Дженифър Л. Арментраут
Оникс (8)

Глава 8

За трети път нагласих тънките черни презрамки на роклята, но накрая се отказах. Колкото и да ги опъвах нагоре, деколтето на роклята не искаше да се качи и това си е. Чак не ми се вярваше, че роклята ми стана. Даже ми стоеше прекалено добре, подчертавайки огромната разлика между тялото на Ди и моето. Тази вечер гърдите ми току-виж се подали навън, за да кажат „здрасти“ на всички. Роклята стоеше прилепнала плътно в бюста ми, беше пристегната малко по-нагоре в кръста, а надолу се спускаше на вълни и свършваше малко над коляното.

Изглеждах очарователно.

Но трябваше да покрия с нещо тези две „момичета“ горе. Отворих вратата на гардероба. Знаех, че имам една червена жилетка, която нямаше да изглежда чак толкова ужасно върху роклята, но не можех да я намеря сред цялата бъркотия. Отне ми няколко минути да си спомня, че я бях оставила в сушилнята.

— Ех, да му се не види — простенах аз и хукнах надолу сред върхушка от черни воали и чаткащи токчета.

Слава богу, че майка ми вече беше тръгнала за работа. Ако беше видяла роклята, или щеше да припадне, или щеше да ме аплодира. И двете й реакции щяха да ме смутят. Разтреперана, замаяна, тръгнах по коридора. Отвън се чуваше смях и шума от затръшнатите врати на колите. Извадих жилетката, изтръсках я и я навлякох. Ами ако взема, та направя някоя глупост? Например да вдигна във въздуха телевизора пред къща, пълна с мои съученици?

В този миг на вратата се почука. Поех си дълбоко въздух, върнах се до входната врата и отворих.

— Здрасти.

Блейк влезе с половин дузина рози в ръка. С възхищение ме изгледа ме от горе до долу.

— Леле, изглеждаш великолепно! — Той ми поднесе розите с усмивка, а аз ги поех поруменяла и вдъхнах свежия им аромат. Зави ми се свят.

— Благодаря ти, но не биваше.

— Да, но аз исках.

Ах, да, отново ключовата дума: искам.

— Красиви са. А ти също изглеждаш добре. — И това беше самата истина — Блейк носеше черен пуловер със заострено деколте, а отдолу се подаваше яката на ризата му. Влязох навътре, като държах розите близо до себе си. Никой досега не ми беше подарявал цветя. — Искаш ли нещо за пиене, преди да отидем у Ди?

Блейк кимна и ме последва в кухнята. Изборът не беше голям и той се спря на едно от леките плодови вина на майка ми. Облегна се на кухненския плот и се заоглежда, докато аз намеря ваза за розите.

— Имаш книги навсякъде из къщата. Много сладко.

Усмихнах се и оставих розите на плота.

— Майка ми ги ненавижда. Все се мъчи да ги прибере.

— А ти пак ги оставяш на местата им, а?

— Да, май така се получава.

Той се придвижи напред с плодовото вино в ръка. Погледът му се спусна надолу, той протегна ръка и вдигна сребърната верижка. Опакото на ръката му докосна извивката на гърдите ми.

— Интересно колие. Какъв е този камък?

— Обсидиан. Един приятел ми го подари.

— Изглежда различно от повечето камъни. — Той го пусна. — Хубав е.

— Благодаря. — Аз стиснах камъка в длан, като се мъчех да прогоня образа на Деймън, който той извика със себе си. Исках да сменя темата на разговор. — Още веднъж благодаря за цветята. Много са красиви.

— Радвам се, че ти харесват. Тревожех се, че поднасяйки ги, ще заприличам на някой зубрач.

— Не, прекрасни са — усмихнах се. — Готов ли си да тръгваме?

Той си допи плодовото вино и преди да хвърли бутилката в кофата, я изплакна на чешмата. Майка ми щеше да го хареса заради това — е, нямаше да одобри това, че още няма пълнолетие, а пие плодово вино.

— Да вървим, но имам една лоша новина. Мога да остана най-много за половин час. Ще имаме гости, наши роднини, обадили се в последната минута, че ще дойдат. Наистина съжалявам.

— Няма нищо — казах аз с надеждата разочарованието ми да не проличи. — Ние не те известихме достатъчно рано.

— Сигурна ли си? Чувствам се като глупак.

— Разбира се. Не си глупак. Нали ми донесе рози.

Блейк се усмихна широко.

— Искам обаче да ти се реванширам. Ще вечеряш ли с мен утре вечер?

— Утре няма да мога — поклатих аз глава. — Ще прекарам деня с майка ми.

— Какво ще кажеш тогава за понеделник? — попита той. — Родителите ти позволяват ли ти да излизаш през седмицата, когато сме на училище?

— Само майка ми е, но да, пуска ме.

— Добре. В града има един малък инДиски ресторант. — Той се приближи по-близо. От него се усещаше слаб аромат на афтършейв. Напомни ми за разговора, който водих с Лиса за това как миришат момчетата. Блейк миришеше хубаво. — Искаш ли да отидем там?

— Разбира се — огледах се, прехапах устна. — Готов ли си да тръгваме?

— Да, стига да направиш едно нещо.

— Какво?

— Тоест две неща. — Още една стъпка по-близо и обувките му вече докосваха моите. Трябваше да вдигна главата си нагоре, за да срещна очите му. — Тогава може да отидем на купона отсреща.

Усетих как ми се завива свят, докато се взирам в очите му.

— Какви са тези две неща?

— Трябва да ми дадеш ръката, си. Ако това е бърза среща, трябва да я направим реална. — Той наклони глава, като продължаваше да ме гледа право в очите. — И една целувка.

— Целувка? — прошепнах аз.

Устните му се извиха в дяволита усмивка.

— Искам да си мислиш за мен, когато си тръгна. В тази рокля момчетата ще ти се налепят.

— Това не е сигурно.

— Сигурно е. Е? Съгласна ли си?

Не можех да дишам от вълнение. Изпълних се с любопитство. Дали ако го целуна, ще бъде същото като с Деймън? Дали светът отново ще загори в буйни пламъци или просто едва-едва ще присветне? Исках да науча, трябваше да разбера дали мога да забравя момчето от съседната къща с една обикновена целувка.

— Съгласна — измърморих.

Ръката му намери страната ми и аз затворих очи. Блейк прошепна името ми. Устата ми се разтвори, но от там не излезе ни дума. Чаках, обзета от копнежа да забравя себе си. Отпървом устните му леко ме докоснаха, опитвайки какъв ще бъде отговорът ми — нежността на целувката бе обезоръжаваща. Поставих ръце на раменете му и те се изопнаха, когато Блейк отново залепи устните си върху моите.

Целувката стана по-страстна и аз се почувствах сякаш плувам във водовъртеж от емоции. Усещах се сякаш се въздигам, но в същото време всичко беше объркващо. Целунах го в отговор, а ръцете му се спуснаха на кръста ми и ме притеглиха по-близо. Чаках задъхано между целувките нещо, каквото и да е, различно от нетърпението, което се надигаше у мен. Тогава внезапно изпитах раздразнение, гняв и тъга, а не това бях търсила.

Блейк се отдръпна запъхтян. Устните му бяха зачервени, набъбнали.

— Е, аз със сигурност ще си мисля за теб, щом си тръгна.

Сведох брадичка, примигнах. Всичко й беше наред на целувката, само дето нещо й липсваше. Сигурно аз бях причината. Бях в стрес. От всичко, което се случваше, от това, че прекалено много задълбавах в нещата. А и Блейк прекалено скоро поиска да ме целуне. Почувствах се като едно от онези момичета от книгите, за които чета, момичета, които скачат с главата напред към някое момче, без да се замислят. Практичната Кейти все още живееше в мен и никак не остана доволна от стореното. У мен назря люта вина и ме прониза, напомняйки ми, че сърцето ми не участва в целувката, защото принадлежеше на друг.

— Само още едно нещо — каза той и ръката му намери моята. — Готова ли си?

Бях ли готова? Вътрешната борба ме разкъсваше. Може би ако Деймън ме видеше щастлива с Блейк, той щеше да се види принуден да се отдаде изцяло на тази неистинска връзка помежду ни. Прилоша ми.

— Да, готова съм.

Отвън безброй коли бяха паркирани по алеята чак до празната къща в началото на нашия път.

— Мили боже, мислех си, че купонът ще бъде в тесен кръг?

Ди беше надминала себе си. Беше изровила куп книжни фенери и ги бе закачила по протежението на верандата. През прозорците се виждаше трепкащата мека светлина на свещи, разпръснати из цялата къща. Топъл и приятен аромат на сайдер и подправки се носеше навън. Той погали ноздрите ми и ми напомни колко много обичах мириса на есента.

Вътре беше пълно с народ, насядал по канапето, наобиколили двама души, които водеха смъртоносна битка на видеоигра. Няколко познати лица се тълпяха на стълбите и се смееха, докато отпиваха от червени пластмасови чаши. На всеки две крачки с Блейк срещахме някой познат.

Ди в ролята на домакинята, кръжеше насам-натам из тълпата. Изглеждаше красива в ефирната си бяла рокля, която подчертаваше смолистите й коси и изумрудения цвят на очите й. Когато видя, че с Блейк се държим за ръце, тя не съумя да скрие изненадата… а може би разочарованието си.

Почувствах се така, като че върша нещо нередно, и пуснах ръката на Блейк и лекичко я прегърнах.

— Къщата изглежда великолепно.

— Нали? Имам природна дарба за това. — Тя погледна над рамото ми. — Кейти…?

Бузите ми пламнаха.

— Той е…

— Аз съм кавалерът й — вмъкна Блейк и стисна леко ръката ми. — Скоро трябва да тръгвам, но исках да я придружа на купона.

— Да я придружиш? — Тя му хвърли един поглед сетне се обърна към мен. — Добре. Аз ще вляза… трябва да проверя някои неща. Да. — После се отдалечи гордо.

Опитах се да не позволя настроението ми да се развали заради нейното разочарование. Едва ли сериозно искаше да ме види с брат си. Един от тях вече се бе влюбил в земно момиче и виж какво се случи.

От тъмните ъгли на голямата къща долитаха подозрителни звуци, които ме изтръгнаха от мислите ми. За кратко зърнах Адам, който като че следеше Ди през навалицата. Реших, че трябва да я попитам как е минал разговорът й с него.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Блейк. Кимнах и той ме поведе към трапезарията, където се виждаха няколко бутилки. Имаше дори купа с пунш. С алкохол, разбира се.

— И ние си правехме такива купони у дома. — Блейк ми подаде една червена чаша. — Само че в къщите на плажа и всички миришехме на море и слънцезащитен крем.

— Май ти липсва домът.

— Понякога, но промяната не е лошо нещо. Прави живота по-интересен. — Той сръбна от чашата и се закашля. — Какво са сложили в това нещо? Домашно уиски?

— Само господ знае какво — засмях се аз.

От кухнята се чу див кикот. Обърнахме се тъкмо навреме, за да видим как с разгневено лице Кариса излита от там и хуква към Ди на вратата.

— Ди, приятелите ти са луди.

— Те са също и твои приятели — сухо изрече Лиса, която се появи зад Ди. Щом ни видя с Блейк, се закова на място. После ме удари с хълбок. — Хей.

Кариса скръсти ръце на гърдите си.

— Моите приятели не биха направили това с битата сметана.

Щом видях ужасеното лице на Ди и любопитството, което мина по лицето на Лиса, избухнах в смях. Блейк ми се усмихна, сякаш смехът ми му се нравеше.

— Какво? — изпищя Ди и полетя към кухнята.

— Това трябва да се види — измърмори Лиса и бързо заприпка след нея сред феерия от бели воали.

Хвърлих поглед към Кариса, чиито страни бяха червени като цвета на жилетката ми.

— Шегуваш се, нали?

Тя недвусмислено поклати глава:

— Нямаш никаква представа какво правят Дони и Бека там вътре.

— Това не са ли онези двамата, които планираха да се оженят след завършването?

— Да. И мога да ти кажа, че за повечето неща не чакат сватбата.

— Страхотно — засмях се аз. Кариса потрепери.

— Не се опитвам да бъда моралистка, но кой се държи така на публично място или в къщата на приятел? Хайде, стига де. Това е отвратително. — Тя си пое дълбоко въздух, а черните й очи се стрелнаха нагоре. — Здрасти, Блейк, извинявай, че избухнах.

— Няма нищо. Битата сметана трябва да се използва единствено върху торти.

Трябваше да извърна поглед встрани, за да не се разсмея. Забележката му беше малко груба, но при все това я намирах за забавна. Не бях сигурна какво говореше това за мен. Ама аз кого заблуждавах? Миналия петък цялата се бях запъхтяла и разгорещила в библиотеката.

При спомена стомахът ми отново се сви на топка, а погледът ми се стрелна из стаята.

Една групичка от хора поиска да говори с Кариса за брат й, който беше колежанин, и за кратко ни прекъсна. Бях забравила, че има по-голям брат. Ето още нещо, което трябваше да запомня — да си измъкна главата от задника.

Блейк изглежда бързо се бе сприятелил, защото повече от присъстващите го заговаряха. А почти всички момичета крадешком поглеждаха към него. Това ме изпълни с неприлично огромно ликуване. Облегнах се на ръката на Блейк, най-вече за да се покажа, но така и не се отместих — хареса ми как издутите му мускули докосват гърдите ми.

Той явно нямаше нищо против. Ръката на гърба ми стисна коприната на роклята ми, той спря на средата на изречението, приведе се и ми прошепна.

— Наистина много ми се иска да можех да остана.

— На мен също — извърнах глава към него и се усмихнах.

Ръката му се плъзна по гърба ми и обгърна кръста ми. Това ми харесваше — все едно какво беше. Виждаше ми се естествено да стоя близо до него, да флиртуваме, да се забавляваме. Да се целуваме. Всичко беше толкова лесно. Останахме така и когато Кариса ни напусна, а малко след това стана време Блейк да си тръгва.

Изпратих го до вратата. Ръката му все така беше на кръста ми.

— Уговорката ни за вечерята остава, нали?

— Можеш да се обзаложиш. В действителност… — Бях с гръб към стълбите, но веднага разбрах, че той се е появил. Въздухът се промени, натежа, затопли се. Тилът ми изтръпна.

Блейк се намръщи:

— В действителност… какво?

Сърцето ми заби по-бързо.

— Аз… ще чакам с нетърпение.

Той понечи да се усмихне и тогава погледна нагоре. Очите му се разшириха леко и аз разбрах, че Деймън е зад гърба ми. Колкото и да не исках да се обърна, трябваше, иначе би било неестествено.

Сякаш ме удари гръмотевица. Ненавиждах това негово влияние върху мен, но в същото време то ме изпълваше с трепет. Нищо свързано с Деймън не беше лесно.

В сравнение с всички нас той беше облечен небрежно, но пак изглеждаше по-добре от всяко друго момче в стаята. Носеше чифт стари, сини дънки и тениска с името на отдавна забравена група. Разсеяно затъкна зад лявото си ухо един кичур черна коса и се усмихна като вълк на нещо, което някой каза. Магнетичните му очи блещукаха на мъждивата светлина на свещите. За първи път виждах Деймън сред други хора, освен семейството му или един-двама приятели извън училище.

Деймън оказваше влияние върху околните, без значение от кой пол бяха. Явно бе, че хората изпитваха желание да бъдат край него, но в същото време сякаш се бояха да се приближат прекомерно. Те биваха привлечени от него, без значение дали това им допадаше или не. Няколко души приближиха, но спряха на няколко крачки от него, а през цялото време той не откъсна очите си от мен.

В този миг аз напълно забравих момчето, чиято ръка стоеше на кръста ми.

Деймън се спря пред нас.

— Здравей…

Ръката на Блейк ме притисна здраво и после се приведе леко напред.

— Струва ми се, че нямахме възможност да се запознаем онази вечер в ресторанта. Казвам се Блейк Сондърс — и той му протегна свободната си ръка.

Деймън хвърли поглед на ръката му, сетне отново ме погледна.

— Знам кой си.

О, боже. Извърнах се към Блейк.

— Това е Деймън Блек.

Усмивката му се разколеба:

— Да, аз също знам кой е той.

Деймън се изсмя едва чуто и се изпъна в цял ръст. Така височината му надхвърляше тази на Блейк с повече от една глава.

— Винаги ми е приятно да се запозная с някой нов почитател.

Блейк не знаеше какво да отвърне. Само леко поклати глава и се обърна към мен:

— Е, аз трябва да тръгвам.

— Добре — усмихнах се аз. — Благодаря ти… за всичко.

Той се усмихна едва, приближи се и обви ръцете си около кръста ми. Чувствах върху себе си острия поглед на Деймън, но сложих ръце на гърба му, приближих се и допрях устните си до гладката му страна.

Деймън се покашля.

Блейк тихо се засмя в ухото ми.

— Ще ти се обадя. Бъди добро момиче.

— Винаги — отговорих аз и го пуснах.

Обръщайки се усмихнат към Деймън, Блейк излезе, без да бърза през вратата. Трябваше да му се признае — къде повече, къде по-малко, момчето удържа фронта срещу Деймън.

Погледнах го намусено и взех да си играя с обсидиана на врата ми.

— Надали можеше да се държиш като по-голям глупак, даже и да се бе постарал.

Той изви вежди:

— Мисля, че ти казах да не излизаш с него?

— Мисля, че ти обясних, че само защото ти си казал така, не означава, че няма да излизам с Блейк.

— Така ли? — Погледът му проследи обсидиана, после той сведе глава. — Много си хубава тази вечер, Кити.

Стомахът ми се преобърна. Не му обръщай внимание… не му обръщай внимание.

— Ди е доста заета, но украсата на къщата е просто великолепна.

— Не я оставяй да те заблуди, че е свършила всичко това сама. Хвана ме на работа още щом се прибрах.

— Ооо. — Изненадах се. Не можех да си представя как Деймън връзва книжни фенери, без да ги подпали и да ги захвърли. — И двамата сте се постарали.

Деймън отново сведе очи и аз потреперих под критичния му поглед. Защо, ох, защо Блейк трябваше да си ходи толкова рано и да ме оставя с Деймън?

— От къде взе тази рокля? — попита ме той.

— На сестра ти е — отвърнах невъзмутимо.

Той се намръщи. Изглеждаше почти отвратен.

— Дори не знам какво да кажа за това.

— За кое, бейби?

Деймън застина. Откъснах поглед от него и очите ми срещнаха тези на Ашли. Тя задържа погледа ми, усмихна ми се мило и уви ръката си около тънкия му кръст. Облегна се отгоре му, сякаш линиите на тялото му й бяха прекомерно добре познати. И точно така си беше. Двамата от доста време бяха двойка, като ту се събираха, ту се разделяха.

О, прелестно. Той тъкмо бе изгледал мръснишки Блейк и ето че сега Ашли се бе впила в тялото му. Боже, това изобщо не ми се хареса. Иронията е такава кучка.

— Сладка рокля. На Ди е нали? — попита Ашли. — Мисля, че бяхме заедно, когато си я купи. Но на нея й седи малко по-свободно.

Ох, това бе като опарване от медуза. Безразсъдни емоции пропълзяха по гърба ми, колкото повече Ашли стоеше там по тази нейна опъната по тялото вълнена рокля, която стигаше на два сантиметра под задника й.

— Мисля, че си забравила да си сложиш дънките или долната част на роклята.

Ашли се подсмихна самодоволно, после отново върна вниманието си върху Деймън.

— Бейби, много бързо си тръгна. Търсих те на целия горен етаж. Защо не се върнем в стаята ти и не довършим започнатото?

Думите й ми подействаха като удар в стомаха и аз едва не се превих на две. Нямах представа от къде се бе зародило това чувство, нито защо се чувствах така. В това нямаше логика. Аз не харесвах Деймън — не го харесвах! Ако иска, нека се целува с папата — аз пет пари не давах, а освен това аз току-що се бях целувала с Блейк. Но това ужасно чувство беше там и се разнасяше по вените ми.

Деймън се отдели от прегръдката на Ашли и се почеса по мускулестите си гърди. Улови погледа ми и аз повдигнах вежди в очакване. Той искаше да е с мен? Да, по всичко личеше… в промеждутъците на онова, което правеше с Ашли — все едно какво беше то.

Обърнах му гръб, преди да съм казала нещо, което по-късно ще ме накара да се червя. Силният смях на Ди ме последва. Деймън каза нещо, но думите му се изгубиха сред навалицата от хора. Имах нужда от въздух и усамотение, затова излязох навън. Отпред верандата бе претъпкана с народ.

Не можех да разбера какво ми ставаше. Не бе възможно да изпитвам ревност. Не беше това. Чакаше ме среща с красиво, нормално момче от нашата планета. Пукната пара не давах какво правят Деймън и Ашли.

Но докато слизах по стълбите, изведнъж ме осени — о, боже, пукаше ми. Пукаше ми, пукаше ми, че той е бил горе с Ашли и е правил неща, които… дори не можех да си представя, без у мен да избухне желанието да я нараня физически. Главата ми се завъртя. Картини, в които Ашли го целува, ме оставиха без дъх. Какво ми ставаше?

Тръгнах замаяна. По някое време свалих обувките на токчета и ги захвърлих. Продължих да вървя боса върху студената трева и чакъла. Не спрях, докато не стигнах пустата къща на края на пътя. Поех си няколко глътки чист, свеж въздух. Опитах се да овладея емоциите си. Част от мен съзнаваше, че това е нелепо, но при все това продължаваше да ми се струва, че светът е спрял да се върти. Чувствах, че ще експлодирам и всичко беше едновременно горещо и студено.

Потреперих. Стиснах очи и изругах. Не беше редно да ме вълнуват такива чувства. Последния път, когато изпитах такава силна ревност, бе по време на конференцията на блогърите миналата година, на която майка ми не ме пусна да ида. По дяволите, това дори беше още по-лошо. Искаше ми се да пищя. Исках да изтичам обратно и да отскубна всеки косъм от главата на Ашли. Ревност, на която нямах право, течеше във вените ми и заслепяваше разума ми, който се стараеше да ми каже, че се държа глупаво. Но кръвта ми вреше. Дланите ми се потяха, чувствах ги сякаш бяха чужди, студени. Цялото ми тяло се тресеше.

Стоях там, изгубена във върхушката от емоции и разбъркани мисли, додето накрая чух стъпки по тревата. Силуетът излезе из тъмните сенки и един лъч от лунната светлина се отрази в златно-син часовник.

Саймън.

Примрях от уплаха. Какво по дяволите търсеше той тук? Дали Ди го бе поканила? Аз не й бях казала за случилото се между нас двамата, но слуховете без съмнение са стигнали и до нея.

— Кейти, това ти ли си? — той залитна на една страна и се подпря на къщата. Сега можех да го видя добре — едното му око беше подуто, затворено и цялото ужасно посиняло. По челюстта му се виждаха синини и рани. Едната му устна беше цепната.

— Какво е станало с лицето ти? — зинах аз.

Саймън надигна една плоска бутилка към устата си.

— Твоят приятел направи това с лицето ми.

— Кой?

Той отпи и се сви от болка.

— Деймън Блек.

— Той не ми е приятел.

— Все едно. — Саймън се приближи. — Дойдох тук, за да говоря… с теб. Трябва да му кажеш да престане.

Очите ми се разшириха. Когато Деймън каза, че ще се погрижи за проблема, явно бе запретнал здраво ръкави. Донякъде му съчувствах, но не можех да забравя факта, че той и приятелите му бяха накарали половината училище да ми вика мръсница.

— Трябва да му кажеш, че не съм искал да направя нищо лошо онази вечер. Аз… съжалявам. — Той залитна напред и изпусна шишето. Исусе. Деймън му бе взел акъла от страх. — Трябва да му кажеш, че никой повече няма да те обижда.

Вълната от алкохол и отчаяние се удари в мен и аз отстъпих назад.

— Саймън, защо не седнеш. Струва ми се, че…

— Трябва да му кажеш — и той стисна ръката ми с дебелите си, влажни пръсти. — Хората почват да говорят. Не мога… да търпя да се говорят такива глупости по мой адрес. Кажи му иначе…

Косъмчетата на врата ми настръхнаха. Яростта ме прониза като куршум. Нямаше да позволя на никого да ме заплашва или да ме тормози. Нито на Саймън, нито на друг.

— Иначе какво?

— Баща ми е адвокат. — Той залитна и ръката му ме стисна по-здраво. — Той ще…

В следния миг се случиха няколко неща.

Саймън се приближи към мен, прекалено близо, и пулсът ми скочи. Чу се оглушителен трясък. Четири от петте прозореца, до които стояхме, се разтресоха и се напукаха. Огромна, назъбена пукнатина вървеше от средата надолу по всеки прозорец, а сетне се появиха по-малки, разпространиха се навсякъде, додето целите прозорци потрепериха под невидимата сила, пръснаха се и ни посипаха с дъжд от парченца стъкло.