Дженифър Л. Арментраут
Оникс (29)

Глава 29

Сърцето ми слезе в петите. Подскочих, пуснах енергията да потече по кожата ми, но в мига, в който срещнах погледа на човека на вратата, ахнах.

Лунната светлина, която струеше през прозореца, окъпа бледото лице на Бетани, щом тя прекрачи в стаята. Дънките и тениската й висяха свободно по слабичкото й телце. Косата й беше мръсна и падаше на заплетени кичури.

— Какво правиш тук?

— Бетани? — изкряках аз.

Тя наклони глава на една страна и като подражаваше на моя глас, рече:

— Кейти?

Сепнах се от факта, че знае името ми, и се вторачих в нея.

— От къде знаеш коя съм аз?

Устните й се разтеглиха в тънка, зловеща усмивка.

— Всички знаят коя си — рече тя напевно като някое дете. — И аз също.

— За МО ли намекваш? — преглътнах аз.

— Намеквам за онези, които те следят. Те винаги знаят. И винаги таят надежда. Когато и да се приближим. — Тя замълча, затвори очи и въздъхна. — Надяват се да се приближим.

О, майчице, това момиче не беше с всичкия си.

— Бет, МО ли те държат затворена?

— Да ме държат? — тя се разсмя. — Повече никой не може да ме държи. Той го знае, но продължава да ме залавя. Прилича на игра. Безкрайна игра, в която няма победител. Идвам тук… семейството ми. Семейството ми вече го няма.

Тя въздъхна.

— Нямаш работа тук. Те ще те видят. Ще те отведат.

— Знам. — Отрих потните си длани в дънките. — Бет, ние можем…

— Не му се доверявай — прошепна тя и огледа стаята. — Аз му се доверих. Доверих му живота си, а виж какво стана.

— За кого говориш? За Блейк? — Нямаше нужда да ми казва това. — Виж, можеш да дойдеш с нас. Ние ще се погрижим за теб.

Тя се изпъна и поклати глава.

— Вече нищо не можете да направите за мен.

— Не е вярно. — Направих крачка и протегнах ръка към нея. — Ще ти помогнем, ще те защитим. Може да върнем и Доусън.

— Доусън? — повтори тя и ококори очи.

Кимнах, като се надявах, че съм намерила ключа, който ще я накара да се вслуша в думите ми.

— Да, Доусън! Знаем, че той е жив…

Бетани вдигна ръка напред и в гърдите ме удари вятър с ураганна мощ, повдигайки ме от земята. Блъснах се в стената с такава сила, че кълна се, чух мазилката да се пропуква. И останах там, прикована с ръце и крака на стената на няколко стъпки от земята.

Явно не биваше да споменавам името на Доусън.

Момичето се движеше толкова бързо, че я видях, чак когато застана под мен. Дългите, сплъстени кичури коса се повдигнаха от раменете й и се разстлаха край нея като че бе някоя съвременна Медуза. Краката й се повдигнаха от земята, а очертанията на тялото й се размиха, обгърнати от синкава светлина. За секунди тя се издигна на едно ниво с мен.

Мили боже… Никога не бях виждала Блейк да прави такива неща.

— Няма надежда за мен — рече тя, като изостави детското гласче. — Дори за теб не знам дали има надежда. Затова трябва да си вървиш от тук, да пробваш шансовете си срещу арумийците или ще свършиш като мен.

Леден страх пропълзя по гърба ми.

— Бетани…

— Слушай ме внимателно. — Тя се бе извисила над мен и главата й почти докосваше сводестия таван, откъде ме гледаше. — Всички са лъжци. МО? — тя се изсмя пронизително. — Те дори не проумяват какво планират онези. Те идват.

— За какво говориш? — опитах се да отлепя глава от стената, но тя не ми позволяваше да помръдна. — Бет, кои са тези, дето идват?

Синята светлина я обгърна напълно.

— Трябва да си вървиш още СЕГА!

Изведнъж паднах от стената и със силен вик се ударих в пода до вратата. Изправих се на крака и се обърнах.

Бетани приличаше досущ на луксен само дето светлината й беше синя и не толкова ярка. Носеше се по тавана, а гласът й отекваше в главата ми. Върви. Върви, преди да се станало твърде късно. ВЪРВИ!

Енергията ме изблъска през вратата като невидима ръка, после по коридора. Нямах голям избор, освен да се подчиня. На върха на стълбите се обърнах назад и опитах още веднъж:

— Бетани, ние можем…

Тя се плъзна по коридора и вдигна и двете си ръце. Преди да мога да изпищя, полетях назад от най-горното стъпало надолу по стръмното стълбище. В дъното спрях над площадката, подскачайки във въздуха, като да бях увиснала на въже за бънджи скокове.

Краката ми се приземиха на площадката и изведнъж се изправих.

Върви, подкани ме гласът. Махни се надалеч от тук.

И аз си тръгнах.

* * *

Запалих колата със студени, треперещи ръце. Снегът валеше неуморно и засипваше улиците. Трябваше да се прибера у дома, преди да ме е затрупал. Гумите ми не бяха в добро състояние и нямаше да издържат на повече от няколко сантиметра сняг. А и последното нещо, което исках, е да изгубя контрол над емоциите си тук на улицата. Ето с тези неща бе зает умът ми, само че трябваше да се овладея, докато се прибера у дома и тогава можех да дам израз на уплахата и ужаса си. Но сега трябваше да се измъкна от тук, без да изхвърча от пътя или да се разбия в някое дърво.

На средата на пътя към къщи два фара приближиха в другото платно, отправени в посоката, от която аз тъкмо се завръщах. С приближаването на колата вратът ми взе да изтръпва. Гумите на джипа изсвириха, той обърна назад и ме последва.

— По дяволите — прошепнах аз, поглеждайки към таблото. Наближаваше полунощ.

Деймън кара зад мен през целия път до нас, като не спираше да ми звъни. Игнорирах обажданията му и се съсредоточих върху пътя, защото снегът се усилваше, а видимостта намаляваше. Щом паркирах пред къщата, той тутакси се намери до колата и отвори със замах вратата.

— От къде се връщаш мътните те взели? — попита той.

Слязох.

— А ти къде отиваше?

Той ме изгледа кръвнишки.

— Имам чувството, че към същото място, от което ти се връщаш, но си казвам, че не може да си чак толкова глупава.

Отвърнах на мръсния му поглед и гневно изкачих стъпалата.

— Е. след като и ти се беше запътил натам, това означава, че и ти си глупав.

— Наистина си ходила до там, нали? — Деймън ме последва в къщата, като не можеше да повярва. — Моля те, кажи ми, че не си била там. Кажи ми, че просто си излязла да се поразходиш с колата посред нощ.

Хвърлих му невъзмутим поглед през рамо:

— Ходих у Вон.

Той ме гледа в продължение на няколко секунди. Снегът се топеше по косата му и мокреше кичурите коса, прилепнали към бузите му.

— Ти си луда.

Свалих си горнището и го захвърлих на една страна. Останах само по потник и по кожата ми се разпростряха малки подутини.

— Ти също.

Пълните му устни се извиха в гримаса.

— Кити, аз мога да се грижа за себе си.

— Аз също, Деймън — вързах косата си назад. — Не съм беззащитна.

Той остана неподвижно за миг, а сетне през тялото му премина трепет. В следващия миг той стоеше пред мен, уловил лицето ми в ръцете си.

— Знам, че не си беззащитна, но има неща, които аз бих направил, а ти не. Неща, с които, за разлика от мен, ти никога не би могла да живееш. Какво щеше да правиш, ако някой те бе видял? Какво щях да правя аз, ако те бяха заловили или…

Деймън не довърши, но аз разбирах какво премълча. Можеха да ме заловят, можеше да се случи нещо още по-лошо, но той не се тревожеше, че връзката ще доведе и до неговата смърт. Тревожеше за мен.

Не знам защо направих онова, което направих след това. Може би вината беше на всичко, което се бе случило тази вечер. А може би бе токът в гласа му и страхът, скрит зад думите му. У мен се надигнаха прекомерно много емоции. Почувствах неувереност, усетих как залитам ту насам, ту натам.

Стиснах лицето му. Както винаги страните му бяха топли — слънчево докосване. Кожата му бе гладка и жужеше заредена с електричество под ръцете ми. Приближих се, а той не се помести… не дишаше. Никак. Това ме изпълни с упоителен, буен прилив на сила. Затворих очи и докоснах с устните си неговите.

— Кити — изръмжа той дрезгаво.

Целунах го нежно, плъзнах ръце сред копринените му къдрици и усетих как минават между пръстите ми. Вкусих у него собственото си растящо желание, копнеж, мъка. Вълнуващо. Плашещо. Отдръпнах се.

— Кити — рече той с напрегнат глас. — Не може да започнеш нещо, а после да се откажеш. Не става така.

Взирах се в него, а дъхът се запъваше в гърдите ми.

— Не и когато ти си моя. — Деймън отстъпи назад, плъзна се надолу по стената и ме притегли в скута си, така че да го възседна. — А ти си моя.

Опрях се на раменете му, той поднесе устата ми към неговата. Целувката бе ленива, проучвателна… и чувствена. Този път не се противих и отвърнах със същата дълбочина. Посрещнах я с радост, отдадох се на топлината, която се разстла у мен. Задълбочих целувката. Деймън издаде гърлен звук, ръцете му ме обгърнаха и ме притиснаха към него.

Пръстите ми намериха кичурите коса, които се къдреха на врата му, и се заровиха в тях. Не можех да му се наситя, никога нямаше да мога. Не помнех някой да ме е карал да се чувствам по този начин, не помнех някой да ме е целувал по този начин. Не знам колко време се целувахме, но ми се струваше, сякаш бе минала вечност, а в същото време бе траела съвсем кратко.

— Чакай, чакай — прошепнах и се отдръпнах леко. Затворих очи и поех дълбоко въздух. — Важно е.

Той спусна ръцете си на хълбоците ми, притискайки ме едновременно надолу и към себе си.

— Това тук е важно.

— Знам. — Задъхах се, когато ръцете му се плъзнаха под ръба на потника ми и ме погалиха. — Но това наистина е важно. Намерих нещо в къщата на Вон.

Деймън замря, отвори очи. Те светеха ярко. Бяха красиви. Мои.

— Влязла си в къщата на Вон?

— Да, влязох в къщата на Вон — кимнах.

— Ти да не си професионален престъпник? — попита той тихо. Поклатих отрицателно глава, а ъгълчетата на устните му увиснаха надолу. — Любопитно ми е как си се вмъкнала вътре, Кити.

Прехапах устни и се приготвих:

— Отключих вратата.

— С какво…?

— С това, с което ти щеше да я отключиш.

Една жила изскочи на лицето му.

— Не бива да правиш такива неща.

Почувствах се неудобно и се размърдах. Той ме стисна по-здраво. Ако се впуснехме в спор за това какво биваше и не биваше да правя, този разговор никога нямаше да свърши.

— Намерих някои неща вътре. И освен това срещнах един човек. — Опитах се да стана, но ръцете му ме притиснаха. — Ще ме пуснеш ли?

— Не — той се усмихна напрегнато.

Въздъхнах и скръстих ръце внимателно в тясното пространство помежду ни.

— Деймън, те са ни следили. Още от момента, в който се нанесохме тук. — Очите му пламнаха и аз веднага разбрах, че той ще приеме нещата наистина добре. Казах му за снимките, за фактурите и паричните преводи. — Но това не е всичко. Бетани се появи.

— Какво? — Изведнъж и двамата се озовахме на крака. Той отстъпи — нуждаеше се от пространство. — Каза ли ти нещо за Доусън?

— Ах, виж, тя не… ами не реагира добре, щом чу името му.

Той ме изгледа хладно, премерено.

— Обясни.

— Бих казала, че се нахвърли отгоре ми като някоя извънземна нинджа. — Стана ми горещо, затова взех един ластик и си вдигнах косата нагоре. — Залепи ме на стената.

Той изви вежди с интерес. Аз подбелих очи.

— Не по този начин, перверзник такъв. Тя е като някой свръх силен мутант. Изнесе ми пълна програма и даже се превърна в светулка.

— Каза ли ти нещо полезно? — Попита Деймън, като се потриваше по брадата.

Разказах му всичко, като обясних с подробности, че повечето от нещата нямаха никакъв смисъл.

— Мисля, че е откачила. А когато споменах Доусън, направо излезе извън себе си от гняв. Не ми даде никаква възможност да я разпитам повече. Просто ме изнесе от къщата.

— По дяволите — рече той едва чуто и се обърна с гръб. — Разчитах да спипам някой от офицерите на МО, но освен тях, тя беше последната ми надежда да открия Доусън.

— Аз намерих нещо. — Бръкнах в джоба си и извадих листчето хартия. — Това.

Деймън го взе и ококори очи.

— Мислиш ли, че ДБ означава Доусън Блек?

— Възможно е. — Той стисна парчето хартия в юмрук. — Може ли да ползвам лаптопа ти? Искам да видя къде води адресът.

— Разбира се. — Отидох до масичката за кафе, отворих компютъра и бързо затворих уебсайта, който бях разглеждала по-рано. Не исках да му казвам, че Блейк вероятно е замесен. Не и когато Деймън имаше такъв страховит вид, а аз нямах представа колко дълбоко е забъркан сърфиста.

Деймън седна до мен и бързо написа адреса в Гугъл Мапс. Модерните технологии бяха плашещи. Картата не само ни указа пътя до вратата, но ни показа и сателитните изображения и така разбрахме, че това е сграда с офиси в Мурфилд.

Записах адреса и загризах нокът.

— Сега ли тръгваш?

— Да, искам да потегля още сега, но първо трябва да огледам мястото. Утре ще отида да разуча обстановката, а сетне отново ще се върна по-късно. — Той мушна късчето от тетрадка в джоба си и ме погледна. В очите му грейна надежда. — Благодаря ти, Кат.

— Дължах ти го, нали? — потърках ръце, треперейки от студ. — Вече много пъти става как ми спасяваш задника.

— Ама какъв хубав задник, само че много си рискувала тази вечер. — Той се пресегна през мен, дръпна одеялото и ме наметна с него. Стисна краищата и се вгледа напрегнато в лицето ми. — Защо отиде в къщата на Вон?

Сведох очи.

— Просто мислех за всичко и реших да видя какво има.

— Кити, било е опасно. Няма да правиш повече така. Обещай ми.

— Добре.

Той хвана брадичката ми и повдигна лицето ми нагоре.

— Обещай ми.

Отпуснах рамене.

— Няма. Добре, де. Обещавам. Но ти трябва да ми обещаеш същото. Знам, че не можеш да се откажеш да търсиш Доусън. Разбирам, но трябва да внимаваш. И да не вземеш да се измъкнеш тайно без мен, като тръгнеш. Не ти позволявам.

— Но аз не бива да те замесвам — намръщи се той.

— Аз вече съм замесена — настоях аз. — Деймън, аз не съм някое крехко момиче. Двамата сме в кюпа заедно.

— Заедно? — той се замисли върху думата, а сетне на устните му заигра усмивка. — Добре.

Усмихнах му се предпазливо.

— Значи идвам с теб, когато тръгнеш да огледаш мястото от адреса.

Той кимна с примирена усмивка. После поговорихме за снимките и за това какво ли знаеха в МО. Той приемаше нарушението на личния ни живот много по-леко от мен, но както научих, той бе привикнал от МО да се бъркат в личните му работи.

— Как мислиш — какво искаше да каже Бетани с това „Те идват“?

Той се бе изтегнал на дивана в ленива, спокойна и арогантна поза, но знаех, че отвътре е напрегнат.

— Не знам.

— Може би не означава нищо. Може би Бетани умът й се е замъглил.

Деймън кимна и се загледа право напред. Мина доста време, преди да проговори.

— Не мога да не се запитам какъв ли е станал брат ми сега? Дали и той е същия? Дали умът му се е замъглил? Не знам дали ще мога… да го понеса.

Гърдите ме стегнаха от отчаянието в гласа му. Утрешният ден можеше да ни поднесе какво ли не, а и нещата между нас бяха под въпрос, но той… той се нуждаеше от мен.

Приближих се. Почти свирепият поглед, който ми хвърли, разколеба увереността ми, но все пак изпълзях до него и се смъкнах малко надолу, че да мога да облегна главата си върху рамото му. Той въздъхна остро, а аз стиснах очи.

— Дори ако Доусън… ако умът му се е замъглил, ти ще се справиш. Ти можеш да се справиш с всичко. Не се съмнявам в това.

— Нима?

— Точно така.

Полека, полека той отпусна ръката си на раменете ми. Усетих как подпря брадичката си върху главата ми.

— Какво ще правим, Кити?

Пръстчетата ми се свиха, когато чух дълбоката октава в гласа му.

— Не знам.

— Аз имам някои идеи.

— Не се и съмнявам — сдържах усмивката си аз.

— Искаш ли да ги чуеш? Макар че съм по-добър в показването, отколкото в разказването.

— Вярвам ти.

— Ако все пак не вярваш, мога да ти покажа малко. — Той замълча и аз дочух усмивката в гласа му. — Вие хората, пристрастени към четенето, обичате да ви залъгват с нещо малко, нали?

Засмях се.

— Пак си разглеждал блога ми.

— Може би — отвърна той. — Както казах, трябва да те държа под око, Кити.