Лесли Даунър
Последната наложница (66)

Епилог
Последната тайна

Токио, 14 октомври 1872 г.

— Днес всичко трябва да е идеално — рече Таки; издърпа чекмеджетата на козметичната кутия и сложи четки, пинсети, гребени и бурканчета с грим върху копринена кърпа на пода. Кутията беше сред малкото неща, които Сачи успя да вземе от двореца. Дори дръжката на най-тънката четка беше от най-качествено лакирано дърво и с малък златен знак на рода Токугава. Всички предмети носеха слаб, но непогрешим аромат от тези далечни дни.

Таки излезе от стаята, прошумолявайки с полите на кимоното си и се върна с малък железен чайник с боя за зъби. Горчивият мирис на желязо, оцет и шикалки от смрадлика изпълни стаята. Тя коленичи пред Сачи.

Тораноске и Тацуемон така и не се появиха отново. Същата година беше обявена амнистия и всички северни бойци получиха опрощение. Дори избягалият на север с флотата на Токугава адмирал Еномото сега заемаше важен пост в правителството. Ако Тораноске и Тацуемон възнамеряваха да се върнат, това вече беше възможно. Но никой не знаеше какво е станало с тях. Можеше да са останали в Едо; да са се върнали в Кано; или пък да са мъртви. Сачи знаеше, че доста бойци не се връщат от войната и никой никога не разбира какво е станало с тях.

Тя знаеше също, че Шиндзаемон е решен да разбере това. Той нямаше да остане в Токио като служител. Скоро щеше да замине да търси приключения. Тя нямаше да се опитва да задуши този негов пламенен дух.

Защото още бяха заедно. Понякога Сачи си мислеше за изминалите години и колко щастливи са били.

След смъртта на Хару те се върнаха в Токио. Именията на победените феодали бяха превърнати в правителствени учреждения или в жилища за изтъкнати политически фигури и така скоро след завръщането им Дайске получи земите на Мидзуно. Погребаха Хару до майката на Сачи под голямото сливово дърво в двора.

Оставиха стареца, който ги водеше в планината, да погребе Мидзуно и да продължи да копае дупката в мочурището; той като че ли беше уверен, че там ще намери злато. Едуардс, изглежда, също се вълнуваше от златото на Токугава и остана още няколко дни, след като си тръгнаха Сачи, Дайске и останалите. Но той не се интересуваше от златото; явно най-после беше разбрал, че за Сачи Шиндзаемон е много повече от приятел или брат и че няма шанс за връзка с нея, а още по-малко за брак. Сачи изглеждаше доволна. Тя знаеше много добре къде я тегли сърцето, къде винаги я беше теглило от деня, когато за първи път видя Шиндзаемон по време на бягството от двореца.

Но Сачи знаеше още, че като жена няма право на решение, независимо какви са чувствата й. Състави се ново правителство и се изковаха нови закони. Но Дайске имаше нужда от наследник и искаше зет. Сачи се страхуваше, че щом веднъж се установят, той ще се обърне към посредническите служби, за да организират срещи с надеждни кандидати. Много амбициозни млади мъже, сражавали се на страната на Юга, биха изявили желание да станат нейни съпрузи и наследници на баща й.

Един ден, скоро след погребението на Хару, Сачи седеше с баща си в голямата стая.

Дайске пушеше мълчаливо. Той я погледна изпод гъстите си вежди и неочаквано рече:

— Скъпа дъще, аз не те издирих, за да те направя нещастна. — Той сякаш четеше мислите й. — Майка ти избра мен, а аз избрах нея — продължи той. — Нямам намерение да те принуждавам да се омъжиш за човек, когото не обичаш. За мен е ясно, че ти харесваш Шиндзаемон и той теб. Войната свърши, той е чудесен млад мъж и аз дължа живота си на него. Ако съм прав, с радост ще го приема за свой зет.

Скоро след това те се ожениха. Когато си спомняше деня на сватбата, Сачи се усмихваше. Облечена в красиви одежди, тя беше пренесена през града в сватбен паланкин, придружаван от шаферки и предхождан от слуги с фенери, кутии и копия, след което започна едноседмичната церемония. Дайске настоя Джироемон, Отама, Юки и децата от селото в долината Кисо да бъдат доведени с паланкини; роднините на Шиндзаемон дойдоха за случая от Кано. Строгият му баща и добродушната му майка изглеждаха доволни, че се свързват с Дайске, влиятелен член на новото правителство, и че вторият им непокорен син най-после е станал уважаван човек.

Шиндзаемон прие фамилното име на Дайске и двамата със Сачи започнаха своя нов съвместен живот. Осиновиха Юки и я задържаха при себе си, докато останалата част на семейството се върна в селото.

 

 

И двете жени обичаха този всекидневен ритуал, когато можеха да забравят за всичко друго и да се насочат само към тази дребна, но важна цел. Първо изскубваха веждите на Сачи. После почерняха зъбите й, нанасяха грима, боядисваха с бяло лицето й и изписваха тънките високи вежди на челото й. После Таки сресваше отново и отново дългата й черна коса, докато заблести. Тя се спускаше по гърба й като гъста грива. Таки я събираше не в приетия за женени жени стил, а на дълга опашка, вързана хлабаво тук-там с панделки, като опашката, която носеше в двореца. Накрая очертаваше устните й с червено.

По вратата се чу драскане и влезе малкият Дайске. Изкатервайки се в скута на Сачи, той обви с ръце шията й.

— И аз! Искам и аз! — викна той.

— Не днес, Дайске — засмя се Сачи и го гушна. Той започна да рови из четките, гребените и бурканчетата с гримове. Щеше да стане красавец като дядо си. Същото широко открито лице, същите големи черни очи. Не му липсваше и неговото любопитство, енергичност и решителност.

Таки извади някои от официалните дрехи, получени от Сачи като участничка в свитата на принцесата. От години не ги беше обличала. Таки й помогна да облече тежките роби една по една и да подреди така различните по цвят слоеве, че да се съчетават чудесно на яката й ръкавите. После й подаде церемониалното ветрило.

Сачи се погледна в огледалото. Тръпки я полазиха по гърба. Видя жена, облечена в древните одежди на наложница на шогуна — жена с бледо овално лице, раздалечени очи, леко вдигнати в краищата, малка уста с плътни устни и аристократично извит нос. Отдавна не се беше оглеждала в огледало, без да види в него не себе си, а своята майка. Осъзна, че е на двайсет и две, точно на възрастта на Окото, когато е срещнала бащата на Сачи.

Отражението й проблесна отсреща. Не беше сигурна кого вижда пред себе си — дали вдовицата мадам Шоко-ин, бивша наложница на Негово величество покойния четиринайсети шогун, или мадам Окото, наложница на дванайсетия шогун, господаря Иейоши. Смяташе, че е оставила зад гърба си миналото, но то се връщаше толкова лесно. Трябваше единствено да облече тези одежди.

— Шиндзаемон няма да ме познае — смутено промълви тя. Никога не му беше разказвала за живота си в женския дворец. Всички жени бяха обещали под смъртна заплаха никога да не разкриват каквото и да било за живота си там. Това беше част от стария свят на сенки и мрак, когато всеки подозираше другите и имаше тайни. Шиндзаемон също познаваше този свят, уважаваше го и никога не я разпитваше за миналото й. Но днес той щеше да се срещне с принцесата. Днес вратата щеше да се открехне. Сачи се чудеше как ще се почувства той и дали отношението му към нея няма да се промени.

Шиндзаемон чакаше заедно с Дайске на входа. Широкото му лице с изпъкнали скули и дръпнати котешки очи изглеждаше оживено както винаги, но изражението на неопитомен воин беше заменено с интелигентна решителност. Това окуражи Сачи да го приеме. Той не живееше в свят на духове и призраци, нито в миналото. Беше прегърнал действителността с цялото си сърце.

Носеше официално облекло — твърди хакама панталони и хаори сако, добре подхождащи на европейските му ботуши, бомбе и чадър в модерен стил. С късата си коса, подстригана в стил джангири, Шиндзаемон представляваше истинско олицетворение на модерния млад мъж. Пееше се една песенчица: „Чукнеш ли по глава с кокче, ще чуеш звука на миналото; чукнеш ли по глава с джангири, тя ще ти отговори с «цивилизация и просвещение».“ По онова време всички говореха за „цивилизация и просвещение“. Сачи никак не беше сигурна какво означава тази фраза. Но чувстваше увереност, че Шиндзаемон е самото нейно превъплъщение.

Дайске също носеше одежди в модерен стил. Малко се беше върнал в миналото, позволявайки на Шиндзаемон да поеме някои от неговите правителствени задължения. Посивял още повече на слепоочията, той продължаваше да е хубавият мъж, с когото мадам Окото беше предпочела да се обвърже, рискувайки всичко.

Сачи видя как двамата мъже гледат към нея и Таки, а те двете, облечени в официалните дворцови дрехи, пристъпяха бавно. Подплатените поли на кимоната им шумоляха и се разтваряха зад гърба им. Сачи знаеше, че Шиндзаемон никога не ги е виждал в дворцови дрехи; те никога не ги бяха носили извън двореца. Той не каза нищо, а само кимна. Дайске беше пребледнял — гледаше я като поразен; Сачи не беше виждала това негово изражение от времето, когато слязоха от планината. Осъзна, че е облечена точно като майка си, когато се е срещала с Дайске за уговорката им в храма. Сякаш мадам Окото беше излязла от гроба си.

Преди да заминат, прекосиха двора и отидоха на гробовете на майка й и Хару. Сачи сложи свежи цветя във вазите и прошепна една сутра. Мислеше за тях със сълзи на очи. Хубаво беше да живее в имението Мидзуно, където беше живяла майка й, докато тя самата е била в Едо. Дайске беше постъпил добре, като поиска къщата; редно беше да е там. Шиндзаемон и Дайске потеглиха в карета, а Сачи и Таки ги следваха в друга. Старецът стоеше на портата и се поклони, когато те преминаваха. Добродушното му обветрено възрастно лице, широката му усмивка и кривите му крака винаги караха Сачи да се усмихне. Той беше връзката с миналото. Беше се грижил за тях в двореца и в имението Шимидзу. Когато Шимидзу бяха принудени да напуснат, Сачи го взе със себе си в нейния нов дом. Сега той се грижеше за тях тук въпреки своята напреднала старост и крехкост.

Навсякъде имаше рикши: джин-рики-ша, „колело с човешка сила“. Като че ли бяха изникнали за една нощ, също като гъби. Сега трополяха по улиците, дърпани от измършавели татуирани мъже, които препускаха, викаха с все сила и предупреждаваха хората да се дръпнат от пътя им. Сачи си спомни колко смаяна беше, когато за първи път пътува в каретата на Едуардс. Сега тя винаги пътуваше с голяма скорост. Улиците бяха пълни с возила на колела — карета, конски омнибуси, рикши на две колела, рикши на четири колела. Почти не помръдваха заради многопосочния трафик, който, мислеше си Сачи, явно е един от знаците за цивилизацията и просвещението. Друг знак бяха чужденците — те пристигаха масово и бързо променяха облика на града. На пристанището вече бяха построили една висока сграда с мигаща светлина, наречена „Фар“, и инсталирали телеграф, точно както предричаше Едуардс, разказвайки им за „магическите съобщения“.

 

 

Тълпи от хора се отправяха в същата посока като Сачи, Дайске и тяхната група.

Всички бяха разкошно облечени, така както бяха отишли да посрещнат тържественото влизане на императора в Токио. Тогава всички изглеждаха напрегнати и сдържани, сякаш нямаха представа какво им готви бъдещето и не им харесваше, че им се натрапва това ново правителство. Можаха да видят само, че се затварят врати, че настъпва краят на една епоха. Не беше им хрумвало, че тези врати може би ще се отворят пред един чисто нов свят, по-различен от всичко, което някога са си представяли.

Сега тълпите ликуваха празнично. Жените бяха облечени както винаги, но мъжете носеха европейски ботуши, шапки или горни палта, както и обичайните си роби; сред обръснатите постарому темета се виждаха и множество глави, подстригани ала джангири. Сачи си помисли дали и Фую не е някъде там. Не я беше виждала от деня, когато заедно наблюдаваха как императорът влиза в замъка. Дворцовите дами — цели три хиляди на брой — като че ли бяха напълно изчезнали.

Всички отиваха към една от чудесните блестящи нови сгради в западен стил, които Дайске толкова харесваше. Всъщност това бяха две сгради от бял камък, като две кули близначки, охраняващи замъка, украсени отвън и отвътре със знамена и цветни фенери като за празник. Дайске, Шиндзаемон, Сачи и Таки влязоха, придружавани от служители. Сачи оглеждаше просторната, въздушна сграда, чувствайки се доста респектирана. В далечния край имаше коридор с отворен покрив. Коридорът преминаваше през едно съвършено гладко и равно открито пространство.

А там, върху гладкия железен път, по който щеше да пътува, стоеше огромно желязно чудовище. Докато го гледаше, Сачи преглъщаше сълзите си, мислейки си колко горда и щастлива щеше да се чувства да го види Хару. Чудовището беше огромно и черно, точно както тя го беше описала преди толкова години. То се извисяваше високо над хората, хвърляше голяма сянка, каквато не бяха виждали, и с много шум изпускаше дим.

Обиколиха го, разглеждайки масивните колела и дебелите свързващи ги лостове, после отстъпиха назад, за да видят и мощния комин. Плахо се изкачиха по стъпалата на една от огромните кутии, в които трябваше да пътуват хората, и надникнаха вътре. Сачи не си беше представяла, че може да има нещо толкова огромно. Вътре приличаше на малък град, голям колкото улица с къщи. От време на време се чуваше силен писък и от комина излизаше дим.

Събраните сановници бяха почти само мъже. Имаха покани единствено жени с висок ранг и специална връзка с императора. Мнозина от сановниците бяха чужденци.

Едуардс отиде да ги поздрави. Той беше станал много по-сериозен след злополучното им пътешествие в планината и вече не се държеше като преди безгрижно и по момчешки. Косата му вече не блестеше като злато, по лицето му имаше бръчки и очите му изглеждаха леко избледнели, въпреки че все още съхраняваха цвета на лятно небе. Усмихнаха се и се поклониха. Едуардс попита за сина на Сачи, малкия Дайске, а тя — за д-р Уилис. Спомниха си за миналото.

— Успя ли някой да открие златото на Токугава? — попита Едуардс по своя директен начин. От толкова години за първи път някой подхващаше този мъчителен спомен.

— Мисля, че щяхме да чуем, ако някой го е намерил. Очаквам старецът от селото на Огури да е още там, горе, и да копае — рече Дайске и се усмихна тъжно.

— Така и не мога да си обясня защо Мидзуно не знаеше къде е то — обади се Шиндзаемон. — Старецът не каза ли нещо, когато ти остана при него, след като ние си тръгнахме?

— Явно Огури и Мидзуно са се карали — отвърна Едуардс. — Хора от селото чули силни гласове. Така и тръгнали слуховете за златото. Старецът мисли, че Огури е измамил Мидзуно. Намерил е претекст да го отпрати нанякъде и да се отърве от златото, преди онзи да се е върнал. Старецът е убеден, че Мидзуно е знаел къде е заровено. Трябва да е някъде в онова мочурище. Въпросът е, че златото е било заровено през пролетта, а през лятото всичко е обрасло с трева. Не може да се различи едно място от друго. Тревата ще расте вечно.

Сачи потрепери, спомняйки си за ямата. Мъчително изплува образът на Хару. Като опекун на тяхната история тя беше свързана със съдбите им още преди Сачи да се роди — от дете беше расла с майката на Сачи. Беше пазила нейната тайна до момента, когато вече нямаше защо да я съхранява.

И това накрая я изправи лице в лице с господаря Мидзуно. Очите на Сачи се насълзиха — Хару вече я нямаше и не можеше да сподели с тях тези чудесни нови изживявания.

И все пак тя разбираше чичо си, господаря Мидзуно, и това, че той е бил принуден да постъпи по начина, по който е постъпил. Така е било едно време. Всеки е знаел какво трябва да направи и го е правел, без да мисли дали иска и дали изобщо е правилно да го направи. Бяха изпълнявали своя дълг.

Сачи се огледа. В далечния край на тълпата, встрани от останалите, стоеше група жени. Бяха облечени като Сачи и Таки, като придворни дами. Гледайки ги, Сачи вече не чуваше металния писък на свирката, нито пуфкането на голямата машина. Сред групата имаше една дребна слаба жена, гъстата й черна коса беше къса като на вдовица или монахиня. Тя стоеше толкова кротко, че никой не би я забелязал. Свела очи, жената гледаше в земята. В цялата тълпа Сачи не виждаше друго, освен нейното малко бледо лице с големи прозрачни очи. Не помнеше нищо друго, освен онази особена обич, която винаги беше изпитвала към принцесата.

На лицето на Кадзу пробяга усмивка, когато видя Сачи.

— Дете — промълви тя. — Оттеглилата се мадам Шоко-ин. Колко отдавна беше. Ти си разцъфтяла като цвете!

После поздрави с радост и Таки.

— Прекарвам времето си почти изцяло в молитви и размишления — каза тя, когато я попитаха как е. — Негово величество е много добър с мен. Той много пъти ме моли да се върна в Киото и аз веднъж отидох там на гости. Но сега, след като Негово величество установи двора си в Токио, аз се върнах тук. Животът ми е много скромен. Семейство Шимидзу продължават да се грижат за мен, а аз пиша поезия и мисля. Живея добре.

Сачи забрави всичко, освен светлото присъствие на принцесата. С жените в дворцови одежди сякаш времето беше спряло, сякаш все още се намираха в двореца.

— А Хару? — изведнъж попита принцесата. Когато Сачи й каза, че Хару се е споминала, тя дълго остана мълчалива с наведена глава и ръка на очите.

Изведнъж Сачи почувства върху себе си пронизващите очи на Шиндзаемон и потръпна от страх. Какво щеше да си помисли принцесата, ако разбере, че се е свързала с нов човек, вместо да прекара остатъка от живота си, отдавайки се на спомена за шогуна, както беше направила самата тя? Нямаше ли да си помисли, че Сачи е свързана с рода Токугава? Принцесата явно беше направила такъв избор. Разтреперана, Сачи й представи Шиндзаемон.

— Моят съпруг — рече тя. — Той се сражава вярно за рода Токугава до последния миг.

Принцесата не показа никакво колебание.

— Добре дошъл — промълви тя. — Много се радвам да се запозная с теб. Мадам Шоко-ин беше моя предана приятелка и сестра в продължение на много години. Тази връзка не може да се скъса — аз като съпругата и тя като наложницата на шогуна. Ако събитията се бяха развили по друг начин, тя щеше да е една от най-влиятелните дами в страната. Ние сме свързани завинаги с рода Токугава.

Може да сме останки от минала епоха, но също така оцеляхме. И всички намерихме своето място в този нов свят. Щастлива съм да дам своята благословия на вашия съюз — принцесата сведе церемониално главата си пред Шиндзаемон.

Това беше последната тайна, последната загадка. Сега Шиндзаемон вече знаеше, че Сачи не е била просто придворна дама, а последната наложница на шогуните. Последната преграда между тях беше паднала.

Преди време той, ронинът от Кано, и тя, наложницата на шогуна, никога не биха могли да се съберат. Те успяха там, където родителите им се бяха провалили — живееха живота, който желаят.

За радост на Сачи, Шиндзаемон само кимна мълчаливо. Той я погледна и се усмихна. В очите му Сачи прочете гордост, възхищение и обич. Не, повече от това. Както я беше учил Едуардс, това не е обичта, която мъжът изпитва към своите родители, нито уважението му към жена си, нито дори похотта към някоя куртизанка, а много повече от всички тези неща, взети заедно. Тя си спомни странните чуждестранни срички рабу — „любов“. Само тази дума го изразяваше. В неговите очи тя видя любов.

В открита карета беше пристигнал млад мъж, придружаван от огромен ескорт. Сачи знаеше, че това е същият човек в колата с феникса, влязла в замъка с пищна процесия. Тогава си бяха помислили, че ще умрат само ако го погледнат. За миг Сачи плахо вдигна взор. Той беше в алени дворцови панталони, бели роби и европейски ботуши; изглеждаше много млад — на възрастта на Негово величество шогуна, когато тя се срещна с него. Сачи бързо сведе очи.

Принцесата пристъпи напред. Двамата си размениха няколко думи, после тя кимна към Сачи. Един необикновен аромат, какъвто Сачи не познаваше, се носеше около младия мъж — прочутият императорски парфюм.

— Оттеглилата се мадам Шоко-ин, наложница на Негово величество покойния шогун Иемочи — представи я принцесата. — Тя беше моя предана приятелка и сестра, мое упование в продължение на много години.

Сачи сведе ниско глава.

— А, шогун Иемочи — рече императорът. Той имаше младежки писклив глас и говореше на специалния език само за императори. — Добре го помня — рече той. — Много мил човек. Каква трагедия да умре толкова млад. Моят покоен баща много го обичаше. Толкова загуби понесохме, толкова нещастия. Хубаво е, че сега вървим заедно напред. Много се радвам да се запознаем, мадам.

Императорът пристъпи напред. Докато машината бълваше дим, той произнесе реч, а после заедно с неколцина от сановниците се качи на влака. Сачи, Шиндзаемон, Дайске и Таки видяха как принцесата изчезна вътре.

Свирката изсвистя, огромните колела се завъртяха отначало много бавно, после по-бързо и по-бързо. Влакът потегли с грохот и изчезна в далечината.