Лесли Даунър
Последната наложница (16)

I

Сачи влачеше крака по пръстената пътека, взряна в малките си дървени сандали, подаващи се един след друг изпод полите на обемистите й зимни кимона. В ледения вятър безжизнените дървета въздишаха, а голите клони се люлееха като ръце на скелет на фона на леденостуденото синьо небе.

Таки вървеше зад нея, а дебелата качулка на горната й дреха брулеше сухите листа от дърветата. Стигнаха до моста Половин луна и пристъпиха към най-високата му точка. Водата в Лотосовото езеро беше тъмна. Лъскавите червени лодки за разходка бяха избелели и погрознели.

— Виж костенурките — рече весело Таки, сочейки един камък, където се бяха скупчили три-четири черупки с цвят на камък. — Горкичките! Скоро цялото езеро ще замръзне.

Сачи вдигна глава и се опита да се усмихне. Искаше й се да може да спре мислите и спомените, които неспирно се въртяха в главата й. Очите й се напълниха със сълзи и те потекоха по страните й. Откакто шогунът беше умрял, нищо хубаво не се беше случило, абсолютно нищо. Сякаш на двореца беше направена лоша магия. Градинарите продължаваха да се грижат за градините, нисшите прислужнички — да готвят, да метат и чистят, придворните дами решеха косите си, гримираха се, шиеха и тренираха с алебардите. Но в това нямаше живец. Шогунът беше сърцето и душата на двореца. Без него той приличаше на черупка, на пашкул, изоставен, след като пеперудата е излетяла. Вече нямаше веселие. Никой не искаше да поставя пиеси, танци или маскаради, след като той нямаше да ги види.

Жените започнаха да напускат, извинявайки се с болест в семейството. Заминаваха и не се връщаха.

От смъртта на шогуна беше минало повече от година. Сачи вече бе на седемнайсет, по-висока и стройна, въпреки че когато се видеше в огледалото, пак виждаше кръглоликото дете. Кожата й изглеждаше бяла както винаги — бяла като цвят на дива череша, бяла като луната, дори по-бяла от тази на гордите благороднички наоколо. Малкият й нос стоеше леко извит, а устните й — пълни и розови. Очите й все още бяха тъмнозелени като боровите гори на Кисо. Но в тях имаше тъга. Понякога като се погледнеше в огледалото, си мислеше, че вижда принцесата — каквато я зърна за първи път в хана.

Също като при принцесата лъскавата черна коса на Сачи вече не стигаше чак до пода, а само до раменете. И двете се бяха подстригали за монахини, както правеха вдовиците на големите владетели. Сега Сачи имаше будистко име: тя беше вдовицата мадам Шоко-ин. Но как би могла да е „оттеглила се“, когато почти не беше опитала вкуса на живота?

Всеки ден тя непрестанно мислеше за шогуна. Понякога виждаше лицето му толкова ясно, сякаш беше пред нея. Представяше си усмивката му, меката кожа на ръцете му, гладките му бледи гърди, чувстваше топлината на тялото му. После се сещаше, че той е мъртъв, и се разтърсваше от силно хлипане. Когато напускаше своите стаи, покриваше главата си с качулка. Обличаше се в прости дрехи и поне на теория прекарваше дните си в молитви и набожност. Светът й се беше свил дотолкова, че почти нищо не беше останало в него.

Когато затваряше очи и се опитваше да спи, го виждаше изложен за поклонението — балсамираното му лице, боядисано в тебеширенобяло, веждите — сресани навътре, а бузите и устните му — начервени. Изглеждаше толкова дребен и съсухрен, по нищо не приличаше на благородника, когото помнеше. В мислите си тя се връщаше отново и отново в голямата зала, коленичила пред ковчега му, сред стотици придворни дами, всичките облечени в бяло. Чуваше как свещениците не спират да изричат молитви, усещаше миризмата на тамяна и на хилядите бели хризантеми. Той беше толкова млад. И да умре по този начин!

— Защо, Таки, защо? — стенеше тя.

— Ако беше възпитана като самурай, щеше да знаеш, че не бива да задаваме въпроси — каза Таки, взе ръката й и я стисна. — Ти просто трябва да го понесеш.

В далечината се чуха стъпки от дървени сандали, приближаващи по пътеката. Доловиха аромат на мускус и се обърнаха. Мадам Цугуко бързаше към тях. Прошарената й коса беше вързана отзад на дълга опашка, която се вееше зад нея. Спуснаха се надолу по моста, за да я посрещнат.

— Надявах се да ви намеря тук — рече тя.

По начина, по който мадам Цугуко нервно въртеше ветрилото в ръка, Сачи се досети, че се е случило нещо ужасно. Каквито и да са новините, явно ставаше дума за нещо спешно, щом такава важна дама се е разтичала из градините.

— Негово величество шогунът… — започна мадам Цугуко. Спря за миг, сякаш не можеше да продължи. Челото й се намръщи.

Негово величество шогунът… Не господарят Иемочи, разбира се, горко оплакваният млад шогун, а новият шогун — господарят Иошинобу, братовчедът на Негово величество. Самата мисъл за него я накара да почувства сякаш ледени пръсти сграбчват сърцето й. Заедно с всички жени от двореца тя таеше най-мрачни подозрения за господаря Иошинобу. Никога не беше го виждала — никой не го беше виждал, защото той въобще не бе стъпвал в двореца. Живееше в Осака далеч преди смъртта на господаря Иемочи. Като регент на принца той успешно беше управлявал страната по време на царуването на господаря Иемочи, защото Негово величество беше твърде млад. Та господарят Иошинобу беше поел изцяло юздите на властта след смъртта на Негово величество: сега той беше главата на рода Токугава и следователно — шогун. Нямаше друг кандидат. Господарят Иемочи нямаше наследник. Мисълта за това дори сега причиняваше на Сачи остра болка. Да не се беше провалила, да му беше родила наследник, кой знае какво щеше да се случи.

Тя погледна каменното лице на мадам Цугуко. Поривът на вятъра раздвижи ръкавите на жените, разнесе във въздуха облаци от парфюм и разпиля кичури от късата коса на Сачи по бледото й лице. По небето се носеха облаци. Капеха жълти листа.

— Господарят Иошинобу… — повтори мадам Цугуко — е абдикирал. Няма шогун.

Сачи и Таки я погледнаха смаяни, с широко отворени очи — опитваха се да осъзнаят важността на казаното.

— Но… но… той току-що стана шогун — заекна Сачи.

Тя не беше споменала и дума за чутото в стаята на принцесата — подробностите за болестта на шогуна, ужасният начин, по който беше умрял. Въпреки това всички жени смятаха, че е бил отровен. Най-вероятно отровата е била намазана върху четката му за писане — всички знаеха неговия навик да ближе върха й, когато пише. Според официалния доклад за смъртта Негово величество починал от сърдечен удар, последвал заболяването му от бери-бери. Жените скептично се бяха присмели. Бери-бери! От бери-бери беше умрял последният шогун и шогунът преди него. Никой нито за миг не вярваше на това. Освен всичко друго беше много ясно кой имаше полза от неговата смърт. Но това би означавало…

— Значи той е взел титлата… само за да се откаже от нея? Но… но защо?

— Четиринайсет поколения от рода Токугава са управлявали тази страна, осигурявайки й мир и благоденствие — каза мадам Цугуко с овладян глас. Само леката му дрезгавост намекваше за възмущението й. — Сега господарят Иошинобу слага край на всичко това. Той предложи да върне властта на императора.

Така както имаше нов шогун, имаше и нов император. Старият беше починал внезапно в началото на годината. Сачи погледна уплашено към мадам Цугуко, после към Таки. Не знаеше нищо за императора, освен че е брат на принцеса Кадзу. Мадам Цугуко и Таки бяха родени в Киото, където беше и дворът на императора. Бяха дошли в Едо с принцесата. Заедно с нея бяха плакали и скърбили в продължение на месеци след неговата смърт.

Императорът — Тенно-сама, Синът на небесата. Преди да дойде в женския дворец, Сачи дори не знаеше, че съществува император. Той живееше в усамотение в двореца си в Киото и никога не го напускаше. Говореше се, че е свят и чист, че е божествено същество, което има особена връзка с боговете, и затова извършва ритуали за добра реколта и благоденствие на човечеството.

Новият император, неговият син, беше само на петнайсет. Изглеждаше невероятно такова същество да се интересува от упражняването на власт.

Раменете на мадам Цугуко хлътнаха, сякаш върху тях се стовари цялата тежест на света.

— Тук, в двореца, ние водим чудесен живот — въздъхна тя, — недокоснат от външния свят. Но дори ти, колкото и да си млада, скоро ще научиш истината. В Киото от години се водят битки, практически откакто замина оттам принцесата. Хората живеят в страх за живота си. Никой не знае какво го очаква. Всеки ден стават сбивания, убийства, атентати, понякога цели сражения. Голяма част от града е опожарена до основи, нападат дори самия императорски дворец.

— Ронините — обади се Таки намръщена… — Южните ронини.

Сачи онемя. Ронини. Тя знаеше какво значи това — самураи без господар, мъже с по два меча, напуснали рода си и без установено място. Нямаха господар, пред когото да отговарят, нито някой друг, който да поема отговорността за техните деяния. Бяха безименни, диви мъже без лица, които действаха извън закона, съзнавайки, че действията им няма да посрамят и заклеймят рода им. Като неорганизирана армия те изнасилваха, ограбваха и убиваха. Използваха двата си меча без никакво колебание. За тях единствената заплаха беше смъртта.

— Негово величество ми говори за… бунтовниците от Чошу — прошепна Сачи. — Той щеше да потуши техния бунт.

Мадам Цугуко кимна.

— Така е — каза тя. — Причината за всичките безредици в Киото са хора от южните имения — Чошу, Сацума, Тоса и другите големи имения на югозапада. Техните владетели се надигнаха срещу рода Токугава и се опитват да им отнемат властта. Северните господари са лоялни и се опитват да ги отблъснат и да запазят мира, но южняците са богати, силни и въоръжени от английските варвари.

— Но защо шогунът, господарят Иошинобу, иска да даде властта на императора? — попита Сачи.

— Южняците са умни и лансират идеята, че шогунът дължи властта си на императора — че поколения наред в миналото императорът е упълномощавал шогуна да управлява като негов представител — каза мадам Цугуко.

— Е — обади се Таки, — аз израснах в Киото, но не съм чувала нищо такова.

— Сега те твърдят, че е дошло време шогунът да върне обратно тази власт — делово рече мадам Цугуко. — Разбира се, всичко е само претекст. Покойният император, братът на Нейно височество, няма нищо общо. Може би точно затова… той умря. Синът му е много млад и лесно се манипулира. Той е пионка, кукла на конци. Въпросът е кой ще дърпа конците. В императорския двор има влиятелни мъже, които са в съюз с южняците.

Но господарят Иошинобу също е умен. Той е започнал някаква сложна игра. И въпреки че абдикира като шогун, той все още е глава на рода Токугава. Това не може да се промени. Северните родове стоят твърдо зад рода Токугава и ще се бият за него до смърт. И всички благоговеят пред господаря Иошинобу, независимо какво прави. Важното е какво защитава той, а не какъв е.

Най-страшното е, че врагът затяга примката. Вече има банди от южните ронини тук, в Едо. Те върлуват наоколо, всяват хаос по улиците ни, плячкосват, разпалват пожари и убиват всеки, когото заподозрат, че подкрепя шогуна. Гражданите не смеят да излязат навън.

Дори тук, в двореца, сигурно сте чули боевете. Тук сме в безопасност, но вероятно не за дълго. Не знаем какво ще се случи, нито колко дълго ще продължи този наш живот. Рано или късно южняците ще се опитат да превземат двореца. Неизбежно е. Той е последната крепост на рода Токугава. Може също така да се опитат да заловят принцесата и Всесилната и да ги задържат като заложнички. Трябва да сме подготвени.

Сачи имаше чувството, че се е превърнала в камък, като един от онези в градината. Толкова години беше изучавала правилата и традициите в женския дворец, отдавайки всичките си сили, за да стане част от този древен начин на живот. Не беше допускала, че нещо може да го промени. Но сега този живот стремително се носеше към ужасен край. Над крехкия им свят се спускаше тъмнина, която заплашваше всеки момент да го погълне.

— Готова съм да дам живота си за принцесата — тихо прошепна тя. — Вие го знаете.

— Бъди готова — отвърна мадам Цугуко. — Моментът може да дойде по-скоро, отколкото си мислим.