Метаданни
Данни
- Серия
- Шогун (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Last Concubine, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Людмила Верих, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,4 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Лесли Даунър
Заглавие: Последната наложница
Преводач: Людмила Верих
Година на превод: 2008 (не е указано)
Език, от който е преведено: (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: роман (не е указано)
Националност: не е указана
Печатница: Инвестпрес АД
Редактор: Калоян Игнатовски
Художник: Виктор Паунов
Коректор: Станка Митрополитска
ISBN: 978-954-733-594-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11768
История
- — Добавяне
III
Нямаше време за губене. Докато напредваха в мълчание, Юки седеше, вперила поглед пред себе си, с каменно лице като онези пред вратите на затвора. Сачи я прегърна. Боеше се, че детето никога няма да проговори отново.
Шиндзаемон и Тораноске яздеха заедно, разговаряйки тихо. Сачи дочу думите им, довеяни от вятъра.
— Наближаваме пропускателния пункт. Може да са южняците.
Тя отмести капака на прозореца и надникна навън. Минаваха, клатушкайки се, по тясна улица между високи пръстени огради. В дъното й имаше масивна дървена порта. Пусна обратно капака и остана мълчалива, осмелявайки се едва-едва да диша. Знаеше, че чичо Сато им беше уредил пътни пропуски — за всеки по дървена плочка с подпис и прогорен печат на властите в Кано. Но дали пунктът се държеше от старата охрана, вярна на шогуна, или мястото им беше заето от южняци? Ако охраната беше от Юга, имаше вероятност да ги арестуват и ескортират обратно до Кано. Изплашена, Сачи си даде сметка, че като нищо можеха да се озоват до бащата на Юки върху портата на затвора.
По покрития със замръзнал сняг чакъл се чуха стъпки и звънтенето на удрящи се една в друга саби и пушки — край носилките се струпаха войници. Чу как Шиндзаемон и Тораноске слизат от конете. В далечината чаткаха приближаващи се копита.
— Ей, Аояма, ти ли си? Добре ли си?
Значи Шиндзаемон познаваше стражите. Бяха му приятели. Сачи въздъхна облекчено.
— Това трябва да са Шин и Тора. Накъде сте тръгнали?
— Към вътрешността на страната — отвърна Тораноске равнодушно.
— Пътувате с жени? Хитър ход. Никой няма да ви заподозре, че сте ронини, ако водите и жени. Значи няма да отивате в Аидзу?
— Ще трябва да почакате малко — обади се друг глас. — Насам идва войска.
През главната дървена порта премина група конници. Някои бяха в пълно въоръжение, което се виждаше под ярките копринени бойни одежди. Студената зимна светлина проблясваше по ножниците, пиките и знамената им. Някои носеха шлемове със застрашителни рога, лицата им бяха скрити зад железни маски, иззад които се виждаха бакенбарди. Въздухът им излизаше на малки облаци, сякаш бяха дракони, бълващи огън; кичури прошарени коси се вееха чак до кръста. Приличаха на демони.
Войници, и то тръгнали на война. Но на чия страна бяха? Сачи реши, че може би ескортират някоя знатна и влиятелна личност, обаче паланкин липсваше, а групата беше само от няколко конници. След тях идваше върволица от товарни коне с огромни денкове, вързани на гърбовете им, и отряд грубовати млади селяни с яки кафяви ръце и обветрени лица, въоръжени с вехти пушки, които й напомниха за стария мускет на баща й, предназначен да защитава селото им от бандити.
— Шин, Тора — извика един от воините. Над бляскавия нагръдник се виждаше напрегнатото лице и гладките страни на младо момче. Значи и те бяха приятели — хората от Кано — и на страната на Севера.
— Закъде сте тръгнали? Няма ли да дойдете в Аидзу?
— От Киото идва усмирителна сила — викна друг. — Ако тръгнете по Вътрешния планински път, трябва да побързате, защото иначе ще ви застигнат. Елате с нас и се включете в съпротивата. Ще се съберем в Аидзу. Ще има голяма битка. Ще пометем предателите от Юга. Ще се прославим!
Едва когато цялата процесия — воини, помощници, знаменосци, слуги, носачи и товарни коне — изчезна зад портата в далечния край на пропускателния пункт, Шиндзаемон и Тораноске подадоха за проверка своите документи. Когато най-после ги пуснаха и бяха готови за тръгване, Сачи подаде от благодарност на младия Тацуемон, адютанта на Тораноске, малко пари за стражите и техните жени.
Вече почти бяха излезли от голямата порта, когато един по-наблюдателен страж извика:
— Гражданки ли казахте? С такава кожа? На мен никак не ми приличат на гражданки!
Изглежда, беше зърнал малката бяла ръка. Сачи спокойно потърси камата си, мушната на сигурно в канията.
— Тук се навъртаха шпиони от Едо и търсеха някакви дами на шогуна. Били изчезнали, казаха — бавно рече войникът.
— Не знам нищо по въпроса — промърмори Тораноске. — Това тук са нашите братовчедки от имението Кано в Едо.
— Нашите пропуски са наред — изръмжа Шиндзаемон. — Ти си гледай твоята работа. Нещата тук бързо се променят. Ще се видим на бойното поле в Аидзу!