Лесли Даунър
Последната наложница (24)

III

На следващата сутрин, първата от новата година, Сачи и Таки отидоха при другите в големия хол. Там се бяха събрали мъже, жени, деца и възрастни. За тези ден-два падаха всички обичайни граници.

Мъжете се разполагаха лениво, сякаш си бяха у дома, косматите им крака надничаха изпод дебели тъмносини халати, пушеха лула след лула. Бяха оставили дългите си саби до вратата, но късите стояха втъкнати в поясите им. Чувстваха се спокойни, но все пак внимаваха.

Някой донесе тесте карти със стихове. Леля Сато намръщена ги сложи встрани.

— Братовчедке — рече тя, — ти не спомена ли, че ще намериш тесте хубави карти?

Майката на Юки беше коленичила в един ъгъл. Тя подскочи като изплашен заек и излезе, после се върна с две тестета карти. Леля Сато подреди едното тесте с лице нагоре върху татамито, докато прислужничката поставяше високи свещи в средата. Всички се скупчиха наоколо, за да гледат. Картите бяха от релефна дебела хартия. На всяка имаше по два стиха, изписани с невероятно решителен, красив почерк.

— Майстор калиграф! — промълви Сачи.

— Това е почеркът на татко — гордо обяви малката Юки, поглеждайки Сачи с големите си невинни очи. С пъстрото си кимоно и дългите веещи се ръкави тя повече от всякога приличаше на пеперуда.

— Бащата на Ю-чан е прочут калиграф — обади се леля Сато. Последва мълчание. Като видя сведените глави и тъжните лица, Сачи не посмя да попита защо го няма на сбирката. Юки се притисна към нея.

— Знаеш ли „Сто стихотворения от сто поети“? — прошепна детето. — Тя е любимата ми игра.

Чичо Сато, мъжът на леля Сато, седеше с кръстосани крака, а големият му корем висеше над пояса така, че почти го скриваше. Той имаше кръгла глава, лъскаво теме и полузатворени очи, които се взираха много внимателно изпод гънките плът.

Усмихвайки се на Юки, чичо Сато взе второто тесте, размеси картите и извади една. В голямата му ръка тя изглеждаше съвсем малка. С дълбок плътен глас той прочете първия стих от едно стихотворение:

— „Само за да сънувам една пролетна нощ, превръщам ръката ти във възглавка…“

Всички се наведоха напред, сякаш за да разгледат подредените в редица карти на земята. Юки протегна малката си ръка и взе една.

— Мадам Суо! — изписка тя. — Това е мадам Суо!

Тя прочете последните два стиха със звънкия си глас:

— „Как жаля аз за свойто име, което тъй опозори ме.“

След последната дума стаята отново потъна в тишина. Думите увиснаха във въздуха. Всички възрастни смутено гледаха в татамито. Сачи се огледа — чудеше се дали нещо тук няма връзка със случилото се със семейството на Юки.

После всички отново заговориха. Сякаш за да прикрие неловкостта, чичо Сато мушна своята карта в ръчичката на Юки. Тя пък я подаде на Сачи.

Под стиховете беше нарисуван малък портрет на поета, мадам Суо. Беше изобразена миниатюрна дама от ерата Хейан, в спокойна поза, а малката й глава се подаваше над ярката й дванайсетслойна роба. Лицето й беше бяло петно с точки вместо очи и уста. Но нарисуваните високо на челото вежди й придаваха определено тъжен вид. Богатата дреха, меланхоличното смирение напомниха на Сачи за принцесата. Принцесата и нейните дами, а също и Сачи, се обличаха точно по този начин. Сачи си спомни споровете с Всесилната и нейните дами, които се обличаха в претрупания стил на Едо. Знаеше се, че дворецът е изгорял. Сачи копнееше да научи къде е принцесата и какво прави на първия ден от новата година. Юки не сваляше очи от нея.

— Така ли се обличахте в Едо? — попита тя.

— Не — излъга Сачи и преглътна с неохота. Гласът й пресекна. Опита се да се усмихне на момиченцето. — Обличахме се както хората тук.

Никой не биваше да знае за двореца и за живота, който бяха водили там. Това беше тяхната тайна, която трябваше да се опази завинаги.

Чичо Сато взе друга карта и изрецитира първата половина от стихотворението с плътния си глас. Още преди той да свърши, Юки извика и грабна картата с втората половина. Тя я прочете победоносно. Таки също се надвеси над картите с протегната ръка — вживяваше се много сериозно в играта, също като Юки. Скоро до всеки имаше купчинка карти. Бяха останали съвсем малко карти без двойници, когато при страничния вход настана шумотевица. Тежката дървена врата се разтресе, отвори се и студеният вятър нахлу вътре, в резултат на което свещите започнаха да капят. Прислугата се втурна да поема наметките и сабите на новодошлите.

Големият хол се напълни с хора. Всички бяха коленичили в поклон.

— Моят брат и неговото семейство — обяви леля Сато. Тя се усмихваше и играеше ролята на любезна домакиня. Но Сачи долови напрежението в гласа й. — Вие, разбира се, познавате Шиндзаемон.

Сачи скри лице зад ветрилото си и любопитно надникна над него. Спомни си усмивката, с която я беше удостоил той.

Сега Шиндзаемон изглеждаше по-спретнат. Буйната му коса беше вързана на конска опашка, а загорелите му страни — гладко обръснати. Без коня и дългия си меч той изглеждаше смутен и не на място. Обикаляше наоколо намръщен, сякаш му се искаше да е някъде другаде.

Леля Сато представи Сачи и Таки на строгия, едър баща на Шиндзаемон и дребната му шепнеща майка, на по-големия му очилат брат и на неговата жена. Сачи не си беше представяла, че буен мъж като него би могъл да има достолепно, възпитано семейство. Но се оказваше точно така. Шиндзаемон беше следващият в редицата. Сачи коленичи до Таки, свела очи към земята. Искаше да вдигне поглед, да види очите, които я бяха гледали толкова нахално, да провери дали в тях има искра, дали е обект на вниманието му в момента. Искаше й се да каже: „Ти каза, че ще ни защитаваш. А вече дори не те виждаме“.

Но, разбира се, не го каза. Гледаше надолу и промълви възпитано:

— Благодаря, че се погрижи за нас.

Таки мълчаливо криеше лице в ръцете си.

— Съжалявам — промълви той. — Бих искал да можех да направя повече.

Не беше в стила му да е толкова официален. Когато синовете на леля Сато се скупчиха около него, настана шумотевица.

— Братовчеде Шин — викаше неудържимо първият. Май беше най-големият, Геноске. — Доста време мина.

— Къде беше? — настояваше вторият. — Какво е станало с косата ти? Такава ли е модата в Едо?

— Време е да я отрежеш — викна първият глас. — Нужен си ни тук. Ние също се бием, знаеш ли? А онзи дуел, който ми обеща?

— Когато кажеш — рече Шиндзаемон. — Нямаш никакъв шанс.

Избухна смях.

— Не си се променил, нали? — каза вторият глас.

— Оттук — обади се чичо Сато, който стана и поведе мъжете към своята част на къщата.

Докато слугините приготвяха саке и храна за гостите, жените събраха картите, за да изиграят още една игра. Не след дълго се включиха също и децата.

Дребната, пълна майка на Шиндзаемон задаваше възпитани въпроси на новодошлите. В остарялото й красиво лице трудно можеше да се открие прилика с Шиндзаемон. Като всички в този странен град, и в нейните очи личеше скрит страх.

Леля Сато коленичи до нея.

— Твоето момче е пораснало — рече тя с дрезгавия си глас.

Сачи се надвеси над картите, уж погълната от играта, но искаше да ги слуша. Изгаряше от любопитство.

— Вече не е момче — рече майката на Шиндзаемон, която говореше със силен Като акцент. Изглеждаше тъжна и потисната. — Той окървави меча си.

— Колко време мина оттогава? Три години? Четири?

— Случи се преди вълненията. Не мислехме, че някога ще се върне. Поне не опозори рода. Баща му му се скара, но той от думи не разбира. Не слуша баща си, а мен пък — съвсем.

— На този свят няма място за неудобните хора — каза леля Сато, поклащайки глава. — Гвоздей, който стърчи, го удря чукът.

Сачи беше чувала тази поговорка стотици пъти, но сега думите й прозвучаха като предзнаменование. Несъмнено един ронин беше като пирон, който стърчи.

— Той беше боец, постоянно се упражняваше със своята сабя, вместо да чете книги — въздъхна майка му.

— Бива го с меча — категорично рече леля Сато. — Един от най-добрите е.

— На нас това ни трябва — обади се майката. — Ако оцелеем, тогава ще се изучи. Страх ме е да мисля какво ще се случи сега, когато негово благородие…

Леля Сато сложи предупредително ръка на коляното й. Двете погледнаха към майката на Юки — коленичила в единия ъгъл, тя кършеше слабите си ръце, загледана в картите със стихове. Двете жени млъкнаха.

Сачи не беше единствената, дочула разговора. Таки също ги слушаше. Сачи се наведе към нея и й прошепна:

— Трябва да говоря с Шиндзаемон, преди да си тръгне. Трябва да разбера какво става в Едо. Те ни доведоха тук, те трябва да ни помогнат да си отидем. Не можем да останем тук вечно.

Прислугата затваряше капаците на прозорците и палеше лампите; жените се бяха уморили от играта на карти, когато се дочуха гневни викове.

— Безсрамно момче! Нямаш ли чувство за дълг? — Беше чичо Сато. — Ако не беше син на брат ми, щях да вдигна меча си срещу теб.

— Ще замина на север, когато преценя, че е възможно — дочу се гласът на Шиндзаемон. — Тук имам работа. Трябваше да се върнем по-рано.

Сачи скочи на крака и се затича към входното антре. Шиндзаемон ядосан затъкваше дългата си сабя в колана и навличаше наметалото си.

— Уважаеми Шиндзаемон — тихо промълви тя.

Той се обърна изненадан.

— Извинявай — продължи тя. — Ще съм ти безкрайно благодарна, ако ни посетиш, когато имаш новини. Трябва да научим, когато нещата в Едо се успокоят. Това ще ни е от голяма полза.

Шиндзаемон се спря. Вгледа се в нея, очите пробягаха по лицето и косите й. Сякаш запечатваше всяка нейна черта — малкия й нос, розовите устни, бялата й кожа, зелените очи.

Сачи направи усилие да развали магията, като сведе поглед и прехапа устни.

— Разбира се — промълви той и се поклони отривисто. — Ще го направя.

После отвори вратата и излезе в нощта.