Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шогун (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Concubine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
приятел (2019)
Корекция
plqsak (2020)
Форматиране
Еми (2020)

Издание:

Автор: Лесли Даунър

Заглавие: Последната наложница

Преводач: Людмила Верих

Година на превод: 2008 (не е указано)

Език, от който е преведено: (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман (не е указано)

Националност: не е указана

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Калоян Игнатовски

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-594-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11768

История

  1. — Добавяне

II

Когато наближиха източния край на града, Сачи започна да чува далечни гласове и да долавя мириса на сготвена храна, запален огън и остра воня на човешки отпадъци. Скоро стигнаха до голямо открито пространство, където жонгльори, шарлатани, акробати и разказвачи показваха своите умения. Една жена демонстрираше номерата на маймунката си. Друга продаваше цветя. Малки сергии предлагаха печени октоподи и омлети, приготвени на място. Хората обикаляха наоколо, зяпаха и аплодираха. Жени с пронизващи очи и бледи лица следваха тълпата, предлагайки се за продан. Дори в град на ръба на изчезването животът продължаваше. Всички трябваше да оцелеят. Мършави мъже с гладни очи като на плъхове обикаляха край тълпата, присламчвайки се към жените. Хару не сваляше ръцете си от кръста. Сачи уви по-добре лицето си в шала, за да не привлича нежелано внимание с бялата кожа и аристократичните си черти. Някои от жените бяха гейши или проститутки, но имаше и обикновени домакини, тръгнали да си вършат работата. Беше много лесно човек да изчезне в тълпата.

Въпреки спешността на мисията им Сачи се радваше, че е на свобода, далеч от задушните стаи на имението, в част от света, където се смесваха мъже и жени.

Улицата беше опасана с магазини, но много от тях бяха заковани с дъски, а в отворените имаше малко стоки и купувачи. Пред един видяха табела на търговец на ориз. Надникнаха вътре и се опитаха да отворят вратата, но тя беше здраво заключена. Търговците на ориз, изглежда, бяха напуснали града.

Тръгнаха по една алея с жилищни сгради, после по друга. Къщите бяха наблъскани една до друга, така че дори лъч светлина не проникваше в сенките по улицата. Сачи, Хару и Таки вървяха една след друга, с гръб към стените, за да могат да минават хората от насрещната посока. По канавките течеше мръсна вода, мястото вонеше на гниеща храна и човешки изпражнения, притичваха плъхове, пееха птички в клетки, жужаха насекоми. Тук-там кльощави хора седяха, опрели гърбове на стените, държаха купички и напевно молеха за милостиня.

Вече се бяха изгубили напълно. Сачи не казваше нищо, въпреки че се тревожеше. После към тях се приближи млада жена, крачеща върху дебели дървени сандали. Те отстъпиха, за да я пуснат да мине. Жената ги погледна, зина с уста и ококори така очи, сякаш щяха да изскочат от орбитите си.

— А! — занемя тя. — Не е ли това Хару-сама? И… мадам Оюри!

Мадам Оюри. Сачи беше чувала за последно това име преди повече от три години, когато шогунът все още беше жив, а тя — наложница на Негово величество, дамата на страничната стая.

Думите отекнаха в ушите й: „Мръсна селянка. Не мога да стоя близо до теб. Защо не си в яхъра с животните?“. Пред очите й се появи образът на надуто чипоносо момиче в скъпо кимоно, с целия град Едо, избродиран върху него. Момичето вървеше по дългия коридор, водещ към входа на шогуна; появиха се бойните тояги и яростният двубой беше спечелен. После видя вдигната ръка, чу как сандалът изсвистява във въздуха. Почувства болка и унижение, когато той я удари зад ухото, чу хихикането, зърна красивото лице да се изкривява от омраза и завист… Фую.

Бяха се срещнали за последно, когато Фую изглеждаше почти луда. След това тя изчезна и никой не знаеше какво е станало с нея, макар някои от жените да казваха, че сигурно е убита от семейството си. През цялото това време Сачи се беше чудила дали вината не е нейна, дали тя не беше предизвикала с мислите си тази ужасна съдба за противничката си.

Сега Фую стоеше пред тях. Но наистина ли беше тя или духът на някоя лисица?

Под тежкия грим на жената личеше чипият нос на Фую и нейната матова кожа. Лицето й все още имаше онази красива сърцевидна форма, която й беше спечелила признанието на красавица сред по-младите дами, но беше изпито и измършавяло.

Изглеждаше съсипана. Раменете й бяха изгърбени като на човек, който е бил принуден често да моли за услуги, а кимоното й висеше по нея като на закачалка. В погледа й се четеше ненавист. Фую се беше борила, за да оцелее.

— И ти си тук, така ли? — промърмори тя.

Зъбите й бяха почернели и няколко липсваха. Носеше неподходящо ярко кимоно с дълги люшкащи се ръкави.

— Мислех, че си се отървала — тя не сваляше очи от Сачи.

Таки рязко се обърна. Сачи разбра, че тя полага неимоверни усилия да скрие чувствата си, както беше редно за един самурай, но слабите й рамене тръпнеха от отвращение.

— Вие, дами — рече Фую, — накрая ще стигнете дотук.

— Искаш да кажеш… че тук има и други жени, така ли? — попита Таки. — Други жени от двореца?

Сачи си помисли за своите придворни дами, за своите прислужнички и асистентки — всички тези жени, които бяха изчезнали. През цялото време тя смяташе, че са се прибрали при семействата си. Възможно ли беше да са стигнали до тук?

— Разбира се. Някои са на улицата. Други — из бордеите на Иошивара. Вече не са толкова издигнати и всесилни, няма спор.

— А ти? — тихо попита Хару.

— Нямам нужда от вашето съжаление — сопна се Фую. Гласът й беше твърд и гневен. — Моят господар има заложна къща. Той се грижи за мен. Аз направих грешка. Бях млада. Но после… — Гласът й заглъхна. — Все едно, всичко се разпадна, нали така? Дали ще станеш наложница на шогуна или не — сега няма никакво значение. Всичко отиде по дяволите.

Метреса на собственик на заложна къща! Несъмнено Фую беше взела съдбата си в свои ръце, но независимо от случилото се между тях беше ужасно да я види паднала толкова ниско. Колкото и да не харесваше и да не вярваше на Фую, Сачи не можеше да не я съжали. Да стигне до тук — Фую, звездата на женския дворец, предпочитаната от Всесилната кандидатка за наложница на шогуна. Към Сачи съдбата също не беше благосклонна, тя го знаеше. Но не колкото към Фую.

— Всъщност какво правите тук? — попита Фую. — Търсите подслон, така ли? Работа? Търсите ли работа? Ела! Моят господар ще ти помогне, каквото и да искаш.

Сачи погледна към Таки и Хару и кимна леко. Те бяха напълно объркани и нямаха друг избор, освен да я последват. Фую ги поведе навътре в лабиринта от улици, а те я следваха с изострени сетива.

— Може би смята да ни продаде — прошепна Таки на Сачи, оглеждайки се с големите си очи. — В днешно време всичко е възможно. Фую знае по-добре от всеки друг коя си ти и колко ще струваш, ако те предаде на южняците.

— Не говори така — рече Сачи, поклащайки глава.

— Никой жител на Едо не би сътрудничил на окупаторите — прошепна строго Хару. — Дори бедната Фую. Всички сме в един кюп.

Завиха зад ъгъла и тръгнаха по една по-широка улица. На нея имаше бръснарница, обществена баня, зарзаватчийница и голям магазин с табела „заложна къща“. Фую се мушна зад завесите.

— Ой, Фую, ти ли си? — викна някой. — Защо си избягала, когато има работа за вършене?

— Ой! — отвърна друг глас.

Вътре се виеше пушек. Опърпана старица в безформена кафява дреха с коса на кок седеше, свила слабите си крака под себе си, и пушеше дълга лула. Тя обърна съсухреното си лице към новодошлите. Един мъж се беше изтегнал зад преграда. До него висеше табела, предупреждаваща, че залозите не се приемат за повече от осем месеца. Осем месеца, помисли си Сачи. Кой би могъл да знае какво ще се случи със света дотогава и къде ще са всички те?

Фую изви устни в кокетна усмивка.

— Аз съм — промълви Фую с момичешки фалцет. — Доведох едни приятелки. От едно време.

Мъжът бавно се изправи при вида на трите жени и изтръска лулата си. Работната му престилка беше изпомачкана, главата му не беше бръсната. Той присви очи и ги огледа подозрително, после се усмихна бавно — самата любезност, — показвайки няколко развалени зъба.

— Дворцови дами, така ли? Влезте! Магазинът ни е много малък. Ще заложите ли нещо?

— Не. Ние търсим търговец на ориз — отвърна Хару.

— Останали сте без храна, а? — навъси се той, докосвайки сметалото си. — Да, времената са тежки. Градът пострада. Хората, които си изкарваха хляба при даймьото, ги няма. Напуснаха града. И ние сме си приготвили багажа за заминаване. Нали така, Фу-чан?

Фую доближи устни до ухото му. Устата му увисна до земята. Той силно възкликна, хвърли сметалото и падна на колене, допирайки лице върху сламената постелка.

— Много съжалявам! Много съжалявам! — заповтаря с приглушен глас, защото устата му се допираше до постелката. — Прощавайте, Ваше благородие. Благодаря ви, че удостоихте моя жалък магазин. Ще направя каквото мога, за да помогна. Никога няма да забравим… Негово величество.

Едра сълза, а след нея втора падна върху мръсната постелка. Той избърса очи с ръка. Старицата също стоеше паднала на колене.

— Ние тук сме все верни поданици, Ваше благородие — изграчи тя. — Мразим южняците. На вашите услуги. Ще направим каквото можем.

Сачи не беше сигурна колко са искрени, но това нямаше значение, стига да можеха да намерят храна. Хару бръкна в обито и извади една златна монета.

— Искаме да уредите да ни се достави ориз. Имаме депозит — рече тя.

Мъжът извади очила, доближи монетата до лицето си и я заразглежда. Подаде я на старицата.

— Чух, че се е свършил — рече той колебливо. На лицето му се появи хитра усмивка. — Моля за извинение, Ваше благородие, но не знам дали това ще свърши работа. Ето, носи печата на Токугава.

Сачи взе монетата и отчаяна я обърна. Разбира се, видя знака на Токугава — ружата.

— Разберете, ще помислят, че сме я откраднали. Тук имаше войници, войници на Юга, които претърсваха хорските къщи. За златото на шогуна. Било изчезнало.

— Не ставай глупав, братко — сряза го Фую. — Те търсят големи кюлчета. Недей забравя, че аз също съм живяла в двореца. Всъщност никой не смята, че златото е тук. Където и да е, то отдавна е изнесено от града. Услужи на дамите! Можеш да го претопиш.

— Дали не ви се намират медни монети? — попита мъжът с угодническа усмивка. — Поне няколко. Колкото за депозита. Все пак заради Нейно благородие. Момчетата тъй и тъй ще ви видят.

Хару бръкна в обито и извади наниз медни монети.

— Ще имам грижата, дами — рече мъжът. — Ще се постарая в памет на Негово величество.