Лесли Даунър
Последната наложница (59)

II

Рано на следващата сутрин Таки помогна на Сачи да се приготви. Почерни зъбите й, избръсна веждите й и оформи косата й в пищна фризура на жена от града, като я сви в лъскав кок и я набоде с фиби и гребенчета. После й помогна да облече кимоната. Новата коприна беше хладна и гладка при допир с тялото й. Горното кимоно беше в модерния червен цвят с кленови листа по полите. Таки го държа една нощ над горящ тамян с приятен мускусен аромат. Таки и Хару също бяха в разкошни нови дрехи за случая.

Дайске чакаше на двора. В бледата утринна светлина той излъчваше достойнство и сила. Носеше официални дрехи — черни широки хакама панталони и жакет с твърди рамене, стърчащи като криле на прилеп. Сачи забеляза, че е напълнял — коремът му се издуваше внушително над обито. Имаше дори два меча, затъкнати в колана си. Видът му подсказваше, че е човек с висок ранг и влияние.

Беше казал, че иска да е баща, с когото тя да се гордее, и беше успял. Сачи го поздрави с тиха радост. Почувства, както ставаше винаги, когато той я гледаше, че вижда в нея и някой друг.

— Дъще — рече той с усмивка.

— Татко — отвърна тя и се поклони.

Когато напускаха имението, Сачи видя, че всичко е оправено. Бреговете на рова бяха повдигнати, падналите части на моста — възстановени. Пътищата — разчистени, изметени и напръскани с вода, за да не се вдига прах. Миришеше свежо на влажна земя като след дъжд.

Широките булеварди покрай дворците на феодалите вече не бяха тихи и пусти. Там беше пълно с хора. Площадът пред замъка вече гъмжеше от мъже и жени в празнични одежди — копринени кимона в яркочервени и златисти нюанси.

Дайске проправяше път сред тълпата към портата Вадакура, през която щеше да мине императорът. Сачи го следваше по петите, промушвайки се покрай силни и слаби тела, високи и ниски хора, бедни и богати — тела, които се съпротивляваха, и такива, които се дръпваха встрани. Имаше мъже, жени, стари, млади, деца и хора с бебета на гърба. Очите й оглеждаха морето от лица. Чудеше се дали няма да види едно познато лице с буйна коса и дръпнати котешки очи. От време на време виждаше някого, когото за миг помисляше за него, но поглеждаше отново и с болка разбираше, че не е той.

Бяха стигнали до една редица войници, когато Сачи зърна в тълпата някаква жена. Ярките й кимона бяха увиснали доста ниско на гърба й и разкриваха многозначителна ивица негримирана кожа като на гейша или на проститутка. Всички се взираха напрегнато натам, откъдето щеше да се появи императорът, а Сачи гледаше в противоположната посока, прехапала долната си устна. Разсеяно поглеждаше към замъка, с изражение на пълен скептицизъм наблюдаваше бойниците, кулите и високите бели стени. По гримираното й лице течаха сълзи.

— Фую — викна Сачи. По лицето на Фую беше изписано това, което тя самата чувстваше. Сачи протегна ръка между гъстите тела и я хвана за ръкава. Когато я издърпа леко от тълпата, я лъхна евтин парфюм.

— Тогава времената не бяха чак толкова хубави — тихо рече Сачи. Но дори когато го казваше, знаеше, че това е лъжа. Тази порта беше затворена и за нея. Този крехък, красив свят си беше отишъл завинаги като безценна порцеланова ваза, счупена на пода.

Дайске им беше уредил място близо до портата, в определеното за правителствените служители пространство, където нямаше да ги смачкат. Сачи огледа тълпата пред себе си. Никога не си беше представяла, че на света може да има толкова много хора.

— Виж ги — обади се Фую, избърсвайки с ръкав очите и носа си. — Първо бяха готови да умрат за шогуна. После, докато се обърнеш, се кланят на императора. После пак ще приветстват с възгласи шогуна, когато момчетата се върнат от Уакамацу.

Сачи почувства, че сърцето й подскочи и устата й изведнъж пресъхна. Момчетата. Шиндзаемон сигурно щеше да е сред тях.

— Връщат ли се? — прошепна тя.

— Онези, които са живи. Потеглили са и ще са тук до няколко дни. Ние знаем кои са истинските герои. И ще ги посрещнем както подобава.

Наближаваше часът на коня, когато за обяд обикновено биваха запалени хиляди огньове. Но днес това беше забранено. В далечината се чуваха откъслечни звуци. Тълпата се смълча, опитвайки се да долови носещата се хармония. Беше музика, древна музика от друг свят. Сачи потръпна. Имаше чувството, че боговете слизат на земята.

Появиха се знамена, дребни поради далечината, и закриволичиха бавно през тълпата. Люшкаха се наляво и надясно и плющяха на вятъра. Бяха тъмночервени, със златен знак — хризантемата на императора. Слънцето проблясваше по остриетата на пиките, копията и алебардите и хвърляше ослепителни отблясъци. Замижавайки, Сачи забеляза група едри тъмни силуети, движещи се във внушителна процесия — високите, боядисани в черно шапки на многобройните редици на царедворците. Плоски шлемове, островърхи шлемове, шлемове с рога, шлемове с най-различни форми и цветове преминаваха на големи блокове. В далечината проблясваха лакираните покриви на паланкините.

Сачи си спомни за процесиите на даймьото, които някога минаваха през селото, и за величествената процесия на принцесата, отвела я в замъка. Тази процесия беше още по-пищна. Но имаше и нещо различно. Във всяка наблюдавана от нея процесия винаги имаше охрана, която да припява „На колене! На колене!“. Тези войници маршируваха мълчаливо.

От мястото си Сачи виждаше музиканти, които удряха тъпани и надуваха свирки, изпълнявайки своите шинто мелодии. Следваха ги копиеносци и обикновени носачи, големи знамена, плющящи на вятъра над главите им. След тях крачеха войници, облечени в чуждоземски униформи, сякаш за да напомнят на победените, че старата ера — на шогуна и самураите — е приключила и започва нова. Някои носеха пушки на раменете си; други — мечове на хълбоците си.

Носачи мъкнеха на гръб лакирани сандъци, а прислугата крачеше до тях.

Следваха господарите и благородниците. Някои бяха скрити в паланкини, други се движеха на коне или пеша, облечени в широки одежди и с високи черни шапки, каквито Сачи беше виждала само по гравюрите — древната мода на императорския двор. Пред и зад тях дефилираха редиците на царедворците и стражите в ярко оцветени костюми. Имаше стотици коняри, водещи стотици коне, носачи на слънчобрани, на обувки, носачи на императорската баня, безкрайно много слуги от всякакъв род. Изглежда, целият двор, който можеше да насели огромния замък, беше излязъл да придружи императора.

Всичко беше странно и чуждо — войници в чуждоземни униформи, царедворци в древни костюми, които никой от Едо не беше виждал до този момент. Дори лицата им бяха различни от тези на жителите на Едо, като се започне от напуканите южняшки лица на войниците и се стигне до бледите повехнали физиономии на аристократите с техните дълги носове, малки уста и високи чела.

Следваше армия от шинто свещеници — те пъплеха през тълпата, с жезли от черничева хартия в ръце. Императорът приближаваше. Хората, сградите, дърветата, земята, въздухът — всичко трябваше да е прочистено.

Много бавно приближаваше паланкин от абанос и злато, по-голям и разкошен от всичко, което Сачи беше виждала през живота си. Беше опасан със завеси с червени копринени въжета на всеки ъгъл, а таванът му блестеше на слънцето. Голяма група носачи, всичките в широки роби от жълта коприна, с черни шапки на главите, го държаха в ръцете си.

Отгоре беше изобразен златен феникс от най-фин филигран. Той проблясваше при движението на паланкина напред.

С приближаването му над тълпите се възцари пълно мълчание. Шепотът и движението, шъткането, въртенето на глави за по-добра видимост — всичко секна. Не се чуваше детски говор, нито бебешки плач. Единствените звуци бяха шумоленето на ръкавите и полите на носачите и тракането на техните черни сандали.

Коленете на Сачи се сгънаха като че ли от само себе си. Обзета от силно страхопочитание, тя коленичи на земята с лице върху ръцете си. Почти не чуваше шумоленето на робите на носачите, потропването на техните сандали или скърцането на копринените въжета, стабилизиращи паланкина. Въздухът се изпълни с аромат — древен почитан мирис, който говореше не за аскетичното верую на Буда, а за природните богове на Шинто, не за мрака, а за светлината, не за смъртта, а за живота.

Сачи не се съмняваше, че съществото в паланкина е дете на боговете, син на богинята на слънцето. Със златния феникс, блестящ над него, и облечените в жълто носачи като ореол от слънчеви лъчи около него, сякаш самото слънце беше слязло на земята.

Чак когато паланкинът отмина, хората посмяха да помръднат глави. Сачи се огледа. Таки и Хару още стояха забили носове в земята, докато край тях множеството се изправяше на крака с объркани лица, сякаш се чудеха какво ги е сполетяло. Жителите на Едо бяха земни хора и като че ли се дразнеха, че толкова лесно са били прелъстени. Мърморенето против южните варвари щеше да продължи, но нещо се беше променило. Според израза на Едуардс времето не можеше да се върне назад.

Паланкините, господарите, управниците, царедворците, конете, конярите, войниците, носачите и сандъците, слугите, жените, прислужничките и всички други влязоха до един в замъка Едо. Само че той вече не беше замъкът Едо, седалището на Негово величество шогуна. Това беше замъкът Токио, императорският дворец, резиденцията на Негова светлост императора.

Накрая високите кедрови порти се задвижиха. Сачи гледаше като омагьосана, изпълнена с желание за един последен поглед към замъка. Обзе я ужасно чувство на обреченост и безвъзвратност. Надничайки над главите на тълпата и войнишките редици на пост, тя се взря в стесняващия се отвор, но единственото, което виждаше, беше караулното във вътрешния двор. Големите камъни на стената зад него потънаха в сянка с по-нататъшното движение на портите в едно и също бавно темпо, докато се събраха с трясък. Големите стени потрепериха. Трясъкът отекна по площада.

През тълпата премина студен вятър, раздвижил полите на кимоната. Той вдигна мъртвите листа и завихри прахта. Сачи потрепери и се загърна по-плътно в своето хаори палто.

Очите на Дайске грееха. Портата не беше затворена за него. Южняшките войници, бледите аристократи, царедворците в своите жълти копринени роби бяха неговите хора; той споделяше тяхната слава.

Триумфът на императора беше и негов.

— Не могат да завземат замъка — подметна Фую. Белият грим на лицето й беше напукан и размазан от сълзите. — Улиците са наши. Да го наричат както си искат. Това все пак е Едо.

Хората се отърсваха, като че ли излизайки от масов транс, оглеждаха се и се усмихваха глупаво. Почнаха да се чуват гласове, но тихо, сякаш никой не смееше да говори за видяното. Хората лека-полека тръгнаха да се прибират, чу се детски говор. Повечето поеха с дървените си или сламени сандали към източния край на града.

Фую също вдигна полите си, кимна набързо за довиждане, сякаш страхувайки се да не сподели тяхното съжаление, ако остане по-дълго, и тръгна на изток, потропвайки с високите си сандали. Сачи проследи с очи как гърбът й в яркото безвкусно кимоно изчезна сред тълпата. Фую изглеждаше дребна и окаяна, но горда. Сачи видя в нея и себе си — този гняв, този отказ да се откаже от миналото, тази гордост — може би всички ги изпитваха, всички жени от двореца. Може би щяха да ги носят със себе си до края на живота си.

Дайске съпроводи Сачи, Таки и Хару от площада пред замъка, покрай рова, чак до моста, който водеше към имението. Там той спря.

— Трябва да вървя — каза. — Има работа за вършене. Ще се установя тук, в Токио. Ще има място за всички нас, за прислужничките и слугите. Ще имам грижата да имате това, което заслужавате.

Сачи се поклони, почувствала внезапно тъга и самота. Когато „момчетата се върнат от Уакамацу“, дали Шиндзаемон щеше да е между тях? Но Дайске дори не знаеше за неговото съществуване. Трудно й беше да си представи как той ще се впише в идиличния живот, планиран от баща й за тях. Помисли си, че и Едуардс едва ли ще се впише по-добре.

На външната порта на имението нямаше охрана. Сачи, Таки и Хару прекосиха градината мълчешком по посока на вътрешната порта, заобикаляйки купчините мъртви листа.

В далечния край на двора видяха двама души, седнали с кръстосани крака на слънце на верандата пред голямата приемна. Бяха потънали в разговор, свели глави един към друг. Слънчев лъч премина през дима на лулите им и огря прясно обръснатото теме и напомаденото кокче на единия. Главата на другия беше с остра черна коса, подстригана късо като на чужденец.

Щом жените приближиха, бръснатият вдигна очи. Скочи на крака и пристъпи към тях, поклони се и се извини. Това беше старецът, който охраняваше външната порта.

— Много съжалявам — промълви той. И посочи другия мъж. — Посетител. Току-що се е върнал от Уакамацу.

Сачи кимна. Едно от техните момчета, завърнало се от фронта с новини. Това беше основателна причина старецът да напусне поста си. Тя се обърна, за да поздрави новодошлия. Той слезе от верандата и бавно мушна крака в сламените сандали. Лицето му беше сведено надолу, но още преди да вдигне очи, тя разбра.

Беше Шиндзаемон.