Дженифър Л. Арментраут
Оникс (13)

Глава 13

Завладя ме ужас. Силната емоция предизвика статично електричество, което пробяга по кожата ми толкова бързо, че не можах да го спра. Енергията избухна и се замята из стаята. Изпуснах неотворената кутийка сода и тогава чух как по пода скърца дърво.

Един стол полетя изпод масата и ме удари по коляното с такава сила, че кракът ми се огъна под мен. Извиках от болка и се превих на две.

Деймън изреди цяла върволица от ругатни, но бързо се появи до мен и ме улови секунда, преди да падна на пода.

— Уха, Кити, спокойно.

Отметнах косата от лицето си и повдигнах глава.

— Майчице мила…

Той ми помогна да се изправя. Облегнах се на рамото му за повече опора и той ме притегли близо до себе си.

— Добре ли си?

— По-добре не съм била никога. — Измъкнах се от прегръдката му и внимателно стъпих с цяла тежест на крака си. Усетих нещо топло да се стича надолу. Навих крачола на дънките си и видях кръв. — Страхотно, аз съм природно бедствие.

— Май ще трябва да се съглася с теб.

Хвърлих му мрачен поглед.

Той ми смигна, ухилен наперено:

— Хайде, качи се на масата и дай да погледна раната.

— Добре съм.

Той не спори с мен. В един миг аз стоях — ъъ, куцах — а след това въздухът ме пое и аз вече седях на масата. Ченето ми падна.

— Какво… как ме пренесе до тук?

— Умение — рече той и настани крака ми на стола. Нави крачола над коляното ми и пръстите му докоснаха леко кожата ми. Електричеството заподскача по крака ми и аз подскочих. — Уха, ама ти наистина си бедствие.

— Ух, целият ми крак е в кръв — преглътнах аз при гледката. — Нали няма да ме лекуваш?

— Не, защото знае ли човек какво ще се случи след това? Току-виж си се превърнала в извънземно.

— Ха-ха.

Без да губи време, Деймън взе една чиста кърпа и я намокри под чешмата. Върна се като избягна да ме погледне в очите. Посегнах да взема кърпата, но той клекна на земята и нежно взе да почиства кръвта, като внимаваше да не ме докосва.

— Кити, Кити, какво ще те правя?

— Виждаш ли? Не съм искала да местя стола, а той полетя към мен като ракета с топлинно насочване.

Деймън поклати глава и продължи да попива кръвта.

— Когато бяхме малки, такива неща се случваха непрестанно, докато се научихме да контролираме Извора.

— Извора?

— Енергията в нас — кимна Деймън. — Наричаме я Извора, защото ни свързва с родната ни планета. Нещо подобно на Извора на всичко живо. Така поне казват старейшините. Както и да е, когато бяхме деца и се учехме да контролираме способностите си, ставаха такива шантави неща. Доусън имаше навика да мести масите и столовете — точно като теб. Тъкмо ще понечи да седне и столът излиташе изпод него. — Той се разсмя. — Но той беше малък.

— Страхотно. Значи владея способностите си на нивото на едно бебе?

Искрящите очи на Деймън срещнаха моите.

— Горе-долу. — Той остави окървавената кърпа и се отпусна назад, а черната тениска с картинката отпред се опъна по гърдите му. — Виж, вече спря да кърви. Раната не е толкова зле.

Погледнах надолу и видях отворената рана на коляното си. Изглеждаше ужасно, но щеше да зарасне.

— Благодаря ти, че почисти крака ми.

— Няма нищо. Струва ми се, че няма да имаш нужда от шевове. — С върховете на пръстите си той описа лек кръг около раната.

Подскочих от докосването му. По крака ми побягаха леки тръпки. Ръката на Деймън се закова неподвижно и той надигна глава. От хладно зелени очите му за секунди се превърнаха в течни огньове.

— За какво си мислиш? — попита ме той.

А аз си представях как се плъзгам в ръцете му, целувам го, докосвам го — все неща, за които не биваше да мисля. Примигнах.

— За нищо.

Без да отделя очи от мен, Деймън бавно се надигна. Приближи ме, сложи ръце от двете ми страни и цялото ми тяло се изопна. Наведе се през стола, който ни делеше и опря челото си в моето. Пое си дълбоко дъх и въздъхна на пресекулки. Когато заговори, гласът му беше дрезгав:

— Знаеш ли аз за какво си мисля цял ден?

С него човек никога не знаеше.

— Не.

Устните му докоснаха страната ми.

— Исках да разбера дали по чорапи на райета изглеждаш пак толкова добре, колкото с чорапи на еленчета.

— Да.

Той наклони плава на една страна и се усмихна лениво, дръзко. Хищнически.

— Знаех си.

Не бива да позволявам това да продължава — имаше цял куп усложнения: поведението му, връзката между нас и моите способности на дете от детската градина. Странно, но това че Деймън бе извънземен, ми се виждаше най-незначителното от всички.

А после идваше ред и на Блейк. Ако, разбира се, той изобщо отново някога ми проговори, което беше малко вероятно. Но благодарение на появата на Деймън, така и не можах да говоря с Блейк на вечерята. Иронията е кучка.

И въпреки всичко аз не се отдръпнах. Нито пък той. О, не, Деймън дори се приближи. Зениците му засияха, а дъхът му сякаш секна в гърдите му.

— Имаш ли някаква представа какво ми причиняваш? — попита той пресипнало.

— Нищо не ти причинявам.

Деймън премести главата си само толкова, че устните ни се докоснаха веднъж… а после и втори път, след което той усили натиска. Тази целувка… изобщо не приличаше на предишните пъти. Тогава сякаш се бяхме целунали, за да се накажем един друг — гневно, предизвикателно. Но сега целувката беше нежна, мила, фина като перце. Безкрайно гальовна. Точно като целувката в сечището в нощта, когато той ме излекува. Окъпа ме светлина, но скоро целувките вече не ми бяха достатъчни, не и когато под кожата ми пламтеше бавен огън, а също и под неговата.

Деймън взе лицето ми в ръцете си, от устните му се изтръгна стон и те обгориха моите, а сетне целувката му стана по-дълбока, додето и двамата останахме без дъх. Той се приближи колкото може, но столът между нас му пречеше. Стиснах ръцете му здраво, исках го по-близо до себе си. Освен устните и ръцете ни, столът възпираше телата ни да се докоснат. Това ме разяри.

Премести се, заповядах аз неспокойно.

Столът потрепери под крака ми, а сетне тежкият дъб се измъкна, избягвайки превитите ни тела. Деймън не очакваше тази празнина под себе си и залитна напред. Неочакваната тежест на тялото му се стовари отгоре ми и аз паднах назад, повличайки и Деймън със себе си.

Пълният допир на горещото му тяло в моето запрати сетивата ми в хаотичен свръхвъзторг. Той ме целуна страстно, пръстите му се разпериха върху страните ми. Ръката му се спусна по тялото ми, стисна хълбока ми и ме притисна настойчиво към него. Целувките се забавиха и той надигна гърди, като продължи да ме отпива. Целуна ме бавно за последно, сетне надигна глава и ми се усмихна.

Гледаше ме надвесен така, че сърцето ми подскочи и нещо дълбоко в гърдите ме проряза. Ръката му се върна на лицето ми и той прокара невидима пътека до брадичката ми.

— Кити, аз не съм местил стола.

— Знам.

— Допускам, че предишното му място не ти допадаше?

— Столът стоеше на пътя ти. — Ръцете ми все така стояха увити около неговите.

— Да, виждам. — Деймън поглади с пръст извивката на долната ми устна, хвана ръката ми и ме вдигна да стана. Пусна ме, впери поглед в мен и зачака. Чакаше да…

Това, което последва бавно проникна зад мъглата в ума ми. Аз току-що го бях целунала. И отново. И то след като той бе съсипал срещата ми с друго момче — момчето, което сега би трябвало да целувам вместо него. Или пък не. Вече нищо не знаех.

— Не може да продължаваме — рекох с треперещ глас. — Ние…

— Ние се харесваме. — Той пристъпи напред и се хвана за ръба на масата от двете ми страни. — Преди да си казала нещо — ние изпитвахме привличане още преди да те излекувам. Не можеш да отречеш истината.

Той се наведе напред и носът му леко ме докосна по лицето. Тялото ми потрепери. Устните му се притиснаха под ухото ми.

— Трябва да спрем да се съпротивляваме срещу това, което и двамата желаем.

Дъхът ми секна. Затворих очи — пръстите му свалиха бавно яката на полото ми, разчиствайки пътя за устните му, които трябваше да се срещнат с бясно препускащия ми пулс.

— Няма да е лесно. Не са минали и три месеца от тогава и няма да минат още три.

— Заради другите луксени? — Отметнах глава назад, мислите ми плуваха под докосванията му. Имаше нещо ужасно неустоимо в тези нежни целувки, които той оставяше по шията ми. — Те ще ни пропъдят. Като…

— Знам. — Той остави яката, ръката му се плъзна към тила ми и тялото му се притисна в моето. — Не спирам да обмислям последствията… за друго не мисля.

Част от мен копнееше да чуе това. Тайна, която пазех близо до сърцето си — същото сърце, което блъскаше неудържимо в гърдите ми. Отворих очи. Неговите светеха.

— И това няма нищо общо нито с връзката между нас, нито с Блейк?

— Не — рече той и въздъхна. — Да, донякъде това има общо с него, но тук става дума за нас. За онова, което изпитваме един към друг.

Чувствата ми към Деймън бяха станали почти болезнени. Щом се намирах край него, всяка клетка от тялото ми изгаряше, но това беше Деймън. Ако се огънех пред него, означаваше да приема отношението му към мен, но най-вече изискваше сляпа вяра в теорията, че чувствата ни бяха истински. А когато се окажеше, че грешим? Щеше да последва раздираща болка, защото тогава щях да го обичам още повече и от сега.

Свлякох се от масата и се проврях под ръцете му. Тъпа болка прониза ранения ми крак, докато отстъпвах назад.

— Това да не е от онзи тип влюбвания „Не те исках, дока то някой друг не те поиска“?

Деймън се подпря на масата.

— Лъжеш се.

— Тогава какво е, Деймън? — Сълзи на гняв се струпаха в очите ми. — Защо сега, когато преди три месеца дори не можеше да дишаш същия въздух, който дишах аз? Всичко се дължи на връзката помежду ни. Това е единственото логично обяснение.

— По дяволите! Да не мислиш, че аз не съжалявам, че се държах като глупак с теб? Вече ти се извиних. — Той се надвеси над мен. — Нищо не разбираш. Това изобщо не е лесно за мен. Знам, че и с теб е същото. Ти имаш доста проблеми, но аз трябва да мисля за сестра ми, за цялата ни общност. Не исках да се сближаваме. Не исках още един човек край мен, за когото да ми пука, за чиято загуба да се тревожа.

Поех дъх и той продължи.

— Не биваше да се държа така. Знам. Но мога да поправя всичко, мога да ти дам повече от Бени.

— Блейк. — Въздъхнах и закуцах настрани. — С Блейк ме свързват много общи интереси. На него му харесва, че чета…

— На мен също — предизвика ме Деймън.

— И освен това си има блог. — Защо все имах чувството, че се ловя за сламки?

Деймън взе един кичур от косата ми и го нави около пръста си.

— Аз нямам нищо против интернет.

Отблъснах ръката му.

— И освен това той не ме харесва заради някакви си глупава чуждоземна връзка, или защото друго момче си пада по мен.

— Нито пък аз. — Очите му светнаха. — Не може да продължаваш да се преструваш. Това не е хубаво. Ще разбиеш сърцето на горкото момче.

— Не, няма.

— Ще го разбиеш, защото ти копнееш за мен и аз копнея за теб.

Дълбоко в себе си аз исках да бъда с Деймън. И умирах и той да ме желае, но не защото бяхме един атом, разделен на две, или защото някой друг ме харесваше. Поклатих глава и се упътих към вратата.

— Продължавай да си го повтаряш…

— Какво означава това? — поиска да знае той. Стиснах очи за малко.

— Казваш, че копнееш за мен, но това не е достатъчно.

— Ще ти покажа, че е истина.

Погледнах го в лицето и повдигнах една вежда:

— Не, няма.

— Ами това какво беше? — Деймън посочи масата и аз се изчервих. Хората се хранят на масата… — Мисля, че ти показах, че те харесвам. Мога пак да го сторя, ако не си наясно какво стана току-що. Освен това в училище ти поднесох смути и бисквитка.

— И си напъха бисквитката в устата! — Вдигнах аз ръце във въздуха.

Той се усмихна, сякаш му беше приятно да си спомни случката.

— Масата…

— Деймън, това че се нахвърляш на крака ми като загоряло куче всеки път, когато съм наблизо, не доказва, че ме харесваш.

Деймън стисна устни и аз разбрах, че едва се сдържа да не се разсмее.

— Всъщност, това е моят начин да покажа на хората, че ги харесвам.

— О, добре, все едно. И без друго това няма значение.

— Кейти, аз съм тук, никъде няма да ходя. И няма да се откажа.

Не му вярвах. Посегнах към вратата, но той ме спря.

— Знаеш ли защо поисках да се срещнем в библиотеката?

— Какво? — обърнах се назад.

— Онзи петък, когато се върна на училище? — той прокара ръка през косата си. — Ти беше права — избрах библиотеката, защото там никой нямаше да ни види.

Затворих уста; нещо ме стегна за гърлото, усетих пареща болка.

— Знаеш ли, винаги съм се питала дали егото ти е толкова голямо, че да не искаш да си признаеш, когато сгрешиш.

— И както винаги, заключенията ти са прибързани. — Очите му ме пронизаха. — Не исках Ашли и Андрю да започнат да се нахвърлят върху теб, както направиха с Доусън и Бет. Тъй че ако си мислиш, че се срамувам от теб и не съм готов да покажа публично намеренията си, по-добре си избий тази мисъл от главата. Защото ако само така ще ми повярваш, имаш го — всички ще научат за нас.

Зяпнах го. Какво трябваше да отвърна? Да, част от мен му повярва. Колко хора биха изритали едно момиче от столовата, а след това ще започнат да го ухажват? Не бяха много. И тогава си спомних спагетите, които висяха от ухото на Деймън, чух веселия му смях от деня, който сега ми изглеждаше, че е минал толкова отдавна.

— Деймън…

Усмивката му наистина започваше да ме тревожи.

— Казах ти, Кити. Обичам предизвикателствата.