Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шогун (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Concubine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
приятел (2019)
Корекция
plqsak (2020)
Форматиране
Еми (2020)

Издание:

Автор: Лесли Даунър

Заглавие: Последната наложница

Преводач: Людмила Верих

Година на превод: 2008 (не е указано)

Език, от който е преведено: (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман (не е указано)

Националност: не е указана

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Калоян Игнатовски

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-594-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11768

История

  1. — Добавяне

14
Завръщане от царството на мъртвите

I

Шиндзаемон гледаше Сачи спокойно и настойчиво. Очите му сякаш се забиваха в нея — тесни котешки очи върху хубаво лице. Не беше красив като актьор от кабуки, какъвто беше Дайске; лицето му изглеждаше твърде пламенно, твърде мускулесто и силно. Тя разпозна неговата дързост, добронамереност, изражението на човек, готов да завладее света. Независимо че се беше сражавал на страната на победените, той се държеше с достойнство.

Виждаше се, че е бил изложен на слънце и вятър. Лицето му беше почерняло, дрехите — овехтели и смачкани. Над горната му устна бяха наболи мустаци.

Душата й се втурна към него, но тя не помръдна. Стоеше като закована — сдържана, както е редно за една жена. Изгаряше от желание да се хвърли в прегръдките му, но, разбира се, не помръдна. Сведе очи и се поклони.

Таки се поклони, допряла ръкава си до очите.

— Шин — промълви Сачи. — Сигурно си уморен. Добре дошъл у дома. Много време мина.

Шиндзаемон се поклони тържествено.

— Нямам извинение, че пристигнах без предупреждение.

Гласът му беше дълбок и плътен. Сачи усети миризмата му — солен мирис на пот, примесен с тютюн. Тя си спомни колко често беше вдъхвала тази миризма — когато вървеше с него по Вътрешния планински път, когато стоеше на върха на планината, в прегръдките му на моста.

Тя направи поклон, изрече полагащите се фрази, но почти не съзнаваше какво върши. Чакаше — чакаше момента, когато ще останат сами.

Поклоните като че траяха цяла вечност. После Таки дръпна Хару за ръкава. Бавно и внимателно — или поне на Сачи й се стори така — те изуха сандалите си един по един и пристъпиха в тъмното входно помещение. Поклониха се отново и влязоха вътре. Тя изгледа гърбовете им, докато се скриха.

Слънцето залязваше и небето бе оцветено в червено, златисто и сребристо.

Сачи беше чакала този миг толкова дълго, но сега чувстваше свян като малко момиче. Стоеше, свела очи към земята. Дебелите чорапи на Шиндзаемон бяха прашни, сандалите му — изтъркани и скъсани. Имаше възли на местата, където той беше връзвал наново сламените каишки. Полите на кимоното му бяха изцапани.

Той я гледаше изпод гъстите си вежди.

— Ти дойде — прошепна тя.

— Нантонаку — рече той — Някак си.

Когато се видяха последния път, мислеха, че повече никога няма да се срещнат. Тя погледна към него срамежливо, спомняйки си за онзи момент. Той също я гледаше. Очите му не слизаха от лицето й, сякаш си припомняха всяка извивка, всяка бръчица по него. Нещо в Шиндзаемон изглеждаше променено. Усмивката му беше половинчата. Заради подстриганата си глава приличаше на палаво дете. По-рано, дори когато косата му беше вързана на конска опашка, тя не беше успявала да види толкова ясно лицето му.

— Какво ще кажеш? — попита Шиндзаемон и докосна с ръка косата си.

Между очите му се появи бръчка, каквато преди нямаше. За миг долови върху лицето му онзи невиждащ поглед, който беше зърнала в очите на Тацуемон — сякаш гледаше нещо, за което никога нямаше да й разкаже. Но битките се бяха състояли преди половин месец. Той беше оцелял. И оттогава беше тръгнал обратно пеша. Може би гледаше в бъдещето, а не в миналото.

— Изглеждаш променен — усмихна му се тя. — В това облекло никой не би те познал.

— Но ти ме позна.

— Да — прошепна тя. Искаше й се да го погали, да почувства твърдото му тяло, силните му ръце. Но се сдържа. Колкото по-дълго чакаше, толкова по-силно ставаше желанието.

Той бръкна в ръкава си и извади един гребен. Кост от костенурка със злато и гравиран знак. Гребенът от майка й, нейния знак. Когато му го даде, тя не беше наясно какъв е този знак. Сега знаеше и това беше променило и нея.

— Той ме пазеше по-добре от щит. По-добре от колан сеннибари.

Имаше да му каже толкова много, но изведнъж с радост разбра, че могат да говорят по-късно. Пред себе си имаха цял живот.

— Ела и виж градината — рече Сачи.

Тръгнаха по обраслите пътеки. Туфите планинска трева се люлееха от вятъра, а във въздуха летяха парашутчетата на семената й. Жужаха насекоми, последните за сезона. Кленовете грееха в цвят. Тя го поведе към парапета.

Застанаха един до друг, загледани към полето Годжи-ин. Навсякъде имаше хора, които работеха усърдно. В далечината районът на гражданите беше пълен с бамбукови скелета и хора, които щъкаха наоколо като мравки и строяха стени и покриви. Ударите на чуковете отекваха силно и отчетливо над празното пространство.

Хълмът се издигаше тих и пуст в центъра на цялата тази активност. Кръжаха птици — черни точки в смрачаващото се небе, и се обаждаха злокобно.

Бяха така близо, че тя усещаше топлината на тялото му.

— Идвах тук всеки ден. Гледах към хълма и се чудех дали ти не си там. Мислех, че повече никога няма да те видя.

— Тацуемон ми каза какво си правила…

За миг споменът за онзи кошмарен ден я връхлетя. Призрачните лица, зеещите рани и отворените очи, мухите, вонята. Толкова се страхуваше, че ще го открие там. А сега той беше до нея, толкова топъл, толкова жив. Очите й се насълзиха и тя вдигна ръкава си да ги избърше.

Той хвана ръката й и я задържа. Тя усети мазолите по дланта му там, където беше държал меча.

Затаи дъх, а той я притисна към себе си. Сачи почувства твърдите мускули на ръцете и гърдите му. Чу как сърцето му бие, усети как коремът му се издува и спада от дишането. Устните му докоснаха косата й. Допирът му не беше страстен както някога, а нежен. Целуваше ушите й, врата й, страните й, очите й. После устните му намериха нейните.

Сачи се дръпна и го погледна намръщена. Знаеше с абсолютна сигурност, че иска да изживее живота си с този мъж. Нантонаку. Някак.

— Очите ти — каза той. — Никога не мога да забравя тези очи. Тези устни. Извивката на тази страна. Тази усмивка.

Шиндзаемон начерта линия през бузата й, около брадичката, надолу по врата. Тя потръпна от допира. Сякаш никога не беше изпитвала какво означава да си жив.

— Ти — прошепна той. И повтори същата дума.

Слязоха от парапета и Шиндзаемон я дръпна на тревата. Многобройните слоеве на кимоното й се издуха под нея и се превърнаха в мека възглавница. Озоваха се в нещо като беседка от висока трева, която шумеше, люшкайки се. Летящите семена гъделичкаха ноздрите й; наоколо се носеше мирис на сухи стебла и диви цветя. Тя се отпусна в меката трева, разтопи се в ароматите. Знаеше, че на това тайно място са невидими.

Лицето му беше тъмно на фона на небето. Последните лъчи на залязващото слънце докосваха косите й и грееха като ореол.

Когато устните се приближиха до шията й, тя затвори очи.