Лесли Даунър
Последната наложница (54)

IV

Всеки ден Сачи отиваше на парапета и гледаше към почернелия от огъня пейзаж и далечния хълм, забелязваше, че ден след ден нищо не се променя. В миналото след пожар хората излизаха веднага, поправяха разрушеното и започваха да строят наново къщите. Над града тегнеше ужасна летаргия. Сачи се боеше, че скоро Едо ще бъде превзет от плевели и тресавища, докато не остане и следа от него.

Изолирана в разкоша на имението на хълма, тя имаше чувството, че животът на големия град е изтекъл заедно с кръвта на неговите воини. Нейният собствен живот също се беше свил до размерите на четирите стени, които я обграждаха. Сачи и Таки спяха заедно. Останалите придворни дами и дори невидимите прислужнички, които винаги се намираха на разположение в задните стаи, сега бяха изчезнали. Хару се грижеше за принцесата и за готвенето.

От време на време чуваха гласове от далечния край на имението, но въпреки това то като че ли беше населено с духове.

Всеки ден Сачи се чудеше какво ще им донесе следващият ден. Парите и провизиите им нямаше да траят вечно. Когато можеха — когато Едуардс пращаше каретата, — му отиваха на гости.

Едуардс беше пълен с истории за странните страни, които беше посещавал, и за собствената си страна, където жените от добри семейства не прекарвали целия си живот вкъщи. Сачи тайно се плашеше от мига, когато Тацуемон ще се възстанови напълно и те повече няма да имат повод да гостуват там.

Няколко дни по-късно Хару дойде с вест: Нейно височество искаше оттеглилата се Шоко-ин да отиде при нея веднага.

Откакто бяха дошли в имението Шимидзу, принцесата не излизаше от покоите си. Изглежда, чувстваше, че за всичко случващо се е виновна тя, като че ли нейната студенина към Негово величество беше причината за цялото бедствие.

Сачи много искаше да я види. От свитата с три хиляди жени на Негово величество бяха останали само четирите. Поради усамотението на принцесата цялата отговорност за поддържането на домакинството лежеше върху крехките рамене на Сачи. Но Сачи също беше мнителна. Тя се чудеше защо Нейно височество я вика точно в този момент.

От стаите на принцесата се носеше дим от тамян — сандалово дърво, карамфил, канела, джинджифил, амбър. Това беше тъмен, свещен, наситен аромат, обвит с тайнственост и страх. Той изпълваше тъмните сенки и богатата мебелировка на храмовете, проблясващото злато на олтара, напевите на свещениците, биенето на тъпаните, вековния пиетет на милиони и милиони поклонници и дима на погребалната клада. Вдъхвайки този аромат, духът на Сачи се успокои и мислите й се насочиха към бъдещия свят. Дочу молитвен шепот. Изчака малко и плъзна встрани вратата.

Принцесата беше превърнала стаята си в олтар. Надгробната плоча на Негово величество беше поставена върху олтара с дарове пред нея и свещи, горящи с висок жълт пламък. Отпред коленичеше дребна фигура с броеница в ръце.

Сачи коленичи до нея. Очите й се спряха върху дагеротипа с нежното младо лице на Негово величество. За миг тя се върна в женския дворец, в стаята със златни паравани, осветена от огромни свещи, с тълпи от слугини, шляещи се в сенките. Женски гласове, говор и смях преминаваха през покритите със златни листа стени и през боядисаните тавани с резбовани жерави и костенурки, пауни и дракони. Подплатените поли на кимоната шумоляха, носейки се по татамито. Всичко блестеше от злато — дрехите върху лакираните закачалки, редиците от тесни рафтове, козметичните кутии, порцелановите сервизи за чай. Тя помнеше маските, пиесите и танците. И първия път, когато видя Негово величество. Беше чула смеха му, беше надникнала през решетката да го види как седи на коня си със сокол върху китката, наобиколен от царедворци. Тогава тя беше още дете, току-що дошло в двореца, прислужница от най-нисък ранг, все още говореща със селски акцент. Възхищаваше му се отдалече, че е толкова слаб, млад и красив. После си спомни за нощта, когато бяха легнали заедно — копринените чаршафи, топлината на неговото тяло, бледите му гърди и дяволитата усмивка. Сега Сачи беше знатна дама и самурай, но въпреки това преглътна с усилие, за да спре потеклите по страните й сълзи.

Имаше още един спомен, свързан с предишния. За момент тя се изплаши, че принцесата би могла да прочете мислите й и да види образа на Шиндзаемон, светещ там.

Принцесата обаче като че ли вече не беше част от този свят. Под коприненото лятно кимоно тя изглеждаше крехка и слаба като тръстика. Сачи видя сините вени и фините кости през прозрачната кожа на ръцете й; очите й бяха големи и озарени, сякаш вече виждаха бъдещия свят. Каквито и удари да й нанасяше съдбата, тя беше с благородническа кръв. Беше сестра на покойния император. Никой не можеше да й го отнеме.

— Това бяха щастливи дни — промълви принцесата. Сачи отдавна не беше чувала този тънък, почти птичи глас. — Радвам се да те видя. Ти цъфтиш като утринна зора. А аз гасна.

Сачи беше навела очи към татамито и слушаше почтително.

— Чу оръдията, нали? — продължи принцесата. — Знаеш, че последните привърженици на Токугава — отрядите на бунтовниците — бяха разбити и прогонени от Едо. Сега има ново правителство, управляващо в името на Негова светлост императора, моя племенник. — Тя се изсмя горчиво. — Те ми пратиха известие за своите намерения. Дори жалкият живот, който водим тук, трябва да приключи. Кланът Токугава трябва да бъде наказан. Издръжката за нас и нашата прислуга ще бъде спряна и ще бъдем прогонени от Едо. Трябва да отидем в Суруга при оттеглилия се шогун, господарят в изгнание Иошинобу.

Сачи се намръщи, опитвайки се да осъзнае думите на принцесата. Без своята издръжка те щяха да бъдат разорени. Щеше да им се наложи или да си изкарват по някакъв начин хляба, или да умрат. Най-страшното беше, че ги очакваше изгнание в Суруга. Звучеше й като края на света. После тя осъзна всички последици от тази присъда. Ако… когато… Шиндзаемон тръгнеше да я търси, при положение че Тацуемон успееше да го открие, щеше да дойде в имението Шимидзу. Дори Тацуемон да не го видеше, Шиндзаемон щеше да знае, че тя е някъде в Едо. Но отидеше ли в Суруга, повече никога нямаше да го види. Нито пък баща си. Забеляза, че принцесата мълчи. В миналото тя придружаваше лошите новини с вайкане и стонове — сега излъчваше почти неземно спокойствие. Може би месеците, прекарани в молитви и медитация, я бяха довели до такъв вътрешен мир, че се беше извисила над земните проблеми.

— Дванайсет хиляди домакинства ще трябва да се преместят — каза принцесата с блеснали от гняв очи. — Сто хиляди души. Правителството ни даде един месец да си стегнем багажа. Когато заминем, градът ще остане празен. Това правителство иска да разруши Едо и всичко, което символизира той.

Сачи си знаеше задълженията, знаеше какво трябва да каже:

— Аз ще изпълня желанието на Ваше височество. Готова съм да напусна Едо, когато пожелаете.

В същия миг обаче почувства силна решителност — щеше да остане в Едо каквото и да се случи. Дори ако трябваше да се крие — все едно й беше. Нямаше да напусне принудително, за да бъде пратена на някакво неизвестно далечно място.

Настъпи дълго мълчание. Принцесата я гледаше, като че искаше да запечата в паметта си лицето й. Сачи си помисли дали то не издава бунтовническото й намерение.

— Ти си ми като сестра — промълви принцесата. — Моята малка сестра. Никога няма да забравя мига, когато те видях за първи път в селото. Обикновено селяните не ми правят впечатление. Но ти ме погледна с големите си очи, толкова ясни, любопитни и живи, и аз почувствах, че въобще не се страхуваш. И това твое лице — толкова приличащо на моето.

Принцесата се стегна. Малките й устни се извиха в усмивка.

— Когато се омъжих в семейство Токугава, аз се заклех да споделя тяхната съдба — спокойно продължи тя. — Светът се промени, но аз не съм част от него. И никога няма да мога да бъда. Но ти си друга. Ти донесе на всички ни слънчева светлина. Дори на Негово величество в краткия му живот — ти го направи щастлив. Винаги си изпълнявала своя дълг. Сега те освобождавам. Отменям всички задължения, които някога си имала към мен. Ако искаш да не се подчиниш на декрета, решението е твое. Сигурна съм, че ще намериш начин да останеш тук, в Едо. Що се отнася до мен, аз с готовност ще замина в изгнание.

Сачи стоеше на колене с ръце върху татамито. Вдигна поглед към принцесата, а по лицето й затекоха сълзи. Съдбите им бяха свързани от толкова дълго време.

— Може никога да не се видим отново — промълви принцеса Кадзу. — Макар да бях принудена да напусна Киото и моето семейство, ти ми беше като сестра. Никога няма да те забравя.