Дженифър Л. Арментраут
Оникс (4)

Глава 4

Мама беше излязла — смяната й в Уинчестър този ден започваше по-рано. Бях таила надежда, че ще я заваря у дома, за да мога да си побъбря с нея и така да забравя случката с шкафчето, но съвсем ми изхвръкна от ума, че беше сряда, известна още като деня „Грижи се сам за себе си“.

Усещах тъпа болка в слепоочията си, сякаш си бях разтегнала нещо. Болката се появи след случката с шкафчето и не показваше никакви признаци скоро да спре.

Нахвърлих един тон дрехи в сушилнята и едва тогава разбрах, че антистатичните кърпички са свършили. Лошо. Отидох до шкафа с бельото, порових се с надеждата да намеря все нещо, но се отказах и реших, че единственото нещо, което ще оправи деня, е студеният чай, който бях видяла в хладилника тази сутрин.

Чу се звук от счупено стъкло.

Подскочих и се запътих бързо към кухнята, като си мислех, че някой отвън бе счупил прозореца, но не бяха много хората, които ни навестяваха насам — освен ако в къщата не бе нахлул отряд от Министерството на отбраната. При тази мисъл сърцето ми замря, а погледът ми се спря на кухненския плот точно под отворения шкаф. Една висока чаша от матирано стъкло лежеше на три големи парчета върху плота.

Кап. Кап. Кап.

Огледах се смръщено, без да мога да разбера от къде идеше звукът. Счупена чаша, капеща вода… И тогава ме осени мисълта. Пулсът ми се ускори, щом отворих хладилника.

Каната с чая лежеше на една страна. Капакът беше паднал. Кафявата течност бе заляла рафта и се стичаше отстрани. Погледнах към плота. Бях поискала чай, а за това е нужна чаша и, ами да, чай.

— Не може да бъде — прошепнах и отстъпих назад. Не беше възможно актът на желание някак да е причинило това. Но какво друго обяснение можеше да има? Надали под масата се криеше някой извънземен, който мести туй-онуй за забавление.

Все пак проверих, за да се уверя.

За втори път днес нещо се местеше от само себе си. Две съвпадения?

Вцепенена, взех една кърпа и почистих разлетия чай. През цялото време си мислех за вратичката на шкафчето в училище — беше се отворила, преди да я докосна. Но не може да съм била аз. Извънземните имаха силата да правят такива неща. Аз я нямах. Сигурно е имало леко земетресение или нещо подобно. Леко земетресение, от което пострадали бяха единствено чашите и чая? Едва ли.

Обезпокоена до краен предел, взех една книга от кушетката и се изтегнах. Трябваше да отвлека с нещо мислите си от случката.

Майка ми никак не обичаше, задето из къщата навсякъде имаше книги. Но всъщност не бяха навсякъде — само там, където бях аз: на кушетката, на фотьойла, на кухненския плот, в помещението за пране, че дори и в банята. Това нямаше да се случва, ако майка ми отстъпи и купи библиотека до тавана, която да заема цялата стена.

Но колкото и да се опитвах да се съсредоточа в книгата, не се получаваше. Част от вината беше на книгата. Разказваше за любов от пръв поглед — проклятието на моето съществуване. Момичета срещат момчета и се влюбват. Незабавно. Сродни души, придихания, любов след един разговор. Момчето отблъсква момичето от себе си поради някаква паранормална причина. Момичето все така обича момчето. Момчето най-накрая признава любовта си.

Кого заблуждавах? Аз обичах това безпокойство. Вината не беше у книгата. У мен беше. Не можех да проясня ума си и да се потопя напълно в героите. Взех един разделител от масичката за кафе и го мушнах между страниците. За любителите на книги навсякъде по света подгънатият крайчец на страницата бе самият Антихрист.

Не успях да пренебрегна случилото се. Не ми бе присъщо да бягам от проблемите си. Освен това, ако бях честна пред себе си, трябваше да си призная, че съм много уплашена от преживяното. Ами ако си въобразявах, че местя разни неща с мисълта си? Треската може да е убила известно количество от мозъчните ми клетки. Поех си толкова рязко въздух, че ми се зави свят. Възможно ли бе човек да прихване шизофрения, след като е боледувал?

Е, това вече беше глупаво.

Изправих се на кушетката и притиснах глава в коленете си. Какво ставаше… Все трябваше да има някакво логично обяснение. Сигурно съм оставила вратата на шкафчето леко открехната и тежките стъпки на Саймън са я разтворили широко. А чашата — била е оставена на ръба. Освен това беше напълно възможно майка ми да не е затегнала хубаво капачката на каната. Тази небрежност бе привично за нея.

Още няколко пъти си поех дълбоко въздух. Добре съм, нищо ми няма. Логичните обяснения движат света. Единственият недостатък на тази теория бе, че съседите ми бяха извънземни, а в това нямаше почти никаква логика.

Станах от кушетката и надзърнах през прозореца да видя дали колата на Ди е паркирана отпред. Сложих си якето с качулка и се отправих към тяхната къща.

Ди незабавно ме въведе в кухнята, където се носеше сладникав мирис на прегоряло.

— Радвам се, че намина. Тъкмо щях да дойда да те викна — тя пусна ръката ми и отиде до плота. Отгоре му бяха наслагани няколко тенджери.

— Какво правиш? — надникнах аз през рамото й — съдържанието в една от тенджерите приличаше на катран. — Пфу, че гадно.

— Опитвах се да разтопя шоколад — въздъхна Ди.

— С микровълновите си ръце?

— Епичен провал — тя бръкна в лепкавата смес с една готварска шпатула. — Не мога да уцеля температурата.

— Защо не използваш печката?

— Ух, мразя печки. — Ди извади шпатулата. Половината от нея се бе разтопила. — Опа.

— Браво — завлякох се до масата.

Ди замахна с ръка и тенджерите полетяха към мивката. Кранчето се отви и водата потече.

— Ставам все по-добра — тя взе малко веро. — Какво правихте с Деймън по време на обеда?

Поколебах се.

— Исках да поговорим за случката край езерото. Мислех си, че съм… сънувала.

Ди се сви.

— Не, беше истина. Той ме повика, щом те донесе обратно. Между другото, аз бях тази, която те преоблече в сухи дрехи.

— Надявах се ти да си била — разсмях се аз.

— Макар че Деймън си предложи услугите да свърши сам работата. — Ди облещи очи. — Брат ми е толкова услужлив.

— Такъв си е. А той… той къде е?

Момичето сви рамене.

— Не знам. — После присви очи. — Защо все се драпаш по ръката?

— А? — Спрях да се чеша — дори не бях забелязала. — В болницата ми взеха кръв, за да са сигурни, че не съм хванала бяс или нещо подобно.

Ди се засмя и дръпна ръкава ми нагоре.

— Имам един мехлем, от който можеш да си сложиш… леле майчице, Кейти!

— Какво? — погледнах към ръката си и ахнах. — Ама че гадост!

Цялата свивка на ръката ми приличаше на месеста ягода. Липсваше й само калпачето от зелени листенца. Издутите зачервени петна бяха осеяни с по-тъмни точици.

Ди прокара пръст по тях.

— Боли ли? — Поклатих глава. Само ме сърбеше ужасно. Тя пусна ръката ми. — И в болницата не са ти правили друго, освен да ти вземат кръв?

— Не са — рекох, загледана в ръката си.

— Това е доста необичайно, Кейти. Това все едно е реакция срещу нещо. Сега ще донеса малко алое. Може да помогне.

— Добре. — Намръщих се. Какво ли бе причинило обрива?

Ди се върна с буркан хладна, лепкава мас, която облекчи сърбежа и след като пуснах ръкава си, тя като че забрави за обрива. Следващите два часа прекарах с нея, наблюдавайки я как съсипва тенджера след тенджера. По едно време Ди се наведе толкова ниско над купата, която подгряваше, че без да иска подпали тениската си. Коремът ме заболя от смях. Тя повдигна едната си вежда и погледна едрите ми гърди, сякаш намекваше, че иска да ме види как ще успея да избегна същата грешка, а това отново ме разсмя неудържимо.

Когато шоколадът и шпатулите й свършиха, Ди най-накрая призна поражението си. Вече минаваше десет часа, затова й казах довиждане и си тръгнах към къщи. Денят в училище беше дълъг, но се радвах, че дойдох у Ди и прекарах с нея остатъка от вечерта.

Тъкмо затворих входната врата и видях, че Деймън пресича пътя. За по-малко от секунда той се намери на последното стъпало.

— Кити.

— Здрасти. — Отбягнах да срещна изумителните му очи и лицето му, защото — ами трудно ми беше да забравя устните му от днес на обяд. — Къде, ъм, какво си правил цяла вечер?

— Патрулирах. — Той се качи на верандата и при все че бях изцяло заета да се взирам в една пукнатина на дървения под, веднага почувствах погледа му върху лицето си и топлината, която тялото му излъчваше. Той се приближи, твърде много се приближи. — На Западния фронт нищо ново.

Усмихнах се.

— Хубава препратка.

Когато Деймън заговори, дъхът му погъделичка косата край слепоочието ми.

— Това е любимата ми книга.

Вдигнах рязко глава нагоре и едва не се блъснах в лицето му. Скрих изненадата си.

— Не знаех, че можеш да четеш класика.

Ленива усмивка изгря върху устните му и бих се заклела, че той успя да се примъкне още по-наблизо. Краката ни се допряха. Рамото му докосна ръката ми.

— Обикновено предпочитам книжки с картинки и кратки изречения, но понякога правя изключения.

Не можах да се сдържа и се разсмях.

— Нека да отгатна — любимите ти книжки с картинки са книжките за оцветяване, нали?

— Винаги излизам извън линиите — смигна ми Деймън. Само той можеше да измисли такъв отговор.

— Разбира се — погледнах встрани, преглътнах. Понякога беше толкова лесно да се поддам на удоволствието от закачливия разговор с него, толкова ужасно лесно да си представя как всяка вечер разговаряме. Шегуваме се. Смеем се. И аз затъвам все по-надълбоко. — Трябва да… си тръгвам.

Той се извърна.

— Ще те изпратя.

— Но аз живея ей там. — Все едно той сам не знаеше. Ех, че съм и аз.

Усмихна се.

— Хей, държа се като джентълмен. — Той ми поднесе ръката си. — Ще ми позволите ли?

Разсмях се тихо и поклатих глава, но му подадох ръка. В следващия миг той ме вдигна на ръце. Смутих се много.

— Деймън…

— Казах ли ти, че те носих на ръце през целия път от езерото до тук в нощта, когато се разболя? Мислила си, че това е сън, а? Не, истина беше. — Той слезе с едно стъпало по-надолу, докато аз се взирах ококорена в него. — Два пъти седмично. Скоро това ще ни стане навик.

И в следващия миг той се изстреля от верандата, а ревът на вятъра сподави моя вик на изненада. След секунда Деймън стоеше пред вратата и ми се усмихваше.

— Последния път бях по-бърз.

— Наистина ли — произнесох бавно и слисано. Не си усещах бузите. — Ще… ме пуснеш ли на земята?

— Мхм. — Очите ни се срещнаха. В неговите се четеше нежност, която хем ме стопли, хем ме уплаши. — Мислиш ли за облога ни? Искаш ли да се предадеш още сега?

И с това напълно съсипа мига.

— Пусни ме на земята, Деймън.

Той пусна краката ми, но ръцете му продължаваха да ме обгръщат. Нямах представа какво да кажа.

— Кити, мислих дълго.

— О, боже… — измърморих аз.

Той изви устни.

— Този облог не е честен спрямо теб. Денят на Нова година? Да знаеш, че ще те накарам да признаеш неугасващата си преданост към мен до Деня на благодарността.

Погледнах към него.

— Сигурна съм, че ще издържа до Хелоуин.

— Той вече мина.

— Именно — измърморих аз.

Деймън се засмя тихо, протегна ръка и затъкна един кичур зад ухото ми. Кокалчетата му погалиха бузата ми и аз стиснах устни, за да сдържа въздишката си. В гърдите ми разцъфна топлина, но тя нямаше нищо общо с докосването. Причината беше огорчението, което видях в очите на Деймън. Той се завъртя с гръб и погледна към небето. Времето минаваше в мълчание.

— Звездите… Толкова са хубави тази вечер.

Проследих погледа му, сепната донякъде от внезапната смяна на темата. Небето беше мрачно, но имаше около стотина ярки точици, които мъждукаха върху черния небосвод.

— Да, красиви са. — Прехапах устни. — За дома ли ти напомнят?

Мълчание.

— Иска ми се. Знаеш ли, че спомените, дори сладко-горчивите, са за предпочитане пред нищо?

На гърлото ми заседна буца. Защо му зададох този въпрос? Знаех, че нищо не помни от живота на своята планета. Пригладих косата си назад, застанах до него и се вгледах с присвити очи към небето.

— Ами възрастните — те не помнят ли нещо за Лукс? — Той кимна. — Някога молил ли си ги да ти разкажат за планетата?

Той понечи да отвърне, сетне се засмя.

— Съвсем просто е, нали? Но аз се стремя да избягвам всячески колонията.

Разбираемо, но не бях напълно сигурна защо. Деймън и Ди рядко говореха за хората от Лукс, които живееха в колония, скрита дълбоко в гората край скалите Сенека Рокс.

— Ами господин Гарисън?

— Матю? — Деймън поклати глава. — Той не желае да говори. Мисля, че спомените за войната и загубата на семейството му са твърде тежки за него.

Откъснах поглед от звездите и се вгледах в момчето до мен. Профилът му се очертаваше ярко, пълен с тъга. Боже, та те всички, хората от Лукс, бяха имали тежка съдба. Войната ги бе превърнала в бегълци. Щом живееха скришом, значи Земята бе враждебно настроена към тях. Деймън и Ди не помнеха родителите си и бяха изгубили брат си. Господин Гарисън бе изгубил всичко и господ само знаеше колко още като него споделяха същата трагична съдба.

Буцата в гърлото ми растеше.

— Съжалявам.

Деймън рязко извърна глава към мен.

— Защо ще съжаляваш?

— Аз… просто съжалявам за всичко… което е трябвало да преживеете. — Бях искрена.

Той задържа погледа ми за миг, после извърна очи и се изсмя едва чуто. Но смехът му бе безрадостен и аз се запитах дали бях казала нещо нередно. Вероятно.

— Продължавай да говориш така, Кити, и аз…

— Ти какво?

С потайна усмивка на лицето Деймън слезе заднешком от верандата.

— Реших да не те притискам. Нека Нова година да остане крайният срок.

Понечих да му отвърна, но той си бе отишъл, преди да успея да отворя уста, движейки се толкова бързо, че очите ми не можаха да го проследят.

Стоях там с ръка на гърдите и се опитвах да проумея току-що случилото се. За миг, за един шантав миг, помежду ни се бе появило нещо далеч по-различно от животинската страст.

И то ме бе уплашило.

Прибрах се вътре и най-накрая успях да пропъдя мисълта за Деймън в далечните кътчета на съзнанието си. Взех телефона и заобикалях от стая в стая, докато намерих сигнал. Обадих се на майка ми и оставих съобщение. Щом тя се обади, й разказах за ръката. Майка ми каза, че сигурно съм се ударила някъде, въпреки че нито ме болеше, нито имаше синина. Обеща да ми донесе мехлем и дори само гласът й успя да ме успокои.

Отидох си в стаята, седнах на леглото. Опитах се да забравя всички странни неща, споходили ме напоследък, и да се съсредоточа върху домашното по история. В понеделник имахме допълнителен тест. Скучно беше да седна да уча в петък вечер, но трябваше да избирам между скуката или двойката. А аз не исках двойка. Историята беше един от любимите ми предмети.

Бяха минали няколко часа, когато усетих странната топлина, с която все повече свиквах, да полазва по врата ми. Затворих учебника, скочих от леглото и дебнешком се приближих до прозореца. Пълната луна осветяваше всичко навред с бледо, сребристо сияние.

Запретнах ръкава на ризата си. Кожата все така беше зачервена и на петна. Дали разболяването ми имаше нещо общо с шкафчето, чашата чай и връзката с Деймън?

Отново погледнах навън през прозореца. Не видях никого. В гърдите ми пламна копнеж. Дръпнах още завесата и притиснах чело хладното стъкло. Не можех нито да разбера, нито да обясня от къде знаех, но знаех — някъде, скрит сред сенките, стоеше Деймън.

И всяка частица от съществото ми искаше, жадуваше, да отиде при него. Болката, която зърнах в очите му… Тя бе толкова огромна, надхвърляше и него, и мен и аз изобщо не можех да я проумея.

Едно от най-трудните неща, които някога бях правила, бе да отрека копнежа си, но аз пуснах завесата и се върнах в леглото. Отворих учебника и се съсредоточих върху текста.

Денят на Нова година? Това нямаше да стане.

* * *

Денят беше от онези, в които ми идеше да започна да хвърлям всичко, което се изпречеше пред погледа ми, защото чупенето щеше да ме успокои. Търпението ми към странностите в живота ми бе стигнало крайния си предел.

В събота водата от душа потече сама, преди да я пусна. В неделя вечер вратата на стаята ми се отвори, докато вървях към нея и ме цапардоса право по лицето. А на върха на всичко тази сутрин се успах и пропуснах първите два часа, плюс, че целият ми гардероб се изсипа на пода, докато обмислях какво да облека.

Или бях започнала да се превръщам в извънземно, което всеки миг щеше да изпълзи от корема ми, или полудявах.

Единственото хубаво нещо този ден беше, че се събудих без обрива на ръката.

През целия път към училище обмислях какво да предприема. Тези случки повече не можеха да бъдат подминавани като случайно съвпадение, а аз трябваше да превъзмогна себе си и да ги овладея. Новата ми нагласа спрямо живота налагаше да не стоя като страничен наблюдател със скръстени ръце, а да погледна истината в очите — аз се бях променила. И трябваше да направя нещо по въпроса, преди да изложа всички на риск. Самата мисъл за това остави горчив вкус в устата ми. Не можех да се обърна за помощ към Ди, защото бях обещала на Деймън да не казвам на никого, че ме е излекувал. Не ми оставаше, друг избор, освен да го натоваря с още един от проблемите си.

Поне така излизаше. Когато за първи път се преместихме да живеем тук, аз създавах на Деймън доста главоболия. Сприятелих се със сестра му, започнах да задавам прекалено много въпроси, на два пъти… едва не ме убиха и всеки път по мен оставаше следа. Освен това открих и най-голямата им тайна.

Смръщих се, слязох от колата и тръшнах вратата. Нищо чудно, че през изминалите месеци Деймън се държеше като глупак. Аз създавах главоболия. Но и той също.

Закъсняла за биологията и останала без дъх, аз тичах по почти празния коридор, като се молех наум да успея да заема мястото си преди влизането на господин Гарисън. Когато посегнах към тежката врата, тя се отвори силно и се блъсна в стената. Трясъкът отекна по коридора, привличайки погледите на шепа закъснели ученици.

Кръвта бавно се отцеди от лицето ми, когато чух зад гърба си изненадано възклицание и разбрах, че са ме спипали. Хиляди мисли профучаха през главата ми, но ни една от тях не струваше. Затворих очи, а страхът като вкиснало мляко се настани в стомаха ми. Какво ми ставаше? Имаше ми нещо, нещо ужасно.

— Ах, тези проклети коридори — все става течение — покашля се господин Гарисън. — Човек може да получи инфаркт от тях.

Отворих очи. Хубаво би било да дам израз на съгласието си. Да, тези проклети течения.

Но от устата ми не излезе нищо. Стоях там и зяпах ли, зяпах като някоя риба.

Господин Гарисън присви очи, а лицето му стана още по-навъсено, додето си помислих, че този израз ще се отпечата завинаги там.

— Шуорц, не трябва ли вече да си в час?

— Да, съжалявам — успях да изграча аз.

— В такъв случай моля те, не стой тук. — Той разтвори ръце и ме въведе в класната стая. — Пиша ти закъснение. Това е второто.

Без да ми е ясно как съм си заслужила първото, влязох в клас. Старах се да не обръщам внимание на смеха на съучениците ми, които очевидно бяха чули как ме скастриха отвън. Страните ми поруменяха.

— Мръсница — подхвърли Кими, прикрила уста зад ръката си.

Още няколко човека избухнаха в смях от нейната страна на стаята, но преди да смогна да й отговоря. Лиса прониза с поглед блондинката и каза:

— Смешно е, че точно ти го казваш. Нали ти си онази мажоретка, която беше забравила да си сложи бельото миналата година?

Лицето на Кими стана кървавочервено.

— Ученици — господин Гарисън присви очи, — достатъчно.

Минавайки край Лиса, аз й се усмихнах с благодарност и заех мястото си до Блейк. Докато изваждах учебниците си, учителят по биология започна да проверява присъстващите, като ги отбелязваше с любимата си червена писалка. Моето име го прескочи. Сигурна бях, че беше нарочно.

Блейк ме смушка с лакът:

— Хей, добре ли си?

Кимнах. За нищо на света не можех да го оставя да си мисли, че съм пребледняла като албинос заради Кими. Пък и тя сигурно ме нарече мръсница заради Саймън, а в момента това дори не заслужаваше гнева ми.

— Да, чувствам се отлично.

Той се усмихна, но сякаш насила.

Господин Гарисън угаси лампите и подхвана увлекателна лекция върху сока на дърветата. Аз забравих за момчето до мен и взех отново и отново да превъртам в главата си случката с вратата. Гарисън наистина ли вярваше, че беше станало течение? И ако не вярваше, какво го спираше да се обади на Министерството на отбраната и да ме предаде?

Тревогата взе да ме измъчва. Дали щях да свърша като Бетани?