Лесли Даунър
Последната наложница (58)

I

Дъждът като че ли никога нямаше да спре. Листата по дърветата капеха и лежаха на мокри купчини върху земята. Толкова тъжна и мрачна година не беше имало. Градът потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в пустота; дори бреговете на рова около замъка се ронеха и се свличаха във водата. Всеки път, когато Сачи ги виждаше, те бяха пропаднали по-надолу.

Един ден лъчите на слънцето се промъкнаха през цепнатините на дървените врати срещу дъжд. Въздухът беше чист и хладен. Откъм мрачното имение Сачи дочу стъпки по чакъла в двора.

Сърцето й подскочи. За момент си помисли, че е вестоносец, един от „летящите нозе“, носещ й писмо от север. Представи си го слаб и жилест, застанал на вратата в черната си униформа и плоска сламена шапка, запъхтян и целият в пот. Щеше да се поклони, да отвори лакираната си кутия и да й подаде свитък. Докато го отваря, тя щеше да познае почерка. Щяха да бъдат написани последните две строфи от стихотворението, което беше изпратила на Шиндзаемон. Въздъхна. Всичко беше толкова объркано — вероятно вече нямаше дори пощенска служба.

Доста време мина, откакто замина Тацуемон, вземайки нейните стихове. Сега Шиндзаемон сигурно знаеше къде е тя. Всеки ден Сачи си казваше, че трябва да получи писмо от него, но всеки ден оставаше разочарована.

Тацуемон изглеждаше толкова млад и смел, когато замина. Страните му отново бяха розови и пълни, зачервени от вълнение, че тръгва на път сам.

— Нямам търпение да видя Тора и Шин — беше казал.

Над горната му устна имаше само мъх, а темето на главата му още не беше бръснато. Все още ходеше с перчем над челото. На петнайсет беше достатъчно голям, за да убива и да бъде убит като всеки самурай. Въпреки това сърцето й се беше свило. Тацуемон още не бе напълно пораснал, още не беше мъж.

Сега тя със страх си мислеше какво може да се е случило с него. Тогава пътищата гъмжаха от войници на Юга и вероятността да се е промъкнал беше малка.

Но дори да успееше да намери Шиндзаемон и Тораноске, те най-вероятно се намираха в някой обсаден замък. За миг си помисли, че може би е ранен или мъртъв, но отблъсна тази мисъл.

Но всичко това бяха само фантазии. Стъпките в чакъла изобщо не се оказаха на вестоносец. Вестоносците се движеха със сламени сандали или потропваха с дървени налъми. Само един човек стъпваше по този решителен, твърд начин: Едуардс с неговите дълги крака и ботуши от животинска кожа. Дъските в антрето изстенаха, когато той влезе.

Сачи беше решила, че след като Тацуемон замина, повече никога няма да видят Едуардс. Че ще престане да изпраща каретата си и прозорецът, който той беше отворил за тях към външния свят, ще се затвори. Но не стана така. Едуардс продължи да ги посещава.

Когато го поканиха за първи път, Таки беше поразена. Но Сачи й напомни, че той е чужденец и поради тази причина изобщо не е човек, следователно няма нищо нередно, ако ги посещава. Във всеки случай те му бяха много задължени. Той ги спаси на хълма Уено и се държа безкрайно мило с Тацуемон. Фактически той им беше като роднина. Освен това те се нуждаеха от него. Тъй като работеше в Британската легация, Едуардс винаги беше в течение на новините и ги информираше за последното развитие на войната. Сачи забърза към голямата стая. Едуардс вече беше там. Сачи забеляза широките му гърди под опънатия ленен жакет и начина, по който бяха сгънати дългите му крака. Той изпълваше цялата стая. Когато тя влезе, Едуардс вдигна поглед. Изглеждаше притеснен; тя разбра, че носи лоши новини.

Чужденците са толкова странни, помисли си Сачи. Ето го, зрял мъж, но не знае как да прикрие чувствата си.

Тя бързо приключи с поздравите и комплиментите, после сложи ръце в скута си. В стаята настана тишина.

— Носиш новини — тихо рече тя. — Нещо е станало.

Стомахът й се сви на топка от страх. През последния месец всеки, който копнееше за завръщането на шогуна, получаваше само лоши новини. Първо бяха щурмували град Нагаока. Градът беше в развалини, замъкът разрушен и повечето от защитниците избити. Пет седмици след това Ионедзава падна. Сега под обсада се намираше Аидзу Уакамацу. Уакамацу беше северната цитадела, столицата на съпротивата, най-старата и силна крепост на Севера. Всички, останали верни на шогуна и северната кауза, бяха отстъпили там и през последния месец се водеха тежки сражения. Всеки път, когато Едуардс носеше новини, нападателите бяха навлезли по-навътре в града, превземайки ров след ров. Според последните сведения те били стигнали до външните стени на замъка. Той бил солидно укрепен и трябвало да издържи поне известно време.

Уакамацу представляваше последната отбранителна линия. Ако превземеха и него, вероятно няколко упорити групи самураи щяха да избягат далече на север и да се задържат там, но в основни линии всичко щеше да приключи.

Едуардс сбърчи чело. Острите му сламени вежди се събраха над изпъкналия нос. Макар и голям, всъщност носът му не е грозен, помисли си Сачи. И е добре оформен.

Таки запали лула и му я подаде. Той дръпна няколко пъти.

— Аидзу Уакамацу е паднал — рече той. Гласът му беше дрезгав. — Съжалявам.

В стаята настъпи мълчание.

Аидзу Уакамацу.

Сачи затвори очи. Беше се готвила за най-лошото, но въпреки това новината я шокира. Надяваше се Уакамацу да издържи. За Едуардс това беше само новина и знак, че се слага край на сраженията. Но за нея тя имаше особено значение.

Шиндзаемон със сигурност е бил там, а също и Тораноске и Тацуемон. Знаеше — жената самурай трябва да е горда, че воините от нейния род са се били смело, до смърт, вместо да се върнат вкъщи победени. Подозираше, че Таки ще бъде горда, ако те умрат. Но откакто ходи на хълма, всичко й се виждаше различно. Представяше си ги сгушени заедно около лагерен огън, треперещи под тънките одеяла от студ. Може би дори нямаха огън, нито одеяла и дори храна. Но през цялото време тя се беше надявала, беше вярвала, че северняците ще победят и Шиндзаемон ще се върне. Сега тези изгледи й се виждаха напразни като мечти.

— Получих вест от д-р Уилис.

Сачи знаеше, че д-р Уилис е заминал на север по поръчка на южното върховно командване, за да се грижи за техните ранени.

— Каза, че битката е била много тежка. И двете страни се сражавали смело, но императорската армия имала повече хора и по-добро оръжие.

— Императорската армия! — подхвърли Таки, забивайки иглата в ръкоделието си, сякаш нанасяше убийствен удар. „Императорската армия“ не беше нищо повече от високопарно име за южняците.

— Северняците нямат голям шанс. Те разполагат само с френско оръжие — Едуардс язвително изкриви устни при думата френско. — Императорската армия има…

Не беше нужно да го казва. Южняците бяха въоръжени от англичаните — от неговите сънародници.

— Значи д-р Уилис не е видял нашите хора — рече Сачи.

Това беше твърдение, не въпрос. Той направи гримаса и поклати глава. Сачи знаеше много добре, че ранени северняци не оставаха никога, че войниците на Юга ги обезглавяват.

— Вашата северна войска е претърпяла ужасни загуби — продължи Едуардс. — И мъртвите ще понесат същото наказание като… хората от хълма Уено. Имперското командване заповяда те да не бъдат погребвани.

Сачи си помисли за тези хора, оставени да умрат толкова далече от дома, и за техните вдовици и майки, които никога нямаше да научат какво се е случило. Някои щяха да чакат месеци, други — години, преди да решат, че техният съпруг, син или любим никога няма да се завърне. Изведнъж си даде сметка, че тя също може да е една от тях.

Ами ако Шиндзаемон не се завърне? Вече беше минала половин година, откакто го видя за последен път, и оттогава не беше чувала нищо за него. Щеше ли да прекара остатъка от живота си в траур и безкрайно очакване? Опита се да си представи живота без него. Щеше да е по-скучен и по-сив, но все пак щеше да продължи. Трябваше да продължи. Но трудно можеше да си представи какво криеше бъдещето. Всички връзки на хората в обществото — семейни, родови, землячески — за нея като че ли вече не съществуваха. Баща й, Дайске, въобще не беше част от живота й; той се намираше в Осака. След опита й да се върне на село беше разбрала, че мястото й не е там. Беше се надявала да прекара живота си в двореца, но сега се беше превърнала в бежанец, настанен в чужд дом. Трябваше да започне всичко отначало.

— А за хората, които наистина се завърнат — рязко рече Едуардс, — няма да има нито работа, нито пари. Те ще бъдат изселени в Суруга при шогуна Иошинобу.

Сачи почувства толкова силна тъга, сякаш нищо не би могло да я накара да се усмихне. Войната беше свършила; те бяха победени. Не им оставаше нищо друго, освен да понесат това. Да го приемат, да го понесат, да оцелеят. Никаква надежда за нещо повече.

С усилие вдигна глава.

— А Тацу? — попита.

— Не съм чул нищо — отвърна Едуардс. — Как би могъл да изпрати известие?

— Дори ти си тъжен — промълви тя, — при това твоите хора подкрепят южняците.

— Аз обичам тази страна — каза той — и не мога да гледам как се съсипва.

Сачи се изненада от страстта в гласа му.

— И вас. Загрижен съм за вас — промълви с неочаквано тих тон Едуардс. Очите му, големи и кръгли, опипваха лицето й. — За всички вас — добави той бързо. Но закъсня.

Тя забеляза как я погледна, улови копнежа в гласа му. Едуардс вече не беше чужденец с различна на цвят кожа, коса и очи с друга форма. Той беше мъж. От тази мисъл я полазиха тръпки, стомахът й се сви. Тя сведе очи.

— Поне ще настане мир — рече той, нарушавайки мълчанието. — Хората ще имат възможност отново да изградят живота си.

Жените кимнаха мълчаливо.

— Имам и друга новина за вас. Добра новина.

Добра новина. Беше невъзможно човек да си представи коя новина би могла да бъде добра.

— Новото правителство ще направи Едо своя столица. Градът ще бъде преименуван. Ще стане Токио — източната столица.

Но Едо си беше Едо. Той беше градът на шогуна. Да му се даде ново име и да го направят столица на южняците, това означаваше не просто да го превземат, но и да го разрушат, превръщайки го в нещо, което този град не е; да подчинят със сила града и неговите хора, да ги принудят да се подчиняват… Новото име щеше да отнеме на града неговото сърце, живот и характер.

— Как може страната да получи нова столица? — попита Сачи. — Киото е столицата.

— Ще има две столици — обясни Едуардс. — Киото ще е западната столица, столицата на императора. Едо ще е източната. Правителството и бизнесът ще са в Едо, както беше и досега. Всички ще се върнат, хората ще са повече от преди. Градът отново ще заживее. Ще бъде построен наново. Ще трябва да свикнете да го наричате Токио. Това е страхотна новина за Едо. Всичко ще бъде наред.

Значи и Дайске ще се завърне, помисли си Сачи. Той пращаше от време на време писма от Осака; пишеше как живее там, какво е времето, че е богат и много зает, но никога не споменаваше за войната и за огромните стъпки, които променяха страната. Тя и не очакваше това от него.

— Войната още не е свършила — подметна Таки. — Всички тук мразят южняците. Те никога няма да управляват града.

— Да, войната не е свършила. Но скоро и това ще стане — обори я Едуардс, докато непохватно се раздвижи, протягайки първо единия си огромен крак, а после другия. Тесните му чуждоземски панталони прошумоляха по татамито. — Времето не може да се върне назад, но нещата ще се оправят, това е сигурно. Императорът е над разделението на юг и север. Той ще обедини страната. Вече няма да има отделни провинции, а само една страна.

— Ти си чужденец — промълви Таки. — Какво знаеш за нашата страна?

Този спор го бяха водили много пъти. Всички бяха наясно, че императорът е още момче и че хората, които го подкрепят и манипулират, са южняците. Те щяха да управляват, не императорът. Таки се намръщи и отново се зае с ръкоделието си. Завършваше ръкавния отвор на едно зимно кимоно в цвят и материя, подходящи за градска жена.

Едуардс се наведе напред. Сините му очи блестяха.

— Имам новини, които ще заинтригуват и теб, мадам Такико. Да ги кажа ли? Императорът…

— А „Негова светлост“? — сряза го Таки.

— … ще дойде в Едо.

— Негова светлост?! Тук?! — изписка Таки. Едуардс най-после успя да привлече вниманието й. Очите й блеснаха, страните й порозовяха от вълнение.

— Той вече е напуснал Киото — продължи Едуардс. — Ще бъде тук скоро, много скоро. След ден-два. Ако искате, ще ви заведа да гледате тържественото му пристигане. Ще има пищна процесия, най-пищната, която някога сте виждали. Той ще живее…

Жените довършиха с пълна липса на вяра:

— … в замъка Едо?

Сякаш сянка падна в стаята. Шогунът беше прогонен заедно с принцесата, Сачи и всичките си хиляди дами и царедворци. Сега императорът и неговият двор — съпругата му, наложничките му, дамите, царедворците, персоналът, охраната, готвачите, слугите, слугините, слугините на слугините, слугините на слугините на слугините — щяха да се настанят в луксозните стаи, облицовани със злато, с дърворезбованите греди и лакирани декоративни тавани. Те щяха да се наслаждават на пиеси, музика и поетични конкурси в разкошните зали; щяха да се разхождат в градините на удоволствията и да се возят на лодки в езерата, да се възхищават на цъфналите череши през пролетта и на кленовите листа през есента. Щяха да живеят живота, който принцесата, Сачи, Хару и Таки — и дори клетата Фую — смятаха, че ще е вечно техен. Това беше най-тежкият удар.

Едуардс смяташе, че ги очаква великолепен нов свят. Но той нямаше да бъде такъв за всички.

Въпреки това, независимо колко трябваше да страдат Сачи и останалите жени, те не можеха да не почитат императора. Трудно беше въобще да си представят Негова светлост като човешко същество, а още по-малко като някой, който ще живее в дворец и ще се разхожда в градината. Той беше племенник на принцесата, Сачи знаеше това, така че явно беше човек поне в едно отношение. Но той също така говореше с боговете. Заради него страната съществуваше, сменяха се сезоните и зрееше оризът година след година. Свещениците се грижеха за хората, за тяхното здраве, защитаваха ги от нещастни случаи и им осигуряваха благословия. Негова светлост се грижеше за целия свят.

— Ще нарекат замъка Токио — рече Едуардс. Гласът му секна, когато си даде сметка за ефекта от думите върху жените. — Вече го ремонтират и строят наново.

Таки напълни отново лулата на Едуардс, запали я и му я подаде, после приготви лули и за жените.

На Сачи й беше трудно да приеме края на всичко, което познаваше и на което държеше. Беше си позволила да забрави, че нещата са преходни в този променящ се свят. Богатство, щастие, красота — един ден те са притежание на даден човек, но на следващия вече ги няма. Животът беше само едно изпърхване на лястовичи крила, един мигновен проблясък. Всичко се променяше; всички неща бяха преходни. Сачи не биваше никога да забравя този урок.

Голямата стая постепенно се изпълни с дим, със сладникавата миризма на тютюн. Едуардс огледа каменните лица край себе си.

— Чувал съм, че тези дворци и имения имали много красиви градини — заговори плахо той. — Вашата сигурно още е красива.

— Градинарите напуснаха много отдавна — прошепна Сачи. — Градината е ужасно обрасла.

— Ще ми я покажете ли? — попита Едуардс. — Добре е да се поразходим.

Трите жени запретнаха полите на кимоната и обуха налъмите.

Листата сменяха цвета си и градините грееха в медни, златни, оранжеви и червени нюанси. Едуардс вървеше отпред, проправяше си път сред високата трева и папратите и ги придържаше, за да минат жените. Следваше го Сачи — стъпваше внимателно с високите си сандали от камък на камък, като избягваше калта и купчините гниещи листа. Когато се подхлъзна върху мокър мъх, той веднага й подаде ръка, за да не падне. Смути я това, че за безопасността й се грижи мъж. Тя знаеше, че мъжете са господари, а жените — слуги. Така беше устроен светът. Мъжете вървяха отпред, а жените на три крачки след тях. Те определено не се тревожеха дали дрехите на жената са се намокрили или изцапали. Отначало й беше неловко и притеснително, че един мъж се държи по този не мъжки начин, но после започна да открива нещо успокояващо в загрижеността на Едуардс.

След малко стигнаха до езерото. В средата имаше островче с каменен фенер, полускрит под дърветата. Една чапла стоеше върху камък; две костенурки се бяха качили върху друг камък; наоколо плуваха патици. Имаше дори пристан с няколко завързани лодки. За миг Сачи се върна в женския дворец, понесе се по езерото в една от боядисаните в червено лодки за разходка, потопила пръсти във водата, докато музикантите пееха и свиреха. Само че сега лодките плуваха в зловонна зелена вода, боята им беше избеляла и се лющеше.

Огледа се. Таки и Хару бяха изостанали. Тя беше сама с мъж чужденец, с Едуардс. Спря бързо, осъзнавайки колко нередно е това. Канеше се да викне на жените да побързат, когато я обзе луда безразсъдност. Всичко беше приключило: войната беше свършила, страната се намираше в руини. Нищо вече нямаше значение, само настоящето. Сега тя не беше наложницата на покойния шогун. Беше просто себе си. А Шиндзаемон… Може би беше време да приеме жестоката истина. Почти сигурно той беше мъртъв.

Едуардс се беше спрял. Той бавно свали високата си черна и леко омачкана шапка. Имаше нещо симпатично в нейната неугледност. Хората от нейната страна с техните тесни, полузатворени очи криеха своите души вътре в себе си. При него с големите му кръгли очи душата се виждаше съвсем ясно. Очите им се срещнаха и тя не можа да не види цвета на неговите — яркосини, сини като лятно небе. Косата му съвсем не беше с цвят на слама, а златиста, като от тънки златни нишки. На слънцето тя приличаше на ореол около главата му. Големият му нос и брада, очите, гъстите му вежди… Тя го гледаше, омагьосана от това същество от друг свят.

Едуардс протегна ръка, Сачи трепна от докосването на пръстите му до дланта й. Потрепери. Той взе ръката й в своята и я задържа. Тя гледаше малката си бяла ръка, отпусната в голямата му лапа. По пръстите и палеца му имаше златисти косъмчета.

Преди тя да успее да дръпне ръката си, той я вдигна към устните си. Сачи се скова, страхувайки се да не я захапе. После почувства влагата и мекотата на неговите устни върху пръстите си. Мустаците му бодяха кожата й.

За миг двамата останаха сковани, устните му — върху ръката й. После тя я дръпна. Дълбоко в себе си знаеше, че трябва да е шокирана и ужасена. Но не беше. Жестът й се стори толкова интимен, но и толкова нежен. Никога не си беше представяла, че един мъж може да се държи по този начин. Сякаш повя свеж вятър, който издуха паяжините, връщайки я към живот.

Когато постави ръката си обратно върху обито, усети там заключалката от Шиндзаемон и с ужас си даде сметка, че го е предала. Неин дълг беше да го чака, да е на мястото си, ако той някога се завърне.

Беше забила поглед в земята. Босите й крака стояха стъпили един до друг върху каменно стъпало, с допрени пръсти, с копринени връзки, кръстосани отгоре. Това бяха фините нозе на дворцова дама. Но вече не изглеждаха чисти и бели като порцелан, а кафяви, изпоцапани с кал. Прие го като знак. Клоните над главите им се залюляха, по небето се понесоха облаци и дъжд от ледени капки като игли запада по главата и раменете й.

— Толкова си красива — промълви Едуардс. Говореше тихо и припряно, поглеждайки през рамо към приближаващите Таки и Хару. — Ако ми позволиш… Ако ме приемеш… Мога да се грижа за теб. Знам, че съм чужденец, но ти ще свикнеш с мен. Аз ще те почитам. Ти ще си моята царица. Ще те отведа в моята страна. Заедно ще обиколим света.

Аз… Аз те харесвам. Ще ми се да можех да ти го кажа на твоя език, но няма дума за това чувство. Не е привързаност, каквато човек изпитва към родителите си, нито уважение, с каквото се отнасят мъжете тук към своите съпруги, нито страст, каквато изпитва един мъж към куртизанка. Повече от всичко това е, много повече. Такова чувство свързва един мъж с една жена завинаги. На моя език ние го наричаме рабу — „любов“. Това е, което изпитвам към теб.

Сачи се засмя притеснено. Така може да се говори на куртизанка, но не беше подходящ начин да се говори на почтена жена, още повече от висока класа. За миг тя му беше позволила да докосне ръката й — и сега той говореше, сякаш щяха да са заедно до края на живота си. Разбира се, той живееше от доста време в страната, за да знае, че неща от този род нямат нищо общо с човешките чувства.

Въпреки това Сачи се замисли с кого ще изживее живота си. Беше вдовица, а вдовиците обикновено живеят със своите родители. Никой не можеше да се ожени извън техния замък, но тя беше селянка, а след това — наложница на шогуна; не знаеше вече към коя каста принадлежи. Но чужденецът е извън всички правила и нрави, които ръководят нормалния живот. А трябваше да признае, че беше свикнала с Едуардс. Очакваше неговите посещения.

Погледна срамежливо нагоре и очите им се срещнаха. Сачи се опита да се намръщи, да покаже неудоволствие, но вместо това неволно се усмихна.

Той понечи да каже още нещо, но тя вдигна ръка. Наблизо се чуха гласове. Таки и Хару пристъпяха по пътеката.

 

 

На следващия ден на двора се чуха стъпки от сламени сандали. Таки изтича до входното антре. Когато се върна, се усмихваше толкова лъчезарно, че сякаш слънце огря мрачната стая, осветявайки и най-тъмните й ъгли. Тя спря на вратата. В двете си ръце държеше свитък.

Сачи го разви. Там с мъжки почерк бяха изписани последните два стиха от стихотворението, което тя беше изпратила:

И пак отдавам се на теб,

за близката зора забравил.

Беше добавил и една дума извън стиха: „… някак…“.

„За близката зора забравил…“ Зората беше моментът, когато влюбените са принудени да се разделят, за това се говореше в стихотворението. Но „забравил“ — това много напомняше за Шиндзаемон. Него не го беше грижа какво мислят или очакват хората. Той ги пренебрегваше, вървеше по свой път. Сачи я обзе радост. Наистина зората наближаваше, зората на новата ера. Може би, както обещаваше Дайске, това щеше да е ера, когато хора като тях двамата щяха да бъдат заедно. Може би все пак ги очакваше общо бъдеще. „Някак“…

Сачи прочете думите му отново и отново. Шиндзаемон беше жив и мислеше за нея. Търпението й беше възнаградено.

Но дори когато мислеше за Шиндзаемон, чувстваше и лека тъга и срам, спомняйки си срещата с Едуардс предишния ден. Колкото и открит да беше той, тя никога нямаше да разбере какво всъщност мисли, чувства или вижда. Вероятно Едуардс просто си играе, каза си тя. Беше чувала, че чужденците обичат да си играят с жените. Но толкова нежност, толкова внимание! Никой не се беше държал по такъв начин с нея. Мислеше си дали да сподели с Таки какво е станало, но сега разбра, че не бива.

Малко по-късно Сачи дочу скърцане от кожени ботуши в двора. Сърцето й замръзна.

— Кажи му, че не съм добре — помоли тя Таки.

 

 

„Някак…“ Но това „някак…“ можеше да е след много време.

В началото Сачи се стряскаше всеки път, когато чуваше и най-малък шум на двора, и изпращаше Таки да види кой е. Но дните минаваха, а ново съобщение не идваше, нямаше никакъв знак от какъвто и да било буйнокос воин с котешки очи. Даде си сметка, че е забравила как изглежда Шиндзаемон. Острата коса, очите — тях помнеше, беше си ги представяла много пъти, но освен това не беше сигурна дали изобщо ще го познае. Дали и Шиндзаемон не беше придобил невиждащия поглед на Тацуемон, вгледан в празното пространство, в което сякаш съзира ужаси. Той щеше да е страшно уморен, измършавял, изгладнял, обезкуражен, злочест, може би отчаян и огорчен.

Толкова време беше минало. Благодарение на Едуардс разбра, че на света може да се гледа и по друг начин, че може да се живее различно…

Едуардс. Оттам идваха всичките й опасения. Така както южняците бяха превзели Едо, той промени нея, изпълни я с несигурност и съмнение.

Предполагаше, че Едуардс ще се сконфузи от дръзкото си поведение и тя може повече да не се появи. Няколко отказа и това ще е краят. Когато дойде първия ден, тя изпрати да му кажат, че не е добре. Втория ден изпрати същото съобщение. Но колкото и твърдо да отказваше да се срещнат, не можеше да не си мисли за онзи миг — да не изпитва същата прекрасна тръпка, полазила гърба й, когато той целуна ръката й. После Таки се върна с огромен букет есенни цветя и листа — камелии, диви хризантеми, клонки с яркочервени, оранжеви и жълти кленови листа. Сачи ахна от удоволствие. Таки изтича за ваза и двете приклекнаха да ги подредят.

На третия ден той й изпрати някакъв загадъчен предмет. Беше малък, объл и направен от метал. Тя го обърна насам-натам, после се опита да го мушне на пръста си. Беше й точно по мярка. Бързо го свали. Не беше редно да го носи.

Никога не се беше сблъсквала с подобно поведение. Казваше си, че трябва да е ядосана, но се чувстваше поласкана. Шиндзаемон го нямаше от много време. Ако се върнеше, той щеше да влезе отново в живота й като непознат. А Едуардс беше съвсем наблизо. Нищо лошо нямаше да се случи, ако му позволеше да идва, най-малкото заради Таки и Хару. Те също се радваха на неговата компания.

И тъй Едуардс отново започна да ги посещава.

 

 

Междувременно пристигането на императора в града наближаваше.

— Трябва да сме облечени в нови дрехи, когато отидем да го приветстваме — рече Таки. Тя много се вълнуваше.

Трудно беше да решат какво да облекат. Не можеха да сложат одеждите на дами от двора на шогуна, това беше безспорно. Шогунът и неговото обкръжение бяха врагове на държавата и Сачи се боеше, че ако те трите бъдат разпознати, могат да свършат зад решетките на затвора и да бъдат откарани в Суруга. Накрая решиха да се облекат като състоятелни гражданки. Когато дойдоха търговците, Хару поръча коприни в цветове и десени, подходящи за гражданки, и двете с Таки се захванаха за работа с иглите.

Също толкова безспорно беше, че не могат да отидат с Едуардс. Да се покажат на публично място с извисяващ се чужденец и групата му от охранители щеше да е лудост. Решиха да отидат сами.

В деня преди очакваното пристигане на процесията дойде съобщение от Дайске: той се връщаше в Едо и щеше да ги придружи.