Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шогун (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Concubine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
приятел (2019)
Корекция
plqsak (2020)
Форматиране
Еми (2020)

Издание:

Автор: Лесли Даунър

Заглавие: Последната наложница

Преводач: Людмила Верих

Година на превод: 2008 (не е указано)

Език, от който е преведено: (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман (не е указано)

Националност: не е указана

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Калоян Игнатовски

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-594-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11768

История

  1. — Добавяне

IV
Град в развалини

city.png

9
Тайната на брокатеното кимоно

I

Мракът беше плътен, сякаш бяха паднали в кладенец. Виждаше се само небето, малък квадрат от тъмносиньо над главите им. Звездите изгряваха една по една. В тишината се обади бухал. Звукът още отекваше по бойниците, когато се чу дрезгав грак до лицето на Сачи и един гарван излетя, пърхайки с големите си крила. Тя се отдръпна, потръпвайки. Тези птици носеха лош късмет, птиците на смъртта.

Когато очите й свикнаха с тъмнината, видя къде са — в ограждението между външната и вътрешната порта на караулното на Цубуне. Беше минавала оттук и преди — когато влязоха със свитата на принцесата и когато замина, носена в императорския паланкин.

Отново се намираше в двореца, където смяташе, че е мястото й, където може би се намираше и майка й. Но в мислите й се въртеше една-единствена мисъл — че Шиндзаемон го няма. Имаше чувството, че са откъснали голяма част от тялото й и са й оставили само една празна черупка, която се носи като призрак.

После дочу скърцане на отваряща се врата, появиха се светлини — те се мяркаха ту тук, ту там, като светулки. Крака, стъпващи по каменния паваж, дотичаха, обути в сламени сандали. Край тях се събраха мъже с фенери в ръце. Чуваха се груби викове.

— Ей! Какво е това? Кой е дошъл?

— Стой! Къде си мислите, че отивате?

— Нарушители. Шпиони, опитват се да се вмъкнат!

Появи се гора от пики и копия, насочени в гърлата им.

Сачи се спря. Въпреки че с Таки бяха облечени като селянки, някак си трябваше да убедят войниците, че са придворни дами и имат пълното право да бъдат там. Най-добре беше да се държат по подходящ за ранга им начин — с ледено презрение. Войниците са като кучетата, помисли си тя, надушват страха.

— Таки — просъска Сачи. — Кажи нещо! — Като вдовицата госпожа Шоко-ин не беше редно тя да разговаря с тези нисши същества.

Таки се стегна.

— Аз съм мадам Такико, придворна дама на вдовицата госпожа Шоко-ин — изписка тя с най-строгия си глас, използвайки езика, с който придворните дами се обръщат към своите слуги. — Ние се връщаме в двореца. Искаме да бъдем ескортирани до Нейно височество.

Настъпи дълго мълчание, последва го хор от шепот; войниците отстъпиха назад, поемайки си дъх и мърморейки един с друг. От тъмнината изскочи един старец.

— Прощавайте — изграчи той.

Вдигна фенера си и освети лицето на Сачи. Заслепена, тя обърна глава, запазвайки изражението си на ледено безразличие. Мъжът се вгледа в нея, после сви кривите си крака и допря старото си чело в земята.

— Ваше благородие…

Като че ли беше минал цял век, откакто не я бяха наричали така.

— Вземете ни главите за нашето невежество, госпожо!

Сачи реши, че той трябва да я е видял отдалеч, когато се е качвала в императорския паланкин, напускайки двореца. Как иначе беше възможно войник от външната охрана да я познае? Войниците един през друг коленичиха и допряха чела в земята. Сачи погледна с облекчение извитите гърбове и кокчетата върху лъскавите бръснати глави. Старецът подсмърчаше и бършеше очи.

— Ваше благородие — мълвеше, — наистина ли сте вие? Липсвахте ни.

Сачи знаеше, че трябва да се вбеси от дързостта на мъжа, но тя все още беше дъщерята на селския старейшина. Трябваше отново да облече кимоната си на държанка. Беше говорила с толкова много хора от най-различни прослойки, беше се превъплъщавала в различни хора. Сега най-после почувства, че се е завърнала. Трябваше да е доволна, но изпитваше само замаяност.

— Но… Ваше благородие, простете ми — хленчеше старецът. — Простете, че ви говоря. Но откакто Ваша светлост замина… от времето на пожара… Тук сега няма нищо, Ваше благородие.

— Нищо ли? А дамите? Нейно височество?

Намеси се друг войник.

— Ваше благородие, ние ще ви придружим до покоите на Нейно височество.

— Как си позволявате да мърсите ушите на Нейно благородие с вашите гласове? — скастри ги Таки. — Заведете ни там веднага!

С високо вдигнати фенери войниците ги поведоха към вътрешността на двореца. Обикновено всеки ъгъл на градината беше идеално поддържан, но сега между камъните на паважа растеше трева, а по стените пълзеше бръшлян. Клоните на дърветата бяха израснали и застрашаваха да ги погълнат.

Изкачиха се по една лъкатушна пътека с храсти и излязоха на открито.

Пред тях се намираше външната ограда на една огромна развалина, простираща се докъдето стига погледът. Големите каменни плочи бяха напукани и почернели. По-нататък обгорели колове се издигаха в небето като копия на някаква призрачна армия. Огромни греди лежаха изпопадали по земята. Купчини керемиди се търкаляха, почти слети в гротескни форми. Бледата светлина на луната огряваше парчета от декоративни тавани и златни паравани, избегнали по някакъв начин опожаряването. Наоколо се носеше влажна парлива миризма. Миризма на горяло дърво. Миризма на смърт.

— Не гледайте, госпожо! Не гледайте — обади се старецът, подканяйки ги да продължат напред.

Но как Сачи би могла да не гледа? Минаха покрай останките на голямата зала, където се беше приютила с мадам Цугуко и Таки в онази ужасна нощ, преди да се втурнат навън в снега. Покривът беше пропаднал, а гредите препречваха входа.

Пред очите й все още се мержелееха кълбетата дим и пламъците, скачащи от покрив на покрив; чуваше ужасното им свистене, докато поглъщаха всичко по пътя си.

— Ние претърсвахме и претърсвахме — заекваше старецът. — Оглеждахме мъртвите. Но после… После…

Мъртвите… Сачи притисна очите си с ръкава — спомените нахлуха неудържимо.

Пред очите й заплуваха лица. Нейно височество — тя поне беше жива или така й бяха казали хората. Невероятната мадам Цугуко. Хару, скъпата Хару, нейната учителка. Придворните дами на Сачи, нейните помощнички и слугини. Страховитата Всесилна и нейната свита от знатни дами. Старата Хонджу-ин и нейните дами. Повехналата майка на принцесата, Старата врана. Мадам Накаока и другите възрастни. Жените проповеднички с бръснатите глави. Какво беше станало с всички тези жени?

А и с всички останали — с всичките три хиляди, които изпълваха двореца, — от най-високопоставените придворни дами, придобили правото да се срещат с Негово величество, до най-нисшите? Администраторките, посредничките, чиновничките, шивачките, огнярките, пощальоните, готвачките, певиците, танцьорките, музикантките, поддържащите олтара, кухненският персонал, слугините в баните, писарките, отговорничките за тютюна и водата за ръце, чистачките, охраната, слугините, слугините на слугините, слугините на слугините на слугините — какво беше станало с всички тях?

Леден вятър духна в пепелта и прониза памучните й дрехи. Сачи потрепери. Руините като че ли бяха изпълнени със стоновете на мъртвите жени. Те бяха пожертвали живота си, за да служат на един мъж, когото повечето от тях дори не бяха виждали. А и да ги сполети такава ужасна смърт — да изгорят в пожар!

Сачи и Таки тръгнаха през безкрайната местност, през потоците и мостовете, покрай езерата с лакирани лодки за разходка, прибрани на брега, през обраслите в плевели градини и павилионите с мъх по покривите и дупки в стените. Доста по-късно, отвъд поредния ров, видяха стръмни покриви и дървени кепенци.

— Втората цитадела — прошепна Таки. Ниномару, Втората цитадела, където живееха вдовиците на покойните шогуни. Дали майката на Сачи се намираше още тук? Сачи беше изминала целия този път, за да я потърси, но сега мисълта, че ще я срещне, я ужасяваше.

Отминаваха сграда след сграда, докато не стигнаха до женския дворец на Ниномару. Влязоха вътре с ескорт от женска охрана, които ги преведоха през поредица от зали и коридори. В някои мъждукаха лампи и свещи, в други пристъпваха напред пипнешком в мрак, защото единствената светлина идваше от фенерите на охраната далеч напред.

Сачи непрекъснато очакваше да отвори някоя врата и да намери стая, пълна с жени, разперили полите си като водни лилии, шиещи и сресващи една на друга косите си. Но наоколо цареше пълна тишина. Нито глъч, нито смях, нито шумяща коприна, не потракваха съдове, не се чуваше пеене и свирене на кото. Долавяше се единствено шепотът на собствените им стъпки по дървения под и постелките от татами.

Миришеше на мухъл. Сачи забеляза по гредите и в ъглите на таваните, по красивите лавици да висят паяжини. Нямаше ги дори добрите хлапета — децата, които имаха грижа за черната работа, момичетата в сянка, които не съществуваха за благородните дами като нея.

На слабата светлина в далечния ъгъл на една от стаите зърна нещо издуто и четинесто като огромен таралеж. Охраната бързо я отведе напред. После зърна още едно зад някаква врата. Оказа се голям куп съчки. Във всяка следваща стая имаше купища съчки и суха трева, скрити в тъмните ъгли. Инстинктивно се досети за какво са струпани там и мисълта я накара да изтръпне от ужас. Значи това беше съдбата, която боговете искаха да сподели тук.

Най-после стигнаха до няколко затворени врати, украсени с огромни червени пискюли. Охранителите коленичиха и съобщиха:

— Нейно високоблагородие, оттеглилата се госпожа Шоко-ин.

Една врата се отвори с плъзгане. Сачи съзря коленичила жена с чело върху татамито на пода. Занемя. Позна едрия гръб и гъстата коса, прибрана в обикновен кок. Докато живееше в двореца, тази глава стоеше там и се кланяше на вратата към стаята й. Щом я видя, дворецът престана да й изглежда странен. Все пак си беше у дома.

Жената повдигна глава. Сложи ръка на устата си и се засмя така широко, че очите й изчезнаха в гънките на дебелите й розови бузи. По пълното й лице потекоха сълзи.

— Не може да бъде! — промълви тя. — Не може да бъде! Ваше благородие! Не мислех, че ще ви видя някога отново.

— Хару! Голямата ми сестра!

— Добре дошла у дома. Добре дошла у дома!

Хару, която взе Сачи под крилото си след пристигането й от село. Тъкмо Хару я превърна в дама; научи я как да говори като дама от двора на шогуна, как да върви с бавни стъпки, вместо да тича като селянка, как да пише красиво, да се храни възпитано, да пее, да танцува — обясняваше й с нежност всичко, поправяйки я добродушно.

В деня, когато на Сачи беше наредено да отиде в стаята на Негово величество, Хару й беше казала какво да прави и да не се страхува. Хару с нейните истории и смешки — с приказката за трупа в паланкина, с разговорите за прахта от печен гущер и пънчетата от гъби…

Сачи се опита да говори, но сълзите течаха по страните й. Таки също плачеше. Сачи избърса очи с ръкава си и коленичи. Взе меките ръце на Хару в своите и ги стисна. Трябваше да се убеди, че това е истинска жена, а не призрак. Взря се в лицето й. По челото й имаше бръчки, в косата й сивееха кичури. Очите й все така се скриваха, когато се смееше, но в тях се долавяше и нова тъга.

— Голямата ми сестра. Слава Богу, слава Богу. Ти си оцеляла след пожара!

— Да, боговете бяха на моя страна — усмихна се Хару. — И на твоя също.

— Сестро, къде са всички? Как е Нейно височество? Къде са дамите?

Но Хару не отговори. Гледаше я доста странно, сякаш сега тя виждаше призрак.

— Не може да бъде! — възкликна тя отново. — Ти приличаш напълно на…

Сачи можеше да си представи на какво приличаше — на дивачка или на луда с разпиляната си коса, блестящите си бели зъби и безформените си селски дрехи.

Хару поклати глава.

— Сигурно остарявам — промълви тя. — Елате и двете, трябва да се изкъпете и преоблечете. Аз ще съобщя на Нейно височество. Но… как стигнахте до тук? Как успяхте да прекосите града невредими? Чух, че гъмжи от бандити от Юга и цялото население е избягало. Не биваше да идвате. Тук няма друго, освен смърт.

Не всички бяха избягали. Имаше достатъчно прислужнички, които да се погрижат големите вани да преливат от гореща вода. Ако не беше така, това щеше да е краят, помисли си Сачи. Седнали една до друга върху дървени табуретки до ваните, тя и Таки се редуваха да си търкат гърбовете; вече нямаше телякини, пък и тя беше свикнала Таки да е наблизо.

— Ела във водата с мен, Таки — рече тя.

Когато отмиха мръсотията от пътуването, влязоха в горещата вода, потопиха се до шията и поседяха известно време, чувствайки как умората от пътешествието ги напуска. Сачи беше благодарна на обгръщащата ги пара, защото криеше сълзите й. Това не беше домът, който помнеше. Все си беше мислила, че колкото и да се променя останалият свят, зад стените на замъка тя пак ще намери убежище. Колко погрешни са били надеждите й.

Шиндзаемон… Шиндзаемон… Да можеше той да е с нея! Без него светът представляваше пусто място. Чувстваше се по-изоставена от всякога. Опита се да възкреси в паметта си лицето му — дръпнатите му очи, дебелите му вежди, изящния нос, пълната уста. В ума си възстановяваше отново всеки ден, всеки миг, прекаран с него, всичко, което той беше направил и казал — момента, когато й даде дивата орхидея, момента, когато каза, че ще отиде в селото с нея. Опита се да си спомни допира на дланта му, соления му мирис. Чудеше се как се е оставила да бъде толкова запленена, но изобщо не съжаляваше. Беше щастлива дори само спомняйки си, че е била с него.

От топлината слабото лице на Таки стана червено като божур. Сачи видя, че и тя плаче.

— Мислех си, че щом веднъж се върнем в двореца, пак ще бъда каквото бях — заподсмърча тя. Размърда се и Сачи усети топлината върху кожата си от раздвижената гореща вода.

— Не мислех, че е възможно да изпитвам такива чувства към някого. Не знаех, че те изобщо съществуват. Ако бях останала тук, нищо от това не би се случило. Цялата тази свобода сега е в главите ни. Все това си повтарям. Ние просто бяхме очаровани — ти и аз.

Но с Таки не сме еднакви, мислеше си Сачи. Таки никога не беше пътувала по-далече от семейния дом и женския дворец. Нямаше представа от никакъв друг живот. Най-вероятно пътуването и близостта на мъжете й бяха влезли под кожата. За нея всичко изглеждаше толкова ново; сигурно е било невероятно опияняващо, така че едва ли би било изненада, ако се е влюбила в красавеца Тораноске. Докато Сачи беше израснала далече от двореца и знаеше, че освен него има и друг свят.

— Мислех, че когато пристигнем тук, ще е като събуждане от сън — въздъхна Таки. — Но май не мога да се събудя. Имам чувството, че това е сънят.

— Също като Урашима и дъщерята на царя дракон — тихо рече Сачи. — След триста години отсъствие кое е реално и кое сън — неговото село или палатът на морското дъно?

Таки зашепна първите редове на едно стихотворение:

През най-тъмната сянка

на мрака в сърцето

аз бродя отчаян…

Сачи го знаеше добре — чудесно стихотворение, написано преди стотици години от един голям поет и любовник — Аривара но Нарихира. То съответстваше чудесно на чувствата й. Забравяйки тъгата си за миг, Сачи и Таки зарецитираха заедно; гласовете им отекваха в голямата баня:

Ти, който познаваш света на любовта, кажи ми:

Моята любов реалност ли е или е сън?

Таки въздъхна.

— Много скоро ще се събудим — рече тя. — Не живеем в приказка. Не сме селяни, нито деца, за да следваме сляпо чувствата си. Това винаги води до бедствие. Колкото по-бързо се освободим, толкова по-добре.

Има право, помисли си Сачи. Все пак тя не беше забравила, че на следващата вечер Шиндзаемон щеше да я чака на моста. След утрешната вечер, рече си тя строго. Тогава щеше да сложи юзди на детинските си чувства.

След банята Сачи седеше мълчаливо, а Таки се въртеше около нея — почерни й зъбите и среса веждите й. Преди това, поглеждайки се в огледалото, съзря грейналото лице, което беше видял и Шиндзаемон. Сега отражението й беше бледо и изнурено.

Таки внимателно нанесе белия грим върху лицето й, сложи руж на бузите и изрисува устата й — малка и червена като розова пъпка, после нагласи на челото й две пеперудени крила от коса. Среса и сложи помада върху косата й и тя заприлича на лъскава черна завеса. Вдигаше кичур след кичур над кадилницата, за да ги парфюмира. Облече й пласт след пласт кимоната, подходящи за вдовица, приела духовен сан.

Полека-лека Сачи, дъщерята на селския старейшина, анонимната пътничка от Вътрешния планински път, изчезна. Пред нея в огледалото стоеше овдовялата държанка на споминалия се Негово величество Иемочи, госпожа Шоко-ин.

Таки дооправяше дрехите й — подръпваше и изглаждаше яките, за да станат успоредни. Докато Таки й помагаше да облече горното кимоно, Сачи придоби тъжен и сериозен вид, почувствала как наред с пластовете дрехи върху раменете й ляга и тежестта на грижите и отговорностите.

Но дълбоко в себе си съзнаваше, че вече не е същата. Под бялата пудра по страните й имаше цвят, а в очите й — нов блясък. Беше видяла твърде много, беше посетила доста места. Знаеше какво се очаква от нея и щеше да изпълни дълга си. Въпреки това беше опитала вкуса на свободата и никога нямаше да бъде същата.

 

 

Сачи се забърза към покоите на принцесата и коленичи пред вратата, ужасена какво може да открие в тях и как ще бъде приета. Пое си дъх и леко я отвори.

Въпреки напрегнатата тишина почти очакваше да намери входната стая пълна със златни паравани, инкрустирани кутии върху лакираните рафтове, тълпи от разговарящи и смеещи се придворни дами, влизащи и излизащи с платове на кимона, с шумящи от движението великолепни копринени дрехи. Но стаята я посрещна почти празна. Имаше само няколко окачалки за кимона с проветряващи се по тях дрехи, един-единствен сандък и кутия с козметика.

Принцесата беше почти сама. Дори не я скриваха паравани. Стоеше коленичила пред малка масичка в средата на стаята, държеше четчица с тънките си пръсти и пишеше. Приключи йероглифа и остави четката. После се огледа, наклони глава и допря върха на пръстите си до татамито.

— Създадох ти големи неприятности — прошепна тя. Изрече официалните думи за поздрав на древния език на императорския двор. Гласът й не беше променен. Все същият птичи шепот, който Сачи познаваше толкова добре. — Ти сигурно си уморена. Идваш от много далече. Какво пътешествие си преживяла!

Тя се усмихна с нежната си тъжна усмивка и премина на езика на аристократите от Едо.

— Добре дошла, дете — рече принцесата. — Хару ми каза, че си се върнала. Ела и седни до мен!

В очите на Сачи напираха сълзи.

Тя мълчешком коленичи пред принцесата и погледна към лицето й. Нарушението на протокола беше тежко, но Сачи имаше нужда да види това лице, което толкова обичаше.

Под белия грим кожата на принцесата изглеждаше все така прозрачно бледа. Изящно извитият нос, големите тъжни очи, малката уста — нищо не се беше променило. Тя изглеждаше толкова слаба, сякаш всеки миг можеше да изчезне в света на призраците. Няколко паднали кичура от косата й създаваха усещането, че сякаш й се е наложило сама да се среши, нещо напълно недопустимо. Между избръснатите й вежди Сачи забеляза лека бръчка, следа от нейните страдания.

Но имаше нещо различно. Принцесата стоеше по-изправена. В очите й прозираше блясък, сякаш беше открила нещо, за което си струва да се бори след толкова години неподвижно съзерцание на собствения си преминаващ живот. Тя изглеждаше по-смела, по-решителна.

— Ела — тихо каза принцесата и заведе Сачи в единия край на стаята. На олтара имаше погребална плочица и малък дагеротип. Онази снимка! Сачи я помнеше много добре. Тя я взе в ръцете си и с благоговение я поднесе към челото си. Сълзите, навлажнили очите й и потекли по бузите й, измиваха грима и почти я заслепяваха. Беше покойният Негово величество. В спомените й той изглеждаше толкова зрял, толкова начетен. Но по онова време тя беше още дете. Гледайки снимката сега, видя, че той е бил просто едно уязвимо момче. Двете жени коленичиха заедно и зашепнаха молитви, прехвърляйки зърната на своите броеници.

— Щастлива съм, че Ваше височество е запазила тези неща — прошепна Сачи.

— Като те виждам, си спомням за отминалите по-щастливи времена — рече принцесата. — И все пак… Бяха ли те достатъчно щастливи? Де да можех да му бъда по-добра съпруга.

— Сигурна съм, че той… — промълви Сачи и замълча. Не беше нейна работа да говори за такива неща.

Принцеса Кадзу попи с ръкав очите си.

— Хубаво е, че се върна — рече тя. — Имам много да ти разказвам. Много неща се случиха, докато те нямаше.

В стаята се възцари тишина. Сачи чинно я изчака да продължи.

— Ти изпълни добре своята мисия.

Мисия ли? Сачи не си спомняше да е имала мисия.

— Чухме, че императорският паланкин бил нападнат от бунтовници. Хората говореха, че съм била отвлечена — аз, Всесилната или и двете — и съм била закарана в Сацума, крепостта на южняците. Да, хората бяха изпълнени с гняв. Никой не се съмняваше, че южняците са подпалили замъка. Нашите хора подпалиха резиденцията на Сацума и изгониха рода му от града. По-късно намериха императорския паланкин някъде… някъде далече от града. — Принцесата погледна към слабите си ръце, скръстени в скута й, после отново повдигна очи. — Мислехме, че сме те изгубили — тихо промълви тя. — Жалехме за теб. Мислехме, че никога няма да се върнеш… — гласът й съвсем се изгуби. Тя огледа празната стая и разтвори ръце в жест на безпомощност. — Животът ни се промени. Нашият свят приключва. Никога не съм си представяла, че може да се стигне дотук. Никога. Никога!

Стресната от силата на думите, Сачи вдигна очи.

— Ти ми липсваше, дете — прошепна принцесата. — Страдах, че съм те изпратила на такава ужасна мисия, без свита, без нито една слугиня. Как оцеля? Сигурно е било ужасно… там, далеч от всички наши удобства. Радвам се, че ти изпълни дълга си. Но беше жестоко от моя страна — непростимо — да те изпратя по този начин. Радвам се, че се върна и си в добро здраве.

Сачи я погледна смаяна. В очите на принцесата имаше сълзи. Да мисли за Сачи, дори да се опитва да си представя какво е станало с нея — показваше колко беше страдала, колко се беше променила.

— Ваше височество. Доста дръзко е от моя страна, но… Какво стана с дамите? Мадам Цугуко?

Главната придворна дама на принцесата неизменно беше до нея. Сачи не смееше да си помисли какво се е случило с нея.

— Мадам Цугуко… — повтори принцесата, а по лицето й пробяга сянка.

Отвън по татамито прошумоляха стъпки. Вратата се отвори. Вън беше коленичила една висока фигура.

— Ваше императорско височество. Извинете грубостта ми. Чух, че тя се е върнала. Моята мадам Шоко-ин! Моята снаха!

Сачи познаваше това властно присъствие, този дълбок отекващ глас. Тя мигом се поклони до земята и допря лице в дланите си.

Всесилната беше облечена в елегантно кимоно в убит син цвят. Косата й, която стигаше до раменете, беше гъста и черна. Очите й блестяха като скъпоценни камъни, красотата й беше непомръкнала. Сачи се сети за ледената кралица от приказката, която с красотата си примамвала мъже в снежната пустош, а после ги оставяла да загинат от студ. Всесилната беше също толкова съвършена и смразяваща кръвта. Тя гледаше Сачи със захаросаната си усмивка. Сърцето на Сачи замря. Нима беше изминала целия този път обратно, за да стане отново обект на нейния сарказъм? Тя се стегна.

— Добре дошла — промълви мазно Всесилната. — Идваш от много далече. Каква смелост от твоя страна да се върнеш. Ти показваш голяма вярност към рода Токугава. Ще те приемем отново в нашите обятия.

Принцесата й отвърна с поклон, като внимаваше да не сведе глава нито на сантиметър под поклона на Всесилната. Значи те все още се бореха за преимущество, дори когато бяха останали само двете.

— Разбира се, много се радвам да те видя — каза Всесилната, обръщайки се към Сачи.

Сачи се поклони. Любезността на Всесилната беше много по-обезпокоителна, отколкото демонстрациите й на открита враждебност.

— Мислехме, че си се върнала при своите хора — продължи Всесилната, произнасяйки всяка сричка с ледена яснота. — Не очаквахме да те видим отново. Защо се върна?

Сачи потрепери. Думите й подействаха като дъжд от суграшица — вледеняваха до костите. Но грубостта на Всесилната вече не я засягаше както някога.

— Сигурно разбираш, че всичко свърши — просъска Всесилната. — Сега тук няма нищо. Никакъв лукс. Нищо друго, освен смърт. Не е нужно да оставаш тук. Всички си тръгнаха. Всички, освен ние.

Всички си тръгнаха… Значи ако майка й е била тук, тя също… Сачи се опита да преглътне, но не можа.

— Не ти е тук мястото — рече Всесилната с присмехулна надменност. — Ние те освобождаваме. Предлагам да си тръгнеш, докато още можеш.

— Много хубаво, че се върна, скъпо дете — бързо се намеси принцесата. — Щастливи сме да те видим. Щастливи сме, че си толкова лоялна към нас и към рода Токугава. Щастливи сме, че имаме възможност да се сбогуваме. Но ти трябва да заминеш, и то бързо. Ние принадлежим към рода Токугава — Всесилната и аз. Ние сме съпруги, омъжени сме в семейството. А ти си млада. Животът е пред теб. Аз бях тази, която те доведе тук — изборът не беше твой. Сега моя е отговорността да те освободя. Ти трябва да вървиш.

Но изборът не беше и на принцесата. Сачи знаеше това много добре. Това не беше свят, в който човек можеше да избира ролята си в живота, а принцесата — още по-малко.

— И… какво ще правиш? — прошепна тя.

— Всеки момент се очаква атака — промълви принцесата. Говореше леко, почти безгрижно, а Сачи виждаше, че лицето й е спокойно, а очите ясни. Сякаш обсъждаше своята сватба, а не ужасна битка. — Градът е под обсада. Чухме, че имало петдесет хиляди войници на Юга в Шинагава и Итабаши, те очакват заповед за атака. Когато настъпи моментът, нашите хора ще се бият до смърт. Градът ще лумне в пламъци. Ние ще стоим тук, Нейно благородие и аз. Тук ни е мястото. Ако превземат замъка, ние ще бъдем в него. Ще го изгорим и ще се самоубием. Тръгвай, дете! Тръгвай веднага!

Значи затова принцесата изглеждаше толкова различна, толкова жива. Очакваше я съдбата, за която копнееше. Да присъства при края, да гори в пламъците заедно с най-великия замък в страната — това беше съдба, приемана с радост.

За миг Сачи също се почувства опиянена, увлечена от вълнението на принцесата. Но после си спомни за Шиндзаемон. И повече не й се искаше да прегърне смъртта като любовник, както би направил един самурай. Принцесата и Всесилната нямаха нито за какво да живеят, нито за какво да остареят. Тя обаче имаше. В своето въображение Сачи се измъкваше от обречения замък. Таки също щеше да дойде. Щяха да чакат на портата Цубуне да се появи Шиндзаемон. Щеше да го помоли да избяга с нея. Той, разбира се, ще откаже, ще говори за чест и дълг, но тя ще привежда аргумент след аргумент: той трябва да я защитава; това също е негов дълг. Накрая Сачи щеше да успее. Представяше си как тримата напускат града, избягват по някакъв начин войската, поемат отново по Вътрешния планински път, изчезват сред възвишенията.

Но после Сачи си спомни, че търси майка си. Трябваше да научи какво се е случило с нея. Как би могла да замине сега, ако имаше и най-малка вероятност майка й все още да е жива и да я очаква? Във всеки случай Сачи нямаше избор. Знаеше какъв е дългът й и какво трябва да каже. Тя е жена воин, самурай и трябва да бъде готова да умре като самурай — гордо и смело. Независимо какво изпитва в душата си, независимо какво иска да направи, неин дълг като държанка на бившия шогун е да се присъедини към принцесата и Всесилната в смъртта. Не можеше да не го направи.

— Никога — тихо и ясно промълви тя. — Аз също съм Токугава, макар и недостойна. Негово величество бе така милостив да ме вземе за своя държанка — единствената му държанка. Аз ще споделя съдбата на рода Токугава, каквато и да е тя.

Всесилната впери злите си черни очи в Сачи.

— Наричаш себе си Токугава? — с презрителна усмивка промълви тя. — Ти забравяш! Дори не си самурай. Ти си селянка. Не си мисли, че можеш да следваш нашия закон. Тръгвай сега, докато все още можеш!

Но Сачи вече не се страхуваше от Всесилната.

— Мадам — рече тя спокойно, — аз съм Токугава толкова, колкото и вие. Аз не съм си избирала къде да се родя, но мога да избера къде да умра. Независимо каква съм, аз знам своя дълг.

— Дете, нареждам ти да тръгваш — каза принцесата. — Времето изтича. Ти не си задължена да останеш. Трябва да се подчиниш.

— Никога. Ако вие умрете тук, ще умра и аз.

Всесилната въздъхна. Така й ли се стори на Сачи, или наистина в тези строги черни очи се появи сълза?

— Имаш голяма духовна сила — промълви най-после тя.

— Нейно благородие нареди на придворните ни дами да напуснат — каза принцесата. — Крещя им, каза им, че това е заповед. Но не допускаше, че ще го направят.

— Те наричат себе си самураи — обади се Всесилната, — а се страхуват да умрат! Мислех, че с гордост ще останат и ще умрат тук заедно. Но всички тръгнаха. — Тя отново презрително изви устни. — Върнаха се при семействата си.

Принцесата и Всесилната се спогледаха и се усмихнаха — на лицето им грееше усмивката на триумфа. Сачи не ги беше виждала толкова щастливи и горди, сякаш беше дошъл техният час, сякаш им предстоеше да осъществят онова съдбовно дело, което толкова дълго са очаквали. Вече не бяха жертвите, омъжени срещу собствената им воля. Очите им блестяха като на млади момичета, очакващи с трепет своя първи любовник, сякаш целият живот беше пред тях, но очакваното с толкова нетърпение не беше животът, а смъртта.

— Времената се промениха — рече принцесата. — Вече не сме в периода на войните, когато хората избираха да умрат заедно.

— Мъчно ми е, че моралните устои се обезцениха — каза Всесилната. Тя погледна към Сачи, усмихната. — Ти започна живота си като селянка, но наистина имаш сърце на самурай.