си коса и страховити черни очи, а може би и като мечка. Човек имаше чувството, че вече е напуснал клетката на подредения самурайски свят в Кано. Отново беше стъпил на пътя, готов за действие.

С няколко бързи крачки Сачи го настигна. Той я погледна, стреснат, присвил дръпнатите си очи под гъстите вежди. Широкото му скулесто лице изглеждаше загоряло от дните, прекарани навън под зимното слънце. Брадата му беше набола и потта му миришеше силно. Не беше парфюмиран като царедворец.

От изкачването Сачи се задъха. Когато го погледна, почувства как кръвта нахлу в лицето и бузите й се зачервиха още повече.

— Изкачването е дълго — каза той, свъсил вежди, сякаш тя беше непослушно дете. — Четири ри, така казаха долу в града. И целият път е стръмен. По-спокойно.

Сачи отмести очи. Почувства как косъмчетата по врата й отзад настръхват, а дълбоко в стомаха си долови нещо като страх. Сърцето й биеше силно и не само от редкия въздух.

Бяха сами. Тя съзнаваше колко погрешно е това, но вече беше много късно да се безпокои за приличието — много късно за каквото и да било. За този случай беше копняла. Искаше да го попита толкова много неща. Това цвете — за какво й го беше дал? Само защото е недостижима или имаше още нещо?

Сачи повдигна очи. Шиндзаемон я гледаше, сякаш и той изведнъж беше разбрал важността на мига. Стояха така, а облаците плуваха покрай тях и сенките в планината се променяха.

Той й протегна ръка.

— Да вървим заедно — каза най-после.

Изкачването беше трудно, но Сачи почти не виждаше пътя. Тя усещаше само близостта на неговото тяло, звука от дишането му. В тишината почти чуваше ударите на сърцето му.

Колкото по-високо се изкачваха, толкова по-дълбок ставаше снегът. Духаше остър вятър. Краката на Сачи бяха ледени, но тя почти не забелязваше това. Спря и се огледа. Равнината се простираше под тях, мрачна и тъмна, осеяна с бели снежни петна. Тук-там се издигаха хълмове. В далечината над облаците проблясваха снежни планински върхове.

— Планината Хакусан — рече Шиндзаемон. Той протегна едрата си ръка и я посочи. Кожата му беше златиста, пръстите — прави и силни, покрити с черни косъмчета. — И планината Ибуки. А там, виждаш ли ей там? Това е морето. Ей чак там — онова, което проблясва? Това е Киото.

Сачи засенчи очи с ръка и се загледа напрегнато.

Най-после стигнаха най-високата точка на прохода. На крачки от върха имаше чайна, където се приютиха, стопляйки ръцете си до откритата камина. Острата миризма на горящ чам изпълни ноздрите им. Малката колиба беше пълна с пътници. Огънят пукаше и пушеше, чашите с чай потропваха, чуваха се разговори. Но всичко това й изглеждаше много далечно. За няколко безценни мига Сачи и Шиндзаемон бяха свободни — свободни от своите семейства, своя дълг, задължение, дори своя социален ранг. Бяха на върха на планината само те двамата и носещите се под тях облаци.

— Къде се научи да ходиш така? — попита Шиндзаемон. Вече не беше намръщен, на лицето му грееше усмивка. Очите му просветваха безстрашно, сякаш вече нищо нямаше значение. — Не в замъка Едо, това е сигурно.

— Бях забравила колко жива се чувствам в планината — тихо промълви Сачи.

Той взе малката й ръка в своята голяма и груба длан като някакво рядко съкровище. Тя седеше мълчаливо, усещайки кожата му върху своята. Значи и той изпитваше същия копнеж нещата да бъдат различни. И също така разбираше, че това е невъзможно.

Какво му готвеше бъдещето? Смърт, славна смърт в сражение. А ако случайно оживееше, родителите му със сигурност вече му готвеха сватба. Той беше една малка мравка в мравуняка, пчела, жужаща край кошера. Не можеше сам да определя своята съдба. Беше облякъл плаща на ронин, на страничен човек, но в края на краищата принадлежеше на своето семейство, на своя род и на своя град.

А що се отнасяше до нея — къде беше нейното семейство, род и град? Тя можеше да си представи живота му и различните пътища, по които той би могъл да премине, но за нея Шиндзаемон не знаеше нищо.

— Коя си ти, Сачи? — попита той. Гледаше я с дръпнатите си очи, които сякаш проникваха дълбоко в нея. По лицето му пробяга хитра усмивка.

Откакто бяха напуснали Кано, изглеждаше по-ведър, сякаш тежестта от ужасните събития през последните няколко дни постепенно се смъкваше от раменете му.

— Защо да ти казвам? — подразни го тя.

От разредения въздух се чувстваше безгрижна. Какво значение имаше дали я познава или не? И без това той щеше да научи, и то много скоро.

— Има едно село в района на Кисо, недалеч от тук — тихо каза Сачи. — Там съм израснала, там живеят родителите ми. На Вътрешния планински път. Ще минем право през него. Ние искаме да спрем и да останем там — аз, Таки и Юки. Там за нас е най-безопасно.

Почти мигновено Сачи се изплаши, че е направила ужасна грешка, но беше късно да си вземе думите обратно. Погледна го, зачудена как ще реагира горд самурай като него, щом научи, че тя е само една проста селянка.

Очите му се разтвориха широко.

— Село? — промърмори той недоверчиво.

— Моите родители са селски самураи — приемните ми родители, по-точно. Но дълги години служих в замъка в Едо. — Искаше й се да му каже, че е осиновена дъщеря от рода Суги, знаменосци на даймьото от Огаки. Но тя беше повече от това, много повече. Тя беше вдовицата Шоко-ин, любимата държанка на покойния шогун — тайна, прекалено опасна, за да бъде разбулена.

Шиндзаемон я гледаше, сякаш я виждаше за първи път. После на устните му се появи усмивка, която огря цялото му лице. Той обърна ръката й и нежно прокара твърдите си пръсти на сабльор по нейната мека бяла длан.

— Мислех, че стоиш високо над облаците — промълви тихо той. — Че си придворна дама. Мислех си, че ще мога единствено да ти се възхищавам от разстояние. Но ти не си! Ти си човешко същество като мен.

Той се наведе напред.

— Ти си като Момотаро — рече той.

Сачи се усмихна плахо. Момотаро — Малкото прасковено момче. Баба й често й беше разказвала тази приказка за стария дървар и неговата жена, които се молели на боговете за дете. Един ден старицата перяла дрехи на реката, когато към нея се задала огромна праскова. Когато я срязала, отвътре изскочило красиво момченце.

Може би Шиндзаемон е прав, помисли си Сачи. Може би донякъде приличаше на Момотаро. От край време си знаеше, че е различна от всички останали. Също като нея и Момотаро не останал в селото си. Пораснал и тръгнал да се бие с великаните. Но на края на приказката след последното му приключение, когато всички великани били мъртви, той се върнал и открил, че старият дървар и неговата жена го чакат, копнеят да го видят — така както и нейните родители сигурно копнеят да видят нея.

Дълги години си беше спомняла за селото с копнеж; сега започваше да разпознава пейзажа и разбираше, че е близо до дома. Предишната вечер знаеше със сигурност, че иска точно това, а сега изпитваше колебания. Щом влезеше в селото, Шиндзаемон щеше да продължи по пътя си към Едо и тя нямаше да го види никога повече. Точно когато започваха да се опознават, трябваше да се разделят.

Слънцето беше залязло. Леденият вятър пронизваше малката колиба. Тя трепереше. Шиндзаемон погали с пръст бузата й.

— Като праскова — промърмори сякаш на себе си.

Взира се в нея сякаш цяла вечност. После се огледа, сякаш изведнъж разбудил се от сън. Лицето му се смрачи. Пусна ръката й.

— Какво направи с мен? — изпъшка той. — Ти превръщаш живота в нещо ценно. А аз трябва да съм готов да умра. Как мога да се бия, ако се чувствам така?

През вратата на чайната Сачи видя как техните приятели се мъкнат по заснежената пътека към тях, последвани от редицата носачи с големи денкове върху гърбовете си. Шиндзаемон я погледна.

— Аз би трябвало да съм мъж и воин. Може би Тораноске казва истината. Да се смесваш твърде много с жените, те превръща в жена. Ако баща ми ме хване, ще се самоубие от срам.

Сачи преглътна трудно. Гърлото й гореше и очите й се напълниха с парещи сълзи. Не заслужаваше толкова жестоки думи. Вдиша няколко пъти и се опита да успокои ударите на сърцето си. Трябваше да се стабилизира, да бъде готова за срещата с Таки и Юки.

Разбира се, Шиндзаемон с право я отблъскваше. Беше глупаво да си помисли дори и за миг, че животът им би могъл да бъде друг. Острите му думи щяха да направят раздялата по-лека. По-добре беше така — да забрави изобщо, че нещо се е случило.

 

 

Пътят надолу от прохода беше отвесен. Сачи вървеше с Таки и Юки, държеше ги за ръцете и им помагаше на най-стръмните места. Срамуваше се, че ги беше оставила, че се беше предала на чувствата си. Вече не е дете. Знае много добре, че не е свободна.

Очакваше Таки да я смъмри, загдето си позволи да остане сама с мъж. Но Таки не каза нищо. Изглежда, тя дори не беше забелязала, че Сачи я е нямало.

Вгледа се в нея настойчиво. Беше потънала в собствените си мисли и чувства и не й обръщаше никакво внимание. Самата Таки сякаш сънуваше. Лицето й грееше, големите й очи пламтяха. Сачи никога не беше я виждала толкова хубава и оживена. Чертите на лицето й изглеждаха по-меки и по-женствени. После забеляза как тя плахо поглежда към Тораноске и се изчервява всеки път, щом той я доближи.

 

 

През остатъка от деня вървяха мълчаливо и колкото е възможно по-далече от главния път. Сачи внимаваше да не настига Шиндзаемон. Понякога крадешком поглеждаше към едрия му гръб, губещ се по пътеката, и се чудеше дали той няма да погледне назад към нея. Но той не се обръщаше.

Вече наблюдаваше Таки — как поглеждаше към Тораноске и свеждаше срамежливо големите си очи, когато той се окажеше наблизо. Тораноске беше много красив с фините си черти и коса, прибрана на гъста конска опашка. За мъж, прекарал голяма част от живота си на война, кожата му изглеждаше доста нежна и нямаше загар като тази на Шиндзаемон. Той беше истински самурай — мускулест, добре възпитан и много любезен. Но винаги се държеше на разстояние. Имаше и още нещо, което го правеше въплъщение на самурайския дух. Тацуемон беше винаги до него. Даже през нощта излизаха заедно.

Сачи не им беше обръщала особено внимание преди. Не беше нейна работа да го прави. Но сега не можеше да не забележи как Тацуемон гледа благоговейно своя господар.

В това нямаше нищо изненадващо. Връзката на Тораноске с Тацуемон беше видима за всеки. Тя изглеждаше толкова очевидна, че не си струваше изобщо да се отбелязва. Като самурай от класическия вид Тораноске живееше живота си сред мъже и искрено вярваше, че контактът с жени ще го направи мек като жена. Но дали Таки знаеше това? Може би чувствата й я заслепяват за онова, което е ясно за всички други, мислеше си Сачи. Връзката между Тораноске и Тацуемон беше такава, каквато всички очакваха — тя не заплашваше обществените норми и не можеше да предизвика никаква санкция. Колкото и близки да изглеждаха, това нямаше да попречи на сватбените планове на семействата им за тях.

Сачи и Шиндзаемон обаче трябваше да крият срещите си. Именно техните чувства надхвърляха границата, а не тези на Тораноске и Тацуемон.

VI

На следващото утро още призори в съня на Сачи нахлу дрезгавото кукуригане на петли. Докато крачеше през едно село по високото плато, усети във вятъра мирис на дим и чу ромон на поток, който течеше покрай пътя. Почувства вятъра в косите си, видя как слънчевата светлина играе по скалите и разбра, че почти си е вкъщи.

Но защо хората изглеждаха толкова бедни и дрипави? Защо тичаха след тях, обърнали сламените си шапки наопаки като кошници и молеха да им хвърлят милостиня? Бяха слаби и кокалести като скелети, гледаха втренчено, а страните им изглеждаха потъмнели и хлътнали. От време на време се чуваха звуци на флейта и удари на барабани. Гласове тананикаха онзи странен натрапчив припев: „Кого го е грижа? Кого го е грижа?“.

Отвред се чуваха слухове, че южняците се приближават. Шиндзаемон, Тораноске и Тацуемон взеха предпазни мерки и се облякоха като слуги. Прибраха дългите си саби в куфарите, които носеха носачите, заедно с женските алебарди, така че си оставиха за самозащита само късите саби.

Почиваха си в един хан следобед, като топлеха ръцете си на откритото огнище, когато дочуха двама души да си говорят.

— Щом видя герба на шогуна, винаги се насълзявам — каза единият.

Сачи го погледна. Беше млад човек с кръгло, простодушно лице, изпъкнали очи и естествено държание. Малко приличаше на риба балон. Въпреки че носеше селски дрехи, не говореше като селянин; в тези времена никой не можеше да е сигурен кой какъв е. По всички ханове бяха разлепени съобщения, забраняващи да се говори за политика, независимо дали спорят пиячи на саке или си приказват жени и деца. Но кой би могъл да наложи такова правило?

— Малко е късно за това — обади се другият, по-възрастен мъж с пълно лице и малки зорки очи. Той също беше облечен като селянин, но ръцете му изглеждаха прекалено месести и чисти, за да заблуди когото и да било.

— Наистина ли мислиш, че новото правителство ще се справи? — попита първият. — При шогуните поне знаехме къде се намираме. Страната беше мирна. Можехме да си вадим хляба. Тези южняци ни тикат към ръба. Какво им дава право да ни командват? Тяхното оръжие, нищо друго… — Той млъкна и бързо се огледа. В стаята цареше тишина.

— На коя страна си тогава? — попита по-възрастният с лека заплаха в гласа, вперил настоятелно поглед в младия. Сачи се зачуди дали той не е шпионин, който слухти за предатели на южняшката кауза.

— На императора, разбира се — бързо отвърна младият. — Но подкрепям също и шогуна.

— Те искат главата на господаря Иошинобу — обади се грубо по-старият. — Нали знаеш. Господарите от Юга казват, че той е предател и трябва да му се посече коремът. Ти внимавай какво говориш! Най-сигурно е изобщо да нямаш мнение.

Сачи замръзна — сякаш ледено острие се заби право в сърцето й. Ако планираха да убият господаря Иошинобу, щяха да поискат да унищожат цялото му семейство. Какво щеше да стане с принцесата и с трите хиляди жени в замъка? Те всички бяха слуги, всъщност роднини на шогуна. Ами самата Сачи? Като държанка на неговия предшественик тя официално беше тъща на господаря Иошинобу, макар никога да не бяха се срещали.

Слава Богу, че само Таки знаеше коя е Сачи в действителност. Дори мъжете не подозираха нищо повече от това, че е дворцова дама и двойничка на принцесата. По-важно от всякога беше да запази своята тайна.

 

 

Привечер малката група уморено стъпи на поредния проход. Спряха се задъхани и избърсаха чела. Пред тях се простираха чак до хоризонта избледняващи планински хребети.

Сачи беше забелязала нещо да проблясва далече долу. Продължи да го търси, взирайки се през дърветата. Беше река, криволичеща към долината между остри сиви скали. Можеше ли това да е… Кисо?

— Таки, Ю-чан — викна тя. — Вижте!

Толкова дълго беше отсъствала, че вече бе започнала да се съмнява дали реката наистина съществува, или тя просто си я е въобразявала. Спря и се заслуша, опитвайки се да чуе ромона й по пътя надолу от планината, водите й преливаха от топящия се сняг. Почти усещаше пръските й по кожата си. В съзнанието си плуваше, гмуркайки се през студената вода като риба с малкия Гендзабуро, водача в техните детски приключения, и малката грозна Мицу. Гендзабуро беше заминал да воюва, а Мицу бе станала майка; и двамата не бяха в селото.

Имаше и още нещо. Откъм долината зад тях ясен като камбана в планинския въздух долиташе екот, подобен на далечна гръмотевица. Ставаше все по-силен и по-силен. Заприлича й на звука, с който някои даймьо и техните процесии навремето приближаваха към селото — тропот от маршируващи крака. Имаше и още нещо — мъжки гласове. Ако беше песен, която крещяха, не приличаше на нищо познато.

После тя ги видя. От край до край долината, от която току-що бяха дошли, беше пълна с хора. От речния бряг до гората, която опираше до пътя, маршируваха мъже. Не беше виждала никога толкова много на брой, дори когато минаваше голямата процесия на принцесата. Прииждаха неуморно като хлебарки или голяма приливна вълна, заляла долината.

Войници. Южняци. Дори различи коне, които теглеха топове.

— В гората! — просъска Тораноске. — Ще дойдат тук много скоро. По-добре да ги оставим да минат. Те са животни. Жените и децата просто нямат шанс.

Другите пътници вече се губеха в гората. За миг пътят се опразни. Сачи, Таки, Юки и тримата мъже се промъкнаха в храстите, спъвайки се в камъни, скали и буци неразтопен сняг, докато се поотдалечиха от пътя. После се снишиха и зачакаха. За малко звуците от стъпки и песента позаглъхнаха, тъй като войниците бяха навлезли в планински пролом, но после започнаха да стават все по-силни и по-силни, докато земята не затрепери.

Стъпките от крака и копита, дивото цвилене на коне и тътенът от топове продължи с часове. През дърветата се мяркаха знамена и хоругви, плющящи на вятъра. Голям барабан биеше във варварски ритъм. Песента на войниците звучеше зловещо, съвсем не като звучните мелодии на жените, изпълнявани на шамисен и кото или като буйните ритми, които се танцуваха по празниците. След малко Сачи започна да долавя думите:

Мия-сама, мия-сама…

Величество, величество, пред августейшия ти кон

какво се вее толкоз гордо?

Токо тон яре, тон яре на!

 

Нима не виждате брокатените флагове,

които означават заповед за наказание

на всички врагове на двора?

Токо тон яре, тон яре на!

„Наказание на всички врагове на двора…“ Как смееха да отправят подобни заплахи? А те двете с Таки, членове на истинския двор, бяха принудени да се крият в храстите, докато тези главорези от Юга дефилираха като завоеватели, обявявайки се за господари. Унижението беше непоносимо.

Шиндзаемон се пръскаше от гняв и омраза.

— Стига — тихо промълви той. Шумът беше толкова голям, че и без това никой не можеше да го чуе. — Плашим се като жени. Нека само да се добера до тези южняци. Ще им изтръгна гръкляните.

— Не ставай глупак, Шин — просъска му Тораноске. — Искаш да умреш на пътя като куче ли? Нас ни чакат по-големи битки. Запази саможертвата си за Едо.

Когато пътят най-после опустя, слънцето беше слязло ниско в небето и облаците се оцветиха в кървавочервено. Един по един пътниците започнаха да излизат изпод дърветата. Бяха гладни и мръсни, изподрани и схванати от неподвижното продължително клечане. Те обаче знаеха, че това е само авангардът. Скоро щеше да ги настигне още войска.

На пропускателния пункт в Шинчая им казаха, че новата част се очаква на следващия ден. Малката група продължи напред с наведени глави и погледи в земята. Пътят беше утъпкан и с коловози, а паважът изпотрошен. Вратите на някои от хановете зееха разбити. Нямаше никаква храна. Войниците бяха отмъкнали всичко. Накрая намериха един хан, където пиха чай. Бяха благодарни, че можаха да се подкрепят.

На следващия ден потеглиха още преди съмване. Искаха да изминат колкото могат повече ри, преди да ги настигне следващият отряд войници. Жените вървяха отпред, следвани от носачите с куфарите. Мъжете бяха най-отзад, така че всеки, когото срещнат, да си помисли, че са слуги.

Намираха се на пуст отрязък, дълбоко в гората, когато видяха редица от хора, препречили пътя им. Чупеха се клони и пукаха сламени сандали, а откъм дърветата излизаха още и още. Бяха двайсет или трийсет души в мръсни униформи с невчесани коси и широки, плоски лица. Някои носеха саби, други пушки. Трети — колове и тояги.

Южняци, помисли си Сачи. Ронини!

Стомахът й се сви от страх, по гърба й полазиха тръпки. Сърцето й заби силно. Дишането й стана плитко и учестено. Бръкна за камата си в широкия колан и уви лицето си с шала. Знаеше, че Шиндзаемон и Тораноске, а вероятно и младият Тацуемон владеят отлично оръжието. С очите си видя как лесно я спасиха, когато беше в паланкина. Но този път имаха само къси саби, а и войниците бяха далеч по-многобройни.

Те сгъстиха строя си, за да препречат напълно пътя им. Един пристъпи към Сачи с хитър поглед. Приближи лицето си до нейното и се ухили, разкривайки пълната си с криви зъби уста. Миришеше странно на кожа. Тя се дръпна, гледайки го с отвращение. Намираше се толкова близо, че виждаше малките му, събрани до носа очи, острите косми, наболи над горната му устна, и черните пори по плоския му нос. Той каза нещо с толкова гърлен акцент, че тя не разбра нито дума.

Мъжът се приближи още, дишайки тежко. Още пет-шест други я наобиколиха заплашително. Тя стисна дръжката на камата, усещайки телчетата, които я правеха грапава. До този момент никога не й се беше налагало да използва острието й. Беше се била само с жени и с тренировъчни тояжки. Опита се да се съсредоточи и да си спомни тренировките, но кръвта бучеше в ушите й толкова силно, че почти не можеше да мисли.

Мъжът я сграбчи за ръката. Тя почувства как пръстите му се стягат като менгеме. Без да съзнава какво върши, тя извади камата от ножницата и я заби с всички сили в гърдите му. Очакваше да срещне някаква съпротива, но острието влезе меко като нож в тофу. Когато я извади, горещата кръв плисна върху кимоното й. Пръстите на мъжа се разхлабиха. Брадата му увисна. Той я гледаше изумен. В ъглите на устата му се появи кървава пяна, а очите му се изцъклиха. Издаде звук, подобен на въздишка, и се отдръпна назад. Коленете му се сгънаха и той се строполи на земята.

Сачи дишаше тежко. Всичко се случи толкова бързо. Огледа се. Вече не чувстваше страх — беше невероятно спокойна, уверена и готова на всичко. Другите войници се приближиха.

В следващия миг Шиндзаемон се озова до нея. Чу се свистене и с един замах на меча си той повали двама. Обърна се и се вгледа в Сачи, сякаш да се увери, че е невредима. Очите му горяха.

Беше отметнал десния ръкав на кимоното си, за да освободи ръката си с меча. Имаше татуировка, рисунка на черешов цвят, върху рамото и горната част към рамото. За миг Сачи я зърна. Татуировки имаха носачите, боклукчиите и гангстерите, но един самурай…? Нямаше време за чудене. Тораноске и Тацуемон също бяха отметнали горните части на своите кимона и стояха голи до кръста. Те оградиха жените, заемайки отбранителна позиция, стиснали саби в двете си ръце, а мускулите им играеха.

Таки присви очи. Тя беше извадила камата си. Юки погледна кротко към Сачи. Тя също държеше кама в малката си длан. Големите й очи изглеждаха ококорени от вълнение.

С рев като стадо диви животни войниците се хвърлиха към групата. Шиндзаемон скочи напред, замахвайки с късата сабя. Размахваше я със светкавична скорост, много по-бързо от реакцията на войниците с техните дълги и по-неповратливи оръжия. Чу се звънтене и стържене на стомана в стомана, Шиндзаемон нанесе удар, после улови нападателя за китката и разсече с меча си врата на мъжа. Главата отхвърча и тялото се свлече. Зад гърба му се вдигна сабя. Той се обърна, пое удара със своето острие и с бързо движение съсече шията на войника. И тримата мъже нападаха, удряха, пробождаха и съсичаха. Шумът беше оглушителен. Летящите остриета бляскаха ослепително. Един от войниците заотстъпва с половин липсваща брада, провиснал език и шуртяща кръв. На друг ръката висеше наполовина с разкъсани сухожилия. Ранените южняци крещяха и виеха. Друг войник вдигна пушка. Сачи не можеше да хвърли камата си, защото щеше да остане без оръжие. Тогава извади железния си фуркет, косата й се разпиля край лицето, прицели се и го запокити. Фуркетът изсвистя във въздуха. Тя почувства удовлетворение, когато войникът изтърва пушката, отстъпи назад, държейки се за лицето, а кръвта шурна през пръстите му.

Въздухът се раздвижи, когато един войник се втурна към нея с вдигната сабя. Тя се завъртя, пое удара с камата си и го прободе в бузата.

Пътят потъна в кръв, мъртви тела и отсечени крайници. Останалите южняци се обърнаха и избягаха. Тораноске вдигна меча си и го запрати след тях. Той удари един от бягащите в гърба. Войникът като че ли се поколеба, после падна тежко напред. Тримата ронини се втурнаха след тях с викове, нахвърляйки се на най-бавните, посичайки ги. Отнеха им сабите и пушките. Когато Тораноске издърпа меча си от гърба на падналия, кръвта бликна във въздуха като черен фонтан. Тримата ронини методично обиколиха нападалите, отсичайки главите на онези, които все още мърдаха.

— Армията на Юга ще е скоро тук — промълви Шиндзаемон. — Не бива да остане нито един жив, който да говори.

Наоколо се търкаляха глави. На земята лежеше парче от пръст. Вонеше ужасяващо на плът, кръв, пот и човешки изпражнения: миризмата на клане.

Останалите пътници се криеха между дърветата и наблюдаваха ужасени.

— Идиоти! — озъби се един. — Сега ще си изпатим.

— Искаш да ни управляват тези негодници от Юга ли? — обади се друг. — Ние сме с вас — викна той към групата.

Сачи обърса камата си в окървавеното си кимоно. Ръцете й трепереха. Таки намери ново горно кимоно в един вързоп и й помогна да го облече. Тримата мъже почистваха сабите си и се загръщаха обратно в кимоната си. Докато Сачи бършеше лицето си и се опитваше да прибере косата си, усети погледа на Шиндзаемон върху себе си.

— Имам топка, чичо Шин — провикна се Юки, — ето тук, в корема.

— Много добре направи. Ти отмъсти за баща си — каза й Шиндзаемон.

— Още не съм приключила — рече Юки.

— Значи това са южняците — обади се Сачи. — Една сбирщина.

— На мен ми приличаха на селяни — рече Шиндзаемон, изкривил презрително устни. — Лошо обучени. Бесни главорези, но лоши сабльори. Почакай да дойде истинската армия, тогава ще се позабавляваме. — Гласът му се смекчи. — Ти си жена воин — тихо прошепна той.

Сачи почувства, че се изчервява от гордост.

— Досега не бях убивала никого — каза тя. — Не знаех, че ще ми се наложи.

Беше се доказала, беше показала, че като всеки самурай може да владее всякакво оръжие умело и спокойно. Тя огледа сцената на клането. За първи път видя трупове, когато Таки отвори вратата на паланкина й, когато за първи път видя тримата ронини. Тогава почувства, че й се гади, че е ужасена. Сега не чувстваше нищо, освен умора и тихо задоволство. Все пак те бяха врагът. Погледна към Таки, която приглаждаше косата си, сякаш нищо особено не се беше случило.

— Трябва бързо да продължим напред — каза Тораноске. — Ще ви заведем в селото и после трябва да продължим. Чака ни работа.

 

 

От този момент вървяха по-далече от главния път. Поемаха по пътеки през гората и край скалите, катереха се нагоре, спускаха се надолу по сипеите по разнебитени железни стълби, а река Кисо течеше далече долу. Повече не видяха южняците, но не спираха да чуват как тътенът на южняшките нозе ехти в долината наред с грубите възгласи на победоносната им песен.

Таки и Юки трудно напредваха с издраните си, кървящи ръце. Дори на мъжете им беше трудно да вървят по тесните пътеки и да преминават през водопадите. Но за Сачи беше съвсем естествено да броди из гората, да намира пътечки през наглед непроходимия гъсталак и да издава звуци, за да сплашва дивите прасета и мечките. Гората беше пълна със звуци — пукане на вейки и чупещи се клони, рев и ръмжене откъм мрака. Но тя не се страхуваше. Носачите я следваха, гъвкави като маймуни с тежките си товари, чувствайки се в планината като у дома си.

Когато падна нощта, в гората откриха колиба на отшелник. Беше празна и полуразрушена, но поне бяха на сухо и безопасно място и далеч от приближаващите войници. Пометоха гниещите жълти листа, стъкмиха огън, после се свиха в пътните си дрехи върху дървения под. Откакто бяха напуснали двореца, Сачи не беше падала по-ниско. Събуди се схваната и мръсна, мускулите я боляха от натоварването предишния ден.

Вървяха по брега на реката, когато местността започна да й се вижда позната.

— Знам къде сме — каза Сачи — Когато бях дете, си играех тук.

Почувства как сърцето й се свива. Малката група беше станала нейното семейство. От срещата с войниците нещо се беше променило. Помежду им се чувстваше някакво мълчаливо разбиране. С Шиндзаемон вървяха заедно доста пред останалите. Но въпреки това не говореха много.

После стигнаха до малък поток, виещ се между покрити с мъх камъни. Сачи се поколеба, преструвайки се, че я е страх. Шиндзаемон й подаде ръка. След като й помогна да премине, той не отдръпна ръката си.

Двамата седнаха на склона. Под тях пътят се виеше в сянката на планината. Виждаха се купчини неразтопен сняг. Лаеха кучета. Там, където пътят правеше завой, зърна познати покриви, покрити с груби сиви цигли, затиснати с камъни. Носеше се дим от горящи дърва. Това беше нейното село. Шиндзаемон я погали с пръсти по страната и по косата. Допирът му беше лек, допир на сабльор.

— Сражавам се още от дете — тихо каза той. — Друго не знам. Навремето се упражнявах всеки ден и по цял ден. Единственото, което исках, беше да стана голям сабльор, да стана едно цяло с моето оръжие. Но сега светът изглежда друг. По-голям. Каквото и да става, аз бях решен да умра в служба на своя повелител. Ти ме накара да поискам да живея.

Той я гледаше.

— Ще запомня лицето ти — продължи той. — Когато се бия, ти ще бъдеш до мен, както беше вчера. А също и когато умра.

— Аз ще се моля с всички сили ти да живееш — обади се тя. — Когато войната свърши, ела и ме намери!

Той взе ръцете й.

— Какво ще правиш? — попита. — Тук ли ще останеш, при семейството си?

Тя се сепна от думите му. Даде си сметка, че не знаеше отговора на този въпрос. Поклати глава.

— Как е възможно те да са моето семейство, когато сме били разделени толкова дълги години? — прошепна тя. — Аз не съм онази, която бях, когато заминах. Знам, че накрая трябва да се върна в замъка Едо. Там ми е мястото.

Шиндзаемон я погледна изпод гъстите си вежди. Беше леко намръщен.

— Все още има шанс да стигнеш до Едо — рече той. — Защо не тръгнеш с нас? Южната армия ще бъде тук до дни. За теб е много опасно да останеш.

— Толкова съм близо — промълви тя, — трябва да видя родителите си. Това е единствената възможност, която ще имам някога.

С болка изричаше думите, когато настъпи моментът той да потегли и тя нямаше повече да го види. Но Сачи не можеше да направи друг избор. Тя вдигна края на ръкава към очите си. Знаеше, че не бива да допуска подобно нещо. Не биваше жена воин да плаче.

Останалата част от групата с носачите приближаваше. Той стискаше ръцете й.

— Ти си от друг свят — изрече той. — Само благодарение на войната аз можах да срещна същество като теб. Обещах да те защитавам и ще го направя. Няма да те оставя тук сама. Тораноске и Тацуемон да правят каквото искат. Аз ще остана с теб поне докато отмине Южната армия. Ще ги настигна в Едо след няколко дни.

Тя смаяна вдигна очи.

— Искаш да кажеш… — Не можеше да повярва, че наистина го е изрекъл. Той я гледаше с дръпнатите си очи. Тя се усмихна плахо. По страните й се стичаха сълзи, но тя не им обърна внимание.

Докато Шиндзаемон обясняваше решението си на Тораноске, Сачи наблюдаваше лицето на Таки. То беше безизразно, както е редно за дама с нейното положение. Въпреки това не откъсваше очи от Тораноске, сякаш с надеждата той също да остане. Тораноске обаче невъзмутимо вдигна вежди, за да покаже, че е много далеч от подобни глупави импулси.

— Ние сме на война! — рече той. — Забрави ли? Най-малко ти, Шин. Ти си последният, за когото бих допуснал, че можеш така да се размекнеш. Аз бях прав. Твърде дълго си имаше вземане-даване с жени.

— Дай ми два дни — настоя Шиндзаемон. — Може би три. Ще се видим в Едо.

Тораноске се разсмя и плесна Шиндзаемон по рамото.

— Не прави нищо прибързано, Шин! — рече той.

Сачи тъжно си даде сметка, че той въобще не забелязва Таки, нито интереса й към него. Но дори съчувствието й към Таки не можеше да спре напиращата радост.

После всички се поклониха и тържествено изразиха благодарността си. Пожелаха си взаимно късмет. Сачи, Таки и Юки гледаха, покланяйки се пак и пак, как Тораноске и Тацуемон възседнаха конете и потеглиха в галоп към Едо. Шиндзаемон, усмихнат, им махаше.

Трите жени се хванаха за ръце и Сачи ги поведе надолу по склона към селото.

I

На завоя, където пътят се спускаше надолу, Сачи се обърна и погледна назад. Занемя. Дългото шосе се простираше до далечната гора, осеяна с борове, а планината обграждаше долината, както стените обграждат крепостта: това беше същото място, където беше стояла със своите приятели, малката Мицу, дългокракия Гендзабуро и малкото й братче Чобей, докато чакаха да се появи процесията на принцесата. Спомни си как чуха първите викове да се носят над долината почти като шепот във вятъра: „Шита ни ийо, шита ни ийо! — На колене, на колене!“. Как видяха знамената да се появяват иззад дърветата. Стоеше като в транс, когато Таки вдигна предупредително пръст. В далечината се чуваше шум. Приличаше на рева на придошлата Кисо, поела разтопения сняг, но знаеше, че не е това. След миг звуците станаха по-ясни — бумтене на големи тъпани, човешки гласове, крещящи варварската песен на победата, тропот на крака от хиляди сламени сандали. Застрашителната усмирителна армия. От Киото по посока на селото прииждаха нови части от грубияните на Юга.

Нямаше време за губене. Обърнаха се и побързаха да извървят последните няколко метра, хлъзгайки се по заледения път. Стигнаха до дървена дъска с имената на семействата от селото — всяко със собствена дървена табелка. Така изглеждаше входът на селото. До него стърчеше варел с вода с кофи върху него — те винаги бяха пълни в случай на пожар. Снегът беше покрил всичко.

През всичките тези години Сачи беше таила спомена за уютните дървени къщи с покриви от сиви цигли, затиснати с камъни — толкова чисти, спретнати, с малки каменни огради отвън. Когато животът й се струваше непоносим, тя си беше представяла, че се е върнала там. А сега това се случваше наистина.

Но нещо не беше наред. Селото винаги гъмжеше от пътници, жени метяха пътя, деца събираха конските фъшкии и захвърлените сламени сандали. Винаги ехтяха стъпки, човешки гласове, тракане на станове и чекръци. Когато за последен път беше там, улицата кипеше оживена, пълна с народ, защото се очакваше да премине принцесата.

Сега тя изглеждаше тиха и празна. Пак се усещаше познатият мирис на дървесен пушек и супа мисо, но дори петлите не кукуригаха. Всички къщи бяха със затворени кепенци.

Сачи, Таки и Юки вдигнаха полите на кимоната си и побягнаха, а носачите се втурнаха след тях. Сачи се огледа. Шиндзаемон крачеше спокойно, двете му саби бяха затъкнати в пояса и походката му на самурай сякаш казваше „Да бягам?! Аз?!“. Той изоставаше все повече. Отминаха хана, който принадлежеше на семейството на Мицу, и стигнаха до къщата на Гендзабуро. Оттатък пътя се точеше дългата ограда на луксозния хан, където отсядаше елитът. Нейният хан, ханът, в който живееха тя и нейното семейство.

Задъхани, жените се мушнаха през портата, под клоните на черешата, по която някога се катереше Сачи и покрай белосаната стена, скриваща хана и отседналите господа от очите на простия народ вън. Пред тях се намираше сенчестото входно антре и дървената веранда, където Сачи стоеше коленичила, когато за първи път видя принцесата. Ханът изглеждаше малко поовехтял, но всичко си беше на мястото точно както го помнеше — широкият двор, оградата, навесът за паланкините, яхърът. Но какво се беше случило с площадката, по която носачите на паланкини тичаха нагоре-надолу? Нейна задача беше да я почиства, подрязва и изравнява. Сега изпод снега се подаваха трева, плевели и камъни.

Сачи заобиколи отзад към семейното крило и отвори тежката дървена врата. Тя се поколеба, страхувайки се какво може да открие. После пое дълбоко дъх и пристъпи в коридора с пръстен под. Таки и Юки кротко чакаха вън. Шиндзаемон се беше появил току-що.

— По-бързо, по-бързо — рече Сачи.

— Но това е… селска къща — възкликна Таки. — Аз не мога да влизам в селска къща. Това… това ще ме омърси.

Таки ужасена кокореше очи. Обкръжена от ронини с голи саби в ръце, тя се държеше безстрашно, но Сачи знаеше много добре, че да се озове сред селяни за нея е все едно да е сред диви животни. Сачи й се усмихна окуражително.

— Това е нашата къща — тихо каза тя. — Не сме селяни, а селски самураи. Селски самураи.

Вътре се стелеше дим. Пукаха и свистяха борови иглички, горящи в огнището, носеше се аромат на дърво. Очуканият капак на очернения железен чайник, окачен над огъня, подскачаше и потракваше.

— Има ли хора? — провикна се Сачи. Гласът й прозвуча колебливо в покрития с греди коридор. Тя извика отново.

Появи се една жена, но в мрака лицето й не се виждаше.

— Кой е? — промълви тя с треперещ глас.

Застана със свити колене и с ръка на хълбока. Гърбът й изглеждаше толкова извит, че главата й почти стигаше до нивото на коленете. Косата й беше прошарена, а лицето цялото в бръчки. Но това беше същото скъпо лице, което Сачи пазеше в сърцето си от толкова време.

— Майко — прошепна тя. — Аз съм, Са. Прибрах се.

Отама стоеше с ръка на хълбока и се поклащаше напред-назад, взирайки се в Сачи с влажните си очи.

— Са — промълви тя учудена. С усилие падна на колене и опря чело в избелялата рогозка на пода.

— Недей да ми се кланяш, майко — каза Сачи. По страните й се стичаха сълзи.

— Я гледай ти! Колко си пораснала — промълви Отама. — Леле, как говориш! Ти си станала истинска дама. Влизай бързо! Войниците ще пристигнат всеки момент.

Местният Кисо диалект й беше толкова близък и познат, като вода, течаща по камъчета. Сачи се усмихна през сълзи. Четиримата пътници развързаха сандалите си и пристъпиха на постелките. Носачите вкараха вързопите и ги събраха на купчина върху опасващия стаите дървен под в коридора. Докато пътуваха, товарът им беше събран в няколко малки денка, но в тази къща той придоби внушителен вид. Мястото отесня от тях.

Отама, изглежда, изобщо не се изненада, че Сачи идва с приятели. Сачи беше забравила колко прост е животът на село. Не го ограничаваха правила като този в двора или дори при самураите. При самураите беше немислимо една жена да се движи с мъж, но тук никой не обръщаше внимание — животът беше много по-свободен и лесен. Мъже и жени се смесваха и изобщо не беше нередно да пътуват в смесена компания. Родителите й винаги умееха да се справят с живота. Компанията на Сачи не смути Отама: тънката като пръчка бледа придворна дама, самурайското дете, буйнокосият ронин. Всякакви хора пътуваха по пътя.

Две деца влязоха и се спряха с наведени глави. По-голямото вдигна лице и загледа Сачи с големите си сиви очи. Сачи разпозна острата коса и кръглото любопитно лице.

— Чобей, помниш ли голямата си сестра?

Когато го видя за последен път, той беше малко момченце. Сега изглеждаше точно на възрастта, на която Сачи замина в двореца. Често си го беше представяла в неговото грубо кафяво кимоно как си играе с гущери на пътя в онзи последен ден, когато бяха отишли да чакат процесията на принцесата. И бебето, което носеше на гърба си — малката Омаса. Тя беше умряла. Това по всяка вероятност беше Офуки, момиченцето, родено след нейното заминаване.

Сачи коленичи и прегърна децата, отърка нос в тяхната груба загоряла кожа, вдиша от косите им познатия селски мирис на дървесен пушек и пръст.

— Ти къде беше? — попита Чобей.

— Много, много далече.

— Сега тук ли ще останеш?

— Надявам се — отвърна Сачи, усмихвайки се на майка си.

— Моля те, остани — промълви момиченцето.

Юки не сваляше очи от Чобей. Бяха почти връстници. Тук най-после имаше с кого да си играе.

— Аз оставам — рече категорично Юки. Двете пеперудени опашки, на които беше вързана косата й, кимнаха, когато тя поклати глава. За първи път, откакто напуснаха Кано, тя се усмихваше.

Отама запари чай и нареди чаени чаши край огнището. Не спираше да гледа Сачи, сякаш се опитваше да я задържи завинаги в съзнанието си. Отвори уста да каже нещо. После въздъхна, поклати глава и отмести очи.

Някъде в далечината се дочуха викове и тропот на крака. Отама се стресна и пребледня. Пое си шумно дъх и с изпълнени със страх очи започна да мести поглед ту към един, ту към друг.

— Махайте се, деца — сопнато рече тя. Обърна се към Шиндзаемон, който седеше мълком, вгледан в жарта, с малка лула с дълъг мундщук в голямата си ръка. — Ти не бива да оставаш тук — просъска му тя. — Всеки момент тук ще дойдат войници. Ще търсят хора като теб. Доста е мръсно, но… по-добре да отидеш горе на тавана.

— Няма да съм ви много полезен горе на тавана — отвърна Шиндзаемон.

Виковете приближаваха.

— Тя е права — каза Сачи. — Те ще те подгонят. Не можеш да се изправиш срещу цяла армия. Нас, жените, няма да ни закачат.

— Сигурно са минали през мястото, където срещнахме онези ронини от Юга — рече Таки, кимайки. — Несъмнено са открили избитите си другари. Ако те открият тук, ще си го изкарат на нас.

— Ще изколят цялото село — настоя Сачи.

— Няма да ви оставя сами.

— Не можеш да ни защитаваш, ако си мъртъв — рече Сачи.

— Войниците разпитват всички млади мъже — разтревожено се обади Отама. — Търсят хора, които според тях са на страната на Севера.

Шиндзаемон въздъхна.

— Е, щом настоявате — склони, намръщен, той.

— Стойте вътре, докато войниците са тук — обърна се към жените Отама. — Каквото и да правите, не излизайте навън.

Сачи взе една свещ и тръгна през тъмната къща към стълбата в дъното. Тя даде на Шиндзаемон фенер и кутия с огниво и вдигна капака към тавана. Очите му, които светеха като на котка в тъмното, огледаха лицето й. После той се наведе и се провря. Тя затвори капака и свали стълбата. Чу как горе дъските по тавана проскърцаха.

II

Отама отиде да приготвя вечеря за войниците, а през това време Сачи, Таки и Юки останаха в семейното крило с децата.

Сачи превърташе в съзнанието си събитията от деня. Как Шиндзаемон промени решението си и факта, че сега беше тук, в селото — никога не би се осмелила да си представи, че той би направил подобно необмислено и чудесно нещо. Припомняше си отново и отново думите му: „Ти си същество от друг свят“. Погледна се в потъмнялото метално огледало на майка си. Бледо лице, овална и заострена брадичка и малки пълни устни; големи раздалечени очи, тъмнозелени, леко дръпнати в краищата. В миналото винаги беше гледала лицето си, за да провери грима, а сега се гледаше, сякаш никога не се беше виждала. Прокара пръст по гладката си бяла буза и по малкия прав нос. Значи това лице виждаше и харесваше той.

Тя се намръщи и тръсна глава. Трябваше й Таки, за да й припомни, че си играе с огъня, че всякакъв съюз трябва да бъде санкциониран от семейството, а в нейния случай — от двора на шогуна. Ако си позволеше увлечение, накрая и двамата щяха да бъдат обезглавени. Докато пътуваха, можеха да пренебрегнат законите в обществото; но тук, в селото, се налагаше да бъдат много по-внимателни. Във всеки случай единственото, което той направи, беше да изкопчи още няколко дни, за да са заедно. Щом напуснеха селото, щяха да тръгнат към Едо и там да се сбогуват, вероятно завинаги. Нямаше смисъл да се тревожи за бъдещето; те нямаха бъдеще. Съществуваше само настоящето.

— Е — обади се Таки, — пак сме сами.

Сега, когато нямаше кой да я види, освен Сачи, тя изпадна в униние. Големите й очи гледаха тъжно в далечината. Сачи приклекна до нея и започна да мачка слабите й рамене. Таки изохка доволно, когато Сачи разтри един стегнат възел.

— Ще ги видим отново в Едо — тихо прошепна Сачи, съобразявайки, че Таки не й се беше доверила. — Шиндзаемон е толкова импулсивен човек — добави тя. — Тораноске е много по-стабилен. Вероятно и той би останал, но чувстваше, че трябва да стигне до Едо.

— Не знам какво ми става — оплака се Таки. — Просто не съм на себе си — тя въздъхна. — Ще трябва да изчакам тези глупави чувства да ме напуснат. Все пак той е доста по-ниско от мен по ранг. На какво бих могла да се надявам — да бъда негова любовница? Аз съм дворцова дама, ще прекарам остатъка от живота си в женския дворец и това е всичко. Толкова е опушено тук — промърмори тя, бършейки очите си с края на ръкава.

Сачи знаеше, че не димът беше причина за насълзените й очи. Тя обхвана Таки с ръце и двете се прегърнаха.

 

 

Когато вратата се отвори с трясък, Сачи беше полузаспала. Влетя един войник, после още един и още, и още — докато двайсет или трийсет не изпълниха стаята. Някои бяха с червени, подпухнали лица и дъхаха на саке. Размахваха голи саби. Дори не си направиха труда да се събуят — обути тъпчеха рогозките от татами. Стаята се изпълни с мирис на храна, тютюн и пот. Сачи и Таки мигом се изправиха. Избутаха децата в един ъгъл и се приведоха леко напред, готови да скрият лица в робите си и да ги защитават.

— Разбойниците, вие ги криете тук някъде. Предайте ги и няма да пострадате!

Грозните южняшки срички звучаха като кучешки лай. Те наистина приличаха на кучета, тези мъже от дълбокия Юг. Бяха ниски и яки, с дебела, черна от слънцето кожа и очи колкото цепки. Вместо респектиращи воински одежди те носеха чуждоземски черни дрехи с тесни ръкави и панталони, под които краката им приличаха на клечки. Някои имаха завързани ленти на главите си с квадратно желязо отпред, за да пази челата им, сякаш извършваха някаква вендета. Теметата им бяха небръснати, а дългите коси на ронини — вързани отзад на конска опашка. Някои носеха на раменете си наметки от кучешки кожи. Войниците се надвесиха над жените, вперили в тях обвинителни погледи.

Сачи ги гледаше с широко отворени очи, придавайки си изражение на смаяна невинност. Дори не смееше да размени погледи с Таки. Знаеше много добре, че не могат да се защитят. Алебардите не бяха подръка, а в багажа; войниците бяха твърде много, за да ги нападнат с фуркети и ками. Освен това с тях бяха и децата. Всеки знаеше, че южняците са грубияни и бандити, лишени от съвест и човешко чувство. Избухливи, с груб език, така говореха хората за тях; но известна беше също и смелостта им. Господ знае какво щяха да направят, ако ги провокираха.

— Онзи негодник е видян тук, наоколо — кресна един здравеняк с мургаво брадато лице и сплескан нос. — Доста си изпатихме от него в Киото. Човек с татуировка на рамото. Грозен наглец. — Той се взираше в тях с присвити мнителни очи. — Неколцина от нашите хора са били посечени от тълпа северняци — поне двайсет, казаха оцелелите. Водачът им отговарял на това описание.

Сачи не можеше да не почувства удовлетворение. Поне двайсет? Беше доволна от постигнатия ефект.

— Ако тук имате бегълци, предайте ги и ние няма да ви сторим нищо.

Сачи се канеше да отговори, когато един от войниците вдигна пушката си и удари с приклада вратата на бюфета.

Останалите се присъединиха, като разкъсаха хартиените врати. После се чу звук от разцепване на дъска — един от войниците беше забил щика си в тавана. Другите също започнаха да го пробождат с ножове и пики, крещейки: „Ще хванем негодника. Сигурно е там горе някъде“. Сипеше се прах като дъжд, от който всички се задавиха. Жените се свиха, зашеметени от шума и бъркотията.

Сърцето на Сачи биеше толкова силно, че изпитваше страх да не го чуят войниците. Поглеждаше нагоре, едва дишайки, уплашена, че може да види на нечия пика да лъщи кръв. Молеше се отчаяно на всички богове Шиндзаемон да стои там, където го беше оставила, в далечния край на къщата, и да е достатъчно разумен, за да лежи върху някоя дебела тежка греда.

Плетеният бамбук на тавана висеше разкъсан. Сачи уви по-плътно лицето си с шала, благодарна, че стаята е прекалено тъмна и не могат да я видят ясно. Пое си дълбоко въздух, стана на крака и се обърна към тълпата. Устата й беше пресъхнала. Каза си, че отново се намира в тренировъчната зала в женския дворец, изправена срещу противника си. Опита се да се овладее.

— Какво си мислите, че правите — да нахлувате в къщата ни така? — Гласът й прозвуча ясно и уверено, сякаш се намираше пак в женския дворец и даваше нареждания на слугите си. Боеше се, че е забравила своя кисовски диалект, но акцентът беше идеален. — Тук няма никой — продължи със спокоен властен тон тя и докато говореше, увереността й нарастваше. — Трябва да се засрамите! Това е къщата на Джироемон, старейшината на това село. Ние не сме селяни, за да ни подбутвате. Как смеете да рушите така дома ни?

В стаята настъпи тишина. Войниците я гледаха със зяпнали уста.

— Тук няма никой, освен нас, жените — твърдо рече тя. Сега беше напълно спокойна и самоуверена. — Няма какво да крием. Не ми ли вярвате? Аз ще ви покажа. Елате!

Тя ги поведе от стая в стая, отваряйки една врата, после следващата, после килерите, където се държаха завивките.

Погрижи се да ги отдалечи от тъмния ъгъл със стълбата към тавана.

— Виждате ли? — запита, отваряйки последната врата. — Тук няма никого. Само ние.

— Тази си я бива — неохотно промърмори един от войниците.

— Определено — кимнаха другите. — Може да е селска мома, но има сърце на самурай. Да оставим жените на мира.

Един по един войниците прибраха сабите си в ножниците. Някои изглеждаха леко притеснени. Напираха към вратата, когато брадатият се обърна.

— Ще погледнем за последно — изръмжа той, втренчвайки очи в Сачи. Добре че тя беше увила лицето си с шала. Той закрачи с още двама, осветявайки с фенерите всеки тъмен ъгъл. Сачи слушаше стъпките им по татамито, уплашена, че всеки момент могат да открият стълбата или да вдигнат очи и да съзрат капака на тавана. Стори й се, че горе чу слабо скърцане, но се надяваше никой от тях да не го е забелязал.

Нещо трябваше да се направи. Остави шала да падне от лицето й, престори се, че непохватно го оправя и пак скри лицето си.

— Ей, я вижте тук! — викна един войник, който сграбчи шала й и го дръпна от лицето й. — Каква красавица!

В следващия миг той я държеше за раменете и я тикаше към стената. Сачи занемя. Не беше допускала, че южняците могат да бъдат чак толкова брутални. Лицето на мъжа беше сипаничаво, брадата му — набола, очите — малки като на прасе. Тя извърна глава от отвратителния му дъх.

Другите ги наобиколиха, злорадствайки. Тя си даде сметка, че в края на краищата от тяхна гледна точка просто е само едно селско момиче. Можеха да правят с нея каквото си поискат съвсем безнаказано.

— Тази е за мен — викна сипаничавият и я опръска със слюнка.

— Военни трофеи. Ела с нас, момиче! Ние сме завоевателите!

Сачи с всички сили се опита да отблъсне войника и посегна към фуркета си. За миг забрави всичко, освен противното му потно тяло, притискащо я към стената. Щеше да му извади очите дори войниците да ги избиеха до крак.

После се спря. Изведнъж си спомни ужасена: вън имаше цяла армия. Не можеше да се защити, защото по този начин щеше да причини унищожаването на селото. Като ги гледаше тези мъже с животинската им миризма и почерняла от слънцето кожа, не се съмняваше, че ще изколят цялото село.

Мъжът късаше дрехите й, когато Таки се изправи и впери поглед във войниците. Големите й очи горяха и тя дори не се опита да скрие своя изискан киотовски акцент. С пискливия си глас тя изкрещя възмутена:

— Какви сте вие, животни или хора? — Гласът й се извиси над бъркотията. — Трябва да се срамувате от себе си. Ние сме верни поданици на императора, но не желаем да бъдем управлявани от диви зверове. Значи такива били южняците! Нахлувате и плашите децата. Не знам кого или какво търсите, но тук го няма. Не виждате ли? Достатъчно беди причинихте. Вие, южняците, не сте по-добри от животните!

Мъжете млъкнаха. Някои помръдваха крака, вперили поглед в земята. Брадатият се беше върнал, за да види какво става. Проправи си път през тълпата от войници, сграбчи сипаничавия за раменете и го блъсна настрана. Мъжът се препъна и падна.

— Искаш да бъдеш обезглавен, така ли? — викна брадатият. — Чу какво каза командирът. Оставете жените на мира. От нас се иска да спечелим местните хора, а не да ги тероризираме. Тук няма никой. Да вървим!

— Аз ще се върна — злобно усмихнат, рече сипаничавият на Сачи.

Като продължиха да оглеждат подозрително наоколо и да ругаят под нос, войниците излязоха.

Вратата се затвори и в стаята отново настана тишина. Сачи и Таки се спогледаха, разтреперани от преживяното. Току-що се е върнала, а вече причинява опасности и беди на семейството си, мислеше си Сачи.

— Най-добре да се погрижим Шин да остане горе — рече Таки. — Те сигурно ще се върнат. Ти нали каза, че това място тук било сигурно? Въобще не е така.

 

 

Доста по-късно се появи Отама.

— Тези офицери крещят за саке, после за още саке, после за храна и за още храна. И ще си платят ли? Не. Но какво можем да направим? Все едно, вече хъркат.

Тя се огледа озадачена. Сачи и Таки бяха положили големи усилия да оправят стаята, но във вратите на шкафовете зееха дупки и таванът висеше разкъсан. Отама поклати угрижено глава и сви устни.

— А вашият приятел?

Сачи вдигна нагоре очи.

Отама отиде в кухнята, вдигна капака на пода и извади купа булгур.

— Само това ми остана — рече тя.

Хвърли малко дърва в голямата готварска печка, възвари булгура и направи кафява каша. Насипа я в две купички, наряза маринована ряпа, сложи няколко резена в две чинии и ги нареди на табла заедно с два чифта пръчици за хранене. Изправи се бавно, с ръка на хълбока.

Сачи я погледна въпросително. Шиндзаемон сигурно беше гладен. Но двата чифта пръчици…? Отама й се усмихна нежно, но не каза нищо.

— Дай на мен — рече Сачи.

Тя взе таблата, вдигна една лампа и прекоси къщата към тъмната й част. Намести стълбата, после почука леко по капака в тавана и внимателно го отмести.

— Шин-кун! — викна тя.

Отмести капака на тавана. С лампа над главата, изкачи още няколко стъпала и погледна тавана.

В огромното задръстено пространство с полегати стени видя вътрешната страна на почти припокриващите се плочи на покрива. Тук навремето играеше на криеница. В светлината се очертаха счупени земеделски инструменти, купища въжета и стари кутии, хвърлящи дълги сенки. Беше кучи студ.

Вдигна фенера по-високо. Кръстосал крака, Шиндзаемон седеше на прашния под, завит в един юрган. До него лежеше гола сабя. Когато той я погледна, Сачи преглътна сълзите си. Лицето му беше почерняло от прах и сажди.

— Ти си в безопасност — с дрезгав глас промълви тя. — Толкова се изплаших.

— Чух как южняците се вихреха долу — промълви той. — Ти добре ги нареди. Ако беше викнала, щях да изскоча от тук и да ги обезглавя почти всичките.

— Добре, че не го направи. Ако бяха разбрали, че си тук, щяха всички ни да убият. Не знаех, че си толкова известен, ти и твоята татуировка.

Чу се шум от стъпки. В тъмнината се белнаха още един чифт зъби. Там имаше още някой. Свит до Шиндзаемон, стоеше приклекнал дългокрак, кокалест младеж. Сачи се вгледа в него и занемя. Беше по-висок и по-мускулест от времето, когато го видя за последен път, и над горната му устна се виждаха наболи редки косми. Но дяволитата усмивка и острата стърчаща коса не можеха да бъдат сбъркани. Представи си го как се катери безстрашно по най-опасните клони или плува в реката като риба.

— Гендзабуро! — възкликна тя. — Ген! Какво правиш тук?

— Навсякъде бих познал тази бяла кожа — отвърна Гендзабуро. Гласът му все още звучеше малко пискливо, по момчешки. Той й се усмихна, сякаш беше палав воден дух.

— Не съм никак изненадана — поклати глава Сачи, видимо доволна. — Абсолютно никак. Какво, за Бога, си намислил?

— Да остана жив — отвърна Гендзабуро. — Наложи ни се доста да попълзим тук. Заради пиките, с които пронизваха целия таван. Сякаш трябваше да бягаме от куршумите на байонет. Обикаляхме, докато не намерихме две греди и не се свихме върху тях. Шин искаше да слезе, за да се бие. Трябваше да го спра.

Шиндзаемон гледаше Сачи.

— Нима очакваше да стоя тук и да те оставя сама да се оправяш с онези негодници? — измърмори той.

В светлината на лампата двамата спокойно можеха да минат за братя. Изглеждаха твърде млади и не беше нужна цяла войскова част от Юга, за да бъдат пометени.

 

 

По-късно, когато поправиха щетите и постлаха диваните, Отама прошепна на Сачи:

— Чух онези южняци да говорят за някакъв бандит. За твоя приятел ли ставаше дума?

— Само че е доста пресилено. Той дойде с нас, за да ни защитава.

— Недей да ми обясняваш! Ти си нашата Са. Повече не ни трябва да знаем. А този Гендзабуро… — тук тя леко се усмихна, — дето обикаля из долината, за да се бори сам с южняците. Не знам колко от тях е посякъл. Във всеки случай ние трябва да защитаваме своето.

Сачи я погледна. Косата на Отама оредяваше, ставите на ръцете й бяха подути, лицето й изглеждаше сбръчкано, но тя излъчваше доброта, спокойствие и сила. Сачи се ядосваше, че след дългите години тежък труд сега трябваше да търпи и тези груби южняци да тъпчат и унищожават всичко, което беше съградила с толкова мъка.

— Значи тези офицери от Юга използват нашия хан, така ли?

— Нямаме избор. Баща ти получи съобщение, че те идват. Наредиха ни да им осигурим подслон и храна. А ханът западаше. Спряхме да го използваме, след като процесиите престанаха да минават оттук. Кога беше това? Май преди четири години? Вече никой не отсядаше тук. Обикновените пътници не можеха да си го позволят. Нямаше гости, а трябваше да се поддържат двайсет стаи. Търках и лъсках и се опитвах да го поддържам, но не ставаше.

Помниш ли как, когато се очакваха знатни гости, заедно търкахме татамито и редяхме цветята в нишите? Теб толкова те биваше с цветята, Са. Правеше го с такова желание. А татко седеше там и говореше с тях, нали? Тези господа бяха изключително благородни и изискани. Винаги идваха в един и същи ден, всяка година, без изключение. Знаехме точно колко души ще водят със себе си, колко храна да набавим, колко легла. Всичко беше точно. Всичко се организираше и планираше. И ни се плащаше за него достатъчно, за да преживяваме…

Настъпи дълга пауза. Накрая Отама рече:

— Имаше глад, Са. През всичките години след твоето заминаване реколтата беше лоша.

Настъпи нова тишина. Сачи имаше чувството, че Отама не й казва нещо.

Късно същата вечер вратата се отвори и се появи едра фигура. Мъжът легна на татамито при останалите. Сачи разбра, че това е баща й, но беше много късно за разговори. Когато се събуди на сутринта, него го нямаше, както и Шиндзаемон и Гендзабуро.

 

 

На дневната светлина Сачи видя, че южняците бяха оставили селото в пълен хаос. Пътят — осеян с изгорели факли. Бордюрите на отводнителните канали — изпочупени от преминаването на множеството мъже и коне. Селото приличаше на блато от изпотъпкания сняг, набразден от колелата на колите с оръдията. Децата тичаха наоколо и събираха конски фъшкии, сандали и подкови.

Сачи отиде да помогне на майка си да разтреби. Непрекъснато се озърташе за сипаничавия. Застанала на утринното слънце, не можеше да не забележи колко съсипано и мръсно е станало селото. Беше по-бедно и по-малко в сравнение с това, което помнеше. Цялото би могло да се побере в землището на къщата на Сато в Кано, а целият Кано — в рамките на защитния вал на замъка Едо.

Замъкът Едо. Сачи почувства, че я жегна носталгия. Изведнъж си даде сметка, че мястото й вече не е в селото. Вече не беше щастливо невинно момиче, за което селото изчерпваше целия свят. Въздъхна и с усилие се върна в действителността — присъедини се към селяните, които възстановяваха пътя.

Докато работеха, хората си приказваха. Разбра се, че дъщерята на един местен пазач била изнасилена, докато перяла на реката. Войник от Юга не могъл да устои на хубавото й лице. Бил заловен и убит: местните мъже носели главата му в кошница. Щели да я набучат на бамбуков кол и да я оставят за три дни в края на селото заедно с надпис, описващ престъплението и наказанието. Това беше извънредно тежко наказание за нещо, което обикновено дори не се смяташе за престъпление. Все пак жертвата беше само жена, при това селянка. Несъмнено идеята целеше да се покаже на селяните, че при новия режим те ще бъдат защитавани.

Сачи почувства някакво мрачно удовлетворение. Може би ставаше въпрос за сипаничавия. Вестта за нейното завръщане вече се беше разнесла. Селяните идваха да я поздравят и да погледат това дете, изчезнало за повече от шест години и завърнало се като важна дама.

— Са, как си? Помниш ли ме? — Беше с прекалено голяма за лицето уста, пълна с криви зъби. На гърба й се виждаше вързано бебе, а за дрипавите й кърпени дрехи се държаха двама малчугани. — Това съм аз, Шиге!

Шиге, жената на брата на Гендзабуро и младата булка от хана отсреща през пътя. Сачи си спомни как й се беше възхищавала. Сега лицето й изглеждаше напълняло, бузите й — напукани и потъмнели от слънцето, челото й — с бръчки, а гърбът — вече започваше да се превива в кръста. Как беше остаряла толкова бързо?

Куме, куцата булка на сина на майстора на букаи, приближи, накуцвайки. Тя също изглеждаше като стара жена. Само Оман от съседния хан беше запазила част от своята младежка красота. Лицето й все още беше нежно и закръглено, но и тя изглеждаше уморена и посърнала. Ръцете й бяха подути и загрубели, а по страните й се виждаше мрежа от червени капиляри.

Сачи гледаше как са я наобиколили, как й се усмихват и смеят. Не беше нужно да казват нито дума. Тя знаеше много добре как е минал животът им през шестте години от последната им среща. Бяха раждали деца година след година. Някои от тях бяха умирали; бяха отглеждали останалите. Бяха се грижили за гостите в хановете, бяха готвили, чистили, вадили вода от кладенеца, бяха прали дрехи на реката, окопавали зеленчуковите градини. А нейният живот? Те дори не можеха да си го представят.

— Я гледай ти — възкликна Шиге. — Толкова си млада, като принцеса от някоя приказка!

— Когато оттук минаваха хора, винаги питахме какво става в Едо. Искахме да се уверим, че си добре — рече Оман. — Тревожехме се за теб, като разбрахме за размириците там. Но и ние тук си имахме грижи.

Повече не я попитаха какво е правила, нито къде е била. Може би те също се страхуваха да надникнат по-дълбоко в бездната, която ги разделяше. Сачи си спомни за Урашима, красивия млад рибар от приказката, който бил примамен от дъщерята на дракона цар. Той прахосал три години в нейния дворец на морското дъно в танци, празненства и любов. Когато се върнал в селото си, всичко било променено. Накрая срещнал една старица, която помнела как в детството си била чувала за изчезнал в морето мъж. Били минали не три, триста години.

Сачи беше отсъствала твърде дълго. В живота на тези хора се бяха случили прекалено много неща. Пропастта помежду им никога нямаше да бъде преодоляна. Толкова беше искала да се върне, също като Урашима, но сега си даваше сметка, че е твърде късно. Селото, което смяташе за свой дом, за нея представляваше нещо като котва. То не беше такова, каквото го помнеше. Тя наистина се бе превърнала в Урашима.

Приказката имаше лош край. Дъщерята на дракона цар дала на Урашима кутия и му казала в никой случай да не я отваря, каквото и да става. Докато седял отчаян на брега, той си спомнил, че нейният подарък е единственото, което му е останало. Решил да я отвори. Оттам изскочила струйка дим. Това били тези триста години. Както си седял на брега, косата му побеляла, а после и тялото му се разпаднало. За миг от него останала само купчинка пепел.

III

Когато Сачи се върна, баща й Джироемон седеше с кръстосани крака до огнището. Шиндзаемон и Гендзабуро бяха при него. Струйки дим се издигаха от три малки лули с дълги дръжки. Лицата, които се взираха едно в друго, бяха много сериозни.

— Обявен за предател, а? — рече Джироемон. — После ще поискат и главата му.

— Вече я поискаха — изръмжа Шиндзаемон. Сачи постоя на вратата. Значи говорят за оттеглилия се шогун, господаря Иошинобу, помисли си тя. Стоеше неподвижна, заслушана в плътния глас на Шиндзаемон. Харесваше й гласът му, когато той мислеше, че наоколо няма жени — използваше груб мъжки език, търкаляйки звучно сричките.

— Имат войска и на трите пътя, водещи към Едо — казваше Шиндзаемон. — Направо помитат именията, през които преминават. Владетелите им декларират, че са за Юга. Боят се, че в противен случай ще ги обявят за предатели.

Видяха я и млъкнаха.

— Върнах се — рече само Сачи.

Таки коленичеше мълчаливо в единия ъгъл на стаята. Отама й беше дала да шие нещо; Таки се чувстваше добре само с ръкоделие, така твърдеше.

Сутринта, когато напуснаха и последните войници, Таки беше отишла да поседи за малко в големия хан. Каза, че се чувствала по-добре в големите стаи с обрамчени със злато татами, колкото и стари и износени да бяха. Беше ходила да гледа и декоративната градина. Но не желаеше да излиза и да се смесва с хората. Сачи не го и очакваше. Таки беше придворна дама, свикнала на скрития живот в сенчестите покои.

Сега Таки пристъпи напред и тихо се присъедини към тях. Тя запари чай и наля на всекиго по чаша, след това седна.

Джироемон се кланяше, явно поласкан от мисълта, че придворна дама му е сервирала чаша чай. После се обърна към Сачи.

— Радвам се да те видя, момичето ми — каза той. — Моята малка принцеса. Ти носиш слънчева светлина.

Джироемон разрови жарта и сложи нов тютюн в луличката си. Той поне не се беше променил. Изглеждаше по-стар, по-скован и по-бавен. Но пак си беше същият, гласът му звучеше дълбок и уверен както винаги. Погледна огромната му ръка, почернелите и изпочупени нокти и си спомни колко сигурна се чувстваше като дете, когато държеше тази ръка.

— Времената са мрачни — бавно промълви той. — Много мрачни. Знаех, че нещата се променят, но не допусках, че ще се променят толкова много. Всички гладувахме, някои години бяха по-лоши от останалите. Цената на ориза стигна до небето. Както и данъците. Половината младежи отидоха да се бият. И повечето не се върнаха. Правя всичко по силите си, за да поддържам реда, но е много трудно.

Той погледна към Шиндзаемон и Гендзабуро.

— Някои от нашите младежи се върнаха и тук ни създават дори по-големи грижи — добави той с въздишка. — Други пък водят беди подир себе си. Ето, Гендзабуро го нямаше дълго време. И само Бог знае какво е правил!

— Избягах — рече Гендзабуро и се усмихна дяволито. — Присъединих се към милициите. Не ми харесваше да съм ханджия до края на дните си или да сека дървета и да давам всичко като данъци на един или друг господар. Някога е трябвало да си самурай, за да те вземат, но днес приемат всекиго, дори и селяни. Сега мога да се бия по-добре и от самурай.

— Така ли? — изсумтя Шиндзаемон и му хвърли кос поглед. — Ще видим тая работа.

— Мога да яздя кон. Бих се в Киото. Обиколих света.

— А ти, Шин — заговори Джироемон. — Тук си истинска легенда. Не мислехме, че някога ще те видим.

— Ние се срещнахме в Киото — каза Шиндзаемон, — Ген и аз. Бихме се няколко пъти рамо до рамо. Много се изненадах, като го открих тук на тавана. Но за съжаление снощи и двамата не можахме да направим нищо.

— А ти, Са? — рече Гендзабуро. — Селото беше пусто без теб. Я виж — толкова си хубава. Кой би предположил? Нашата малка Са. Ти си като излязла от приказките.

Сачи сведе очи, почервеняла от неудобство, почувствала погледа на Шиндзаемон върху себе си. В гласа на Гендзабуро усети тъжна нотка — той сякаш разбираше, че тя вече не е същата, каквато е била.

— И аз се върнах вкъщи — рече Сачи.

Джироемон я погледна тъжно.

— Тук не можем да ти предложим много, дъще — той се обърна и се взря в огъня, сякаш не искаше да среща очите й. — Сега ти си изискана дама. Вече не ти е тук мястото. Ние сме обикновени хора, не можем да ти дадем онова, с което си свикнала. Остани колкото искаш, но щом войната приключи, трябва да отидеш при баща си.

Последните му думи прозвучаха като въздишка.

Сачи пълнеше чашите им с чай. Тя се спря и бавно отпусна ръка. Помисли си, че не е чула правилно. Погледна го недоумяващо.

— Баща ми ли? — бавно промълви тя.

— Майка ти не ти ли каза? — Джироемон беше вдигнал чашата към устните си. Остави я пред огнището, без да я докосне.

Отама точно влизаше. Тя с мъка сгъна крака и коленичи. Сачи се насълзи, като видя колко се е изгърбила. Майка й се наведе напред и почти допря главата си до нейната.

— Баща ти мина оттук — прошепна тя. — Преди няколко дни. Трябваше да ти кажа, но не събрах сили, защото тъкмо си беше дошла.

Думите я разтърсиха като удар. Стаята край нея се залюля. Шиндзаемон седеше вторачен в жарта и попиваше всичко. Гендзабуро рисуваше кръгове по татамито с тънкия си кафяв пръст. Сачи почувства изведнъж колко е студено.

Във въздуха се носеше пушек, издигащ се към почернелите греди. Тютюневият дим се смесваше с миризмата на бор от горящите дърва в огнището. Старата къща поскърцваше.

— Баща ми ли? Но… нали ти си баща ми — заекна Сачи.

— Истинският ти баща — тежко рече Джироемон.

Сачи се взря в огнището. През всичките тези години в двореца насред хаоса и отчаянието, сред заплахата от война, ужаса от смъртта на Негово величество тя беше успявала да си мисли за селото, да си спомня за щастливото си детство. Може би спомените й бяха по-идилични от действителността, но тя се беше уповавала на спомена като на талисман — на нещо твърдо и реално сред толкова много промени.

Таки я гледаше, наклонила глава на една страна, сякаш виждаше нещо, което убягваше на самата Сачи.

— За какво говориш? — ядосано рече Сачи, потискайки сълзите си. — Ти си моят баща — тя не сваляше очи от Джироемон. — Не ми трябва никакъв друг баща! — чуваше собствения си пронизителен глас в тишината да отеква от високите греди в стаята.

Не беше кой знае каква изненада да научи, че е осиновена; такова беше и половината село. Децата се даваха на този, който имаше нужда от син или дъщеря. Но всички знаеха истинските им родители. Те имаха синовни задължения към тях, също както и към осиновителите си. Тя единствена не знаеше кои са истинските й родители. Беше решила, че са умрели, докато е била бебе, и затова се беше привързала още по-силно към Джироемон и Отама. За нея те бяха единствените й родители.

Запуши с ръце ушите си. Не искаше да чуе нищо повече.

Но дълбоко в съзнанието си не можеше да потисне мислите, които я тормозеха от доста време. За това как изглежда — тази бяла кожа, която правеше силно впечатление на хората. Брокатът, който носеше чак от горящия дворец, чак от Кано. Може би това имаше връзка. Вързопът с броката лежеше захвърлен в коридора заедно с останалия багаж. Не се осмели дори да го отвори. Почти го виждаше как грее, как излъчва топлина, която сякаш щеше да прогори дупка в коприната, в която беше завит.

— Брокатът — прошепна тя. — Тази роба, която ти ми даде, когато тръгвах за двореца.

— Тя е твоя — каза Отама. — Ти дойде завита в нея. Нали така, татко?

Джироемон смукна от лулата си и я изтръска в края на огнището, предизвиквайки облак от искри.

— Каза, че името му било Дайске — промълви баща й. — Беше далечен роднина. От страничен клон на фамилията, преселили се отдавна в Едо. Не бяхме чували нищо за тях.

— Ти беше най-прекрасното малко същество — усмихна се Отама. — Като малка фея, за която трябваше да се грижим. И тази кожа, толкова бяла и мека като коприна. Той беше дошъл пеша през планината, носейки те увита в броката. Представяш ли си!? Мъж да премине планината с бебе!? Намирал по пътя кърмачки, така каза.

Тя замлъкна, разрови жарта в огнището и избърса очите си с ръкава.

— А… моята майка — обади се Сачи. — Истинската ми майка. Къде е била тя? — гласът й прозвуча жално като на изгубено дете.

— Той каза: „Това бебе… знам само, че е едно нищо и никакво момиче. Последното, от което имате нужда, е да храните още едно гърло, при това на момиче. Знам, че трябваше да я убия. Но не можах да го направя. Тя ми е много скъпа. Само нея си имам“. Това бяха думите му, помня ги съвсем явно. „Само нея си имам. Моля ви, направете ми това добро! Моля ви, грижете се за това бебе вместо мен!“

— Той доста бързаше, нали, майко? — рече Джироемон.

— Беше гражданин, истинско конте. С красиви дрехи. И толкова хубав, толкова изискан — ние не бяхме виждали човек като него в селото. А що се отнася до броката… Каза, че отивал в Осака да си търси работа. Щял да дойде да те вземе, когато си намери. Но минаха седмици, после месеци и години, а той не се върна.

— Мислехме, че е умрял — промърмори Отама. — Ужасно е да го призная, но ние се надявахме да не се върне никога. Ти беше нашата малка принцеса. Искахме да те задържим. И още го искаме.

Сачи притисна очите си с ръкава. Трогна се колко много я обичаха родителите й. Но един въпрос не спираше да я гложди.

— А майка ми? — прошепна тя. — Значи вие не знаете… И никой не знае…

Отама и Джироемон се спогледаха.

— Онзи гребен, който толкова обичаш — тихо промълви Отама. — И той е от него. Бил е на майка ти. Той каза, че ако някой ден поискаш да разбереш коя е тя, трябва да покажеш герба на хората. Все някой ще го разпознае.

Сачи бръкна в ръкава си и намери гребена; прокара пръсти по зъбците му. Усети релефа на герба. Обви гребена с малката си ръка и го стисна толкова силно, че почувства как зъбците бодат дланта й. Това беше единствената връзка с майка й.

Отама въздъхна тежко.

— После, само преди няколко дни, той се появи отново. — По лицето й се търкулна сълза. Взираше се в огъня, сякаш разбираше, че ако каже това на Сачи, ще я изгуби. — След толкова години. Нали така, татко?

— Той отседна в нашия хан — рече Джироемон, кимайки с глава. — Представяш ли си? Някога тук отсядаха сановници. Сега — братовчедът Дайске, твоят баща.

— Трябваше да го видиш — обади се Отама, клатейки глава в недоумение. — В какви дрехи беше облечен! Като онези, които разправят, че носели чужденците. А и косата му. Не бях виждала такава прическа. Късо подстригана. Но още е красив; малко е остарял, понапълнял е, но все още си го бива.

— Търсеше теб — рече Джироемон. — Казах му, че те е взела принцесата, че не сме те виждали от години. Отговори, че отивал в Едо и щял да те потърси там.

Чу се шумолене — Шиндзаемон беше седнал на петите си. Намръщен, той гледаше с вперени очи в татамито. Сачи трепна озадачена. Той беше разбрал нещо, което за нея беше още неясно.

— Нали казахте, че е бил гражданин — прошепна Сачи. — Как така отседна в нашия хан? — В хана им отсядаше само елитът. Никой друг нямаше това право — поне така беше в годините на детството й.

— Е, знаеш как е сега — отвърна Джироемон, отбягвайки очите й. — Всичко е нагоре с краката. Сега той е важен човек.

Настъпи дълга тишина.

— Той беше с южняците — най-после промърмори Джироемон, вторачен в жарта. — С един от генералите. Сега той е силен човек.

Значи това било — за това се беше досетил Шиндзаемон. Южняк… Ако беше научила, че този неин баща е престъпник или бандит, или комарджия, щеше да го преживее. Но да участва в похода на южняците, тръгнали да завладеят Едо…?

— Сигурно сте се разминали по пътя — прошепна Отама.

— Щом е южняк, не ми е баща! — Думите се изплъзнаха, преди да успее да ги спре.

— Не говори така! — сгълча я Отама. — Той е твоят истински баща. Ако те поиска обратно, трябва да се подчиним. Няма друго дете, нито друг наследник, освен теб. Твой дълг е да отидеш при него. Няма никакво значение дали го искаш, или не.

— Южняците носят брокатеното знаме. Сега те наричат себе си императорска армия — мрачно отбеляза Джироемон. — Те държат Юга. Дори момиче като теб трябва да знае това. Вероятно ще превземат Едо. Казват, че шогунът бил избягал. Неговите привърженици още се бият, но без водач не могат да направят много. Независимо дали ни харесва или не, войната е почти приключила. Така ни се струва на нас, селяните. Може да се окаже, че за теб е добре, дето баща ти е с южняците. Ще видиш.

— Дайте ни шанс — промърмори Шиндзаемон. — Войната още не е свършила, поне не и докато аз имам нещо общо с нея.

Гендзабуро го смушка с лакът.

— Хора като нас не могат да си позволят да мислят за политика — рече Отама на Сачи. — Той ще ти намери добър съпруг. За теб най-добре е да отидеш при него.

Сачи кимна мълчаливо. За разлика от тях, тя знаеше, че между нея и този неин непознат, изоставил я преди толкова години баща, съществуват връзки, много по-силни от каквото и да било задължение. Тя беше свързана с Негово величество, покойния шогун. И принадлежеше на семейството му завинаги. Тяхната съдба беше и нейна съдба.

IV

Сачи остана вгледана в огъня дълго след като всички си тръгнаха. Гендзабуро и Шиндзаемон излязоха да обиколят, да видят дали не се задават войници на Юга. Гендзабуро искаше да покаже на своя брат по оръжие селото и да се поупражнява с този боен партньор. Само Таки беше вкъщи, коленичила в единия ъгъл на своята стая, и кротко шиеше.

Сачи се опитваше да осъзнае думите, които чу преди малко. Беше си мислила, че си отива вкъщи, а сега — напротив — имаше чувството, че е изгубила своите родители. Що се отнася до селото, то сякаш беше станало на пух и прах като Урашима. И какво беше спечелила? Някакъв надут баща южняк и майка, която едва ли съществуваше.

Брокатът, който й се струваше, че грее с чудодейна светлина, сега беше просто един жалък вързоп, захвърлен в коридора под купчина други вещи. Тя го издърпа, внесе го в стаята и започна да се бори с възела.

Заслепена от сълзи, почти не виждаше. Може би и той щеше да се разпадне в кълбо дим, отнасяйки със себе си и нея самата. Мъничко се надяваше това да се случи.

Но колкото повече се бореше с възела, толкова повече той се стягаше. После изведнъж износеният плат на бохчата поддаде и кимоното излезе.

Разтвори се и изпълни стаята с тайнствен мирис на коприна. Беше красиво както винаги, синьо като небето, избродирано със сливови цветчета, бамбук и борове, символите на Новата година — меко и фино като венчелистче. Сачи го тръсна нетърпеливо. Обърна го отсам-оттам, почти без да забележи пейзажа, извезан по полите на дрехата. В объркването си почти не различаваше горната от долната част. Най-после намери това, което търсеше — герба, избродиран отзад на врата и на раменете.

Бръкна в ръкава си и извади красивия кокален гребен с инкрустирано злато. Той просветна в ръката й. Вгледа се в златния герб в края му: беше същият като герба на броката. Значи и кимоното, както и гребенът, са били на майка й. Гледаше и гледаше герба, сякаш ако го наблюдава достатъчно дълго, той сам ще издаде тайната си. Най-ужасното беше, че й се струваше познат.

Таки приближи, коленичи до нея и нежно я обгърна със слабите си ръце.

— Знам — рече тя. — Чух какво казаха родителите ти. Не съм изненадана. Аз си знаех, че мястото ти не е тук. Те са добри хора, но не са твои. С тях имаш само много далечна кръвна връзка.

— Този герб… е на майка ми. Ако успея да определя чий е, може би ще открия рода й. А и нея самата.

Таки взе материята и замислено прокара пръсти по нея. Обърна гребена и поклати глава.

— Виждала съм го някъде, но не помня къде — рече тя.

Седяха мълчаливо, оглеждайки броката и гребена.

— Е — обади се най-после Таки, — мога да ти кажа едно. Това е дреха на държанка. Стил, който се позволява само на държанките от двора на шогуна. Бих добавила, че е от двора на дванайсетия шогун, на господаря Иейоши. В това има логика, нали? Не си ли родена някъде по това време?

— Не знам кога съм родена. Било е в годината на кучето, друго не знам.

— Ти караш осемнайсет, нали, точно като мене? Онази година беше година на желязното куче. Негово величество още е бил на трона.

— Значи това е кимоно на държанка от времето, когато съм се родила — рече Сачи.

— Би трябвало да е така. Затова си била увита в него.

— Но не виждаш ли, Таки? Не виждаш ли какво означава това? Ако кимоното е на майка ми, тя… би трябвало да е била държанка. Или поне е била такава, когато съм се родила. Трябва да е била една от държанките на господаря Иейоши!

— Не е възможно — възрази Таки. — Нали родителите ти казаха, че истинският ти баща е гражданин?

Те се спогледаха. Държанката на шогуна не би могла да има връзка с когото и да било, а още по-малко с нисш гражданин. Беше немислимо. Подобно нещо би било ужасно нарушение на задължението, тежко престъпление.

— Може би мъжът, който те е донесъл, не е бил твоят баща — каза Таки. — Може би е бил подучен да каже, че е твой баща. Навярно е бил куриер, слуга…

— Или майка ми не е била държанка. И някой й е дал броката… — прошепна Сачи.

Тя взе дрехата и зарови лицето си в нея. Парфюмът беше женски. Какво й каза той? В него имаше мускус, алое, пелин, тамян, смесени с дървесния дим от многото нощи, прекарани от баща й в път.

Тя разстла дрехата върху коленете си. Беше изключително фина и мека. Златните и сребърните нишки на бродерията се бяха втвърдили от времето и пукаха, когато ги докосваше с пръсти. В края имаше порта със сламен покрив и с люлеещи се въжета, сякаш някой току-що е минал през селската врата в бамбуковата ограда; и избродирана върху шева на ръкава веранда на таен павилион… Само много красива жена би могла да носи такава дреха.

Да предположим, че е вярно, помисли си Сачи. Ами ако майка й наистина е била държанка, а баща й гражданин? Това би обяснило защо майка й не е могла да я задържи, защо е била донесена в селото. Вероятно се е наложило да бъде скрита в провинцията, за да не научи никой за престъплението на майка й. Но коя жена би се осмелила да извърши подобно нещо? Само някоя, предала се на толкова силна страст, че повече не я е грижа за задълженията й. А и каква тайна е трябвало да опази.

Сачи занемя и изправи гръб. Почувства как, спомняйки си за Шиндзаемон, кръвта нахлу в лицето й. Самата тя беше на ръба да извърши същото престъпление. Не беше отдала тялото си на друг мъж, но му беше позволила да влезе в сърцето й. Безстрашният характер на майка си ли беше наследила? Нима същата луда кръв течеше и в нейните вени?

За миг тази мисъл я изпълни с ужас. Може би кимоното разкри своята тайна, за да я предупреди. Да можеше да намери родната си майка, тогава би разбрала лудите пориви, бушуващи и в нея.

Погледна към Таки. Тя я съзерцаваше с широко отворени очи. Сачи разбра, че същите мисли се въртят и в нейната глава.

— Майка ми може все още да е в женския дворец — прошепна Сачи. — И вероятно затова никой тук не знае нищо за нея.

— След смъртта на Негово величество тя може би е отишла в Ниномару, Втората цитадела, където живеят вдовиците — замислено рече Таки. — Като възрастната мадам Хонджу-ин.

Сачи си спомни за старата дама — суха и повехнала като есенен лист. Тя й беше казала: „Ти си само утроба“. Сачи и Таки никога нямаше да видят другите държанки на господаря Иейоши. Единствено мадам Хонджу-ин имаше честта да роди син и единствено тя беше придобила власт в двореца. Останалите щяха да бъдат оставени на своите молитви.

— Таки, аз трябва да намеря майка си — каза Сачи.

— В такъв случай е нужно веднага да се върнем в Едо — добави Таки. — Южняците са тръгнали към града и са решени да превземат замъка. Жените може вече да са избягали и да не можем въобще да я открием.

— Но аз трябва да опитам.

Само че в момента, в който се върнеше в Едо, Сачи трябваше да се сбогува с Шиндзаемон. Колкото по-дълго останеха в селото, толкова повече време щяха да са заедно. Макар да трябваше да пазят в тайна чувствата си, тя се наслаждаваше на мисълта, че той е там, че усеща присъствието му, че може да го вижда от време на време — големите му ръце, изваяния му нос, буйната коса, която не се поддаваше на правилата. От време на време й се удаваше да мине по-близо до него, отколкото беше редно, да почувства топлината на тялото му, да усети соления му мирис. Понякога ръцете им се докосваха или тя усещаше очите му върху себе си. Но щом стигнеха в Едо, всичко това щеше да приключи. Шиндзаемон щеше да се присъедини към милициите и най-вероятно да бъде убит. Това очакваше и той самият. Но тя знаеше, че не може да го задържи още дълго. Шиндзаемон беше прекалено необуздан, за да стои в далечно село или да позволи животът му дълго да се върти около жена — макар тя да подозираше, че и той, съзнавайки своята смъртна обреченост, иска да изпита докрай удоволствието от тези последни мигове.

Когато вратата изскърца и се отвори, те бяха прибрали кимоното. Нахлу леденостуден въздух, а заедно с него Шиндзаемон и Гендзабуро. Те плъзнаха обратно вратата и застанаха на входа със зачервени страни, сякаш току-що бяха тренирали бой.

— Е, днес късметът беше на негова страна — рече Гендзабуро с вдигнати вежди, докато сваляше обувките си и бършеше крака, преди да стъпи на татамито.

— Но ти се би много добре — каза, усмихвайки му се, Сачи.

Той й беше като брат, толкова прям и безгрижен. Когато я налягаха грижи, той не падаше духом, каквото и да станеше.

— Не се тормози с тази глупост за баща ти — кимна й той. — Аз съм осиновяван три пъти. Имам четирима бащи и истинската ми майка вероятно е онази съсухрена стара кранта, която държи Къщата на орхидеите. То е като хвърляне на зар. Твоите родители те обичат. Тук винаги ще имаш дом.

— Знам — каза тя. — Но мястото ми вече не е тук. Твърде дълго отсъствах.

Погледът й се спря върху Шиндзаемон, който прибираше дългата си сабя в ножницата. Стори й се, че той иска нещо да каже.

— Има новини — тихо промълви Шиндзаемон. — От Киото е потеглила нова част южняци. Време е да тръгвам, преди да са стигнали тук. Пътят засега е спокоен. Може би това е последната възможност.

И тъй моментът беше настъпил, моментът, от който тя се плашеше. Но сега Сачи знаеше, че също е готова да тръгне. Трябваше да се върне в Едо, в двореца, при принцесата и може би при майка си.

— Достатъчно дълго точих сабите си — промълви Шиндзаемон, свел очи към земята. Тя позна упоритото потрепване на челюстта му. — Вече са достатъчно остри. Трябва да се върна на пътя, да помогна в отбраната. Ако искаш да останеш още, можеш да тръгнеш с Ген. Той ще потегли след няколко дни. Но мисля, че трябва да дойдеш с мен.

Шиндзаемон говореше спокойно, сякаш му беше все едно дали тя ще пътува с Гендзабуро или с него, но Сачи почувства, че я моли да направи своя избор.

— Значи… отиваш в Едо — промълви Сачи.

В гнездото на осите. Той кимна.

Големите очи на Таки грееха. Цялото й лице се беше оживило. Ясно личеше къде искаше да бъде.

— Какво ще кажеш, Таки? — тихо попита Сачи. — Може би е време да се върнем в Едо. Ще си вземем алебардите. Юки ще остане в селото, където ще е в безопасност. Едно дете би било бреме, а ние ще трябва да пътуваме бързо.

— Това е правилното решение — отвърна грейнала, Таки. — Но ще трябва да внимаваме. Пътят е пълен с южняци — хора като онзи ужасен сипаничав войник.

Сачи вдигна очи към Шиндзаемон и се усмихна.

— Ние с Таки тръгваме с теб — каза тя.

I

Когато Сачи му съобщи, че тръгва, Джироемон въздъхна, после се усмихна тъжно, сякаш разбирайки, че това е неизбежно, и кимна с едрата си глава.

— Към Едо, нали? — рече той. — Ако не беше ханът и задължението да се грижа за селото, и аз щях да тръгна с теб. Доста път е — добави и смукна от лулата си. — Осемдесет и една ри. От седем до десет дни, а може и повече. Зависи колко сняг има по високите проходи. Нека да ти дам един съвет. Хората винаги бързат в началото. Ти не бързай много и се грижи за краката си. Така те ще са в добра форма до края. И се погрижи всяка вечер да стигаш до хан, преди да е паднала нощта. Не бива да пътуваш в планината след мръкнало.

Шин е добър и смел момък. Ще се грижи за теб. И помни, оглеждай се за баща си, когато стигнеш в Едо. Той също ще те търси.

Сачи кимна.

— Винаги ще знам, че тук имам един баща — рече тя, като избърса очите си с ръкава.

На следващия ден потеглиха. Отама беше станала дълго преди съмване и беше обикаляла из гората в търсене на издънки папрат и хвощ, които да сготви за тях. Тя бършеше очите си, докато подреждаше храната в лакираните дървени кутии — последното нещо, — което можеше да направи за детето си. Сачи също плачеше. Струваше й се много жестоко да се върне вкъщи за толкова кратко време и да си тръгне отново, за да търси някаква друга своя майка, която можеше да не е нищо повече от един дух.

Но след като реши, че ще поеме по своя път, Сачи почувства, че това е правилното решение за всички тях. Трябваше да се опита да намери майка си; Таки се чувстваше напълно не на място в селото и копнееше да се върне в Едо, където дори да не можеше да вижда Тораноске, поне щеше да е малко по-близо до него; а що се отнася до Шиндзаемон — Сачи знаеше, че той трябва да върви. И без това беше решил да остане само няколко дни. Въпреки че сърцата им се късаха, те трябваше да продължат напред.

Когато Сачи каза на Юки, че трябва да остане в селото, тя кимна спокойно. Тук тя беше намерила своя нов дом. С Чобей бяха станали другари в игрите, а Отама и Джироемон с радост замениха родителите, които тя беше изгубила. Въпреки всичко Юки беше дете воин. Сачи знаеше, че няма да е щастлива дълго в селото и я увери, че щом нещата се поуспокоят, ще се върне да я вземе, стига Юки да иска да си тръгне.

Сачи взе със себе си само брокатеното кимоно. Остави останалите си неща, като инструктира семейството си — потрябват ли им пари, да ги заложат.

Тримата пътници бяха с толкова малко багаж, че наеха само два товарни коня. Сложиха пелерини, гамаши и широки сламени пътнически шапки. Сачи и Таки носеха алебардите си като тояги. Джироемон, Отама, Юки и децата ги изпратиха чак до края на селото и махаха и се кланяха, докато те не изчезнаха от очите им. Гендзабуро също беше там, усмихваше се и крещеше: „До среща в Едо!“. Мирисите на дървесен пушек и супа мисо, лаят на кучета и кукуригането на петли се изгубиха в далечината. Зад гърба им селото ставаше все по-малко и по-малко, а гласът на Отама — все по-тих — „Ела пак скоро“, съпроводен от боботенето на Джироемон. Със сълзи в очите тя зашепна едно хайку на Башо, написано, когато е бил в Кисо, въпреки че всъщност животът не беше нищо друго, освен поредица сбогувания, запознаване с хора, сближаване с тях, само колкото да се стигне до нова раздяла. А в края на това пътуване щеше да има още едно сбогуване, когато Шиндзаемон постъпи в милициите. Сачи въздъхна и отпъди тази мисъл.

Поредният сезон:

сега изпращат теб, сега изпращаш ти

и после — есен в Кисо.

Дори тук, в планината, където снегът едва започваше да се топи, имаше напъпили черешови дървета. Предишната пролет Сачи беше прекарала в двореца. Спомни си, че ходиха в градината с нейните придворни дами да се радват на нежните цветчета, с насълзени очи те се възхищаваха на мимолетната им красота и преходността на живота. Само преди година ли беше?

Докато се отдалечаваха от селото, чуха ромон на вода и зърнаха река Кисо да проблясва далече под тях. Пътят криволичеше нагоре в гората покрай кипариси, борове и поляни с шумящ бамбук. Пътеката беше павирана с камъни, а там, където ставаше стръмна, бяха издълбали стъпала. Както ги посъветва Джироемон, вървяха бавно и равномерно. Бяха вързали на глезените си звънчета, за да отпъждат черните планински мечки. Когато пресичаха потоци, прескачаха от камък на камък или от скала на скала. В далечината чуваха да звънят звънци от впрягове с товарни коне, движещи се покрай долината, както и тропот на волове, теглещи каруци с ориз, слама или сол.

Хубаво беше, че пак пътуваха. Понякога Шиндзаемон излизаше отпред, друг път изоставаше в края, следейки носачите и товарните коне. Сачи срамежливо оглеждаше широкия му гръб и непокорната коса, слушаше хрущенето на сламените му сандали по пътя и дълбокия му глас, докато даваше нареждания на носачите. Искаше й се да забави времето, всеки миг да се превърне в час.

Бяха навлезли дълбоко в планината по пуст отрязък от пътя и напредваха през гъста гора, когато Сачи чу груби гласове. Заобикаляха ги само високи дървета, закриващи с широките си дънери пътеката. Ръката й стисна по-силно дръжката на алебардата. Пред тях иззад дърветата изскочиха мъже, размахващи тояги и сърпове. Бандити.

Един се изпъчи срещу Сачи — лице в лице.

— Ще ни дадеш ли хиляда медни мон?! — изръмжа той и вдигна почернялата си ръка с дланта нагоре. Говореше на диалекта Кисо.

Мъжът имаше дребно издължено лице като на плъх. Устата му представляваше отвор с няколко жълти зъба и тъмни корени край тях. Носеше парцаливи и мръсни дрехи, но ръцете му бяха жилести, а малките му очички просветваха лакомо. Косата му беше вързана на мръсен възел. Сачи беше чувала за подобни типове, за отрепки, населяващи свърталищата на хазарта в най-бедните квартали на града. В мирно време техните пътища никога нямаше да се пресекат. Какво беше станало с властта, охраняваща пътищата? Изглежда, редът, който всички смятаха за даденост, се е разпаднал напълно. Тя отстъпи назад отвратена, но мъжът я последва.

— Виж какво — рече той, кимайки към конете. — Ние ще ги вземем.

Няколко от мъжете вече се опитваха да хванат юздите на товарните коне. Щяха да отмъкнат брокатеното кимоно!

Сачи се огледа отчаяна. Имаше десет, може би двайсет разбойници срещу нея, Таки и Шиндзаемон. Посегна да извади алебардата от калъфа, но мъжът я хвана за китките и ги стисна в кокалестите си длани. Въпреки кльощавия си вид той беше много силен. Тя се задърпа отчаяно, очите й се напълниха със сълзи на отчаяние.

Изведнъж се чу как бандитите ахнаха от изненада и замлъкнаха. Настана пълна тишина. Мъжете застинаха по местата си. Сачи ги гледаше в недоумение. Стояха със зяпнали уста и ококорени очи. Тя се обърна. Шиндзаемон идваше откъм опашката. Беше отхвърлил десния ръкав на кимоното си, за да е свободна ръката му с меча; виждаше се силното му рамо и татуировката с черешови цветчета. Някои от бандитите имаха татуировки, които ги покриваха от лактите до колената като втора кожа — сцени с бойци, гейши и актьори на кабуки, богато оцветени и пищни като отпечатъци, направени с дървен калъп. Татуировката на Шиндзаемон беше много различна — семпла на вид и непретенциозна.

Мечът святкаше в ръката му. Той ги гледаше, леко намръщен, после по лицето му пробяга усмивка, сякаш очакваше някакво забавление.

Миг по-късно бандитите паднаха на колене върху каменната пътека и заудряха глави в земята.

— Извинявай, господарю, извинявай — пелтечеха те. — Прости ни! Имай милост!

Усмивката на Шиндзаемон стана по-широка. Без да бърза, той обходи с поглед меча си, бавно и внимателно го втъкна обратно в ножницата. Върна кимоното върху рамото си и кимна. Бандитите се обърнаха и изчезнаха в гората.

Сачи наблюдаваше смаяна. Татуировката на Шиндзаемон определено не беше подействала по същия начин на войниците от Юга, които бяха срещнали преди това. Имаше толкова неща, които не знаеше за Шиндзаемон — къде е бил, какво е правил досега.

— Е — обади се тихо Таки, когато отново тръгнаха напред. — Извадихме късмет. Значи щом Шин е с нас, не бива да се плашим от бандити.

 

 

Същата нощ отседнаха за почивка в прост хан — за обикновени пътници, каквито се предполагаше, че са и те самите. Мъже и жени спяха заедно в една и съща стая и дори трябваше да си постелят леглото сами.

След като се настаниха с Таки, Сачи и Шиндзаемон седнаха на пейка пред хана. По тъмното небе блестяха звезди. То беше толкова черно, че дори не се виждаха силуетите на планините. По канавките течаха води, а от време на време в близките храсталаци прошумоляваха животни.

Сачи смукна силно от лулата си. Подобно на всички в женския дворец, където за пръв път беше опитала тютюн, тя обичаше от време на време да попуши. Пепелта просветна в червено и освети тъмнината. Седяха съвсем близо, без да се докосват.

— Не съм виждал толкова ярки звезди — тихо промълви Шиндзаемон. — Не съм очаквал да бъда на подобно място като това… с човек като теб.

Те си говориха дълго. Сачи му разказа за своето детство в селото — как са плували в реката, как Гендзабуро се е борил с див глиган, за сезоните в планината, за процесиите по пътя и за знатните гости, отсядали в хана. Накрая тя му разказа за принцесата, как нейната свита била толкова дълга, че преминавала четири дни, и как взела Сачи и наредила тя да бъде заведена в замъка Едо. После разказът й секна. Не му разказа за двореца, нито за шогуна, а и той не попита.

— Аз също съм живял доста време в планината — каза той. — Като дете често излизах с ловците на мечки. Участвал съм в доста битки. Родителите ми винаги ми се сърдеха. Но така можех да използвам меча си за нещо полезно.

— А татуировката ти? — плахо попита тя. — Ще ми разкажеш ли за нея?

— Аз винаги съм искал да подобря умението си с меча, особено след като започнаха размириците. Прекарах една година във Военната академия в Едо. После чух за учител. Той бил последният, който преподавал техниката „ръката на Буда“. По онова време вече се беше пенсионирал. Отидох и останах известно време при него в страната на снега. Той беше добър учител. Щом веднъж бивахме посветени, на нас, учениците, ни се разрешаваше да си сложим татуировка като неговата с черешови цветчета на раменете. Бандитите из цяла Централна Япония познаваха тази татуировка. И оттогава не съм имал никакви проблеми с тях. Те се боят от моя учител, а не от мен. Или може би от ръката на Буда. Може би предпочитат въобще да не изпитат върху себе си тази тайна техника.

Тя го чу как тихо се засмя в мрака.

Не говориха нищо за бъдещето. С всеки изминал ден се приближаваха все повече и повече до Едо и до мига на раздялата.

Ден след ден вървяха, а извисяващите се канари ги караха да се чувстват като джуджета в рисунка с туш. Пътят понякога беше пълен с хора, друг път малката им група се придвижваше сама. Изкачваха заснежени проходи, взираха се онемели в извисяващите се над тях върхове. Молеха се в параклисите на върха, молеха боговете да ги опазят живи. Понякога се изкачваха между дървета, прораснали чак до небесата, покрити с толкова плътни клони, че пътят тъмнееше, сякаш е нощ. Катереха се по скали, пълзяха по паянтови мостове, люлеещи се над зашеметяващи урви, водопади и потоци, преминаваха по следи в сняг и лед. На места, където снегът се беше разтопил, трябваше да газят в кал до коленете.

Бяха се превърнали в част от безкрайната процесия, населяваща пътя. Вървяха напред, като спираха от време на време, за да затегнат връзките на сламените си сандали и да разтъркат наранените си крака. На коланите им висяха резервни сандали и когато старите се скъсваха, ги хвърляха. Щом завалеше дъжд или станеше много студено, слагаха дъждобрани от слама и вървяха напред, подобни на малки движещи се купи сено. Грейнеше ли слънцето, се криеха под сламени шапки. Едва ли някой, видял ги в мръсните им пътни дрехи, би допуснал, че Сачи и Таки са придворни дами.

Всяка сутрин Сачи обуваше нов чифт сламени сандали, вдигаше полите на кимоното си, вземаше алебардата си и потегляше, изпълнена с решителност. С всеки изминал ден се чувстваше все по-силна, въпреки че ходилата й ставаха все по-изранени, независимо колко често сменяше сандалите си.

Таки също вървеше като селско момиче. Бледите й страни порозовяха, големите й очи заблестяха. Вече не се оплакваше от студа и трудностите. Сачи виждаше как тя се вълнува, защото знаеше, че отива в Едо, в своя дом.

Сачи си даваше сметка, че и тя самата би трябвало да изпитва вълнение. Връщаше се в двореца, при принцесата — в мястото, където щеше да намери родната си майка, и си повтаряше това отново и отново. Но с всеки изминал ден разбираше, че е с един ден по-близо до момента, когато ще трябва да се сбогува с Шиндзаемон.

Вечер Шиндзаемон и Сачи сядаха заедно. Понякога си говореха, понякога — не. Обсъждаха случилото се през деня, своето детство, книгите, които са чели, и любимата си музика и поезия. Понякога ръцете им се докосваха. И двамата разбираха, че това, което правят, е нередно, но тук, на пътя, те бяха анонимни. Пък и отиваха на война. Шиндзаемон очакваше да умре, а Сачи нямаше представа какво ще се случи с нея.

Седем дни след като напуснаха селото, напредваха по прохода Усуи — последния от четирите високи прохода покрай Вътрешния планински път. Изкачването беше дълго и трудно. Застанали на върха, вдишвайки редкия студен въздух, оглеждаха долината на Канто. Там някъде се намираше Едо. В далечината се издигаха сенчести върхове, ограждащи долината като бойни кули на крепост. Шиндзаемон посочи заострените форми на планините Мийоги, Харуна и Акаги. Далеч на юг, проблясвайки на хоризонта, се виждаше призрачна форма — идеалният конус на планината Фуджи. Помолиха се в параклиса Кумано на върха на прохода, после потеглиха с хлъзгане и спъване надолу, преодолявайки коварни шисти, успоредно с хребета към град Сакамото. Колкото по-надолу слизаха, толкова по-топъл въздух ги посрещаше. Движеха се от зимата към пролетта.

На следващата вечер стигнаха града замък Такасаки. Потеглиха преди съмване. Не можеха да не забележат вързаните на кръстове тела в края на града, предупреждаващи насилниците, които биха поискали да се възползват от хаоса и да нападат пътниците. Планините се издигаха зад гърба им — чудовищни форми в мрака, изпълващи цялото небе. От този момент щяха да пътуват през равнини.

Към часа на коня, когато слънцето беше високо в небето, стигнаха до една река, твърде широка и бързотечна, за да бъде премината.

— Река Тоне — рече Шиндзаемон. — Щом я пресечем, значи сме на последния отрязък от пътя.

Реката беше придошла от топящия се сняг. Къщите на отсрещния край бяха като нарисувани в пейзаж. На брега хората разтревожено се взираха във водата. Стара плоскодънна лодка се движеше на зигзаг към тях, тласкана от гологлав лодкар с дълъг бамбуков прът в ръката, докато друг клечеше в задния край и я управляваше. Вятърът духаше в тръстиките край брега.

Съсухрен старец с пояс за пари на кръста измърмори нещо на толкова неясен диалект, че Сачи не разбра нито дума.

— Какво? Това е десет пъти над обичайната такса — викна Шиндзаемон. — Алчна отрепка! Страната е в пламъци, а ти мислиш само за едно — колко пари да измъкнеш от хората!

— Извинете, господине — промълви старецът. Сачи започваше да разбира акцента му. — Това е таксата. Ако не ви харесва, останете. Или пък преминете отсреща сами.

Лодката приближаваше със скърцане — изглеждаше толкова пълна, сякаш щеше да потъне под тежестта на хората и стоката. Лодкарят натискаше силно пръта, с всеки удар почти падаше във водата. Отзад имаше тълпа носачи, застанали край куп сандъци, пребледнели и треперещи от страх, облечени само с препаски. В предната част се виждаха няколко души — добре облечени, — те явно бяха собствениците на носачите. Изглеждаха някак потайни. От време на време поглеждаха през рамо назад, да не би да ги следят.

Увила добре лицето си с шала, Сачи любопитно се взря в тях. Приличаха на търговци от Едо, като онези, които носеха в двореца коприна за продан. Бяха облечени в скъпи халати от богати материи, отвън износени, но с лъскави подплати, които се открояваха по маншетите и яките.

Имаше обаче нещо странно в тези предполагаеми търговци. Мъжете до тях носеха по два меча, стърчащи изпод градските им дрехи, като че ли охраняваха тримата в средата, а техните лица бяха скрити под пътнически шапки.

Носът на лодката се вряза в брега, мъжете слязоха много близо до Сачи — можеше да протегне ръка и да ги докосне. Когато първият мина покрай нея, вятърът развя ръкава му и за миг във въздуха се усети лек мирис на парфюм. Сачи затвори очи и пое дъх. Парфюмът съдържаше ухание на сливов цвят, леко и сладникаво, на зима и нежен привкус на камелии. Този мъж не е никакъв търговец, помисли си тя. Никой търговец не би имал достъп до такъв изискан аромат, нито би му се разрешило да го ползва. В уханието се долавяше нещо познато. В съзнанието й се появи мътен спомен.

За миг тя се върна в двореца — отново преминаваше през големите стаи с украсените им тавани и греещи от злато стени, а подплатеният край на шлейфа й шумеше зад гърба й. Жените, край които вървеше, говореха и се смееха, всяка ухаеща на своя парфюм. Бързаше заедно с Таки след мадам Цугуко, която крачеше отпред, а дългата й коса с прошарени кичури стигаше до земята. Но закъде и защо бързаха? Напрегна ума си, опитвайки се да си припомни. Парфюмът й навяваше някакво ужасно предчувствие.

Отвори очи. Погледна надолу и видя ръката на мъжа. Мека и бяла и с маникюр като женска ръка. Сачи изтръпна. Тази ръка беше притисната към татамито в приемната зала на принцесата. Уханието беше толкова силно, че почти й се зави свят. Мек мъжки глас отекна в ушите й — шепнеше и шепнеше на завоалирания език на двора, че Негово величество шогунът е тежко болен.

Негово величество шогунът… Тя видя гладките му бледи гърди, момчешката му усмивка. Беше си мислила, че с времето болката ще намалее, но почувства как в очите й напират горещи сълзи. После си представи принцесата да хлипа зад паравана и да пита: „Огури. Огури. Болестта на Негово величество естествена ли е?“. Огури. Това беше името на мъжа.

Сачи смело вдигна глава. Не можеше да се сбърка това угодническо, пухкаво лице с шарещите очи на вечния царедворец. За миг погледите им се срещнаха. Той не забеляза нищо. Разбира се, в онзи далечен ден тя беше скрита, така че мъжът не я беше видял.

Следваше го един по-млад мъж — почти момче, не по-голямо от Тацуемон. После идваше третият. Тя беше толкова погълната от спомените си, толкова изненадана да види отново господаря Огури, че остави шала да падне от лицето й. Знаеше, че бялата й кожа, финият нос и тъмнозелените очи се открояваха в тълпата, а беше важно да не привлича вниманието. Но всички бяха толкова вглъбени в собствените си неща, че никой не я забеляза. Освен това тези мъже никога не я бяха виждали. За тях тя не означаваше нищо.

Сачи позна кокалестото, подобно на ястреб лице, което премина край нея — смугло и с широка челюст, с белези от шарка, вечно навъсено. Самурайското кокче на мъжа стоеше стегнато и твърдо на върха на тъмната му глава. Това беше господарят Мидзуно — тъкмо той придружаваше Огури в онзи зловещ ден.

Неговите очи се срещнаха с нейните и лицето му в миг трепна. Дебелите му устни се отвориха и Мидзуно заотстъпва назад, сякаш беше видял призрак.

— Махай се! Остави ме на мира! — извика той. Дясната му ръка потрепваше — тя си спомни за странния му тик, — а стражите посегнаха към дръжките на сабите си. Очите му щяха да изскочат от орбитите, а устата му зееше отворена в безгласен вик.

Огури се обърна разгневен.

— Тишина — просъска с дрезгав глас. — Искаш да погубиш всички ни със своята лудост ли?

Мъжете се провряха през тълпата, охранителите им блъскаха хората, за да им сторят път, и се качиха в паланкините. Господарят Мидзуно продължаваше да се обръща и да се взира в Сачи с налудничави очи. Тя ги проследи как се отдалечават от реката, по посока към планината, следвани от дълга опашка носачи с тежки каси — по четирима на каса.

Таки стоеше до рамото на Сачи.

— Видя ли ги? — промърмори тя. — Не бяха ли…?

Но Сачи още не можеше да повярва, уплашена от поведението на Мидзуно. Дали по някакъв начин не беше успял да я види тогава? Не, разбира се. Да я е познал й се струваше невъзможно. Зачуди се какво би могло да го накара да реагира по този начин.

— Положението в Едо сигурно е много зле, щом те напускат — прошепна Таки. — И как те гледаше само — какво означава това?

Сачи поклати глава.

— Предполагам, че просто не са свикнали да виждат жени да пътуват свободно — отвърна тя. Изчерви се цялата от срам, загдето така глупаво беше привлякла вниманието на тези мъже, позволявайки на шала си да падне. Не биваше никога повече да бъде толкова невнимателна.

 

 

Лодката в посока към Едо беше почти празна. Освен Сачи, Таки, Шиндзаемон и техните носачи имаше само още двама фермери. Водата беше придошла и лодкарят можеше единствено да стиска пръта, докато лодката се люшкаше през вълните. Сачи, Таки и Шиндзаемон се мятаха от едната страна на другата, а студеният вятър ги пронизваше през тънките памучни дрехи. Пръските ледена пяна сякаш ги пареха. Над главите им пляскаха с криле чайки, крякаха диви гъски.

Брегът откъм Едо гъмжеше от изплашени хора и купища багаж. Те се блъскаха, проправяха си път с лакти и крещяха „Старата ми майка е болна, тя трябва да мине първа!“ и „Ние бързаме, ние бяхме тук първи“. Лодкарите ги тикаха назад и нареждаха:

— Върнете се! Лодката е пълна.

Имаше хора, които висяха отстрани, имаше струпани на носа. Когато лодката потегли, беше потънала застрашително ниско във водата.

Тримата пътници продължиха през гори и блата, между кафяви оризища, разорани и готови за засяване. Храмове и села се открояваха като острови в море от зеленина, а магазини и лавки бяха осеяли целия път. По небето се носеха облаци. До Едо имаше само двайсет ри — оставаха само ден-два.

Шиндзаемон забави крачка и със Сачи тръгнаха заедно. От време на време тя го поглеждаше — широкия му нос, буйната му коса, големите му ръце, скулите му, — опитваше се да ги запечати в своята памет, защото знаеше, че им остава много малко време.

Приближавайки Едо, те срещаха все повече бегълци с угрижени лица, които уморено вървяха напред и бутаха колички с натрупан багаж. Пътят гъмжеше от тях. Дълги редици паланкини и носилки се поклащаха в такт, предшествани от слуги, следвани от върволици товарни коне и носачи с кошници и куфари, нанизани на пръти. По-бедният народ вървеше приведен под тежестта на постелки и дрехи, като задминаваше каруците, теглени от одремани волове. Имаше монаси с бръснати глави, монахини, нашепващи молитви, и парцаливи просяци, целите кожа и кости, молещи за милостиня. Вървяха и групи пилигрими, които клюкарстваха, сякаш нищо под слънцето не се беше променило.

Някои нашепваха онази влудяваща, дръзка, безнадеждна мелодия: „Кого го е грижа? Кого го е грижа?“. Други поемаха припева и скоро целият път се изпълваше с пеещи хора, някои съвсем тихо, други с все сила. Колкото повече повтаряха безсмислената фраза, толкова по-втренчени ставаха очите им. Някои дори заподскачаха, като я пееха. След като всичко се разпада, сякаш казваше песента, какво друго ни остава, освен да вдигнем ръце и да танцуваме?

Сачи и Таки оглеждаха безизразните, изтощени лица, търсейки да зърнат сред тях жени от двореца. От време на време в далечината се чуваше предупредителен вик. Хората се втурваха встрани, за да дадат път на някой забързан паланкин, прелитащ покрай тях, а носачите му вдигаха прах със сламените си сандали.

Сачи и нейните спътници бяха единствените, пътуващи към Едо. Всички други напускаха града.

Минаха по дългия мост над река Канна при Хонджо и спряха да починат в една чайна на отсрещния бряг. Там група мъже седяха и пушеха малки лули. Бяха облечени като граждани, но говореха като самураи. Като че ли всичките бяха преоблечени.

— Накъде сте тръгнали? — попита единият. Беше дребен като мишка мъж — кокчето на главата му се беше посвлякло — приличаше на човек, прекарал цял живот превит над счетоводни книги в някои от мизерните самурайски стаи от по-долна класа. Сачи подозираше, че той няма представа какво трябва да прави, ако се озове в сражение.

Шиндзаемон смукна от лулата си и обърна глава на юг, към Едо. Мъжът си пое въздух със стиснати зъби и съскане.

— Не бих отишъл там — промърмори той, примигна зад очилата си и погледна през рамо. — Всички го напускат. Това е мъртъв град. Южняците са на портите. Те имат пропускателен пункт в Итабаши и разпитват всички. Говори се, че са стигнали и в Шинагава. Контролират Вътрешния планински път и Източния морски път. Градът е под обсада. На ваше място бих се върнал.

— Ние сме жени — обади се Сачи. Говореше на диалекта на Кисо, за да прикрие факта, че е дворцова дама. — Няма да ни безпокоят.

— Не бива да ходите по улиците — рече мъжът, нервно пиейки чая си. — Много е опасно. Повечето от самураите заминаха и няма кой да поддържа реда. Градът е пълен с бандити и негодници. Достъпен е за всички.

— Повечето от тези тъй наречени бандити са южняци — обади се друг мъж. Той също приличаше на преоблечен самурай. — Причиняват безредици.

Сачи се изкушаваше да попита за замъка. Но обикновени хора като тези не знаеха нищо — нито за замъка, нито за неговите обитатели. Тя можеше само да слуша внимателно и да се надява да чуе някоя новина.

Пътят се виеше през блата, оризища, големи ниви със слънчоглед, простиращи се чак до далечните възвишения. На равни интервали имаше чайни, лавки за почивка на пътниците и горички от черешови дървета.

Движеха се срещу прилива, когато видяха пред себе си група южняци. Не беше трудно да ги разпознаят — ниски, набити мъже с тесни очи и груби лица, облечени в своите странни тесни черни униформи. Някои имаха на главите островърхи шлемове, други — бели ленти. Приличаха на тълпа грубияни, отделили се от главната армия и тръгнали да пакостят и тормозят северняците, напускащи Едо.

Чакаха войнствени, заели целия път. Сачи си даде сметка, че нямат друг избор, освен да се опитат да минат през тях. Тя ускори крачка, навела глава, с очи, вперени в земята, надявайки се, че щом си представи, че е невидима, ще стане такава. Озова се насред тълпата войници, вдигна очи и се взря през плата, висящ от шапката й като воал. Смая се. Не можеше да бъде… Тя познаваше това едро сипаничаво лице.

В същия миг мъжът се наведе напред и се взря в нея. Протегна мръсната си ръка и свали шапката от главата й. Тя се опита да я задържи, но не успя.

— И ако това не е… — викна той. — Онази селянка. Селянката с хубавото бяло лице!

Той я сграбчи за дрехите и я дръпна към себе си. Тя се съпротивляваше яростно, но той беше много силен.

— Помниш ли ме? — ухили се сипаничавият, отърквайки мръсното си лице в нейното, присвил малките си очи. Вонеше на мръсно и на пот.

Сачи изви глава и се дръпна отвратена. Знаеше, че селяните са лесна плячка, а жените — още повече. Самурай можеше законно и безнаказано да отреже главата на селянин, въпреки че нямаше гаранции, че този мъж е самурай. Във всеки случай беше война и войниците правеха каквото си поискат. Минувачите забавяха крачки и се обръщаха, за да зяпат. Тя знаеше много добре, че никой от тях не би поискал да си навреди, като я защити.

— Не — прошепна Сачи мрачно, опитвайки се да го отблъсне. Изплашена не за себе си, а за Шиндзаемон, тя се обърна, за да види какво става с него и с Таки. Знаеше, че тези хора търсеха него в нощта, когато нахлуха в дома на родителите й.

Сърцето й биеше лудо, тя блъсна мъжа в гърдите с всичка сила. Той я пусна и политна назад.

— Достатъчно — промърмори един от останалите войници. — Да тръгваме! Ще си имаме неприятности.

Но очите на сипаничавия блестяха. Ръката му беше върху дръжката на меча.

— Извинете — промълви Сачи на Кисо диалект. — Защо да ви причиняваме неприятности? Моля, пуснете ни да минем!

Войниците се поколебаха известно време. Сачи направи още няколко крачки през тълпата, следвана от Таки и Шиндзаемон. Минувачите се събираха, за да гледат, застанали на безопасно разстояние. Над покривите на малките магазинчета край пътя се издигаше дим. Черешовите дървета бяха обсипани с розови пъпки. Всичко изглеждаше ясно и отчетливо, сякаш го виждаше за последен път.

Един от войниците пристъпи и й препречи пътя.

— Ей, защо носите тези оръжия? — кресна той. — Това е незаконно. Предайте ги и ще си тръгнете по пътя.

Тогава се намеси и сипаничавият:

— Чакай!

Той се беше вторачил в Шиндзаемон.

— Виждал съм този мъж преди. Не е ли оня, който уби нашите другари в Кисо? Онзи… бандит. При това е сам. Я дай да ти видим рамото, приятел!

Войниците се обърнаха към Шиндзаемон и кимнаха. Той беше спрял. Огледа ги с презрителна усмивка. Сви вежди, концентрирайки се. Сачи видя, че пресмята шанса за успех. Те бяха петнайсет, може би двайсет, а той — сам. Но трябваше да защитава две жени и не можеше да рискува. Трябваше да остане жив, каквото и да се случи. Успявал е да оцелее толкова години, помисли си Сачи. Още няма да умре, нито пък ние.

Алебардата беше в ръката й. Използваше я като тояга. За миг свали калъфа и ножницата.

Острието проблесна ослепително под слънчевата светлина. Мислено Сачи се върна в тренировъчния салон в двореца. Дочу дълбокия глас на мадам Маса, подканящ ги да не мислят, да освободят съзнанието си, да оставят телата си да се движат сами. Алебардата беше тежка, по-тежка от тренировъчна тояга. Когато я завъртя, тя придоби своя сила. От това Сачи се почувства по-висока, по-силна, по-самоуверена. Погледна към Таки. Не беше я виждала толкова жива. Очите й грееха. Тя също беше извадила алебардата си. Досега не беше им се случвало да се бият с тях. Сега беше моментът да подложат на изпитание всичките тези години на тренировки.

Ако умрат, помисли си Сачи, ще умрат и тримата заедно. Стегна се. Беше готова.

Без предупреждение двама от войниците извадиха сабите си и нападнаха Шиндзаемон. Но той беше по-бърз. С вик парира ударите им. Замахна във въздуха. Двамата политнаха назад. Единият все още стърчеше с протегната ръка, от края на която струеше кръв.

Шиндзаемон не сваляше очи от войниците, обърса кръвта от острието си. Още няколко от тях измъкнаха саби. Остриетата просветнаха на слънцето, подобни на светкавици. Пристъпиха напред. Метал зазвънтя в метал с оглушителна сила. После се чуха викове и стонове. Мъжете в черни униформи заотстъпваха назад, облени в кръв. На един кръвта течеше от ръката; на друг му висеше челюстта. Трети се притискаше за корема, откъдето изтичаха червата му.

Шиндзаемон стоеше на мястото си. Таки се втурна към него, размахала алебарда. Сачи беше зад нея.

— Това не са селяни — чу да казва един от южняците. Само жените самураи носеха алебарди и можеха да се бият с тях. А те не бяха просто жени самураи, а жени от двора на шогуна, обучени да се сражават толкова добре, че да могат да защитят самия шогун.

Сипаничавият реши, че е дошъл неговият шанс. С извадена сабя той пристъпи към нея. Сачи вдигна алебардата.

— Недей да правиш глупости — извика той, а надупченото му лице се захили. — Само ще пострадаш.

Той замахна, като стоеше на безопасно разстояние от оръжието й. Тя беше в готовност с насочена към него алебарда. Когато той се завъртя, тя направи същото. Знаеше, че алебардата ще стигне по-далече от неговата сабя. Трябваше да го държи на разстояние. Допуснеше ли го да приближи, той беше по-силен от нея. Сърцето й биеше, но умът й бе съсредоточен, а дишането — много спокойно.

— Няма да обезобразя красивото ти лице — викна той на фона на звъна от остриетата. — Просто пусни това глупаво оръжие и ще ти се размине!

Сачи не каза нищо. Държеше алебардата с две ръце и следеше с очи движенията му. Ако той се приближеше достатъчно, тя щеше да го удари.

Двамата танцуваха напред-назад. Захилен, той направи крачка към нея. Тя видя как слънцето проблесна, когато сипаничавият вдигна меча. С вик се втурна към него и завъртя алебардата, която мина през панталона му и се вряза в долната част на крака му. Вдигна оръжието и се завъртя, готова за следващия удар. Той отскочи назад с вик и с изкривено от болка лице. По черния крачол се появи мокро нарастващо петно.

— Сега ме ядоса — изръмжа той. Лицето му потъмня и се изду като жаба — втурна се към нея, въртейки меча с двете си ръце. Но алебардата беше по-дълга.

Сачи беше готова, спокойна, очакваща. Той вдигна оръжието си. Тя скочи напред и посрещна удара с острието на алебардата. Чу се оглушителен трясък. От силата на удара тя политна назад. Подхлъзна се и протегна ръка, за да не падне. Когато вдигна очи, мечът прорязваше въздуха към нея. Преди да успее да си поеме дъх, Сачи вдигна алебардата и пое удара. Извъртя острието. Почувства полъха на въздуха, усети отвратителната миризма на мъжа, който политна непохватно напред, изгубил равновесие от собствения си удар.

Сачи скочи и се завъртя на пети, насочвайки алебардата към гърдите му. Косата й се беше разпуснала и закриваше лицето й. Не чувстваше страх, а само някакво диво въодушевление.

С периферното си зрение виждаше как Шиндзаемон се бие като луд — удряше, мушкаше, поемаше удари, насочваше меча си в гърдите на мъжете и замахваше към лицата им. Таки беше до него, размахваше алебардата, а телата на южняците се трупаха на кървава купчина пред тях двамата. Но клането ги караше да отстъпват неумолимо назад. Тя трябваше да приключи бързо и да им помогне.

Мъжът се изправи на крака, ръмжейки като ранено животно. Втурна се към нея. Сачи видя омразата в малките му черни очи. Звуците и шумът от битката — звънтенето на метал, бойните викове на Шиндзаемон, виенето от болка — изчезнаха. Настъпи зловеща тишина. В целия свят съществуваха само те двамата. Алебардата й беше станала част от нея, продължение на тялото й. Тя фокусира очите му. Той замахна с меча. Тя отскочи назад и ударът се стовари върху острието на алебардата. После тя се втурна напред и падна на едно коляно. Много внимателно завъртя алебардата, целейки се във врата му. Чувстваше тежестта на острието, силата му и чу как изсвистя, прелитайки.

После изведнъж сипаничавата глава подскочи нагоре. Тя погледна смаяна алебардата. Острието беше минало през мускулестия врат на мъжа леко като нож през вода.

Обезглавеното тяло пристъпи напред, кръвта шуртеше като фонтан от врата, после се олюля на една страна и се строполи. Главата се изтърколи през пътя и падна в канавката. Разделена от двете й страни, водата потече червена надолу.

Сачи се разбуди като от транс и се втурна в боя. Видя, че Шиндзаемон е ранен. Той се биеше с лявата си ръка, а от дясната течеше кръв. И колкото и южняци да падаха, нови се включваха в свадата. Изведнъж се чу гръм, оглушително силен. Сачи подскочи и се огледа изплашена. Звукът й беше познат, въпреки че никога не го беше чувала толкова близо. Изстрел. Всички замръзнаха. Последва нов изстрел.

Половината южняци лежаха на земята, стенеха или крещяха от болка. Някои не издаваха нито звук. Таки и Шиндзаемон се облегнаха на оръжията си, избърсвайки кръв и пот от лицата си. Дрехите им бяха съдрани, косите — разпилени, но освен раната на ръката на Шиндзаемон, изглежда, им нямаше нищо.

Сачи изтича при тях.

— Нищо ми няма — промълви той, свивайки лице от болка, докато късаше парче плат от кимоното си, за да намери раната. — Просто още един белег.

Минувачите стояха на безопасно разстояние и гледаха с безизразни лица. При звука на изстрелите всички бяха замръзнали в мъртвешка тишина. После се разпищяха и се втурнаха да бягат във всички посоки.

В суматохата никой не беше забелязал няколкото появили се паланкини, придружавани от ескорт самураи. Две същества слязоха от тях и се втурнаха в тълпата, с вдигнати пушки над главите си. Дулата им още димяха.

Хора ли бяха те или великани? Имаха по две очи, две уши и две ръце, но изглеждаха огромни и яки като гиганти. Главите и раменете им се извисяваха над тълпата. Лицата им бяха буцести, не гладки и кръгли, носовете им стърчаха чудовищно големи. Дали не бяха тенгу, дългоносите духове, обитаващи планините? Но тенгу имаха червени лица. Тези същества имаха мъртвешки блед вид — като призраци. Единият беше с коса с цвят на есенни оризови стърнища, а косата на другия имаше цвят на пръст. Носеха странни чуждоземни дрехи, каквито Сачи никога не беше виждала.

Тълпата се отдръпна пред тях. Някои хора падаха на колене и допираха чела в земята. Други стояха като истукани и с отворени от смайване уста. Някои от жените закрещяха и побягнаха.

Онзи с шапката не им обърна внимание. Той крачеше насред бойното поле, направо през стенещите войници от Юга. Беше обвит като с мъгла от ужасна миризма. Миризмата на изгнаниците, на онези, които се занимават с кланета — миризма на месо, на мъртво месо.

Разбира се. Това съвсем не бяха тенгу, а нещо много по-страшно и зловещо. Тоджин — чужденци. Сачи беше чувала да се говори за „вонящите варвари“, но никога не ги беше срещала или виждала. Доколкото знаеше, живееха в малко село край Едо на име Йокохама, пристанище близо до Осака и още няколко пристанища. Тя, разбира се, беше виждала гравюри, описващи тези странни същества със страховитите им носове, странни дрехи и необикновени обиталища. В женския дворец имаше много такива. Беше чувала освен това — наистина като че ли всички го знаеха, — че първоначалната причина за бунта на южняците е това, че никой от шогуните не беше успял да прогони варварите. Във всеки случай такъв беше претекстът за техния бунт.

Чужденецът отвори уста и викна. Сачи се стегна и се вгледа в него. Не смяташе нито да побегне, нито да се разкрещи. Не биваше за нищо на света да забравя, че е вдовицата Шоко-ин, държанката на покойния шогун. Тя посочи пушката му. Какво възнамеряваше да прави той? Щеше ли да застреля всички? Той я гледаше със странните си бледи очи. Тя се смути. Искаше й се да може да скрие лицето си, но беше изгубила воала и шапката си. Той отново каза нещо. Гласът му беше толкова силен, че тя подскочи. За своя изненада осъзна, че го разбира. Говореше някаква разновидност на нейния език със странен акцент.

— Спокойно, мадам. Аз стрелям само във въздуха. Мога ли да ви помогна? Добре ли сте? — После викна към южняците. — Какво е това? Да нападате дами? Толкова много хора срещу един човек? Засрамете се!

Малцината южняци, все още прави, се намръщиха и наведоха очи към земята. Те бяха задъхани, кървяха, с разкъсани черни униформи, с разпилени коси.

— Този човек е бандит — обади се един, посочвайки Шиндзаемон.

— Това не е вярно — възрази сърдита Сачи. Тя мислеше бързо. — Той е мой… мой приятел.

Войниците си прошепнаха нещо. Сабите им още бяха извадени, а ръцете — стискаха дръжките им.

— Варвари — просъска един. — Вие ще ни паднете. Само почакайте!

— Мисля, че сте забравили прокламацията на императора — спокойно каза чужденецът. Пушката беше все още в ръката му. Тя изглеждаше нова и лъскава, доста различна от старите пушкала на хората от Кисо. — Край на убийствата на чужденци. Вие, южняците, се наричате императорски хора. Нямате ли респект към декрета на Негова светлост?

Той се обърна към Сачи.

— Мадам — рече. — В Едо ли отивате? Ние също. Ще ви ескортираме — вас, вашата приятелка и вашия телохранител. Пътувайте с нас. Нашите стражи ще ви защитават. Не бива да се тревожите.

Сачи го гледаше смаяна. Да пътува с диви, непредвидими същества като тези? Не знаеше нищо за тях. При обикновените хора — хората от страната — можеше да съди по лицата им, да отгатва чувствата им. Но с варвари като тези тя нямаше представа какво им минава през главите. По-налудничава идея никога не беше чувала. Но все пак… бушуваше война. Несъмнено пътят беше опасен, а Едо — още повече. Варварите разполагаха с пушки и ескорт от самураи, въоръжени със саби и тояги, въпреки че кои бяха тези самураи също бе под въпрос. На чия страна бяха? Несъмнено се занимаваха с шпионаж, бяха изпратени да държат под око варварите. Ако тя и спътниците й пътуват с тях, трябваше да внимават какво говорят.

И макар Шиндзаемон да умееше да се сражава като демон, той беше сам. Най-важното сега беше да приключат своето пътуване, да стигнат в Едо — при принцесата, а Сачи — може би при майка си, — преди южняците да затворят напълно града.

Тя погледна към Таки, която бършеше с полите си острието на своята алебарда. Косата й се беше разпиляла и напомняше голям разрошен храст. По цялото й лице засъхваше южняшка кръв, но големите й очи проблясваха победоносно. Тя също погледна към Сачи, повдигна вежди и наклони глава, сякаш казваше: „Както кажеш. По-лошо не може да стане“.

Шиндзаемон беше прибрал меча си и късаше парче плат, за да завърже ранената си ръка. Погледна я, помръдна широките си рамене и промълви: „Имаме ли друг избор?“.

Сачи въздъхна и наведе глава.

— Благодаря — рече тя.

Варваринът свали шапката си и се поклони сковано.

— Казвам се Едуардс — каза той. — Едовадзу.

Тя повтори на срички:

— Едо-вадзу.

Като Едо, града Едо. По-странно име не беше чувала. Мъжът с кафявата коса пристъпи напред.

— Сатоу. На вашите услуги. Моля, присъединете се към нас!

II

Двамата гиганти пътуваха в неугледни паланкини, пригодени за дългите им крака, носеха ги по шестима носачи, следваха ги слугите им в два нормални паланкина, както и опашка носачи с техните принадлежности. Сачи, Таки и Шиндзаемон вървяха след товарните им коне. Самурайският ескорт се движеше отпред и на края. Тълпите напираха в обратната посока — слуги на самураи от именията на даймьото, търговци, следвани от безкрайни редици носачи с кошници вещи, просяци и заплашителни на вид военни, скрили лицата си под сламени шапки. Потегляйки с чужденците и тяхната охрана, групата на Сачи най-после се почувства в безопасност.

Следващият град беше пълен. По улиците се лутаха тълпи от хора.

— Тоджин! Тоджин! Чужденци! Чужденци! — крещяха те.

Сачи дочу и други викове.

— Глупави варвари! Изхвърлете варварите! Разчистете!

Тя се надяваше чужденците да не ги разбират. Тълпите се взираха, бутаха се с лакти напред, само и само да зърнат паланкините. Самураите ги тикаха встрани със своите тояги и нареждаха:

— На колене! Долу!

Никой не обръщаше и най-малко внимание на Сачи, Таки и Шиндзаемон. Всички бяха прекалено заети с опитите да видят чуждоземците.

Пътят се виеше покрай брега на реката през оризови ниви, оградени с едва разцъфнали черешови дървета; в далечината се издигаха обвити в мараня хълмове. Щом излязоха от града, носачите свалиха паланкините и чужденците слязоха, пъшкайки и протягайки дългите си крака. Какви странни същества, помисли си Сачи. Защо се чувстват толкова неудобно, след като ги носят в такива широки паланкини? Вместо сандали слугите им донесоха големи, лъскави ботуши, които миришеха на животинска бърлога. Те ги обуха с въздишка на облекчение и отново стъпиха на краката си.

Сачи, Таки и Шиндзаемон вървяха на разстояние. Таки, обикновено безстрашна, сега изглеждаше ужасена от тези чудовища. Шиндзаемон толкова дълго беше скитал по пътищата, че сигурно беше виждал подобни същества и преди. Несъмнено той ги мразеше като всички останали и с удоволствие би им отрязал главите, но съзнаваше, че нападението над чужденци е нарушение не само на декрета на императора, но също и на политиката на оттеглилия се шогун. Каквото и да чувстваше, той трябваше да се държи цивилизовано към тях. По намръщеното му лице, по положението на раменете му, по пръстите, барабанящи върху дръжката на меча му, Сачи осъзна, че Шиндзаемон полага огромни усилия да запази благоприличие. Нещо повече — налагаше му се да понесе и унижението да бъде смятан за техен телохранител. Нищо чудно, че изглеждаше начумерен.

След малко онзи със сламената шапка изостана.

— Може ли да повървя с вас? — попита той Сачи.

Сачи успя с усилие да не се разсмее. Той беше ужасен. Цялото му лице изглеждаше обрасло с косми като страшната четина по самурайските шлемове. И миризмата… Освен това идеята за жена самурай, движеща се редом с мъж, който дори не е член на семейството (какъвто всъщност беше станал Шиндзаемон), звучеше напълно неприемливо. Но той в края на краищата беше само един варварин — а варваринът изобщо не е човек. Все едно да вървиш с мечка или маймуна.

Сачи погледна зад себе си. Шиндзаемон се придвижваше, сякаш без да обръща внимание на нищо, но тя знаеше, че той вижда и чува всичко.

— Къде отивате в Едо? — смело попита варваринът, поглеждайки надолу към нея.

Тя се шокира от директността на въпроса му и се изплаши. Обикновените хора не задаваха директни въпроси, особено в такива времена, когато никой не знае кой на чия страна е.

— Бил ли си в Едо преди? — попита тя, надявайки се той да изтърве някоя улика.

— Ние живеем там — отвърна той. — Имаме къща. Малка къща до храма. На един хълм.

Според представите й той трябваше да е стар, съдейки по косите, по лицето му и по странната му груба кожа. Но гласът му звучеше като на момче. Не можеше да е много по-стар от нея. Къде бяха майка му и баща му? Какво правеше той толкова далече от своя дом, в чужда страна в размирни времена?

— Всички напускат Едо, а ние отиваме там! — каза варваринът сякаш в отговор на неизречения й въпрос, като се усмихна, показвайки зъбите си. — Хората казват, че ще има ужасно сражение, но вие май изобщо не се притеснявате. Никога не съм виждал жена, която се бие като вас!

Докато говореше, той махаше с ръце. Те бяха големи и силни, по-големи дори от ръцете на Шиндзаемон — на сабльор. А и цветът му! Бял като тебешир. Бледите косми по пръстите му просветваха като златни нишки на слънцето. Може би този мъж не беше чак такова чудовище. Определено не принадлежеше към същата раса като нея, но все пак изглеждаше човешко същество.

Сачи беше чувала, че варварите били груби и нецивилизовани, че не умеели да се държат добре, че като се напиели, ставали неудържими, че предизвиквали кавги и изнасилвали жени. Но отблизо не изглеждаха толкова лоши. Трудно й беше да повярва, че върви и говори с такъв човек. Ако страната не беше във война, ако не беше напълно наясно какво ще се случи, когато стигнат в Едо, преживяването можеше да е вълнуващо, да носи наслада, да разказва за него на внучетата си.

Сачи чувстваше очите на Шиндзаемон върху себе си. Разбираше, че докато тя приема чужденеца само като варварин, Шиндзаемон знае много добре, че той е и мъж. Чувстваше също и неодобрението на Таки. Но все пак тя беше господарката, а Таки — слугинята, и трябваше да е любезна с домакините им. А на нея самата й беше доста приятно да разговаря с това огромно същество.

Той й каза, че работел за Британската легация, но не разправи къде са били, нито за целите на пътуването им. Несъмнено те изпълняваха някаква тайна мисия.

— Ние имахме чудесни приключения — добави той. — Видяхме най-прекрасните неща. Планината Фуджи! Била ли сте там? Пресякохте ли прохода Шиоджири и видяхте ли на хоризонта планината Фуджи? Не бях виждал нещо толкова красиво. Времето беше великолепно!

— Вашата страна… — прекъсна го тя — сигурно също е красива.

Той й каза, че идва от малък много далечен остров. Бил пътувал до тук два месеца. Неговата страна се управлявала от императрица, която живеела в дворец, разкошен почти колкото замъка Едо, макар и не толкова голям. Наричала се Англия.

— Страната ви се управлява от жена?! — не повярва Сачи. До този момент тя приемаше за истина всичко, което й каза той. Но страна, управлявана от жена — това не можеше да бъде вярно. Може би той не говореше на езика й толкова добре, колкото си мислеше тя. Или пък всичко, което й разказа, беше просто измишльотина.

Каза, че били от Англия. Ако тези чужденци са англичани, значи са на страната на Юга. Нима този Едуардс наистина вярваше, че тя е просто гражданка, нападната от ронин? Не, разбира се. Все пак той беше видял мъртвите и ранените войници на Юга, скупчени на пътя. Той ги беше прескочил. Може би подозираше, че тя е дама от двора на шогуна и водеща фигура на страната на Севера, за залавянето на която южняците биха дали мило и драго. Тя наистина трябваше да се държи много внимателно.

 

 

Вечерта видя светлини далече напред — толкова много, че сякаш звездите бяха паднали на земята. Над възвишенията се носеше дим, закриващ част от небето.

— Сигнални огньове — рече Шиндзаемон. — Близо сме. Та той е просто изправена на задните си крака маймуна, която се смята за човешко същество — изръмжа той, — как можеш да говориш с него? Той е англичанин. Знаеш на чия страна са те. Защо прекосява цялата ни страна? Сигурно е шпионин. Те всички са такива.

— Не се гневи поне докато се разделим — помоли го Сачи. — Знаеш, че трябва да съм любезна. Ние сме им гости.

— Щяхме да се справим и сами — изръмжа Шиндзаемон. — Дори по-добре. Аз щях да се грижа за нас.

— Предстои ни да минем през пропускателния пункт Итабаши, а Едо ще е пълен с южняци. Така облечени, ще ни вземат за част от антуража на чужденците. Прикритието ни е идеално. Не разбираш ли? Ти ще можеш да огледаш добре силите на Юга. Ще има какво да докладваш на милициите — колко са на брой, какво оръжие имат.

— Сигурно си права — промърмори той. — Възможно е да видя нещо полезно.

 

 

Когато на следващия ден стигнаха поста в Урава, пред портите се вееха червени знамена с бял кръст в кръг. Когато ги видя, сърцето на Сачи се сви. Гербът на Шимацу, най-неумолимият от военачалниците на Юга. Значи наистина врагът беше при портите на Едо. Имаше и други знамена — морави, със златната хризантема на императора. Беше чула, че южняците се наричали императорска армия; видяното тук го потвърждаваше.

Пътят гъмжеше от вражески войници и трябваше да се движат между тях. Сачи държеше ниско алебардата си, надявайки се в блъсканицата войниците да я вземат просто за тояга. Навела глава, тя си проправяше път през тълпата, залепена за чужденците. Таки и Шиндзаемон идваха след нея. Крачеше бавно и равномерно, стъпвайки внимателно като върху яйчени черупки, съсредоточена над движението, опитвайки се да не издаде страха си дори с най-малкото потрепване на устните или на ръцете си. Сърцето й биеше силно. Хиляди войници, които се събираха в очакване на заповед да потеглят към града. И това беше само началото.

Вечерта се добраха до Итабаши — „Дървения мост“ — последния пост на Вътрешния планински път. Бяха почти в Едо. До центъра, където се намираше замъкът, имаше само две ри. Покрай пътя горяха факли, а по околните възвишения — сигнални огньове.

Доста преди да стигнат в Итабаши, чуха викове, смях и звуци от шамисени. Хановете и пансионите се пукаха по шевовете. Пред всяка къща ги посрещаше запален фенер. Улиците бях претъпкани с вражески войници — те се наливаха със саке от бамбукови бутилки, говореха и се шегуваха на своя груб диалект. Наизлезли гейши и проститутки хващаха олюляващите се войници и се опитваха да ги завлекат в своите бърлоги. Носачи, хамали и коняри предлагаха настоятелно услугите си. Дори просяците се хилеха — радваха се на веселбата. Бяха толкова близо до Едо, а се веселяха така безгрижно с неговите врагове! Никого ли не го беше грижа на чия страна са войниците или се интересуваха единствено от кесиите с парите им? Тя се досещаше какво става. Всички знаеха, че краят наближава, така че какво значение имаше? Защо поне да не се позабавляват.

Бяха стигнали последния пропускателен пункт преди Едо. Сачи и нейните спътници бяха навели лица, но когато стражите видяха паланкините на варварите, паднаха на колене и им махнаха да продължат. Минавайки през портите, Сачи изведнъж почувства колко е изтощена. Ходилата й бяха изранени и подути, а краката толкова й тежаха, че имаше чувството, че не може да направи нито крачка повече. Малкото пръстче на десния й крак я болеше ужасно. Сигурно беше нов мехур. Налагаше й се да го превърже и да обуе нови сандали.

После тя вдигна глава. Между къщите покрай пътя зърна оризови ниви, осеяни с ферми, а отвъд тях… Покриви, покриви с цигли, цял океан от покриви, блестящи на вечерната светлина, простиращи се от хоризонт до хоризонт, докъдето й стигнеше погледът. Едо.

За миг й се видя красив като Западния рай, сякаш самият Амида Буда се намираше там и се готвеше да ги посрещне. В притъмняващия източен край на града блещукаха светлини и струйки дим се издигаха нагоре като от горящи тамянници. Между покривите личаха розови петна — вероятно черешови дървета. Виждаха се и тъмни петна, групи от дървета и широки стръмни покриви, които сочеха именията на даймьото. Въобразяваше ли си или наистина видя точно в средата бойниците, градините на удоволствието и гористите местности на замъка?

Шиндзаемон погледна към града. По лицето му Сачи съзря желанието да стигне там, да отиде при другарите си, да се приготви за война. После той се обърна. Очите им се срещнаха и се задържаха дълго и с копнеж. Таки се беше вторачила в града с израз на облекчение.

Скоро обаче те почувстваха, че нещо не е наред. Когато отново закрачиха с изранените си крака, видяха, че магазините и лавките са разбити, а складовете — ограбени. Вратите бяха изпочупени, прозорците разкъртени. По земята в прахта се търкаляха счупени паравани, дървени летви, сметала и топове коприна, купища ориз. Оцелелите магазини бяха пуснали кепенци и ударили ключа. Вървяха мълчаливо. Сачи се боеше дори да изкаже на глас мисълта си — ако тук е така, какво ли е в самия Едо?

Шиндзаемон ги следваше отзад. Бяха навлезли доста навътре в града, когато той я настигна. Погледна към самураите телохранители, за да се увери, че няма да ги чуват.

— Аз ще остана тук — промълви той. Един път се отбиваше наляво между олющени магазини към храма Каней-джи. — Казармите на милициите са там, на хълма Уено. Първо ще те изпратя до замъка.

Сачи вървеше безмълвна. Очите й се напълниха със сълзи. Мисълта, че ще го изгуби, беше непоносима.

 

 

След малко прекосиха външния ров. От дясната им страна се намираше самурайският квартал на града с широките си улици и високите си огради, скриващи палатите на даймьото, а от лявата — лабиринтът от тесни алеи, където живееха гражданите. Сачи не можеше да не забележи, че каналите, които бяха пълни с хора и лодки, когато ги видя за последен път, сега са празни. Мястото беше потънало в зловеща тишина, сякаш градът е бил сполетян от смъртоносна чума. Мирисите на живота ги нямаше, усещаше се само миризмата на смъртта. Някои членове на даймьото дори бяха взели със себе си своите палати. Малкият конвой мина покрай широко отворени порти. Зад покритите с керемиди дувари Сачи видя само празно пространство с пясък без никакви сгради. Как беше възможно всичко да се промени толкова бързо? Когато тя замина с императорския паланкин, градът беше живо, шумно място. Сега приличаше на гробище, населявано от духове. Опита се да не мисли какво може да се е случило със замъка и с женския дворец.

Прекосиха още един ров, после още един. Когато стигнаха до моста Хиракава, вече се спускаше нощта. В далечния му край имаше масивна дървена порта, подсилена с железен обков: портата Цубуне, „Портата на дамите на шогуните“. Намираха се на входа към женските покои на замъка Едо. Портата беше вградена в гладка гранитна ограда, издигаща се до смрачаващото се небе. Сачи хвана ръката на Таки и двете стояха рамо до рамо, вгледани напред. Лъч слънчева светлина проблесна по гладките води на рова.

Сачи затвори очи. За миг онзи живот я връхлетя отново: стаите, блестящи от злато, изрисувани с борове, жерави и птици; напречните фризове, изящните касетки по таваните, пищните кимона. Дори прислужничките носеха великолепни дрехи, много по-хубави от всичко, което беше виждала след това. Докато живееше там, тя беше забравила за онзи, другия свят, където хората са бедни, където понякога нямат какво да ядат.

Тя беше видяла двореца в пламъци. Но само в едно крило на една от цитаделите в големия комплекс на замъка. Сигурно в останалата му част животът продължаваше както винаги. Просто жените се бяха преместили в някое друго крило.

А майка й? Сачи стискаше бохчата с кимоното и се опитваше да си представи жената, която го е носила. И тя ли беше само една мечта?

Моментът настъпи, моментът, от който се плашеше. Опитваше се да не мисли за него, надявайки се той никога да не настъпи. Но вече не можеше да бъде избегнат.

Сачи и Шиндзаемон стояха заедно на края на моста. Чужденците бяха спрели наблизо, но това беше без значение. В тъмната вода на рова плуваха патици. Бледата луна вече се беше появила на небето, въпреки че слънцето все още не беше залязло.

Шиндзаемон взе ръката й. Голямата му воинска длан обгърна нейната бяла ръчица и я стисна. Тя усети мазолите по дланта му там, където държеше меча. Усещаше сухата му длан върху своята, лекия солен мирис на кожата му, топлината на тялото му. В очите й напираха сълзи, но тя ги преглътна. Искаше й се да го помоли да остане, но знаеше, че не бива. Огледа фините черти на лицето му, пълните му устни.

— Значи ще бъдеш там, където се уговорихме — промълви тя плахо, — на хълма Уено?

— С милицията шогитай. Южняците тепърва трябва да завземат Едо. Ако успеем да го задържим за рода Токугава, може и да ги отблъснем.

Двамата се гледаха.

— Докато съм жив, няма да те забравя — тихо прошепна той. — Никога не съм си представял, че на света има човек като теб, нито че светът може да бъде толкова богат и цветист. Ти си причината да ми е трудно да приема, че може да умра. Не, не „може“. Аз трябва да умра.

— Ще се моля да останеш жив — каза тя. — Когато войната свърши, ела и ме намери!

Тя знаеше какво трябва да направи. Бръкна в ръкава си за гребена, онзи скъпоценен гребен, който толкова обичаше още от дете, и му го подаде. Златният релеф върху него проблесна на лъчите на залязващото слънце, а двете им сенки се удължиха върху земята.

— Това е най-скъпото нещо, което имам — каза тя. — Това е моят талисман. Той е с мен цял живот. Ще те пази. Когато го поглеждаш, мисли за мен.

— Не мога да го взема — възрази той. — Знам какво означава гребенът за теб.

— Той ще те върне при мен — добави тя. — Той ще те пази по-добре от какъвто и да било амулет, по-добре от пояс с хиляда бода. Когато ме видиш пак, ще ми го върнеш.

Тя го сложи в шепата му, като остави меките си ръце да докоснат твърдите му мускулести длани. Той допря гребена до челото си с жест, изразяващ благодарност, поклони се и го мушна в ръкава си. За миг останаха мълчаливи.

Изведнъж на Сачи й хрумна нещо. Тя каза импулсивно:

— Нека се срещнем за последен път, моля те! Тук, на портата Цубуне, утре привечер.

В мига, в който го каза, осъзна, че това е налудничава идея. В миналото би било немислимо да излезе тайно на среща с мъж. Сега нямаше основание да смята, че нещата толкова много са се променили. В мига, когато прекрачеше портата, тя отново щеше да стане овдовялата дама на страничната стая. А той? Воините не можеха да напускат казармите.

Но независимо от всичко тя щеше да е там.

— Аз ще те чакам — каза тя.

Той отмести поглед, пое си дъх и отвърна:

— Ще направя всичко по силите си.

Сачи очакваше Таки да й се скара. Почти чуваше гласа й да казва: „Помни своето място! Помни коя си!“.

Но Таки не го направи. Тя гледаше Шиндзаемон. В нейните очи също имаше сълзи. Изведнъж Сачи разбра, че Таки също е тъжна, безнадеждно и отчаяно тъжна. Тя беше далеч от Тораноске както винаги. Пристигането в Едо не я беше приближило до него. Тя също се беше наслаждавала на свободата на пътуването и изглеждаше леко шокирана, че се връща в затвора на двореца.

— И аз имам молба — колебливо промълви Таки с тънкия си писклив глас. — Знам, че е глупаво, но… — Тя извади един амулет от ръкава си. Сачи го позна. Стар амулет, който Таки беше взела със себе си от Киото. Сложи го в ръката на Шиндзаемон.

— Моля те, дай това на учителя Тораноске — промълви тя. — Кажи му, че ще се моля за него. И за Тацуемон също.

Шиндзаемон допря амулета в челото си и каза:

— Ще му кажа. И ще се погрижа да го получи.

Слънцето се беше скрило зад високите стени на замъка. Сачи и Шиндзаемон продължаваха да стоят и да се гледат.

— Трябва да вървим — тихо се обади Таки.

Сачи знаеше какво да направи — това, което би направила една войнишка съпруга. Усмихна се и се поклони с всичкия кураж, на който беше способна.

— Дай всичко от себе си — рече тя с твърд глас.

Обърнаха се към замъка. Сачи се поколеба. Щом веднъж преминеше по моста, щеше да се върне в другия свят, свят, в който Шиндзаемон го нямаше. Усети как сърцето й изстина. Разпозна това чувство. Беше същото, което я обзе точно преди да научи, че младият шогун е мъртъв.

Бризът повя над водите на канала и водораслите се раздвижиха. На отсрещната страна бойниците се издигаха високо и изглеждаха недостижими.

— Почти се мръкна — прошепна Таки. — Ами ако не можем да влезем? Как ще убедим стражите, че сме тези, за които се представяме?

Тя беше напълно права. Със своите дрипави дрехи и изцапано от пътя лице Таки приличаше на селянка или на просякиня, а далеч не на придворна дама. Сачи осъзна, че тя изглежда по същия начин. Пътуваха от толкова време и претърпяха толкова много приключения, че се бяха превърнали в съвсем други хора.

Стените на замъка се виждаха в мрака. Но нещо липсваше.

— Виж — прошепна Сачи. — Няма дим. Време е за вечеря, а няма дим.

Дървените порти с железните греди и огромни резета бяха плътно затворени. Сачи предполагаше, че отвън ще дежури най-малко един батальон охрана. Но нямаше никого. Встрани от портите имаше малка врата. Сачи почука, а после я натисна. Вратата се отвори със скърцане.

Чужденците и Шиндзаемон чакаха в тъмнината на отсрещния край на рова.

Сачи преглътна с усилие, обърна се и махна с ръка. От сълзите си едва виждаше. После с Таки минаха през вратата. Тя изщрака и се затвори след тях.

I

Мракът беше плътен, сякаш бяха паднали в кладенец. Виждаше се само небето, малък квадрат от тъмносиньо над главите им. Звездите изгряваха една по една. В тишината се обади бухал. Звукът още отекваше по бойниците, когато се чу дрезгав грак до лицето на Сачи и един гарван излетя, пърхайки с големите си крила. Тя се отдръпна, потръпвайки. Тези птици носеха лош късмет, птиците на смъртта.

Когато очите й свикнаха с тъмнината, видя къде са — в ограждението между външната и вътрешната порта на караулното на Цубуне. Беше минавала оттук и преди — когато влязоха със свитата на принцесата и когато замина, носена в императорския паланкин.

Отново се намираше в двореца, където смяташе, че е мястото й, където може би се намираше и майка й. Но в мислите й се въртеше една-единствена мисъл — че Шиндзаемон го няма. Имаше чувството, че са откъснали голяма част от тялото й и са й оставили само една празна черупка, която се носи като призрак.

После дочу скърцане на отваряща се врата, появиха се светлини — те се мяркаха ту тук, ту там, като светулки. Крака, стъпващи по каменния паваж, дотичаха, обути в сламени сандали. Край тях се събраха мъже с фенери в ръце. Чуваха се груби викове.

— Ей! Какво е това? Кой е дошъл?

— Стой! Къде си мислите, че отивате?

— Нарушители. Шпиони, опитват се да се вмъкнат!

Появи се гора от пики и копия, насочени в гърлата им.

Сачи се спря. Въпреки че с Таки бяха облечени като селянки, някак си трябваше да убедят войниците, че са придворни дами и имат пълното право да бъдат там. Най-добре беше да се държат по подходящ за ранга им начин — с ледено презрение. Войниците са като кучетата, помисли си тя, надушват страха.

— Таки — просъска Сачи. — Кажи нещо! — Като вдовицата госпожа Шоко-ин не беше редно тя да разговаря с тези нисши същества.

Таки се стегна.

— Аз съм мадам Такико, придворна дама на вдовицата госпожа Шоко-ин — изписка тя с най-строгия си глас, използвайки езика, с който придворните дами се обръщат към своите слуги. — Ние се връщаме в двореца. Искаме да бъдем ескортирани до Нейно височество.

Настъпи дълго мълчание, последва го хор от шепот; войниците отстъпиха назад, поемайки си дъх и мърморейки един с друг. От тъмнината изскочи един старец.

— Прощавайте — изграчи той.

Вдигна фенера си и освети лицето на Сачи. Заслепена, тя обърна глава, запазвайки изражението си на ледено безразличие. Мъжът се вгледа в нея, после сви кривите си крака и допря старото си чело в земята.

— Ваше благородие…

Като че ли беше минал цял век, откакто не я бяха наричали така.

— Вземете ни главите за нашето невежество, госпожо!

Сачи реши, че той трябва да я е видял отдалеч, когато се е качвала в императорския паланкин, напускайки двореца. Как иначе беше възможно войник от външната охрана да я познае? Войниците един през друг коленичиха и допряха чела в земята. Сачи погледна с облекчение извитите гърбове и кокчетата върху лъскавите бръснати глави. Старецът подсмърчаше и бършеше очи.

— Ваше благородие — мълвеше, — наистина ли сте вие? Липсвахте ни.

Сачи знаеше, че трябва да се вбеси от дързостта на мъжа, но тя все още беше дъщерята на селския старейшина. Трябваше отново да облече кимоната си на държанка. Беше говорила с толкова много хора от най-различни прослойки, беше се превъплъщавала в различни хора. Сега най-после почувства, че се е завърнала. Трябваше да е доволна, но изпитваше само замаяност.

— Но… Ваше благородие, простете ми — хленчеше старецът. — Простете, че ви говоря. Но откакто Ваша светлост замина… от времето на пожара… Тук сега няма нищо, Ваше благородие.

— Нищо ли? А дамите? Нейно височество?

Намеси се друг войник.

— Ваше благородие, ние ще ви придружим до покоите на Нейно височество.

— Как си позволявате да мърсите ушите на Нейно благородие с вашите гласове? — скастри ги Таки. — Заведете ни там веднага!

С високо вдигнати фенери войниците ги поведоха към вътрешността на двореца. Обикновено всеки ъгъл на градината беше идеално поддържан, но сега между камъните на паважа растеше трева, а по стените пълзеше бръшлян. Клоните на дърветата бяха израснали и застрашаваха да ги погълнат.

Изкачиха се по една лъкатушна пътека с храсти и излязоха на открито.

Пред тях се намираше външната ограда на една огромна развалина, простираща се докъдето стига погледът. Големите каменни плочи бяха напукани и почернели. По-нататък обгорели колове се издигаха в небето като копия на някаква призрачна армия. Огромни греди лежаха изпопадали по земята. Купчини керемиди се търкаляха, почти слети в гротескни форми. Бледата светлина на луната огряваше парчета от декоративни тавани и златни паравани, избегнали по някакъв начин опожаряването. Наоколо се носеше влажна парлива миризма. Миризма на горяло дърво. Миризма на смърт.

— Не гледайте, госпожо! Не гледайте — обади се старецът, подканяйки ги да продължат напред.

Но как Сачи би могла да не гледа? Минаха покрай останките на голямата зала, където се беше приютила с мадам Цугуко и Таки в онази ужасна нощ, преди да се втурнат навън в снега. Покривът беше пропаднал, а гредите препречваха входа.

Пред очите й все още се мержелееха кълбетата дим и пламъците, скачащи от покрив на покрив; чуваше ужасното им свистене, докато поглъщаха всичко по пътя си.

— Ние претърсвахме и претърсвахме — заекваше старецът. — Оглеждахме мъртвите. Но после… После…

Мъртвите… Сачи притисна очите си с ръкава — спомените нахлуха неудържимо.

Пред очите й заплуваха лица. Нейно височество — тя поне беше жива или така й бяха казали хората. Невероятната мадам Цугуко. Хару, скъпата Хару, нейната учителка. Придворните дами на Сачи, нейните помощнички и слугини. Страховитата Всесилна и нейната свита от знатни дами. Старата Хонджу-ин и нейните дами. Повехналата майка на принцесата, Старата врана. Мадам Накаока и другите възрастни. Жените проповеднички с бръснатите глави. Какво беше станало с всички тези жени?

А и с всички останали — с всичките три хиляди, които изпълваха двореца, — от най-високопоставените придворни дами, придобили правото да се срещат с Негово величество, до най-нисшите? Администраторките, посредничките, чиновничките, шивачките, огнярките, пощальоните, готвачките, певиците, танцьорките, музикантките, поддържащите олтара, кухненският персонал, слугините в баните, писарките, отговорничките за тютюна и водата за ръце, чистачките, охраната, слугините, слугините на слугините, слугините на слугините на слугините — какво беше станало с всички тях?

Леден вятър духна в пепелта и прониза памучните й дрехи. Сачи потрепери. Руините като че ли бяха изпълнени със стоновете на мъртвите жени. Те бяха пожертвали живота си, за да служат на един мъж, когото повечето от тях дори не бяха виждали. А и да ги сполети такава ужасна смърт — да изгорят в пожар!

Сачи и Таки тръгнаха през безкрайната местност, през потоците и мостовете, покрай езерата с лакирани лодки за разходка, прибрани на брега, през обраслите в плевели градини и павилионите с мъх по покривите и дупки в стените. Доста по-късно, отвъд поредния ров, видяха стръмни покриви и дървени кепенци.

— Втората цитадела — прошепна Таки. Ниномару, Втората цитадела, където живееха вдовиците на покойните шогуни. Дали майката на Сачи се намираше още тук? Сачи беше изминала целия този път, за да я потърси, но сега мисълта, че ще я срещне, я ужасяваше.

Отминаваха сграда след сграда, докато не стигнаха до женския дворец на Ниномару. Влязоха вътре с ескорт от женска охрана, които ги преведоха през поредица от зали и коридори. В някои мъждукаха лампи и свещи, в други пристъпваха напред пипнешком в мрак, защото единствената светлина идваше от фенерите на охраната далеч напред.

Сачи непрекъснато очакваше да отвори някоя врата и да намери стая, пълна с жени, разперили полите си като водни лилии, шиещи и сресващи една на друга косите си. Но наоколо цареше пълна тишина. Нито глъч, нито смях, нито шумяща коприна, не потракваха съдове, не се чуваше пеене и свирене на кото. Долавяше се единствено шепотът на собствените им стъпки по дървения под и постелките от татами.

Миришеше на мухъл. Сачи забеляза по гредите и в ъглите на таваните, по красивите лавици да висят паяжини. Нямаше ги дори добрите хлапета — децата, които имаха грижа за черната работа, момичетата в сянка, които не съществуваха за благородните дами като нея.

На слабата светлина в далечния ъгъл на една от стаите зърна нещо издуто и четинесто като огромен таралеж. Охраната бързо я отведе напред. После зърна още едно зад някаква врата. Оказа се голям куп съчки. Във всяка следваща стая имаше купища съчки и суха трева, скрити в тъмните ъгли. Инстинктивно се досети за какво са струпани там и мисълта я накара да изтръпне от ужас. Значи това беше съдбата, която боговете искаха да сподели тук.

Най-после стигнаха до няколко затворени врати, украсени с огромни червени пискюли. Охранителите коленичиха и съобщиха:

— Нейно високоблагородие, оттеглилата се госпожа Шоко-ин.

Една врата се отвори с плъзгане. Сачи съзря коленичила жена с чело върху татамито на пода. Занемя. Позна едрия гръб и гъстата коса, прибрана в обикновен кок. Докато живееше в двореца, тази глава стоеше там и се кланяше на вратата към стаята й. Щом я видя, дворецът престана да й изглежда странен. Все пак си беше у дома.

Жената повдигна глава. Сложи ръка на устата си и се засмя така широко, че очите й изчезнаха в гънките на дебелите й розови бузи. По пълното й лице потекоха сълзи.

— Не може да бъде! — промълви тя. — Не може да бъде! Ваше благородие! Не мислех, че ще ви видя някога отново.

— Хару! Голямата ми сестра!

— Добре дошла у дома. Добре дошла у дома!

Хару, която взе Сачи под крилото си след пристигането й от село. Тъкмо Хару я превърна в дама; научи я как да говори като дама от двора на шогуна, как да върви с бавни стъпки, вместо да тича като селянка, как да пише красиво, да се храни възпитано, да пее, да танцува — обясняваше й с нежност всичко, поправяйки я добродушно.

В деня, когато на Сачи беше наредено да отиде в стаята на Негово величество, Хару й беше казала какво да прави и да не се страхува. Хару с нейните истории и смешки — с приказката за трупа в паланкина, с разговорите за прахта от печен гущер и пънчетата от гъби…

Сачи се опита да говори, но сълзите течаха по страните й. Таки също плачеше. Сачи избърса очи с ръкава си и коленичи. Взе меките ръце на Хару в своите и ги стисна. Трябваше да се убеди, че това е истинска жена, а не призрак. Взря се в лицето й. По челото й имаше бръчки, в косата й сивееха кичури. Очите й все така се скриваха, когато се смееше, но в тях се долавяше и нова тъга.

— Голямата ми сестра. Слава Богу, слава Богу. Ти си оцеляла след пожара!

— Да, боговете бяха на моя страна — усмихна се Хару. — И на твоя също.

— Сестро, къде са всички? Как е Нейно височество? Къде са дамите?

Но Хару не отговори. Гледаше я доста странно, сякаш сега тя виждаше призрак.

— Не може да бъде! — възкликна тя отново. — Ти приличаш напълно на…

Сачи можеше да си представи на какво приличаше — на дивачка или на луда с разпиляната си коса, блестящите си бели зъби и безформените си селски дрехи.

Хару поклати глава.

— Сигурно остарявам — промълви тя. — Елате и двете, трябва да се изкъпете и преоблечете. Аз ще съобщя на Нейно височество. Но… как стигнахте до тук? Как успяхте да прекосите града невредими? Чух, че гъмжи от бандити от Юга и цялото население е избягало. Не биваше да идвате. Тук няма друго, освен смърт.

Не всички бяха избягали. Имаше достатъчно прислужнички, които да се погрижат големите вани да преливат от гореща вода. Ако не беше така, това щеше да е краят, помисли си Сачи. Седнали една до друга върху дървени табуретки до ваните, тя и Таки се редуваха да си търкат гърбовете; вече нямаше телякини, пък и тя беше свикнала Таки да е наблизо.

— Ела във водата с мен, Таки — рече тя.

Когато отмиха мръсотията от пътуването, влязоха в горещата вода, потопиха се до шията и поседяха известно време, чувствайки как умората от пътешествието ги напуска. Сачи беше благодарна на обгръщащата ги пара, защото криеше сълзите й. Това не беше домът, който помнеше. Все си беше мислила, че колкото и да се променя останалият свят, зад стените на замъка тя пак ще намери убежище. Колко погрешни са били надеждите й.

Шиндзаемон… Шиндзаемон… Да можеше той да е с нея! Без него светът представляваше пусто място. Чувстваше се по-изоставена от всякога. Опита се да възкреси в паметта си лицето му — дръпнатите му очи, дебелите му вежди, изящния нос, пълната уста. В ума си възстановяваше отново всеки ден, всеки миг, прекаран с него, всичко, което той беше направил и казал — момента, когато й даде дивата орхидея, момента, когато каза, че ще отиде в селото с нея. Опита се да си спомни допира на дланта му, соления му мирис. Чудеше се как се е оставила да бъде толкова запленена, но изобщо не съжаляваше. Беше щастлива дори само спомняйки си, че е била с него.

От топлината слабото лице на Таки стана червено като божур. Сачи видя, че и тя плаче.

— Мислех си, че щом веднъж се върнем в двореца, пак ще бъда каквото бях — заподсмърча тя. Размърда се и Сачи усети топлината върху кожата си от раздвижената гореща вода.

— Не мислех, че е възможно да изпитвам такива чувства към някого. Не знаех, че те изобщо съществуват. Ако бях останала тук, нищо от това не би се случило. Цялата тази свобода сега е в главите ни. Все това си повтарям. Ние просто бяхме очаровани — ти и аз.

Но с Таки не сме еднакви, мислеше си Сачи. Таки никога не беше пътувала по-далече от семейния дом и женския дворец. Нямаше представа от никакъв друг живот. Най-вероятно пътуването и близостта на мъжете й бяха влезли под кожата. За нея всичко изглеждаше толкова ново; сигурно е било невероятно опияняващо, така че едва ли би било изненада, ако се е влюбила в красавеца Тораноске. Докато Сачи беше израснала далече от двореца и знаеше, че освен него има и друг свят.

— Мислех, че когато пристигнем тук, ще е като събуждане от сън — въздъхна Таки. — Но май не мога да се събудя. Имам чувството, че това е сънят.

— Също като Урашима и дъщерята на царя дракон — тихо рече Сачи. — След триста години отсъствие кое е реално и кое сън — неговото село или палатът на морското дъно?

Таки зашепна първите редове на едно стихотворение:

През най-тъмната сянка

на мрака в сърцето

аз бродя отчаян…

Сачи го знаеше добре — чудесно стихотворение, написано преди стотици години от един голям поет и любовник — Аривара но Нарихира. То съответстваше чудесно на чувствата й. Забравяйки тъгата си за миг, Сачи и Таки зарецитираха заедно; гласовете им отекваха в голямата баня:

Ти, който познаваш света на любовта, кажи ми:

Моята любов реалност ли е или е сън?

Таки въздъхна.

— Много скоро ще се събудим — рече тя. — Не живеем в приказка. Не сме селяни, нито деца, за да следваме сляпо чувствата си. Това винаги води до бедствие. Колкото по-бързо се освободим, толкова по-добре.

Има право, помисли си Сачи. Все пак тя не беше забравила, че на следващата вечер Шиндзаемон щеше да я чака на моста. След утрешната вечер, рече си тя строго. Тогава щеше да сложи юзди на детинските си чувства.

След банята Сачи седеше мълчаливо, а Таки се въртеше около нея — почерни й зъбите и среса веждите й. Преди това, поглеждайки се в огледалото, съзря грейналото лице, което беше видял и Шиндзаемон. Сега отражението й беше бледо и изнурено.

Таки внимателно нанесе белия грим върху лицето й, сложи руж на бузите и изрисува устата й — малка и червена като розова пъпка, после нагласи на челото й две пеперудени крила от коса. Среса и сложи помада върху косата й и тя заприлича на лъскава черна завеса. Вдигаше кичур след кичур над кадилницата, за да ги парфюмира. Облече й пласт след пласт кимоната, подходящи за вдовица, приела духовен сан.

Полека-лека Сачи, дъщерята на селския старейшина, анонимната пътничка от Вътрешния планински път, изчезна. Пред нея в огледалото стоеше овдовялата държанка на споминалия се Негово величество Иемочи, госпожа Шоко-ин.

Таки дооправяше дрехите й — подръпваше и изглаждаше яките, за да станат успоредни. Докато Таки й помагаше да облече горното кимоно, Сачи придоби тъжен и сериозен вид, почувствала как наред с пластовете дрехи върху раменете й ляга и тежестта на грижите и отговорностите.

Но дълбоко в себе си съзнаваше, че вече не е същата. Под бялата пудра по страните й имаше цвят, а в очите й — нов блясък. Беше видяла твърде много, беше посетила доста места. Знаеше какво се очаква от нея и щеше да изпълни дълга си. Въпреки това беше опитала вкуса на свободата и никога нямаше да бъде същата.

 

 

Сачи се забърза към покоите на принцесата и коленичи пред вратата, ужасена какво може да открие в тях и как ще бъде приета. Пое си дъх и леко я отвори.

Въпреки напрегнатата тишина почти очакваше да намери входната стая пълна със златни паравани, инкрустирани кутии върху лакираните рафтове, тълпи от разговарящи и смеещи се придворни дами, влизащи и излизащи с платове на кимона, с шумящи от движението великолепни копринени дрехи. Но стаята я посрещна почти празна. Имаше само няколко окачалки за кимона с проветряващи се по тях дрехи, един-единствен сандък и кутия с козметика.

Принцесата беше почти сама. Дори не я скриваха паравани. Стоеше коленичила пред малка масичка в средата на стаята, държеше четчица с тънките си пръсти и пишеше. Приключи йероглифа и остави четката. После се огледа, наклони глава и допря върха на пръстите си до татамито.

— Създадох ти големи неприятности — прошепна тя. Изрече официалните думи за поздрав на древния език на императорския двор. Гласът й не беше променен. Все същият птичи шепот, който Сачи познаваше толкова добре. — Ти сигурно си уморена. Идваш от много далече. Какво пътешествие си преживяла!

Тя се усмихна с нежната си тъжна усмивка и премина на езика на аристократите от Едо.

— Добре дошла, дете — рече принцесата. — Хару ми каза, че си се върнала. Ела и седни до мен!

В очите на Сачи напираха сълзи.

Тя мълчешком коленичи пред принцесата и погледна към лицето й. Нарушението на протокола беше тежко, но Сачи имаше нужда да види това лице, което толкова обичаше.

Под белия грим кожата на принцесата изглеждаше все така прозрачно бледа. Изящно извитият нос, големите тъжни очи, малката уста — нищо не се беше променило. Тя изглеждаше толкова слаба, сякаш всеки миг можеше да изчезне в света на призраците. Няколко паднали кичура от косата й създаваха усещането, че сякаш й се е наложило сама да се среши, нещо напълно недопустимо. Между избръснатите й вежди Сачи забеляза лека бръчка, следа от нейните страдания.

Но имаше нещо различно. Принцесата стоеше по-изправена. В очите й прозираше блясък, сякаш беше открила нещо, за което си струва да се бори след толкова години неподвижно съзерцание на собствения си преминаващ живот. Тя изглеждаше по-смела, по-решителна.

— Ела — тихо каза принцесата и заведе Сачи в единия край на стаята. На олтара имаше погребална плочица и малък дагеротип. Онази снимка! Сачи я помнеше много добре. Тя я взе в ръцете си и с благоговение я поднесе към челото си. Сълзите, навлажнили очите й и потекли по бузите й, измиваха грима и почти я заслепяваха. Беше покойният Негово величество. В спомените й той изглеждаше толкова зрял, толкова начетен. Но по онова време тя беше още дете. Гледайки снимката сега, видя, че той е бил просто едно уязвимо момче. Двете жени коленичиха заедно и зашепнаха молитви, прехвърляйки зърната на своите броеници.

— Щастлива съм, че Ваше височество е запазила тези неща — прошепна Сачи.

— Като те виждам, си спомням за отминалите по-щастливи времена — рече принцесата. — И все пак… Бяха ли те достатъчно щастливи? Де да можех да му бъда по-добра съпруга.

— Сигурна съм, че той… — промълви Сачи и замълча. Не беше нейна работа да говори за такива неща.

Принцеса Кадзу попи с ръкав очите си.

— Хубаво е, че се върна — рече тя. — Имам много да ти разказвам. Много неща се случиха, докато те нямаше.

В стаята се възцари тишина. Сачи чинно я изчака да продължи.

— Ти изпълни добре своята мисия.

Мисия ли? Сачи не си спомняше да е имала мисия.

— Чухме, че императорският паланкин бил нападнат от бунтовници. Хората говореха, че съм била отвлечена — аз, Всесилната или и двете — и съм била закарана в Сацума, крепостта на южняците. Да, хората бяха изпълнени с гняв. Никой не се съмняваше, че южняците са подпалили замъка. Нашите хора подпалиха резиденцията на Сацума и изгониха рода му от града. По-късно намериха императорския паланкин някъде… някъде далече от града. — Принцесата погледна към слабите си ръце, скръстени в скута й, после отново повдигна очи. — Мислехме, че сме те изгубили — тихо промълви тя. — Жалехме за теб. Мислехме, че никога няма да се върнеш… — гласът й съвсем се изгуби. Тя огледа празната стая и разтвори ръце в жест на безпомощност. — Животът ни се промени. Нашият свят приключва. Никога не съм си представяла, че може да се стигне дотук. Никога. Никога!

Стресната от силата на думите, Сачи вдигна очи.

— Ти ми липсваше, дете — прошепна принцесата. — Страдах, че съм те изпратила на такава ужасна мисия, без свита, без нито една слугиня. Как оцеля? Сигурно е било ужасно… там, далеч от всички наши удобства. Радвам се, че ти изпълни дълга си. Но беше жестоко от моя страна — непростимо — да те изпратя по този начин. Радвам се, че се върна и си в добро здраве.

Сачи я погледна смаяна. В очите на принцесата имаше сълзи. Да мисли за Сачи, дори да се опитва да си представя какво е станало с нея — показваше колко беше страдала, колко се беше променила.

— Ваше височество. Доста дръзко е от моя страна, но… Какво стана с дамите? Мадам Цугуко?

Главната придворна дама на принцесата неизменно беше до нея. Сачи не смееше да си помисли какво се е случило с нея.

— Мадам Цугуко… — повтори принцесата, а по лицето й пробяга сянка.

Отвън по татамито прошумоляха стъпки. Вратата се отвори. Вън беше коленичила една висока фигура.

— Ваше императорско височество. Извинете грубостта ми. Чух, че тя се е върнала. Моята мадам Шоко-ин! Моята снаха!

Сачи познаваше това властно присъствие, този дълбок отекващ глас. Тя мигом се поклони до земята и допря лице в дланите си.

Всесилната беше облечена в елегантно кимоно в убит син цвят. Косата й, която стигаше до раменете, беше гъста и черна. Очите й блестяха като скъпоценни камъни, красотата й беше непомръкнала. Сачи се сети за ледената кралица от приказката, която с красотата си примамвала мъже в снежната пустош, а после ги оставяла да загинат от студ. Всесилната беше също толкова съвършена и смразяваща кръвта. Тя гледаше Сачи със захаросаната си усмивка. Сърцето на Сачи замря. Нима беше изминала целия този път обратно, за да стане отново обект на нейния сарказъм? Тя се стегна.

— Добре дошла — промълви мазно Всесилната. — Идваш от много далече. Каква смелост от твоя страна да се върнеш. Ти показваш голяма вярност към рода Токугава. Ще те приемем отново в нашите обятия.

Принцесата й отвърна с поклон, като внимаваше да не сведе глава нито на сантиметър под поклона на Всесилната. Значи те все още се бореха за преимущество, дори когато бяха останали само двете.

— Разбира се, много се радвам да те видя — каза Всесилната, обръщайки се към Сачи.

Сачи се поклони. Любезността на Всесилната беше много по-обезпокоителна, отколкото демонстрациите й на открита враждебност.

— Мислехме, че си се върнала при своите хора — продължи Всесилната, произнасяйки всяка сричка с ледена яснота. — Не очаквахме да те видим отново. Защо се върна?

Сачи потрепери. Думите й подействаха като дъжд от суграшица — вледеняваха до костите. Но грубостта на Всесилната вече не я засягаше както някога.

— Сигурно разбираш, че всичко свърши — просъска Всесилната. — Сега тук няма нищо. Никакъв лукс. Нищо друго, освен смърт. Не е нужно да оставаш тук. Всички си тръгнаха. Всички, освен ние.

Всички си тръгнаха… Значи ако майка й е била тук, тя също… Сачи се опита да преглътне, но не можа.

— Не ти е тук мястото — рече Всесилната с присмехулна надменност. — Ние те освобождаваме. Предлагам да си тръгнеш, докато още можеш.

— Много хубаво, че се върна, скъпо дете — бързо се намеси принцесата. — Щастливи сме да те видим. Щастливи сме, че си толкова лоялна към нас и към рода Токугава. Щастливи сме, че имаме възможност да се сбогуваме. Но ти трябва да заминеш, и то бързо. Ние принадлежим към рода Токугава — Всесилната и аз. Ние сме съпруги, омъжени сме в семейството. А ти си млада. Животът е пред теб. Аз бях тази, която те доведе тук — изборът не беше твой. Сега моя е отговорността да те освободя. Ти трябва да вървиш.

Но изборът не беше и на принцесата. Сачи знаеше това много добре. Това не беше свят, в който човек можеше да избира ролята си в живота, а принцесата — още по-малко.

— И… какво ще правиш? — прошепна тя.

— Всеки момент се очаква атака — промълви принцесата. Говореше леко, почти безгрижно, а Сачи виждаше, че лицето й е спокойно, а очите ясни. Сякаш обсъждаше своята сватба, а не ужасна битка. — Градът е под обсада. Чухме, че имало петдесет хиляди войници на Юга в Шинагава и Итабаши, те очакват заповед за атака. Когато настъпи моментът, нашите хора ще се бият до смърт. Градът ще лумне в пламъци. Ние ще стоим тук, Нейно благородие и аз. Тук ни е мястото. Ако превземат замъка, ние ще бъдем в него. Ще го изгорим и ще се самоубием. Тръгвай, дете! Тръгвай веднага!

Значи затова принцесата изглеждаше толкова различна, толкова жива. Очакваше я съдбата, за която копнееше. Да присъства при края, да гори в пламъците заедно с най-великия замък в страната — това беше съдба, приемана с радост.

За миг Сачи също се почувства опиянена, увлечена от вълнението на принцесата. Но после си спомни за Шиндзаемон. И повече не й се искаше да прегърне смъртта като любовник, както би направил един самурай. Принцесата и Всесилната нямаха нито за какво да живеят, нито за какво да остареят. Тя обаче имаше. В своето въображение Сачи се измъкваше от обречения замък. Таки също щеше да дойде. Щяха да чакат на портата Цубуне да се появи Шиндзаемон. Щеше да го помоли да избяга с нея. Той, разбира се, ще откаже, ще говори за чест и дълг, но тя ще привежда аргумент след аргумент: той трябва да я защитава; това също е негов дълг. Накрая Сачи щеше да успее. Представяше си как тримата напускат града, избягват по някакъв начин войската, поемат отново по Вътрешния планински път, изчезват сред възвишенията.

Но после Сачи си спомни, че търси майка си. Трябваше да научи какво се е случило с нея. Как би могла да замине сега, ако имаше и най-малка вероятност майка й все още да е жива и да я очаква? Във всеки случай Сачи нямаше избор. Знаеше какъв е дългът й и какво трябва да каже. Тя е жена воин, самурай и трябва да бъде готова да умре като самурай — гордо и смело. Независимо какво изпитва в душата си, независимо какво иска да направи, неин дълг като държанка на бившия шогун е да се присъедини към принцесата и Всесилната в смъртта. Не можеше да не го направи.

— Никога — тихо и ясно промълви тя. — Аз също съм Токугава, макар и недостойна. Негово величество бе така милостив да ме вземе за своя държанка — единствената му държанка. Аз ще споделя съдбата на рода Токугава, каквато и да е тя.

Всесилната впери злите си черни очи в Сачи.

— Наричаш себе си Токугава? — с презрителна усмивка промълви тя. — Ти забравяш! Дори не си самурай. Ти си селянка. Не си мисли, че можеш да следваш нашия закон. Тръгвай сега, докато все още можеш!

Но Сачи вече не се страхуваше от Всесилната.

— Мадам — рече тя спокойно, — аз съм Токугава толкова, колкото и вие. Аз не съм си избирала къде да се родя, но мога да избера къде да умра. Независимо каква съм, аз знам своя дълг.

— Дете, нареждам ти да тръгваш — каза принцесата. — Времето изтича. Ти не си задължена да останеш. Трябва да се подчиниш.

— Никога. Ако вие умрете тук, ще умра и аз.

Всесилната въздъхна. Така й ли се стори на Сачи, или наистина в тези строги черни очи се появи сълза?

— Имаш голяма духовна сила — промълви най-после тя.

— Нейно благородие нареди на придворните ни дами да напуснат — каза принцесата. — Крещя им, каза им, че това е заповед. Но не допускаше, че ще го направят.

— Те наричат себе си самураи — обади се Всесилната, — а се страхуват да умрат! Мислех, че с гордост ще останат и ще умрат тук заедно. Но всички тръгнаха. — Тя отново презрително изви устни. — Върнаха се при семействата си.

Принцесата и Всесилната се спогледаха и се усмихнаха — на лицето им грееше усмивката на триумфа. Сачи не ги беше виждала толкова щастливи и горди, сякаш беше дошъл техният час, сякаш им предстоеше да осъществят онова съдбовно дело, което толкова дълго са очаквали. Вече не бяха жертвите, омъжени срещу собствената им воля. Очите им блестяха като на млади момичета, очакващи с трепет своя първи любовник, сякаш целият живот беше пред тях, но очакваното с толкова нетърпение не беше животът, а смъртта.

— Времената се промениха — рече принцесата. — Вече не сме в периода на войните, когато хората избираха да умрат заедно.

— Мъчно ми е, че моралните устои се обезцениха — каза Всесилната. Тя погледна към Сачи, усмихната. — Ти започна живота си като селянка, но наистина имаш сърце на самурай.

II

— След пожара принцесата нареди на всички да напуснат — каза Хару. — Много опасно беше да останат. Всесилната каза, че това е заповед. Тук, в замъка, бяхме изложени на голяма опасност. Очаквахме да ни нападнат всеки момент. Южняците държат града в задушаваща хватка. Ако успеят да превземат замъка, ще завладеят цялата страна.

Хару беше разчистила подносите с вечерята и сега прехвърляше ветрилото в пълните си ръце. Пламъците оцветяваха в жълто лицето й, просветваха по заоблените й бузи, по фините бръчки върху челото й, по малкия й нос, по блестящите букли на фризурата й. Закачалките за кимона хвърляха дълги сенки. Сачи си представи, че е навън в имението на замъка, че вижда огромния силует на замъка да се извисява над главата й и само няколко тънки процепа осветяват тъмнината.

— Но ти не си си тръгнала, сестро — рече Сачи. — Принцесата каза, че си можела, но си отказала.

— Защо да си тръгвам? — рязко отвърна Хару. — Къде да отида? При кого?

Сачи я погледна изненадана. Пълното й лице беше променено. Малките й очи изглеждаха разширени, веждите — свити над носа, сякаш някакъв болезнен спомен се беше появил неканен в съзнанието й. Хару се взираше в далечината така, като че ли наблюдаваше отдавна забравеното си минало.

— При едно семейство и една страна, които въобще не познавам, така ли? — попита тя. — Онова далечно място, от което дойдох — за мен не значи нищо. Аз цял живот съм живяла тук. Тук е моето семейство и моят дом.

— Но… — Сачи си спомни историите, които Хару й беше разказвала за тялото в паланкина и многото други странни и ужасни неща, случили се в замъка. Хару винаги се оплакваше, че той е едно нещастно място, че й липсва мъжка компания. И въпреки това, при възможност да се махне, тя беше предпочела да остане.

Хару се взираше настоятелно в Сачи. Сачи помръдна и отмести поглед, почувствала изведнъж неудобство.

— А мадам Цугуко? — попита бързо тя.

Хару отново се върна в настоящето.

— Никой нищо не знае. Ти си я видяла последна. Нали тя те заведе до императорския паланкин?

Разбира се. Онази висока фигура, крачеща през пълните с дим стаи, докато пламъците пращяха все по-силно и по-силно. Тя едва ли беше оцеляла, връщайки се през този ад. Сигурно беше загинала там. Това беше хубава смърт, достойна за възхищение: беше умряла, докато изпълнява своя дълг. Въпреки това Сачи се насълзи. Мадам Цугуко я научи на толкова неща и винаги вземаше нейната страна. Защо трябваше животът да е пълен с толкова тъга?

Обикновено Хару беше слънчева и весела, но тази вечер изглеждаше неспокойна. Гледаше Сачи и сякаш не можеше да свали очи от нея. Отваряше уста, уж да каже нещо, после отново я затваряше, вземаше някакво ръкоделие и отново го оставяше. Изненадана, Сачи видя, че и очите на Хару са пълни със сълзи.

В ъгъла стоеше голямата, безформена бохча, която Сачи беше носила по целия път обратно до двореца. Брокатът вътре сякаш грееше, приковавайки върху себе си очите й. Сачи си спомни, че Хару май беше разпознала герба върху гребена. Същият знак беше избродиран и върху кимоното. Тя сложи вързопа на пода пред себе си и се зае с възела. Хару протегна ръка и го пое. Сачи наблюдаваше с любопитство.

Хару развърза възела и тънката коприна, обвиваща съдържанието, се разтвори. Вътре беше сгънатото кимоно, лазурно като небето. То освети тъмните ъгли на стаята. Хару занемя и пребледня, като че ли беше видяла призрак. Взря се в материята, протегна разтреперана ръка и го докосна, сякаш не вярваше, че е истинско, сякаш се страхуваше, че ще се разпадне и ще се превърне в пепел. После го вдигна и го разтвори. Във въздуха се разнесе лек застоял мирис, стар като света — на мускус и алое, на пелин и тамян. Тя приближи дрехата до лицето си, пое дълбоко дъх и се разхлипа. Плака ли плака, а Сачи реши, че никога няма да спре.

Сачи я гледаше втрещена. Хару дори не погледна към герба; само брокатът беше предизвикал тази нейна драматична реакция. Стомахът на Сачи се сви от страх, хванал го като в железен юмрук. Най-после тя се насили да заговори.

— Ти… ти го познаваш, сестро.

— Толкова отдавна беше. Преди много години. — Хару избърса очи с ръкава си и внимателно постави броката в скута си. — Ти приличаш досущ на нея, сестричке — въздъхна тя. Гласът й беше тих и дрезгав. — Досещах се, но не смеех да го повярвам. Казвах си, че е съвпадение, че паметта ми изневерява. Нима беше възможно такова нещо?

Сачи постави ръце върху татамито, за да не трепери. Истината за нейната майка, за това коя е тя, беше толкова близо и въпреки това изведнъж се поколеба дали ще може да я понесе. Страхуваше се.

— На кого приличам? — прошепна тя. — Сестро, на кого приличам?

— Толкова отдавна беше, когато я видях. А после се появи ти. В началото беше само едно малко същество. А после, когато порасна, заприлича все повече и повече… А сега, когато те нямаше и те виждам отново… Сякаш тя се е върнала. Сякаш тя е тук отново.

— Майка ми… — Сачи трябваше да го изрече на глас.

Хару плачеше. И известно време не можеше да говори. Диханието на болката изпълваше стаята. Една свещ изпука и угасна. През тънките хартиени прозорци нахлу лунна светлина. Там, където някога замъкът беше изпълнен с гласове, стъпки и смях, сега цареше пълна тишина, нарушавана само от шума на вятъра в дърветата отвън, писъка на нощна сова и хлипането на Хару.

— Тя беше толкова красива. Толкова красива — изхлипа Хару. — Погледнеше ли я човек, не можеше да не я обикне. А ти… Ти си същата.

— Тя тук ли е, сестро? — прозвуча силно гласът на Сачи в тишината. — Да можех да я видя поне веднъж.

Хару обърна лицето си към нея. Вече не беше пълничката весела Хару, която Сачи познаваше. В отразената светлина на пламъците тя се беше превърнала в старица. Тя поклати глава.

— Не знам къде е — прошепна. — Не съм я виждала от… тогава. От деня, когато се роди ти.

III

Сачи се събуди преди изгрев и лежеше, очаквайки нетърпеливо първите нишки светлина да се промъкнат през дървените капаци. Таки беше прекарала нощта тук, грижейки се за нея. Сачи я повика, за да отвори капаците.

В далечината кукуригаха петли. Отвърна им петел от района на двореца.

Пееха птици, жужаха насекоми, сладките ухания на пролетта нахлуваха вътре. Кучета лаеха лудо заради разбуждането на града. Биеха камбани на храмове, а барабани отмерваха часа, но звуците бяха леки и редки, сякаш половината жители бяха изчезнали.

Като наложница на покойния шогун Сачи получи една от най-хубавите стаи в двореца. Тя сложи огледало върху един статив и на проникващата в стаята бледа светлина се взря в лицето, отразяващо се в лъскавата метална повърхност. Огледа гладкия блед овал, правия, почти орлов нос, тесните дръпнати очи, малката уста. Имаше нещо, което й убягваше, още нещо пропуснато, стига да можеше да го съзре. Защото тя не искаше да види само себе си, а и една непозната: своята майка, която следваше действията й от някакво много далечно място.

Таки коленичи до нея и започна да сресва косите й.

— Хару, изглежда, познава майка ти — рече тя, — а не е споменавала нищо през всичките тези години. Сигурно се е случило нещо, нещо ужасно, за да се разплаче така. Това въобще не й е присъщо.

Времето беше толкова малко, толкова малко, а Сачи трябваше да научи толкова много.

Хару чакаше във външната стая. На дневната светлина брокатът беше изгубил част от блясъка си. Сачи го погали с пръсти, сякаш се боеше, че ако го прибере, повече никога няма да го види — магията, която хвърля, ще се развали, жената, която се е върнала, ще изчезне. Тя повдигна очи към Хару.

— Кажи ми нейното име, сестро — помоли Сачи. — Как е името й?

— Добре, мадам.

Сачи се намръщи. Хару никога не я беше наричала „мадам“; винаги й казваше „сестричке“.

— Но първо те моля да ми разкажеш за този брокат. Откъде го взе?

Сачи се усмихна.

— Имала съм го винаги, но не го знаех — отвърна тя. — Ние се върнахме в селото, където живеех някога. Там родителите ми казаха… Казаха ми, че моят баща ме донесъл при тях, увита в кимоното.

— Баща ти! — Хару пребледня. Очите й се отвориха широко, а ръцете й се вдигнаха и закриха устата й. — Отишъл е чак до… селото?

— Той е далечен братовчед на моите родители. Неотдавна ги посетих пак — рече Сачи, опитвайки се да скрие учудването си. Възможно ли беше Хару да е познавала и баща й?

Хару занемя.

— Искаш да кажеш, че той е жив? — попита тя. — Ти видя ли го? — Взираше се в Сачи, леко усмихната, сякаш под въздействието на разбудените си спомени.

— Не — отвърна Сачи. — Но родителите ми са го видели.

Хару се дръпна, сякаш припомнила си изведнъж коя е и къде се намира.

— И е бил добре? — попита тя доста формално.

— Да, добре. Бил е… — Как да й каже, че е на страната на врага?

Хару обаче беше кръстосала ръце върху своето оби и се поклащаше напред-назад.

— Дайске-сама, Дайске-сама — шепнеше тя с насълзени очи. — По-добре да не бяхме го виждали никога — майка ти и аз. Но тогава… и ти нямаше да си тук.

Една прислужница носеше табла след табла с блюда, каквито Сачи не беше виждала, откакто напусна двореца.

— Разкажи ми… разкажи ми за майка ми, сестро. Как се запозна с нея?

— Ние израснахме заедно — отвърна Хару. — Баща ми беше слуга при баща й. Аз дойдох с нея в двореца. Бях й слугиня. Израснахме заедно — както вие двете. Тя все още ми липсва, не мога да ти опиша колко много.

Нейна слугиня! Таки смаяна издаде гърлен звук, надигащ се някъде дълбоко в гърлото й. Последва дълга тишина.

— Как се казваше тя? — прошепна Сачи.

— Окото — отвърна Хару, произнасяйки с удоволствие всяка сричка. — Окото-ноката. Мадам Окото.

Мадам Окото. В сенките едно от кимоната на закачалката помръдна от течението в стаята.

— Тя беше от рода Мидзуно. Баща й беше господин Тадахира, шамбелан на господарите на Кишу.

Господин Мидзуно… Не беше ли това мъжът, дошъл в двореца да съобщи, че Негово величество е болен, ужасният човек, когото с Таки видяха да слиза от лодката само преди няколко дни? Сачи видя смуглото му, напомнящо ястреб, лице, когато той премина покрай нея зад господаря Огури, облечен като търговец с пътническа шапка, нахлузена ниско над лицето му. Как само се беше вторачил в нея, как викаше, видял сякаш призрак… Та тя приличаше досущ на майка си!

Хару вдигна броката, разтърси го и прокара пръстите си по него, докато не откри избродирания на рамото герб. Сачи го гледаше като омагьосана. Това беше гербът на Мидзуно: трябваше да го познае.

Отвори уста да заговори, но почувства, че я хваща една слаба ръка. Беше забравила, че заедно с Таки дадоха клетва да пазят тайна. Освен принцесата и мадам Цугуко само те двете знаеха, че той е идвал в двореца.

Сачи още го чуваше как вика: „Върви! Върви! Остави ме на мира!“. Ако майка й е от същия род като този ужасен мъж, значи… тя също. Споделят една и съща кръв. При тази мисъл изтръпна.

— Моята майка е била… кърмачка при твоята — каза Хару.

Тя дотолкова беше потънала в разказа си, че не забеляза реакцията на Сачи. Лицето й грееше. Намираше се в друго време, на друго място. Седеше върху петите си, а думите й се лееха:

— Тогава тя беше госпожа Охиро, малката госпожа Охиро. Още тогава, макар и много малка, беше красива. Имаше най-сладкото личице. Въобще не беше срамежлива, сякаш от рано знаеше какво голямо бъдеще я очаква. Ние винаги играехме заедно. Живеехме в замъка Танкаку в Шингу, в областта Кии. При буря се чуваше океанът. Аз лежах на леглото си и слушах как вълните се разбиват в скалите под стените на замъка. Понякога още ги чувам.

Ние учехме заедно. С каквото и да се захванеше тя, го правеше великолепно — четене, калиграфия, писане на поезия, чайна церемония, гадаене с тамян, свирене на кото, алебардата, всичко. Беше много умна, много по-умна от мен. Но необуздана, толкова необуздана… Обикаляше пеша, катереше се по дърветата, по скалите. Представяш ли си! Баща ми казваше, че е трябвало да бъде момче, че за момиче главата й раждала прекалено много идеи. Винаги постигаше това, което желаеше. Можеше да очарова всекиго.

Но с мен се държеше добре. Имаше ме за своя сестра. Бяхме още деца, когато семейство Мидзуно получи нареждане да се преместят в имението си в Едо. Тя каза, че ще отиде само ако отида и аз. Но не останахме дълго там. Две години по-късно тя отиде да служи в двореца и ме взе като своя лична прислужница.

Не бях много по-голяма от теб, когато дойде тук. Дворецът беше огромен! Като безкраен лабиринт. И придворните с пищните си кимона, с нарисуваните си лица. Толкова достолепни, толкова надути. Ужасно се плашех от тях.

Хару въздъхна и избърса сълзата от страните си.

Сачи беше полуколеничила, полулегнала върху татамито, положила брада в дланта си, взряна нагоре в Хару, пленена от нейната история, тя поглъщаше думите й. Застанала на колене до нея, Таки също я слушаше.

Поне сега знаеше, че във вените й тече благородническа кръв, помисли си Сачи. Затова кожата й беше толкова светла, като на аристократ или на призрак, а не светлокафява като на селяните от долината на Кисо. И вероятно затова съдбата я беше довела в женския дворец, също както и майка й.

Нещо повече: и тя беше своенравна. Във вените й течеше същата кръв като на господаря Мидзуно.

— Старата мадам Хонджу-ин тогава беше държанка номер едно — продължи Хару. — Нейно величество Мидайдокоро, съпругата на Негово величество, отдавна беше починала и затова командваше мадам Хонджу-ин. Тя въртеше двореца с желязна пръчка. Ти си мислиш, че Всесилната е строга. Мадам Хонджу-ин беше по-строга, много по-строга. Колко бой съм яла! Цялата бях в синини. Тя беше главна държанка, защото беше майка на наследника. Едно безнадеждно, тромаво момче. Тогава той сигурно беше на двайсет и една. Разказвала съм ти за него. Със слабо тяло и слаб в главата. Всички се надяваха и се молеха друг син да бъде наследникът.

В мига, когато Негово величество Иейоши видя моята господарка, той се влюби в нея. Аз никак не бях изненадана, абсолютно никак. Кой би могъл да й устои? Тя беше толкова красива, умна и лъчезарна — също като теб, сестричке. Точно като теб. Той беше стар и плешив, но мил човек, много добър. Разбира се, имаше много държанки. Но той не беше като баща си — не колекционираше жени, както се колекционират порцеланови статуетки. Носеше добро сърце. Винаги имаше една любимка. Последната беше умряла при раждане. Чухме, че бил толкова тъжен, че не можел да спи и плачел непрекъснато. И тогава пристигнахме ние.

— Какво се случи тогава?

— Той я погледна веднъж и попита: „Как й е името?“. Аз не знаех какво означава този въпрос. Не разбрах, че иска моята господарка да му стане наложница. Тя също се изплаши като теб, когато Негово величество младият шогун попита за теб. Но тя трябваше да го направи, знаеше, че е така. И тъй тя стана мадам Окото, дамата на страничната стая.

Какъв живот живяхме! Настаниха ни във великолепни стаи. Аз бях главната придворна дама. Пред портите на двореца се редяха търговци с куфари и сандъци, пълни с кимона, обита, украшения за коса, козметични комплекти, все за нея. Сановниците, служителите, царедворците и търговците държаха тя да е на тяхна страна, когато се явяваха с молби пред Негово величество. Знаеха, че единственият сигурен начин да се стигне до ушите на Негово величество е чрез нея. Мое задължение беше да подреждам подаръците, които й подаряваха.

Имаше много държанки, но Негово величество обичаше само нея. Викаше я нощ след нощ. Една година след нашето пристигане тя роди син, принц Тадзурувака. Имаше грандиозни тържества и церемония по превръщането му в наследник на Негово величество. Но Негово височество не живя дълго. Спомина се още като бебе. После моята господарка роди дъщеря, принцеса Шиге. Тя също умря…

Гласът на Хару заглъхна. Сачи погледна през рамо. Тя почти усещаше присъствието на майка си, красивата мадам Окото, там, в стаята при тях, коленичила до прозореца с блестяща напомадена коса на букли, облечена в приказното горно кимоно с небесен цвят. Може би в двореца тази жизнена, красива жена се е чувствала като в затвор. Може би е гледала градините вън и е мечтаела да избяга, спомняйки си за замъка Танкаку и плискащите се в брега вълни. Навярно е била самотна сред толкова подаръци.

— Никой не можеше да си представи, че ще се стигне дотам — промълви Хару. — Не мога да кажа дали бяхме тъжни или весели. Животът ни минаваше тук, в двореца. А тя беше все още млада, дори нямаше още двайсет години. — Хару зарови лице в ръцете си. — Положих толкова усилия да забравя! — проплака неочаквано тя. — Мислех, че съм успяла. Но после се появи ти. — Тя се вгледа в Сачи, а по страните й се стичаха сълзи.

Сачи се наведе напред, чувствайки остро с колко малко време разполагат и каква опасност ги заплашва.

— Сестро — започна тя настойчиво. — Моля те да ми кажеш: кой е моят баща? Как той… се срещна с майка ми?

Сенките в стаята се удължиха. Бръмчаха мухи. Една лъскава черна хлебарка запълзя по стената. Таки също беше вперила очи в пространството. Сачи видя, че тя мисли усилено, опитвайки се да събере парченцата на пъзела.

Хару гледаше кимоното. Тя го взе благоговейно и допря в него бузата си. В същия миг тежкият парфюм се понесе из стаята на талази.

— Баща ти — тихо промълви тя. — Ако го беше видяла, може би щеше да разбереш. В лицето ти виждам и него.

Бащата на Сачи… Мъжът, който я занесъл в селото, докато била бебе; мъжът, който сега беше враг.

— Но, Хару, как е възможно да си познавала бащата на моята господарка? — попита Таки, издавайки мислите на Сачи. — Ти никога не си напускала двореца!

— Ще ви кажа — бавно рече Хару. — Пазих тази тайна много дълго. Но сега всичко върви към своя край. Вече нищо няма значение.

Беше… годината на петела, втората година от Каей. Годината преди ти да се родиш. Бяха дошли някакви майстори строители, които да преценят колко ще струва годишният ремонт.

Очите й се скриха в гънките на розовите й бузи — хитра усмивка сбърчи лицето й. За миг тя отново се превърна в старата Хару.

— Винаги когато идваха мъже, наставаше суетня. Ние, жените, се втурвахме да гледаме през решетките. Разбира се, моята господарка, майка ти, никога не участваше в такива глупости. Все пак тя беше държанка на Негово величество, трябваше да се държи достойно. Но Негово величество… Какво да ти кажа? Той трябваше да има наследник. Нали все пак беше шогун. Накратко казано, повече не я повика при себе си. Моята господарка положи усилия да го понесе. Тя винаги беше жизнена, а тогава стана бледа и тъжна.

Онова лято дамите не спираха да цвърчат като птици в гора — шпионираха мъжете с пояси със затъкнати оръжия. Те бяха повечето грозни, съвсем не приличаха на самураи. Промъкваха се наоколо и изглеждаха доста изплашени. Защото обидеха ли някого, им отсичаха главите. Обикновено не обръщахме и най-малко внимание на такива същества. Но имахме ли друга възможност да видим мъже?

Моята господарка беше в стаята си заедно с придворните дами, когато вратата се отвори и влязоха строителите да огледат тавана. Част от бамбуковите летви бяха изгнили и се чупеха. Ние не трябваше да сме там, но никой не ни беше казал, че ще дойдат. Моята господарка мигновено стана и всички веднага излязохме. Но аз забелязах как тя погледна един от дърводелците, който също я погледна. Само за миг, нищо нередно.

Хару затвори очи. Тя се връщаше далече назад в онова отдавнашно време. В стаята цареше пълна тишина. Сачи седеше притихнала, опитваше се да улови всяка дума. Таки я държеше за ръката.

— Майчице, какъв хубавец беше той! — тихо промълви Хару. — По нищо не приличаше на останалите дърводелци. Напомняше актьорите на кабуки, от които толкова се възхищавахме. На нас не ни разрешаваха да посещаваме театъра, но някои от дамите се бяха промъквали. Имаше един много известен актьор, когото обожавахме — Соджиро Савамура. Дърводелецът приличаше доста на него. Казваше се Дайске-сама. Твоят баща.

По-късно говорихме за него. Но не и моята господарка. Тя не отрони нито дума. Това беше под достойнството й. С течение на времето обаче тя ставаше все по-бледа и по-бледа. Не й се ядеше. Отслабна, под очите й се появиха тъмни кръгове, сякаш беше вземала опиум или абсент. Страхувах се, че е болна от туберкулоза.

Хората все казваха, че е болна от болестта на богатите. Но после започнах да си мисля дали някой не е пуснал в храната й прах от печен гущер. На това приличаше — отнесеният й поглед, — сякаш вече изобщо не беше в тялото си.

После един ден тя рече: „Хару, мисля, че ми е направена магия. Прилича на духовен глад“. Духовен глад, така се изрази. „Ден и нощ не мога да мисля за нищо друго. Никога не съм изпитвала подобно нещо. Превърнах се в гладен дух. Ще умра, ако не… По някакъв начин трябва отново да видя този човек.“

Ние всички копнеем за компанията на мъже, но какво можем да направим, освен да понасяме? Да понасяме самотата, уединението, да живеем, без да усетим никога пламък в телата. Тя обаче не се интересуваше какво мислят другите. Винаги искаше да получи каквото желаеше. Помолих един свещеник, мой познат, да ни помогне. Открихме името на мъжа и свещеникът му прати съобщение. Знаех, че Дайске-сама ще дойде. Разбрах го по оня единствен поглед, който си размениха.

Измислихме една история. Господарката ми каза, че отива в храма Дзоджоджи да се моли на гробовете на предците на Негово величество. Каква друга причина би й позволила да напусне двореца? Качихме се в паланкините и потеглихме с група придворни дами и придружителки, придвижващи се пеша. Бяхме посветили две дами в нашата тайна. Те останаха с паланкините в Дзоджоджи, докато ние се измъкнахме. Свещеникът, когото познавах, беше имал връзки с дами от двореца. Той имаше тайна стая в храма точно за тази цел. Баща ти ни очакваше.

Сачи закри уста с ръцете си. Значи такава беше тя, оттам се беше пръкнала. Духовен глад… Това чувство й беше познато. Същата лудост напираше и в нейните вени. Но тя поне… Тя поне не беше стигнала толкова далече като майка си. Не беше загърбила своя дълг и чест.

— След това тя не каза нито дума. Но гладът й не беше утолен. Всъщност той ставаше все по-остър и по-остър и мислех, че накрая ще я съсипе. Отново и отново посещавахме гробовете на предшествениците на шогуна. Негово величество сигурно си е казал, че тя изведнъж е станала много праведна — само дето той въобще не помисли повече за нея. Това беше жалкото. Аз й повтарях непрекъснато, че трябва да престане. Но тя не можеше. Просто не можеше да спре да се среща с Дайске.

Аз обикновено им сервирах саке, докато те си говореха. След известно време като че ли вече нямаше значение нито че той е красив, нито че тя е хубавица. Те просто трябваше да са заедно.

Господарката ми отново напълня. Разцъфтя като цвете. Очите й грееха, цветът се върна по страните й, смееше се и говореше. Когато бяхме сами, тя непрекъснато разказваше за него. Страхувах се, че жените от двореца ще забележат колко е различна. Скоро започнах да чувам клюки и мърморене. Другите наложници ревнуваха, защото тя беше любимката на шогуна. Тя имаше много врагове.

После разбрахме, че е бременна. Но Негово височество не я беше викал от месеци. Ясно беше, че трябва да се отърве от детето, но тя не можеше да го направи. Беше зима. Господарката ми обличаше пласт след пласт кимона, за да скрие корема си. Започна да стои непрекъснато в стаята си, като излизаше само за да отиде в храма и да се види с баща ти.

Роди бебето в храма. Аз й помогнах. Аз те изнесох на дневна светлина. И още те помня — такова дребно сладко бебенце.

Хару погледна Сачи и й се усмихна майчински. Протегна пълната си ръка и нежно я постави върху бузата на Сачи, сякаш за да се увери, че тя не е изчезнала.

— В началото майка ти и баща ти бяха толкова щастливи. Носеха те, гледаха те, не спираха да ти се радват. Но после моята господарка изпадна в паника. „Трябва да се върнем в замъка, рече тя. Те ще ни издирят и ще убият бебето ми.“ „Трябва да си починеш“, настоях аз, но тя беше много наплашена.

Господарката ми започна да плаче. Не можеше да се раздели с теб дори за кратко време. Знаеше, че е отишла твърде далече, че е извършила непростимо престъпление. Беше облякла кимоното, което сега е при теб. Уви те в него и мушна своя гребен в гънките. „Ето, мъниче, рече тя, с това ще можеш да ме намериш някой ден.“ И така стана, нали? По странен начин, но стана.

Хару притисна ръкавите си към очите. Кръстоса ръцете си пред гърдите и се заклати напред-назад. Пое дълбоко дъх.

— После… те сложи в ръцете на баща ти. Занесохме я в паланкина, защото не можеше да ходи. И така… така се върнахме в замъка.

В един от ъглите на стаята прошумоля голям сив плъх. Сенките ставаха все по-дълги и свещите потрепваха с ярка жълта светлина. Настъпваше нощта.

— Когато се върнахме, научихме новината. Братът на моята господарка бил болен. Нелечимо болен.

Сачи трепна. Братът на майка й — господарят Мидзуно; вероятно същият Мидзуно, когото видя, когато прекосяваха реката. Таки се намръщи предупреждаващо — да не казва нищо.

— Тя трябваше незабавно да отиде в имението на семейството в Едо — продължи Хару. — Аз мислех да я придружа, но тя ми нареди да остана. „Ако не се върна утре, рече ми тя, кажи на Дайске да не ме чака. Нищо няма значение, освен моето бебе. Тя трябва да бъде опазена.“ Тя ме закле да пазя тайната. „Никога не разказвай за това, освен на моето дете“, така ми каза. Тя не се върна на следващия ден, нито на последващия. Аз се измъкнах и отидох в храма. Дайске вече беше заминал, вземайки те със себе си. Свещеникът не знаеше къде е отишъл.

Тогава за последен път напуснах двореца. Не можех дори да плача, нито да разкажа на някого какво се е случило. Животът ми приключи. Просто останах тук и си вършех работата. Насочих се главно към обучение на новите момичета.

А после… се появи ти. Ти беше само дете, но в теб имаше нещо, което ми напомни за онова бебе. Мислех си, че ако е оцеляло, ще бъде точно на твоята възраст. И тогава видях твоя гребен. Такъв изящен гребен у едно малко селско момиче. Беше досущ като гребена, с който навремето сресвах часове наред косата на моята господарка. Рекох си, че някой търговец сигурно го е оставил в селото ти — но въпреки всичко не спирах да се чудя. А сега — сега като че ли тя се върна. Тя отново е тук, моята скъпа господарка, въплътена в теб.

Сачи беше запленена от разказа на Хару — разказа за самата нея. Но гребенът, гребенът… Даде го на Шиндзаемон, с когото имаше връзка толкова обсебваща и луда, толкова опасна, колкото и връзката на майка й с нейния баща.

Изведнъж видя мигащите свещи и чезнещата светлина. Стегна се и се изправи на крака. Чувстваше се странно безплътна, сякаш нямаше контрол над крайниците си.

— Майка ти е в теб — рече Хару. На лицето й заигра усмивка.

За миг Сачи се зачуди какво означава това, но трябваше да мисли за по-неотложни неща.

— Върви — каза Хару. — Тръгвай, господарке! Върви при него!

IV

Сачи заситни бързо през дворцовите земи. С наметната дреха на гражданка върху дворцовите одежди, с глава, увита с шал. Полите се лепяха по краката й. Беше задъхана и зачервена, цялата в пот. Чуваше силното си дишане в тишината. Придворните дами трябва да се движат бавно, мислеше си тя, а не да тичат като селянки. Почти не забелязваше калта, лепяща се по обувките й и по долния край на полите й. Единственото, което знаеше, беше, че трябва да стигне до портата Цубуне, преди да се мръкне.

Градините бяха обрасли в растителност и черешовият цвят се ронеше като сняг. Лепеше се по дрехите й и по влажната пръст пред краката й. Това й напомни за стотиците млади воини, обречени да умрат в разцвета на силите си. Без да се оглежда, продължи покрай разпрострелите се дворцови сгради, потоците и мостовете, павилионите и овъглените останки от женския дворец. Чуваше стъпките на Таки, която я следваше. И старецът, когото срещнаха при пристигането си, също се появи кой знае откъде. Когато попадаха на патрули, той ги отпращаше да си вървят по пътя.

Наоколо гъмжеше от войници. Жените бяха заминали, но мъжете бяха там и в готовност, въоръжени с пушки, маршируваха и по всякакъв начин защитаваха замъка.

Портата Цубуне — портата за дамите на шогуна, входът към женския дворец, беше залостена. Придружавани от стареца, двете жени се промъкнаха покрай патрулите и продължиха през малката врата до външната порта. Таки стоеше в сенките, докато Сачи стигна до моста. Тя знаеше, че има много малко време, че щом падне нощта, вратата ще бъде заключена. Да остане навън след мръкване, на милостта на войниците от Юга, щеше да е твърде опасно.

Застанала сама на моста под извисяващите се бойници на замъка, тя изведнъж се почувства много дребна. От другата му страна имаше голям площад, а след него, дребна заради далечината, голяма стена, ограждаща един от дворците на сановниците. Широки булеварди водеха в различните посоки. Водата в рова проблясваше под последните лъчи на залязващото слънце. Прилепи размахваха криле и се издигаха към огромния свод на смрачаващото се небе.

Започна да си дава сметка колко безстрашно се държи. Улиците бяха съвсем пусти и ако се появяха крадци, гангстери или южняци, трябваше да хукне обратно към портата. Недалеч се чуваха груби викове, стъпки от тичане и гърмежи. Полази я страх. Стисна камата, едва осмелявайки се да диша.

Зад дърветата луната изгряваше като огромен кръгъл фенер, по повърхността й ясно се виждаше формата на заека с оризовите сладки.

Разбира се, Шиндзаемон нямаше да е тук. Той беше мъж, воин и не можеше да се поддаде на глупави чувства, особено на нещо толкова абсурдно като слабостта по жена. Във всеки случай, за да стигнеше дотук, той трябваше да премине през тези улици, гъмжащи от вражески войници. Трябва да си тръгна веднага, рече си тя строго, а не да се шляя като някоя долнопробна куртизанка.

Но колкото и да се укоряваше, не можеше да не чувства в себе си една дълбока празнота. Вече знаеше какво е това — същият духовен глад, който беше погубил майка й. Но тя не обръщаше внимание колко налудничав, отчаян и погрешен е той — щеше да почака още малко. Още не беше съвсем тъмно.

Отсреща през пътя нещо се раздвижи под дърветата. Беше човек. На лунната светлина видя лицето, което си беше представяла толкова често, откакто се разделиха — широкият нос, пълните устни, гъстата коса, събрана отзад. Той пристъпваше с ленива котешка грациозност, която й беше добре позната; двете му саби бяха затъкнати в пояса. Тя стоеше като закована, сърцето й биеше лудо, стискаше гладкото дървено перило на моста, погледите им се срещнаха. Тя се опита да отмести очи, да развали магията. Но не можеше.

Очите му блестяха от някаква дяволска лудост — сякаш вече нищо нямаше значение, сякаш той вече виждаше как смъртта протяга към него ръце в очакване да го поеме в ледената си прегръдка. Тя очакваше Шиндзаемон да спре, да заговори, да каже нещо, но не — той пристъпи право към нея.

— Ти дойде — промълви Шиндзаемон тихо. Гласът му — дрезгав и нежен, я накара да потрепери.

Той я притисна към себе си. Тя почувства силата, с която я докосва твърдото му тяло. Дочу сърцето му, помириса солта на потта му.

Шиндзаемон зарови лицето си в косите й. После жадно прокара устни по ухото и врата й, сякаш се канеше да я изяде. От допира на устните по кожата й тя изтръпна. Почти припадаща, Сачи остави тялото си в негова власт.

Не чувстваше нищо друго, освен изгарящото желание да се слее с него.

Някъде дълбоко в съзнанието си помнеше, че една порядъчна жена не се държи по този начин. Може би в квартала на удоволствията, но не и жена самурай или придворна дама. Но майка й… Сачи трябваше да се спаси. Тя нямаше да повтори случилото се, тя — не.

— Стой, стой — задъхано рече тя. — Ще се… съсипя.

Той пое дълбоко дъх и отстъпи назад, пронизвайки я с поглед.

— Нямаме много време. Трябваше да се изплъзна на група войници от Юга, тръгнали към замъка. Ти трябва да се върнеш. Тук е прекалено опасно.

Шиндзаемон й се усмихна с типичната си конспиративна усмивка. Тя съзнаваше колко различно изглежда в дрехите на своята монашеска клетва към мъртвия шогун, въпреки че беше почти тъмно и имаше отгоре си наметало.

— Мислех, че няма да дойдеш — прошепна тя.

— Не можах да се спра. Мисля само за теб. Как мога да съм войник, когато ти ме превръщаш в жена?

— Липсваше ми.

Стояха мълчаливи, вперили очи един в друг.

— Ние се привличаме — рече той. — Ти и аз. Ние сме извън всичко това — той посочи с жест кулите на замъка и високите белостенни укрепления, издигащи се на отсрещния край на рова. — Аз пътувам сам. Ти също. Все още не знам коя си, но знам това.

За миг й се прииска да му каже всичко — че е вдовицата Шоко-ин, наложница на покойния шогун, че е дала обет. Че е дъщеря на друга наложница, на мадам Окото. Но той скоро щеше да умре и те никога нямаше да се срещнат отново.

— Всички са полудели да проливат кръв, да воюват — каза той. — Само аз съм обсебен от друго. Но… — в гаснещата светлина тя видя как очите му проблеснаха. — Но пак ще се бия. Ще се бия за теб.

Той я взе в ръцете си и всичко друго изчезна. Бяха само те двамата, стояха на моста под изгряващата луна, отразяваща се в леко набраздената вода долу. В цялата вселена съществуваха само тя и Шиндзаемон.

Приближиха се стъпки. По пътя към моста идваха неясни фигури. Сачи осъзна, че вратата до портата ще се затвори всеки миг.

Той извади нещо от пояса си.

— Вземи това — рече той, отдръпвайки се неохотно. — То е за теб. За спомен. Закопчалката на кесията ми за тютюн.

Тя усети грубата кожа на ръцете му, когато сложиха предмета в дланите й. Закопчалката беше малка и тежка като камък и топла от топлината на тялото му. Очите й се напълниха със сълзи.

— Трябва да се връщам — каза той.

— В храма Каней-джи ли?

Той кимна.

— На хълма Уено. Там е оттеглилият се шогун, господарят Иошинобу. Ние сме хиляди. Имаме свои хора в планината, които пресрещат южняците и ги задържат колкото могат по-дълго. Нямам търпение да почувствам как мечът ми отново сече южняшка плът. Ще върнем Негово величество там, където му е мястото, в замъка. Ще бъде триумфално!

Той не сваляше очите си от нея.

— Очаквам с нетърпение честта да умра в битка за моя господар. Но ако оцелея, ще дойда и ще те намеря.

Тя кимна с треперещи устни.

— Ще те чакам — на този свят или на следващия — промълви тя.

Сачи неохотно се обърна и побягна по моста към голямата порта на замъка. Натисна вратата и тя се отвори със скърцане. Обърна се и го видя да стои все така на моста, една тъмна фигура, която я наблюдаваше. Тя се поклони. Той вдигна ръка и закрачи напред.

Когато се озова зад вратата в безопасност, Сачи разтвори ръката си. Таки вдигна фенера. Беше й дал нетсъки — дървена фигурка във форма на маймунка. Годината на раждането му. Тя я приближи към носа си. Миришеше й на него, на тялото му.

Очите й се напълниха с горещи сълзи, които потекоха по страните й. Ако я беше помолил да избяга с него… Какво щеше да направи тя? Строго си рече, че не бива да е толкова глупава. Те се бяха сбогували. Изживяха своя последен миг заедно. Вече нямаше какво да очаква, освен смъртта — неговата и… своята.

V

Сачи приготви още малко мастило, после натопи четката и с елегантен замах написа няколко йероглифа, оставяйки четката да се вдига и пада като птичка в полет.

Трябваше да съчини своето предсмъртно стихотворение, но вместо това в ума й настойчиво изникнаха страстните редове от поетесата Оно но Комачи от хейанския период:

Макар нозете ми

да не спират да тичат към теб

по пътеката на сънищата,

тези нощи любовни не струват нищо

пред това да те зърна веднъж само наяве.

„… да те зърна веднъж само наяве…“ Един миг на близост. Докато пишеше, тя се озова отново на моста. Усещаше ръцете на Шиндзаемон около себе си, мускулите на тялото му, които я притискат, устните му — върху кожата на врата й. Фактът, че може би никога нямаше да се видят отново, правеше срещата още по-болезнена.

Погледна към Таки. Заедно бяха преживели толкова много неща. Таки беше дребно, фино малко същество, като сноп пръчки, облечени в дрехи. И въпреки това беше толкова силна, непоколебима и предана. Чувстваше я като своя сестра.

Таки я гледаше намръщена.

— Ти не си като нея — строго отсече Таки. — Не си като майка си. Това е било много отдавна. Тя е била глезена самурайска дъщеря. Ти си друга. Ти си расла на село, родителите ти са много земни хора. Не допускай разказът на Хару да те обърква.

После тя се усмихна и сведе поглед.

— Но коя съм аз, че да говоря? — промълви, изчервявайки се. — Я ме виж — и аз съм също толкова глупава. — И продължи да пита с бърз шепот, сякаш едва осмелявайки се. — Шин… не ти ли предаде съобщение за мен?

Сачи пое дъх.

— Тораноске праща поздрави и казва, че мисли за теб — рече тя. Излъга, но трябваше да го направи. Таки искаше да чуе точно това.

Тя кимна доволна. После отвори широко очи. Наклони глава на една страна като птичка и промълви:

— Чуй.

Някъде в далечината звучаха стъпки. През празните стаи минаваха хора, но не стъпваха леко като жените, нито плъзгаха крака почтително като придворните дами, а се движеха с бърза, тежка походка. Имаше и гласове — силни, дълбоки гласове. Мъжки гласове. И смях — мъжки смях.

Мъже? В женския дворец? Но това беше… невъзможно.

Вратата се отвори. Отвън стоеше Хару. Пълното й лице беше измъчено, устните й трепереха.

— Нейно височество иска незабавно да отидеш при нея.

От всички краища на двореца се събираха жени, младите приличаха на големи цветя в широкополите си, ярки кимона, по-старите — на есенни листа заради извехтелите си дрехи с убити цветове. Появи се мадам Хонджу-ин, по-дребна и повехнала от всякога. От нейните триста възрастни придворни дами бяха останали само две. Старата врана, майката на принцесата, също дойде, придружавана само от една помощничка. Без своята помпозност и труфила те изглеждаха просто уморени стари дами с бледа, сбръчкана кожа. Но по лицата им беше изписана зловеща радост — те сякаш вече виждаха своята героична смърт. Сачи нямаше представа, че в двореца са останали толкова много жени.

Те се тълпяха към голямата зала, шлейфовете на кимоната им шумоляха по татамените постелки със звук, напомнящ разбиващи се в далечен бряг вълни.

Принцесата и Всесилната стояха на подиум в далечния край на стаята. На стената зад тях разклонено черешово дърво разпростираше своите клони, отрупани с облаци розов цвят. Изглеждаше така чудесно нарисувано, че ако не беше фонът от лъскави златни листа, човек би го взел за истинско. То напомняше за живота, но по лицата на двете дами не се четеше друго, освен смърт. Те стояха като статуи, застинали в мрачно предчувствие.

В стаята настъпи тишина. Всесилната се изправи. Лицето й сякаш се беше изсушило и бяха останали само костите, но очите й проблясваха като въглени. На врата й пулсираше вена.

— Дами. Свърши се с женския дворец, с нас, с нашия свят, с нашия начин на живот. Този велик замък, красивият живот, който живяхме, традициите, които опазихме в продължение на стотици години още от времето на първия шогун, господаря Иейасу, приключват.

Замъкът Едо… ще се предаде. За седем дни той трябва да се евакуира. Императорските пратеници пристигнаха. Те обявиха условията на капитулацията в Голямата зала за аудиенции на Главната цитадела. Те ще са тук всеки момент, за да поискат нашето съгласие.

В залата се чуха приглушени ахкания и хлипания.

— Да се предадем? — това беше грачещият глас на мадам Хонджу-ин. — Кой е чувал подобно нещо? Ти, снахо — тя повиши тон, размахвайки кокалест пръст към Всесилната. — Ти трябва да си последната, която би приела такъв позор. Да се предадем на врага? Никога! Ние сме жертви на предателство. Но още имаме време. Дами, ние трябва да се самоубием сега!

Всесилната стана още по-бледа.

— Според нарежданията на Негово величество оттеглилия се шогун, господаря Иошинобу — рече тя с треперещ глас, — ние сме лишени от привилегията да се самоубием. Нямаме друг избор, освен да се подчиним. Ще напуснем, без да се бием.

— Като кучета с подвити опашки! — изръмжа мадам Хонджу-ин. На нейната възраст тя можеше да говори каквото си поиска. — Това са пак номера на Двуличницата. Нищо чудно.

Сачи едва дишаше. Сърцето й биеше силно, гърлото й се свиваше.

За мадам Хонджу-ин да се предаде беше върховен срам, а да умре с чест — за това копнееше всеки самурай. Но мадам Хонджу-ин беше стара. Сега нещата бяха други, Сачи ясно го виждаше. Шогунът вече не оглавяваше своята войска. Той се криеше и вече се беше предал. Защо трябваше да се бият и да умрат за шогун, който самият не е готов да умре?

Сачи обърна очи към принцесата, Всесилната и жените. Принцесата беше смъртнобледа, толкова бледа, че Сачи се изплаши да не припадне. Предричаната от самите тях великолепна съдба беше изтръгната от ръцете им. По всички лица се четеше неподчинение, но те бяха от домакинството на шогуна, бяха завинаги свързани с него и щяха да направят каквото им нареди той. В миналото споделяха неговото богатство, власт и слава. Сега щяха да споделят неговия срам. Много по-добре би било да умрат.

Сачи разбираше всичко това. Дълбоко в себе си обаче тя чувстваше и нещо друго, толкова срамно, че не смееше да го признае дори само пред себе си. Изпитваше нещо като облекчение. Щеше да продължи да живее.

Шумът от стъпките стана по-силен и накрая спря отвън. Вратите се отвориха.

Жените като една наведоха глави, сякаш страхувайки се, че ако зърнат макар и за миг врага, ще бъдат превърнати в камъни. Никакъв друг мъж освен шогуна не беше виждал лицата им. Беше немислимо да позволят на тези омразни натрапници да ги осквернят с очите си. Нямаше да издадат нито звук — никакъв плач, никакво подсмърчане.

Още имаха своята гордост, поне нея. Но макар и с наведени очи, всяко косъмче по вратовете им беше настръхнало. Всички изглеждаха решени, че извитите им гърбове трябва да изразяват не уважение, а пренебрежение.

Сачи се взираше напрегнато в татамито, докато мъжете влизаха; гласовете им звучаха нелепо силно в тишината. Заедно с тях нахлу смесица от миризми. Тя различи деликатен парфюм, присъщ на императорския двор. Значи имаше и императорски пратеници. Но надделяваха по-земните миризми — воня на пот, смесена с тютюнев дим, мирис на кожа, коне, мръсни дрехи. Миризма на самураи от по-нисък ранг. Сачи сбърчи нос, щом острият дъх на карамфилово масло стигна до ноздрите й. Маслото, което се използваше за лъскане на саби. Как беше възможно? Сигурно означаваше… Разбира се, дори главорези като тези не бяха толкова невежи, че да се намъкнат в женския дворец с оръжието си!

Добре поне, че пътувайки, Сачи беше срещала мъже; за нея шокът не беше толкова голям. Но останалите жени, които не бяха припарвали до мъж в продължение на двайсет, трийсет или дори повече години и през всичкото това време бяха зървали единствено добре парфюмирания шогун и младите принцове!? За тях контрастът между онези дни на изкуство и красота и мрачната действителност на настоящето сигурно изглеждаше направо непоносим.

Един глас избоботи с груб южняшки акцент, толкова чуждоземен, че почти не се разбираше.

— Ами, ето ни… ъ… дами.

Жените замръзнаха. Чуха се сподавени ахкания, няколко възклицания от страх. Той дори не знаеше правилния език, на който се говори с високопоставени дами. И това щяха да бъдат новите им господари. Победители или не, тези мъже от простолюдието бяха успели да влязат в двореца при най-властните жени в страната, достатъчно красиви, за да бъдат избрани за дома на шогуна… Ако Сачи не присъстваше сега, никога не би го повярвала. Преди войната тези мъже не биха и мечтали да се озоват на подобно място. Мъжът дори звучеше малко изплашено, както наистина следваше да бъде.

— Отсега нататък замъкът Едо принадлежи на императора… — Говореше един от пратениците, използващ официалния език на двора. — Замъкът трябва да бъде предаден на императорската войска. След седем дни той ще стане наш. От дамите се иска да го напуснат.

— Когато пристигнахме, очаквахме замъкът да е празен — обади се друг. — Дамите ще бъдат настанени извън замъка. Те ще останат затворени и под нашите заповеди.

— Ще трябва първо да ни убиете — гласът на Всесилната беше остър и ясен. — Нашето място е тук. Това е нашият дом. Ако искате да се махнем, ще трябва да ни прогоните със сила. Ние ще умрем от собствените си ръце.

— Извини ме, госпожо — обади се принцесата. — Аз поемам задължението заповедите ви да бъдат изпълнени. Подчинявам се на Негова светлост моя племенник, Сина на небесата.

В градината изписка чапла. Мирисът на пролетта нахлуваше през дебелите, изрисувани със златни листа стени и заливаше най-тъмните ъгли на голямата зала с аромат на земя, влажни листа и напъпили растения. Точно в такъв изпълнен с аромати пролетен ден Сачи за първи път беше видяла в градината Негово величество покойния шогун. При този спомен почувства стягане в гърлото.

От далечния край на залата се чуха груби мъжки гласове.

— Точно навреме, за да видите цъфналите череши.

— Късмет, нали?

Жените коленичиха, свели очи в татамито. Това беше жестоко напомняне за предстоящата промяна.

Сред шепота на гласовете Сачи долови приглушено хлипане. Изненадана, тя се огледа. Самата Хару. А при това тя беше самурай!

 

 

Стаята беше пълна с мъже, скупчени в краищата на голямата зала и пред отворените врати. Двама пратеници се изправиха пред принцесата и Всесилната. Четири-пет други мъже също застанаха там. Приличаха на офицери или на генерали. Носеха разкошни хаори плащове в златно и червено с твърди, прилични на криле рамене, но под тях вместо обичайното официално облекло имаха черни южняшки униформи. Дива тълпа с обветрени лица и зли черни очи, някои с мустаци, бради и дълги гъсти коси като мечешка грива. Други носеха косата си напомадена и свита на конска опашка, вързана със златночервена панделка.

Останалите бяха обикновени войници — яки, загрубели в бой ветерани, професионалисти с жестоки очи. Някои държаха червени знамена с бял кръст в кръг — знакът на Сацума, най-необузданият от южняшките кланове. Както и предполагаше Сачи, всичките носеха саби.

Някои се прозяваха, явно отегчени. Други зяпаха, потискайки усмивките си, като че ли не можеха да повярват на късмета си. Изглеждаха и малко засрамени, като деца, които са хванати да се бият или да крадат. Намираха се на забранено място, в светая светих, най-тайната част — там, където не беше стъпвал никога мъжки крак; виждаха жени, към които мъж не беше поглеждал. И то без да свалят сабите си! Това беше непоносимо.

Хару бе коленичила със стиснати юмруци. Очите й бяха широко отворени, пълните й страни изглеждаха бледи като татамито на пода. По лицето й неудържимо течаха сълзи. Тя се взираше като омагьосана в един човек.

В далечния край на залата мъж на средна възраст стоеше малко встрани от останалите. Приличаше на някакъв държавен служител. Беше облечен в твърди черни хакама панталони и хаори палто. Имаше два меча, но не приличаше на самурай. Главата му не беше бръсната и нямаше кокче. Гъстата му коса, сребрееща над слепоочията, беше късо подстригана като на чужденец. Той се оглеждаше с нескрито любопитство, оглеждаше редиците наведени глави, сякаш се опитваше да отгатне лицата под бляскавите фризури, отрупани с фуркети и гребенчета.

Сачи забеляза, че мъжът има изискан вид въпреки възрастта си. Може би се дължеше на държанието му — излъчваше някаква спокойна самоувереност. Може би се дължеше на широкото му скулесто лице или на начина, по който се взираше изпод гъстите си вежди, или на бръчките от смях край очите му, или на полуусмивката върху пълните му, доста чувствени устни. За южняк имаше доста човешки вид.

За миг очите им се срещнаха и той трепна. Тя видя как гърлото му се раздвижи — той преглътна. Стискаше юмруците си толкова силно, че кокалчетата му побеляха; за подкрепа държеше дръжката на меча си.

Сачи бързо отмести поглед. В съзнанието й нещо се наместваше. Сякаш тя се опитваше да отвори една от онези тайнствени кутии, които някои от жените в двореца пазеха. Само собственикът на кутията знаеше тайнствената поредица от движения, коя дървена дъсчица да вмъкне първа и коя след нея. За някои от тези красиви кутии бяха нужни стотина различни движения, за да се отворят. Сачи имаше чувството, че е наясно коя дъсчица да мушне, но все още не знае накъде да я завърти.

Щом формалностите приключиха, мъжът пристъпи към нея. Той коленичи, измъкна ветрилото си от обито, постави го върху татамито пред себе си и се поклони тържествено.

Сачи почувства как стомахът й се сви. Изведнъж тя се досети какво ще каже мъжът.

Той изрече думите тихо, но ясно:

— Аз съм твоят баща.

I

Над голямата зала се възцари тишина. Някъде от далечния край долитаха мъжки гласове и смях. Откъм жените не се чуваше нито звук, а само шумоленето на широките им поли, когато се движеха.

Сачи се вгледа в ръцете, отпуснати върху татамито пред нея. Бяха големи и мускулести, с широки нокти и черни косъмчета между кокалчетата. Ръце на дърводелец, помисли си тя леко озадачена. Ръцете на дърводелеца щяха да бъдат набити с мръсотия и с изпочупени нокти, нали? Тези бяха с изпилени нокти и леко парфюмирани. От години не бяха виждали работа.

Значи това беше баща й. Тя знаеше, че е питал за нея в селото, по пътя за Едо с южните сили. Какъв баща?! Той беше непознат, гражданин, южняк с напълно неподходяща и странна чуждоземна прическа.

Тя се вгледа в ръцете си — толкова малки, слаби и бледи. Нямаше да погледне към него. Но чувстваше как очите му оглеждат наведеното й лице, чу го как диша, усети острата миризма на пот, тютюн и южни подправки.

После заговори Таки. Тя сякаш усещаше какво чувства Сачи.

— Имате грешка, господине — рече Таки с най-строг тон.

— Няма никаква грешка — отвърна той. Гласът му беше нисък и дрезгав. — Моята дъщеря. Моето дете. Веднага я познах. Ти си съвсем…

Сачи знаеше какво иска да каже: съвсем като майка си.

— Чаках толкова дълго — каза той тихо, но ясно. — Толкова години. Мислех си, че никога няма да те видя отново. И сега… Да те открия точно на това място и точно в този момент…

Сачи се взираше в ръцете му. Погледна отново към своите. Имаше нещо в начина на разположение на пръстите. Върхът на средния пръст съвсем леко наклонен към пръста до него. Също както при нея. Тя отмести очи, съсредоточи се, пое дълбоко дъх. Не биваше да забравя, че е самурай.

— Кой се обръща към мен? — попита тя. Колкото и да се напрягаше, тя се задъхваше и гласът й трепереше.

— Колко съм груб — изръмжа той.

Тя погледна към късата му сива коса, когато той се поклони.

— Позволете ми да ви се представя. Казвам се Дайске, покорен слуга на Негова светлост императора, Синът на небесата. Възложено ми е да осигуря безпроблемното преминаване на замъка Едо под императорско командване. На вашите услуги, мадам. Ще направя всичко по силите си, за да помогна на вас и всички дами.

Сачи не можеше да се съпротивлява повече. Беше твърде любопитна. Тя повдигна леко глава и го погледна през миглите си.

Отблизо лицето му беше с бръчки и обветрено, с широка челюст и торбички под очите. Виждаше порите по носа му, дебелите черни косми на веждите му. Над горната му устна бяха наболи мустаци. Очите му оглеждаха дрехите й на монахиня, качулката й. Взираше се в лицето й, сякаш за да запечата образа й завинаги в ума си. Доста добродушно лице, рече си тя, съвсем не на бандит. Той не се въсеше като враг, нито се перчеше победоносно, а я гледаше с развълнувано лице и с надежда, същевременно с тъга и отчаяние.

За миг очите им се срещнаха. Неговите бяха тесни, леко подпухнали, леко кървясали. Тя трепна, когато видя, че в тях проблясват сълзи.

Зад него надутите дворцови пратеници и генерали в блестящите златночервени наметки вече ги нямаше. По-нискостоящите се въртяха наоколо в своите потни черни униформи, напомадени конски опашки и смазани цеви на пушките си. Те се опитваха да си придават спокоен и безразличен вид като на професионалните войници, които всеки ден прегазваха превзетите замъци; но Сачи виждаше как ъгълчетата на устните им потрепват, как очите им просветват.

Жените притискаха лица към пода, не позволявайки на мъжете да ги видят, но Сачи знаеше точно какво си мислят те. За дами като тях, най-знатните в страната, да бъдат изгонени от тълпа невежи селяндури — унижението беше направо непоносимо. Някои щяха да се върнат при семействата си, но много повече предпочитаха да умрат от собствените си ръце, преди да изтекат седемте дни.

Чу се шумолене. Хару излезе, коленичейки. Пълните й бузи горяха по-червени от всякога, а устните й трепереха.

— Господарке — промълви тя, — аз познавам този човек. Мога да гарантирам за него.

Мъжът се обърна.

— Хару — рече той. — Наистина ли това си ти?

Тя кимна.

Той отново се обърна към Сачи.

— Дете мое — рече той, стенейки. — Моя Сачи.

Сачи го гледаше в недоумение. Той знаеше името й, детското й име! Тя винаги беше смятала, че родителите й от селото са й дали това име. Той можеше да го знае само ако… Тя отново се взря в лицето му, в очите му, приличащи на горчиви бадеми, съвсем леко дръпнати… Не можеше да се отрече. Тях ги свързваше обща кръв.

Последните войници излизаха от голямата зала, влачейки крака по разкошното татами с втъканите златни нишки по краищата. Гласовете и грубият им смях, отвратителната миризма на пот и карамфилово масло изчезваха в далечината.

— Аз трябва да вървя — промълви мъжът, без да сваля очи от Сачи. — Но моля те, позволи ми да се върна. Знам, че ме смяташ за враг. Дай ми възможност, възможност да те опозная.

Сачи се опита да заговори, но не успя. Много силно трепереше.

— Дайске-сама — обади се Хару. — Моля те да ни посетиш. Нейно благородие също ще се радва, обещавам.

Сачи кимна сковано. Хару разбираше всичко, но въпреки това не й беше лесно да намира думите.

— Ти си добре дошъл…

Очите му грейнаха.

— Нищо не може да ме спре — рече той. Поклони се и бързо излезе.

 

 

Жените бавно преминаха през лабиринта от стаи. Известно време се чуваше само как прошумоляват полите на кимоната им по татамито и песните на птичките в градините. После Хару се обърна към Сачи. Тя триеше очи в ръкавите си.

— Какво ти казах? — рече тя, усмихвайки се през сълзи. — Не е ли най-красивият мъж, който някога си виждала?

— Внимавай, господарке — тихо се обади Таки. — Не е редно за дама като теб да общува с такъв човек. Той е гражданин. Няма представа какво значи добро държание за хора от нашата класа. Той е убедил майка ти — наложница на шогун — да пренебрегне своите задължения. Не забравяй това. Не се оставяй да те подмами!

Сачи никога не беше чувала Таки да говори толкова осъдително. И тя самата не беше сигурна за този човек, но отношението на Таки я накара да вземе неговата страна.

— Таки! — гневно рече Сачи. — Ти забравяш, че той е мой баща.

Таки прехапа устни. Сачи изведнъж разбра какво беше казала — бе признала кръвната им връзка и това, че я приема.

— Той не е добър човек — настоя Таки. — Той е предател. Човек на Едо, който е с южняците. Не знам какво си мислиш ти, Хару-сама. Ако той дойде, ти можеш да го видиш, но моята господарка не бива повече да се среща с него.

— Съдбата на моята господарка е преплетена с неговата — отвърна Хару. — Сега те се намериха и това е само началото.

II

След седем дни всичко щеше да е свършило.

Сачи беше коленичила на подиума и свиреше една мелодия на котото. Тоновете отекваха кухо в празната стая. Пръстите й се движеха сами по струните. В мислите си тя беше далече, извън замъка, нагоре по хълма, където бяха разквартирувани отрядите.

Шиндзаемон… Те двамата не бяха нищо друго, освен есенни листа, носени от вятъра и подхвърляни от събития далеч по-големи от тях самите. Неговото отсъствие приличаше на липсващ крайник. Без него светът изглеждаше пусто място, виеща от болка пустиня. Пред останалите тя скриваше болката си, с усилие се усмихваше.

Носеше закопчалката в обито си. Когато беше сама, я изваждаше, вдигаше я до носа си, вдишваше неговата миризма. Сега я усещаше там, до корема си.

Само ако имаше начин да му прати вест, да му каже, че замъкът е превзет, че тя няма да умре. Но Сачи не можеше дори да му съобщи къде отива, защото самата тя не знаеше. Гласът на Таки прекъсна мислите й.

— Моля те, господарке — изписка тя. — Умолявам те, изсвири нещо друго! Нещо различно.

Сачи свиреше една от песните, които пееха, когато отиваха да съзерцават цъфналите череши. Тя стреснато се върна в действителността и остави котото настрани. Споменът за онова щастливо време беше трудно поносим.

Дворецът вече придобиваше запуснат вид. Хару и Таки тичаха паникьосани наоколо, събирайки багажа колкото могат по-бързо. Внимателно свалиха от закачалката последното кимоно. Беше бяло с втъкани изображения на феникси. При всяко движение на материята из стаята се разнасяше аромат, състоящ се от осем или девет различни съставки — сандалово дърво, мирта, тежък мирис на масло от нар, примесено с алое и с някаква тайнствена съставка, която знаеше само принцесата.

Ароматът върна Сачи в деня, когато Негово величество за последен път посети женския дворец. Тогава принцесата беше облечена с тази дреха. Въздишайки и бършейки сълзите си, жените пригладиха красивото кимоно, после го сгънаха, увиха го в хартия, сложиха го в една кутия, а после и в куфар.

В далечината се чуха стъпки. През двореца безцеремонно преминаваха мъже. Жените наведоха недружелюбно глави. Трябваше да покажат волята си пред тези натрапници.

Вратите се отвориха. Дайске. Човекът, който претендираше да е… който беше… бащата на Сачи. Той влезе, висок, силен и властен, последван от група униформени войници.

Сачи се вторачи в пода, хрумна й нещо ужасно. Дали всичко, което се случи, не беше нейна грешка? Може би тя, издънката на един неестествен съюз между високо и ниско, между наложница на шогун и треторазреден гражданин беше предизвикала тази лоша съдба за двореца. Може би заради нея южните варвари — нисши самураи и най-долни граждани, които почти не се брояха за хора — нахлуваха като плъхове във всеки ъгъл на великолепните зали.

— Имаме заповед да проверим стаите — рече Дайске.

Сачи долови в гласа му нотка на извинение. Дори стаите на принцесата?! Не, разбира се. Тези недодялани южняци не можеше да са толкова невежи спрямо обичайния ред на нещата.

Дайске плесна с ръце и се появиха хората от съсловието на търговците, които се скупчиха и поклониха пред вратата. Никога тези хора не биха и мечтали да стъпят в светая светих на двореца. Те щяха да са мъртви, главите им щяха да бъдат отсечени от раменете дори само ако си го помислеха.

Сега стояха в одеждите си на търговци — грозни и безлични, както повеляваха правилата, но над китките им проблясваше злато — напомняне, че въпреки угодническото им смирение те са неимоверно богати. Пристъпиха навътре разтреперани, на четири крака, с носове над пода, покланяйки се отново и отново. От време на време вдигаха глави, за да погледнат крадешком забранения интериор и още по-забранените жени. Жените се отдръпваха и отвръщаха лица, опитвайки се да ги скрият от тези вулгарни очи.

Зад търговците бързаха слуги, които носеха топове коприна.

— За да бъдат дните ви на усамотение по-поносими — каза Дайске, като връчи даровете за Хару и Таки.

Един от слугите държеше клетка от най-фино дърво, с изящна дърворезба и инкрустация с преградки от оризова хартия в рамки от розово дърво. Малка кафява птичка беше кацнала в сянката. Тя надигна глава, примигна с черното си око и запя тъжна мелодия, бавна и нежна, която се извиси в страстни трели. В градините славей подхвана песента.

— Хубава поличба — усмихна се Дайске. — Славеите никога не пеят, когато ги гледат хора. Но този пее за теб.

Сачи кимна. Съдбата на тази малка птичка й напомни безмилостно, че и тя самата скоро ще изгуби своята свобода. Тя зашепна стихове:

Ако не беше

неподражаемата сладост на неговата песен,

славеят във свойта клетка

не би тъй страдал

от толкова жестоката съдба.

За миг погледна нагоре към лицето на баща си. Чертите му бяха добродушни, но имаше и нещо смущаващо. Начинът, по който я гледаше — това, че той не сваляше очите си от нея.

Последваха и други подаръци — буркан с най-чудесен Уджи чай, кутии с оризови торти с пълнеж от бобово сладко, портокали от последния сезон в Едо. Сачи се боеше от това посещение, страхуваше се, че той ще има претенции, ще се опита да я убеди да върши едно или друго. Но не беше така. Седяха мълчаливо, пушеха дългите си лули и слушаха песента на славея. Малко по малко тя започваше да свиква с присъствието му.

Хару се беше навела напред, взряна с ококорени очи в Дайске, сякаш се страхуваше, че ако свали поглед от него, той ще изчезне обратно в сенките, от които се беше появил толкова неочаквано. От време на време Таки я поглеждаше с намръщено от раздразнение лице, но Хару не й обръщаше внимание.

— Сигурно има… осемнайсет години! — рече тя изведнъж, после се плесна по устата и се изчерви силно, оглеждайки се, сякаш думите й бяха изскочили сами.

— Ти беше още дете, когато те видях за последен път — рече Дайске. — Не си се променила никак.

Хару почервеня още повече. Сачи се усмихна при мисълта как е изглеждала като малка дебелобузата Хару с пълното си лице.

Дайске се взираше в далечината.

— Идвал съм в този дворец още като момче. Катерех се по покривите. Проверявах водещите керемиди — стотици хиляди керемиди. После гредите, подпорните греди, подовете, връзките… Имаше толкова неща, които трябваше да се свършат. Баща ми беше много горд, че получихме поръчката. Пред магазина поставихме табела: „Работи при шогуна“.

— Ние не биваше да те виждаме — обади се Хару. Върху кръглото й лице грееше усмивка. — За нас ти не съществуваше. Поне на теория.

Във въздуха се усети много лек аромат — тайнствен копринен мирис като парфюм на някоя важна дама. Мускус, алое, пелин, тамян… Пламъците на свещите примигнаха и в ъгъла нещо прошумоля. Да не би при тях да имаше още някой? Някоя красива жена, облечена в разкошно горно кимоно на наложница?

Сачи седеше неподвижно, отпуснала ръце в скута си. Беше очаквала Дайске да я обсипе с въпроси, да се опита да я опознае, да се оправдава защо беше поел по този път. Тя се беше зарекла да не му говори, но сега, когато той седеше толкова тихо, в самата нея напираха въпроси.

— Наистина ли ме пренесе през планината? — прошепна плахо тя.

Лицето му просветна, сякаш учуден и доволен, че тя най-после го заговори. Сачи сведе бързо очи към пода.

— Ти беше такова малко същество, толкова дребно и леко — промълви той с грубия си глас. — Майка ти те беше увила в своето кимоно. Аз те опаковах в броката, сложих те в един шал и те вързах на гърба си. Боях се да не ме попитат на някой пропускателен пункт. Щяха да го направят, ако бяха видели броката. Щяха да си помислят, че крада детето на някой голям феодал — красиво бебе като теб с лице като перла. Щяха да ме хвърлят в затвора и да те отнемат от мен. Поне щяха да се опитат.

Той допря за миг големите си юмруци. Бегла усмивка пробяга по устните му и заблестя в очите му.

— И тъй стигна до моето село… — тихо прошепна Сачи.

Лицето му се озари.

— Никога не бях се срещал с тези добри хора, знаех само, че са ми роднини. Но се почувствах като у дома си. Боях се, че можеш да умреш — ти беше новородено бебе, но те бях увил добре.

— Кимоното е тук — обади се Хару. — Моята господарка още го пази. От нейната майка…

Тя беше извадила кимоното от кутията и то лежеше сгънато до нея като късче небе — синьо и трептящо, излъчващо своя фин парфюм. Не, в стаята нямаше духове, това беше брокатът.

Дайске смръщи чело, протегна се и постави голямата си длан на дърводелец върху фината тъкан. Вдигна кимоното, допря го до страната си, вдиша аромата му.

— Твоят парфюм — прошепна. — Ти си тук с нас. Не е изминал и един ден, нито дори един миг, без да съм мислил за теб. Без да съм се молил за теб.

Той погледна към Сачи, сякаш спомнил си изведнъж за нейното присъствие, и се усмихна. До този момент тя не беше забелязала колко окуражителна беше усмивката му — бащинска усмивка, помисли си тя неохотно.

— Майка ти беше чудесна жена — тихо промълви той.

— Като мен ли изглеждаше? — попита Сачи.

— Също като теб — отвърна той. — Пълна с живот. И много смела. Не я беше грижа за нищо. Светът, в който живееше, този дворец, пълен с омраза, надменност и борби — той беше затвор за нея. Тя го мразеше. Аз исках да я изведа оттук. Ако можех, бих извел и теб. Но сега всичко свърши.

— Свърши за кого? — с ирония промълви Сачи. — За шогуните ли? За рода Токугава ли? Ти грешиш. Войната още не е свършила.

— Може би. Но никога няма да се върне старото време, когато хората умираха само след една-единствена дума на господаря си или се самоубиваха, без да се замислят, защото така е наредил родът. Тази строга система ни раздели принудително. Преди да се срещнем с майка ти, никога не бях мислил за друго, освен да стана сутрин, да върша работата си.

Ние бяхме от различни касти, ти знаеш това. Стореното от нас беше престъпление. Единственият ни избор беше да се самоубием заедно като герои от стара пиеса. Но аз не съм самурай. Не изгарям от желание да умра.

Възцари се мълчание. Дори малката птичка беше престанала да пее.

Пред Сачи изплува образът на майка й. Нейното присъствие стана почти осезаемо — нейният ум, нейният смях, нейната загадъчна усмивка.

— Говориш за нея, сякаш е мъртва — заекна Сачи.

Дайске погледна към Хару. На светлината на свещите лицето му изглеждаше измъчено. Хару гледаше в татамито.

— И какво направи, след като остави моята господарка в селото?

Всички се обърнаха. Това беше Таки. Тя за първи път заговорваше на Дайске.

— Аз също съм била в селото, така е. С моята господарка. Там чухме за теб. Чухме, че си минал оттам.

— Ами… — бавно заговори Дайске, връщайки се в настоящето. Лицето му се успокои. — Стигнах до Осака. Установих се там. Намерих си работа. Не беше трудно, имах занаят. — Той насочи очите си към Сачи. Гледаше я така, сякаш тя беше безценно богатство. — Исках да те взема обратно, но първо трябваше да си стъпя на краката. Щом започнах да печеля малко повече, пращах пари на вашите. Исках да се гордееш с мен, а после да дойда да те взема.

Тя го погледна. В очите му имаше сълзи.

— Минаха десет години. Борих се. После дойдоха Черните кораби.

— А с тях — чужденците.

Сачи помнеше как, докато растеше в селото, беше чувала за изпускащите пара черни кораби, пуснали котва до брега на Шимода — от тях, разправяха, че слязла делегация червенокоси варвари. Тогава за първи път, като изключим малката група холандски търговци, които живееха на остров до Нагасаки, доста далече от Едо, варвари бяха стъпили на японска земя. След това никой не беше в състояние да удържи прилива. Много самураи се бяха захванали да посичат чужденци при всеки сгоден случай, въпреки че често трябваше да заплащат за това с главите си. Неотдавна обаче самата Сачи се беше срещала с чужденци и беше разбрала, че те съвсем не са толкова страшни.

— По това време вече имах нови приятели — продължи Дайске. — Добри хора, смели хора. Те не се интересуваха от коя каста съм. Висш самурай, нисш самурай, селянин, гражданин — имаше място за всички нас. Дни наред прекарвахме в разговори за политика. Повечето мъже бяха чак от Юга — доста далече от Едо. Там е много по-свободно, защото примката на шогуна не е толкова силна.

— Чували сме за тези феодали от Юга — тихо промълви Сачи. — Те започнаха цялата неразбория.

— Те виждат, че страната има нужда от промяна, че тук, върху нашата свещена земя, има чужденци. Ние всички изпитвахме същото. Четяхме книги, четяхме листовки с новини. Знаехме, че чужденците са влезли в Китай, Индия и други страни отвъд моретата. Ако имаха дори и минимален шанс, щяха да заграбят и нашата страна, без никакво съмнение. Но правителството, това правителство… — Дайске показа с жест празната стая, висящите по ъглите паяжини.

Сачи се намръщи. За миг пред очите й се появи картина — светът на жените с техния живот сред лукс и привилегии; невинният млад шогун, толкова слаб, толкова невеж за всичко, изцяло зависим от своите съветници… Тя гневно пропъди мисълта.

— Правителството като че ли не разбираше опасността — продължи Дайске. — Или пък беше твърде слабо, за да ги прогони.

Разбрахме, че е време за промяна, време да върнем силата на императора. „Да върнем императора и да прогоним варварите“, това беше нашият лозунг. Това бяха нашите цели.

Изведнъж се разбра, че ние — дърводелци като мен, обикновени хора — можем да имаме думата. Вместо само да печелим пари, да ги харчим, да се тревожим за пари, можем да променим света, да го превърнем в по-добро място. Наистина това изглеждаше възможно.

Сачи поклати глава. Сега тя знаеше много добре, че императорът е свещено същество, което живее в усамотение в Киото и разговаря с боговете, за да осигури на страната благоденствие и добра реколта. Но докато растеше, тя дори не беше подозирала, че съществува император. Всеки феодал — всичките двеста и шейсет души — управляваше своите имения, над всички тях, пазейки мира в цялата страна на изгряващото слънце, стоеше шогунът. Така е било винаги.

Прониза я тъга, когато си спомни за мадам Цугуко. Тя беше обяснила на Сачи и Таки как южните господари — онези, които бяха най-далече от Едо и контрола на шогуна — бяха измислили теорията, че императорът, хиляди години по-рано, дал на шогуна власт да управлява и че тази власт трябвало да бъде върната на императора. Не че императорът щял наистина да управлява: съвсем не, просто те щели да използват императорското име, за да завземат еднолично властта.

Дайске сигурно ги мислеше за глупави и наивни жени, пред които минават такива истории. Не си ли даваше сметка, че жените от дома на шогуна познаваха държавните неща не по-зле, от който и да е мъж? И трябваше да му е ясно на кого са верни.

— Да се върне властта на императора? — настръхнала, попита Таки. — Тоест да вземете властта в свои ръце. Тези ваши приятели, южняците — те убиха Негова светлост стария император. Умъртвиха го. Негова светлост сегашният е дете. Вие също ще го убиете, ако не прави това, което искате. Вие докарахте войната в тази страна.

Тя го гледаше обвинително.

— Бил си в Киото — сряза го. — Ти! Сражавал си се там.

Дайске отмести поглед.

— Там имаше битка — промърмори той. — И аз участвах в нея. Ние създаваме нов свят.

В далечината се чуха стъпки — войниците се връщаха. Дайске като че ли се успокои. Отстъпи леко назад, изпъна гръб и си придаде строго изражение.

— Какво ще стане с нас? — попита Сачи настойчиво. — Не можеш ли да ни помогнеш?

— Нямам такава власт — отвърна той. — Но ще те намеря, където и да си, и ще направя всичко по силите си за теб. Ще се грижа за теб, каквото и да става. Не съм те намерил, за да те изгубя отново.

III

Вратата на паланкина на Сачи беше отворена, но тя не се качи. Опитваше се да запечата в паметта си образа на двореца и градините. Знаеше с най-ужасна сигурност, че веднъж затвореше ли се вратата, никога повече нямаше да види всичко това.

На пролетното слънце дворецът изглеждаше по-самотен от всякога. По керемидите на покривите растеше мъх. Сградите започваха да се рушат. Между зидарията на бойниците се подаваха издънки папрат и хвощ. Градинарите отдавна бяха напуснали. Дива трева, висока и бледа, се полюшваше от вятъра. Сребристосивите води на езерото бяха обрасли в тръстика, а стеблата на дърветата с бръшлян, който висеше дори от клоните. Въздухът миришеше на топла влажна пръст, листа и трева.

За миг на Сачи й се стори, че зърна лисица, която се подаваше от храстите и се оглеждаше наоколо. После тя изчезна. Може би беше дух на лисица, душата на една от стотиците жени, умрели тук.

Хвърли поглед за последен път и влезе в паланкина. Докато малката кутия плавно се вдигаше във въздуха, чуваше виковете на носачите и шума от стърженето на сламените им сандали.

От идването на пратениците бяха изминали пет дни. Съдбата на Сачи беше решена. Заедно с принцесата, със Старата врана и техния антураж тя трябваше да се премести в имението на семейство Шимидзу и да остане изолирана там. Никоя от тези жени нямаше и най-малката представа какво ще стане с нея.

Не успя да прати вест на Шиндзаемон. „По-добре да бях умряла“, мислеше си Сачи. Така поне щеше да го срещне в отвъдния свят, както беше обещала.

В паланкина стана тъмно. Напускайки замъка, минаваха в сенките на една порта. Стъпките на носачите ехтяха кухо. Чу виковете на охраната. Стъпките звучаха по друг начин, когато минаха над рова. Отново навлязоха сред сенки.

Вратите се затвориха с шум. Тя чу стържене и удар, когато голямото дървено резе влезе на мястото си. За последен път напусна женския дворец.

IV

Пролетта свърши, а с нея и песента на славея. Малкото птиченце се сгуши в клетката — отчаяна топчица от кафяви пера. Всеки ден, когато слугите го хранеха, Сачи сядаше до него. Тя беше сигурна, че очите му помътняват и перата губят блясъка си. Понякога се надяваше да сподели съдбата му. Дори не си направи труда да поиска да разопаковат багажа й. Искаше да бъде готова да тръгне всеки момент, но всъщност беше толкова тъжна и безволева, че не можеше да събере силите си.

Мислеше си за селото, за Отама и Джироемон, за добрите любящи родители, които я отгледаха, и за другите — „истинските“ й, изведнъж изчезналите: майката, която най-вероятно не беше нищо повече от един дух, и прекалено истинският й баща. Ако някой можеше да ги спаси, това беше баща й.

Тайно копнееше за Шиндзаемон. Отначало се срамуваше, че подобни нередни чувства изгарят душата й. Знаеше, че жената е същество без личен живот, длъжно да се подчинява на своя баща, докато не я омъжи, после на съпруга си, докато той умре, а след това на сина си. Това беше естественият ред на нещата. Но нейният съпруг и господар — Негово величество шогунът — беше мъртъв, а тя нямаше син. В такъв случай в нормално време жената би се върнала в семейството си, при родителите си. Но времето не беше нормално. Нямаше какво друго да направи, освен да вземе живота си в свои ръце и да следва чувствата си там, където я отведат. Същото беше направила и майка й. Но засега беше без значение какво чувства и за какво си мисли. Всичко това бяха само празни мечтания, след като тя оставаше затворена в имението на Шимидзу.

Защото дните минаваха, сливайки се един с друг. Принцесата се беше затворила в своята стая. Беше поставила погребалната плоча на Негово величество и дагеротипа с образа му, толкова момчешки и уязвим, върху олтара. Часове наред тя стоеше на колене, прехвърляше броеницата си, шепнейки молитви, потънала в мълчание и медитация. Когато той умря, тя се замонаши; сега, изглежда, беше решила да води живот на истинска монахиня.

Заваляха дъждовете, трополейки по керемидите на покрива като армия от коне. Водата се изливаше като порой от стрехите и градините се превърнаха в езеро. Жегата беше непоносима. Тънките роби на Сачи се лепяха по тялото й като превръзки. В ъглите се образува мухъл, който полази по дървените чекмеджета, шкафовете и дървените сандали на стъпалото пред верандата. Вечер жабите квакаха неистово в езерата, а бухалите бухаха в дърветата. В книжните прегради се блъскаха насекоми. Ветрилото на Таки не спираше, гонеше мухите, които кацаха по всичко и по всекиго. Комари изпълваха задушните нощи с неспирно бръмчене.

Таки стана още по-слаба и бледа. И тя изглеждаше тъжна и безразлична. Никога не говореше за Тораноске, но Сачи виждаше, че пътешествието в света извън двореца я е променило. Също като Сачи тя вече не можеше да е доволна от живот в усамотение, независимо колко е богат.

Накрая Сачи вече не издържаше. Тя отвори тежките дървени кепенци и пристъпи навън. Газеше в локвите, без да обръща внимание на водата и калта, лепнеща по сандалите и джвакаща между пръстите й. Топлият влажен въздух изпълни дробовете й и тя почувства, че се връща към живота. Таки пристъпваше след нея и държеше над главата й чадър.

В края на имението откриха стена със стъпала, водещи нагоре. Сачи се изкачи, следвана по петите от Таки, и стигна до един парапет.

Пред тях се простираше градът, море от блестящи покриви, стигащи докъдето ти виждат очите, тук-там с дървета и зелени петна. Над горещите мокри керемиди трептеше мараня. Надолу стената се спускаше към тъмните води на рова. Малко встрани имаше порта, водеща до мост. От височината на парапета се виждаха стръмните покриви и оградите на именията на феодалите и поляните, осеяни с борове и кедри. Изпод дърветата надничаше чайна.

— Полето Годжи-ин — рече Таки, извисявайки глас над ромона на дъжда по чадъра. — Ловните полета на Негово величество, където той тренираше своите соколи.

Наблизо имаше редици бараки, засенчени от кипариси и кедри. Но мястото изглеждаше пусто. Сградите бяха започнали да се рушат; глутница кучета се въртяха наоколо.

В далечината проблясваше река. Отвъд нея покривите ставаха безредни, дребни като квадратчета от детска игра и сгъстени, притиснати един в друг, докато не изчезнеха на хоризонта. Към небето се издигаха струйки дим, губеха се в облаците. Долавяше се движение и всекидневна суетня.

— Кварталът на гражданите — рече Сачи. — Поне там има живот.

— Предполагам, че няма къде другаде да отидат — обади се Таки. — Всеки, който може, вече е напуснал Едо.

Те стояха и гледаха, докато слънцето се издигаше в небето. Взираха се в североизточната част на града — по посока на „демонската порта“, откъдето идваха злите духове и където се намираха площадките за екзекуции. Сред покривите се издигаха няколко хълма. Върху един от тях ясно се виждаха разпилени червени сгради с блестящи черни покриви.

— Това не е ли… Каней-джи? — прошепна Сачи.

Храмът Каней-джи, главният храм на града, един от най-големите в цялата страна, построен да защитава населението от злите духове на Североизтока. Храмът на клана Токугава. В мирни времена Сачи беше ходила там да се моли на гробовете на предците на Негово величество. Още го помнеше — големите, боядисани в червено зали, простиращи се върху хълма, смайващо великолепни. Каней-джи на хълма Уено, където оттеглилият се шогун Иошинобу, беше намерил убежище: където бяха разквартирувани отрядите, където съпротивата беше установила своя щаб. Шиндзаемон беше там, някъде на този хълм. Тя сложи ръка върху обито си. Усети мушнатата вътре малка кръгла закопчалка във формата на маймунка.

Оттогава всеки ден Сачи излизаше и гледаше града. Във въображението си пресичаше моста, минаваше през полето Годжи-ин, бързаше по широките празни булеварди през квартала на феодалите, пресичаше реката и навлизаше в гъстия лабиринт от улици и редици от сгради, покриващи целия хълм, заобикаляше дворовете с хора, оградени с групи дървета. Ако се вгледаше напрегнато, различаваше отделни фигури, движещи се наоколо. Понякога чуваше гърмежи от пушки и далечни викове.

Копнееше да е там. Малкото останали прислужнички и придворни дами на принцесата, оредялата свита на Старата врана и дамите и прислугата на семейство Шимидзу бяха свикнали на затворен вкъщи живот; дали бяха в женския дворец, или в имението на Шимидзу им беше все едно. Това бяха очакванията им за живота. Единствени Сачи и Таки не бяха готови да понесат прищевките на съдбата.

V

Една ранна утрин Сачи седеше с жените, дошли заедно с нея в имението на Шимидзу. Някои шиеха, други довършваха тоалета си. Сачи се опитваше да чете, очакваше мига, когато всички ще потънат в своите задачи, за да може да се измъкне и да отиде на любимото си място на парапета.

Изведнъж се чу гръм точно над главите им. Всички подскочиха. После още един, после още — масивни експлозии, които разтърсиха стените и хартиените паравани в рамките им. Въздухът се раздвижи от шума. Жените се споглеждаха с едно и също изражение на спокойствие, на радостна възбуда, почти на облекчение. Те всичките бяха жени воини; знаеха какво възвестяват гърмежите. Оръдеен огън. Градът беше във война. Досадното чакане беше приключило.

Течеше петнайсетият ден от петия месец. Бяха прекарали в усамотение повече от два месеца.

Сачи скочи на крака и се втурна навън. Дъждът валеше като из ведро. Таки изтича след нея, опитвайки се да държи чадъра над главата й. Преджапаха през имението до оградата. Малките ръце на Сачи бяха целите в кал, а мокрите поли на кимоното й лепнеха по глезените.

Над града бяха надвиснали облаци. През влагата и силния дъжд Сачи видя по хълмовете пламъци. Кълбета дим, по-светли от облаците, се издигаха над дърветата. Гърмежите ехтяха оглушително.

— Какво става, Таки? — попита тя.

Край парапета имаше и други хора, които напрегнато се взираха в дъжда с призрачни лица. Някои бяха жени, които тя познаваше, други — мъже. Приличаха на слуги и ратаи, дошли от двореца или работещи за семейство Шимидзу.

Когато видяха Сачи, те се поклониха. Сред тях беше и онзи съсухрен старец, който преди много време ги беше пуснал в пределите на двореца. Той понечи да падне на четири крака в калта. Сачи нетърпеливо го спря.

— Старче, какво става?

— Там са доста от нашите другари, господарке — отвърна той. — Ще ми се и аз да бях там. Но съм много стар. Няма да съм им от полза.

— Нашите мъже ли?

— Охранителите на двореца. Те тръгнаха преди завземането на замъка. Мнозина отидоха да подкрепят отрядите. Останалите тръгнаха на север, за да се присъединят към армията.

— Значи отрядите са там, на хълма — рече Сачи, опитвайки се да овладее вълнението и страха в гласа си.

— Ние се справяме добре — продължи старецът. — Те, южняците, много приказват, но са притиснати до стената. Нашите хора вече контролират града. Благодарение на това че жителите са на наша страна. Ние се бием, причакваме патрулите им, всеки ден посичаме южняци. Дори организирахме нападение над казармите им. Това си е истински бунт. И явно на южняците им писна. През последните дни усилено се говори, че ще изпратят войска и ще пометат отрядите на бунтовниците един път завинаги. Из целия град са пръснати листовки, предупреждаващи гражданите да се пазят.

Той извади от ръкава си измачкан лист хартия. Дъждът го намокри, мастилото се размаза. Сачи се вгледа, опитвайки се да се концентрира, но сърцето й биеше толкова силно, че й пречеше да схване смисъла на думите: „… избивайки войниците на правителството… бунтовници срещу държавата… Не може да не се приложи сила срещу тях“.

Значи това било, офанзива срещу бунтовниците. Е, те щяха да отвърнат на удара. Страхливците от Юга щяха да разберат от какво са направени северняците. Южняците щяха да бъдат прогонени от Едо обратно в техните мизерни южни крепости.

— Разбира се, нашите хора ще окажат съпротива — каза тя.

Старецът пое дълбоко дъх през зъби.

— Е — изръмжа той, поклащайки глава, — ще бъда откровен, господарке. Нещата не изглеждат добре. Югът има огромна армия, може би десет души на един от нашите. Чух, че получили оръжия от англичаните — големи модерни топове и хубави пушки. Ние имаме оръдия, но не толкова добри и по-малко на брой. Но нашите хора имат дух. Те ще се бият до смърт, в това няма съмнение. За честта на Негово величество шогуна. Бъди сигурна, господарке. Те ще умрат геройски.

Топове. Пушки. Разбира се. Южняците трябваше да се крият зад хубави чуждестранни оръжия. Нямаха никакъв шанс в честен ръкопашен бой. Щяха да избият бунтовниците, да ги унищожат до крак.

Колкото и добре да можеше да се сражава Шиндзаемон, неговите мечове нямаше да свършат работа срещу такива оръжия. Сачи сякаш чуваше гласа му: „Очаквам с нетърпение честта да умра в битка за моя господар“. Всеки ден тя се чудеше дали той е жив или не. Свеждаше глава в молитва пред боговете. Като горда жена самурай се молеше за победа, но добавяше и една своя тайна молитва. Богове на рода Токугава, моля ви, пазете го! Пазете Шиндзаемон! Моля ви, опазете го жив!

Грохотът като че ли идваше от по-малкия от двата хълма. През мъглата и преминаващите облаци Сачи виждаше бели проблясъци, ослепително ярки, и чуваше свистенето на гилзите. Експлозиите разкъсваха небето. Виждаше как снарядите падат на земята, вдигайки във въздуха отломки от дървета, керемиди и тела. В долината между двата хълма сред гъстите покриви избухваха пожари. Тук-там огнени езици облизваха червените храмови сгради на хълма Уено.

Последва залп от взривове в основата на самия хълм Уено. Светлините и тътенът бяха като гигантски неспиращи фойерверки. Смаяна, Сачи стоеше, слушаше и гледаше, взирайки се напрегнато. Въпреки чадъра на Таки беше вир-вода. През шума на дъжда дочуваше бойните барабани, зова на роговете, далечния звън от стомана. Южняците се опитваха да превземат хълма. В далечината открояваше фигури, сражаващи се мъже — дребни и далечни. Сачи искаше да хване алебардата си в ръка и да се бие редом с тях. Вместо това стоеше като в капан и не можеше да прави нищо друго, освен да гледа безпомощно. Тя отправи поглед надолу към градските порти и моста и се замисли. Трябваше да има начин да им помогне.

На отсрещния бряг на рова кой знае откъде се бяха появили тълпи от хора. Те изпълваха улиците, стояха безмълвни и се взираха към шума и пушека.

Битката продължи през целия ден. Кълбетата дим растяха, докато покриха изцяло хълма, но Сачи все пак виждаше взривовете като светкавици, избухващи през облаците. После в късния следобед топовете замлъкнаха. Настана ужасяваща тишина. Дори цикадите спряха своя пронизващ шум.

Тогава се появиха пламъци. Вятърът ги раздухваше и искрите летяха нагоре, подпалвайки покривите. Храмовете по хълма и паянтовите дървени къщички в долината пламнаха.

Чуваше се бучене — сякаш огромен дракон беше отворил уста, бълваше огън и се канеше да ги нагълта.

От парапета Сачи виждаше как пламъците препускат към тях, жегата я блъскаше в лицето, а димът дразнеше ноздрите и пълнеше дробовете й. Скупчените горе хора се втурнаха обратно по стълбите, кашляйки и давейки се, с насълзени очи, притиснали кърпи върху устата и носовете си. Като че ли гореше целият град.

Таки я сграбчи за ръка и се опита да я повлече надолу, но Сачи се отскубна. Стената от пламъци достигна чак до реката, после прескочи до полето Годжи-ин. Но неговото широко празно пространство подейства като спирачка на огъня и пламъците изгаснаха; само искрите продължиха да танцуват като светулки над димящото море от пепел и отломки.

Сачи знаеше, че трябва да стигне до бойното поле, да разбере какво се е случило, как върви битката. Сигурно там имаше ранени, които се нуждаеха от помощ. И мъртви, много мъртви. Но най-вече трябваше да потърси Шиндзаемон.

Тя се взря надолу към димящия град. Щеше да си облече прости дрехи като на гражданка или на обикновен самурай. Нямаше да вземе нищо със себе си, дори не и кимоното. Само малко пари и нещо за продан.

Старецът стоеше до нея. Всички други бяха избягали. Само Таки беше там с нейното слабо и изнурено лице и широко отворени очи.

— Господарке — промълви старецът. Лицето му беше безизразно, но в очите му се долавяше нещо — съчувствие, може би разбиране. — Аз съм на пост утре.

Сачи го погледна стресната. Не вярваше, че го е чула правилно.

— Утре? Ти?

— Всички южняци в града са излезли да се бият — рече той. — Повериха охраната на нас.

— Искаш да кажеш… че няма южняци охранители ли?

— Да. Разбира се, изискана дама като теб едва ли се интересува от такива неща. Ти дори не би напуснала женските покои, струва ми се. Но ако някоя неизвестна дама или няколко дами решат да се измъкнат, аз едва ли ще забележа това. Напоследък не съм добре с очите. А и ушите ми хич ги няма.

VI

Сачи изчака първото развиделяване да проникне през щорите, после тихо се измъкна изпод завивките. Сви косата си на небрежен кок и облече обикновено тъмносиньо лятно кимоно. За първи път от много години сама оправяше косата си и се обличаше. Почти беше забравила как става това. Извади закопчалката от Шиндзаемон — беше я скрила под единия ъгъл на постелката. Резбованото дървено лице на маймунката я погледна с разбиране, сякаш съгласявайки се, че е време да вървят. Сачи я мушна в обито, взе няколко свои неща и ги събра във вързоп.

Тъжно погледна към алебардата си. Трябваше да я остави. Но се погрижи да втъкне в косата си фуркети и камата й да е в обито.

Възнамеряваше да се измъкне сама, но трябваше да се досети, че колкото и рано да станеше, Таки също щеше да се събуди (щеше да се ядоса, че не е станала достатъчно рано, за да помогне на Сачи да се облече). Освен това и Хару като че ли усети, че се готви нещо. Много скоро и трите се озоваха извън портите и забързаха по моста, като напълно приличаха на обикновени градски жени.

В края на моста се спряха. Широк път минаваше покрай брега на рова. Друг се губеше надолу по хълма пред тях. Стените, край които минаваха, бяха мръсни от сажди, керемидите изпочупени и обгорели. Към небето се издигаха огромни обгорели дървета. Тук-там се виждаха почернели развалини — по нищо не приличаха на места, където са живели някога хора.

Сачи се обърна към своите спътнички. Докато бяха в границите на имението, не посмя да говори с тях от страх да не привлече вниманието.

— Връщайте се — рече тя тихо на Таки и Хару. — Освобождавам ви от задължения. Нямам нужда от вас. Не мога да отговарям за вас. По-добре е да останете там. Това… — тя посочи към опустошенията пред тях, а миризмата на мокри въглени дразнеше носа й. Дъждът беше спрял поне за известно време. Слънцето едва беше изгряло, но вече печеше толкова силно, че тя лепнеше от пот. Водата в локвите по пътя се изпаряваше бързо от жегата.

— Това е мой избор, господарке — рече Таки и я погледна в очите. — Идвам с теб. Трябваше да знаеш, че ще го направя. — Малката й уста се сви решително. Беше навлякла дрехите си толкова бързо, че възелът на обито й стърчеше накриво.

Сачи поклати глава и наведе очи.

— Аз вече не съм твоята господарка — рече тя. Не можеш ли да разбереш? Аз не съм оттеглилата се мадам Шоко-ин. Аз съм Сачи, просто Сачи.

Хару ги гледаше смаяна и хапеше устни. Увита в просто лятно кимоно, тя изглеждаше едновременно изплашена, развълнувана и загрижена, като малко дете, избягало от къщи, или като затворник, разминал се със смъртното наказание. Тя напускаше замъка за първи път от осемнайсет години.

— Аз съм свързана завинаги с теб, господарке — тихо промълви тя. — Ти винаги си била най-близкият ми човек. Ако ще ходиш на хълма Уено, аз също ще дойда. Няма да те загубя сега. Пък и там може би има хора, които се нуждаят от помощ. Нося малко платно за превързване на рани.

Сачи въздъхна и поклати глава. Вече нищо нямаше значение. Тя знаеше какво трябва да направи и щеше да го направи. Щом искаха, можеха да тръгнат с нея. Имаше чувството, че там ще има много работа за тях. Ако са с нея… трябваше да си го признае, щеше да бъде по-спокойна.

— По-бързо — рече тя.

Нямаше да мине много време, преди някой да забележи отсъствието й. Нямаше да е в безопасност, докато не изчезнеше в дебрите на града.

Извън високата ограда на имението тя се почувства малка и уязвима и в началото внимателно криеше лицето си. Но скоро ужасните гледки я потресоха и тя мислеше само как да стигне по-бързо до хълма.

Стоейки на парапета, Сачи толкова пъти си беше представяла как преминава рова и поема по пътя. Беше си дала сметка, че ако ровът остане зад гърба й, а слънцето — отдясно, ще се движи в правилната посока. Но сега се намираше навън, заобиколена от всички страни от опожарени огради на феодални имения, които се изпречваха пред погледа й и я затрудняваха да се придържа към ориентирите си. Пътят водеше нагоре по един хълм и после надолу по друг — покрай големи тихи имения. Накрая стигаше до брега на една река. На другата страна се виждаше пусто поле с почернели отломки, резултат от пожара, а още по-нататък — хълмът, към който Сачи беше гледала с толкова копнеж.

Дъждът беше осуетил разрастването на пожара. Въпреки това цели части от града бяха изчезнали, пометени от пламъците или разрушени от огнеборците. Все още стояха няколко стабилни кирпичени складове, като здрави зъби в беззъба уста. Хората бяха излезли, метяха пепелта и разчистваха отломките. Тук-там се виждаха трупове, толкова обгорели, че се бяха свили до големина на кукли. По-скоро прилични на изгорели дънери, а не на човешки същества.

Затъквайки полите на кимоната в обитата, жените поеха през купчините пепел и изпопадали греди. Много скоро краката им станаха черни, а дрехите изпоцапани. От време на време Сачи поглеждаше към хълма над купчини отломки или през освободеното от изчезналите къщи пространство. Скоро се озоваха в толкова гъста тълпа, че дори ако искаха да отидат някъде другаде, не биха могли.

Млади жени и стари хора с бебета, вързани на гърба им, вървяха като сомнамбули с празни очи. Понякога проплакваше дете. Улични търговци с викане продаваха храна на тълпите, възползвайки се от катастрофата, за да спечелят. През повечето време обаче тълпата се движеше в зловеща тишина.

Когато Сачи, Таки и Хару наближиха хълма, чуха ритмичното биене на ръчна камбана — звукът, придружаващ молитвите, извисяващи се към небесата. Отвратителна воня започна да изпълва въздуха, отначало слаба, но постепенно все по-силна. Хората запушваха носове с ръкавите си, а други вадеха кърпички и ги притискаха или връзваха на лицата си. Някои спираха насред път или се обръщаха, бледи и изпити, и тичаха обратно. Миришеше на кланица — пот, кръв, екскременти, разложена плът; всепроникващата миризма на смърт.

Давейки се, Сачи извади носната си кърпа и си запуши устата и носа. За момент единственото й желание беше да се махне. Не беше си представяла, че ще стане така.

Войници с груби лица и въоръжени с пушки охраняваха тълпите. Носеха черните униформи и високите конусовидни шлемове на южняците. Те удържаха тълпите и не им позволяваха да напредват.

— Спрете! — крещяха. — Не може! Минаването забранено!

Хората напираха срещу кордона, опитвайки се да го пробият. В сенките на хълма Сачи успя да види, че теренът е отрупан с паднали тела. Въпреки разстоянието тя забеляза черните им коси, белите лица и светлосините палта хаори.

В подножието на хълма имаше поток. Зад тях една цепнатина, оградена със стръмни каменни стени, се врязваше в хълма и се губеше зад завоя по посока на храмовия комплекс. Срещу цепнатината се виждаше ограда, която препречваше пътя. Прочутата Черна порта. Големите двойни врати се клатеха на пантите, диреците и напречните греди бяха целите надупчени от куршуми. Войници в черни униформи крачеха наоколо, разчиствайки пътя от труповете, сякаш бяха наръч дърва. Появиха се двама, носещи на раменете си свой другар. Тук-там жени крачеха мълчаливо.

Тълпата започна да мърмори.

— Ей! Там, вътре, има жени. Пуснете ни и нас.

Старецът уговаряше войниците:

— Вие победихте. Това го виждаме. Но поне ни пуснете да си приберем мъртвите.

— Тези предатели да стоят на местата си — излая един от охраната. — Ще се бунтувате срещу властта, а? Те предадоха императора.

— Властта! — подметна някой от тълпата. — По-скоро самозванска измет.

Но старецът се опитваше да успокои войниците.

— Ти имаш баща, младежо — подвикна той. — Как ще се почувства той, ако ти лежеше там? Поне ме пуснете да видя дали синът ми е тук.

Войниците обсъдиха въпроса. Един от тях склони.

— Добре. Ти, ти и ти. Но помощта за тези престъпници се наказва със смърт. Имайте го предвид.

Сачи, Таки и Хару се вмъкнаха заедно със стареца и още няколко души, преди войниците отново да затворят веригата.

Зад кордона земята беше покрита с трупове и вонята беше ужасяваща. В началото Сачи не можеше да гледа. Когато превъзмогна погнусата си, видя, че някои от телата са разчленени и дори не приличат на хора, а само на парчета месо. Други се бяха самоубили и лежаха с разпорени кореми. От отворените им рани бяха изтекли червата им. Кокалестите им крака бяха извити под невъзможни ъгли, слабите им ръце лежаха изкълчени или счупени. Някои представляваха просто кървави кочани.

Слаби невръстни лежаха мъртви.

Ужасена и отвратена, Сачи прескачаше мъже, паднали там, където ги е покосила смъртта, с разсечени глави или кореми. Някои отчаяно стискаха с ръце зейналите си рани, от които висяха парчета месо — те сякаш се бяха опитвали да се съберат, да спрат кървенето, когато ги е настигнала смъртта. Видът на други подсказваше, че са се обърнали да бягат, но са били посечени откъм тила. Повечето обаче лежаха по гръб, изправени лице в лице срещу врага.

Жените се спряха за миг онемели, потресени от целия този ужас, чудейки се какво да правят, откъде да започнат. Обсадиха ги комари, които ги хапеха по ръцете и краката, но те бяха твърде безчувствени, за да забележат.

Гарвани с големи черни клюнове и жълти стъклени очи грачеха непрекъснато от боровете и черешите. Това беше ужасяващ, зловещ звук. Птици кълвяха очите на труповете. Бродещи кучета разкъсваха телата и глозгаха лицата. Сачи грабна камък и го запокити по едно от тях — животните отстъпиха, ръмжейки, но останаха под дърветата в подножието на хребета. Притича едно куче скелет с корем до земята и проблясващи очи. От устата му стърчеше нещо бяло. Сачи ужасена осъзна, че това е човешка ръка.

На пътеката лежеше широкоплещест мъж, с лице към земята, заровено в локва кървава вода. Едната му ръка беше извита под невъзможен ъгъл, а другата — вдигната над главата му. Късото му палто хаори беше разкъсано. На гърба се виждаше голямо петно. Кръвта се беше просмукала в бледосиния плат, оцветявайки го в кафяво.

Сачи потрепери, сложила ръка на гърлото си. Повдигаше й се, но си напомни за какво е дошла. Мъжът изглеждаше едър като Шиндзаемон. Нещо типично за него — да е на фронтовата линия, когато нападат южняците. Тя уви лицето си с шала, запретна полите на кимоното и нави ръкавите си.

Ръцете не бяха на Шиндзаемон, но искаше да е сигурна. Стискайки устни, тя протегна ръка и докосна рамото с пръстите си. То беше меко и студено, изобщо не приличаше на човешка плът. Подпря го с ръка и го повдигна. Не си беше представяла, че човешкото тяло може да бъде толкова тежко. Успя да го обърне само толкова, колкото да види едно почерняло, подуто лице. Не беше той. Почувства облекчение, толкова силно, че й се зави свят и леко отпусна тяло на земята.

Продължи напред. Внимателно стъпваше между телата, когато нещо като сурова мида се размаза под крака й. Беше човешко око. Вече не можеше дори да изпита ужас. Чувстваше се така, сякаш тя самата е труп.

Край нея войниците от Юга изтегляха своите мъртви и ранени и ги отнасяха. Един от светлосините мундири, полускрит под купчина тела, изведнъж прошава. Проблесна стомана — южняк вдигна меча си, но после движението замря.

Сачи почувства, че някой я следи с поглед. Замаяна, тя скри лице в шала си. Чифт мръсни ботуши — някакъв чуждоземен модел, — покрити с кръв и кал, застанаха пред нея. Чуждестранните гамаши над тях пускаха пара от жегата и тя долавяше отчетливо смрадта на мръсната влажна материя.

— Губиш си времето, госпожо — подметна груб глас с южен акцент. Това беше върхът на обидата — тези диваци се наслаждаваха на клането, което бяха предизвикали. — Тук няма живи. Дори живи хлебарки. Нищо.

Една ръка я сграбчи за ръкава и тя се дръпна назад. Подобно действие превишаваше с пъти онова, което Сачи можеше да понесе. На такова свято място, където около нея имаше само подпухнали трупове, само тела на мъртви… Разбира се, дори най-бруталният южняк не би омърсил подобно място.

— Ей, ето едно хубаво лице. Какво ще кажеш, Уакамото? Добра плячка, нали? Военен трофей?

Сачи дръпна ръката си. Знаеше, че е лудост да отвърне с бой. Най-добре щеше да е да повали един войник, преди сама да бъде повалена или, още по-лошо, взета за заложница. Но вече не можеше да мисли трезво. Бръкна за камата си. Тогава чу стъпки, джапащи през калта.

— Остави ги на мира — обади се друг глас. — Ние си свършихме работата. Нека търсят своите хора. Само не ги изпускай от очи. Телата да не се местят.

Сачи вдигна поглед към Таки и Хару и очите им се срещнаха. Техните ръце също бяха върху дръжките на камите. Изглеждаха така онемели от ужас, че бяха забравили каква опасност ги грози. Ако тези войници ги арестуваха, щяха да разберат, че са бегълци, високопоставени дами от Севера, измъкнали се от наложената им изолация. Рискуваха не само да ги върнат в имението, но да ги хвърлят в затвора и дори да ги екзекутират.

С наведени глави и внимавайки за войници от Юга, те се върнаха към своята задача. Безмълвно преминаха през бойното поле, като се навеждаха над всеки труп, който им се виждаше познат, проверяваха ръцете и лицата, гледаха в какво е обут и търсеха каквато и да е улика. Някои от телата вече започваха да се подуват и лицата им бяха подпухнали и неузнаваеми. Други нямаха лица или бяха ужасяващо обезобразени. Когато повдигнаха един труп, червата потекоха от него.

Тесният проход покрай Черната порта беше отрупан с тела. Бавно и болезнено жените напредваха по възвишението към храма на върха на хълма. Имаше трупове на всяка крачка, на купчини по стръмния склон от двете страни на пътеката и разпилени по земята.

Замаяна от жегата, онемяла от ужас, Сачи се взираше в купчина убити, когато зърна едно лице, което й се стори познато. Тя се втрещи. Обърна лице настрани и залитна назад, с ръка на гърлото. Стоеше задъхана, стиснала юмруци толкова силно, че чувстваше как ноктите й се забиват в дланите. Поемайки си трудно въздух, тя си наложи да погледне още веднъж. Изпитото лице, острата коса на непокорни кичури край бялата лента за глава, кокалестите ръце… Не можеше да го сбърка. Сачи падна на колене. Заплака, разтърсвана от силни конвулсии. Една слаба ръка я прегърна през рамото и я задържа.

— Ген — прошепна Таки.

Сачи кимна безмълвно. Гендзабуро, приятелят й от детството, който беше оцелял след толкова трудности и луди приключения. Никога не беше виждала това лице без дяволитата усмивка, играеща по него. Сега то беше безизразно и восъчно, очите — мътни, устните — обезкървени. Изглеждаше ужасно млад. Беше проснат по гръб с гърди, напоени в кръв. Над черните петна бръмчаха мухи и налитаха на очите и устата му.

— Идват войници от Юга — прошепна Таки и я дръпна за ръката, опитвайки се да я изправи.

— Не можем просто да го оставим тук — изстена Сачи.

— Молете се, щом искате, но не местете телата — чу се груб южняшки глас.

Сачи пое дълбоко дъх. Протегна ръка и погали бузата на Гендзабуро. Беше студена и мека. Потръпвайки от ужас, тя разгони мухите и затвори очите му. Коленичи и произнесе една молитва през сълзи.

Таки я хвана за ръката и я стисна.

— Той беше селянин, но умря като самурай — рече тя и я поведе напред. — Достойна смърт.

Когато излязоха на върха на хребета, наоколо видя море от кал с кратери от падналите снаряди, пълни с вода и кръв. Великолепните червени сгради с блестящите им покриви бяха напълно изчезнали. Нямаше и следа, че там някога е имало храм. В средата се издигаше само една самотна сграда. Голямата камбанария с каменна основа, навесът от дърво и керемиденият покрив — кой знае как бяха оцелели!? Наоколо крачеха свещеници, звъняха с камбани и отправяха молитви към небесата — молитви за душите на мъртвите.

Под палещото пладнешко слънце Сачи и Таки обикаляха и се опитваха да огледат всеки труп. Наоколо беше пълно с жени, заети със същата тъжна работа. Никой не говореше. От време на време жените спираха, навеждаха се и се взираха в нечие лице, после свеждаха глави. Тук-там имаше коленичили жени, застанали на стража до някое тяло. Наоколо крачеха войници и внимаваха някой да не се опита да размества труповете.

Сачи се изправи мъчително. Таки приличаше на призрак — мръсна и изтощена. Очите й гледаха безчувствено, сякаш бяха видели толкова много, че повече не можеха да възприемат, сякаш вътрешно беше мъртва. Сачи си помисли, че сигурно и тя самата изглежда така. Изведнъж усети колко я боли гърбът, почувства, че ръцете й са нахапани от комарите. Дланите й бяха изподрани, ходилата й кървяха от чакъла, камъните и металните парчета, разпилени наоколо.

— Не мога повече да търся — промълви тя. — Благодаря ти за помощта.

— Аз не ти помагах — рече Таки. — И аз исках да търся. Аз също милея за тези хора. Ти го знаеш. Шиндзаемон, Тацуемон и… и…

Гласът й заглъхна, в очите й заблестяха сълзи. Сачи знаеше, че иска да изрече: „… и Тораноске“. Тя сложи ръка на крехките й рамене и я прегърна силно.

От върха на хълма монотонно ехтеше камбана. Към тях пристъпи свещеник — черните му одежди бяха изцапани с кал и пепел. Лицето му беше сиво, брадата — едва набола. Едната му ръка беше вързана на врата. В другата държеше камбана. Когато ги наближи, той удари още веднъж камбаната, после спря.

— Търсите своите мъртви ли?

Сачи и Таки кимнаха. Хубаво беше да видят живо човешко същество, което не беше враг и по всяка вероятност беше видяло сражението и оцеляло след него.

— Мнозина отидоха на север. Южняците мислят, че ни победиха тук, но ние ще си вземем нашето обратно. Негово преосвещенство абатът също избяга.

Свещеникът посочи с ръка морето от кал наоколо.

— Вижте това — рече той. — Диваци — той плю на земята. — До вчера това беше храмът Каней-джи. Сега богатствата ги няма — залите, книгите, библиотеките, статуите, всичко изчезна. Добре поне, че Негово преосвещенство избяга, дано боговете и Буда го опазят.

— Вие сте били тук, така ли?

— Бях — потвърди свещеникът. — Опълчихме им се, но те ни обградиха и избиха половината наши хора със снарядите си. А наричат себе си самураи! Крият се зад чуждоземни оръжия. Дори не се виждат, а какво остава да приближат достатъчно, за да ги посечем с меч. После ни изпратиха дъжд от снаряди. Удържахме ги при Черната порта до следобеда. Много мъже умряха. Ако вашите хора са били тук, казвам ви, те се биха като герои. Можете да се гордеете с тях.

Той отмина, крачейки между труповете. Дълго чуваха камбаната му да отеква самотно по хълма.

Хару стоеше коленичила на края на платото, където започваше гората. Беше открила ранен човек. Той изглеждаше дребен и слаб — на не повече от петнайсет години. Набраните му панталони и мундирът хаори бяха целите в кал; едната му ръка беше извита по необичаен начин. Раната на главата му кървеше.

Но той помръдваше и тихо стенеше. Устните му бяха напукани, лицето — изгоряло, потъмняло и потънало в прах. Откъснала парче от плата, който носеше, Хару превързваше главата му. Беше го взела в ръцете си, махаше с длан и се опитваше да гони мухите, които налитаха на кървавите му рани.

— Ще се оправиш — шепнеше тя отново и отново. Обърна се към Сачи и Таки.

— Той има нужда от вода и помощ. Тези южняци са касапи. Обезглавяват ранените. — Сълзите й капеха по окървавеното лице на войника. — Да лежи тук сам сред всички тези трупове и да чака да умре. Вижте го! Той е още момче.

— Ако ни хванат, ще си изпатим — рече Таки. — Да го оплакваме е едно, а да му помагаме — друго. Ние сме бегълци, недей забравя. Ще тръгнат да ни търсят.

— Но ако го оставим тук, той ще умре — обади се Сачи. Струваше си дори да умрат, стига да го спасят.

— Да можеше баща ти да е тук — промълви Хару и погледна към Сачи. — Сега е моментът, когато ни е нужен.

Сачи се взираше в младежа. Ръцете му бяха нежни и момчешки, много приличаха на ръцете, които й бяха подали алебардата преди цял век, както й се струваше. Лицето му сивееше, опръскано с кръв и кал — това кръгло лице с непокорен перчем… Сърцето й замря. Тя се върна в миналото — крачеше по пътя към Кано, прощаваше се със селото, когато той заедно с Тораноске ги настигна толкова смело. А сега умираше пред очите й.

— Тацу! — тя занемя. — Тацуемон, това сме ние — Сачи и Таки!

Тя хвана ръката му, стисна я, потърка дланта му, опитвайки се да му вдъхне малко живот, и момчето тихо изстена. Жените се спогледаха. Щом Тацуемон беше тук, Шиндзаемон и Тораноске не можеха да са далече. Те сигурно се бяха сражавали рамо до рамо. Започнаха трескаво да повдигат близките тела, да се опитват да ги обърнат, да надзъртат в лицата им. Но не попаднаха на човек, който да прилича на единия или на другия.

От насрещния край на платото долиташе говор с южняшки акцент. Чуваха как говорят и се смеят мъже, как крака стъпват по калната земя. После до тях достигна друг глас. Говорещият викаше ядосано със странен акцент. Беше чужденец.

Сачи вдигна глава. Към тях приближаваха войници от Юга с група чужденци. Единият беше страховито на вид същество, направо великан. Извисяваше се над южняците и дори над другия чужденец. Бузите му бяха обрасли в гъсти черни къдрави косми.

После тя забеляза втория мъж. Възможно ли беше да е…? Разбира се, това беше чужденецът, който ги спаси, когато ги нападнаха мародерите от Юга. Сачи помнеше лицето му, лъскавата му коса и как се беше появил изневиделица, стреляйки с пищова си, за да разпръсне войниците. Помнеше как тя, Таки и Шиндзаемон пътуваха с него и неговия приятел в техните неугледни паланкини, направени специално за дългите им крака, и как ескортираха нея и Таки до самата порта на двореца.

Сачи почувства прилив на радост и облекчение. Той щеше да им помогне. Той щеше отново да ги спаси.

Но тя беше цялата в кал и кръв. Как би могъл той да я познае?

Докато групата се приближаваше, тя направи отчаян опит да си спомни странното му варварско име. Устата й беше пресъхнала, мозъкът — празен. Трябваше да мисли, да се концентрира. Направи върховно усилие. Името му — приличаше на името на град Едо, нали?

После тя си го спомни. Извика четири срички: „Едо… Едовадзу“. Едуардс.

Какво щеше да направи той? Знаеше, че тя е от двореца. Само една негова дума и Сачи щеше да се озове при южняците, да я вземат за заложница, може би да я екзекутират. Чужденците бяха толкова безхитростни, те не биха ги прикрили.

Настъпи дълъг миг тишина. Сачи чуваше как бие сърцето й, усещаше как потта се стича в очите й. Войниците на Юга се взираха подозрително в малката група жени и опипваха пищовите си. После Едуардс погледна към нея и Таки, кръглите му очи се разшириха от изненада. Сачи разбра по тях, че ги е познал. Той свъси вежди и се намръщи сърдито.

— Значи дотук успяхте да стигнете — избухна той. — И какво си въобразявате, че правите? — гласът му беше толкова страховит, че накацалите по труповете птици отлетяха, размахвайки шумно големите си черни криле. Той изрече няколко гневни думи към другия чужденец, после се обърна отново към жените.

— Не мога да повярвам — избоботи той. — Аз ви плащам, вие живеете в моята къща и ето как ми се отплащате. Този Джиро, това малоумно момче. Да загази по този начин. А вие трябваше да чистите къщата ми, да ми готвите храна.

Сачи го гледаше с такава почуда, че наистина приличаше на прислужничка.

— Не очаквахте да ме видите тук, нали? — продължи да вика той. — Връщайте се веднага с мен, всичките.

Сачи падна на колене и опря чело в калта.

— Прости ни, господарю — изрече тя. — Веднага, господарю. Нашето момче, нашият Джиро…

Таки също коленичи, свила рамене. Не беше нужно да се преструва на изплашена и изморена.

Южняците стояха със зяпнали уста и смаяни, издаваха някакви неразбираеми гърлени звуци.

Сачи дочуваше как си прошепват един на друг:

— От неговото домакинство? Възможно е. Той явно ги познава. Те знаят името му…

— Тъй наречения иконом? — изръмжа Едуардс.

— Негов иконом? — прошепна един.

— Чакайте — обади се трети. — А защо това момче е в тази униформа?

— Е, щом чужденецът казва… — промърмори друг.

Те всички се обърнаха към Едуардс и се поклониха, изкривили уста в раболепни усмивки.

Сачи беше толкова уморена, че се чудеше дали някога ще може отново да се държи на краката си. Искаше й се да поплаче, за да й олекне, но знаеше, че не бива да показва слабост пред омразните южняци.

Огромният тъмнокос чужденец се беше навел и допрял манерката си до устните на Тацуемон. Внимателно повдигна ранената му ръка и мушна под нея парче плат, за да я придържа. После го вдигна така леко, сякаш беше дете. Крайниците на момчето висяха и се клатеха като на кукла.

Жените последваха чужденците надолу по хълма, стъпвайки внимателно между труповете. Препъваха се във вдовиците, застанали на пост, коленичили върху калната земя до един или друг паднал мъж. Някои стояха мълчаливи, свели глави. От време на време наред с грака на враните, бръмченето на мухите и комарите и монотонния писък на цикадите се чуваше и тънък вой като от животно, хванато в капан в гората; безнадеждно, мъчително стенание.

Щом минаха през Черната порта и пресякоха моста, войниците на Юга изчезнаха. Замаяни и изпоцапани, жените се обърнаха към Едуардс.

— Благодаря — прошепна Сачи.

— Това е доктор Уилис — рече Едуардс. — Той ще се погрижи за вашия приятел. Извади късмет. Ако беше дал и най-малък признак на живот, южняците отдавна да са му отсекли главата.

— Лечебницата ми е пълна с южняци — обади се Уилис. — Не мога да го взема там. Те обезглавяват всички пленници. Да го заведем…

— В моята къща? — предложи Едуардс. — Има място. Все пак той е един от моите служители.

— Дали ще се оправи? — попита Сачи.

— Не знам — отвърна докторът. — Трябва да се молите на вашите богове.

I

Сачи се върна в имението на Шимидзу. Беше решена да го напусне завинаги, но накрая се оказа, че няма къде другаде да отиде. Сега тя лежеше на своята постеля. Жегата беше непоносима. Главата й непрекъснато се плъзгаше по дървената възглавница. Тя я махна.

В съзнанието си за кой ли път минаваше през Черната порта. Ходилата й докосваха меката плът на труповете, по устните си усещаше ужасния вкус на смъртта. Видения на осакатените тела и на кучето с човешката ръка в устата плуваха пред очите й.

Толкова мъже, стотици и стотици, оставени да се разлагат. Беше толкова заета да търси Шиндзаемон, че почти не мислеше за останалите — всички тези наранени тела и лица, в които се беше взирала и не го беше открила. Мъртвите сигурно имаха жени, любими, деца, родители. Сигурно се бяха сбогували тържествено с тях, потегляйки заедно със своите другари, жадни за слава.

Тези жени и любими сигурно се бяха надявали и молили отново да видят своите мъже въпреки опасността. Мнозина сигурно още се надяваха и се молеха. Беше видяла няколко от тях да търсят горе на хълма. Но повечето никога нямаше да научат какво се е случило и мъжете им щяха да лежат и да гният, докато накрая ги разкъсат гарваните или дивите кучета.

И защо? За да изпълнят своя дълг към господаря си шогуна, за да спрат варварските южни кланове, които завземаха страната. Войната още не беше свършила. Щеше да има други битки, рече си Сачи, други бойни полета също толкова страшни или дори по-страшни. И все пак… Да се бият толкова смело и сега да лежат непогребани. След такава гледка човек трудно приемаше, че смъртта е достойна и славна. Тя не представляваше нищо повече от клане, касапница и ужасна загуба.

И Гендзабуро… Толкова млад, толкова влюбен в хитрините и въпреки това толкова невинен! Той не беше фанатично предан на шогуна, но въпреки това се беше озовал на хълма. Винаги когато някъде имаше опасност или предстоеше приключение, той се озоваваше там. Сачи си спомни тяхното детство заедно: как се беше борил с един див глиган и колко беше горд с белега, останал му от него; как се гмуркаше в реката като риба и скубеше косми от опашките на конете, за да си направи въдица; как двамата заедно бяха отишли да гледат процесията на принцесата. Беше й прошепнал, че трябва да се скрият зад конниците, а вместо това нея я хванаха, заведоха я в Едо и когато го видя отново, самата тя вече не беше същата.

Сачи помнеше как той я гледаше с копнеж, когато се срещнаха в селото няколко месеца по-рано. Гендзабуро беше толкова жизнен; сега й се струваше, че детството й е умряло заедно с него. След всичките им съвместни години Сачи не успя да направи нищо за него, дори да го погребе. Мислено му каза сбогом. Беше като финал на глава от нейния живот.

Когато най-после се унесе и заспа, сънува не Гендзабуро, а Шиндзаемон, прострян сред мъртвите. Очите му бяха широко отворени, взрени в нея. Той протегна ръката си, но тя отмина като призрак. Чу воя на силния вятър, видя духовете на мъртвите воини да се вдигат като струйки дим, извиващи се над хълма. Чу тяхното стенание, усети горещия им дъх. Събуди се стресната, трепереща от ужас, плувнала в пот.

От съседната стая се дочу звън на камбана. В процепа между вратите проблясваше светлина. Хару беше будувала цялата нощ. Тя шепнеше сутри, молеше се на Буда за душите на мъртвите. После призова бог Амида да спаси Тацу.

Сачи се изправи на колене, запали свещ и също се помоли. Първата й молитва беше за Гендзабуро, духът му да намери покой, после за Шиндзаемон и Тораноске, за да оцелеят, където и да се намират. После потърка силно броеницата и прошепна:

— Мили богове, скъпи предци, бог Амида Буда, пази Тацу, не го изпращай да се присъедини към мъртвите воини. Той е толкова млад. Животът му едва започва.

Срамуваше се, че го мисли, но то беше по-силно от нея: ако той оцелееше, можеше да й каже къде е Шиндзаемон и дали е жив или мъртъв.

„Отидоха на север, беше казал свещеникът. Повечето отидоха на север.“ Шиндзаемон сигурно беше сред тях. Той щеше да се върне някой ден, да застане на главния вход на имението, да я погледне с дръпнатите си очи и с щръкналата си коса. Помоли се на Амида Буда да го пази.

Най-после дойде утрото, още по-горещо и тягостно от предишния ден. Дрехите на Сачи лепнеха по тялото й. Лицето й беше цялото в пот, тя не можеше да яде и дишаше едва-едва. Не можеше да мисли за друго, освен за мъртвите на хълма и за тези, които вероятно не бяха мъртви: Шиндзаемон, Тораноске и Тацуемон. Младият Тацу.

Таки и Хару бяха отворили книжните врати, разделящи тихите стаи. Извадиха ги от рамките им и превърнаха стаите в голям отворен павилион, за да може да минава бризът. Писъкът на цикадите пронизваше застиналия въздух.

В далечината се чу слаб шум: тропот на копита по хълма.

Дали новината не беше лоша? Дали Тацу не беше умрял през нощта? За миг Сачи замръзна от страх. После скочи на крака, вдигна полите на кимоното си и се затича през сънените стаи. Таки и Хару тръгнаха по татамито след нея.

На двора светлината беше толкова ярка, че тя за момент се почувства заслепена. Всеки камък от настилката, всяко листо, всяко стръкче мъх се открои по невероятен начин. После тя отново влезе в сянката. Таки беше изтичала вън и държеше над главата си чадър.

Сачи се спря, загледана в ярката светлина. Под тъмните сенки на широката стряха на портата вървеше мъж. Предишния ден тя забеляза само, че той й е познат, че го е виждала. Но сега я слиса колко необикновено същество беше той. Беше гигант! Когато излезе на светлото, ходилата, краката и ръцете му й се сториха направо огромни. Косми, жълти като слънчева светлина, растяха по бузите и брадата му. Носеше шапка, най-странната, която някога беше виждала — черна и цилиндрична като малък барабан.

Но колкото и странно да изглеждаше, в него нямаше нищо плашещо. Той й спаси живота не веднъж, а два пъти. Беше като бодхисатва — закрилник от друго царство.

Тя се вгледа в лицето му и тръгна бавно към него. Сянката над главата й помръдваше. Ръката на Таки, стискаща чадъра, трепереше.

— Как е той? — прошепна Сачи.

Едуардс поклати глава. Смръщи чело, така че веждите му се сляха. Кожата му беше румена, загоряла от слънцето. Сачи виждаше порите по нея и блясъка на светлите му очи.

— Още не може да се каже — отвърна Едуардс. — Сега спи. Има треска.

Поне беше жив. На Сачи й прималя от облекчение. Жените се скупчиха около Едуардс, затрупвайки го с въпроси.

— Кога се събуди? Каза ли нещо? Какво казва д-р Уилис?

— Д-р Уилис извади куршум от ръката му, но костта е счупена лошо — каза Едуардс. — Раната може би е инфектирана. Не е сигурен, че ще успее да спаси ръката. Може би ще се наложи да я ампутира.

Сачи занемя и сложи ръка на устата си.

— Война е — продължи внимателно Едуардс. — Много хора остават без ръце и крака. Може би вашите лекари не вършат такива неща, но нашите ги вършат. Често това е единственият начин да се спаси пациентът.

Сачи отлично знаеше това. Но знаеше също, че хората понякога умират, след като им отрежат някой крайник.

— Нашата медицина работи също като вашата, в някои случаи по-добре — каза Едуардс. — Вашият приятел е много болен и гори от треска. Д-р Уилис е прочут хирург. Спасил е много хора.

— Трябва да отидем при Тацу — рече Сачи. — Моля ви, заведете ни!

— Изключено — отвърна Едуардс. — Д-р Уилис каза, че той трябва да си почива.

— Но ако… се влоши? Тацу ни познава. За него ще е утеха, ако ние сме там.

— Там има жени. Когато д-р Уилис каже, че вече може да посетите приятеля си, ще дойда да ви взема с карета.

— Карета ли? — смая се Таки. — Като по илюстрациите, така ли?

— Не ставайте смешен — усмихна му се Сачи. — Ние ще отидем пеша.

Под периферията на шапката челото на Едуардс отново се намръщи.

— Аз живея близо до Шинагава, в съседство с една от площадките за екзекуции. Вие едва ли някога сте били там. Мястото е много опасно. Вашите бунтовници бяха единствените охранители в Едо. Сега вече няма никаква охрана; южната армия не може да поддържа реда. Мародери ограбват складовете и отмъкват ориза, крадци и убийци бродят навред. Градът е в хаос.

— Ние сме самураи — тихо рече Сачи. — Обучени сме да се бием. Вчера ходихме до Уено. Можем да стигнем пеша навсякъде.

Едуардс я погледна. Очите му като че ли се задържаха малко по-дълго от необходимото.

— И как са нещата… иначе? — думите му увиснаха в тишината.

— Всички очакват да видят какво следва.

Беше пределно ясно, че градът принадлежи на южняците. Но гражданите на Едо бяха на страната на Севера. Те принадлежаха на шогуна до последния човек. Южняците трябваше да се бият продължително и упорито, за да ги надвият.

II

Няколко дни след като се върнаха от хълма, в далечината се чу тропот и тътен, чаткане на копита и викове. Беше шумно, сякаш цял батальон наближаваше портите.

Едуардс чакаше на двора. Той свали шапката си и се поклони.

— Време е да тръгваме — рече той усмихнат. — Вземете си пътническите шапки и ги завържете здраво.

Трябваше да си пробиват път през високата трева и бурените, през заплетените грамофончета, за да стигнат до портата на края на имението. Над неспирното свирене на цикадите се чуваха кукувици. Добрият старец, който пусна жените да минат, когато отиваха на хълма, беше на пост с яка тояга в ръката. На портата имаше едно необикновено творение. Сачи се спря и занемя от учудване. Беше виждала такива неща по отпечатъците на чужденците в Йокохама, но никога не беше очаквала да срещне подобно нещо в реалния живот.

Почувства суеверна уплаха. През тези древни порти бяха минавали само паланкини и коне, а сега тук стоеше чуждестранното творение. То бележеше края на нещо, нещо важно за нея.

Приличаше на гигантски паланкин върху колела или на волска каруца като тези, които използваха фермерите. Вътре имаше голям сандък, покрит с някакъв груб плат. Беше огромно. Дори конете, които риеха земята и пръхтяха — красиви зверове с дълги гриви и лъскава кожа, — бяха по-големи от останалите. Седнал отпред и хванал юздите, седеше друг чужденец с окосмено лице. Той също свали шапката си и се поклони.

Имаше и група охранители с мечове и тояги, същите мъже, които ги придружиха, когато пътуваха с Едуардс по Вътрешния планински път. Те пристъпиха с обутите си в сламени сандали крака и я погледнаха. Тя отново ги изгледа, чудейки се на кого са подчинени. Но те веднага отместиха очи, а гербовете им не разкриваха нищо. Трябваше много да внимава какво говори в тяхно присъствие.

Таки и Хару стояха на безопасно разстояние.

— Дозо — каза Едуардс. — Дами, моля ви, седнете!

— Не е ли опасно? — попита Таки и се дръпна назад. Таки, която винаги е била толкова смела.

Сачи постави крака си на стъпалото. Понечи да влезе вътре, когато Едуардс я хвана за ръката. Тя се стресна от допира на грубата му кожа. Преди да успее да дръпне ръката си, той вече я беше вдигнал в колата. Сачи го погледна доволна. Представете си, мъж, който се държи като прислужничка!

Наистина изпитваше странно чувство от това, че краката й се поклащаха, вместо да са свити под нея.

Едуардс помогна на Таки и Хару да се качат и те се свиха до нея. Колата леко се поклащаше. Не беше стабилна колкото паланкина.

Другият чужденец подвикна нещо и хвана юздите. Потеглиха. Едуардс галопираше отстрани, а охранителите тичаха отзад. С тропот прекосиха моста и завиха по пътя до рова, подскачайки по неравностите. Землистият път беше предвиден за крака, но не и за колела.

Градът преминаваше край очите им с шеметна бързина. Таки и Хару се гушеха една в друга и пискаха. Сачи правеше всичко възможно да запази спокойствие и достойнство, както се полагаше на дама от двора на шогуна. Вестоносците можеха да се движат бързо, войниците — също, но не и дамите, особено дамите на шогуна и най-вече наложницата на шогуна.

Но докато се носеха напред, тя не можеше да се въздържи, да не се разсмее от възбуда. Всеки път при най-малък завой тя политаше на едната или на другата страна. Накрая се вкопчи в Таки и Хару и отчаяно се държеше за тях. Наблюдаваше света от високото си място, а вятърът вееше косите й. Сигурно птиците се чувстват така, когато летят, мислеше си тя. Седнала зад широкия гръб на чужденеца, Сачи виждаше главите на конете, веещите им се гриви и чуваше чаткането на копитата им. Беше сложила широкопола сламена шапка, която да пази лицето й от слънцето, като многократно зави връзките около тила си. Шапката заплашително се клатеше и можеше да хвръкне. Сачи я държеше с едната си ръка, за да е сигурна, че ще остане на мястото си.

После осъзна какво вижда и занемя от ужас. Оттатък водата се виеше голямата стена на рова. Части от нея бяха напълно рухнали, във водата се подаваха гранитни блокове, а в сенките се криеха единствено опърпани фигури с вид на несретници. На една от портите дори имаше порутена колиба. Пътят беше изровен и обрасъл с трева и буренак.

Бързо минаха по един мост.

— Таки — провикна се Сачи над тропота и шума, докато вятърът свистеше в ушите им. — Виж! Погледни там отзад!

Току-що бяха прекосили моста на дамите на шогуна, където бяха стояли с Шиндзаемон в падащия здрач под изгряващата луна, за да се сбогуват.

Оттогава бяха минали шейсет и шест дни, шейсет и шест дълги мъчителни дни. Беше толкова трудно да чака без никаква вест, без никакъв знак, че Шиндзаемон мисли за нея или дори само, че е жив. Опита се да си представи лицето му от онази нощ. Не виждаше нищо друго, освен един силует.

В мислите си се върна в миговете на тяхната близост, когато бяха заедно в планината, когато се сбогуваха на моста. Дори ако той се върнеше, в най-добрия случай можеха да се надяват да продължат тайните им срещи под напора на забранената страст. Тя знаеше много добре, че общото им бъдеще е невъзможно. Не можеха да се оженят. Хората не избираха брачните си партньори — така беше устроен светът.

Ден след ден тя се опираше на спомена за Шиндзаемон. Сега се чудеше дали и той изпитва същото към нея. Ако беше честна със себе си, какво всъщност се беше случило между тях? Нищо друго, освен няколко погледа, един миг, в който бяха погълнати от глупава страст. Колкото повече си мислеше за това, толкова по-безнадеждни й изглеждаха нейните чувства. Но въпреки това не можеше да не копнее за него. С усилие успя да се върне към действителността.

Носеха се по същия път, по който обикновено отиваше за молитва на гроба на Негово величество. Тогава пътуваше с дълга процесия от паланкини, сред които нейният беше най-великолепният, придружавана от охрана, слуги, носачи и придворни дами. Помнеше как от време на време повдигаше бамбуковите щори и гледаше към стените на замъка отвъд рова. След като напуснаха района на замъка, се отклониха от рова към отделените с огромни огради имения на феодалите.

Сега минаваха покрай разрушени стени и порти. Всяко златно листенце, всеки меден герб, всеки бронзов орнамент, показващ величието и богатството на господарите, беше изкъртен. Бяха останали единствено скелетите на дворците. През зейналите отвори в оградите тя виждаше порутени сгради, обрасли в плевели, наподобяващи по-скоро на леговища на лисици и язовци, но не и на място, където са живели хора.

От време на време минаваха край групи мъже с бандитски вид, ту бродещи край пътя, ту наклякали в сенките на някое дърво. Веднъж Едуардс извади своя пистолет. Но продължиха напред без инциденти.

Най-после съзряха пред себе си оживеното шосе. Почувстваха облекчение, когато се оказаха заобиколени от хора след зловещо празните улици на кварталите на феодалите.

— Пътят към Източното море — надвика Едуардс тропота на копитата и човешкия шум. Това беше шосето, което водеше към Кано и Киото. Пътят гъмжеше от хора, бутащи колички, натоварени с постели, храна, сандъци за кимона, куфари, посуда.

Забавиха ход, когато настигнаха една обърнала се количка — багажът от нея се беше разпилял по улицата и в отводнителната канавка. Една жена, за жалост съвсем млада, погледна към Сачи с невиждащи очи. На гърба й беше вързано дете, а друго се държеше за ръкава й, ровеше наоколо и събираше кимоната, изпаднали от денковете в прахта. Дрехите й бяха мръсни и изпокъсани, устата — изкривена от страх и ужас. Но лицето й беше бледо и аристократично. Може би беше прислужница в някое феодално имение или дори в женския дворец. Може би беше жена самурай, чийто съпруг се е сражавал на хълма и не се е върнал у дома.

Сачи забеляза, че в тълпите почти не се виждаха млади мъже. Движеха се семейства, състоящи се от жени, деца и стари хора с бледи и безизразни лица. Като че ли цялото население напускаше прокълнатия град.

Покрай пътя беше пълно с ханове и магазини, някои обковани с дъски, други отворени и предлагащи чай, провизии или подслон. После минаха покрай едно свободно пространство между магазините. Зад сградите просветваше ослепително синя вода. В живота си никога не беше виждала нещо по-широко от река Кисо.

Загледа се в далечината, опитвайки се да види отсрещния бряг, но липсваха мъгляви планини, обрасли с борови гори. Въобще нямаше отсрещен бряг. Водата се простираше без край и изчезваше, сливайки се с небето.

По нея плуваха съдове с всякаква големина и форма — големи лодки, малки лодки, лодки с мачти и големи платна, увиснали безжизнено в жегата. Но всички те се губеха, засенчени от огромен черен плавателен съд, висок колкото планина. Той изпускаше пушек от високи комини, а мачтите му стигаха до небето. По него тичаха хора, а отстрани блестяха оръдия. Имаше и втори такъв съд, малко встрани от брега.

Сачи знаеше какво представляват те. Кораби — същите като черните кораби, докарали чужденците. Беше ги виждала по гравюрите. Но не беше предполагала, че са толкова огромни. Приличаха на плуващи във водата градове.

Таки и Хару зяпаха също като нея с отворени очи и уста. После смутено се усмихнаха. Гледката беше наистина вълнуваща. Но и смущаваща — също както каретата… Сачи никога не си беше представяла, че на света може да има такива неща.

— Не знаеш ли какво е това? Заливът Едо — каза Едуардс, като видя обърнатите им натам лица. — Това е „Фуджияма“ — един от бойните кораби на вашата страна. Онзи зад него е от нашите кораби.

 

 

Къщата на Едуардс се намираше на върха на заобиколен от борове хълм, издигащ се над залива. Сачи очакваше, че той живее на някое необикновено място, но къщата не представляваше нищо особено, беше част от един храмов комплекс. Каретата изтрополи в двора и спря, разпилявайки камъни изпод колелата. Сачи слезе с треперещи нозе. Чувстваше се замаяна от неравния прашен път. За миг се спря, за да се стабилизира, давайки си сметка, че краката й отново стъпват на твърда почва.

Нетърпелива да види Тацуемон, тя се втурна към вратата, после спря, внезапно изплашена от онова, което може да намери.

Наоколо миришеше странно — на болнична стая, на камфор.

Тацуемон лежеше на постеля, подпрян на възглавници; изглеждаше ужасно млад, слаб и уязвим. Главата му беше превързана с широк бял бинт, бинтовани бяха ръцете и краката му. Едната му ръка имаше превръзка през рамо. Поне е на мястото си, помисли си Сачи. Дребното му кръгло лице изглеждаше като восъчно. Очите му изпъкваха над бледите страни.

До него седеше една прислужничка. Тя се поклони и се оттегли.

Тацуемон за миг погледна разсеяно към Сачи, после, познал я, ококори очи. С усилие се поизправи и успя да се поклони.

— Тацу, радвам се да те видя — тихо промълви Сачи.

— Извинете, господарке — изграчи той. — Вие ли… Вие ли сте? Едуардс-доно каза, че са дошли някакви дами. Но не разбрах…

— Голямата сестра те откри — рече Сачи.

Хару беше заела мястото на прислужничката и попиваше потта по челото на Тацуемон с влажна кърпа. Гледаше го радостна.

— Как си? — попита Сачи.

Понечи да хване ръката му, но се спря. Той вече не беше срамежливото хубаво момче от преди няколко месеца. Беше пораснал. Челото и страните му изглеждаха напукани и още по-черни от слънцето, а когато я погледна, в очите му откри пустота. Стори й се като отнесен, сякаш не можеше да спре виденията, които предпочиташе да забрави.

— Добре — отвърна кратко като войник. За миг младежът се озова не в хладната стая, а на подгизнало от дъжда бойно поле, където рапортуваше на командващия офицер: „Ще се изправя на крака много скоро. Трябва да… се върна на фронта“.

Сачи се чудеше къде е бил, какво е правил, какво е видял. При последната им среща той беше момче, следваше послушно навсякъде Тораноске, своя красив господар. Откакто познаваше Шиндзаемон, този мъж говореше само за война, за славата на войната, за славата на смъртта. Тя също беше съблазнена от нея, беше увлечена от неговия плам. Но сега, след като видя мъртвите тела!? Войната съвсем не й се струваше славна, каквото и да говореха мъжете. Войната представляваше кланица.

— Но защо ходихте там? — попита Тацуемон, сякаш току-що му е хрумнало колко странно е тези дами, които за последно беше видял в далечното Кисо, да обикалят бойното поле в Едо.

— Заради снарядите — отвърна Сачи. — Те се чуваха из целия град. Като гръмотевици. Просто не можех да върша нищо. Там имаше много жени, които гледаха дали няма някой жив, който има нужда от помощ.

— Едуардс-доно ми каза — измърмори след малко младежът, — че южняците са превзели хълма и са разрушили храмовете. — Той се взираше болезнено в някаква неизвестна празнота. — Тези южняци са страхливци — изведнъж рече той. — Не се бият лице в лице като мъже. Крият се зад оръдията. Половин ден ни обстрелваха от долината. Дори не ги виждахме. Шумът беше ужасен. А свистенето на снарядите във въздуха — протяжно като… викове на духове. Човек не знаеше къде ще паднат. Имаше снаряди, които се забиваха в земята и експлодираха, изкопавайки огромни кратери — мятаха във въздуха кал, пръст и части от хора. Във въздуха хвърчаха ръце, длани, ходила, крака, черва, парчета от кости… Мъже, разкъсани на части. Това не е начин да умре един мъж. Как да се сражаваш с враг, който се бие по този начин?

Давех се от дима и мириса, ужасния мирис на кръв, мозък и човешки вътрешности. Когато убивах хора в Киото, това не ме притесняваше. Те просто бяха врагове. Аз бях горд. Но сега умираха нашите хора.

Криехме се под дърветата, опитвахме се да стоим встрани, да не стъпваме по мъртви или умиращи хора, усещайки как телата им се размазват под краката ни. И виковете на хората. Човек винаги се надява, че като дойде неговият ред, ще умре като самурай, в мълчание. Но не при всички ставаше така.

Валеше дъжд — продължи той. — Бяхме мокри до кости. Непрекъснато се подхлъзвахме. Тичахме насам-натам, опитвайки се да избегнем снарядите.

Гласът му секна. Сачи видя, че по челото му е избила пот.

— Следобед обстрелването спря. Ние слязохме до Черната порта.

— Ти…? — прошепна Таки. И трите поглъщаха думите му.

— Аз, Тора и Шин. И тримата успяхме да минем. И Ген — Гендзабуро, — наш приятел от Киото. Шин беше се срещал пак с него в Кисо.

— Знам — прошепна Сачи.

— Хората при Черната порта имаха нужда от подкрепление. Южняците биеха с оръдията си и там. Бяха решили да ни изтребят всичките. Ние просто стреляхме и стреляхме — прикляквахме, за да заредим, и се изправяхме, за да стреляме, както бяхме обучени. Поне не трябваше да се бием с невидим враг. Оглушах от гърмежите на моята пушка, а в устата си имах само барут.

Той затвори очи и се намръщи.

— Удържахме Черната порта — такава беше заповедта. Ние, четиримата, не се разделяхме. Когато минаваха през редиците ни, ние приклякахме зад скалите и ги ликвидирахме.

— С мечове ли? — попита Таки. Тя го гледаше с блеснали очи, сякаш мечтаеше да е била там, за да се сражава редом с тях; като че ли той й напомни за живота на пътя.

— Ние имахме пушки, френски пушки. Бяхме се обучавали доста — стрелба по мишена, зареждане и бърз огън. Тора беше съвършен. Можеше да улучи всичко. Един мъж напредваше към него, а той го улучи право в лицето. Шин крещеше като побъркан, стреляше и мушкаше със своя щик. Половината южняци побягнаха, щом го видяха. Видях как повали десет души. Не, по-скоро двайсет. Щяхте да се гордеете с него.

Момчето гледаше някъде в далечината. Сачи се усмихна. За миг си представи Шиндзаемон как се бие по своя отчаян начин, без капка страх.

— Ген също беше страшен. Повали доста врагове. Да, ние използвахме нашите пистолети. Но трябваше да спираме, за да зареждаме с куршуми. Врагът бе въоръжен с пушки, които не спираха да стрелят. Все едно валеше дъжд от куршуми. После ни атакуваха, цели орди. Убиехме ли един, връхлиташе друг. Не спираха да прииждат. Изтикваха ни все по-нагоре и по-нагоре по хълма. Някъде по пътя Ген се изгуби от очите ни. Не знам какво се случи с него.

Сачи мълчеше. Нямаше сили да му каже, че той е мъртъв.

— Накрая ни избутаха на върха. Струва ми се, че тогава… ме улучиха.

Лицето му се сви.

— Добре се бихме — промълви той. — Славна битка. Но аз… аз бях безполезен. Подведох другарите си и моя господар. Срам ме е. Трябваше да умра като всички останали.

Като всички останали… За миг дъхът на Сачи секна. Жегата и теснотията сякаш я натиснаха. Тя се опита да продума, без гласът й да трепери.

— Искаш да кажеш, че… Тораноске и Шиндзаемон…

— Те бяха там, когато… Ние бяхме заедно — промълви той безпомощно. — Не знам какво стана с тях.

Значи все още имаше надежда. Гърлото й беше сухо, не можеше да говори.

— Вие видяхте ли ги? — попита той. — Когато намерихте мен — те не бяха ли също там?

— Не бяха там — прошепна Сачи. Не знаеше какво да каже — не искаше той да си помисли, че са си тръгнали и са го оставили на бойното поле да умре сам. Но също така не искаше той да си помисли, че те са мъртви.

— Може би са отишли да търсят помощ? — плахо попита тя.

— Помощ ли? — тъжно се усмихна той. — Помислили са, че съм свършил. Беше касапница.

— Ние ги търсихме — обади се Таки. — Претърсихме цялото бойно поле.

— Сигурно са живи — рече Сачи с треперещ глас. Трябваше да убеждава себе си толкова, колкото и него. Тя пое дъх и продължи уверено: — Знам, че е така.

Той кимна.

— Така е — тихо промълви. — Така е станало. Тръгнали са на север. Ние си повтаряхме, че ако оцелеем, ще тръгнем на север. Аз трябва да стигна там. Трябва да се присъединя към тях.

Сачи затвори очи. Върна се пак на моста. Почувства да я прегръщат ръцете на Шиндзаемон, видя как я гледа с блеснали очи.

Жизнен човек като него не би могъл да е мъртъв. А ако той беше жив… тя трябваше да получи вест от него. Трябваше да му каже къде е, така че когато той се върне…

Сачи погледна Тацуемон, наведе се и допря устни до ухото му.

— Когато намериш другарите си, нали ще…? — прошепна тя.

Очите им се срещнаха. Той кимна.

Тя се огледа за хартия и четка и помоли Таки да й приготви малко мастило. За миг се замисли. Онези стихове от поета Тейка, написани много преди началото на ерата Токугава, в които се говореше за това да си с някого и да те плаши приближаването на зората, защото знаеш, че бъдещето най-вероятно крие само мъка — те изразяваха чудесно нейните чувства. С красив грациозен почерк тя написа първите три стиха:

От много време знам,

че срещата означава само раздяла.

Шиндзаемон знаеше края:

Въпреки това на теб се обрекох,

забравила за идващото утро.

Прибави и една бележка: „В имението Шимидзу… чакам“.

Погледа написаното, увери се, че всеки щрих е хубав, духна и изчака мастилото да изсъхне. После нави листа и отвън написа името на Шиндзаемон. Мушна го в ръката на Тацуемон и притисна пръстите му.

— Не забравяй — прошепна тя.

III

Едуардс ги повика на чай. Беше клекнал на пода, дългите му крака стояха сгънати от двете му страни като на щурец. Тялото му изглеждаше толкова ръбесто — само лакти и колене. В сравнение с него, тялото на Сачи беше събрано и закръглено. Той се наведе и взе чаша от подноса в ръцете на прислугата. Сачи погледна огромните му бледи ръце с широки пръсти и червеникави косъмчета по тях. Порцелановата чаена чашка изглеждаше в шепата му още по-малка и крехка.

Докато отпиваше, Сачи любопитно оглеждаше екзотичната къща на чужденеца. Тя имаше татами по подовете и плъзгащи се врати и прозорци като всяка друга, но беше пълна със странни предмети — нещо като изправени ракли и толкова висока маса, че само гигант би могъл да пише върху нея. В нишата се виждаше снимка на жена, отпечатана върху дебела, мазна материя. Тя имаше пълни бузи и големи кръгли очи като Едуардовите и нещо лъскаво и металическо на главата като знак върху самурайски шлем. Беше облечена в широка рокля, по-пищна от кимоно на куртизанка, но ръцете и раменете й бяха голи. Сачи щеше да попита дали не е куртизанка, когато Едуардс видя, че я гледа, и рече:

— Това е кралицата на моята страна — кралица Виктория.

Сачи въздъхна облекчена, че не каза нищо. Каква странна страна — да я управлява полугола жена. Долови мирис на нещо уханно и пикантно, доста различно от слабите миризми, на които беше свикнала, на фона на мириса на влага. Къщата беше пълна с тайнствени чуждоземски аромати. Това я караше да изпитва смесица от очарование и отвращение. Съжаляваше, че Тацуемон трябва да стои на такова място, но и му завиждаше. Освен това от Едуардс се носеше миризма — острият мирис на неговото тяло, резултат на месото, което ядеше. Отначало й се стори отблъскващ, но сега като че ли й харесваше. В този мирис се усещаше нещо неопитомено.

— Мога ли да попитам…? — обади се Хару, премествайки се напред на коленете си.

Малките й дръпнати очи бяха широко отворени, а кръглото й лице преливаше от любопитство. Сачи се помоли да не попита нещо скандално. И в най-тежките моменти Хару не губеше земното си чувство за хумор, нито вкуса си към странни истории. Сачи помнеше времето — като съвсем млада — в деня, когато отиде при Негово величество, как Хару й разказа за праха от изсушен гущер и как, ако ядеш от него, помагал на желанието; а също и смешните й разкази за пънчетата на гъбите.

— Във вашата страна… — започна Хару, поставяйки ту едната, ту другата си ръка върху устата, вперила очи в пода, — вярно ли е, че имате железни чудовища, които се движат по-бързо от коне? Чух, че те изминавали за един ден толкова, колкото човек за цяла седмица.

Сачи погледна към Тацуемон. Той се беше отпуснал немощно, но слушаше. Може би някоя глупост щеше да го развесели и разсее от мрачните му мисли. Сачи се усмихна и поклати глава.

— Железни чудовища, как ли не?! Какви ги говориш, сестро!

— Но корабите, които видяхме в залива — те бяха железни чудовища — не се разколеба Таки. — Може би има железни чудовища, които се движат и по сушата.

Жените гледаха Едуардс. Той се взираше в Хару, сбърчил бледите си вежди в недоумяваща физиономия. После отметна назад глава и се разсмя, оголвайки зъбите си.

— Вярно е — рече той. — Откъде, за Бога, научи това, мадам Харуко?

— Видях едно — отвърна Хару. Тя се изчерви толкова силно, че дори ръцете й пламнаха, Хару ги свали в скута си и се огледа. По устните й се появи предизвикателна усмивка.

— Видяла си едно? — Сачи и Таки я гледаха учудени. Кръглите очи на Едуардс станаха още по-кръгли, а на устата му се появи усмивка.

— Да — рече Хару, кимайки. Тя се огледа, за да види дали Тацуемон слуша, после замълча, за да могат всички да осмислят чутото.

— Разкажи ни, сестро — помоли я Сачи.

По лицето на Хару премина сянка — явно връщането в миналото й причиняваше болка. Тя въздъхна дълбоко.

— Никога няма да го забравя — тихо заговори тя. — Това стана, когато чужденците дойдоха за първи път, преди четиринайсет години. Дойдоха в замъка. Стана точно след смъртта на стария шогун Иейоши. Господарят Иесада беше новият шогун.

Преди четиринайсет години, помисли си Сачи; четири години след като тя е била родена, след като майка й… изчезва.

— Ние, жените, умирахме да видим чужденците — продължи Хару. — Разбира се, не ни се позволяваше да влизаме в мъжкия дворец, но чужденците бяха отведени в големия двор на средния дворец. Ние се настанихме зад решетките, за да гледаме. Тогава за първи път видях чужденци.

Тя погледна към Едуардс. На бузите й се появиха трапчинки.

— Решихме, че изглеждат ужасяващо — рече тя, усмихвайки се смутено. — Радвахме се, че те не ни виждат, въпреки че гледаха в нашата посока. Мисля, че те се досещаха за нашето присъствие, нищо че бяхме тихи като мишки. Тогава съгледахме желязното чудовище. Бяха го докарали, за да го види Негово величество. Не сте виждали толкова огромно нещо.

Беше черно и лъскаво като гигантски ствол на дърво, легнал на земята. Беше направено от желязо.

Чу се шумолене. Тацуемон беше седнал на възглавниците си, приведен напред с блеснали очи. Взираше се в Хару, сякаш не искаше да пропусне нито дума.

— Какъв шум вдигаше! Като хъркане на старица. Това си казахме. Изпускаше дим колкото хиляда сигнални огньове или… или като комин на грънчарска пещ, или на ковачница. Или като корабите, които видяхме в залива.

— Като оръдие? — обади се неочаквано Тацуемон. — Толкова ли много пушек? И гърмеше по същия начин?

— Не пушек, а пара — каза Едуардс. — Наричаме я „парна машина“. Чух за нея. Първата американска делегация я докарала като подарък за шогуна. Не че той би могъл да я използва. Чухме, че шогунът бил като затворник в този ваш дворец. — Той ги погледна строго. Сачи отмести очи.

— Движеше се върху метални релси и обикаляше в кръг — продължи Хару. — Някои от старши съветниците се повозиха. Беше нещо невиждано — важните служители в развети роби да се въртят и въртят. Вкопчили се от страх за живота си, а в същото време се опитваха да изглеждат достолепно. — Тя закри устата си с шепи и се разсмя.

— Било е модел, като детска играчка — обади се Едуардс. — Истинските парни машини са много по-големи. Има ги навсякъде в нашата страна. Теглят големи метални сандъци, много по-големи от паланкините или куфарите, пълни са със стоки и хора, стотици хора.

Жените го гледаха с ококорени очи. Не можеха да си представят толкова различен свят от техния. Но все пак бяха видели корабите, бяха чули оръдията, бяха пътували с каретата на колела. Можеха да разберат, че на света съществуват неща, за които въобще не са чували.

— Много скоро и тук ще има такава, обещавам. Вероятно няколко. Вие решихте, че моята карета се движи бързо. Парните машини са много по-бързи. С такава може да се измине целият Вътрешен планински път само за един ден.

Сачи се вгледа в малките си бели ръце, поставени една върху друга върху кимоното. Не можеше да си представи, че ще иска да се движи толкова бързо, без да спира за прочутите гледки. Нали смисълът беше в пътешествието? Хората за това пътуваха.

— Наистина ли? — усмихна му се тя. — Но вие забравяте за планините. Май трябва да сте гадател. — Тя не можа да не го подразни. — Но нямате вълшебна пръчица, не изричате вълшебни думи, дори не сте огледали нашите лица и ръце, нито пък искате заплащане. И все пак твърдите, че можете да виждате бъдещето.

Едуардс й се усмихна широко.

— Може и да мога — игриво рече той. — Прогресът не може да бъде спрян, той ще дойде каквото и да става. И ще ви кажа още нещо — вече пристигна един инженер от моята страна, за да построи… Когато видите сигнални огньове по върховете, разбирате, че има пожар или че ви напада войска. Е, това е същото. За предаване на съобщение на дълго разстояние. Но много по-точно. Изчуквате едно съобщение тук, в Едо, и някой например в Осака го получава незабавно. В същия момент.

— Прилича на черна магия — неодобрително се обади Таки.

Сачи сви устни. Беше чувала разни истории за чужденци, които правели черна магия, но не им беше обръщала особено внимание. Това, за което говореше Едуардс обаче, наистина звучеше зловещо. Тя можеше да си представи желязно чудовище. То имаше нещо общо с големите кораби и оръдейния огън, който беше чула със собствените си уши. Но да се изпращат съобщения, които не са изказани на глас или написани на хартия…

— Но защо? — попита тя. — Ние вече имаме „летящи крака“. Можем да пратим съобщение от Едо до Киото за три дни по вестоносец или за ден с кон. Защо ни е да го пращаме по-бързо?

Тук се обади Тацуемон:

— Това е като с пушките и мечовете.

Всички се обърнаха към него. Страните му бяха поруменели, а очите му отново блестяха.

— С мечове побеждава най-добрият. Но с пушки — някой може да те застреля, а ти така и да не видиш лицето му. Убиваш човек, а въобще не го познаваш. В това няма слава. Когато виждаш лицето, поне ще разбереш, че си го убил. Но побеждават тези, които се бият с пушки. Значи трябва да имаме пушки, за да си осигурим победата. Хубави пушки. Английски. И щом те разполагат с това, което описва Едуардс-доно — с магически съобщения, — ние също трябва да го имаме. Искам да видя нещата, за които говорите. Искам да се возя на желязно чудовище. Искам го повече от всичко.

— Ще стане — рече Едуардс. — Магическите съобщения ще дойдат идната година. А след тях и желязното чудовище. Каквото и да стане с войната, вие ще имате желязно чудовище.

IV

Всеки ден Сачи отиваше на парапета и гледаше към почернелия от огъня пейзаж и далечния хълм, забелязваше, че ден след ден нищо не се променя. В миналото след пожар хората излизаха веднага, поправяха разрушеното и започваха да строят наново къщите. Над града тегнеше ужасна летаргия. Сачи се боеше, че скоро Едо ще бъде превзет от плевели и тресавища, докато не остане и следа от него.

Изолирана в разкоша на имението на хълма, тя имаше чувството, че животът на големия град е изтекъл заедно с кръвта на неговите воини. Нейният собствен живот също се беше свил до размерите на четирите стени, които я обграждаха. Сачи и Таки спяха заедно. Останалите придворни дами и дори невидимите прислужнички, които винаги се намираха на разположение в задните стаи, сега бяха изчезнали. Хару се грижеше за принцесата и за готвенето.

От време на време чуваха гласове от далечния край на имението, но въпреки това то като че ли беше населено с духове.

Всеки ден Сачи се чудеше какво ще им донесе следващият ден. Парите и провизиите им нямаше да траят вечно. Когато можеха — когато Едуардс пращаше каретата, — му отиваха на гости.

Едуардс беше пълен с истории за странните страни, които беше посещавал, и за собствената си страна, където жените от добри семейства не прекарвали целия си живот вкъщи. Сачи тайно се плашеше от мига, когато Тацуемон ще се възстанови напълно и те повече няма да имат повод да гостуват там.

Няколко дни по-късно Хару дойде с вест: Нейно височество искаше оттеглилата се Шоко-ин да отиде при нея веднага.

Откакто бяха дошли в имението Шимидзу, принцесата не излизаше от покоите си. Изглежда, чувстваше, че за всичко случващо се е виновна тя, като че ли нейната студенина към Негово величество беше причината за цялото бедствие.

Сачи много искаше да я види. От свитата с три хиляди жени на Негово величество бяха останали само четирите. Поради усамотението на принцесата цялата отговорност за поддържането на домакинството лежеше върху крехките рамене на Сачи. Но Сачи също беше мнителна. Тя се чудеше защо Нейно височество я вика точно в този момент.

От стаите на принцесата се носеше дим от тамян — сандалово дърво, карамфил, канела, джинджифил, амбър. Това беше тъмен, свещен, наситен аромат, обвит с тайнственост и страх. Той изпълваше тъмните сенки и богатата мебелировка на храмовете, проблясващото злато на олтара, напевите на свещениците, биенето на тъпаните, вековния пиетет на милиони и милиони поклонници и дима на погребалната клада. Вдъхвайки този аромат, духът на Сачи се успокои и мислите й се насочиха към бъдещия свят. Дочу молитвен шепот. Изчака малко и плъзна встрани вратата.

Принцесата беше превърнала стаята си в олтар. Надгробната плоча на Негово величество беше поставена върху олтара с дарове пред нея и свещи, горящи с висок жълт пламък. Отпред коленичеше дребна фигура с броеница в ръце.

Сачи коленичи до нея. Очите й се спряха върху дагеротипа с нежното младо лице на Негово величество. За миг тя се върна в женския дворец, в стаята със златни паравани, осветена от огромни свещи, с тълпи от слугини, шляещи се в сенките. Женски гласове, говор и смях преминаваха през покритите със златни листа стени и през боядисаните тавани с резбовани жерави и костенурки, пауни и дракони. Подплатените поли на кимоната шумоляха, носейки се по татамито. Всичко блестеше от злато — дрехите върху лакираните закачалки, редиците от тесни рафтове, козметичните кутии, порцелановите сервизи за чай. Тя помнеше маските, пиесите и танците. И първия път, когато видя Негово величество. Беше чула смеха му, беше надникнала през решетката да го види как седи на коня си със сокол върху китката, наобиколен от царедворци. Тогава тя беше още дете, току-що дошло в двореца, прислужница от най-нисък ранг, все още говореща със селски акцент. Възхищаваше му се отдалече, че е толкова слаб, млад и красив. После си спомни за нощта, когато бяха легнали заедно — копринените чаршафи, топлината на неговото тяло, бледите му гърди и дяволитата усмивка. Сега Сачи беше знатна дама и самурай, но въпреки това преглътна с усилие, за да спре потеклите по страните й сълзи.

Имаше още един спомен, свързан с предишния. За момент тя се изплаши, че принцесата би могла да прочете мислите й и да види образа на Шиндзаемон, светещ там.

Принцесата обаче като че ли вече не беше част от този свят. Под коприненото лятно кимоно тя изглеждаше крехка и слаба като тръстика. Сачи видя сините вени и фините кости през прозрачната кожа на ръцете й; очите й бяха големи и озарени, сякаш вече виждаха бъдещия свят. Каквито и удари да й нанасяше съдбата, тя беше с благородническа кръв. Беше сестра на покойния император. Никой не можеше да й го отнеме.

— Това бяха щастливи дни — промълви принцесата. Сачи отдавна не беше чувала този тънък, почти птичи глас. — Радвам се да те видя. Ти цъфтиш като утринна зора. А аз гасна.

Сачи беше навела очи към татамито и слушаше почтително.

— Чу оръдията, нали? — продължи принцесата. — Знаеш, че последните привърженици на Токугава — отрядите на бунтовниците — бяха разбити и прогонени от Едо. Сега има ново правителство, управляващо в името на Негова светлост императора, моя племенник. — Тя се изсмя горчиво. — Те ми пратиха известие за своите намерения. Дори жалкият живот, който водим тук, трябва да приключи. Кланът Токугава трябва да бъде наказан. Издръжката за нас и нашата прислуга ще бъде спряна и ще бъдем прогонени от Едо. Трябва да отидем в Суруга при оттеглилия се шогун, господарят в изгнание Иошинобу.

Сачи се намръщи, опитвайки се да осъзнае думите на принцесата. Без своята издръжка те щяха да бъдат разорени. Щеше да им се наложи или да си изкарват по някакъв начин хляба, или да умрат. Най-страшното беше, че ги очакваше изгнание в Суруга. Звучеше й като края на света. После тя осъзна всички последици от тази присъда. Ако… когато… Шиндзаемон тръгнеше да я търси, при положение че Тацуемон успееше да го открие, щеше да дойде в имението Шимидзу. Дори Тацуемон да не го видеше, Шиндзаемон щеше да знае, че тя е някъде в Едо. Но отидеше ли в Суруга, повече никога нямаше да го види. Нито пък баща си. Забеляза, че принцесата мълчи. В миналото тя придружаваше лошите новини с вайкане и стонове — сега излъчваше почти неземно спокойствие. Може би месеците, прекарани в молитви и медитация, я бяха довели до такъв вътрешен мир, че се беше извисила над земните проблеми.

— Дванайсет хиляди домакинства ще трябва да се преместят — каза принцесата с блеснали от гняв очи. — Сто хиляди души. Правителството ни даде един месец да си стегнем багажа. Когато заминем, градът ще остане празен. Това правителство иска да разруши Едо и всичко, което символизира той.

Сачи си знаеше задълженията, знаеше какво трябва да каже:

— Аз ще изпълня желанието на Ваше височество. Готова съм да напусна Едо, когато пожелаете.

В същия миг обаче почувства силна решителност — щеше да остане в Едо каквото и да се случи. Дори ако трябваше да се крие — все едно й беше. Нямаше да напусне принудително, за да бъде пратена на някакво неизвестно далечно място.

Настъпи дълго мълчание. Принцесата я гледаше, като че искаше да запечата в паметта си лицето й. Сачи си помисли дали то не издава бунтовническото й намерение.

— Ти си ми като сестра — промълви принцесата. — Моята малка сестра. Никога няма да забравя мига, когато те видях за първи път в селото. Обикновено селяните не ми правят впечатление. Но ти ме погледна с големите си очи, толкова ясни, любопитни и живи, и аз почувствах, че въобще не се страхуваш. И това твое лице — толкова приличащо на моето.

Принцесата се стегна. Малките й устни се извиха в усмивка.

— Когато се омъжих в семейство Токугава, аз се заклех да споделя тяхната съдба — спокойно продължи тя. — Светът се промени, но аз не съм част от него. И никога няма да мога да бъда. Но ти си друга. Ти донесе на всички ни слънчева светлина. Дори на Негово величество в краткия му живот — ти го направи щастлив. Винаги си изпълнявала своя дълг. Сега те освобождавам. Отменям всички задължения, които някога си имала към мен. Ако искаш да не се подчиниш на декрета, решението е твое. Сигурна съм, че ще намериш начин да останеш тук, в Едо. Що се отнася до мен, аз с готовност ще замина в изгнание.

Сачи стоеше на колене с ръце върху татамито. Вдигна поглед към принцесата, а по лицето й затекоха сълзи. Съдбите им бяха свързани от толкова дълго време.

— Може никога да не се видим отново — промълви принцеса Кадзу. — Макар да бях принудена да напусна Киото и моето семейство, ти ми беше като сестра. Никога няма да те забравя.

I

Лятото отиваше към края си. Беше хладно и влажно — задаваше се първият есенен тайфун — и Сачи усещаше ужасно безпокойство. Всеки момент очакваше да чуе тропот от тежките крака на войниците, пратени със заповед да ги прогонят. Но дните минаваха и нищо не се случваше. Понякога си мислеше дали принцесата не е сбъркала, дали въобще е имало такъв декрет, а ако е имало, дали някой възнамеряваше да го изпълнява изобщо.

Но всеки път, когато тръгваха на поредното си посещение при Едуардс, виждаха, че пътят към Източното море е пълен с бежанци. Те представляваха огромна тълпа хора със сиви, отчаяни лица, влачещи се напред, настъпващи се по петите, теглещи колички с покъщнина. Тези хора, мислеше си тъжно Сачи, някога са били служители, чиновници, охранители, писари, началници в един или друг отдел, заместник-министри и заместници на заместник-министрите, придворни дами, прислужнички, готвачки. Всички са били на служба в един или друг клон на фамилията Токугава. Никой от тях не беше направил нещо повече или нещо по-малко от това, което се очаква от верния служител. Сега те бяха предатели, прогонени от единствения дом, който някога са имали, обречени на вечен позор, изгнание и бедност.

Сачи знаеше, че тя и неголямото й домакинство едва ли вечно ще могат да избягват декрета. В недалечно бъдеще и тях щеше да ги сполети съдбата на тези безименни бежанци от пътя към Източното море.

Тъкмо когато Сачи си мислеше, че нещата не могат да станат по-лоши, дойде Хару и й съобщи, че килерът с провизии е почти празен. Ориз, мисо, сол, зеленчуци, дърва за горене, масло за лампите — почти всичко беше свършило.

През цялото време, докато живееше в женския дворец, Сачи разполагаше с всичко, което би могла да поиска. Метри плат, красиви кимона, всякаква козметика, игри, музикалните инструменти — ако нещо й липсваше, трябваше само да плесне с ръце и то пристигаше. А храната беше в изобилие. Дори и в селото винаги се намираше храна; отглеждаха си я сами. Но сега… Обзе я страх, когато си помисли, че полето е превзето от плевели. Градинарите, които се грижеха за зеленчуковите градини, сигурно бяха изчезнали заедно с всички останали.

— Значи… значи нямаме никакви пари, така ли?

В миналото дори не й се налагаше да мисли за пари.

— Имаме пари, господарке — с лек укор в гласа рече Хару. — С тази сума може спокойно да преживеем. Мислиш ли, че баща ти ще те остави да гладуваш? Защо според теб никой не е дошъл да ни атакува? Той те защитава, а и нас покрай теб. Грижи се да имаме пари.

Сачи я погледна изненадано. Тя не беше виждала Дайске от месеци, откакто бяха напуснали замъка. Дори след битката, когато в града цареше хаос, той не я беше потърсил, за да я окуражи или да се увери, че е жива и здрава. За нея той не беше добър баща.

И все пак тя се чудеше защо продължаваха да живеят толкова безгрижно. Във време, когато всички къщи на рода Токугава и техните съюзници биваха разрушавани или реквизирани от южняците, при тях не бяха разквартирувани никакви войници, нито им беше заповядано да напуснат. Значи все пак той се грижеше за тях от разстояние.

— Трябва да информираме търговците на ориз — рече тя. — Защо няма доставка?

Още докато го казваше, се досети за отговора. Не можеха да информират никого. Нямаха никакви прислужници.

— Те вече не идват — тихо рече Хару.

Сачи я огледа внимателно. Пълното й лице беше отслабнало и под очите й личаха тъмни сенки. Не се беше хранила достатъчно; беше заделяла половината от храната си, за да я дава на Сачи. При мисълта за тази преданост очите на Сачи се насълзиха.

— Искам да помоля за разрешение да отида в града — добави Хару. — Трябва да намеря нов снабдител.

Сачи присви очи.

— И ще носиш пари?

— Разбира се.

— Но в града цари хаос. Трябва да отидем и трите.

— Много е опасно, господарке — възрази Хару. — Ти остани тук, в имението. Ще отидем ние с Таки. Не е редно знатни дами да бродят по улиците или по местата, където живеят обикновените хора.

Но на Сачи й беше омръзнало да се крие. Тя се задушаваше в тези огромни празни пространства, в тези празни тихи стаи, в цялата тази тъга и самота. Жадуваше за живот и хора.

— Три е по-безопасно от две — каза с тон, който не търпеше възражения.

Преоблече се в обикновени градски дрехи, сложи си подплатено палто в безличен кафяв цвят. Познатият допир на грубия памук върху кожата й беше почти приятен. В кварталите, населени с граждани, и най-малкият намек за коприна щеше да е покана за обир. Хару напълни една кесия със златни монети и я мушна в деколтето на своето кимоно, стягайки отгоре обито. Въпреки това издутината личеше.

В обраслото с острица поле вятърът бе силен. Жените си проправяха път през гъстата трева и папрат, за да стигнат до портата. Сачи с тревога забеляза, че дори мостът е започнал да се руши. За да стигнат до градските квартали, трябваше да минат през опожареното поле между имението и хълма, в обратната посока на пътя, по който стигаха до къщата на Едуардс. Едри черни гарвани кръжаха над запустелите улици и кацаха по останките от сградите, като гледаха трите жени със стъклените си жълти очи. Острият им грак отекваше над руините, придавайки на мястото още по-запустял вид. Хълмът се издигаше на хоризонта тих и безлюден. Идваха в тази част на града за първи път след деня на битката.

Жените запретнаха полите на кимоната си и крачеха колкото се може по-бързо на дървените си сандали, напрегнали докрай сетивата си.

Крачеха мълчаливо, когато видяха пред себе си тълпа дрипави хора, промъкващи се в сенките. Щом ги забелязаха, мъжете изскочиха на пътя и го преградиха. Бяха десет или дванайсет безразсъдни, подобни на гарвани, типове. Размахваха тояги, пръти и парчета дърво, които по всичко личеше, че бяха откъртени от разрушения дворец на някой феодал.

Хару обгърна с ръце своето оби. Този път жените бяха сами. Нямаше го Шиндзаемон, който да ги защити, нито Едуардс или някой като тях, който изведнъж да се появи на това пусто място.

Един от мъжете пристъпи напред и се изправи пред лицето на Сачи. Миришеше толкова лошо, че й се повдигна; явно не се беше мил от много време. Имаше тясно криво лице, коса, вързана на темето в мазно кокче, и налудничави очи. Той се захили. Половината му зъби липсваха, а останалите представляваха почернели остатъци от зъби.

— Сами ли сте, знатни дами? — промърмори мъжът. Изглежда, градските им одежди не бяха кой знае какво прикритие, но натрапниците явно бяха твърде невежи, за да разберат колко ценна беше самата Сачи. — Дайте парите и ще ви пуснем да си вървите!

Сачи се огледа. Един от мъжете беше сграбчил Хару за ръцете и се опитваше да ги разтвори. Хару стоеше като добре възпитана благородна дама, леко навела глава, с обърнати навътре пръсти на краката. Лицето й беше безизразно. Мъжът я разтърсваше. Той тръгна напред и я удари. Нейното изражение не се промени. Тя се извъртя, без да разтваря ръцете си, изчака го да загуби равновесие и направи едно малко движение, което дори Сачи едва забеляза. Сачи се усмихна доволно. Тя беше забравила какъв отличен боец е Хару. Мъжът се олюля от спъването, политна и падна на земята.

На останалите мъже устата им увиснаха. Зяпаха падналия си другар, после се обърнаха гневно към трите жени.

Те ги обградиха. Вонята беше непоносима.

— Нямаме нищо ценно — тихо каза Сачи. — Моля, пуснете ни да минем! Не искаме неприятности.

Тя сложи ръка на дръжката на камата си. Трите жени стояха с гръб една към друга. Хару притискаше ръцете си върху обито.

— Вие сте знатни дами, с маниер и грация — подметна първият. Пръски жълта слюнка излетяха от беззъбата му уста. Сачи обърна лице. — Но от това няма да имате полза сега. Ще ви вземем парите, а и вас самите. Нали, момчета?

Сачи ги огледа, преценявайки рисковете. Грубата сила беше на тяхна страна, но те нямаха идея как да се бият. Ако не бяха толкова невежи, нямаше да се осмелят да нападнат жени от двореца. Тя, Таки и Хару не носеха своите алебарди, а мъжете имаха тояги, но тя виждаше, че мъжете нямаха никаква идея каква поза да заемат. Щеше да е лесно със силата на техните собствени движения да ги накарат да изгубят равновесие. И все пак те бяха доста на брой, бяха безразсъдни като изгладнели кучета.

Мъжът й препречи пътя. Тя се опита да мине покрай него вляво, после вдясно, но той упорито стоеше на пътя й.

Виейки като глутница вълци, мъжете размахаха тояги и тръгнаха да нападат. С периферното си зрение Сачи видя как две тояги профучават във въздуха към главата й. Тя избягна едната, хвана я и я изви с рязко движение на китката си.

Чу се как един от мъжете се строполи на земята. Успя точно навреме да се дръпне от пътя на втората тояга — вторият мъж се олюля. Той политна неуверено към нея, после се спъна и се стовари тежко на земята.

Заплаши я трета тояга, тя я изтръгна от ръцете на мъжа, завъртя я така, че той се стовари върху една ограда и остана да лежи там. Не беше алебарда, но не отстъпваше на тренировъчната тояга. Тя се въртеше и въртеше, удряйки глави, гърди и колене. После незнайно откъде я застигна един удар. Беше улучена в гърдите и падна, останала без дъх. Опитваше се да поеме въздух, когато двама души се хвърлиха отгоре й и я задържаха, натискайки ръцете й толкова силно, че я достраша да не пукнат ребрата й.

— Тази я държим — чу се глас. — Парите са у другата. Хванете нея!

Сачи се въртеше и дърпаше, опитвайки да се освободи. Успя да извие едната си ръка така, че да хване камата. С едно движение издърпа ръката, стискаща камата, и замахна. Чу как Хару пищи: „Никога! Махни се от мен!“. Ръката на Сачи замахна сякаш сама. Преди да разбере какво става, мъжът падна по гръб, крещейки, притиснал ръце върху лицето си.

Сачи скочи на крака. Дрехите на Хару бяха разкъсани, а лицето й изподрано. Обито й беше развързано, но тя продължаваше да държи ръцете си на корема и отблъскваше мъжете с крака и рамене. Сачи се обърна и в същия миг един от мъжете нападна Хару откъм гърба. Тя залитна напред и за миг разтвори ръце. Мъжът сграбчи кесийката и удари на бяг. Без да се замисли, Сачи хвърли камата. Тя се превъртя във въздуха и потъна до дръжката в гърба на мъжа. Той падна и не издаде нито звук. Сачи прескочи падналите тела, вдигна кесията и измъкна камата си. На земята лежаха няколко души, закрили лица с ръце, през които извираше кръв. Таки бършеше фуркета в полите на кимоното си.

В задния край на групата някои от мъжете още стояха и мигаха като подплашени зайци. Сачи се обърна към тях и те се пръснаха като хлебарки. Задъхана, тя подаде кесията на Хару, която я мушна обратно в кимоното си и внимателно завърза обито. Трите жени мълчаливо оправиха косите си, изгладиха полите на кимоната, опитвайки се да премахнат миризмата на мъжете. Сачи избърса камата си с кърпичката си и я мушна обратно в обито.

В далечината хълмът Уено приличаше на спокойна могила, покрита с дървета. Над него кръжаха птици, силните им крясъци отекваха в бледия купол на небето. Отдалечавайки се от хълма, жените тръгнаха на изток към кварталите на простолюдието.

II

Когато наближиха източния край на града, Сачи започна да чува далечни гласове и да долавя мириса на сготвена храна, запален огън и остра воня на човешки отпадъци. Скоро стигнаха до голямо открито пространство, където жонгльори, шарлатани, акробати и разказвачи показваха своите умения. Една жена демонстрираше номерата на маймунката си. Друга продаваше цветя. Малки сергии предлагаха печени октоподи и омлети, приготвени на място. Хората обикаляха наоколо, зяпаха и аплодираха. Жени с пронизващи очи и бледи лица следваха тълпата, предлагайки се за продан. Дори в град на ръба на изчезването животът продължаваше. Всички трябваше да оцелеят. Мършави мъже с гладни очи като на плъхове обикаляха край тълпата, присламчвайки се към жените. Хару не сваляше ръцете си от кръста. Сачи уви по-добре лицето си в шала, за да не привлича нежелано внимание с бялата кожа и аристократичните си черти. Някои от жените бяха гейши или проститутки, но имаше и обикновени домакини, тръгнали да си вършат работата. Беше много лесно човек да изчезне в тълпата.

Въпреки спешността на мисията им Сачи се радваше, че е на свобода, далеч от задушните стаи на имението, в част от света, където се смесваха мъже и жени.

Улицата беше опасана с магазини, но много от тях бяха заковани с дъски, а в отворените имаше малко стоки и купувачи. Пред един видяха табела на търговец на ориз. Надникнаха вътре и се опитаха да отворят вратата, но тя беше здраво заключена. Търговците на ориз, изглежда, бяха напуснали града.

Тръгнаха по една алея с жилищни сгради, после по друга. Къщите бяха наблъскани една до друга, така че дори лъч светлина не проникваше в сенките по улицата. Сачи, Хару и Таки вървяха една след друга, с гръб към стените, за да могат да минават хората от насрещната посока. По канавките течеше мръсна вода, мястото вонеше на гниеща храна и човешки изпражнения, притичваха плъхове, пееха птички в клетки, жужаха насекоми. Тук-там кльощави хора седяха, опрели гърбове на стените, държаха купички и напевно молеха за милостиня.

Вече се бяха изгубили напълно. Сачи не казваше нищо, въпреки че се тревожеше. После към тях се приближи млада жена, крачеща върху дебели дървени сандали. Те отстъпиха, за да я пуснат да мине. Жената ги погледна, зина с уста и ококори така очи, сякаш щяха да изскочат от орбитите си.

— А! — занемя тя. — Не е ли това Хару-сама? И… мадам Оюри!

Мадам Оюри. Сачи беше чувала за последно това име преди повече от три години, когато шогунът все още беше жив, а тя — наложница на Негово величество, дамата на страничната стая.

Думите отекнаха в ушите й: „Мръсна селянка. Не мога да стоя близо до теб. Защо не си в яхъра с животните?“. Пред очите й се появи образът на надуто чипоносо момиче в скъпо кимоно, с целия град Едо, избродиран върху него. Момичето вървеше по дългия коридор, водещ към входа на шогуна; появиха се бойните тояги и яростният двубой беше спечелен. После видя вдигната ръка, чу как сандалът изсвистява във въздуха. Почувства болка и унижение, когато той я удари зад ухото, чу хихикането, зърна красивото лице да се изкривява от омраза и завист… Фую.

Бяха се срещнали за последно, когато Фую изглеждаше почти луда. След това тя изчезна и никой не знаеше какво е станало с нея, макар някои от жените да казваха, че сигурно е убита от семейството си. През цялото това време Сачи се беше чудила дали вината не е нейна, дали тя не беше предизвикала с мислите си тази ужасна съдба за противничката си.

Сега Фую стоеше пред тях. Но наистина ли беше тя или духът на някоя лисица?

Под тежкия грим на жената личеше чипият нос на Фую и нейната матова кожа. Лицето й все още имаше онази красива сърцевидна форма, която й беше спечелила признанието на красавица сред по-младите дами, но беше изпито и измършавяло.

Изглеждаше съсипана. Раменете й бяха изгърбени като на човек, който е бил принуден често да моли за услуги, а кимоното й висеше по нея като на закачалка. В погледа й се четеше ненавист. Фую се беше борила, за да оцелее.

— И ти си тук, така ли? — промърмори тя.

Зъбите й бяха почернели и няколко липсваха. Носеше неподходящо ярко кимоно с дълги люшкащи се ръкави.

— Мислех, че си се отървала — тя не сваляше очи от Сачи.

Таки рязко се обърна. Сачи разбра, че тя полага неимоверни усилия да скрие чувствата си, както беше редно за един самурай, но слабите й рамене тръпнеха от отвращение.

— Вие, дами — рече Фую, — накрая ще стигнете дотук.

— Искаш да кажеш… че тук има и други жени, така ли? — попита Таки. — Други жени от двореца?

Сачи си помисли за своите придворни дами, за своите прислужнички и асистентки — всички тези жени, които бяха изчезнали. През цялото време тя смяташе, че са се прибрали при семействата си. Възможно ли беше да са стигнали до тук?

— Разбира се. Някои са на улицата. Други — из бордеите на Иошивара. Вече не са толкова издигнати и всесилни, няма спор.

— А ти? — тихо попита Хару.

— Нямам нужда от вашето съжаление — сопна се Фую. Гласът й беше твърд и гневен. — Моят господар има заложна къща. Той се грижи за мен. Аз направих грешка. Бях млада. Но после… — Гласът й заглъхна. — Все едно, всичко се разпадна, нали така? Дали ще станеш наложница на шогуна или не — сега няма никакво значение. Всичко отиде по дяволите.

Метреса на собственик на заложна къща! Несъмнено Фую беше взела съдбата си в свои ръце, но независимо от случилото се между тях беше ужасно да я види паднала толкова ниско. Колкото и да не харесваше и да не вярваше на Фую, Сачи не можеше да не я съжали. Да стигне до тук — Фую, звездата на женския дворец, предпочитаната от Всесилната кандидатка за наложница на шогуна. Към Сачи съдбата също не беше благосклонна, тя го знаеше. Но не колкото към Фую.

— Всъщност какво правите тук? — попита Фую. — Търсите подслон, така ли? Работа? Търсите ли работа? Ела! Моят господар ще ти помогне, каквото и да искаш.

Сачи погледна към Таки и Хару и кимна леко. Те бяха напълно объркани и нямаха друг избор, освен да я последват. Фую ги поведе навътре в лабиринта от улици, а те я следваха с изострени сетива.

— Може би смята да ни продаде — прошепна Таки на Сачи, оглеждайки се с големите си очи. — В днешно време всичко е възможно. Фую знае по-добре от всеки друг коя си ти и колко ще струваш, ако те предаде на южняците.

— Не говори така — рече Сачи, поклащайки глава.

— Никой жител на Едо не би сътрудничил на окупаторите — прошепна строго Хару. — Дори бедната Фую. Всички сме в един кюп.

Завиха зад ъгъла и тръгнаха по една по-широка улица. На нея имаше бръснарница, обществена баня, зарзаватчийница и голям магазин с табела „заложна къща“. Фую се мушна зад завесите.

— Ой, Фую, ти ли си? — викна някой. — Защо си избягала, когато има работа за вършене?

— Ой! — отвърна друг глас.

Вътре се виеше пушек. Опърпана старица в безформена кафява дреха с коса на кок седеше, свила слабите си крака под себе си, и пушеше дълга лула. Тя обърна съсухреното си лице към новодошлите. Един мъж се беше изтегнал зад преграда. До него висеше табела, предупреждаваща, че залозите не се приемат за повече от осем месеца. Осем месеца, помисли си Сачи. Кой би могъл да знае какво ще се случи със света дотогава и къде ще са всички те?

Фую изви устни в кокетна усмивка.

— Аз съм — промълви Фую с момичешки фалцет. — Доведох едни приятелки. От едно време.

Мъжът бавно се изправи при вида на трите жени и изтръска лулата си. Работната му престилка беше изпомачкана, главата му не беше бръсната. Той присви очи и ги огледа подозрително, после се усмихна бавно — самата любезност, — показвайки няколко развалени зъба.

— Дворцови дами, така ли? Влезте! Магазинът ни е много малък. Ще заложите ли нещо?

— Не. Ние търсим търговец на ориз — отвърна Хару.

— Останали сте без храна, а? — навъси се той, докосвайки сметалото си. — Да, времената са тежки. Градът пострада. Хората, които си изкарваха хляба при даймьото, ги няма. Напуснаха града. И ние сме си приготвили багажа за заминаване. Нали така, Фу-чан?

Фую доближи устни до ухото му. Устата му увисна до земята. Той силно възкликна, хвърли сметалото и падна на колене, допирайки лице върху сламената постелка.

— Много съжалявам! Много съжалявам! — заповтаря с приглушен глас, защото устата му се допираше до постелката. — Прощавайте, Ваше благородие. Благодаря ви, че удостоихте моя жалък магазин. Ще направя каквото мога, за да помогна. Никога няма да забравим… Негово величество.

Едра сълза, а след нея втора падна върху мръсната постелка. Той избърса очи с ръка. Старицата също стоеше паднала на колене.

— Ние тук сме все верни поданици, Ваше благородие — изграчи тя. — Мразим южняците. На вашите услуги. Ще направим каквото можем.

Сачи не беше сигурна колко са искрени, но това нямаше значение, стига да можеха да намерят храна. Хару бръкна в обито и извади една златна монета.

— Искаме да уредите да ни се достави ориз. Имаме депозит — рече тя.

Мъжът извади очила, доближи монетата до лицето си и я заразглежда. Подаде я на старицата.

— Чух, че се е свършил — рече той колебливо. На лицето му се появи хитра усмивка. — Моля за извинение, Ваше благородие, но не знам дали това ще свърши работа. Ето, носи печата на Токугава.

Сачи взе монетата и отчаяна я обърна. Разбира се, видя знака на Токугава — ружата.

— Разберете, ще помислят, че сме я откраднали. Тук имаше войници, войници на Юга, които претърсваха хорските къщи. За златото на шогуна. Било изчезнало.

— Не ставай глупав, братко — сряза го Фую. — Те търсят големи кюлчета. Недей забравя, че аз също съм живяла в двореца. Всъщност никой не смята, че златото е тук. Където и да е, то отдавна е изнесено от града. Услужи на дамите! Можеш да го претопиш.

— Дали не ви се намират медни монети? — попита мъжът с угодническа усмивка. — Поне няколко. Колкото за депозита. Все пак заради Нейно благородие. Момчетата тъй и тъй ще ви видят.

Хару бръкна в обито и извади наниз медни монети.

— Ще имам грижата, дами — рече мъжът. — Ще се постарая в памет на Негово величество.

III

Съдържателят на заложната къща удържа на думата си. На следващия ден Хару съобщи, че са докарани ориз, сол, мисо, масло за осветление, зеленчуци и дърва за огрев, достатъчни за месеци наред.

Няколко дни след това Сачи пишеше, когато чу шумолене на коприна. На вратата се появи Таки — беше сложила ръце върху татамито.

— Посетител — съобщи тя с най-строг глас.

Нещо не беше наред. Мишото цвърчене на Таки беше малко по-тънко от обикновено. В гласа й се долавяше нотка на истерия.

— Твоят благочестив баща. Дайске-сама.

Смаяна, Сачи остави настрана четчицата.

— Баща ми?! Но… Но защо? Знам, че той се грижи за нас… но не знам дали искам да го видя.

Думите й се изплъзнаха от устата, преди да успее да ги спре.

— Знам, че той е твой баща — каза Таки. Тя свъси вежди и пое дъх през зъби. — Но се плаша от мисълта, че може да го оставиш да се сближи твърде много с теб. Той не е… като нас. Не е от класата на самураите. Помни какво се случи с майка ти.

— Въпреки това аз трябва да се видя с него — прошепна Сачи почти на себе си. — Трябва да науча още за майка си.

Тя не я беше забравила; просто беше крила тайната някъде дълбоко в съзнанието си. Това желание отново се превърна в пламък и загоря по-силно от всякога. Таки вдигна едно огледало. Върху полираната бронзова повърхност Сачи видя бледото си лице. Напоследък носеше косата си свита на рехав кок. Спомни си дните, когато с всяко повишение в ранг сменяше прическата и набора от кимона, отбелязвайки изминаването на един месец. Усмихна се тъжно при спомена за онова невинно време — тогава подобни неща й се струваха много важни и вълнуващи. Този свят беше изчезнал завинаги.

Прокара пръсти по страните си. Лицето й изглеждаше тъжно и по-слабо, а скулите — по-изпъкнали; под очите си имаше бледи сенки. Още нямаше деветнайсет години, а й беше трудно да си представи какво бъдеще я очаква. Но в огледалото видя не само себе си. Беше странно и объркващо в нея да живее собствената й майка — майка, която тя дори не познаваше. Колкото повече я докосваше животът, толкова повече по лицето й се отпечатваше страданието, толкова повече заприличваше на майка си. Дайске щеше да го забележи веднага.

Докато Таки крачеше пред нея, тя преминаваше от една сенчеста стая в друга. Подплатените поли на кимоното й шумоляха. Част от нея искаше тя да не стига до голямата стая, никога да не види този незаслужаващ доверие прелъстител — този неин баща. Но друга част изгаряше от нетърпение. Тя забави стъпките си — помръдваше едва-едва, плъзгайки единия си крак по татамито, а после другия, както я бяха учили в двореца; както ходеха знатните дами. Но духът й като че ли препускаше пред нея.

Дълго преди да стигне до залата, тя усети мириса на тютюнев дим и чуждестранния аромат, с който бяха пропити дрехите на Дайске. Но имаше и още някакъв аромат.

Тя се спря. Мускус, алое, пелин, тамян — парфюмът, който една дворцова дама би използвала, за да ароматизира дрехите си. Противно на волята й, краката й тръгнаха по-бързо.

Долови познати гласове. Хару вече беше там.

— Хару — това беше плътният глас на Дайске.

В тишината Сачи чуваше всяка дума. Тя се спря и даде знак на Таки да мълчи.

— Хару, сбърках ли? Не трябваше ли да чакам в храма? През всичките тези години ме измъчваше една мисъл — не беше ли най-добре за нея аз да изчезна.

За нея. Значи той говореше за мадам Окото, майката на Сачи. Гласът му беше изпълнен с мъка.

— Трябва да знам защо тя не се върна. Заключена ли беше? Или изпратена в изгнание? Дали не е била принудена да се самоубие? Ако знаех, че е мъртва, можех поне да я оплача. Не мога да понасям тази неизвестност. През всичките тези години трябваше да я нося в себе си. — Той въздъхна тежко. — Хару, ти трябва да имаш представа какво е станало с нея. Моля те, кажи ми. Аз платих за прегрешенията си. Достатъчно изстрадах.

Сачи не смееше да диша. Винаги си беше казвала, че майка й може би е все още жива, че трябва само да я намери.

— Не сега, братко — Хару говореше много тихо. — Господарката ми идва насам. Ще е тук всеки момент.

Той изстена.

— Ако е жива, просто ми кажи! Само една дума, това ми стига.

Сачи не издържа повече и влезе в голямата стая.

В промъкващите се през пролуките на вратите слънчеви лъчи се виеше дим. Дим се стелеше като мъгла край големите черни греди. Дайске и Хару седяха приведени напред от двете страни на кутията за тютюн. До тях лежеше брокатът. Кимоното на майка й бе внимателно сгънато. Голямата ръка на Дайске лежеше върху него, лека като милувка.

Виждайки я, те се стреснаха и се дръпнаха назад. Дайске прибра ръката си от броката. Очите му се отвориха широко и по лицето му се изписа изненада. Сачи разбра, че той вижда не нея, а майка й. После Дайске остави дългата си лула, коленичи и сведе глава.

Широките рамене и масивният гръб, вратът като на бик, голямата глава, покрита с черна прошарена коса, яките ръце върху татамито — всичко в него беше силно, честно, открито. Въпреки изтеклите месеци Сачи остана със странното чувство, че не е минало никакво време. Знаеше, че трябва да внимава: този човек беше причинил падението на майка й и се беше сражавал на страната на южняците. Но тя знаеше също, че той се грижеше добре за нея, за Хару и Таки. Не можеше да не изпита успокоение и радост, че й е баща. Сачи бързо коленичи.

Дайске вдигна глава и дълго я гледа, сякаш се страхуваше, че ако отмести очи, тя отново ще изчезне. Изглеждаше малко уморен, челюстта му беше по-изпъкнала, бръчката между веждите — по-дълбока, но й се стори красив и сърдечен както винаги.

— Дъще — промълви Дайске сериозно. После лицето му се отпусна. Той се усмихна.

Сачи се поклони. Не можеше да не му отвърне с усмивка.

— Добре дошъл — промълви сковано тя. Знаеше, че му се иска да го нарече „татко“, но не можа. Все още не.

— Съжалявам — промълви тя. Не възнамеряваше да прибегне към обичайната размяна на любезности. — Наистина е грубо, но… неволно дочух какво каза.

Хару беше коленичила, притиснала лице върху ръцете си. Лъскавите кичури и букли по фризурата й леко потрепваха.

— Хару — тихо рече Сачи. — Моля те, кажи ни! Умолявам те! Майка ми…

Настана дълго мълчание. Хару вдигна поглед. Пълното й лице беше пребледняло, а устните трепереха.

— Кажи ми, ако майка ми е мъртва — настоятелно помоли Сачи. — Аз трябва да знам. Аз съм нейно дете. Трябва да принеса дарове и да се моля. Ако никой не се моли за нея, тя ще стане гладен дух. Искам да съм сигурна, че тя е добре на онзи свят.

Лицето на Хару се изкриви от мъка. Тя затвори очи. Когато ги отвори, сякаш се бе взирала в минало, което се е опитвала да забрави по всякакъв начин.

— Господарке, аз ти казах — прошепна тя. Но на коя господарка говореше? И какво й беше казала?

— Ти ми каза, че след като съм се родила, майка ми се е върнала в двореца — рече Сачи. — После била извикана да се прибере у дома…

Помнеше чудесно разказа на Хару. Извикали майка й да се върне у дома, защото брат й, Мидзуно, бил тежко болен и на смъртно легло. Това беше й казала Хару. И все пак… Сачи беше видяла господаря Мидзуно със собствените си очи. Тя не можеше да забрави онова страховито, ястребово лице с белези от шарка, нито мускулестите му ръце на майстор на меча. Може да е бил на смъртно легло преди толкова години, но определено не беше умрял.

— Повикаха я в семейната къща — бавно изрече Хару. — Казаха, че… брат й умирал. Тя трябваше да се върне веднага. Помогнах й да си стегне багажа. Преди това никога не бях я напускала, никога, но тя настояваше аз да остана, да се върна в храма и да съобщя на Дайске-сама…

— Аз чаках, Хару, но ти не дойде. — Гласът му беше дрезгав от болка.

— Щях да измисля претекст и да се измъкна. Но тогава… тогава дойде вест.

Хару закри лицето си с ръце. По страните й потекоха сълзи. Тя ги бършеше с опакото на ръката си.

Дайске се наклони напред. Гъстите му вежди се сбърчиха. Той гледаше Хару — опитваше се да проникне с поглед до сърцето й.

Хару отвори уста, но отново я затвори. Силно поклати глава, поемаше си дъх на пресекулки, после… Сачи се протегна и сложи малката си бяла ръка върху ръката на Хару. Хару стисна толкова силно очи, че те сякаш изчезнаха между пълните й бузи.

Тя промълви нещо. Сачи се примъкна по-близо, за да чуе какво казва. Таки беше точно зад нея. Дайске се намираше толкова близо, че усещаше топлината, която се излъчваше от едрото му тяло. Чуваше острото му дишане, долавяше потта му, смесена с някакъв чуждоземен аромат.

Хару заговори отново съвсем тихо. Този път Сачи чу думите й.

— Там пишеше… че тя се е споминала. Съвсем неочаквано се разболяла и се споминала. Това пишеше.

Сачи занемя. За миг не осъзнаваше чутото. После почувства студ — като бучка лед той допълзя до върха на пръстите на ръцете и краката й. Слънчевата светлина изчезна и свещите запримигваха под порива на внезапен вятър. Тя потрепери.

— Ти не ми каза, сестро — промълви Сачи дрезгаво.

Дайске удари татамито с едрия си юмрук.

— На следващия ден? — избоботи той. — Това е невъзможно. Как може да умре така внезапно?

Раменете на Хару хлътнаха, пълното й лице помръкна.

— Може да се е разболяла — рече тя, отбягвайки погледа му. Думите излизаха с голямо усилие от нея, сякаш произнасяше нещо, което си е повтаряла хиляди път, за да се убеди, че е истина, като магия, с която се разваля лоша съдба. — Тя току-що беше родила. Някои умират при раждане. Много опасно е да се пътува, след като си родил. Трябва да се седи в продължение на седем дни, за да се спре притокът на кръв към главата. Предполагам, че това е причината.

Дайске я погледна укоризнено.

— Така ли мислиш, Хару? Това ли според теб се е случило? Ние бяхме заедно. Аз я видях след раждането. Тя беше добре.

Хару помръдна.

— Все едно — прошепна тя. — Семейството изпрати извинения на шогуна, загдето се е лишил от своята наложница. Пратиха пари, много пари. Все пак тя беше ценно притежание. Мадам Хонджу-ин видя писмото и ни каза за него. Мисля, че ние трябваше да го приемем като предупреждение да не забравяме, че… моята господарка е извършила престъпление. За да не допускаме и ние същата грешка.

Бръчката между веждите на Дайске беше станала по-дълбока. Той стискаше огромните си юмруци толкова силно, че вените му се бяха издули. Черните косъмчета по пръстите му настръхнаха.

— Значи е умряла само за един ден. И ти отиде при семейството й за погребението.

— Нямаше съобщение за погребението, а само за смъртта. На нас, жените, не ни е разрешено да напускаме замъка по лични дела. Но аз успях да се измъкна. Не за погребението. Отидох в храма. Но ти беше потеглил. Беше взел своето дете, моята господарка, със себе си.

— И наистина ли вярваш, че тя е мъртва?

— Не знам — отвърна Хару. После отвори очи и погледна право към Дайске. — Лично аз никога не съм го вярвала. Когато една жена извърши престъпление като нейното, семействата вършат много странни неща. Понякога затварят завинаги жената. Друг път я екзекутират. Но често не могат да се решат, затова вероятно са измислили цялата история, а нея са скрили някъде. Може би в някой манастир. Аз не отидох на погребението й, не съм видяла тялото, не съм участвала в религиозен ритуал. Не спазих обичая за седмия ден, за четиринайсетия ден и всички други церемонии след нейната смърт. Ако питате мен, тя е жива.

На светлината на свещите Дайске изглеждаше уморен и стар. Лицето му беше изпито, той гледаше с невиждащи очи в татамито. Устните му тръпнеха, изкривени от мъка. Той взе броката и зарови лицето си в него. Когато го остави, по разкошната бродерия имаше следи от сълзи.

— Вие и двамата бяхте мъртви за мен, а сега ти си тук — тихо промълви Сачи.

Седяха мълчаливо и не смееха да се погледнат в очите, докато въглените в тютюневия мангал не започнаха да гаснат и да посивяват. Таки напълни една лула и я натъпка. Взе машата, разрови въглените, намери горящо въгленче, запали лулата и я подаде на Дайске. Той взе тънката дръжка в едрите си пръсти и бавно я сложи в устата си. Таки приготви лули за Сачи, за Хару и накрая за себе си.

— Славеят умря — промълви Сачи, загледана в гаснещите въглени. Изведнъж тя се почувства като дете. Очите й се насълзиха. — Татко, да беше дошъл по-скоро.

Татко. Тя се изненада колко леко и естествено се изплъзна тази дума сега от устата й.

Сачи почти не помнеше какво е да имаш баща. Откакто беше напуснала селото и влязла в женския дворец, я заобикаляха само жени. После изведнъж се озова навън, на студа, където трябваше да взема решения и да поема отговорност. Сега знаеше, че за нея се грижи някой.

Беше наясно с толкова много неща — колко трудно му е било на Дайске, служител в императорското правителство, да ги посети в техния дом, да бъде видян как влиза в място за жени, които са не само близки на победения клан Токугава, но са и членове на семейството.

Колко опасно е било за него да се увери, че тя е защитена; да осигурява помощ на роднини на врага определено беше престъпление. Въпреки това той го беше правил в продължение на месеци, без тя да знае, без да е очаквал признание или благодарност. Сега тя беше наясно какво е да имаш баща. Така постъпва само един баща.

Той мрачно кимна. Сачи видя, че на Дайске не са му убягнали нито обръщението й, нито нейните чувства.

Очите им се срещнаха. Под неговите имаше торбички и бръчки в ъглите.

Той хвана малките й ръце и ги обви със своите едри, меки като коприна длани, длани на чиновник, а не на дърводелец.

— Дъще — промълви той, — не ми се искаше да чуеш тези ужасни неща. Дойдох, за да ти кажа, че се връщам в Осака. Говори се, че Осака може да стане новата столица.

Тя замръзна.

„Столица на какво? — щеше й се да попита. — Чия столица? Войната още не е спечелена.“ Но не искаше да развали новоскрепената връзка помежду им. Тя й беше твърде скъпа.

— Аз ще се погрижа да сте защитени и осигурени — каза той. — Няма да ви посещават войници, няма да имате проблеми с крадци и мародери. Имението няма да бъде реквизирано и никой няма да ви прогони. Надявам се… Вярвам, че майка ти е жива. Щом мога, щом приключат боевете, щом в страната настъпи мир, аз ще я намеря. Обещавам ти.

I

Дъждът като че ли никога нямаше да спре. Листата по дърветата капеха и лежаха на мокри купчини върху земята. Толкова тъжна и мрачна година не беше имало. Градът потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в пустота; дори бреговете на рова около замъка се ронеха и се свличаха във водата. Всеки път, когато Сачи ги виждаше, те бяха пропаднали по-надолу.

Един ден лъчите на слънцето се промъкнаха през цепнатините на дървените врати срещу дъжд. Въздухът беше чист и хладен. Откъм мрачното имение Сачи дочу стъпки по чакъла в двора.

Сърцето й подскочи. За момент си помисли, че е вестоносец, един от „летящите нозе“, носещ й писмо от север. Представи си го слаб и жилест, застанал на вратата в черната си униформа и плоска сламена шапка, запъхтян и целият в пот. Щеше да се поклони, да отвори лакираната си кутия и да й подаде свитък. Докато го отваря, тя щеше да познае почерка. Щяха да бъдат написани последните две строфи от стихотворението, което беше изпратила на Шиндзаемон. Въздъхна. Всичко беше толкова объркано — вероятно вече нямаше дори пощенска служба.

Доста време мина, откакто замина Тацуемон, вземайки нейните стихове. Сега Шиндзаемон сигурно знаеше къде е тя. Всеки ден Сачи си казваше, че трябва да получи писмо от него, но всеки ден оставаше разочарована.

Тацуемон изглеждаше толкова млад и смел, когато замина. Страните му отново бяха розови и пълни, зачервени от вълнение, че тръгва на път сам.

— Нямам търпение да видя Тора и Шин — беше казал.

Над горната му устна имаше само мъх, а темето на главата му още не беше бръснато. Все още ходеше с перчем над челото. На петнайсет беше достатъчно голям, за да убива и да бъде убит като всеки самурай. Въпреки това сърцето й се беше свило. Тацуемон още не бе напълно пораснал, още не беше мъж.

Сега тя със страх си мислеше какво може да се е случило с него. Тогава пътищата гъмжаха от войници на Юга и вероятността да се е промъкнал беше малка.

Но дори да успееше да намери Шиндзаемон и Тораноске, те най-вероятно се намираха в някой обсаден замък. За миг си помисли, че може би е ранен или мъртъв, но отблъсна тази мисъл.

Но всичко това бяха само фантазии. Стъпките в чакъла изобщо не се оказаха на вестоносец. Вестоносците се движеха със сламени сандали или потропваха с дървени налъми. Само един човек стъпваше по този решителен, твърд начин: Едуардс с неговите дълги крака и ботуши от животинска кожа. Дъските в антрето изстенаха, когато той влезе.

Сачи беше решила, че след като Тацуемон замина, повече никога няма да видят Едуардс. Че ще престане да изпраща каретата си и прозорецът, който той беше отворил за тях към външния свят, ще се затвори. Но не стана така. Едуардс продължи да ги посещава.

Когато го поканиха за първи път, Таки беше поразена. Но Сачи й напомни, че той е чужденец и поради тази причина изобщо не е човек, следователно няма нищо нередно, ако ги посещава. Във всеки случай те му бяха много задължени. Той ги спаси на хълма Уено и се държа безкрайно мило с Тацуемон. Фактически той им беше като роднина. Освен това те се нуждаеха от него. Тъй като работеше в Британската легация, Едуардс винаги беше в течение на новините и ги информираше за последното развитие на войната. Сачи забърза към голямата стая. Едуардс вече беше там. Сачи забеляза широките му гърди под опънатия ленен жакет и начина, по който бяха сгънати дългите му крака. Той изпълваше цялата стая. Когато тя влезе, Едуардс вдигна поглед. Изглеждаше притеснен; тя разбра, че носи лоши новини.

Чужденците са толкова странни, помисли си Сачи. Ето го, зрял мъж, но не знае как да прикрие чувствата си.

Тя бързо приключи с поздравите и комплиментите, после сложи ръце в скута си. В стаята настана тишина.

— Носиш новини — тихо рече тя. — Нещо е станало.

Стомахът й се сви на топка от страх. През последния месец всеки, който копнееше за завръщането на шогуна, получаваше само лоши новини. Първо бяха щурмували град Нагаока. Градът беше в развалини, замъкът разрушен и повечето от защитниците избити. Пет седмици след това Ионедзава падна. Сега под обсада се намираше Аидзу Уакамацу. Уакамацу беше северната цитадела, столицата на съпротивата, най-старата и силна крепост на Севера. Всички, останали верни на шогуна и северната кауза, бяха отстъпили там и през последния месец се водеха тежки сражения. Всеки път, когато Едуардс носеше новини, нападателите бяха навлезли по-навътре в града, превземайки ров след ров. Според последните сведения те били стигнали до външните стени на замъка. Той бил солидно укрепен и трябвало да издържи поне известно време.

Уакамацу представляваше последната отбранителна линия. Ако превземеха и него, вероятно няколко упорити групи самураи щяха да избягат далече на север и да се задържат там, но в основни линии всичко щеше да приключи.

Едуардс сбърчи чело. Острите му сламени вежди се събраха над изпъкналия нос. Макар и голям, всъщност носът му не е грозен, помисли си Сачи. И е добре оформен.

Таки запали лула и му я подаде. Той дръпна няколко пъти.

— Аидзу Уакамацу е паднал — рече той. Гласът му беше дрезгав. — Съжалявам.

В стаята настъпи мълчание.

Аидзу Уакамацу.

Сачи затвори очи. Беше се готвила за най-лошото, но въпреки това новината я шокира. Надяваше се Уакамацу да издържи. За Едуардс това беше само новина и знак, че се слага край на сраженията. Но за нея тя имаше особено значение.

Шиндзаемон със сигурност е бил там, а също и Тораноске и Тацуемон. Знаеше — жената самурай трябва да е горда, че воините от нейния род са се били смело, до смърт, вместо да се върнат вкъщи победени. Подозираше, че Таки ще бъде горда, ако те умрат. Но откакто ходи на хълма, всичко й се виждаше различно. Представяше си ги сгушени заедно около лагерен огън, треперещи под тънките одеяла от студ. Може би дори нямаха огън, нито одеяла и дори храна. Но през цялото време тя се беше надявала, беше вярвала, че северняците ще победят и Шиндзаемон ще се върне. Сега тези изгледи й се виждаха напразни като мечти.

— Получих вест от д-р Уилис.

Сачи знаеше, че д-р Уилис е заминал на север по поръчка на южното върховно командване, за да се грижи за техните ранени.

— Каза, че битката е била много тежка. И двете страни се сражавали смело, но императорската армия имала повече хора и по-добро оръжие.

— Императорската армия! — подхвърли Таки, забивайки иглата в ръкоделието си, сякаш нанасяше убийствен удар. „Императорската армия“ не беше нищо повече от високопарно име за южняците.

— Северняците нямат голям шанс. Те разполагат само с френско оръжие — Едуардс язвително изкриви устни при думата френско. — Императорската армия има…

Не беше нужно да го казва. Южняците бяха въоръжени от англичаните — от неговите сънародници.

— Значи д-р Уилис не е видял нашите хора — рече Сачи.

Това беше твърдение, не въпрос. Той направи гримаса и поклати глава. Сачи знаеше много добре, че ранени северняци не оставаха никога, че войниците на Юга ги обезглавяват.

— Вашата северна войска е претърпяла ужасни загуби — продължи Едуардс. — И мъртвите ще понесат същото наказание като… хората от хълма Уено. Имперското командване заповяда те да не бъдат погребвани.

Сачи си помисли за тези хора, оставени да умрат толкова далече от дома, и за техните вдовици и майки, които никога нямаше да научат какво се е случило. Някои щяха да чакат месеци, други — години, преди да решат, че техният съпруг, син или любим никога няма да се завърне. Изведнъж си даде сметка, че тя също може да е една от тях.

Ами ако Шиндзаемон не се завърне? Вече беше минала половин година, откакто го видя за последен път, и оттогава не беше чувала нищо за него. Щеше ли да прекара остатъка от живота си в траур и безкрайно очакване? Опита се да си представи живота без него. Щеше да е по-скучен и по-сив, но все пак щеше да продължи. Трябваше да продължи. Но трудно можеше да си представи какво криеше бъдещето. Всички връзки на хората в обществото — семейни, родови, землячески — за нея като че ли вече не съществуваха. Баща й, Дайске, въобще не беше част от живота й; той се намираше в Осака. След опита й да се върне на село беше разбрала, че мястото й не е там. Беше се надявала да прекара живота си в двореца, но сега се беше превърнала в бежанец, настанен в чужд дом. Трябваше да започне всичко отначало.

— А за хората, които наистина се завърнат — рязко рече Едуардс, — няма да има нито работа, нито пари. Те ще бъдат изселени в Суруга при шогуна Иошинобу.

Сачи почувства толкова силна тъга, сякаш нищо не би могло да я накара да се усмихне. Войната беше свършила; те бяха победени. Не им оставаше нищо друго, освен да понесат това. Да го приемат, да го понесат, да оцелеят. Никаква надежда за нещо повече.

С усилие вдигна глава.

— А Тацу? — попита.

— Не съм чул нищо — отвърна Едуардс. — Как би могъл да изпрати известие?

— Дори ти си тъжен — промълви тя, — при това твоите хора подкрепят южняците.

— Аз обичам тази страна — каза той — и не мога да гледам как се съсипва.

Сачи се изненада от страстта в гласа му.

— И вас. Загрижен съм за вас — промълви с неочаквано тих тон Едуардс. Очите му, големи и кръгли, опипваха лицето й. — За всички вас — добави той бързо. Но закъсня.

Тя забеляза как я погледна, улови копнежа в гласа му. Едуардс вече не беше чужденец с различна на цвят кожа, коса и очи с друга форма. Той беше мъж. От тази мисъл я полазиха тръпки, стомахът й се сви. Тя сведе очи.

— Поне ще настане мир — рече той, нарушавайки мълчанието. — Хората ще имат възможност отново да изградят живота си.

Жените кимнаха мълчаливо.

— Имам и друга новина за вас. Добра новина.

Добра новина. Беше невъзможно човек да си представи коя новина би могла да бъде добра.

— Новото правителство ще направи Едо своя столица. Градът ще бъде преименуван. Ще стане Токио — източната столица.

Но Едо си беше Едо. Той беше градът на шогуна. Да му се даде ново име и да го направят столица на южняците, това означаваше не просто да го превземат, но и да го разрушат, превръщайки го в нещо, което този град не е; да подчинят със сила града и неговите хора, да ги принудят да се подчиняват… Новото име щеше да отнеме на града неговото сърце, живот и характер.

— Как може страната да получи нова столица? — попита Сачи. — Киото е столицата.

— Ще има две столици — обясни Едуардс. — Киото ще е западната столица, столицата на императора. Едо ще е източната. Правителството и бизнесът ще са в Едо, както беше и досега. Всички ще се върнат, хората ще са повече от преди. Градът отново ще заживее. Ще бъде построен наново. Ще трябва да свикнете да го наричате Токио. Това е страхотна новина за Едо. Всичко ще бъде наред.

Значи и Дайске ще се завърне, помисли си Сачи. Той пращаше от време на време писма от Осака; пишеше как живее там, какво е времето, че е богат и много зает, но никога не споменаваше за войната и за огромните стъпки, които променяха страната. Тя и не очакваше това от него.

— Войната още не е свършила — подметна Таки. — Всички тук мразят южняците. Те никога няма да управляват града.

— Да, войната не е свършила. Но скоро и това ще стане — обори я Едуардс, докато непохватно се раздвижи, протягайки първо единия си огромен крак, а после другия. Тесните му чуждоземски панталони прошумоляха по татамито. — Времето не може да се върне назад, но нещата ще се оправят, това е сигурно. Императорът е над разделението на юг и север. Той ще обедини страната. Вече няма да има отделни провинции, а само една страна.

— Ти си чужденец — промълви Таки. — Какво знаеш за нашата страна?

Този спор го бяха водили много пъти. Всички бяха наясно, че императорът е още момче и че хората, които го подкрепят и манипулират, са южняците. Те щяха да управляват, не императорът. Таки се намръщи и отново се зае с ръкоделието си. Завършваше ръкавния отвор на едно зимно кимоно в цвят и материя, подходящи за градска жена.

Едуардс се наведе напред. Сините му очи блестяха.

— Имам новини, които ще заинтригуват и теб, мадам Такико. Да ги кажа ли? Императорът…

— А „Негова светлост“? — сряза го Таки.

— … ще дойде в Едо.

— Негова светлост?! Тук?! — изписка Таки. Едуардс най-после успя да привлече вниманието й. Очите й блеснаха, страните й порозовяха от вълнение.

— Той вече е напуснал Киото — продължи Едуардс. — Ще бъде тук скоро, много скоро. След ден-два. Ако искате, ще ви заведа да гледате тържественото му пристигане. Ще има пищна процесия, най-пищната, която някога сте виждали. Той ще живее…

Жените довършиха с пълна липса на вяра:

— … в замъка Едо?

Сякаш сянка падна в стаята. Шогунът беше прогонен заедно с принцесата, Сачи и всичките си хиляди дами и царедворци. Сега императорът и неговият двор — съпругата му, наложничките му, дамите, царедворците, персоналът, охраната, готвачите, слугите, слугините, слугините на слугините, слугините на слугините на слугините — щяха да се настанят в луксозните стаи, облицовани със злато, с дърворезбованите греди и лакирани декоративни тавани. Те щяха да се наслаждават на пиеси, музика и поетични конкурси в разкошните зали; щяха да се разхождат в градините на удоволствията и да се возят на лодки в езерата, да се възхищават на цъфналите череши през пролетта и на кленовите листа през есента. Щяха да живеят живота, който принцесата, Сачи, Хару и Таки — и дори клетата Фую — смятаха, че ще е вечно техен. Това беше най-тежкият удар.

Едуардс смяташе, че ги очаква великолепен нов свят. Но той нямаше да бъде такъв за всички.

Въпреки това, независимо колко трябваше да страдат Сачи и останалите жени, те не можеха да не почитат императора. Трудно беше въобще да си представят Негова светлост като човешко същество, а още по-малко като някой, който ще живее в дворец и ще се разхожда в градината. Той беше племенник на принцесата, Сачи знаеше това, така че явно беше човек поне в едно отношение. Но той също така говореше с боговете. Заради него страната съществуваше, сменяха се сезоните и зрееше оризът година след година. Свещениците се грижеха за хората, за тяхното здраве, защитаваха ги от нещастни случаи и им осигуряваха благословия. Негова светлост се грижеше за целия свят.

— Ще нарекат замъка Токио — рече Едуардс. Гласът му секна, когато си даде сметка за ефекта от думите върху жените. — Вече го ремонтират и строят наново.

Таки напълни отново лулата на Едуардс, запали я и му я подаде, после приготви лули и за жените.

На Сачи й беше трудно да приеме края на всичко, което познаваше и на което държеше. Беше си позволила да забрави, че нещата са преходни в този променящ се свят. Богатство, щастие, красота — един ден те са притежание на даден човек, но на следващия вече ги няма. Животът беше само едно изпърхване на лястовичи крила, един мигновен проблясък. Всичко се променяше; всички неща бяха преходни. Сачи не биваше никога да забравя този урок.

Голямата стая постепенно се изпълни с дим, със сладникавата миризма на тютюн. Едуардс огледа каменните лица край себе си.

— Чувал съм, че тези дворци и имения имали много красиви градини — заговори плахо той. — Вашата сигурно още е красива.

— Градинарите напуснаха много отдавна — прошепна Сачи. — Градината е ужасно обрасла.

— Ще ми я покажете ли? — попита Едуардс. — Добре е да се поразходим.

Трите жени запретнаха полите на кимоната и обуха налъмите.

Листата сменяха цвета си и градините грееха в медни, златни, оранжеви и червени нюанси. Едуардс вървеше отпред, проправяше си път сред високата трева и папратите и ги придържаше, за да минат жените. Следваше го Сачи — стъпваше внимателно с високите си сандали от камък на камък, като избягваше калта и купчините гниещи листа. Когато се подхлъзна върху мокър мъх, той веднага й подаде ръка, за да не падне. Смути я това, че за безопасността й се грижи мъж. Тя знаеше, че мъжете са господари, а жените — слуги. Така беше устроен светът. Мъжете вървяха отпред, а жените на три крачки след тях. Те определено не се тревожеха дали дрехите на жената са се намокрили или изцапали. Отначало й беше неловко и притеснително, че един мъж се държи по този не мъжки начин, но после започна да открива нещо успокояващо в загрижеността на Едуардс.

След малко стигнаха до езерото. В средата имаше островче с каменен фенер, полускрит под дърветата. Една чапла стоеше върху камък; две костенурки се бяха качили върху друг камък; наоколо плуваха патици. Имаше дори пристан с няколко завързани лодки. За миг Сачи се върна в женския дворец, понесе се по езерото в една от боядисаните в червено лодки за разходка, потопила пръсти във водата, докато музикантите пееха и свиреха. Само че сега лодките плуваха в зловонна зелена вода, боята им беше избеляла и се лющеше.

Огледа се. Таки и Хару бяха изостанали. Тя беше сама с мъж чужденец, с Едуардс. Спря бързо, осъзнавайки колко нередно е това. Канеше се да викне на жените да побързат, когато я обзе луда безразсъдност. Всичко беше приключило: войната беше свършила, страната се намираше в руини. Нищо вече нямаше значение, само настоящето. Сега тя не беше наложницата на покойния шогун. Беше просто себе си. А Шиндзаемон… Може би беше време да приеме жестоката истина. Почти сигурно той беше мъртъв.

Едуардс се беше спрял. Той бавно свали високата си черна и леко омачкана шапка. Имаше нещо симпатично в нейната неугледност. Хората от нейната страна с техните тесни, полузатворени очи криеха своите души вътре в себе си. При него с големите му кръгли очи душата се виждаше съвсем ясно. Очите им се срещнаха и тя не можа да не види цвета на неговите — яркосини, сини като лятно небе. Косата му съвсем не беше с цвят на слама, а златиста, като от тънки златни нишки. На слънцето тя приличаше на ореол около главата му. Големият му нос и брада, очите, гъстите му вежди… Тя го гледаше, омагьосана от това същество от друг свят.

Едуардс протегна ръка, Сачи трепна от докосването на пръстите му до дланта й. Потрепери. Той взе ръката й в своята и я задържа. Тя гледаше малката си бяла ръка, отпусната в голямата му лапа. По пръстите и палеца му имаше златисти косъмчета.

Преди тя да успее да дръпне ръката си, той я вдигна към устните си. Сачи се скова, страхувайки се да не я захапе. После почувства влагата и мекотата на неговите устни върху пръстите си. Мустаците му бодяха кожата й.

За миг двамата останаха сковани, устните му — върху ръката й. После тя я дръпна. Дълбоко в себе си знаеше, че трябва да е шокирана и ужасена. Но не беше. Жестът й се стори толкова интимен, но и толкова нежен. Никога не си беше представяла, че един мъж може да се държи по този начин. Сякаш повя свеж вятър, който издуха паяжините, връщайки я към живот.

Когато постави ръката си обратно върху обито, усети там заключалката от Шиндзаемон и с ужас си даде сметка, че го е предала. Неин дълг беше да го чака, да е на мястото си, ако той някога се завърне.

Беше забила поглед в земята. Босите й крака стояха стъпили един до друг върху каменно стъпало, с допрени пръсти, с копринени връзки, кръстосани отгоре. Това бяха фините нозе на дворцова дама. Но вече не изглеждаха чисти и бели като порцелан, а кафяви, изпоцапани с кал. Прие го като знак. Клоните над главите им се залюляха, по небето се понесоха облаци и дъжд от ледени капки като игли запада по главата и раменете й.

— Толкова си красива — промълви Едуардс. Говореше тихо и припряно, поглеждайки през рамо към приближаващите Таки и Хару. — Ако ми позволиш… Ако ме приемеш… Мога да се грижа за теб. Знам, че съм чужденец, но ти ще свикнеш с мен. Аз ще те почитам. Ти ще си моята царица. Ще те отведа в моята страна. Заедно ще обиколим света.

Аз… Аз те харесвам. Ще ми се да можех да ти го кажа на твоя език, но няма дума за това чувство. Не е привързаност, каквато човек изпитва към родителите си, нито уважение, с каквото се отнасят мъжете тук към своите съпруги, нито страст, каквато изпитва един мъж към куртизанка. Повече от всичко това е, много повече. Такова чувство свързва един мъж с една жена завинаги. На моя език ние го наричаме рабу — „любов“. Това е, което изпитвам към теб.

Сачи се засмя притеснено. Така може да се говори на куртизанка, но не беше подходящ начин да се говори на почтена жена, още повече от висока класа. За миг тя му беше позволила да докосне ръката й — и сега той говореше, сякаш щяха да са заедно до края на живота си. Разбира се, той живееше от доста време в страната, за да знае, че неща от този род нямат нищо общо с човешките чувства.

Въпреки това Сачи се замисли с кого ще изживее живота си. Беше вдовица, а вдовиците обикновено живеят със своите родители. Никой не можеше да се ожени извън техния замък, но тя беше селянка, а след това — наложница на шогуна; не знаеше вече към коя каста принадлежи. Но чужденецът е извън всички правила и нрави, които ръководят нормалния живот. А трябваше да признае, че беше свикнала с Едуардс. Очакваше неговите посещения.

Погледна срамежливо нагоре и очите им се срещнаха. Сачи се опита да се намръщи, да покаже неудоволствие, но вместо това неволно се усмихна.

Той понечи да каже още нещо, но тя вдигна ръка. Наблизо се чуха гласове. Таки и Хару пристъпяха по пътеката.

 

 

На следващия ден на двора се чуха стъпки от сламени сандали. Таки изтича до входното антре. Когато се върна, се усмихваше толкова лъчезарно, че сякаш слънце огря мрачната стая, осветявайки и най-тъмните й ъгли. Тя спря на вратата. В двете си ръце държеше свитък.

Сачи го разви. Там с мъжки почерк бяха изписани последните два стиха от стихотворението, което тя беше изпратила:

И пак отдавам се на теб,

за близката зора забравил.

Беше добавил и една дума извън стиха: „… някак…“.

„За близката зора забравил…“ Зората беше моментът, когато влюбените са принудени да се разделят, за това се говореше в стихотворението. Но „забравил“ — това много напомняше за Шиндзаемон. Него не го беше грижа какво мислят или очакват хората. Той ги пренебрегваше, вървеше по свой път. Сачи я обзе радост. Наистина зората наближаваше, зората на новата ера. Може би, както обещаваше Дайске, това щеше да е ера, когато хора като тях двамата щяха да бъдат заедно. Може би все пак ги очакваше общо бъдеще. „Някак“…

Сачи прочете думите му отново и отново. Шиндзаемон беше жив и мислеше за нея. Търпението й беше възнаградено.

Но дори когато мислеше за Шиндзаемон, чувстваше и лека тъга и срам, спомняйки си срещата с Едуардс предишния ден. Колкото и открит да беше той, тя никога нямаше да разбере какво всъщност мисли, чувства или вижда. Вероятно Едуардс просто си играе, каза си тя. Беше чувала, че чужденците обичат да си играят с жените. Но толкова нежност, толкова внимание! Никой не се беше държал по такъв начин с нея. Мислеше си дали да сподели с Таки какво е станало, но сега разбра, че не бива.

Малко по-късно Сачи дочу скърцане от кожени ботуши в двора. Сърцето й замръзна.

— Кажи му, че не съм добре — помоли тя Таки.

 

 

„Някак…“ Но това „някак…“ можеше да е след много време.

В началото Сачи се стряскаше всеки път, когато чуваше и най-малък шум на двора, и изпращаше Таки да види кой е. Но дните минаваха, а ново съобщение не идваше, нямаше никакъв знак от какъвто и да било буйнокос воин с котешки очи. Даде си сметка, че е забравила как изглежда Шиндзаемон. Острата коса, очите — тях помнеше, беше си ги представяла много пъти, но освен това не беше сигурна дали изобщо ще го познае. Дали и Шиндзаемон не беше придобил невиждащия поглед на Тацуемон, вгледан в празното пространство, в което сякаш съзира ужаси. Той щеше да е страшно уморен, измършавял, изгладнял, обезкуражен, злочест, може би отчаян и огорчен.

Толкова време беше минало. Благодарение на Едуардс разбра, че на света може да се гледа и по друг начин, че може да се живее различно…

Едуардс. Оттам идваха всичките й опасения. Така както южняците бяха превзели Едо, той промени нея, изпълни я с несигурност и съмнение.

Предполагаше, че Едуардс ще се сконфузи от дръзкото си поведение и тя може повече да не се появи. Няколко отказа и това ще е краят. Когато дойде първия ден, тя изпрати да му кажат, че не е добре. Втория ден изпрати същото съобщение. Но колкото и твърдо да отказваше да се срещнат, не можеше да не си мисли за онзи миг — да не изпитва същата прекрасна тръпка, полазила гърба й, когато той целуна ръката й. После Таки се върна с огромен букет есенни цветя и листа — камелии, диви хризантеми, клонки с яркочервени, оранжеви и жълти кленови листа. Сачи ахна от удоволствие. Таки изтича за ваза и двете приклекнаха да ги подредят.

На третия ден той й изпрати някакъв загадъчен предмет. Беше малък, объл и направен от метал. Тя го обърна насам-натам, после се опита да го мушне на пръста си. Беше й точно по мярка. Бързо го свали. Не беше редно да го носи.

Никога не се беше сблъсквала с подобно поведение. Казваше си, че трябва да е ядосана, но се чувстваше поласкана. Шиндзаемон го нямаше от много време. Ако се върнеше, той щеше да влезе отново в живота й като непознат. А Едуардс беше съвсем наблизо. Нищо лошо нямаше да се случи, ако му позволеше да идва, най-малкото заради Таки и Хару. Те също се радваха на неговата компания.

И тъй Едуардс отново започна да ги посещава.

 

 

Междувременно пристигането на императора в града наближаваше.

— Трябва да сме облечени в нови дрехи, когато отидем да го приветстваме — рече Таки. Тя много се вълнуваше.

Трудно беше да решат какво да облекат. Не можеха да сложат одеждите на дами от двора на шогуна, това беше безспорно. Шогунът и неговото обкръжение бяха врагове на държавата и Сачи се боеше, че ако те трите бъдат разпознати, могат да свършат зад решетките на затвора и да бъдат откарани в Суруга. Накрая решиха да се облекат като състоятелни гражданки. Когато дойдоха търговците, Хару поръча коприни в цветове и десени, подходящи за гражданки, и двете с Таки се захванаха за работа с иглите.

Също толкова безспорно беше, че не могат да отидат с Едуардс. Да се покажат на публично място с извисяващ се чужденец и групата му от охранители щеше да е лудост. Решиха да отидат сами.

В деня преди очакваното пристигане на процесията дойде съобщение от Дайске: той се връщаше в Едо и щеше да ги придружи.

II

Рано на следващата сутрин Таки помогна на Сачи да се приготви. Почерни зъбите й, избръсна веждите й и оформи косата й в пищна фризура на жена от града, като я сви в лъскав кок и я набоде с фиби и гребенчета. После й помогна да облече кимоната. Новата коприна беше хладна и гладка при допир с тялото й. Горното кимоно беше в модерния червен цвят с кленови листа по полите. Таки го държа една нощ над горящ тамян с приятен мускусен аромат. Таки и Хару също бяха в разкошни нови дрехи за случая.

Дайске чакаше на двора. В бледата утринна светлина той излъчваше достойнство и сила. Носеше официални дрехи — черни широки хакама панталони и жакет с твърди рамене, стърчащи като криле на прилеп. Сачи забеляза, че е напълнял — коремът му се издуваше внушително над обито. Имаше дори два меча, затъкнати в колана си. Видът му подсказваше, че е човек с висок ранг и влияние.

Беше казал, че иска да е баща, с когото тя да се гордее, и беше успял. Сачи го поздрави с тиха радост. Почувства, както ставаше винаги, когато той я гледаше, че вижда в нея и някой друг.

— Дъще — рече той с усмивка.

— Татко — отвърна тя и се поклони.

Когато напускаха имението, Сачи видя, че всичко е оправено. Бреговете на рова бяха повдигнати, падналите части на моста — възстановени. Пътищата — разчистени, изметени и напръскани с вода, за да не се вдига прах. Миришеше свежо на влажна земя като след дъжд.

Широките булеварди покрай дворците на феодалите вече не бяха тихи и пусти. Там беше пълно с хора. Площадът пред замъка вече гъмжеше от мъже и жени в празнични одежди — копринени кимона в яркочервени и златисти нюанси.

Дайске проправяше път сред тълпата към портата Вадакура, през която щеше да мине императорът. Сачи го следваше по петите, промушвайки се покрай силни и слаби тела, високи и ниски хора, бедни и богати — тела, които се съпротивляваха, и такива, които се дръпваха встрани. Имаше мъже, жени, стари, млади, деца и хора с бебета на гърба. Очите й оглеждаха морето от лица. Чудеше се дали няма да види едно познато лице с буйна коса и дръпнати котешки очи. От време на време виждаше някого, когото за миг помисляше за него, но поглеждаше отново и с болка разбираше, че не е той.

Бяха стигнали до една редица войници, когато Сачи зърна в тълпата някаква жена. Ярките й кимона бяха увиснали доста ниско на гърба й и разкриваха многозначителна ивица негримирана кожа като на гейша или на проститутка. Всички се взираха напрегнато натам, откъдето щеше да се появи императорът, а Сачи гледаше в противоположната посока, прехапала долната си устна. Разсеяно поглеждаше към замъка, с изражение на пълен скептицизъм наблюдаваше бойниците, кулите и високите бели стени. По гримираното й лице течаха сълзи.

— Фую — викна Сачи. По лицето на Фую беше изписано това, което тя самата чувстваше. Сачи протегна ръка между гъстите тела и я хвана за ръкава. Когато я издърпа леко от тълпата, я лъхна евтин парфюм.

— Тогава времената не бяха чак толкова хубави — тихо рече Сачи. Но дори когато го казваше, знаеше, че това е лъжа. Тази порта беше затворена и за нея. Този крехък, красив свят си беше отишъл завинаги като безценна порцеланова ваза, счупена на пода.

Дайске им беше уредил място близо до портата, в определеното за правителствените служители пространство, където нямаше да ги смачкат. Сачи огледа тълпата пред себе си. Никога не си беше представяла, че на света може да има толкова много хора.

— Виж ги — обади се Фую, избърсвайки с ръкав очите и носа си. — Първо бяха готови да умрат за шогуна. После, докато се обърнеш, се кланят на императора. После пак ще приветстват с възгласи шогуна, когато момчетата се върнат от Уакамацу.

Сачи почувства, че сърцето й подскочи и устата й изведнъж пресъхна. Момчетата. Шиндзаемон сигурно щеше да е сред тях.

— Връщат ли се? — прошепна тя.

— Онези, които са живи. Потеглили са и ще са тук до няколко дни. Ние знаем кои са истинските герои. И ще ги посрещнем както подобава.

Наближаваше часът на коня, когато за обяд обикновено биваха запалени хиляди огньове. Но днес това беше забранено. В далечината се чуваха откъслечни звуци. Тълпата се смълча, опитвайки се да долови носещата се хармония. Беше музика, древна музика от друг свят. Сачи потръпна. Имаше чувството, че боговете слизат на земята.

Появиха се знамена, дребни поради далечината, и закриволичиха бавно през тълпата. Люшкаха се наляво и надясно и плющяха на вятъра. Бяха тъмночервени, със златен знак — хризантемата на императора. Слънцето проблясваше по остриетата на пиките, копията и алебардите и хвърляше ослепителни отблясъци. Замижавайки, Сачи забеляза група едри тъмни силуети, движещи се във внушителна процесия — високите, боядисани в черно шапки на многобройните редици на царедворците. Плоски шлемове, островърхи шлемове, шлемове с рога, шлемове с най-различни форми и цветове преминаваха на големи блокове. В далечината проблясваха лакираните покриви на паланкините.

Сачи си спомни за процесиите на даймьото, които някога минаваха през селото, и за величествената процесия на принцесата, отвела я в замъка. Тази процесия беше още по-пищна. Но имаше и нещо различно. Във всяка наблюдавана от нея процесия винаги имаше охрана, която да припява „На колене! На колене!“. Тези войници маршируваха мълчаливо.

От мястото си Сачи виждаше музиканти, които удряха тъпани и надуваха свирки, изпълнявайки своите шинто мелодии. Следваха ги копиеносци и обикновени носачи, големи знамена, плющящи на вятъра над главите им. След тях крачеха войници, облечени в чуждоземски униформи, сякаш за да напомнят на победените, че старата ера — на шогуна и самураите — е приключила и започва нова. Някои носеха пушки на раменете си; други — мечове на хълбоците си.

Носачи мъкнеха на гръб лакирани сандъци, а прислугата крачеше до тях.

Следваха господарите и благородниците. Някои бяха скрити в паланкини, други се движеха на коне или пеша, облечени в широки одежди и с високи черни шапки, каквито Сачи беше виждала само по гравюрите — древната мода на императорския двор. Пред и зад тях дефилираха редиците на царедворците и стражите в ярко оцветени костюми. Имаше стотици коняри, водещи стотици коне, носачи на слънчобрани, на обувки, носачи на императорската баня, безкрайно много слуги от всякакъв род. Изглежда, целият двор, който можеше да насели огромния замък, беше излязъл да придружи императора.

Всичко беше странно и чуждо — войници в чуждоземни униформи, царедворци в древни костюми, които никой от Едо не беше виждал до този момент. Дори лицата им бяха различни от тези на жителите на Едо, като се започне от напуканите южняшки лица на войниците и се стигне до бледите повехнали физиономии на аристократите с техните дълги носове, малки уста и високи чела.

Следваше армия от шинто свещеници — те пъплеха през тълпата, с жезли от черничева хартия в ръце. Императорът приближаваше. Хората, сградите, дърветата, земята, въздухът — всичко трябваше да е прочистено.

Много бавно приближаваше паланкин от абанос и злато, по-голям и разкошен от всичко, което Сачи беше виждала през живота си. Беше опасан със завеси с червени копринени въжета на всеки ъгъл, а таванът му блестеше на слънцето. Голяма група носачи, всичките в широки роби от жълта коприна, с черни шапки на главите, го държаха в ръцете си.

Отгоре беше изобразен златен феникс от най-фин филигран. Той проблясваше при движението на паланкина напред.

С приближаването му над тълпите се възцари пълно мълчание. Шепотът и движението, шъткането, въртенето на глави за по-добра видимост — всичко секна. Не се чуваше детски говор, нито бебешки плач. Единствените звуци бяха шумоленето на ръкавите и полите на носачите и тракането на техните черни сандали.

Коленете на Сачи се сгънаха като че ли от само себе си. Обзета от силно страхопочитание, тя коленичи на земята с лице върху ръцете си. Почти не чуваше шумоленето на робите на носачите, потропването на техните сандали или скърцането на копринените въжета, стабилизиращи паланкина. Въздухът се изпълни с аромат — древен почитан мирис, който говореше не за аскетичното верую на Буда, а за природните богове на Шинто, не за мрака, а за светлината, не за смъртта, а за живота.

Сачи не се съмняваше, че съществото в паланкина е дете на боговете, син на богинята на слънцето. Със златния феникс, блестящ над него, и облечените в жълто носачи като ореол от слънчеви лъчи около него, сякаш самото слънце беше слязло на земята.

Чак когато паланкинът отмина, хората посмяха да помръднат глави. Сачи се огледа. Таки и Хару още стояха забили носове в земята, докато край тях множеството се изправяше на крака с объркани лица, сякаш се чудеха какво ги е сполетяло. Жителите на Едо бяха земни хора и като че ли се дразнеха, че толкова лесно са били прелъстени. Мърморенето против южните варвари щеше да продължи, но нещо се беше променило. Според израза на Едуардс времето не можеше да се върне назад.

Паланкините, господарите, управниците, царедворците, конете, конярите, войниците, носачите и сандъците, слугите, жените, прислужничките и всички други влязоха до един в замъка Едо. Само че той вече не беше замъкът Едо, седалището на Негово величество шогуна. Това беше замъкът Токио, императорският дворец, резиденцията на Негова светлост императора.

Накрая високите кедрови порти се задвижиха. Сачи гледаше като омагьосана, изпълнена с желание за един последен поглед към замъка. Обзе я ужасно чувство на обреченост и безвъзвратност. Надничайки над главите на тълпата и войнишките редици на пост, тя се взря в стесняващия се отвор, но единственото, което виждаше, беше караулното във вътрешния двор. Големите камъни на стената зад него потънаха в сянка с по-нататъшното движение на портите в едно и също бавно темпо, докато се събраха с трясък. Големите стени потрепериха. Трясъкът отекна по площада.

През тълпата премина студен вятър, раздвижил полите на кимоната. Той вдигна мъртвите листа и завихри прахта. Сачи потрепери и се загърна по-плътно в своето хаори палто.

Очите на Дайске грееха. Портата не беше затворена за него. Южняшките войници, бледите аристократи, царедворците в своите жълти копринени роби бяха неговите хора; той споделяше тяхната слава.

Триумфът на императора беше и негов.

— Не могат да завземат замъка — подметна Фую. Белият грим на лицето й беше напукан и размазан от сълзите. — Улиците са наши. Да го наричат както си искат. Това все пак е Едо.

Хората се отърсваха, като че ли излизайки от масов транс, оглеждаха се и се усмихваха глупаво. Почнаха да се чуват гласове, но тихо, сякаш никой не смееше да говори за видяното. Хората лека-полека тръгнаха да се прибират, чу се детски говор. Повечето поеха с дървените си или сламени сандали към източния край на града.

Фую също вдигна полите си, кимна набързо за довиждане, сякаш страхувайки се да не сподели тяхното съжаление, ако остане по-дълго, и тръгна на изток, потропвайки с високите си сандали. Сачи проследи с очи как гърбът й в яркото безвкусно кимоно изчезна сред тълпата. Фую изглеждаше дребна и окаяна, но горда. Сачи видя в нея и себе си — този гняв, този отказ да се откаже от миналото, тази гордост — може би всички ги изпитваха, всички жени от двореца. Може би щяха да ги носят със себе си до края на живота си.

Дайске съпроводи Сачи, Таки и Хару от площада пред замъка, покрай рова, чак до моста, който водеше към имението. Там той спря.

— Трябва да вървя — каза. — Има работа за вършене. Ще се установя тук, в Токио. Ще има място за всички нас, за прислужничките и слугите. Ще имам грижата да имате това, което заслужавате.

Сачи се поклони, почувствала внезапно тъга и самота. Когато „момчетата се върнат от Уакамацу“, дали Шиндзаемон щеше да е между тях? Но Дайске дори не знаеше за неговото съществуване. Трудно й беше да си представи как той ще се впише в идиличния живот, планиран от баща й за тях. Помисли си, че и Едуардс едва ли ще се впише по-добре.

На външната порта на имението нямаше охрана. Сачи, Таки и Хару прекосиха градината мълчешком по посока на вътрешната порта, заобикаляйки купчините мъртви листа.

В далечния край на двора видяха двама души, седнали с кръстосани крака на слънце на верандата пред голямата приемна. Бяха потънали в разговор, свели глави един към друг. Слънчев лъч премина през дима на лулите им и огря прясно обръснатото теме и напомаденото кокче на единия. Главата на другия беше с остра черна коса, подстригана късо като на чужденец.

Щом жените приближиха, бръснатият вдигна очи. Скочи на крака и пристъпи към тях, поклони се и се извини. Това беше старецът, който охраняваше външната порта.

— Много съжалявам — промълви той. И посочи другия мъж. — Посетител. Току-що се е върнал от Уакамацу.

Сачи кимна. Едно от техните момчета, завърнало се от фронта с новини. Това беше основателна причина старецът да напусне поста си. Тя се обърна, за да поздрави новодошлия. Той слезе от верандата и бавно мушна крака в сламените сандали. Лицето му беше сведено надолу, но още преди да вдигне очи, тя разбра.

Беше Шиндзаемон.

I

Шиндзаемон гледаше Сачи спокойно и настойчиво. Очите му сякаш се забиваха в нея — тесни котешки очи върху хубаво лице. Не беше красив като актьор от кабуки, какъвто беше Дайске; лицето му изглеждаше твърде пламенно, твърде мускулесто и силно. Тя разпозна неговата дързост, добронамереност, изражението на човек, готов да завладее света. Независимо че се беше сражавал на страната на победените, той се държеше с достойнство.

Виждаше се, че е бил изложен на слънце и вятър. Лицето му беше почерняло, дрехите — овехтели и смачкани. Над горната му устна бяха наболи мустаци.

Душата й се втурна към него, но тя не помръдна. Стоеше като закована — сдържана, както е редно за една жена. Изгаряше от желание да се хвърли в прегръдките му, но, разбира се, не помръдна. Сведе очи и се поклони.

Таки се поклони, допряла ръкава си до очите.

— Шин — промълви Сачи. — Сигурно си уморен. Добре дошъл у дома. Много време мина.

Шиндзаемон се поклони тържествено.

— Нямам извинение, че пристигнах без предупреждение.

Гласът му беше дълбок и плътен. Сачи усети миризмата му — солен мирис на пот, примесен с тютюн. Тя си спомни колко често беше вдъхвала тази миризма — когато вървеше с него по Вътрешния планински път, когато стоеше на върха на планината, в прегръдките му на моста.

Тя направи поклон, изрече полагащите се фрази, но почти не съзнаваше какво върши. Чакаше — чакаше момента, когато ще останат сами.

Поклоните като че траяха цяла вечност. После Таки дръпна Хару за ръкава. Бавно и внимателно — или поне на Сачи й се стори така — те изуха сандалите си един по един и пристъпиха в тъмното входно помещение. Поклониха се отново и влязоха вътре. Тя изгледа гърбовете им, докато се скриха.

Слънцето залязваше и небето бе оцветено в червено, златисто и сребристо.

Сачи беше чакала този миг толкова дълго, но сега чувстваше свян като малко момиче. Стоеше, свела очи към земята. Дебелите чорапи на Шиндзаемон бяха прашни, сандалите му — изтъркани и скъсани. Имаше възли на местата, където той беше връзвал наново сламените каишки. Полите на кимоното му бяха изцапани.

Той я гледаше изпод гъстите си вежди.

— Ти дойде — прошепна тя.

— Нантонаку — рече той — Някак си.

Когато се видяха последния път, мислеха, че повече никога няма да се срещнат. Тя погледна към него срамежливо, спомняйки си за онзи момент. Той също я гледаше. Очите му не слизаха от лицето й, сякаш си припомняха всяка извивка, всяка бръчица по него. Нещо в Шиндзаемон изглеждаше променено. Усмивката му беше половинчата. Заради подстриганата си глава приличаше на палаво дете. По-рано, дори когато косата му беше вързана на конска опашка, тя не беше успявала да види толкова ясно лицето му.

— Какво ще кажеш? — попита Шиндзаемон и докосна с ръка косата си.

Между очите му се появи бръчка, каквато преди нямаше. За миг долови върху лицето му онзи невиждащ поглед, който беше зърнала в очите на Тацуемон — сякаш гледаше нещо, за което никога нямаше да й разкаже. Но битките се бяха състояли преди половин месец. Той беше оцелял. И оттогава беше тръгнал обратно пеша. Може би гледаше в бъдещето, а не в миналото.

— Изглеждаш променен — усмихна му се тя. — В това облекло никой не би те познал.

— Но ти ме позна.

— Да — прошепна тя. Искаше й се да го погали, да почувства твърдото му тяло, силните му ръце. Но се сдържа. Колкото по-дълго чакаше, толкова по-силно ставаше желанието.

Той бръкна в ръкава си и извади един гребен. Кост от костенурка със злато и гравиран знак. Гребенът от майка й, нейния знак. Когато му го даде, тя не беше наясно какъв е този знак. Сега знаеше и това беше променило и нея.

— Той ме пазеше по-добре от щит. По-добре от колан сеннибари.

Имаше да му каже толкова много, но изведнъж с радост разбра, че могат да говорят по-късно. Пред себе си имаха цял живот.

— Ела и виж градината — рече Сачи.

Тръгнаха по обраслите пътеки. Туфите планинска трева се люлееха от вятъра, а във въздуха летяха парашутчетата на семената й. Жужаха насекоми, последните за сезона. Кленовете грееха в цвят. Тя го поведе към парапета.

Застанаха един до друг, загледани към полето Годжи-ин. Навсякъде имаше хора, които работеха усърдно. В далечината районът на гражданите беше пълен с бамбукови скелета и хора, които щъкаха наоколо като мравки и строяха стени и покриви. Ударите на чуковете отекваха силно и отчетливо над празното пространство.

Хълмът се издигаше тих и пуст в центъра на цялата тази активност. Кръжаха птици — черни точки в смрачаващото се небе, и се обаждаха злокобно.

Бяха така близо, че тя усещаше топлината на тялото му.

— Идвах тук всеки ден. Гледах към хълма и се чудех дали ти не си там. Мислех, че повече никога няма да те видя.

— Тацуемон ми каза какво си правила…

За миг споменът за онзи кошмарен ден я връхлетя. Призрачните лица, зеещите рани и отворените очи, мухите, вонята. Толкова се страхуваше, че ще го открие там. А сега той беше до нея, толкова топъл, толкова жив. Очите й се насълзиха и тя вдигна ръкава си да ги избърше.

Той хвана ръката й и я задържа. Тя усети мазолите по дланта му там, където беше държал меча.

Затаи дъх, а той я притисна към себе си. Сачи почувства твърдите мускули на ръцете и гърдите му. Чу как сърцето му бие, усети как коремът му се издува и спада от дишането. Устните му докоснаха косата й. Допирът му не беше страстен както някога, а нежен. Целуваше ушите й, врата й, страните й, очите й. После устните му намериха нейните.

Сачи се дръпна и го погледна намръщена. Знаеше с абсолютна сигурност, че иска да изживее живота си с този мъж. Нантонаку. Някак.

— Очите ти — каза той. — Никога не мога да забравя тези очи. Тези устни. Извивката на тази страна. Тази усмивка.

Шиндзаемон начерта линия през бузата й, около брадичката, надолу по врата. Тя потръпна от допира. Сякаш никога не беше изпитвала какво означава да си жив.

— Ти — прошепна той. И повтори същата дума.

Слязоха от парапета и Шиндзаемон я дръпна на тревата. Многобройните слоеве на кимоното й се издуха под нея и се превърнаха в мека възглавница. Озоваха се в нещо като беседка от висока трева, която шумеше, люшкайки се. Летящите семена гъделичкаха ноздрите й; наоколо се носеше мирис на сухи стебла и диви цветя. Тя се отпусна в меката трева, разтопи се в ароматите. Знаеше, че на това тайно място са невидими.

Лицето му беше тъмно на фона на небето. Последните лъчи на залязващото слънце докосваха косите й и грееха като ореол.

Когато устните се приближиха до шията й, тя затвори очи.

II

— Я се виж, Шин — рече Таки. — Не си се хранил. Ще трябва да те поугоим.

Слънчев лъч пронизваше дървените врати, утринния въздух, осветяваше прашинките и парата, която се вдигаше над супата мисо.

Шиндзаемон седеше вглъбен и невъзмутим, докато Хару и Таки се суетяха около него, пълнеха чашата му с чай, сипваха му ориз, сервираха му блюдо след блюдо с печена риба и задушени зеленчуци. Апетитни аромати изпълваха стаята.

Сачи седеше тихо като любезна домакиня и се грижеше всичко да му хареса. От време на време погледите им се срещаха. Сладостта на предишната вечер още ги изгаряше. Под фасадата на своето въздържание тя гореше от силна радост, сякаш в нея беше запален огън, който не можеше да бъде изгасен. Чувстваше как кръвта на майка й напира във вените й. Подобно на майка си тя щеше да сграбчи живота. Да вземе това, което желае, независимо от последствията.

Но в хладната светлина на деня осъзна по-добре от всякога колко страшно е това. Сега тя имаше баща, влиятелен служител на страната на Юга. Естествено, той не беше баща като Джироемон. Той не можеше да очаква от нея да му се подчинява безпрекословно, както правеха обикновено бащите. Но бащата си беше баща и тя не искаше да прекъсва връзката си с него. Не и сега, след като го е намерила.

Сачи знаеше много добре, че не беше свободна и че никога нямаше да бъде. Жените бяха собственост и принадлежаха на своите семейства. Намирайки баща си, тя беше намерила поредния чифт вериги. Опиянена от срещата с Шиндзаемон, Сачи си беше въобразила, че нещата могат да бъдат различни. Сега тя си спомни, че не можеха.

Погледна към Шиндзаемон, който обра купичката си с парче маринована ряпа и отпи от чая. Той беше такъв воин, такъв ронин. Сачи се опита да си го представи като уважаван член на обществото, изпълняващ ролята на осиновено дете на правителствен служител. Мисълта я накара да се усмихне. Още по-трудно беше да си представи как Дайске приема съюз с рошав бунтовник, бил се за губещата страна — враг, член на омразната северна армия.

Но и Дайске някога е бил млад. Той също е бил гневен, идеалистичен, нетърпелив, воден от страст.

Той скоро щеше да дойде, както и Едуардс. Тя потрепери. Най-добре беше да не си представя какво ще се случи тогава.

Таки разчистваше след закуската на Шиндзаемон, когато отвън се чуха стъпки. Сачи затаи дъх. Може би беше Дайске… После се чу скърцане на кожени ботуши, прекосяващи двора.

Едуардс. Преряза я страх. Беше оставала насаме с него и му беше позволила да държи ръката й. Само той знаеше за случилото се помежду им. Чужденците бяха толкова открити, толкова прозрачни. Ако изречеше една дума или намек, Шиндзаемон…

Отвориха се и се затвориха врати, приближиха стъпки. Сачи чу пискливия глас на Таки, съобщаващ на Едуардс, че Шиндзаемон се е върнал.

Двамата млади мъже не се бяха виждали, откакто пътуваха заедно по Вътрешния планински път. Шиндзаемон тогава беше заядлив и подозрителен. Сачи пазеше спомена как очите му я пробождаха, когато беше заговорила с Едуардс. А Едуардс сигурно беше разбрал, че Шиндзаемон съвсем не е телохранител, въпреки че на свой ред той също се беше държал на разстояние.

Помнеше как се обърна, за да погледне Шиндзаемон и Едуардс, преди с Таки да отворят портата за дамите на шогуна и да влязат на територията на двореца. Виждаше ги застанали на далечния край на моста — двамата гиганти чужденци и якия ронин с бухналата коса. Но оттогава нещата се бяха променили. Едуардс ги беше спасил всичките на хълма, беше помогнал на Тацуемон.

Сега, когато тя погледна към Едуардс, видя човешко същество. И не само това — видя мъж. Но на Шиндзаемон той вероятно приличаше на създание от друга планета. Що се отнася до Едуардс, той може би дори нямаше да познае Шиндзаемон с тази къса коса.

Голямата стая се смали, когато вътре влезе Едуардс. Щом прекрачи през слънчевите лъчи, проникващи в помещението, сламената му коса заблестя като злато, а Сачи усети полъха на екзотичния му мирис. Това й напомни за отварящи се врати, широки пространства, свежи ветрове и възможности. Когато Едуардс беше наблизо, Сачи знаеше, че има и други светове, други начини да се вършат нещата.

Усети тъга, мислейки си, че тази връзка с големия широк свят за нея вече не съществува. И въпреки че не смееше да си го признае, за съжаление повече нямаше да може да го вижда. Сега разбираше, че радвайки се на неговата компания, тя се е утешавала. Била е поласкана от неговото внимание и трогната от романтичните му думи. Беше смятала Шиндзаемон за мъртъв, но след като той се върна, Сачи знаеше, че сърцето й принадлежи на него.

Едуардс видимо се стресна при вида на Шиндзаемон, но бързо се окопити и любезно се поклони. Сачи погледна двете сведени глави. Двамата бяха слънцето и луната, двете страни на една и съща монета. Единият с жълта коса, другият — с черна. Любезният дипломат и грубият войник. И двамата принадлежаха на светове, за които жените не знаеха нищо и с удоволствие биха обсъждали с тях мъжките теми за политика и война. Но имаше и едно неизречено подозрение. Всеки от тях щеше да се чуди каква точно е връзката на другия с тези жени. Със Сачи.

— Значи Тацу… — заговори Едуардс.

— Благодаря — рече Шиндзаемон. Държеше се официално и грубо. — Той е добре. Ние бяхме заедно. В Уакамацу.

Каза името с блясък в очите, за да покаже ясно, че знае много добре на коя страна са били англичаните.

Сачи слушаше напрегнато. Много искаше да научи какво е правил Шиндзаемон, къде е бил, всичко случило се, откакто го видя за последен път. Представяше си разкази за героични постъпки, за смели мъже, които устояваха на невъзможни опасности. Но устните му бяха затворени, а тя не смееше да пита.

— Заедно ли се върнахте? — попита Едуардс.

— Тацуемон замина на север — отвърна Шиндзаемон. — За да постъпи във флота на Токугава. Може би сте чули — адмирал Еномото взе най-добрите военни кораби и отплава за Иесо. Ще води съпротивата оттам. След като замъкът падна, доста хора поеха натам.

Едуардс кимна.

— Войната не беше милостива със северняците — рече той.

— Тя още не е свършила — изръмжа Шиндзаемон.

— Но ти се върна — рече рязко Едуардс. Тонът му беше любезен, но с нотка на триумф, сякаш беше видял пукнатина в отбраната на Шиндзаемон. Като че ли не можеше да устои на изкушението да го нападне.

Шиндзаемон не беше страхливец, Сачи знаеше това много добре.

Сигурно имаше сериозна причина да не тръгне на север с другарите си, а вместо това да се върне в Едо. Нещо се беше случило, нещо ужасно.

Рамото на Шиндзаемон помръдна леко, макар тя да се усъмни дали Едуардс го е забелязал. В друго време, на друго място, Шиндзаемон щеше да посегне за каквото и да било оръжие подръка. Вместо това той направи голямо усилие и остана неподвижен като скала.

На входа се чу глас. Дайске се втурна в голямата стая, сякаш влизаше в собствения си дом, без да си направи труда да изчака да го въведат. Изглеждаше щастлив, уверен, красив мъж, постигнал всичко, за което е мечтал. Липсваше му само едно, за да е напълно щастлив: майката на Сачи.

Когато видя Шиндзаемон и Едуардс, той се спря, погледна единия, после другия, повдигайки гъстите си вежди. По лицето му — широко, гладко и с леко изпъкнала челюст — се изписа изненада.

Сачи се втурна да го поздрави.

— Татко — промълви тя и се поклони.

Шиндзаемон и Едуардс коленичиха. Едуардс се представи.

— Значи сте от Британската легация — рече Дайске. — Познавам Сатоу-доно. Той беше много щедър към нас. Задължен съм ви за любезността към моето семейство.

Той се поклони ниско. Беше самата любезност. Едуардс беше чужденец и гост в страната им. Въпреки това Дайске го гледаше внимателно, сякаш се чудеше какво търси там.

— Шиндзаемон от Накамура, област Кано — с най-безразличен глас обяви Шиндзаемон.

Големите му ръце на боец лежаха върху татамито, с допрени показалци, а главата беше сведена. Сачи никога не го беше виждала толкова педантичен. Тя погледна към Дайске. Към чужденците човек трябва да се държи любезно и с уважение, но Шиндзаемон беше ронин.

— Накамура от Кано… — бавно промълви Дайске. — Господарят на Кано мина на страната на императора съвсем скоро, ако правилно си спомням. В Кано имаше някакво несъгласие по кой път да тръгне, нали?

— Не съм запознат с политиката на Кано — бързо отвърна Шиндзаемон. Явно не искаше да го въвлекат в нежелана политическа дискусия. — Баща ми е самурай от среден ранг и градски магистрат. Когато бях млад, ме изпратиха в Едо. Прекарал съм почти целия си живот тук, в различни имения на областта Кано.

Сачи погледна единия, после другия. И Дайске, и Шиндзаемон бяха отхвърлили своето положение в обществото. Започнал живота си като прост занаятчия, сега Дайске беше водеща фигура в новото правителство. За да следва идеалите си, отхвърляйки привилегиите на самурая, Шиндзаемон беше напуснал своя род. И двамата бяха отхвърлили йерархичните ограничения, за да си проправят свой път в живота. Ако Дайске можеше да види колко много си приличат двамата.

— Шиндзаемон се грижеше за нас по пътя, татко — обади се Сачи. — Пътувахме заедно. Той е майстор на меча.

— Той ни е като брат — добави Таки.

— В такъв случай аз съм ти задължен — сериозно рече Дайске на Шиндзаемон, гледайки го настойчиво. — Ние трябва да си поговорим, млади човече. Трябва да разбера накъде клониш, дали си с нас или срещу нас.

Шиндзаемон кимна.

— Пропуснал съм толкова много от живота на дъщеря си — продължи Дайске. — Радвам се, че се срещам с вас, нейните защитници.

Сачи въздъхна облекчено. Поне засега нямаше да има спречкване.

Таки запали дълги лули и ги раздаде на всички. Хару отиде да направи чай. Шиндзаемон и Едуардс се оттеглиха в единия край на стаята и запушиха мълчаливо.

— Имам да ти кажа нещо важно — обърна се Дайске към Сачи. — Мисля, че то ще те зарадва. Щом пристигнах в Едо, отидох в имението Мидзуно. Това е семейният дом на майка ти. Исках да видя къщата, където тя е живяла, да вдъхна въздуха, който е дишала. Тя представляваше руини. Като близки съюзници на Токугава семейство Мидзуно бяха избягали. Сигурно са между първите заминали.

Откакто те открих, си мислех, че бихме могли да живеем там заедно. Сега това е възможно. Именията и дворците на благородниците — врагове на държавата, са поставени под неин контрол.

Сачи се раздвижи притеснено. Знаеше много добре, че под „врагове на държавата“ той имаше предвид верни служители на шогуна. Но не каза нищо.

— Те ще станат правителствени учреждения или жилища за правителствени служители — продължи Дайске. — Аз поисках имението Мидзуно.

Сачи усети как я пробожда хлад. Винаги беше знаела, че баща й има големи амбиции — но да реши да вземе имението на семейство като Мидзуно… Въпреки че те бяха нейни роднини, това не значеше, че й се полага тяхната собственост. Сачи разбираше отлично, че благородниците от Севера са избягали, че тяхната земя ще бъде дадена на служителите на новото правителство. Но въпреки всичко… Това й се струваше злокобно. Несъмнено подобно действие щеше да донесе лош късмет на всички тях.

— Семейство Мидзуно не бяха особено силни — продължи Дайске — и имението не е много голямо и желано. Точно като за човек с моя ранг.

Пълните бузи на Хару пребледняха при споменаването на семейство Мидзуно.

— Там има много призраци — прошепна тя. — Много спомени. Но може би… ще стигнем до корена на случилото се с моята господарка. Може би ще успеем да я намерим.

— Имението принадлежи на семейство Мидзуно — обади се Сачи. — Разбира се, че не можем просто да им вземем земята.

Господарят Мидзуно. Когато произнесе името му, тя го видя, все едно беше коленичил право пред нея. Тя се криеше в сенките зад принцесата. Господарят Огури, с неговото угодническо лице на царедворец, заговори и господарят Мидзуно вдигна поглед. Тя видя загрубялата кожа на темето му, злите очи, горящи като въглени, извития като клюн на ястреб нос, сипаничавата брадичка, тънките злобни устни. Сачи потрепери. Той имаше тик, спомни си тя. Беше оставил меча си на портата, но ръката му все още посягаше да го извади от ножницата — сякаш очакваше някой да го нападне, нищо че се намираше в женския дворец.

Смръщил вежди, Дайске я гледаше с въпросително изражение.

— Ти какво знаеш за господаря Мидзуно? — попита той. — Той е мъртъв. Нали така, Хару? Умря преди доста време.

— Последното, което чух, беше… че е на смъртно легло — прошепна Хару. Гласът й заглъхна неуверено.

— Той не е мъртъв — рече Сачи.

Тя и Таки дълго бяха пазили своята тайна. Но сега, след като шогунът и женският дворец вече не съществуваха, нищо не можеше да ги спре да не говорят. Сачи едва не извика.

— Ние видяхме господаря Мидзуно, нали, Таки? Той дойде в двореца заедно с господаря Огури, за да ни каже, че Негово величество е болен.

Един звук наруши тишината — почукване на дълга лула по кутията с тютюн. В единия край на стаята двамата младежи се раздвижиха.

Хару остана с отворена уста. Тя вдигна ръка и отново я пусна. Издаде някакъв сподавен звук, нещо между охкане и стон и контурите на пълното й лице сякаш хлътнаха.

— Не… Не може да е той. Това е невъзможно. — Тя тръсна глава — Не… господарят Мидзуно. Таданака Мидзуно. Сигурни ли сте?

— Господарят Таданака Мидзуно — потвърди Таки. — Помня много добре.

— Той беше лош човек — промълви Хару. — Зъл човек. По-добре да беше умрял.

Настъпи дълго мълчание. Лицето на Дайске стана мрачно и намръщено. Вече не беше красиво като лице на актьор от кабуки, приличаше на дяволска маска.

— Значи е било лъжа! — викна той и стовари едрия си юмрук върху татамито.

— Кое, татко? — прошепна Сачи. — Кое е било лъжа?

Слънцето беше залязло. Свещи и лампи блещукаха в тъмните ъгли; повя хлад. Мирис на тютюн се носеше от далечния край на стаята и струйките се издигаха нагоре към тъмните греди по тавана. Едуардс и Шиндзаемон стояха като статуи с лули в ръце.

— Тя каза, че не се бои от никого на този свят, освен от него. — Той се обърна към Хару: — Истина ли е това… което тя ми каза? Че всичко е било негово дело? Че той я е принудил да започне да му служи?

— Аз мислех, че той е мъртъв — Хару се поклащаше напред-назад. — Помня как те се караха. „Ти си жена“, каза господарят Мидзуно. Той крещеше. „Как смееш да ми противоречиш! Мислиш, че можеш да живееш без нас, но без нас си нищо. Ти трябва да го направиш. В името на своето семейство.“

— Ти не искаше да влезеш в двореца — тихо каза Дайске. В стаята присъстваше още някой — майката на Сачи. Той сякаш чуваше гласа й, сякаш тя му говореше. „Нали това ми каза? Че е като влизане в манастир, като в затвор. Място с три хиляди жени и само един мъж и стари дами, които следят всяка твоя стъпка, в очакване да направиш грешка. По цял ден шиене и оправяне на коси — само това можеш да очакваш.“ „Това не е живот за мен, ти така каза. Аз съм диво същество. Аз съм птичка и ще отлетя.“

— Каква беше лъжата, татко? Каква беше лъжата? — прошепна Сачи.

— Семейство Мидзуно имаха всичко — рече Хару. — Замък, голяма годишна издръжка — но бяха шамбелани. Бащата на моята господарка беше главен шамбелан на семейство Кишу, а господарят Таданака, младият господар, не можеше да приеме това. Не можеше да приеме, че е номер две. Обикаляше наоколо и крещеше, караше се на слугите. После моята господарка, неговата сестра, порасна и той видя начин да постигне целта си.

Реши да я изпрати да служи в замъка Едо. Жена с нейното положение би следвало да влезе там като младша придворна дама от среден ранг. Но имаше много малко свободни места на това ниво и конкуренцията беше голяма. Изборът се предоставяше на старите дами, а те не вземаха предвид красотата. Всичко зависеше от ранга, положението и колко старо е семейството ти. Много по-лесно беше да се влезе на по-ниско ниво и затова младият господар заповяда на моето нещастно семейство да я осинови. Можете да си представите как тя прие това! Но какво можеше да направи? Така тя стана моята осиновена сестра и ние двете бяхме приети за прислужнички от по-ниско ниво.

Господарят Мидзуно знаеше, че просто трябва да вкара моята господарка в двореца, където ще я види шогунът. Тя беше толкова красива, умна, привлекателна. Той знаеше, че шогунът веднага ще я хареса и ще я направи дама на страничната стая. Така тя щеше да вземе със себе си цялото семейство. Баща й щеше да бъде направен даймьо, а след него и господарят Мидзуно. Само че не се получи точно така. Ключовият въпрос беше, че тя трябваше да роди на шогуна син и наследник. Но първият й син умря, после второто дете…

— И всичко тръгна наопаки — каза Дайске. — Тя ми каза, че Негово величество престанал да я посещава. Срещна мен. И коремът й започна да се издува.

— Хората забелязаха — прошепна Хару. — Тя имаше врагове. Доста от жените ревнуваха от нея и ако някоя кажеше нещо, това щеше да е бедствие за цялото семейство Мидзуно. Младият господар трябваше да си разпори корема и родовата линия да спре. А той искаше да избегне това на всяка цена.

— Сигурно беше подочул за нашата връзка — каза Дайске. — Извика я вкъщи, за да я махне от пътя си, преди шогунът и неговите офицери да са я разкрили.

— И каква беше лъжата? — настоя Сачи. — Че той е на смъртно легло, това ли?

— Да я викне вкъщи. Да прикрие скандала.

— Но какво направи той после? — промълви Сачи с тих и самотен глас. — Какво направи той, когато майка ми се върна вкъщи? Къде е тя?

Дайске я погледна.

— Ако някой знае какво е станало с майка ти, това е той — рече Дайске. — Ние ще го намерим. Колкото и да е трудно.

В голямата стая никой не помръдваше.

Ами ако открият господаря Мидзуно, помисли си Сачи. После тя си спомни, че го видя и втори път. В спомена си чу да бучи река, чу ропот на бежанци, напиращи да прекосят реката, крясъци на диви гъски, тропот от крака на носачи, тракането на сал, който акостира на брега.

— Ние с Таки го видяхме отново преди няколко месеца — прошепна тя. — При Такасаки. Чакахме да прекосим реката. Те напускаха Едо. Шин също беше там.

— Как само те гледаше той, господарке! — обади се Таки.

Сачи видя лицето на Мидзуно съвсем близо до своето. Чу дрезгавото му дишане, усети го върху лицето си. Той беше извикал: „Дръпнете се! Оставете ме на мира!“. Сякаш не беше на себе си. Сякаш виждаше призрак. Може би точно това му се беше привидяло, когато се вгледа в нея — майка й.

От далечния край на стаята заговори Шиндзаемон. Лицето му беше разпалено, очите му светеха.

— Те носеха някакви каси — рече той с развълнуван глас. — Изглеждаха доста странни на вид. Много тежки… А носачите не приличаха на носачи — нямаха татуировки. Бяха… самураи. Самураи с пораснала коса… Помня, че се зачудих какво кроят.

— Южняците ще ги заловят, те са силни — обади се Едуардс, а сините му очи също блестяха. — Не знам за господин Мидзуно, но господин Огури беше главен министър в правителството на шогуна. Шансът им да оцелеят е малък; трябва бързо да ги открием. Аз ще тръгна с вас. Ще ви трябва всякаква възможна помощ. Мога да осигуря коне и носачи. Тъй и тъй трябва да извърша оглед на страната, след като тя вече е отворена за чужденци. Преди не можехме да пътуваме свободно. За мен ще е приключение, а бих могъл и да съм ви полезен.

Шиндзаемон кимна.

— Аз мога да предложа само своята ръка — тихо каза той, — но тя е силна. На връщане от Уакамацу минах през Такасаки. Използвах дългия път, за да избегна южната армия. Познавам го добре. И имам представа накъде бяха тръгнали.

Дайске мислеше усилено.

— Трябва да тръгнем веднага. Скоро ще дойде зимата и по високите проходи ще падне сняг. Но ако чакаме до пролетта, ще стане прекалено късно. Дължа го на майка ти и на теб, скъпа моя дъще. Няма да се успокоя, докато не разбера къде е тя.

I

След като мъжете заминаха, Сачи извади броката — горното кимоно на майка си. То беше прибрано в чекмедже в шкаф за кимона; когато го измъкна от там и внимателно го разгъна, фината материя прошумоля. Цветовете не се бяха променили. Тя го притисна до лицето си и вдъхна едва доловимия стар парфюм — мускус, алое, пелин, тамян. Искаше й се да запечата миризмата, да я познае, когато отново се срещне с нея, сякаш би могла да разпознае майка си по нейния парфюм.

— Идваме да те намерим — прошепна. — Най-после ще се съберем.

 

 

Вечерта Таки накладе огън в огнището в главната стая на семейната част на имението и придърпа възглавници около него. После тя, Сачи и Хару се облякоха топло с няколко дебели дрехи. Из стаята се носеше пушек, дразнеше гърлата и насълзяваше очите им. Огънят пукаше и пръскаше искри към полирания дървен под. Капакът на железния чайник в огнището затрака, затанцува от излизащата пара. Това беше успокояващ, домашен звук.

Шиндзаемон седеше с тях, сякаш вече беше част от семейството. Той се облегна на лакът, малко встрани от останалите, с полуотворени очи и дълга лула в ръката си. Сачи го погледна, отначало срамежливо, после по-смело огледа лицето му. На мигащата светлина на пламъците чертите му, квадратната брадичка и пълната уста изглеждаха спокойно отпуснати. Беше толкова стихнал, толкова вглъбен — като котка. Но спокойствието му беше само привидно. В действителност се чувстваше напрегнат и готов да скочи всеки момент.

Таки стоеше наведена над ръкоделието си, придаваше си съсредоточен вид, въпреки че Сачи долавяше желанието й да зададе цял куп въпроси. Тя не беше питала за Тораноске. Но ако Тораноске беше предал на Шиндзаемон съобщение за нея, Шиндзаемон щеше да й го каже. Изглежда, Таки беше решила да пази достойно мълчание. Въпреки това в големите й очи се четеше тъга и обида, а лицето й беше по-бледо и унило от всякога.

Най-после Таки протегна тънката си ръка и взе машата. Разрови жарта, после вдигна капака на чайника и наля гореща вода в порцелановия чайник. Напълни една чаша, сложи я на поднос и я подаде на Шиндзаемон.

— Шин — промълви тя с най-сговорчив тон, — не каза ли, че си чул нещо за Огури и Мидзуно? Когато беше на север ли стана това?

— Когато се връщах — рече Шиндзаемон и отново замълча.

— Значи Тацу те намери — настоя Таки с едва доловим глас.

Той се разсмя.

— Не беше трудно — промълви. — Той знаеше къде се води боят.

— Вие се срещнахте в… Уакамацу, така ли? — попита Сачи. Тя също искаше да чуе какво знае за местонахождението на Мидзуно. Но още повече й се искаше да научи къде е бил той, какво е правил, какво му се е случило в месеците, докато бяха разделени. Предполагаше, че и Таки и Хару искат същото.

— Искате да ви разкажа за Уакамацу ли?

Жените кимнаха. Той се замисли за миг, вгледан в огъня.

— Няколко месеца бяхме в замъка „Белия жерав“ — заговори Шиндзаемон бавно и дръпна от лулата си. — Трябваше да стигнем в него, преди южната армия да е завзела пътищата. Нашата задача беше да дежурим на едно възвишение извън главната сграда на замъка, аз и Тораноске. И Тацу също, след като дойде. Оттам се виждаше градът. Когато врагът атакуваше, гледахме как изпълва улиците долу, също като мравки. Трийсет хиляди, така чухме. Срещу нас — три хиляди. Някои от по-възрастните, жените и децата от града също се бяха укрили в замъка и трябваше да бъдат защитавани. После южняците насочиха своите оръдия и започнаха да ни обстрелват от сутрин до вечер.

Докато той разказваше сбито, по войнишки, Сачи вече не грееше ръцете си на огъня. Тя се озова до него на бойните стени. Гледаше надолу и виждаше кълбета дим, носещи се над града. Улиците тъмнееха, сякаш беше нощ. Тук-там просветваха огнени езици и жар на тлеещи пожари. Чуваше как свисти огънят, как с шум се сгромолясват керемидени покриви. Нямаше викове, човешки гласове, само злокобна тишина.

— После врагът проби. Втурнаха се по стената на рова. Приличаха на хлебарки — нашествие на хлебарки. Ние ги поваляхме, но те продължаваха да прииждат. Независимо колко падаха, идваха още. Завзеха третия двор, после втория. Вече ги виждахме съвсем ясно: мъже в тесни черни чуждоземски униформи и лъскави заострени шлемове, мъже с наметки от кучешка кожа и мъжете от Тоса с техните червени мечешки перуки, за да ги помислим за мечки и да избягаме.

Той изсумтя презрително.

— Отстрелвахме ги с пушките. Само ги изчаквахме да се приближат достатъчно. Исках да сляза между тях. Исках да видя грозните им лица, да накарам кръвта им да рукне и главите им да отлетят. Достатъчно бях чакал. Знаех, че искаш да умра по славен начин. Че това очакваш от мен — смърт, подобаваща на самурай.

Той говореше на трите жени, но думите му бяха предназначени за Сачи. Шиндзаемон мушна ръка в ръкава си, където беше скрит нейният гребен. Лицето му беше като изсечено от камък, но челюстта му — стисната, а на врата му един мускул потрепваше.

— Така е било едно време — промърмори. — Когато мъжете са се биели с мечове, а не с пушки. Когато човек е виждал лицето на онзи, когото убива или който го убива. Когато са се сражавали мъж срещу мъж и по-добрият е побеждавал.

Той се намръщи. Жените стояха като омагьосани и чакаха да продължи.

— Всичко свърши — изрече той. — Не просто защото Севера загуби, а Юга победи. Старото време вече го няма. — Той поклати глава. — Чест, дълг, силата на меча, всичко свърши. Край.

— Но какво стана? — обади се плахо Сачи. Той говореше с толкова слаб глас, че тя се плашеше.

— До двайсет и първия ден от деветия месец те вече ни стискаха за гърлото. Беше минал месец от обсадата, а ние почти нямахме храна и муниции. Те ни обстрелваха по цял ден. Ние се отбранявахме, отстрелвахме ги — виждахме как падат. Мнозина от нашите също паднаха. Мястото вонеше на трупове; не смогвахме да ги погребем. Краят наближаваше, беше неизбежен. Всички знаехме какво ще последва. В главната цитадела щяха да натрупат съчки; да удържаме врага, докато Негово благородие не си направи харакири. После останалите живи щяха да подпалят замъка и складът за барут да избухне. Живи или мъртви, ние щяхме да сме изпълнили дълга си. Да сме живели и умрели с чест.

Таки беше оставила ръкоделието. Шиндзаемон още се мръщеше, вгледан в огъня, сякаш виждаше горящия Уакамацу.

— В онази нощ всички, които още бяха на крак, празнувахме. Накладохме огньове, пяхме и танцувахме. Някои от хората бяха отлични изпълнители на танците Но. Щяхме да си тръгнем в бляскава слава. Тораноске изпълни „Ацумори“. Той винаги е бил добър танцьор.

Увлечена от думите му, Сачи си представи зачервените от огньовете лица. Чу песните, видя умереното темпо на танците Но, бавното движение на ветрилата. Всеки миг от изпълнението изискваше вглъбеност и съвършенство, както е било винаги от векове: воини, празнуващи преди славната последна битка.

Значи Тораноске с красивото си лице и благородна осанка беше танцувал „Ацумори“ — приказката за красивия млад воин, който пада убит в битката. След това неговият убиец намира бамбукова свирка да лежи до тялото му и разбира, че това е младежът, чиято музика се е чувала от вражеския лагер предишната нощ. Това беше покъртителна драма, изразяваща славата, романтиката и невероятната скръб от смъртта на воина — чудесна драма за самурай, очакващ да влезе в бой на следващия ден. Сачи си представи Тораноске с безизразно лице като маска Но, да вее ветрилото си, докато танцува, и да припява с плътен глас:

В нощта на шестия ден от втория месец

баща ми Цунемори всички ни събра.

„Утре, рече той, ще влезем в сетна битка.

Само тази вечер ни остана.“

Ние пяхме песни и танцувахме безспир.

Тя погледна към Таки. Нейното изражение не се беше променило, но в големите й очи трептеше мека светлина. Тя шепнеше същите стихове.

Но картината в съзнанието на Сачи започна да избледнява, сякаш златната плочка, върху която тя беше изобразена, бе започнала да потъмнява. Сега, след като видя просветващите пушки и редиците трупове, след като чу грохота на оръдията, видя големите кораби в залива Едо и научи за железните чудовища, описваната от Шиндзаемон сцена изглеждаше реална колкото театрална сцена. Ерата на войната беше славно време, но той не грешеше — то бе отминало. В новия свят вече нямаше място за самураите.

— Всички чакахме заповед на следващия ден. Знаехме каква ще е тя. „Не се предавайте! Бой до смърт.“

Шиндзаемон наведе глава.

— Но заповедта не беше такава. Тя гласеше: „Ние се предадохме. Оставете оръжието“.

Така стана. Техните хора, бойците от Севера, се бяха предали. Като слабаци, като жени. Сякаш държаха повече на кожата си, отколкото на честта. Северняците бяха мъже, готови да умрат за своята страна, за своя върховен господар или неговото семейство, без никаква мисъл за себе си. Лишени от своята чест, трудно можеше да се разбере за какво се бият. Таки и Хару помръднаха притеснено, онемели от този срам.

— Докато ние сме се биели и умирали, Негово благородие е преговарял зад гърба ни. Трябваше всички да си избръснем главите, целият гарнизон — Шиндзаемон направи гримаса и подръпна косата си. — Излезе един подчинен със знаме с надпис: „Ко-фуку“. „Предаваме се“. Следваше го Негово благородие. Беше си избръснал главата и носеше церемониални роби. Това беше човекът, за когото нашите другари бяха дали живота си; това беше човекът, за когото бяхме готови да убиваме и да умрем. Той дори нямаше достатъчно доблест, за да сложи сам край на живота си.

После ни казаха, че замъкът ще бъде предаден на врага. Ние трябваше да го напуснем и да се предадем. Мъртвите по земята бяха толкова нагъсто, че стъпвахме по телата на нашите другари.

Тогава си дадох сметка, че всичко е било напразно. Някои от хората извадиха мечовете си и още там си направиха харакири. Останалите се въртяхме наоколо, сякаш не знаехме къде се намираме. Всички хвърляха оръжието си и излизаха през главната порта. Ние с Тораноске и Тацуемон се спогледахме. „Не мога да го направя“, рекох. „Нито пък аз“, обади се Тораноске. Хванахме се за мечовете и грабнахме колкото се може повече пушки. После се промъкнахме навън през задната порта. Успяхме някак си да минем покрай южната войска, въпреки че на няколко пъти попаднахме на патрули и дори един-два пъти влязохме в ръкопашен бой. После се озовахме в полето.

Тораноске и Тацу искаха да тръгнат към Сендай, да се опитат да стигнат там, преди да е заминала флотата на Токугава. Бяха решили да вървят на север, да продължат борбата там. Но за мен тя беше приключила. Нямаше за какво да се боря. Просто поех насам.

На Сачи й се искаше да се протегне и да сложи ръка на рамото му, да му покаже, че разбира колко потиснат и предаден се чувства, но вместо това продължи да се взира в огъня. Защото той беше оцелял и тя беше доволна от това. Беше се сражавал многократно; беше направил всичко по силите си и тя се гордееше с него. А сега, вместо да гние на някое северно поле, той бе отново при тях. Отново при нея.

Шиндзаемон погледна към нея, Таки и Хару и се усмихна, сякаш отърсвайки се от тежко бреме.

— Криех главата си, докато косата ми не поизрасна отново — рече той, — и се правех на будистки монах. Една вечер стигнах до някакво село в полите на планината Акаги. То приличаше на призрачно селище. Хората изглеждаха изплашени. Никой не искаше да говори с мен. Мисля, че познах герба пред имението в края на селото, но не се сетих чий е. Половин ден по-късно стигнах до реката Тоне, на мястото, където я прекосихме през пролетта. Когато те чух да говориш с баща си тази сутрин, реших, че може би е бил гербът на Огури. Може би когато го видяхме, господарят Огури напускаше Едо на път за вкъщи.

Жените мълчаха. Случайното зърване на герба на Огури не приличаше много на следа.

II

На следващата сутрин те потеглиха по Вътрешния планински път, който величествено криволичеше през града, покрай дългата стена, ограждаща огромното имение на феодалите Маеда. Хълмът Уено се издигаше тъмен и смълчан в далечината.

Дайске реши, че ще пътуват в конвой от паланкини. Сачи се беше облегнала на възглавничките в своята малка кутия и събираше сили за дългото пътуване. Дървените стени пукаха и тракаха. Паланкинът се залюля силно, защото завиха, и тя посегна към въжето, за да се стабилизира. Мяташе се от една страна на друга, защото носачите тичаха, пъшкаха дружно в ритъма на своите стъпки. Чуваше скърцането на сандалите им по землистия път и по някой стон или ругатня, докато изкачваха стръмнина.

Макар и неудобно, беше хубаво, че пътуват отново след толкова месеци на криене в имението, в очакване на края на войната. Когато за момент паланкинът спираше да се клатушка, тя се навеждаше напред и разтваряше бамбуковите щори. Градът се връщаше към живот. Отново изникваха къщи там, където огънят ги беше изпепелил. Отново се отваряха магазини и улиците гъмжаха от народ.

До часа на коня, когато слънцето се издигна насред небето, те стигнаха до пропускателния пункт при Итабаши. Когато Сачи беше тук последния път, наоколо гъмжеше от войници. Сега охраната им махна да минат, без дори да ги спре.

После излязоха от града, полюшвайки се между горички от черничеви дървета. По клоните им шумоляха изсъхнали листа. Миришеше на животински фъшкии и човешки екскременти, пръснати по оризищата и зеленчуковите полета, за да ги наторят. Сачи чуваше тропот от копита или тежки стъпки на волове, натоварени с ориз, коприна, рибна тор, сол или тютюн. После звуците и миризмата се изгубваха назад.

Тя се опитваше да не мисли за това, което предстои. Беше доволна, че Дайске и Шиндзаемон са с нея, а също и Едуардс. С облекчение остави отговорността на тях. Сачи започваше нов живот; вече не беше сама.

 

 

В средата на втория ден стигнаха до река Тоне. Краката на носачите изхрущяха по чакъла, после те свалиха паланкина на земята и тя излезе скована, изпъвайки краката си. Едуардс вече беше скочил от коня и стоеше до вратата, като й подаде ръка. Тя се засмя и леко я бутна встрани, после оправи полите си, щастлива, че отново стъпва на твърда земя. Приятно беше да вдиша есенния въздух, да чува птиците и шепота на плискащата се о брега вода. В нея плуваха последните листа, по небето се носеха облаци и няколко чапли изпляскаха с белите си криле.

Шиндзаемон връзваше конете и даваше напътствия на носачите, а Таки, Хару и Дайске слизаха от паланкините. Едуардс предложи ръката си на Таки и Хару. Хару слезе последна. Лицето й беше посърнало и бледо.

Сачи отново си спомни думите на Хару. Тя единствена познаваше господаря Мидзуно. Сега изглеждаше повече от притеснена — изглеждаше изплашена.

Огури и Мидзуно бяха прекосили реката, отправяйки се към планините. Това Сачи го знаеше. Но после бяха изчезнали, сякаш потънаха в земята. Тя потрепери и се загърна по-плътно в кимоната си.

В далечния край на реката Вътрешният планински път се виеше покрай полите на хълма. Виждаше хора като точици в далечината и редица от ханове, после пътят се губеше в група стръмни сламени покриви. Над хребета небето беше с цвят на древна индигова роба, прана многократно, докато почти остане без цвят. Нивите опасваха речния бряг. Дрипавите оризови снопи стояха струпани на купчини, а крайните стръкове се вееха на вятъра.

Шиндзаемон се мръщеше, взрян през реката, сякаш се ровеше в недрата на паметта си. Мечовете му блестяха на хълбоците и Сачи видя, че в колана му е затъкнат пистолет. Той се обърна към Дайске.

— Беше ето там — рече. — Мисля, че беше селото на Огури.

Дайске бавно кимна.

— Аз направих проучване — рече той. — Семейството на Огури живее на село някъде тук. Ти си прав. Ако успеем да намерим селото му, можем да открием и него. А той ще ни каже къде е господарят Мидзуно.

— Беше преди шест месеца — прошепна Таки. — Може би тръгваме в съвсем погрешна посока. А господарят Огури и господарят Мидзуно бяха на страната на губещите. Те сигурно се крият.

— Това е единствената следа, с която разполагаме — мрачно рече Дайске и се обърна към Шиндзаемон. — Помниш ли как се стига до селото?

— То не беше на Вътрешния планински път. Трябва да следваме тази следа, водеща към гората — посочи той.

Реката течеше лениво — сива като небето. Един разнебитен сал се приближи, криволичейки на зигзаг към тях. Качиха се, като оставиха паланкините на съхранение, а конете — в един яхър в селото, до връщането им. Старият лодкар, натискаше пръта толкова силно, че за малко не падна във водата, а лодката със скърцане се отдалечи от брега.

Щом преминаха на отсрещната страна, се заизкачваха през сенчести борови и кедрови гори. Под краката им пукаха боровите иглички, а слънцето се прокрадваше през клоните.

Едуардс крачеше отпред с Дайске, говореше със силния си глас и размахваше големите си ръце. Като че ли обсъждаха структурата на новото правителство и как да бъдат спечелени жителите на Едо. Все пак Едуардс беше дипломат и представител на страната, въоръжила бунтовниците, а Дайске — служител в новото правителство, формирано от същите бунтовници. Сачи се зачуди дали истинската цел на Едуардс не беше да впечатли баща й; може би имаше намерение да му поиска ръката й. За баща й щеше да е нечувано да вземе за зет чужденец; но пък той имаше напредничави разбирания и можеше да даде ръката на дъщеря си на англичанина.

Тя се загледа в този огромен човек, крачещ пред нея с кожените си ботуши, който замахваше по плевелите и дългите треви с камшика си за езда, а косата му грееше на слънцето. Как можа да го окуражи дори и за миг? Беше толкова странен! Колко необичайно поведение имаше към жените. Въпреки едрия си ръст той се държеше не като мъж, а като слуга, помагайки им толкова внимателно, сякаш са болни, и не само на нея, а също и на Таки и Хару.

След всичко, което й каза тогава в градината, вземайки ръката й, той нямаше да се откаже лесно от намеренията си; и вероятно не разбираше, че между нея и Шиндзаемон има силни чувства. И защо му е да го прави? Така както на нея й беше трудно да тълкува чуждестранните му постъпки, сигурно и на него не му беше лесно да тълкува нейните.

Когато стигнаха билото на хребета, всички се бяха запъхтели. Спряха за малко да си починат и да се ориентират. Сачи се взираше в обраслите с гори хълмове, стигащи до хоризонта. Отвъд тях плуваха планини, бледи като призраци, диви и назъбени.

Шиндзаемон стоеше зад нея толкова близо, че го чуваше как диша и усещаше топлината на кожата му.

Сачи се огледа — Дайске и Едуардс бяха встрани. Шиндзаемон й посочи един близък връх. Ръкавът на кимоното му се вдигна и тя видя твърдия мускул на ръката му. Кожата му беше гладка като коприна и имаше тъмнозлатист цвят. Мислено тя протегна ръка срамежливо и прокара пръсти по нея.

— Планината Акаги — рече той. — Селото на Огури е някъде там в полите й.

Сачи засенчи очи с ръка. Успя да види само един страховит черен връх сред хребетите, мержелеещи се в далечината.

Следваха пътя надолу през гората. Шиндзаемон вървеше след нея неотклонно, а Дайске — напред с Хару. Сачи виждаше как гърбовете им се губят по пътеката — висок широкоплещест мъж с плоска сламена шапка, запретнато кимоно, разкриващо чифт яки прасци, и една малка закръглена жена с коса, скрита под шала, ситнеща до него с дълга лула в ръка — тя смукваше от нея от време на време. Вървяха един до друг, навели глави, и разговаряха разпалено. Сачи ги гледаше с недоумение — редом с жена не би крачил нито селянин, нито гражданин. Те сякаш бяха забравили всички правила в обществото. Като че ли вече не им беше до това да мислят кое е редно и кое не.

Чудеше се за какво ли си говорят, дали Хару не убеждаваше Дайске, че Шиндзаемон е подходящ младеж за зет, въпреки че се е сражавал в Уакамацу. Или разговорът беше по-интимен. Все пак наближаваше да открият жената, която и двамата обичаха. Дайске сигурно изпитваше същата неувереност, надежда и страх, които чувстваше тя самата, когато чакаше и копнееше за Шиндзаемон. Или може би с годините чувствата му бяха затихвали, докато изчезнат напълно и остане само решителността да намери отговора, независимо какъв е той. Може би, мислеше си Сачи, единственото сигурно нещо в живота е сигурността на несигурността. Важно беше да не се забравя напътствието на Буда, че животът е страдание.

Чуваше отзад стъпките в падналите листа. Таки и Едуардс вървяха след тях. Сигурно Таки вървеше поне на крачка след Едуардс. Сачи чуваше силния глас на англичанина и пискливия смях на Таки. Зарадва се, като чу, че приятелката й отново се смее. Имаше усещането, че тя доста време не се беше радвала.

Чувстваше, че е нередно, но и вълнуващо да върви редом с Шиндзаемон.

Сведе поглед към пръстта и камъните по пътеката, към купчините гниещи листа и високите дървета отстрани. От време на време зърваше ширналите се хълмове, бледнеещи в далечината. Нозете й, обути в сламените сандали, пристъпваха напред, с прилежно доближени палци. Шиндзаемон се движеше с широки крачки. Той подритваше листата със сандалите си.

— Уакамацу — измърмори той. — Мислех, че никога няма да се бия след Уакамацу. Но ако трябва, отново съм готов.

Тя го погледна и се усмихна. Вървяха мълчаливо. Шиндзаемон изглеждаше намръщен и мислеше усилено. След малко настигнаха Дайске.

— Има нещо, което ме тревожи — рече Шиндзаемон. — Тези каси, които господарят Огури и господарят Мидзуно караха. Всяка се носеше от четири души и въпреки това те залитаха. Дали вътре не е имало злато? А и тези носачи — те въобще не ми приличаха на носачи. Имаха вид на каторжници, на самураи, стояли затворени толкова дълго, че теметата им бяха обраснали. Да. Сигурен съм, че бяха точно такива.

Злато. Сачи помнеше, че и преди бяха говорили за злато. Тя се видя пак в Едо, в източния край, в една мръсна заложна къща. Видя мислено собственика със заостреното му лице на плъх и лукавата му раболепна усмивка — господарят на Фую.

Той ги гледаше с присвити очи и върна златната монета, която му предложиха заради печата върху нея — хризантемата на клана Токугава. „Май златото на шогуна е изчезнало“, беше казал, хилейки се.

— В тези каси… — тихо рече тя. — Възможно ли е да е било… златото на Токугава?

Дайске изведнъж се спря и удари с юмрук по дланта си.

— Разбира се! — възкликна толкова силно, че една птичка излетя от дървото. — Милионите на Токугава. Когато завзехме замъка, мислехме, че ще ги намерим. Събирани са от петнайсет поколения, откакто Токугава идват на власт. А ние се опитваме да съставим правителство и да управляваме страната с празна хазна. Разбира се! Огури беше главен управител на хазната. Искал е да ни попречи да се доберем и до последния меден мон от нея. Сигурно е започнал да я изнася от Едо в мига, когато е станало ясно, че шогунът е застрашен. Може би възнамерява да финансира бунт!

— Злато ли? — попита Едуардс с блеснали очи. — Съкровището на Токугава? Чухме слухове за това в легацията. Ако там, където отиваме, наистина е селото на господин Огури, вие може да сте прави. Страхотно ще е да намерим това злато, а също и господин Мидзуно.

Той се мръщеше и подритваше пръстта с лъскавите си кожени ботуши. Вдигна очи и срещна погледа на Сачи. Усмихна й се плахо. После обърна глава, сякаш осъзнал, че между тях се е спуснала завеса.

— Знаеше, че това е криминално деяние — да се крадат държавни пари — тъжно каза Дайске. — Ако ги открием и наистина златото е у тях, ще трябва да се погрижим главите им да паднат от раменете — щом веднъж отговорят на моите въпроси. Те са предатели и нищо друго.

Сачи усети как Шиндзаемон настръхна.

— Бунт. Предателство — измърмори той и изкриви устни. Лицето му беше каменно и Сачи видя, че се сдържа с огромно усилие да не проговори. Мислеше. Ако господарят Огури и господарят Мидзуно организираха съпротива, Шиндзаемон трябваше бързо да вземе решение на чия страна да застане — дали на страната на Дайске или против него.

Разочарован или не, той едва ли вече беше готов да се откаже от принципите си.

III

Стигнаха селото в късния следобед. То беше сгушено в планината. Зад него се издигаше кедрова гора, която хвърляше тъмна сянка по дървените стени и стръмните сламени покриви на хановете.

Мястото изглеждаше необичайно оживено. Мъже със зорки очи, брадясали лица и мазни коси, свити на кокчета, се движеха наоколо, докато съсухрени прислужници с престилки над сините си работни кимона се втурваха на улицата, хващаха ги и ги дърпаха към хановете. Сачи си помисли, че сигурно работата им не върви, щом привличат такива отрепки.

На улицата някои от хората вече бяха започнали да пият и въздухът вонеше на местната ракия. Сачи дочуваше откъслечни разговори. „Ще ужиля някой търговец, това ще направя.“ „Не и мен. Аз ще бъда в Иошивара, където денят не се различава от нощта. Най-красивите жени от всичките двеста и шейсет провинции!“ „Аз ще си купя няколко за любовници.“ „Ще играя на зарове. Никой няма да ме спре.“ Тя се зачуди за какво говорят.

Дайске избра най-добрия хан в града и нае стаи. Беше голяма дървена сграда с масивни опушени греди в салона, които й напомниха за хана, в който беше израснала. Тя разтвори капаците на прозорците. Вън имаше малка градина с езерце, в което плуваше шаран.

След като се изкъпаха, дойде една прегърбена стара прислужница, която щеше да приготви стаята за вечеря. Беше облечена в кимоно от грубо домашно платно, с коса, вързана с конопена връв. Гледаше ги подозрително с малките си очички, потънали в сбръчканото й лице. Сачи си помисли, че сигурно й изглеждат като от друг свят — тези аристократични жени, двамата мъже със странно подстригани коси и огромния червенокос варварин — всички те говореха със силен градски акцент. Жената огледа Едуардс, изцъка с език и му обърна гръб, сякаш дори не й се мислеше за присъствието на такъв чужденец.

— Чак от Едо, а? — попита тя. Беше почти беззъба и от това шъшкането на неприятния й северен говор беше още по-трудно за разбиране. — Нямам представа какво търсите тук. Май сте тръгнали за никъде. Няма топли извори, нито прочут храм.

— Аз се връщам от Уакамацу — тихо каза Шиндзаемон. — Приятелите ми дойдоха да ме посрещнат.

— Уакамацу, а? — с гърлен звук жената изрази уплаха и възхищение и старото й лице се оживи. За миг напомни за младото момиче, което някога е била. — Браво — изграчи тя. — Браво. Храбро сте се сражавали, момчета. Удържахте. Дали сте всичко от себе си.

Тя се изправи на крака, излезе и се върна с табла, отрупана с малки чинийки. Сгъна краката си под себе си и сложи таблата пред Дайске.

— И ние имахме тревоги. Негово благородие… — тя поклати глава и си пое въздух през малкото останали зъби.

— Искаш да кажеш… — Сачи занемя.

— Да, да, господарят Огури — старицата заговори нетърпеливо. — Сигурно сте чували за него. Важен човек е в града. Виждахме го само от година на година. Но да знаете, той беше добър човек. Ако някой имаше жалба, той го изслушваше. Моят старец работеше като слуга в голямата къща, а аз бях кърмачка на господаря, когато беше бебе. После го пратиха в имението Едо, за да стане боец. Повече не го видях. Но сме чували какъв важен човек бил станал. Всички се гордеехме с него.

— Значи Негово благородие…

Тя поклати глава.

— Няма да повярвате какво стана. Кога беше? Преди засяването на ориза. Доста преди… Било е май преди празника на цветята, само че тази година нямаше такъв празник. Как да празнуваш след това, което се случи?

Тя изтопурка навън и се върна с нова табла, която сложи пред Едуардс. В стаята беше тихо. Сачи се огледа. Всички бяха навели очи към пода. И също като нея никой не смееше да наруши магията, като попита къде е господарят Огури.

Старицата излезе за трети път и пак се върна с табла храна. Постави я пред Шиндзаемон и му се усмихна.

— Мечо месо — изграчи тя. — Сложих ти малко повечко. Заради Уакамацу. И тук имаше войници от Юга — промърмори тя. — В самото село. Ужасни на вид типове. С криви крака. Странни дрехи. Нищо не им се разбира. Тръгнаха право към господаря. Ние дори не знаехме, че се е върнал. Пръснаха се и запретърсваха къщите. Дори тук. Вижте какво направиха.

Преплетеният бамбук по тавана беше изпочупен. Сигурно е бил промушван хиляди пъти, сякаш войниците са били сигурни, че търсеният се крие някъде по тавана.

— Не е тук, рекохме им ние. Никога не е идвал. Той е в Едо. „Тук е“, настояха те. Това поне го разбрахме. Преди сеитбата на ориза, тогава беше. — Тя млъкна и избърса с ръкав старите си сълзящи очи. — Оказа се, че били прави. Негово благородие и малкият господар били тук. Няма да тръгнат да бягат, я, горди хора като тях! Били в голямата къща и чакали. Май са знаели какво предстои. Войниците ги арестуваха, личните слуги на Негово благородие също и ги подкараха към брега на реката. Там им отрязаха главите.

Сачи потисна реакцията си. Пред очите й се мярна пергаментното лице на господаря Огури, лице на царедворец. Видя белите му ръце на начетен човек — ръце, които никога не бяха вдигали нещо по-тежко от четка за писане.

Старицата бършеше сълзите по сбръчканите си бузи.

— Заковаха главата на една дъска — проплака тя. — Разнесоха я из селото за назидание. Ние принадлежим на господаря, те знаят на чия страна сме. Видях я с очите си. За пръв път видях лицето на господаря, откакто беше бебе. Благородно лице. Сложиха го на вратата на затвора с табела „Предател на императора“. Той не беше предател. Ние сме негови слуги. И сме горди с това. Горди сме.

Тя се стресна, сякаш изведнъж си даде сметка какво е казала, и нервно се огледа. Затвори уста и бързо излезе от стаята. Влизаше и излизаше с останалите табли, без да каже повече и дума.

Сачи вече не беше гладна и разсеяно вземаше от дивите гъби и бобената крем супа, мислейки над изреченото от жената. Едуардс наруши мълчанието.

— А какво стана с господин Мидзуно? — попита той, протягайки първо единия, после другия си крак, след което с мъка ги сгъна под себе си.

— Знаем — бавно заговори Дайске, — че дошъл тук през реката с господаря Огури. И ако наистина са карали златото на Токугава, той знае за него.

— Сигурно знае и къде се намира — рече Едуардс. Сачи забеляза в очите му същия блясък, същото нетърпение и жив интерес. — Всъщност, ако господин Огури е мъртъв, значи само той знае за него. Ако това е златото на Токугава, носачите, които сте видели, трябва да са мъртви. Убили са ги, щом са занесли златото там, където е поискал Негово благородие.

Ако. Толкова много „ако“, помисли си Сачи. И въпреки всичко не можеше да не чувства лека възбуда.

— Разбира се, господарят Огури и господарят Мидзуно са се разделили веднага щом са се отървали от златото — рече Шиндзаемон. Той се наведе напред с блеснали очи. — Сигурно са го скрили някъде, а после са тръгнали в различни посоки. Господарят Огури навярно е знаел, че животът му е в опасност. Господарят Мидзуно — също. Сигурно са искали поне един от тях да оцелее, иначе златото ще бъде изгубено завинаги.

— Какво те кара да мислиш, че са искали да си го поделят? — обади се Едуардс. — Може и двамата да са го искали. Може би единият е измамил другия и го е отмъкнал. Може господин Мидзуно да е предал Огури и да е казал на войниците къде да го намерят. Златото подлудява хората. — Той се взираше в татамито. — Накрая е по-добре да признаеш поражението.

Шиндзаемон и Дайске го погледнаха. Сачи се надяваше само тя да е разбрала за какво говори.

— Ние дори не знаем дали изобщо има злато — бързо наруши мълчанието Таки.

— Тогава защо всички тези хора се навъртат в селото? — попита Шиндзаемон. — Те търсят нещо, усещам го.

— Но ние нямаме представа къде е господарят Мидзуно и дали е жив — възрази Сачи.

— Ами ако и с него е станало същото като с господаря Огури? Ако е избягал в своето родно село? То е на другия край на страната — нали така ми каза, Хару?

— В Шингу е, в област Кии.

— Ако той е там, значи сме тръгнали в напълно погрешна посока — въздъхна Таки. — Ще трябва да се върнем в Едо и да започнем всичко отначало. Или просто да се откажем.

— Ще ми се да разбера какво става в това село — каза Шиндзаемон. — Сигурен съм, някъде има връзка с господаря Мидзуно. Все пак ние знаем, че той дойде тук. Къде е бил, когато са убили господарят Огури? Какво е направил после?

Всички мълчаха, когато старицата влезе, за да прибере чиниите им. Тя полази на колене, за да вдигне подноса на Шиндзаемон и завъртя глава така, че да го види.

— Уакамацу, а? — измърмори тя. — Я да те погледна. Вие добре сторихте, момчета. За първи път имам възможност да видя някой от вас.

Старицата сложи измършавялата си ръка на коляното му и приближи набръчканото си лице до неговото. Вирнал глава, Шиндзаемон я гледаше с дръпнатите си очи.

— Кажи, бабо — заговори я той. — Всички тези хора по улицата, дето се въртят из селото… Казваш, че нямате горещ извор, нито прочут храм, но все нещо ги мами насам.

— Повечето от тях са нехранимайковци — отвърна старицата. — Идват всяка вечер и изпиват де що има. Отварят работа на гейшите и проститутките, така си е. Но на мен това не ми харесва. Селото беше спокойно място, никой не идваше тук. Само поклонници на път за планината. Първо тези бандити, сега вие — дори един знатен варварин — добави тя, поглеждайки към Едуардс. — Нямаше такова нещо преди, така си е.

Старицата остана мълчалива, поклащайки глава. Брадата й потъваше все по-надолу и по-надолу, докато Сачи не се усъмни, че е заспала. После старицата бавно се изправи.

— Започна се скоро след като Негово благородие се спомина — рече тя. — Някъде около времето за сеене на ориза. Почнаха да идват — първо един, после друг, след тях още и още. Мрачни типове — комарджии, дори някои от тях изгнаници. Не идват през деня, а само вечер. Понякога стават сбивания на улицата. Такова нещо преди нямаше.

— Значи никой не знае защо са тук, нито какво ще правят? — настоя Шиндзаемон.

— Аз не се тормозя с такива неща. Не ми е работа. И без това си имам доста грижи. Питайте моя старец! Той ходи на няколко пъти до планината, да оглежда. Казва, че там, горе, ставало нещо. Ще ви заведе, ако речете.

IV

Мъжът на старицата се появи рано на следващата сутрин. Изглеждаше още по-стар и от нея, сякаш беше преживял няколко живота на дъжд, вятър и студ. Беше облечен като за планина със сламени ботуши и сламен дъждобран, с шапка от острица, увиснала на гърба му, и тояга в кокалестата ръка. Той тръгна напред, като говореше разпалено на своя трудноразбираем диалект, а Сачи и нейните спътници побързаха да не изостанат от него.

Поведе ги нагоре в гората по една неравна пътека. Скоро се озоваха между гъсти дървета, обрасли с диви лози и целите в листа. Минаха покрай купчина паднали клони, събрани като за подслон, после още една и още една.

— Онези хора живеят тук — рече старецът с тих глас.

После чуха шум. Пътеката стигаше до открито място, цялото в дупки и купчини пръст, сякаш беше ровил гигантски червей. Превити яки мъже копаеха трескаво. Някои бяха във вехти сини работни дрехи като селяни, докато други — само по препаски въпреки ледения вятър, който клатеше клоните и брулеше листата. Когато старецът, следван от Сачи и нейните спътници, приближи, копачите вдигнаха глави. Сачи видя как Шиндзаемон и Едуардс хванаха дръжките на пистолетите си.

Когато видяха Едуардс, мъжете обърнаха очи.

— Какво е това? — промърмори един. — Демон ли? — Те се дръпнаха назад със зяпнали уста и оголени венци.

— Не, това не е демон — обади се друг. — А един от варварите. — Мъжете ги наобиколиха и ги гледаха със светещи очи като вълци.

— Здрасти, дядо. Защо водиш тук тези непознати? — изръмжа един слаб мъж с криво лице и тесни очи. Той се наведе и взе камък. — Стойте далеч — изръмжа и се изплю на земята. — Гадни самураи.

— Намерете си свое място — подхвърли друг. — Да, точно така. Разкарайте се!

Когато ги отминаха, Шиндзаемон се обърна към стареца:

— Търсят злато, нали?

Мъжът присви очи и стисна зъби.

— И значи няма хора, които да си плащат със злато в селото, така ли? — настоя Шиндзаемон.

Старецът се засмя.

— Засега не — отвърна с неохота. — Досега нямат късмет — нали виждате!? Има още да копаят нагоре в планината. Там ще видите нещо интересно.

Продължиха нагоре, а пътеката изчезна напълно и се озоваха насред гората. Прескачаха скали и паднали дървета, провираха се през храсти, купчини листа и голи корени на дървета. Вървяха в полумрак заради гъстите клони.

Нагоре гората свършваше и през дърветата се мержелееше светлина. Излязоха на едно мочурище — безкрайно поле от суха планинска трева, която се люшкаше високо над главите им и шумеше от вятъра. Излинели поля… Сачи си спомни едно хайку за смъртта на поета Башо:

Аз тръгвам на път.

Мечтите ми се реят

през излинелите поля.

Старецът беше доста напред, вървеше редом с Дайске, а Шиндзаемон и Едуардс — зад него. Дайске и Шиндзаемон крачеха заедно. Следваха ги Таки и Хару.

Сачи дочуваше гласа на стареца:

— Доста странни неща стават в това мочурище. Дядо ми разказваше една история с пътник. Загубил се тук една нощ. Обикалял наоколо и срещнал една жена. Истинска красавица.

Сачи потрепери. Досети се какво се разказва по-нататък — все едно и също ставаше. Жената примамва пътника в своя дом, някъде далече в мочурището. На следващия ден, омаян от красотата й, той се връща, за да я търси, но на мястото на къщата намира само надгробна плоча на стотици години с нейното име отгоре. Духове — на Сачи не й се слушаше за духове. Тя поизостана, пусна другите да минат напред.

Погали с пръсти високата трева, видя как семенцата се откъсват и политат с вятъра. Небето беше сиво и мрачно, цялото в облаци. Въздухът миришеше на сняг. Загърна се по-плътно в дрехите. Чуваше шума на тревата, докато минаваше през нея, а също и на допира на сламените си сандали в земята.

После чу друг звук — ритмично потрепване, сякаш някакъв дух чукаше под земята. Тя се стресна, обзе я суеверен страх, после затаи дъх и се заслуша. Все пак не беше дух. Някой копаеше. Беше малко встрани, някъде във високата трева. Другите бяха недалече напред и прокарваха бразда през тресавището.

Промъкваше се през високите стебла, следвайки звука, когато изведнъж се озова на ръба на огромна яма. Мигом се спря. Беше голяма, широка и дълбока, достатъчна да се погребе шогун.

В нея имаше човек, който трескаво копаеше — така вглъбено, че не забеляза приближаването й. Дишаше тежко, забиваше лопатата в стената на ямата и хвърляше пръстта в единия й край. Мъжът беше слаб и одърпан, косата му — чорлава и сплъстена. Гърбът му — черен от слънцето, въпреки студения въздух лъщеше от пот. Докато работеше, слабите му кокалести рамене, прилични на крила, се движеха под опръсканата с пръст кожа. Беше вързал на главата си парцалива кърпа. Яките му глезени се подаваха изпод мръсните работни панталони. Край него миришеше силно на пот, урина и изпражнения.

Защо обаче търсеше злато толкова далече от всички останали? И в това широко поле с трева защо беше избрал да копае точно тук?

Мъжът изръмжа по-скоро като животно, а не като човек, и сложи почернялата си ръка на гърба. Ноктите му бяха едри и дълги като на птица. Бавно се изправи и се обърна. Беше той. Не можеше да се сбърка кривият му нос, злобните черти, изпитото лице, надупчено с белези от шарка. В очите му имаше същия див пламък, който Сачи беше видяла преди половин година на лодката.

Като я видя, мъжът занемя и политна назад. Ококори очи, а челюстта му увисна от ужас.

— Остави ме на мира — изскимтя той. Гласът му едва се чу, думите заглъхнаха от вятъра.

Стояха като заковани и се гледаха.

Сачи си беше представяла какво ще му каже, как ще му обясни коя е, дори ще го поздрави като свой чичо. Все пак този мъж беше неин кръвен роднина. Но сега не можеше да мръдне, нито да си отвори устата. Беше като хипнотизирана, като безпомощна сърна пред очите на ловеца.

После, когато изражението му се промени от ужас в омраза и гняв, тя разбра, че е в опасност. Голяма опасност. Мъжът се втурна към нея и наполовина подал се от дупката, я сграбчи за краката. Тя се съпротивляваше диво, загуби равновесие и падна. Той се плъзна обратно надолу, като повлече и нея.

Останала без дъх, зашеметена, Сачи се строполи в дупката. За миг небето се изпълни с летящи звезди. Полите на кимоното й се разтвориха, косата й се разпусна. Тя пое с болка въздух, опитвайки се да затаи дъх, да раздвижи крайниците си. Събра полите на кимоното си и потърси камата. Намираше се в лапите на луд човек.

Преди да хване камата си, той натисна лицето й в пръстта, стъпи върху гърба й, приковавайки я на земята. В устата си усети кръв. После той я хвана за косата, изправи я на колене, вдигна я на крака и изви главата й назад. Ръката му притискаше лицето й. Нещо остро се допря до врата й.

Сачи се опита да извика. Зави й се свят. От порите му се носеше отвратителна смрад, а твърдата му кожа дращеше лицето й. Осъзна, че може да умре — не славно като самурай, а тук, в тази ужасна дупка, преди да я е намерил някой.

Мидзуно пъхтеше.

— Майота на! — дрезгаво прошепна той. — Майота на! Изгуби се, а!

Тя изведнъж разбра. Искаше да каже — изгуби се по пътя за оня свят. Той не виждаше нея, а майка й. Духът на майка й, върнал се, за да го обсеби.

— Майота на! Майота на! Изгуби се. Изгуби се — шепнеше той. Сякаш правеше магия и тя щеше да изчезне, ако го повтори достатъчно пъти. — Но ти си топла — промълви той.

За миг мъжът сякаш възвърна ума си. Звучеше озадачено.

— Как се стопли? Ти беше студена, когато те погребах. Студена като пръстта. Не исках да го правя — казах ти. Но трябваше. Това беше мой дълг. А сега не ме оставяш на мира. Изгуби се, а? Не можеш да си намериш пътя? Дойде да ме вземеш със себе си, така ли?

Ръката му натискаше устата и носа й. Сачи пое дъх, подуши мръсотията и потта, усети острите косми да бодат лицето й. Искаше да изкрещи на Шиндзаемон и Дайске да дойдат и да я спасят, но ги беше оставила да отидат толкова напред, че нямаше да я чуят дори ако извикаше. Може би никой нямаше да я намери и тя щеше да гние тук вечно в тази дупка сред високата трева.

В далечината се чуха викове.

— Господарке! Господарке!

За миг Сачи се обнадежди. Но гласовете ставаха по-тихи и все по-далечни.

Тя се въртеше отчаяно, опитваше се да се освободи, без да мисли какво ще направи той.

— Трябва да си свърша работата — изръмжа мъжът. — Веднъж завинаги. Ще те нарежа на дребни парчета, за да не се върнеш никога повече.

Той разхлаби ръцете си и тя си пое дъх, давейки се и кашляйки. Когато усети въздуха в дробовете си, паниката я напусна. Трябваше да мисли, да се концентрира. Той беше убил майка й — това вече го знаеше със сигурност. Зави й се свят. Това беше краят на всичките им надежди, копнежи, молитви. В крайна сметка тя никога нямаше да види майка си. Дайске никога нямаше да я види отново, нито Хару.

И затова беше още по-важно тя самата да живее, не заради себе си, а заради Дайске.

— Ти ми се противиш — викна господарят Мидзуно. — Ти оскверни името на нашето семейство. Ти ни донесе само срам и разрушение. Аз ще те ликвидирам. Хиро! — викна той.

Тя трепна. Охиро. Името на майка й като момиче, преди да отиде в двореца. Почувства, че се разпада. Тя беше извършила това ужасно престъпление, тя беше опозорила семейството. Майка й живееше отново в нея. Предопределено ли е всичко това, питаше се Сачи. Тя също беше станала наложница на шогуна, беше го предала, беше позволила на страстта да я обладае. Беше забравила, че жените са собственост и единственото им задължение е да се подчиняват. Бе си помислила, че може да вземе живота си в свои ръце. Това ли щеше да е нейното наказание?

— Хиро — излая един глас. Не знаеше дали говори брат й или чичо й. — Хиро. Приготви се за среща със смъртта. Имаш последно желание?

Сачи мислеше напрегнато. Ако можеше да го накара да следва общоприетата процедура на екзекуция, той трябваше да я пусне. Тя щеше да коленичи на земята, а Мидзуно да вдигне меча си с две ръце и да замахне надолу. За част от секундата тя щеше да има възможност да побегне. Това е бил планът на майка й, знаеше го. Тогава този план не е сработил — но този път щеше да сработи.

— Направи го — с пресъхнала уста промълви тя. — Прави каквото трябва. Но… го прави както трябва. Ти си самурай, не убиец. Нека умра като самурай, а не като обикновен престъпник. — Тя си пое дъх и продължи по-ясно: — Дай ми възможност да умра като самурай.

Беше готова да се измъкне в мига, когато Мидзуно я освободи. Но той я държеше още по-силно.

— Този път няма да избягаш — просъска мъжът. — Ще те разпоря от врата до корема. Видях кръвта ти да шурти. Видях те мъртва. Но ти продължаваш да се връщаш пак и пак. Хитра си като лисица. Ще го направя пак, сто пъти, ако трябва, докато наистина умреш. Докато ме оставиш на мира.

Бавно и внимателно той натисна главата й назад. Тя видя високите бели туфи на тревата да се полюшват на ръба на дупката. Мишелов изграчи и отлетя. Внезапно се почувства доста спокойна. Значи това беше последното нещо, което ще види. Усещаше изпъкналата остра брада на Мидзуно върху гърба си, а ръката му — на лицето си. Ръката му трепереше. Нещо я жилна — острието одраска кожата й. От шията потече нещо топло, което изстиваше, докато се плъзгаше надолу към гърдите й. Тя затвори очи.

В тишината се чу шум от срутване на камъни в изкопа.

Сачи усети как Мидзуно се скова. Той вдигна глава. Хватката му поотслабна малко, а натискът на острието върху врата намаля.

Сачи отвори очи и видя една сянка да се мярка над дупката. На фона на сивото небе се очерта фигура, пълна жена с мило кръгло лице и дръпнати очи. От светлината зад гърба й за миг тя заприлича по-скоро на някакво небесно същество — на бодхисатва, дошъл да отведе Сачи в Западния рай.

— Хару — промълви Сачи. Почувства облекчение.

Хару за миг остана с отворена уста и очи, ококорени от изненада. После лицето й се намръщи укорително.

— По-голям брате — строго каза тя, сякаш говореше на палаво дете. — Таданака. Аз съм, Хару. Какво правиш там долу?

Сачи усети как гърдите на Мидзуно се надигнаха — той си пое дъх на пресекулки.

— Хару! — изграчи той.

— Остави ножа, по-голям брате — заповяда му Хару. — Пусни я! Не бъди глупак. Какво ти става? Да не мислиш, че си видял дух?

За миг хватката му се поразхлаби.

— Но, Хару… — заекна той. — Ти какво правиш тук? Защо не си в двореца?

Хару се плъзна в изкопа, повличайки със себе си лавина от пръст. Оправи полите на кимоното си, вперила очи в Мидзуно.

Сачи я гледаше безпомощна и си мислеше как ли изглежда — с широко отворени от ужас очи, с лице и дрехи целите в кал, с кръв по врата, в ръцете на този луд черен човек скелет. Косата й беше разрошена като на дух — приличаше на духа на майка си.

Хару бавно запристъпя към тях. Беше протегнала едната си ръка, отворена и с дланта нагоре.

— Дай ми ножа — промълви тя.

Сачи се взря в меката пълна ръка на Хару. Имаше усещането, че се е давела, а тази ръка се е протегнала да я спаси.

— Охиро е мъртва — каза Хару. — Ти трябваше да накажеш моята господарка за нейното престъпление. Ти изпълни дълга си. Постъпи правилно. Но всичко вече свърши, свърши много отдавна. Това не е тя. Покажи ми къде я погреба и заедно ще се помолим за нея. Ще успокоим духа й и тя няма да те тормози повече.

Хару приближаваше, а ръката на Мидзуно се стягаше пред лицето на Сачи като железен обръч.

— Недей ми се бърка — изръмжа той. — Вие, жените, сте лисици, само неприятности носите. Върни се там, откъдето дойде!

— Никой не те вини — тихо и убедително заговори Хару. — Пусни я! Дай ми камата!

— Тя опозори семейството — изръмжа с дрезгав глас Мидзуно. — Трябва да я екзекутирам сега, преди дворецът да е разбрал. Ако не го направя, ще го направи полицията на шогуна. Да не искаш да разбиват врати и да наредят на баща ми и на братята ми да си направят харакири, и то само заради нищо и никаква жена?

— Това се правеше някога — чу се плътен глас.

Сачи разпозна Едо акцент, съчетан с Осака привкус и занемя от облекчение. Едра, широкоплещеста фигура стоеше на ръба на дупката. Беше Дайске. Той скочи долу, като не сваляше очи от Мидзуно — гледаше го, сякаш дебнеше елен. — Вече не е така — убедително рече той. — Нещата са други. Шогуна го няма. Няма дворец, шогун, полиция на шогуна. Няма от какво да се страхуваш.

Беше толкова близо до Сачи, че тя долавяше мириса на тютюн, смесен с лека миризма на южни подправки, каквито той винаги носеше със себе си. Погледна широкото му, красиво лице, леко подпухнало около очите и със силна челюст. Виждаше порите по носа му, гъстите черни косми на веждите му, наболите мустаци над горната му устна. Ако не свалеше очите си от това лице, тя щеше да се спаси.

Усети и още една миризма. Шиндзаемон беше там, скрит зад Мидзуно. Тя беше толкова близо до свободата, толкова близо до спасението.

— Кой си ти? — попита Мидзуно подозрително. Ръката му се стегна и Сачи усети как острието притиска шията й. — Кой си ти, че се месиш в моето семейство? Това е личен въпрос. Кой си ти, дето си вреш носа в нашите семейни работи?

— Това не е Охиро — ясно и категорично рече Дайске. — Това не е твоята сестра. Тя умря много отдавна.

— Кой си ти? — викна отново Мидзуно.

— Пусни я — сряза го Дайске. — Това е дете на сестра ти. Твоя племенница. Няма защо да я наказваш.

— Лъжеш — викна Мидзуно. — Познавам собствената си сестра.

— Вярно е — отвърна Дайске. — Тя е моя дъщеря. Аз съм баща й.

Мидзуно занемя. Изведнъж ръката, притискаща Сачи, изчезна. Той я бутна настрана, тя се олюля и падна. Чу Мидзуно да вика:

— Ти! — Гласът му по-скоро приличаше на животински крясък.

После се чуха стъпки. Замаяна, Сачи вдигна очи. Зърна вдигната във въздуха ръка и проблясващо острие. Камата се спускаше към шията на Дайске, когато Хару се хвърли между двамата, сграбчвайки Мидзуно за ръката. Ударът попадна право в гърдите й, под лявото й рамо. Тя политна назад, а Мидзуно издърпа камата. От раната шурна кръв. Сачи усети как горещите капки парят по лицето й.

— Хару! — изкрещя тя.

Над главите им се чу шум. Шиндзаемон беше на ръба на дупката, точно над Мидзуно. Едуардс стоеше до него, а златистата му коса грееше на слънцето. Между тях надничаше слабото лице на Таки. Чу се изщракване — Шиндзаемон приготви пистолета си.

— Шин, не! — викна Дайске.

Мидзуно беше свалил ръката си. Гледаше Хару с ококорени очи, отворена уста и дишаше шумно.

От раната в гърдите на Хару бликаше кръв. Сачи скочи до нея. Беше забравила за изпитанието, за калта и мръсотията, които я покриваха, за всичко, с изключение на Хару. Коленичи до нея, взе ръцете й и положи главата й в скута си.

— Хару, Хару! — прошепна. Хару хъркаше болезнено. Сачи виждаше как животът я напуска. — Хару, не умирай, не бива да умираш! Имам нужда от теб.

Мидзуно падна на колене. Лудият блясък беше изчезнал от очите му. Изглеждаше зашеметен, като човек, събудил се от кошмар. След това, с лице към земята, той се сгъна, а кокалестите му рамене се надигнаха.

— Господарката — прошепна Хару с едва доловим глас. Изричаше думите болезнено. — Господарката ми Охиро. Кажи… Къде е тя? Моля те… кажи, за да умра спокойна.

Мидзуно вдигна глава. По лицето му течаха сълзи. Той посегна към лицето си с ръка.

— Голямото старо сливово дърво в двора — рече той, — където играехме на криеница, когато отидохме в Едо. Тя е там. Погребах я там.

Хару помръдна с устни. Лицето й посиняваше. От ъгъла на устата й течеше кръв. В настъпилата тишина се чуваше само как шуми тревата, как се обаждат птиците и дробовете на Хару свирят, докато си поема дъх.

Дайске взе ръката й и Сачи видя как лицето й се промени. Годините като че ли се заличиха. Това беше лице на млада жена, на вярната и предана прислужница на майка й, приятелка и ментор — почти като майка — и на нея самата. Хару гледаше Дайске. Той се беше навел, лицето му докосваше лицето на Сачи. Беше хванал ръцете й.

— Ние ще се върнем в Едо, Хару — прошепна той. — Ще намерим твоята господарка, мадам Охиро — ти и аз.

Сачи погали Хару по челото, опитвайки се да сдържи сълзите си. Хару изглеждаше спокойна. Изви очи към Сачи. Сачи знаеше, че когато я гледа, тя всъщност вижда майка й. Лицето на Сачи беше последното, което Хару видя, склопявайки очи.

Всички коленичиха, смаяни и безмълвни. Таки стоеше на колене и плачеше в ръба на изкопа. Шиндзаемон и Едуардс бяха до нея, а Мидзуно — превит одве с лице на земята. Никой не помръдваше. Всички бяха сковани от скръб.

Дайске поклати глава.

— Тя го направи заради мен — промърмори той. — Ударът беше предназначен за мен.

Той се обърна към Мидзуно.

— Стига убийства — промълви с глух глас. — Хайде да се върнем в Едо и да се помолим на гроба на твоята сестра.

Мидзуно вдигна глава и бавно седна.

— Остава още една задача — промърмори той и вдигна камата си. За миг Сачи помисли, че ще си направи харакири. Но той се обърна към Дайске.

— Прелюбодеец! — изсъска той. — Ти си причината за всичко това. Ти съсипа нашето семейство. Ти уби сестра ми.

Сачи го гледаше, разбирайки, че той няма избор. Трябваше да изпълни своя дълг.

Според законите на стария свят, от който Мидзуно беше част, Дайске беше престъпник. Прелюбодейството се смяташе за престъпление и се наказваше със смърт.

Дайске се дръпна назад, отворил широко очи. Сачи го погледна. Лицето му изразяваше яснота. Очите му бяха странно бляскави. Досети се, че мисли за майка й. Той беше намерил отговора на въпроса, измъчвал го цял живот. Сега знаеше къде е тя, знаеше, че е мъртва. Без нея за него светът беше пуст и той с радост щеше да я последва в смъртта. По устните му се появи плаха усмивка. Дайске не помръдна, не се възпротиви, не се опита да избяга — просто чакаше.

И двамата наблюдаваха като омагьосани как ножът проблесна надолу.

Но преди острието да се впие в шията на Дайске, проехтя гръм, толкова силен, че Сачи политна назад. Над изкопа легна облак задушлив дим, пропит със странен парлив мирис. Барут. За миг тя беше зашеметена от изстрела. Ушите й пищяха. Тя се огледа. Мидзуно лежеше долу в дупката. Тъмното му сипаничаво лице изглеждаше страшно и той сякаш я гледаше с невиждащи очи, но главата му беше отпусната. Камата беше паднала от ръката му. По устните му изби кръв, кръв бликаше и от слабите му загорели гърди.

— Прости ми — промълви Шиндзаемон. Той приличаше на великан, изправен над тях на ръба на изкопа. Пистолетът се виждаше в ръката му и от дулото му излизаше дим. — Исках само да го раня. Но беше твърде близо до теб. Не можех да рискувам.

— Мислех, че това е краят на живота ми. Но не е. Не и днес. Съдбата ми не е била такава. Задължен съм ти — той сведе глава.

Сачи се опита да стане, но не успя. Шиндзаемон скочи в изкопа, вдигна я внимателно и я изнесе оттам. Когато отпусна глава върху рамото му, почувства, че най-после е в безопасност.