Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шогун (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Concubine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
приятел (2019)
Корекция
plqsak (2020)
Форматиране
Еми (2020)

Издание:

Автор: Лесли Даунър

Заглавие: Последната наложница

Преводач: Людмила Верих

Година на превод: 2008 (не е указано)

Език, от който е преведено: (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман (не е указано)

Националност: не е указана

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Калоян Игнатовски

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-594-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11768

История

  1. — Добавяне

IV

Няколко дни след заминаването на шогуна пристигнаха писма за принцеса Кадзу, за Старата врана и за Всесилната, неговата мащеха. Имаше и писмо за Сачи. Тя го отнесе в стаята, която делеше с мадам Цугуко, и дълго го държа в ръцете си; после много бавно го разви. Беше написано на парфюмирана хартия от черничево дърво. Калиграфията, както се убеди сама, беше изключителна — нежна, но страстна, също като Негово величество. Представи си го как седи в паланкина или на малка маса при някоя от почивките, натопява четката и пише със замах, напомнящ полета на пикиращ дъждосвирец. Повечето жени от самурайския клас знаеха само азбуката хирагана, но в женския дворец Сачи беше започнала да учи китайските йероглифи, с които беше написана класическата литература. Още не знаеше достатъчно, за да разчита всяка дума от писмото на шогуна, но успя да разбере, че той описва пътуването си. Завършваше го с едно стихотворение, посветено на някакви красиви цветя, които, както пишеше, го изпълнили с копнеж по нейното хубаво лице.

Работата беше там, че тя трябваше да отговори. Сачи беше научила достатъчно, за да разбира от красив почерк. Нейният обаче беше толкова детски, че със сигурност щеше да създаде погрешна представа за себе си. А и стиховете й още бяха доста елементарни.

Имаше и писмо от майка й. Селският свещеник го беше написал вместо нея с грозни кръгли знаци. Когато го разви, Сачи почувства силна мъка по дома.

„Много се радваме, че ни писа, и сме ти благодарни, че си толкова предана дъщеря, пишеше Отама. Не знаехме какво е станало с теб. Не смеехме да ти пишем в двореца. Бяхме сигурни, че ако живееш там, сигурно се срамуваш от нас. Моля те, грижи се за здравето си в това влажно време. Радваме се, че работиш усилено. Моля те, внимавай да не си в тежест на добрите хора, които те осиновиха. Гордеем се, че вече си прислужница от среден ранг. Както знаеш, по пътя сега има повече неуредици, но не се тревожи за нас. Всички ние сме добре.“

Неуредици по пътя? Сачи не беше чувала за такова нещо. Дори когато имаше глад и бунтове, пътят винаги оставаше чист и уреден. Баща й се грижеше за това. Видя й се странно и обезпокоително. Но имаше други, по-близки неща, за които да мисли. Сачи продължи да чете.

„Малката Осама, която носеше на гръб, се разболя от нещо в стомаха през третата си година и умря. Сега имаме друга дъщеря, която се казва Офуки. Досега, хвала на боговете, тя е здрава. Малкият ти брат Чобей вече е на девет години. Той стана силно момче. Справя се добре с учението и помага на баща ти в хана. Помниш ли малката грозна Мицу от хана до пътя? Тя стана невеста при своите братовчеди от другия край на хълма. Първото й бебе умря, но сега има едно здраво дете.“

Сачи мълча известно време. Мислено се върна на върха на хълма с малката си сестричка на гръб, с приятелката си и с малкото си братче в един студен есенен ден с бягащи по небето облаци. Представи си редицата носачи, излизащи от гората в далечния край на долината, дребни като мравки, прииждащи като неизброим рояк. Толкова неща се бяха променили оттогава. Спомни си за смъртта на сестричката си и по страните й потекоха сълзи.

Но там имаше още някой. Ами Гендзабуро, техният вожд с кокалестите си кафяви крака, силен смях и талант за лъжи? Той й беше по-голям брат, а и другар в битките. Спомняше си лудешките приключения, които им устройваше, скитането из горите, за да се катерят по дърветата или да ловят язовци, тайните бягства до реката, за да плуват. Какво беше станало с него?

Тя приготви малко мастило и започна да пише отговор. Времето, пишеше, се оправя. Дъждът най-после заваля, а влагата се вдигна. Хортензиите цъфтят в градините на двореца. Запита за баба си, за ханджията през улицата и за жените, които се събираха на кладенеца. После добави: „Между другото, как са съседът и неговото семейство?“. Нави писмото, запечата го и го даде на една от своите прислужници.

После седна да мисли за стихотворението, което щеше да изпрати на Негово величество.

 

 

Сачи трябваше да се научи да бъде изискана дама, да заеме своята ниша в йерархията на двореца и да открие как да се държи с по-нискостоящите. Доскоро тя беше нисша почти колкото тях. Сега от нея се очакваше да се отнася с бившите си равни така, сякаш не съществуват.

Вбесена, мадам Цугуко й каза:

— Когато викаш почитаемите палета, ти не казваш „извинете“. А викаш: „Ей ти! Ела тук!“. Не ги молиш да направят нещо, а им нареждаш. Те не са хора. Не се броят.

От сутрин до вечер Сачи беше заета с учение, докато Таки заучаваше наизуст програмата на шогуна до най-последната подробност — къде ще обядва този ден, къде ще отседне, къде ще се възхищава на прочута гледка или ще почете някой важен текст.

Всяка сутрин, когато Сачи се събуждаше, Таки обявяваше:

— Негово величество вече пътува.

Когато барабаните известяваха часа, тя обявяваше тържествено:

— Четвъртият час. Той е в Чигасаки, обядва.

Или:

— Той е в Юмото в храма Соунджи, гледа хортензиите; известно е, че в момента са прекрасни.

Или:

— Шестият час. Той е в прочутия хан в Мишима, вечеря змиорка.

После тя се усмихваше и поглеждаше към Сачи, за да види дали я е смаяла с размаха на своите знания.

Сачи й се усмихваше. Утешаваше се с мисълта, че в този огромен дворец, пълен с жени, които шепнеха и крояха заговори зад гърба й, имаше един човек, на когото можеше да има пълно доверие. Така не се чувстваше сама.

Имената на местата не й бяха познати. Знаеше само, че с всеки изминал ден шогунът се отдалечава все повече. Това беше третото му пътуване на запад за малко повече от две години. Преди, като по-малка, тя беше изцяло отдадена на своите грижи и не се интересуваше от шогуна и неговите действия. Сега като негова наложница очакваше с нетърпение пристигането на сведенията. Вестоносци препускаха напред-назад, носеха доклади за правителствените служби във външния дворец, а оттам новините бързо достигаха и до женския дворец.

Това обаче й се виждаше странно бавен процес. При предишните пътувания шогунът беше стигнал до столицата Киото, няколко седмици след като напусна Едо. Този път пътешествието щеше да отнеме един месец, с множество спирки за почивка и разглеждане на забележителности. На Сачи й се виждаше странен този начин да се ходи на война.

Всъщност на нея й беше трудно изобщо да си го представи в битка. Тя го виждаше как слиза от паланкина, за да разгледа някаква забележителност, как съчинява стихотворение, как се шегува със своите царедворци или вечеря в някой селски хан като този на баща й. Дори си го представяше как язди кон, великолепен в своите доспехи и каска с маска със страховити мустаци, каквато беше виждала на самурая, минал през тяхното село.

Разбира се, неговата щеше да е далеч по-великолепна и ужасяваща. Но как води войската си в битка? Тя не можеше изобщо да си представи какво можеше да значи това.

На следващата сутрин Сачи се събуди с тъпа болка — сякаш в корема й бавно се въртеше меч.

— Таки, Таки — прошепна тя и раздруса Таки, за да се събуди.

— Какво има? — изплашена попита Таки.

— Не знам какво да правя. Започна месечното ми кървене.

— Значи не си трудна — рече Таки.

Сачи се разплака и заизтрива сълзите си с ръкав. Принцесата беше подвела шогуна, не успя да даде на рода Токугава наследник. Спомни си за боя с Фую и си помисли дали ударът в корема не беше причината. Преди никога не знаеше какво означава да имаш врагове.

Затворена в своята стая, прекарваше дните сама само с Таки и прислужничките. Понякога крачеше напред-назад, друг път се занимаваше с ръкоделието си, неспособна да мисли за друго, освен за провала на тази толкова важна задача. Почти не смееше да погледне амулета, който й даде шогунът, за да е сигурен, че ще му роди дете. Скри амулета в едно чекмедже.

— Няма смисъл да се разстройваш толкова — каза й Таки на втория ден. — Нищо не може да се направи. Ти все още си наложница на Негово величество, а вие двамата сте много млади. Съдбите ни са в ръцете на боговете. Ще имате още много възможности, когато той се върне.

Сачи кимна. Започна да чувства странно облекчение. Беше подложена на такова напрежение, но сега знаеше къде се намира. Погледна се в огледалото. Овалното й лице проблесна бледо. Вгледа се в меките си черти, в зелените си очи, в малките си розови устни. Това беше всичко, което притежаваше на този свят. Лицето й я беше довело в двореца и вкарало в леглото на шогуна. Как беше възможно тя, едно селско момиче, да се роди с такова лице? Сякаш тук се намираше принцесата, скрита зад огледалото, но по-млада и по детски безгрижна.

Усмихна се на собственото си отражение. Трябва да научи всичко необходимо, за да направи Негово величество щастлив — да пее, да танцува елегантните дворцови танци, да свири на кото и на шамисен, да пише с красив почерк и да съчинява остроумни стихове, да изпълнява различните чайни церемонии и да играе игрите, които изисканите дами владеят, като например гадаене по тамян или лото с миди. Щеше да се превърне в идеалната наложница.

 

 

Когато усамотението й приключи, дъждовете бяха спрели и беше започнало истинското лято. В крилото на принцесата придворните дами си почиваха, бавно си вееха с ветрилата, прекалено уморени, за да бродират. През деня дори насекомите и птиците мълчаха. Нощем комарите бръмчаха влудяващо в сумрака. Цикадите пищяха и жабите в езерцата на двореца цвилеха като цял табун древни коне.

Скоро след като Сачи се появи отново, мадам Цугуко влезе величествено в общата им стая.

— Нейно височество поиска ти да се грижиш за нея — рече тя усмихната.

Откакто видя принцеса Кадзу за последен път, бяха минали доста дни. Щастлива, Сачи последва мадам Цугуко през апартаментите на принцесата. Смирено падна на колене до ръба на паравана и надникна отзад. Златните стени на вътрешната стая проблясваха на светлината от лампи и свещи.

Принцеса Кадзу беше коленичила до ниска масичка за писане. Косата падаше върху гърба й като гъст черен водопад и се разпиляваше край нея на пода. Беше отслабнала и пребледняла. Под белия грим кожата й изглеждаше прозрачна. Издълженото й меланхолично лице, правият нос и малката й уста, подобна на розова пъпка, като че ли бяха израз на всичко благородно. За Сачи бледостта на кожата й придаваше още по-царствен вид, сякаш тя наистина живееше над облаците.

Когато погледна към Сачи, лицето й светна. Тя заговори тихо на мадам Цугуко.

— Нейна светлост се радва да те види — каза мадам Цугуко на Сачи. — Тя съжалява, че не си трудна, но те моли да не се разстройваш. В бъдеще ще имаш много възможности. Негово величество често й пише за своето отношение към теб. Сега вие сте сестри. Тя би искала ти редовно да се грижиш за нея, както правеше и преди.

Развълнувана и благодарна, изпълнена с любов и благоговение, които винаги беше изпитвала към принцесата, Сачи зае мястото си до нея. Взе едно ветрило и започна да й вее. Поне тази част от живота й се нормализираше.

Но защо принцесата беше странила от нея, след като преди й беше любимка? Сачи изчака да останат сами с Таки в един коридор, далеч дори от най-острите уши. Тогава с най-тих шепот я попита.

— Ако беше обикновен човек, а не императорско височество, сигурно щях да се чудя дали не ревнува — отговори й Таки категорично.

— Не бива да казваш такива неща — възкликна Сачи, ужасена от мисълта, че принцесата би могла да изпитва нещо друго, освен най-възвишени чувства.

— Ако ти беше родила дете, щеше да имаш предимство пред нея. Щеше да получиш власт в двореца. Сега всички си отдъхват, поне докато Негово величество се върне.

— Не е наша работа да обсъждаме чувствата на Нейно височество — строго каза Сачи. — Но може би… — тя се огледа да не би някой да подслушва. — Може би беше тъжна, защото не се сбогува с Негово величество. Може би аз й напомних за това.

— Не мислиш ли, че тя навярно е уморена да живее над облаците? Нищо чудно да й се иска да тича, да скача, да се смее, както правиш ти. Може би като те видя, осъзна колко скучен е животът й. Няма да се учудя, ако тъкмо затова не е искала да те вижда.

Сачи взе слабата ръка на Таки в своята и пръстите им се преплетоха.

— Тези думи са ужасни — каза Сачи, усмихвайки се сърдечно на Таки. — Нейно височество не е като теб и мен. Във всеки случай аз се опитвам да подобря държанието си. Вече съм голяма. — Дълбоко в сърцето си обаче тя си мислеше дали Таки не е права. — Не можех да не го забележа — продължи тя тихо. — Всесилната и мадам Хонджу-ин — те са заобиколени от своите дами. Не бяха скрити зад параваните.

— Не, разбира се — нетърпеливо рече Таки. — Те са знатни дами, но не са кралски персони. Само принцесата е с кралска кръв. Единствено тези, които са от най-висок ранг, могат да се радват на нейното присъствие, или онези, на които тя държи особено много. Като теб. Аз лично никога няма да я видя, знам си.

— Не ми е приятно да съм толкова знатна — прошепна Сачи — Радвам се, че ти ми помагаш.

 

 

След няколко дни пристигна ново писмо от селото на Сачи, много по-дълго от предишното. Всички от семейството са добре, пишеше Отама.

„Много ни липсваш, но се радваме, че си станала изискана дама. Благодарим ти, че не си ни забравила.

Времената тук са трудни — добавяше тя. — Чуваме, че в столицата имало безредици. Боевете още не са стигнали до нас, но охраната на пътя се влоши. Случиха се доста неща, за които не мога да ти пиша сега. Помниш ли Гендзабуро, по-малкия син от хана отсреща? Той стана изискан младеж. Баща му хранеше големи надежди за него. Но когато бунтовниците от Мито успяха, всички тези приказки за политика му завъртяха главата. Чул, че дори селяни можели да постъпят в отрядите. Поискал от баща си разрешение да отиде и да защитава своя господар и владетел. Баща му казал «не». Тогава един ден младежът изчезнал. Добре поне, че бил той, а не по-големият му брат Ичиро. Ичиро е грижовен син. Той още е тук и се грижи за семейството си.“

Думите се сливаха пред очите й. Значи Гендзабуро е отишъл да се бие. Сачи не смееше дори да си помисли какво би могло да му се случи. И всички тези приказки за битки…

Когато в началото пристигна в двореца, чу някакъв странен, неземен вой. Звукът беше толкова неприсъщ за човек, че тя си помисли, че сигурно е духът на някоя отдавна умряла наложница — стара и лишена от любов. Таки й каза, че това е една от придворните на принцесата, чийто брат бил убит в битка в столицата. Оттогава Сачи чуваше от време на време плач, понякога от покоите на принцесата, друг път по коридорите от далечните ъгли на двореца.

Веднъж дори чу принцесата да плаче, тихо да хлипа зад паравана. Случи се предишното лято, когато жегата беше най-голяма. Бяха пристигнали неколцина вестоносци. Разсеяна, принцесата нареди на мадам Цугуко да ги въведе при нея веднага щом дойдат и да викне свещеници, за да направят молитва и церемония срещу всякакви нещастия.

Да можеше да знае какво точно става, мислеше си Сачи. Понякога чуваше звъна на алармените камбани, долитащ през стените на двореца, чуваше пукот от стрелба, сякаш се търкалят камъни по нанадолнище. Веднъж, след като стрелбата утихна, до слуха й достигна от далечината вой като от глутница вълци. По-късно жените й казаха, че чули за бунт в града, но не бивало да се тревожи — бунтът бил овладян. Предишната есен бяха чували за жестоки сблъсъци непосредствено зад рова. Тънките стени на женския дворец се тресяха така силно, че всички си помислиха дали не започва земетресение. После разбраха, че дворецът на господаря на Чошу бил разрушен греда по греда.

Кога Негово величество щеше да тръгне срещу господаря на Чошу? И кога щеше да се върне? Това бяха въпросите, които си задаваха всички. Но дните минаваха и като че ли нищо не се случваше.