Дженифър Л. Арментраут
Оникс (9)

Глава 9

Саймън изкрещя и се отдръпна от падащите стъкла.

— Какво по дяволите става?

Вцепенена от ужас, аз стоях неподвижно. Саймън разтърси ръце и от дрехите му се посипаха още стъкла. Малки парченца се промушиха в косата ми, някои изпадаха, а други се закачаха в сплетените ми вълнисти кичури. Имах усещането, че някой ме щипе по лявата ръка и знаех, че роклята на Ди е раздрана. Другият прозорец потрепери. Не знаех как да контролирам силата си. Стъклото продължи да се тресе яростно. Последва нов оглушителен трясък.

Саймън заотстъпва назад, премести поглед от прозорците към мен. Стъклените му очи се ококориха.

— Ти…

Не можех да си поема въздух. Пред погледа ми пропълзя слабо червено-бяло сияние. Единственият останал прозорец на втория етаж се затресе.

С пребледняло лице момчето се препъна в краката си и падна на земята.

— Ти… ти светиш. Ти… ти си урод!

Аз светя?

— Не! Това не е от мен. Не знам какво става, но не съм аз! Той се изправи на крака и аз направих крачка към него.

Саймън вдигна ръце във въздуха и се олюля.

— Не се приближавай! Само не се приближавай до мен. Гледах го как се скрива, залитайки зад къщата, без да мога да направя нищо. Отвори се врата на кола, моторът й зарева. Подсъзнателно знаех, че трябва да го спра, защото беше прекалено пиян да шофира.

Но в този миг горният прозорец също се пръсна.

Свих се и закрих лицето си, додето наоколо стъклата валяха и отскачаха звънливо от земята и от тялото ми. Дъхът ми стържеше ту навън, ту навътре в гърдите ми, докато накрая и последното парче стъкло се приземи. Стоях там уплашена, засрамена от стореното. Не само че отново бях изложила на показ неестествените си способности, но за малко да превърна Саймън в игленик. Божичко, всичко оплесках.

Минаха няколко минути преди да се изправя, сетне минах внимателно през разбитите стъкла и тръгнах под гъстата върволица от дървета. Тънък слой студена пот набраздяваше челото ми и остатъците от страха все така свиваха корема ми ниско. Какво направих? Когато нашата къща се появи пред взора ми, почувствах познатото настръхва не по врата. Чу се звук от счупени клони и шумолене на листа. Обърнах се.

Деймън ме забеляза и стъпките му се забавиха. Той приближи и отстрани от пътя си един ниско висящ клон.

— Кейти, какво правиш тук?

Минаха няколко секунди преди да мога да проговоря.

— Току-що взривих няколко прозореца.

— Какво? — Деймън ме приближи, разтворил широко очи. — Кървиш. Какво се случи? — той замълча. — Къде са ти обувките?

Погледнах в краката си.

— Свалих ги.

Докато примигна, Деймън се намери до мен и взе да маха дребните парченца стъкло.

— Кейти, какво ти се е случило?

Повдигнах глава и шумно въздъхнах. Паниката стисна гърдите ми с цялата си сила.

— Както вървях, се натъкнах на Саймън…

— Той ли ти причини това? — Гласът му бе толкова нисък, че ме побиха тръпки.

— Не. Не! Срещнах го и той беше разстроен заради теб. — Замълчах, а очите ми затърсиха неговите. — Каза ми, че си го набил?

— Да, набих го. — И никакво извинение в гласа му.

— Деймън, не може да биеш момчетата, защото говорят обиди по мой адрес.

— Всъщност мога. — Той стисна ръката си в юмрук. — Той си го заслужи. Няма да лъжа. Набих го заради обидите — всичко до последната дума беше лъжа.

Не знаех какво да кажа. Ха. Аз. Безмълвна.

— Той знае какво е направил — какво се опита да направи, — а после искаше да ти припише това на теб? — Очите на Деймън се стрелнаха към сенките, които се просмукваха между дърветата. — Няма да позволя на някакъв глупак да говори за теб така, особено пък на него или приятелите му.

Примигнах бързо. Понякога забравях колко грижовен можеше да бъде Деймън, а също и… колко страшен.

— Не мисля, че трябва да ти благодаря, защото това ми се вижда нередно, но хъм, благодаря — измърморих аз.

— Все едно, това не е важно. Кажи ми какво стана.

Вдишах дълбоко няколко пъти и оставих думите да се излеят наведнъж. Когато свърших, Деймън ме прегърна до гърдите си. Не се съпротивих, притиснах лицето си в него, стиснах го за кръста и се почувствах в безопасност, както никъде другаде. При това не можех да виня връзката ни за това какво усещах. Дори преди да се прояви тази връзка, ръцете му винаги са били един вид убежище за мен.

— Знам, че не си го направила нарочно. Кити. — Той описа успокоително кръг по гърба. — Саймън е бил пиян и вероятно дори няма да си спомни случката. А дори и да си спомни, никой няма да му повярва.

— Така ли мислиш? — Надеждата заискри.

— Да. Хората ще го вземат за луд — Деймън се отдръпна и приведе глава така, че очите ни се изравниха на едно ниво. — Никой няма да му повярва, разбра ли? А ако пак се разприказва, аз ще…

— Ти нищо няма да правиш. — Измъкнах се и си поех дълбоко въздух. — Струва ми се, че завинаги си го наплашил до смърт.

— Явно не съм — измърмори той. — За какво си мислеше там до къщата. Била си разстроена. Защо?

Бузите ми пламнаха и аз тръгнах към нашата къща.

Деймън изпусна дълга, мъчителна въздишка. Вече вървеше до мен.

— Кейти, кажи нещо.

— Ако искаш да знаеш, мога да се прибера у дома и без твоята помощ.

Той отмести един клон от пътя, за да мога да мина под него.

— Надявам се. Къщата е точно пред нас.

— А и ти защо не се целуваш някъде с Ашли?

Той впери поглед в мен, сякаш ми бяха изникнали две глави. Веднага разбрах, че съм допуснала грешка.

— Ето за какво било всичко?

— Не. Това няма нищо общо с теб или с нея.

— Ревнуваш. — Гласът му прозвуча самодоволно. — О, да, аз ще спечеля облога.

Закрачих ядно напред.

— Аз? Да ревнувам? Ти си изгубил ума си. Я, кажи кой се опита да изкара ума на Блейк, а?

Той стисна ръката ми и ме спря малко преди верандата.

— На кого му пука за Бен?

— Блейк — поправих го аз.

— Все едно. Аз си мислех, че не ме харесваш?

Ръката ми се изви във въздуха, но не можах да я изтръгна от хватката му.

— Прав си. Не те харесвам.

В очите му припламна гняв.

— Лъжеш! Страните ти се изчервиха, личи ти.

Последва най-лошият случай на словесна диария:

— Само преди седмица ме целуна, а сега се забавляваш с Ашли? Така ли постъпваш обикновено? Скачаш от едно момиче на друго?

— Не. — Той пусна ръката ми. — Не правя така. Не правя така!

— Много ми е неприятно да ти го съобщя, но точно така правиш. — А също и аз. Какви ги вършех? Не можех да се ядосвам на Деймън, когато аз бях направила същото, но ето на, че бях ядосана. Това беше нелепо. — Боже, хленча като някоя глезла. Забрави всичко, което ти наговорих. Можеш да правиш каквото си поискаш, а аз нямам никакво право…

Деймън изруга и пусна ръката ми.

— Ти нямаш никаква представа какво правехме с Ашли. Ние само си говорихме. Кейти, тя нарочно те ядоса.

— Няма значение. — Извърнах се и тръгнах отново. — Не ревнувам. Не ме интересува дали ти и Ашли си правите извънземни бебета. Не давам пукната пара. И да ти кажа ли честно какво мисля? Ако не беше тази глупава връзка, на теб дори нямаше да ти хареса да ме целуваш. Сигурно вече не ти харесва.

Изведнъж Деймън се озова пред мен. Неволно отстъпих крачка назад.

— Наистина ли мислиш, че не ми е харесало да те целуна? Та от тогава във всеки миг аз не мисля за друго. И знам, че с теб е така. Признай си.

Топката, свита в стомаха ми, започна да пулсира монотонно.

— Какъв е смисълът?

— Мислиш ли за целувката?

— О, за бога, да, мисля. Мисля! Искаш ли да ти го напиша? Да ти изпратя имейл или съобщение? Това ще те накара ли да се чувстваш по-добре?

Деймън изви вежди.

— Няма защо да бъдеш саркастична.

— А ти няма защо да стоиш тук. Ашли те чака.

Той гневно наклони глава на една страна.

— Наистина ли мислиш, че ще отида при нея?

— Да.

— Кат — той тихо отрече и поклати глава.

— Няма значение. Хайде да забравим всичко? Моля те?

Деймън поглади челото си с пръст.

— Нито аз, нито ти можем да забравим.

Разгневена, аз се завъртях на пети и наперено тръгнах към къщата. Почти очаквах той да ме спре, но след няколко крачки разбрах, че няма да го направи. Трябваше да сдържа импулса си да се извърна, за да видя дали още стои там. За тази вечер униженията ми стигаха. Избухнах пред Ашли и Деймън, тръгнах си гневно от купона и едва не обезглавих Саймън. И всичко това преди полунощ.

Браво на мен.