Метаданни
Данни
- Серия
- Шогун (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Last Concubine, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Людмила Верих, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,4 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Лесли Даунър
Заглавие: Последната наложница
Преводач: Людмила Верих
Година на превод: 2008 (не е указано)
Език, от който е преведено: (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: роман (не е указано)
Националност: не е указана
Печатница: Инвестпрес АД
Редактор: Калоян Игнатовски
Художник: Виктор Паунов
Коректор: Станка Митрополитска
ISBN: 978-954-733-594-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11768
История
- — Добавяне
II
Женският дворец
2
Миди на забравата, 1865 г.
I
Сачи играеше с принцеса Кадзу на мидени чифтове. Коленичила срещу нея с ръце в скута и скромно наведени очи, тя чу как прошумоля коприната, когато принцесата бавно запретна дългите ръкави на робата си и бръкна в лакираната кутия със златни инкрустации. Тя прокара пръсти по малките сухи миди и се чу леко изтракване. После извади една и я постави върху постелката татами с отвора нагоре. Сачи се наведе напред. На фона на златно листо върху мидата беше нарисуван миниатюрен свят на благородници и дами.
Между двете момичета лежаха още миди в редички с отвора нагоре. Принцесата взе една и се вгледа в нея.
— Защо късметът ми винаги е лош? — въздъхна тя и сърдито я хвърли обратно. — Защо това не са миди на забравата? Тогава бих могла да забравя — рече тя и зашепна едно стихотворение:
Няма да събирам
миди на забравата,
а перли,
спомени,
за скъпоценния любим.
Сачи погледна към нея. Помисли си за историите, които беше чувала, как принцесата била принудена да дойде в Едо и да се омъжи за шогун против волята си и как веднъж била сгодена за един върховен принц. Но всичко това беше станало много отдавна. Да можеше Нейно височество да престане да се връща в миналото, да можеше Нейно височество да не е тъжна винаги…
Принцесата я гледаше в очакване. Сачи раздвижи ръка над обърнатите наопаки миди. Избра една, погледна вътре и тихо възкликна; после грабна мидата, извадена от принцесата. Те съвпадаха напълно. Сачи се разсмя щастливо, после, спомняйки си къде е, се изчерви и запуши устата си с две ръце.
— Все още е дете — рече мадам Цугуко, първата придворна дама на принцесата, усмихвайки се снизходително. Мадам Цугуко беше най-силната личност в антуража на принцесата и авторитет по важните протоколни въпроси. Тя беше висока, аристократична жена, чиято дълга до земята коса беше прошарена с бели кичури. Повечето по-млади дами трепереха пред нея, но към любимките на принцесата тя беше самата доброта.
Принцесата също леко се усмихна.
— Тя може да очарова всекиго с тези нейни зелени очи — промърмори принцесата. — Така се наслаждава на живота. Ще ми се всички дни да са спокойни като днешния — тя погледна мадам Цугуко. — Остава ни толкова малко време — добави с глъхнещ глас.
— Човешкият живот винаги е несигурен, мадам. Но може пък боговете да ни пощадят поне този път.
— Не и ако вдовицата не отстъпи. Знам, че тя споделя някои неща с Негово величество…
Беше петнайсетият ден от петия месец на първата година от Кейо и дъждовете закъсняваха. Всеки ден беше по-горещ, по-лепкав и по-тягостен от предишния. Тъмни облаци покриваха небето. Хартиените врати, разделящи стаите, и дървените врати, образуващи външните стени на сградите, бяха изнесени и целият огромен дворец се беше превърнал в лабиринт от взаимносвързани павилиони. Но не полъхваше и най-лек бриз, който да разклати бамбуковите щори.
Тази сутрин Сачи получи няколко минути свобода от своите задължения. Тя изтича на верандата и се загледа в градините на двореца. Моравите, равно подстриганите храсти и островърхите борови дървета се простираха пред очите й в невероятен килим от зелени тонове. Елегантното езеро с извитите си мостчета беше застинало като картина. Бамбукови филизи надничаха от пръстта, а разклонените клони бяха отрупани с нови едри пъпки и листа. Тя вдъхна влажния въздух, поемайки топлия аромат на пръст, листа и трева.
Обади се цикада, която наруши тишината. Неочакваният звук я отнесе далеч. За миг тя се озова на хълм сред гъсти дървета. В долината под нея се гушеше група плочести покриви, затиснати с камъни. Почти долавяше миризмата на дървесен пушек и супа мисо. Селото. Споменът беше толкова ясен и отчетлив, че очите й се насълзиха.
Както всеки ден и днес тя си спомни за ужасната есенна утрин, когато беше минала принцесата. Сачи се намираше във входната зала на големия хан, усещаше прохладата и твърдостта на дървения под под коленете си. Наоколо й се скупчиха жени, отекваха гласове. Родителите й се кланяха, майка й бършеше сълзите си. После баща й беше казал: „Ти тръгваш с тях. Имаш късмет. Никога не забравяй това! Каквото и да правиш, не плачи! Погрижи се да се гордеем с теб!“.
Опомни се, когато тръгна по пътя с придворна дама, хванала я здраво за ръката. Помнеше, че беше удържала сълзите си, въртейки глава отново и отново, опитвайки се да гледа към селото, докато то не се скри от погледа й. Много дни по-късно стигнаха град Едо и тя най-после видя белите крепостни стени на замъка да се извисяват пред очите й. Влязоха вътре и портите се затвориха зад гърба им.
Колко самотна беше! Не беше си представяла, че е възможно да е толкова тъжна. Дори не беше в състояние да разбере какво говореха другите. Имаше да учи толкова много — как да се движи и да говори като дама, да чете и да пише.
Оттогава бяха изминали четири зими и три лета. Но тя продължаваше всеки ден да си мисли за майка си и баща си, да се чуди как са и какво правят.
Сега тя зае обичайното си място до принцесата и започна да й вее, опитвайки се да поддържа въздуха колкото е възможно по-хладен и свеж.
От горящия в ъгъла тамян се издигаше ароматна струйка въздух. От другата страна на изрисуваните в злато паравани, отделящи отредената само за принцесата част от стаята, си почиваха групи придворни дами, които говореха и се смееха, а робите им се издуваха край тях като листа в езерце с лилии. Само неколцина избранички имаха право да влизат зад параваните. Ако Сачи не беше толкова млада, щеше да й се види странно, че именно тя измежду всички хора е там. Но по някаква причина принцесата държеше на нея. Намираше присъствието й за успокояващо, както сама казваше.
Сачи погледна принцесата. Знаеше, че трябва да държи очите си скромно наведени през цялото време и особено в нейно присъствие. Но правилата бяха толкова много, толкова много неща трябваше да помни. А освен всичко друго понякога й се струваше, че е единственият човек, който обича принцеса Кадзу. За Сачи тя беше самото съвършенство. Нейният почерк се лееше по-красив от този на която и да било от дамите й, стиховете й бяха трогателни; а когато свиреше на кото, слушателите се вълнуваха до сълзи. Когато изпълняваше чайна церемония, движенията й бяха чиста поезия. Въпреки това в нея имаше нещо, напомнящо диво същество, хванато в капана на заобикалящите я церемонии и уважение. Понякога на Сачи й се струваше, че е зърнала страх в черните й очи, наподобяващи очите на изплашена сърна. Макар да беше млада и безсилна, Сачи копнееше да я защити.
Отдалече се дочуха стъпки, бързащи по коридора към тях. Сачи чу как се плъзна вратата във външната стая и как изскърцаха дъските, когато влезлият коленичи. Последва шум на гласове, на коприна, след това се появи една придворна дама, покланяща се до ръба на паравана. Мадам Цугуко се наклони изискано към нея, после се обърна към принцесата и й пошепна нещо на ухото й.
Сачи дочу думите:
— Времето на сутрешното посещение наближава.
Принцесата замръзна. После, кой знае защо, погледна право към Сачи. Сачи бързо сведе очи.
Принцесата си пое дъх, сякаш спомняйки си коя е. Обърна се към мадам Цугуко и каза с овладян и спокоен глас:
— Кажи на дамите ми да се приготвят.
Сачи бързо събра мидите и ги сложи обратно в кутиите им, като внимателно завърза връзките, увенчани с пискюли. Когато за първи път пристигна в двореца, всичко беше толкова ново за нея, че почти не забелязваше къде се намира и какъв невероятен лукс я заобикаля. Сега, почти четири години по-късно, тя се отнасяше почтително с малките изрисувани миди и лакираните осемстенни кутии.
В присъствието на шогуна се появяваха само дами от най-висок ранг. Животът в двореца се въртеше около него. Когато го нямаше, сякаш настъпваше мрак. Всички ситнещи из женския дворец жени, от най-високопоставената до най-нископоставената в йерархията — първи дами, по-нископоставени дами, стари, млади, прислужнички, прислужнички на прислужничките, стражи с алебарди, момичета от баните, чистачки, носачки на дървени въглища и вода, дори най-нисшите момичета за поръчки, наричани от всички „почтените палета“ — тръпнеха от страх. Когато той се връщаше, сякаш слънцето изгряваше отново. Но повечето от жените, отдаващи живота си, за да служат на това богоподобно същество, се надяваха никога да не го видят.
Наистина, както Сачи чу да си говорят старите жени, шогунът отсъстваше много рядко. Третият шогун, господин Иемицу, беше посетил Киото в ерата Каней, преди повече от 200 години, но оттогава нито един шогун не беше напускал замъка. Предишният, клетият господин Иесада, като всички свои предшественици, се беше родил, живял и умрял там.
И защо да иска който и да било да се махне? Замъкът сам по себе си беше един цял свят. Освен вътрешния дворец със своите кабинети, стаи за охраната, големите кухни, трапезариите и баните, своите палати за високопоставените дами и лабиринтите от стаи, където живееха жените, разположени сред разкошни градини с езера, потоци и водопади, сцени за театър и танци, имаше и среден дворец, резиденция на шогуна — когато той не беше във вътрешния и външния дворец. Там се вършеше официалната работа.
Разбира се, жените никога не влизаха вътре и теоретически не знаеха какво се случва; макар че на практика новините и клюките достигаха като че ли по въздуха до вътрешния дворец. Въпреки че никога не излизаха, те винаги знаеха какво се случва в света отвън. Всичко това — вътрешният, средният и външният дворец — представляваше главната цитадела. Но имаше и втора, където наследникът — когато имаше такъв — и майка му държаха своята свита, в третата — западната цитадела — живееха вдовиците — съпругите, жените и наложниците на покойните шогуни след свещената клетва. Всяка цитадела беше умален вариант на главната, като имаше свой собствен външен, среден и вътрешен дворец. В рамките на големия ров и високите огради се намираше и залесеното пространство на градините на удоволствието Фукиаж и хълмът Момиджи — там жените можеха да се разхождат и да се наслаждават на настъпващите сезони, а още и дворците на семействата Таясу и Шимидзу, кръвни роднини на рода Токугава.
Всъщност всичко, което можеше да пожелае човек, го имаше тук. Щом веднъж влезеха в замъка, жените знаеха, че ще останат в него до края на живота си, освен ако не се почувстват нещастни или не започнат да се държат зле. Разбира се, на тях им се разрешаваше от време на време да посещават семействата си. Сачи знаеше, че скоро и на нея ще разрешат да отиде за няколко дни у дома си, въпреки че старият живот й изглеждаше толкова далечен — едва си спомняше момиченцето, което е била, докато живееше в селото.
В миналото, когато принцесата предприемаше всекидневното си пътешествие, за да поздрави шогуна, Сачи оставаше в кралските апартаменти. Днес обаче се усещаше промяна. Може би, мислеше си Сачи, то е свързано с възрастта й. Вече караше петнайсетата си година, беше пълнолетна и месечното й омърсяване беше започнало. Сплиташе косата си в по-дамски стил и носеше кимоно, което я отличаваше като младша помощничка. Тя дори имаше ново име.
Вместо Сачи, „Щастие“, сега официално беше Юри, „Лилия“. Новото име й харесваше. То я караше да се чувства изискана, женствена и доста важна, част от свят, по-прекрасен в сравнение с този преди. Тялото й също се променяше, разцъфваше почти толкова бързо колкото бамбукова издънка в дъждовния сезон. Ръцете и краката й бяха станали дълги и слаби. Дори лицето й, й изглеждаше различно всеки път, когато се погледнеше в огледалото.
Може би затова тази сутрин мадам Цугуко й беше казала да се приготви да участва в посрещането на шогуна. Но нямаше право да задава въпроси. Както непрекъснато й напомняха по-възрастните жени, нито тя самата, нито чувствата й имаха някакво значение. Независимо какво се случваше, независимо какво чувстваше, тя трябваше да бъде спокойна и невъзмутима на повърхността, като езеро, което се успокоява след хвърления камък. Ключът за това беше да помни своето място, да бъде смирена и никога да не причинява срам за себе си или за другите.
Сутринта, с наближаване на часа на коня, жените се приготвиха да тръгнат. Принцесата се изправи на крака и като държеше церемониалното ветрило от кипарисово дърво на кръста си, напусна своите покои. Движеше се така леко, че димът от тамяна почти не се разклати. Широките й червени панталони се набраздиха, а полите на брокатеното й палто се разпериха зад нея като ветрило. Обгръщаше я лек парфюм, който се надигаше от ароматизираните й дрехи. Дамите й я следваха като безкрайна процесия от огромни цветя с тънките си бели летни кимона и широки яркочервени поли. Обикновено начело вървеше мадам Цугуко, което отговаряше на ранга й на главна придворна дама. Но днес тя остана отзад, като държеше Сачи до себе си.
Вън пътят беше пълен с коленичили жени. Покланяйки се отново и отново, разпоредителките приветстваха принцесата. Сачи вървеше напред със ситни стъпки, като внимаваше да не се спъне в диплите плат, виещи се около краката й. Понеже беше по-ниска от останалите, тя трябваше да подтичва, за да не изостане. Веднъж се спъна в шлейфа си.
— По-малки стъпки — предупреди я мадам Цугуко, мушкайки финия си пръст под мишницата й. — Палците навътре. Ръцете върху хълбока, пръстите опънати, палците прибрани. Главата наведена. Гледаш в пода.
Предшествани от разпоредителките, принцесата и нейните дами преминаха безкрайно бавно, с отмерени стъпки, по един коридор, после по друг, а робите им шумяха нежно като вълни о брега на река. Дворецът беше лабиринт.
Пристъпяйки напред с очи, вперени върху постелките татами, Сачи се чудеше как би открила пътя за връщане, ако беше сама. Вдигайки поглед, тя зърна дългия коридор, изчезващ в далечината, обграден от редици затворени дървени врати. Знаеше, че зад тях се намираха пълните с хора стаи, където живееха някои от стотиците придворни дами и техните прислужнички.
Когато отново надзърна, минаваха през една огромна зала за аудиенции. Тя тънеше в мрак. Върху няколко врати, едва забележими в мрака, имаше нарисувани летящи жерави и плуващи костенурки; върху други се виждаха планини и водопади, които й напомниха за миг за дома. Леопарди и тигри надничаха изпод сенките, а очите им святкаха. Покрай трегерите и фризовете се виеха змии, а таваните блестяха от злато. Дори главичките на пироните бяха златни и с особена форма. На единия край на залата имаше двор и малък площад със сиво небе. Покрай камъните се подаваха бели цветя. Жегата бе толкова голяма, че беше трудно да се движиш. Въздухът тежеше от влага.
— Наведи глава! — извика мадам Цугуко.
Стигнаха до алея, която водеше до личното крило на шогуна, издигащо се като павилион между ливади, върби, бистри потоци и лехи с лилави ириси. Там чакаха група коленичили жени. Когато принцесата приближи, те отстъпиха назад. Отпред имаше седем съсухрени жени с лица като пергамент и сложни перуки от гъста черна коса — по-възрастните, които контролираха до най-малката подробност живота в женския дворец. Говореше се, че навремето били красавици, едни от стотиците наложници на господин Иенари, дядото на настоящия шогун. Но според Сачи те бяха дракони, бълващи огън. Тя живееше в страх от острите им езици и твърдите пръсти. Какво биха казали или направили тези пергаментни лица, като видят низше същество като нея да се осмелява да се изкачва толкова високо над своето положение? Сачи вдигна очи колкото да види лицата им, докато мадам Цугуко я подбутна напред и остана изненадана, виждайки, че я гледат добродушно. Една от тях дори се усмихна и кимна окуражително.
Едва успя да осъзнае колко странно е това, преди принцесата и нейният антураж да навлязат в дълъг, мрачен коридор. Тръстикови щори, украсени с огромни червени пискюли, образуваха едната стена. В далечния край имаше тежка дървена врата. Това беше прочутият коридор на Горния купол, мястото, което водеше към женския дворец от средния и външния дворец — царството на мъжете. Само шогунът го използваше; той беше единственият мъж, който влизаше в женските покои. Там работеха и няколко мъже — съсухрени свещеници, двама лекари с гладки лица, яките стражи на външните порти, — но те не се брояха. За жените те не съществуваха.
До вратата висеше връзка медни звънчета, които звъняха, когато предстоеше шогунът да минава; да се разклатят по всяко друго време беше ужасно престъпление. От двете й страни имаше по една коленичила придворна дама, заедно с две жени проповеднички — изпити старици с лъскави бръснати глави, облечени в мъжки свещенически роби. Когато Сачи ги видя за първи път, беше се вгледала изненадана, но сега те представляваха просто част от населяващите двореца.
Принцесата и нейният антураж носеха бели роби, червени панталони и червени брокатени палта — официалният костюм на имперския двор в Киото. Но изпълнилите алеята благороднички бяха облечени в роби, по-пищни от всичко, което Сачи някога беше виждала. Някои имаха избродирани изображения на глицинии и ириси, други — ветрила от кипарисово дърво и волски коли. По извитите гърбове на част от тях се виждаха миниатюрни пейзажи в сини нюанси. Принцесата и нейните дами притежаваха дълги прави коси, падащи до земята. Наведените глави бяха увенчани с тежки кокове от напомадена коса, украсена с гребенчета, фуркети и панделки.
Вдовицата на владетеля Джицусей-ин, родната майка на шогуна, беше коленичила на почетното място най-близо до затворената врата. Тя имаше изпито слабо лице. Като вдовица носеше къса коса, семпли роби и монашеска качулка. Сачи мислено я наричаше Старата врана. Всеки ден тя се вмъкваше в покоите на принцесата в черните си одежди и намираше недостатъци ту тук, ту там. Независимо от старанието на всички да й угодят старицата винаги откриваше нещо, за да се оплаква.
Принцесата зае мястото си на възглавницата срещу нея. Но докато прибираше полите си под коленете, по алеята бавно и величествено се появи група жени в богато украсени роби. Отпред вървеше една висока, властна жена. И тя, подобно на Старата врана, носеше одежди на монахиня, но робите й бяха от най-фина коприна, сива, преливаща към лилаво, а наметалото й — изкусно отметнато — разкриваше част от меката кожа на снежнобялата й шия. Държанието й недвусмислено показваше, че независимо от облеклото й тя е принцеса. Вдигайки поглед от мястото си в края на редицата, Сачи изтръпна.
Това беше Всесилната, страшната вдовица мадам Теншо-ин. Всички трепереха от нея. Говореше се, че има ужасен нрав и е силна като мъж. Всички знаеха как навремето взела покойния шогун, съпруга си, на ръце и го изнесла от двореца по време на едно земетресение. Жените шепнеха също, че била превъзходен ездач и можела да върти алебардата умело като воин, че страстно изпълнявала песни и танци за театър Но. Още нямаше трийсет и красотата й беше в разцвета си. Върху блестящите й като скъпоценен камък устни цъфтеше мъдра усмивка, а в очите й гореше пламенна енергия.
Но всички глави се обърнаха, за да видят младата жена, която пристъпяше след нея. Тя не беше по-голяма от Сачи, имаше правия нос и бронзовия тен на момиче от Едо, доста различен от аристократичната бледост на жените от Киото. По детски пухкавото й лице беше отлично изрисувано според традициите на Едо, пълните й устни блестяха от зеленикав гланц с цвят „млад бамбук“. Тя ситнеше с извити навътре стъпала, поставяйки внимателно единия крак пред другия, свела скромно очите си. Но изправените й рамене показваха, че е наясно защо всички са вперили очи в нея.
Сачи занемя, когато я видя. Под грима се намираше Фую, всепризнатата звезда сред по-нисшите дами. Сачи копнееше да е толкова самоуверена и спокойна като нея. В присъствието на Фую тя ужасно се притесняваше за своя нисък произход и липса на възпитание. Що се отнася до Фую, любимката не си правеше труда да говори на Сачи, освен в редките случаи по време на тренировките с алебарди, когато Сачи успяваше да нанесе удар с оръжието си. Тогава Фую вдигаше брадичка, поглеждаше над своя изящен нос и казваше презрително:
— Не е зле, струва ми се… за селянка!
Тя беше дъщеря на капитан от охраната и, също като Сачи, младша прислужница. Въпреки важността, която си придаваше, едва ли имаше по-големи изгледи да се радва на присъствието на шогуна, отколкото Сачи.
Но това, което предизвика възторжения шепот на тълпата, беше пищната й горна дреха. На нея беше избродирано смайващо изображение на град Едо. По двойния подгъв се виеше река Сумида със складовете, с моста Нихонбаши над нея. Заливът Едо представляваше криволица в синьо на бедрото й. По целия й гръб и по ръкавите бяха избродирани къщи, храмове, една пагода, улици с миниатюрни фигури, буйна растителност, дори се виждаха бойните кули на замъка, избродирани със златен конец. Това беше произведение на изкуството, невъобразимо скъпо, чиято цел беше да привлече вниманието на всеки.
Докато нейните дами заемаха местата си от едната страна на коридора, Всесилната се приближи до Старата врата и принцесата и се поклони дълбоко.
— Привет, Ваше имперско височество — рече тя, обръщайки се към принцесата. Говореше тихо, но гласът й — необикновено дълбок и звучен — стигна до самия край на коридора. — Вие сте добре дошла. Каква чест е да бъдете между нас. Надявам се искрено да се грижите добре за здравето си в това горещо време.
Коридорът беше тих, чуваха се само ветрилата. Жегата беше по-силна от всякога. Сачи се разкърши непохватно, усещайки как тежките й дрехи полепват по влажната й кожа. Наведе глава, ослушвайки се плахо за отговора на принцесата. Като човек, който „живееше над облаците“ — тя все пак беше дъщеря на покойния син на небето и сестра на управляващия в момента, — принцеса Кадзу очакваше уважението, което се полагаше на високото й положение. Тя нито за миг не забравяше, че се е отказала от спокойния живот, на който се радваше в императорския двор в Киото, за да слезе на нивото на тези обикновени хора. Въпреки това, вместо да се държи с нужното уважение и да покаже, че цени саможертвата на принцесата, Всесилната използваше всяка възможност, за да утвърждава своята власт. Като вдовица на предишния шогун и мащеха на настоящия Всесилната беше неоспоримата господарка в двореца преди идването на принцесата и изглеждаше решена да задържи властта си.
В усамотението на покоите на принцесата аристократичните дами, придружаващи принцеса Кадзу от столицата, се отнасяха към Всесилната и нейните прислужнички единствено с презрение. Намираха ги за груби, да не кажем направо вулгарни. Как смееха да се отнасят към принцесата с такова неуважение? А що се отнася до самурайския начин да се обличат, да говорят и да се държат — той щеше да изглежда жалък, ако не и смешен. Когато дамите на принцесата се срещнеха по коридорите с тези на Всесилната, те бързо ги отминаваха, като едва-едва кимваха презрително с глава. Но сред слугините често се разгаряха свади. Те повишаваха глас и дори започваха да се щипят, дерат, хапят, да си скубят косите и да си дърпат дрехите.
Двете знатни дами правеха всичко възможно да са далече една от друга. Въпреки това понякога се стигаше до среща. Принцесата беше прекалено горда и възпитана, за да държи на своето, но Сачи знаеше каква мъка й причиняват тези срещи. Когато в началото пристигна в замъка, принцесата настоя да се говори на архаичния диалект на имперския двор. Това беше първият език, на който научиха Сачи. Принцесата беше очаквала всички в женския дворец да приемат езика и обичаите на Киото; едно от условията за нейния брак. Но в това, както и в много други неща, тя беше разочарована.
Сега, вместо да каже с провлачения акцент на Киото „Благодаря ти за любезността“, както би направила навремето, тя прошепна: „Задължена съм ти, благородна Пенсионирана“. Говореше с висок и тънък като на птичка глас.
Няколко минути те си разменяха комплименти — всяка се опитваше да наддума другата с цветистия си език и пищността на ласкателствата. После Всесилната се стегна.
— Още веднъж ти поднасям най-искрени благодарности, Ваше имперско височество, за добрите грижи към Негово величество, моя приемен син — рече тя, гледайки право в принцесата и опъвайки устни в най-сладка и най-отровна усмивка. — Но за съжаление виждам, че разпоредителите са допуснали обичайната грешка. Както винаги, те погрешно са те сложили на моето място. Като твоя свекърва и първа дама в този дом аз трябва първа да приветствам за добре дошъл сина си. Сигурна съм, че ти с готовност ще приемеш да поправим тази грешка.
Настъпи тишина. Всички затаиха дъх. Принцеса Кадзу беше вперила очи в пода и хапеше устни.
— Напротив, аз искам да изразя своята благодарност към теб, моя дамо Теншо-ин — прошепна тя с ледена любезност. — Радвам се да те видя. Но ти знаеш добре, че като представителка на сина на небето и съпруга на Негово величество съм длъжна, макар и недостойна, да имам предимство. Надявам се да бъдеш така добра и да ми позволиш да остана на полагащото ми се място поне този път.
— Водили сме този спор много пъти, снахо — спокойно рече Всесилната с бълващи огън черни очи. — Говориш за традиция и за установен начин да се вършат нещата. Но забравяш, че се намираме в замъка Едо. Тук, в Едо, имаме свои традиции и наш начин да вършим нещата, установен от първия шогун, Негово величество принц Иеясу. Знаеш много добре, че аз съм вдовицата на Негово величество тринайсетия шогун, принц Иесада. Като твоя свекърва аз съм поразена, че ти дори можеш да мислиш в противоречие с моята воля. Ти настояваш да запазиш своята странна титла, провинциална фризура и начин на обличане. Това е чудесно. Но когато сме принудени да се срещаме, трябва да се държиш с нужното уважение.
Сачи помръдна ужасена, чувствайки унижението на принцесата като свое. Принцеса Кадзу не каза нищо, отстъпи назад и коленичи на пода, а Всесилната зае мястото й върху възглавницата.