Дженифър Л. Арментраут
Оникс (16)

Глава 16

Както и се очакваше, прекарах по голямата част от Деня на благодарността, размотавайки се сама из къщата. Майка ми наистина бе преметната от колегите й и трябваше да изкара двойна смяна, което я измъкна от къщата от четвъртък по обед чак до петък на обяд.

Можех да отида у съседите. Както Ди, така и Деймън ме бяха поканили, но не ми се искаше да развалям извънземния им Ден на благодарността. Щом чуех затръшването на нечия кола, бързах да надникна скришом през прозореца и така научих, че всички гости тайно бяха извънземни същества. Дори Ашли пристигна с братята си в тоалет, сякаш е тръгнала на погребение, а не на празнична вечеря.

Част от мен ревнуваше, че и тя ще присъства на празника. Глупаво, знам.

Но все пак постъпих разумно, като не отидох.

Тревогата ме бе превърнала в развалина. Само за днес бях обърнала масичката за кафе, бях строшила три стъклени чаши и взривих една крушка. Не беше добра идея да се появявам сред хора, но пък нямаше да ми навреди поне за малко да забравя всичко, потапяйки се в празничния дух на деня. Единственото хубаво нещо беше, че не усещах главата си така, сякаш някой я разкъсва на парчета.

Около шест вечерта усетих познатата топлина по врата си и миг след това Деймън почука на вратата. Топка от смесени чувства се разпъна в стомаха ми, но аз забързах да отворя вратата.

Първо зърнах голямата кутия до него, а сетне долових и ароматът на печена пуйка и сладки картофи.

— Здрасти — рече той, гушнал под ръка куп чинии с похлупаци. — Честит Ден на благодарността.

— Честит и на теб — примигнах бавно аз.

— Няма ли да ме поканиш да вляза? — Той вдигна чиниите и ги размърда. — Нося ти подаръци под формата на храна.

Направих му място да мине.

Все така усмихнат широко, той влезе и махна със свободната си ръка. Кутията се повдигна от верандата и го последва като куче. Приземи се право в антрето. Тъкмо да затворя вратата и съзрях Ашли и Андрю, които се качваха в колата си. Нито един от двамата не погледна насам.

Обърнах се към Деймън, а на гърлото ми заседна буца.

— Донесох по малко от всичко. — Той тръгна към кухнята. — Има пуйка, сладки картофи, сос от червени боровинки, картофено пюре, зелен боб, нещо като ябълков чипс и тиква… Кити? Идваш ли?

Отлепих се от входната врата и влязох в кухнята. Той нареждаше масата, вдигаше похлупаците от блюдата. Аз… аз не знаех какво да мисля.

Деймън вдигна ръце и два стъклени свещника, които майка ми никога не използваше, се понесоха към масата. След тях бе ред на свещите и само с един жест на фитилчетата им грейнаха малки пламъчета.

Буцата в гърлото ми наедря и едва не ме задави.

От няколко отворени шкафа към масата литнаха прибори и чаши. Виното на майка ми се понесе от хладилника, напълни две високи кристални чаши със столчета, а в средата на всичко това стоеше Деймън. Сцената сякаш бе извадена направо от „Красавицата и звяра“. Все се озъртах и чаках чайникът да започне да пее.

— А след вечерята имам още една изненада за теб.

— Още една? — прошепнах аз.

Той кимна.

— Но първо ще трябва да ми правиш компания по време на вечерята.

Затътрих крака до масата и седнах. Гледах го със замъглени очи. Той ми сипа от всичко в една чиния и се настани до мен. Покашлях се.

— Деймън, аз… не знам какво друго да кажа, освен благодаря.

— Няма нужда от благодарности. Ти не пожела да дойдеш на гости у нас — нещо, което разбирам, но не бива да стоиш сама.

Сведох поглед, преди да е видял сълзите, които напъплиха в очите ми, грабнах чашата и обърнах горчивото бяло вино. Когато вдигнах глава, той бе извил вежди в почуда.

— Пияница — измърмори той.

— Може би — за днес — усмихнах се аз.

Деймън ме сръга с коляно под масата.

— Лапай, докато не е изстинало.

Храната беше божествена. Всичките ми съмнения относно уменията за готвене на Ди се изпариха. По време на импровизираната ни вечеря изпих още една чаша вино; освен това изядох всичко, което Деймън бе сложил в чинията ми и дори си поисках допълнително.

Когато дойде време да забода вилицата си в тиквения пай, или вече бях леко пийнала, или наистина започвах да вярвам, че между нас имаше нещо повече от връзката, която го тласкаше към мен, че може би не му бях безразлична, защото донякъде успявах да й се възпротивя и знаех много добре, че Деймън също можеше да го направи, стига да искаше.

Но може би просто не искаше.

Раздигането на масата се оказа странно интимно изживяване. Ръцете ни се докоснаха няколко пъти. Дружелюбно мълчание се възцари между нас, докато миехме съдовете рамо до рамо. Усещах, че страните ми горят. Главата ми си въртеше.

Твърде много вино.

Когато свършихме последвах Деймън в антрето. Той пренесе големия кашон в дневната, без да го докосва. Нещо вътре сякаш задрънча. Седнах на края на канапето, скръстих ръце и зачаках, без да знам какво е намислил.

Деймън отвори кутията, бръкна, извади от вътре един клон със зелени иглички и ме мушна с него.

— Чака ни работа — трябва да вдигнем коледната елха. Знам, че не е по време на парада, но мисля, че дават специалната празнична серия на „Чарли Браун“, а анимационното филмче не е чак толкова лошо.

Дотук бях. Буцата отново заседна на гърлото ми, но този път нямаше спиране. Скочих от кушетката и хукнах вън от стаята. Сълзите се насъбраха в очите и потекоха по лицето ми. Емоциите ме стиснаха за гърлото. Отрих с ръка очите си.

Деймън изникна пред мен, запречвайки стълбището. Беше ококорил широко очи, а зениците му светеха. Опитах се да се върна обратно, но той бързо ме обви в силните си ръце.

— Кейти, не съм искал да те разстроя.

— Знам — подсмръкнах аз. — Просто…

— Какво? — Той взе в дланите си лицето ми и с палци обърса сълзите ми. Кожата ми изтръпна от докосването. — Кити?

— Мисля, че не разбираш колко много… означава това за мен. — Поех си дълбоко дъх, но глупавите сълзи продължаваха да се стичат. — Вкъщи не сме имали елха, откакто татко почина. И съжалявам, че плача, защото не съм тъжна. Просто не очаквах.

— Няма нищо — Деймън ме притегли напред и аз не се възпротивих. Обви ме в прегръдките си, аз зарових лице в ризата му. — Разбирам. Сълзи, но не на тъга, ясно. Добре.

Прегръдката му беше топла и аз се чувствах уютно. И колкото и да исках да го отрека, за първи път спрях, просто спрях да мисля. Дали Деймън ме виждаше като един огромен куб на Рубик, който трябваше да нареди, или всичко се дължеше на лечебната му сила, това нямаше значение. Не и в този момент.

Стиснах в ръка ризата му. Той изобщо не разбираше какво означава за мен това. И никога нямаше да разбере.

Повдигнах глава и улових гладкото му лице. С негова помощ поднесох устните му към своите и го целунах. Беше бърза, невинна целувка, но усетих силата й чак в пръстите на краката си. Отдръпнах се запъхтяна.

— Благодаря ти. От сърце. Благодаря ти.

Той отри с опакото на пръстите си последните ми сълзи.

— Не казвай на никого за добрата ми страна. Трябва да поддържам репутацията си.

Засмях се.

— Бъди спокоен. Хайде сега да вдигнем елхата.

Украсяването на коледната елха с извънземен се оказа различно изживяване. Само с едно движение на брадичката си Деймън премести фотьойла, който стоеше до прозореца. Топките се рееха във въздуха редом с мигащите светлинки, които не бяха включени в контакта.

Смяхме се много. От време на време си мислех за лицето на майка ми утре следобед и тогава нещо отново ме стискаше за гърлото. Тя ще се зарадва, мислех си аз.

Тъкмо се пресегнах да откъсна една топка от въздуха и Деймън сложи на главата ми венец от сребърни гирлянди.

— Отива ти.

Ароматът на изкуствен бор изпълни въздуха. Като спящ великан коледният дух се събуди. Усмихнах се щастливо на Деймън и взех една топка, която беше толкова зелена, че почти пасваше на цвета на очите му. Реших, че това ще бъде неговата играчка на елхата.

Сложих я точно под мигащата звезда.

Полунощ наближаваше, когато привършихме. Седнахме плътно един до друг на дивана и се загледахме в творението си. От едната страна гирляндите бяха малко в повече, но иначе елхата беше съвършена. Дъгата от цветните лампички блещукаше. Топките проблясваха.

— Прекрасна е — рекох аз.

— Да, много хубава стана. — Той се облегна на мен и се прозина. — Ди нагласи елхата тази сутрин, но всичко беше в един цвят. Мисля, че нашата елха стана по-красива. Прилича на дискотечна топка.

Нашата елха. Усмихнах се — хареса ми как звучи.

Деймън ме побутна с рамо.

— Знаеш ли, беше ми страшно приятно да украся с теб елхата.

— На мен също.

Той сведе клепачи. Боже, бих убила човек за едни такива дълги мигли.

— Стана късно — каза той.

— Да. — Подвоумих се. — Искаш ли да останеш?

Той повдигна едната си вежда.

Това не прозвуча както трябваше.

— Нямам предвид това.

— Не бих се оплакал, ако беше така. — Той сведе поглед. — Никак даже.

Извих очи, но коремът ми се бе свил. Защо му предложих да остане? Предположението му не бе толкова далеч от целта. Деймън не бе от момчетата, които си падат по купони с пижами за тринайсетгодишни хлапаци. Спомних си последния и единствен път, в който бяхме делили едно легло с него. Изчервих се и станах. Не исках той да си тръгва, но не исках… не знаех какво искам.

— Ще отида да се преоблека.

— Искаш ли да ти помогна?

— Уха. Деймън, та ти си бил същински рицар.

Усмивката му се разтегна и трапчинките се показаха.

— Изживяването ще бъде благотворно и за двама ни. Обещавам.

И още как.

— Остани тук — наредих му аз и забързах нагоре по стълбите.

Бързо се преоблякох в чифт пижамени шорти и розова блуза. Това не беше най-еротичното облекло за спане, но докато си миех лицето и зъбите, реших, че е най-безопасният избор. Всичко друго би навело Деймън на неподходящи мисли. Божичко, та него и една книжна торба би го насърчила.

Излязох от банята и замръзнах. Деймън не беше останал долу. Усмивката изчезна от лицето ми.

Той стоеше до прозореца с гръб към мен.

— Отегчих се.

— Не съм се бавила и пет минути.

— Вниманието ми не е много устойчиво. — Той хвърли поглед към мен и очите му светнаха. — Хубави шорти.

Усмихнах се. Шортите ми бяха на звездички.

— Какво правиш тук горе?

— Ти каза, че мога да остана. — Той се обърна към мен, а погледът му се отклони към леглото. Стаята изведнъж отесня, а леглото съвсем се смали. — Нали не си искала да кажеш, че мога да остана да спя на канапето.

Вече не знаех какво съм искала да кажа. Въздъхнах. Какво да правя?

Той прекоси стаята и спря пред мен.

— Няма да те ухапя.

— Добре, че ме предупреди.

— Освен ако не пожелаеш — добави той с дяволита усмивка.

— Чудесно — измърморих и минах край него. Имах нужда от повече пространство. Не че това ми помогна. С разтуптяно сърце го видях как си свали обувките и ризата. Продължи към копчето на дънките. Аз ококорих очи.

— Какво… какво правиш?

— Приготвям се за лягане.

— Но ти се събличаш гол!

Той изви вежди:

— Отдолу имам боксерки. Какво? Да не очакваш да спя по дънки?

— Последния път така спа. — Трябваше ми ветрило, за да се разхладя.

— Всъщност тогава бях по пижама — засмя се Деймън.

И освен това носеше тениска, но кой ли следеше за тези неща? Можех да му кажа да си тръгне, но вместо това се обърнах с гръб и се престорих, че съм погълната от книгата на бюрото ми. Чух, че леглото простена под тежестта му и ме полазиха ледени тръпки чак отвътре. Поех си дъх едва и се обърнах. Деймън се беше изтегнал в леглото, свил ръце под глава и ме гледаше с невинен израз на лицето.

— Идеята не е добра — прошепнах аз.

— Това е възможно най-умното нещо, което някога си правила.

Отрих длани в хълбоците си.

— Една вечеря за Деня на благодарността и коледната елха няма да ти стигнат, за да ти излезе късметът.

— По дяволите. Целият ми план рухна.

Стоях и го гледах хем смутена, хем бясна, хем развълнувана. Не беше възможно да изпитвам толкова много емоции едновременно. Зави ми се свят, щом закрачих ядно към моята половина на леглото — о, боже, от кога поделихме леглото и на половини? — и бързо се мушнах под завивките. Не исках да знам дали е останал по дънки или не.

— Ще угасиш ли лампата? — Мракът се спусна, а Деймън дори не се бе помръднал. Мина малко време. — Удобна способност.

— Така е.

Вперих поглед в бледата светлина, която се процеждаше през завесите.

— Може би някой ден ще стана мързелива като теб и ще си гася лампите, без да се помествам.

— Ето ти нещо, към което да се стремиш.

Отпуснах се малко и се усмихнах:

— Божичко, колко си скромен.

— Скромността е за светците и загубеняците. Аз не съм нито от едните, нито от другите.

— Уха! Леле!

Той се претърколи на една страна и дъхът му раздвижи косата по врата ми. Сърцето се качи в гърлото ми.

— Не мога да повярвам, че все още не си ме изритала от тук.

— Аз също — измърморих аз.

Деймън се примъкна към мен и, о, да, беше си свалил дънките. Голите му крака се отриха в моите и пулсът ми скочи.

— Не съм искал да те разплача по-рано днес.

Тръшнах се по гръб и се вторачих в него. Той се бе надигнал на лакът над мен. В искрящите му очи се спускаха копринени кичури.

— Знам. Но това, което направи за мен днес, много ме трогна.

— Просто не ми се искаше да те оставям сама.

Гърдите ми взеха да се надигат бавно и равномерно. Поиска ми се да спра да мисля точно както преди малко, когато ме бе прегърнал на долния етаж и аз го целунах. Но очите му съдържаха силата на хиляди слънца и това се оказа невъзможно.

С върха на пръстите си Деймън отмести един кичур коса от бузата ми. През мен мина бляскаво електричество. Нямаше как да отрека привличането, притегателната сила, която не пускаше ни единия от двама ни да си тръгне. Взирах се в устните му като пристрастена. Споменът за тях ме изгаряше. Лудост беше да го поканя да остане, да легна с него в едно легло, лудост беше да се питам какво ли знача за него. Лудост. Но вълнуваща.

— Трябва да спим — преглътнах аз.

Той допря дланта в бузата ми и аз изпитах желание да го докосна. Исках да се приближи повече.

— Да — съгласи се той.

Повдигнах ръка и докоснах с пръсти устните му. Бяха меки като пух и въпреки това твърди. Опияняващо. Очите на Деймън пламнаха и стомахът ми потъна. Той се приближи и устните му целунаха моите по ъгълчетата. Ръката му се плъзна надолу по врата ми, а когато отново приведе глава, устните му се допряха в носа ми. А след това той ме целуна. Целувка, която запали бавен огън у мен и ме накара да искам до болка повече, много повече. Почувствах се така, сякаш се разтворих в целувката, влях се в него.

Той се отдръпна, простена и се настани до мен. Прегърна ме през кръста.

— Лека нощ, Кити.

С разтуптяно сърце, аз въздъхнах дълго.

— Това ли е всичко?

Деймън се засмя.

— Това е всичко… засега.

Прехапах устни и заставих сърцето си да се успокои. Отне ми сякаш цяла вечност. Най-сетне се присламчих по-близо, а Деймън пъхна ръката си под главата ми. Обърнах се на една страна и положих главата си върху ръката му. Дъхът ми се смеси с неговия и двамата продължихме да се взираме в очите си мълчаливо, докато накрая той притвори очи. За втори път тази вечер си признах, че може би грешах относно Деймън. Може би дори себе си не познавах. Но този път не можех да виня виното.

Потънах в съня, питайки се какво ли означаваше това негово „засега“.