Дженифър Л. Арментраут
Оникс (2)

Глава 2

Изкарах двайсет минути. Не можах да продължа повече заради неравния терен в гората, пронизителния ноемврийски вятър и момчето до мен и на средата на пътя до езерото го оставих и с бърза крачка се върнах по целия път обратно в къщата. Няколко пъти Деймън извика след мен, но аз се престорих, че не го чувам. Щом влязох в банята, паднах на колене, стиснах чинията и повърнах, а по лицето ми потекоха сълзи. Беше толкова ужасно, че събудих майка ми.

Тя притича забързано в банята и разтревожено ме попита:

— От кога не се чувстваш добре, момичето ми? От няколко часа, цял ден или сега ти прилоша?

Мама — вечната милосърдна сестра.

— Цял ден ту се чувствам добре, ту ми призлява — простенах аз и отпуснах глава върху ваната. Тя цъкна тихо и сложи ръка на челото ми.

— Та ти гориш! — Грабна една кърпа и я намокри под чешмата. — Май ще трябва да се обадя в работата…

— Не, добре съм. — Взех кърпата от ръцете й и я допрях до челото си. Хладината ми подейства чудесно. — Само съм изстинала. Вече се чувствам по-добре.

Мама не спря да се суети край мен, докато не се надигнах и не се изкъпах. Премених се в една къса нощница, а това ми отне ужасно много време. Стаята се завъртя край мен, а аз се мушнах под завивките, стиснах очи и зачаках завръщането на майка ми.

— Тук ще оставя телефона ти и чаша с вода. — Тя ги остави на нощното шкафче и седна до мен. — Отвори уста. — Аз погледнах с едно око и видях как майка ми бутна в лицето ми термометър. Покорно отворих уста. — Нека да видим колко градуса ще покаже и ще решим дали да си остана у дома. Сигурно е само грип, но…

— Ммм — простенах аз. Майка ми ме изгледа невъзмутимо и изчака термометърът да изпищи.

— Трийсет и осем градуса. Искам да изпиеш това — тя ми подаде две хапчета. Глътнах ги, без да задавам въпроси. — Температурата не е чак толкова висока, но искам да си останеш в леглото и да си отпочинеш. Ще ти се обадя да видя как си преди десет, какво ще кажеш?

Кимнах и се сгуших уютно в завивките. Имах нужда хубаво да се наспя. Майка ми сгъна една мокра кърпа и я сложи на челото ми. Затворих очи — бях сигурна, че това е първата фаза на някоя дяволска заразна болест. В главата ми се спусна неясна мъгла. Заспах, събудих се, когато майка ми се обади, а след това отново след полунощ. Нощницата лепнеше мокра към трескавото ми тяло. Понечих да отметна завивките и тогава видях, че са в другия край на стаята, захвърлени върху разхвърляното бюро. Изправих се. По челото ми избиха капчици студена пот. Биенето на сърцето ми — тежко, на пресекулки, сякаш по два удара наведнъж — отекваше в главата ми. Усещах кожата си силно изпъната върху мускулите; горях, бях настръхнала. Станах от леглото и се олюлях.

Сякаш огънят излизаше от вътрешността на тялото ми, разтопил органите ми отвътре в нещо лепкаво. Мислите ми се блъскаха една в друга — безкрайна върволица от нелепи безсмислици. Разбирах само едно — че трябва начаса да се разхладя.

Вратата към коридора зееше отворена, приканваше ме. Не знаех накъде бях тръгнала, но се запрепъвах първо по коридора, после надолу по стълбите. Входната врата ми се стори като фар, който обещава утеха и покой. Навън сигурно беше студено. Значи студът ще ме облекчи и горещината ще изчезне.

Но това се оказа недостатъчно.

Стоях на верандата, а вятърът развяваше мократа нощница и косата ми. Пронизително ярки звезди набраздяваха нощното небе. Сведох поглед към дърветата, които опасваха пътя, и те се обагриха в различни цветове. Жълто. Златисто. Червено. А сетне придобиха приглушен кафяв оттенък.

Осъзнах, че сънувам.

Замаяна слязох от верандата. Чакълът болезнено се забиваше в нозете ми, но продължавах да следвам пътя, по който ме водеше лунната светлина. Няколко пъти се олюлях и светът сякаш се завъртя нагоре с краката, но не се отказах.

Не след дълго стигнах езерото. Черните му като оникс води се къдреха под бледата светлина на луната. Пристъпих напред, но спрях, щом пръстите ми потънаха в тинята. Настръхнах от горещината, която ме изгаряше. Жарко, знойно.

— Кат?

Извърнах се бавно назад. Вятърът ме шибаше, докато се взирах във видението. Луната хвърляше сенки по лицето му, отразяваше се в големите му, светли очи. Не бе възможно да е истински.

— Какво правиш, Кити? — попита Деймън. Образът му изглеждаше неясен, мъглив. Да, Деймън беше бърз и понякога очертанията му се размиваха, но образът му никога не е бил така мъглив.

— Аз… трябва да се разхладя.

По лицето му се изписа тревога.

— Да не си посмяла да влезеш в езерото.

Тръгнах заднешком. Ледената вода се разплиска край глезените ми, после стигна до коленете ми.

— Защо?

— Защо ли? — Той пристъпи с крачка напред. — Прекалено е студено. Кити, не ме карай да идвам, за да те измъкна от там.

Главата ми пулсираше. Мозъчните ми клетки се топяха. Влязох още навътре. Студената вода успокои горящата ми кожа. Заля главата ми, изтръгна дъха ми, огъня ми. Пожарът взе да стихва. Можех да остана тук завинаги. Може би си струваше да го обмисля.

Усетих как две здрави, силни ръце ме обгръщат и ме изваждат отново на повърхността. Леденият въздух ме връхлетя, но дробовете ми бяха изпепелени. Поех си няколко глътки въздух с надеждата да угася пламъците. Деймън ме измъкна от благословената вода толкова бързо, че в един миг бях във водата, а в следващия се намерих на брега.

— Какво те прихваща? — Деймън ме стисна за раменете и леко ме разтърси. — Да не си си изгубила ума?

— Недей. — Отблъснах го слабо. — Толкова ми е горещо.

Настойчивият му поглед се спусна към пръстите на краката ми.

— Да, париш. Цялата ти бяла нощница е мокра… Дава резултат, но да плуваш посред нощ насред ноември? Прекалено е дръзко, не мислиш ли?

Ама какви ги дрънка той? Облекчението си отиде и кожата ми отново взе да гори. Запрепъвах се обратно към езерото. Но ръцете му ме обгърнаха още преди да съм направила и две крачки. Обърна ме с лице към него.

— Кейти, не бива да влизаш в езерото. Прекалено студено е, ще се разболееш. — Той отмахна назад косата, която бе полепнала по страните ми. — Дявол го взел — даже още повече от сега. Цялата изгаряш.

Нещо в думите му разкъса отчасти мъглата. Облегнах се на него и притиснах лицето си в гърдите му. Деймън ухаеше прекрасно — на билки и на мъж.

— Не те искам.

— Сега не е времето да се впускаме в този разговор.

Това беше само сън. Въздъхнах и обвих с ръцете си силния му кръст.

— Не, това е лъжа — искам те.

Деймън ме стисна по-здраво в прегръдката си.

— Знам, Кити. Никого не си успяла да заблудиш. Хайде, ела.

Пуснах го и ръцете ми увиснаха изтощено до тялото ми.

— Аз… не се чувствам добре.

— Кат. — Той се отдръпна. Хвана лицето ми в двете си ръце и повдигна главата ми. — Кейти, погледни ме.

Нима не гледах към него? Краката ми се подкосиха. След това всичко изчезна. Нямаше ни Деймън, ни мисъл, ни огън, ни Кейти.

* * *

Всичко бе потънало в мъгла, изглеждаше накъсано, фрагментарно. Две топли ръце продължаваха да отмятат косата от лицето ми. Нечии пръсти ме галеха по бузите. Дълбок глас ми заговори на нежен, музикален език — като приспивна песен, но… по-красиво, успокояващо. Потънах в звуците, изгубих се в тях.

Чувах гласове.

Веднъж ми се стори, че чух Ди:

— Не бива. Това само ще влоши следата.

Преместиха ме. Свалиха ми мократа пижама. Нещо меко и топло се плъзна по кожата ми. Опитах се да говоря с гласовете край мен, може би успях. Не съм сигурна.

По едно време някой ме уви в облак и ме отнесе. До страната ми приспивно биеше равномерно нечие сърце, докато гласовете заглъхнаха и накрая две хладни ръце смениха топлите. Грейнаха ярки светлини. Чух нови гласове. Мамо? По гласа й долових, че е разтревожена. Тя говореше с… някой. Не разпознах с кого. Негови бяха хладните ръце. Усетих как нещо ме прободе в ръката и след това тъпа болка тръгна към пръстите ми. Още шушукане, а след това всичко заглъхна.

Денят и нощта изчезнаха, а на тяхно място се появи нещо неясно и в тялото ми забушуваха огньове. В един миг хладните ръце се завърнаха и измъкнаха ръката ми изпод завивките. Не чух гласа на майка ми, но отново усетих убождането. Пожарът лумна в мен, втурна се по вените ми. Задъхана извих гръб на леглото, а от гърлото ми се изтръгна приглушен вик. Всичко пламна. Огънят, който се разрази в мен, бе десет пъти по-силен от предишния, и аз разбрах, че умирам. Нямаше какво друго да е…

Но тогава във вените ми се настани прохлада подобна на повея на зимен вятър. Тя се движеше бързо, гасеше пламъците и оставяше ледена следа по дирите си.

Ръцете се придвижиха към врата ми, вдигнаха нещо. Верижката ми? Те изчезнаха, но тогава усетих пулсирането, вибрацията на обсидиана. После заспах и това продължи сякаш цяла вечност и дори не знаех дали някога щях пак да се събудя.

* * *

В болницата изкарах четири дни, но нищо не помнех, освен че в сряда се събудих на твърдо легло, а над мен се белееше таванът. Чувствах се добре. Даже отлично. Майка ми бе седяла неотлъчно до мен в болничната стая. Целия четвъртък не спрях да роптая и да повтарям, че искам да се прибера у дома, пред всеки, който приближеше вратата ми. Явно бях пипнала някакъв гаден вирус, но не беше нещо сериозно.

Но вече си бях у дома и тъкмо гаврътнах на един дъх чаша портокалов сок от хладилника, докато майка ми ме наблюдаваше; под очите й имаше тъмни кръгове от недоспиването. Беше по дънки и лек пуловер. Беше ми странно да я видя без медицинската й униформа.

— Кейти, мила, сигурна ли си, че се чувстваш достатъчно добре, за да се върнеш на училище? Ако искаш може и днес да си останеш у дома и да отидеш в понеделник.

Поклатих глава отрицателно. Само три дни не бях ходила на училище, а вече ми се беше струпала огромна камара с домашни, които Ди мина да ми остави.

— Добре съм.

— Миличка, току-що те изписаха от болницата. Не бива да се претоварваш.

Измих си чашата.

— Добре съм, нищо ми няма.

— Знам, че се чувстваш по-добре. — Тя оправи накриво закопчаните копчета на жилетката ми. — Въпреки че Уил… Доктор Майкълс… те изписа от болницата, за да се прибереш у дома, ти много ме уплаши. Никога не си боледувала толкова сериозно. Защо да не му се обадя да мине да те прегледа, преди да тръгне на визитация?

Още по-необичайно ми се видя това, че майка ми използваше малкото име на доктора — явно отношенията им бяха станали доста по-сърдечни, а аз бях изпуснала това. Взех си раницата, но спрях.

— Мамо?

— Да?

— В понеделник ти се прибра посред нощ, нали така? Преди да е свършила смяната ти? — Тя поклати отрицателно глава и аз съвсем се обърках. — Кой тогава ме е завел в болницата?

— Сигурна ли си, че се чувстваш добре? — Тя постави ръката си върху челото ми. — Нямаш температура, но… Твоят приятел те доведе в болницата.

— Моят приятел?

— Да, Деймън те доведе. Макар че ми е чудно как е разбрал, че си болна в три през нощта. — Тя присви очи. — Всъщност, много бих искала да узная.

Ох, по дяволите.

— Аз също.