Дженифър Л. Арментраут
Оникс (34)

Глава 34

Когато дойдох на себе си, имах усещането, че в главата ми бие барабан, а устата ми беше пресъхнала. Чувствала съм се така само веднъж досега — когато на гости у една приятелка заедно изпихме цяла бутилка евтино вино. Само дето тогава се потях и ми беше горещо, а тук замръзвах.

Вдигнах глава от грубото одеяло под бузата ми и едва отворих очи. Няколко минути всичко беше размазано и непонятно. Изпънах ръце и се опитах да се изправя, но замайването ме повали на земята.

Ръцете и краката ми бяха голи. Някой ми беше свалил пуловера, обувките и чорапите и ме беше оставил само по потник и дънки. Тръпки пробягаха по кожата ми в отговор на почти вледеняващата температура в помещението. Знам, че се намирах в нещо.

Постоянното бръмчене и далечните гласове друго не можаха да ми кажат.

Скоро започнах да виждам ясно и ми се прииска нещата да си бяха останали неясни.

Намирах се в клетка, която приличаше на голяма кучешка колиба. Дебелите черни решетки бяха достатъчно раздалечени, че да мога да провра ръка между тях. Може би. Вдигнах поглед и установих, че нямаше начин нито да се изправя, нито дори да легна с изпънати крака, без да се опра в решетките. Отгоре висяха вериги и окови, а две от тях бяха закачени около изстиналите ми сковани глезени.

Бавно ме завладяваше паника, оставяше ме без дъх, докато погледът ми трескаво се стрелкаше във всички посоки. Бях заобиколена от клетки. Някакво червеникаво черно вещество проблясваше по вътрешната страна на близките решетки, както и по оковите около глезените ми.

Повтарях си, че трябва да запазя самообладание, но не се получаваше. Седнах, изправих се, доколкото можах и се пресегнах, за да освободя глезените си. Но щом пръстите ми докоснаха повърхността на метала, изгаряща болка прониза ръцете ми и ме разтърси от глава до пети. Извиках и бързо отдръпнах ръце.

Обхвана ме ужас; заля ме като прииждаща вълна. Сграбчих решетките и същата остра болка ме разтърси и ме отхвърли назад. От гърлото ми се изтръгна писък и разтреперана, прибрах ръце до гърдите си. Вече познавах тази болка. Същото изпитах, когато Пушача допря онова нещо в бузата ми.

Опитах се да призова силата в себе си. Можех да отнеса тази клетка, без да я докосвам. Но в мен нямаше нищо. Чувствах се празна, отделена от Извора. Безпомощна. Уловена в капан.

Нещо се размърда в клетката до мен, надигна се. Не беше нещо, беше човек — момиче. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми като я видях да сяда и да отхвърля от бледото си лице мръсни кичури от дългата си руса коса.

Обърна се към мен. Момичето беше на моята възраст, плюс-минус година. Ужасно червеникаво синьо петно се простираше от началото на косата й надолу по лявата й буза. Ако не беше толкова слаба и раздърпана, щеше да е красива.

Въздъхна и сведе лице.

— Преди наистина бях красива.

Мислите ми ли прочете?

— Аз…

— Да, прочетох ти мислите — гласът й беше дрезгав и дебел. Отвърна очи, огледа празните клетки и спря поглед на двойната врата. — Предполагам, че си като мен — собственост на „Дедал“. Познаваш ли някакви извънземни? — засмя се и сведе заострената си брадичка към свитите си колене. — Нямаш никаква представа защо си тук.

„Дедал“ ли? Какво, по дяволите, е това?

— Не. Дори не знам къде съм.

Момичето започна леко да се поклаща.

— В склад си. Нещо като депо за транспортиране. Не знам в кой щат сме. Бях упоена, когато са ме донесли — посочи синината с тънките си пръсти. — Не се приспособявах.

Аз преглътнах.

— Човек си, нали?

Отново се чу мрачен сподавен смях.

— Вече не съм съвсем сигурна.

— МО ли е замесено? — попитах. Не спирай да говориш. Няма напълно да откача, ако не спра да говоря.

Тя кимна.

— И да, и не. „Дедал“ е, но те са част от МО. В моя случай те са замесени, но при теб… присви очи. Бяха тъмно кафяви, почти черни. — Когато те донесоха, успях да доловя само откъслечни мисли. Тук си с друга цел.

Това звучеше успокоително.

— Как се казваш?

— Мо — изхриптя тя и докосна изсъхналите си устни. — Всички ме наричат Мо… Или поне ме наричаха. А ти си?

— Кейти.

Пропълзях по-близо до нея, като внимавах да не допирам решетката.

— Към какво не си се приспособила?

— Не сътрудничих — Мо сведе глава и скри лице зад мръсната си коса. — Според мен те дори не мислят, че това, което вършат, е лошо. За тях всичко изглежда е по средата — вдигна брадичка. — Тук имаше още един. Момче, но не беше като нас. Изведоха го, когато донесоха теб.

— Как изглеждаше? — попитах аз, като си мислех за Доусън.

Преди да успее да ми отговори, една врата се затвори накъде извън голямата студена стая. Мо се отдръпна и обви тънките си ръце около свитите си колене.

— Престори се на заспала, когато се приближат. Този, който те донесе, не е толкова лош, колкото останалите, по-добре не ги предизвиквай.

Помислих си за Пушача и партньора му. Стомахът ме си сви.

— Кой…

— Шшшът… — изсъска тя. — Идват. Направи се на заспала!

Не знаех какво друго мога да направя, затова отидох до задната част на клетката, легнах и сложих ръка на лицето си, така че да надзъртам под нея, без да ме виждат.

Вратата се отвори и видях две двойки крака в черни панталони да влизат в стаята. Мълчешком се приближиха към клетките ни. Сърцето ми отново препускаше и усилваше болката в главата ми. Спряха пред клетката на Мо.

— Днес ще бъдеш ли послушна? — попита единият от мъжете. В гласа му се долавяше смях. — Или пак ще усложняваш всичко?

— Ти как мислиш? — изсъска Мо.

Мъжът се изсмя и се наведе. От ръцете му висяха черни белезници.

Не искаме да съсипем и другата страна на лицето ти, миличка.

— Говори за себе си — промърмори другият. — Кучката едва не ме лиши от шанс за наследници.

— Само да си ме докоснал, — каза Мо, — и ще довърша започнатото.

Той отвори клетката и Мо веднага се хвърли насреща им. Но не можеше да се мери с тях. Двамата сграбчиха краката й и я издърпаха докато тя цялата се озова на студения циментов под. Онзи, който я обиди, я обърна грубо и удари лицето й в пода. Тя изстена, когато мъжът опря коляно в гърба й и дръпна ръцете й назад. Изви ръцете й и тя извика тихо.

Не можех да стоя и да гледам случващото се. Подпрях се на ръце, преодолявайки световъртежа.

— Спрете! Причинявате й болка!

Мъжът, който държеше ръцете й, погледна към мен и се намръщи.

— Гледай ти, Рамирес! Тази е будна.

— А другата трябва да оставиш на мира — отвърна Рамирес. — Плащат ни достатъчно да се престорим, че я няма, Уилямс. Закопчай я и да се махаме.

Уилямс прескочи Мо, приближи се към клетката ми и коленичи, така че очите ни да са на едно ниво. Не беше възрастен — може би към 25. Погледът в похотливите му сини очи ме уплаши повече от клетките. За какво да ме закопчее?

— Тази е хубавичка.

Дръпнах се назад. Искаше ми се да кръстосам ръце върху тънкия си потник.

— Защо съм тук? — гласът ми потрепери, макар да гледах мъжа в очите.

Уилямс се изсмя и погледна другият през рамо.

— Чуй я само! Разпитва ни!

— Остави я на мира — Рамирес вдигна мълчаливата Мо на крака. Главата й висеше от раменете й, а косата беше скрила лицето й. — Трябва да върнем тази в Центъра. Хайде!

— Винаги можем да й прочистим мозъка и да се позабавляваме.

Изтръпнах от думите му. Могат ли да правят така? Да изтрият спомените ми? Спомените ми са всичко, което имам. Погледът ми се луташе между двамата мъже.

Рамирес изпсува под нос.

— Просто действай, Уилямс.

Когато Уилямс започна да се изправя, аз запълзях заднешком.

— Чакайте! Чакайте! Защо съм тук?

Уилямс отвори вратата на клетката с малък ключ и грабна веригите. Дръпна силно и аз паднах по гръб.

— Наистина не знам какво иска той от теб и не ме интересува — и дръпна веригите отново. — Хайде, бъди добро момиче.

За да му покажа колко съм му благодарна за препоръката, го ритнах. Да можех само да се справя с него… Кракът ми попадна под брадичката му и отхвърли главата му назад. Уилямс отвърна с юмрук в стомаха ми, от който се свих на две. Едва дишах, когато грабна китките ми и дръпна белезниците от тавана на клетката, докато веригата им не стигна пода.

— Не! — изкрещя Мо. — Не!

Страхът в гласа й ме уплаши още повече и поднових борбата си. Нямаше никакъв смисъл. Уилямс закопча белезниците около китките ми и последва взрив от болка. Започнах да крещя.

И не спрях.

* * *

Писъците ми замряха едва когато единственият звук, който можех да издам, не беше по-висок от дрезгав шепот. Усещах гърлото си като рана. От него вече излизаше само неконтролируемо скимтене и стенание.

Бяха минали часове, откакто мъжете отведоха Мо. Часове, изпълнени единствено с пареща непоносима болка, която пронизваше ръцете ми и стигаше до черепа ми. Имах чувството, че събличат кожата ми, разкъсват я, за да стигнат до нещо под нея.

На няколко пъти припадах и идвах в съзнание. Тези моменти тъмнина бяха истинско блаженство, кратко облекчение, което свършваше прекалено бързо. Будех се в свят, където болката застрашаваше разсъдъка ми. Неведнъж си мислех, че ще ме убие. Че трябва краят да се вижда някъде на хоризонта, но вълните болка продължаваха да ме заливат; да ме задушават.

Сълзите ми също свършиха заедно с писъците. Когато болката отново дойде, се опитвах да не мърдам, дори да не трепвам. Иначе ставаше по-зле. Вече не ми беше студено. Може би защото сега не усещах нищо друго, освен болката, която ми причиняваше, с каквото и да бяха покрити белезниците.

Но през цялото време не исках да умирам. Исках да оцелея.

В един момент вратите се отвориха. Прекалено изтощена, за да вдигна глава, се взирах невиждащо в процепите между решетките. Дали ще ми свалят белезниците? Не таях никаква надежда.

— Кейти…

Сведох поглед, докато се опитвах да осмисля прошарената коса, красивото лице и чаровната усмивка, която си бе проправила път през живота ми до леглото на майка ми. Приятелят на мама — първият мъж, на които беше обърнала каквото и да е внимание след смъртта на баща ми. Мисля, че го обичаше. Това влошаваше ситуацията още повече. Нямаше значение какво означава това за мен. Имах определени подозрения и преди, а и като цяло не го харесвах, защото заемаше мястото на баща ми. Но мама… Това щеше да я убие.

— Как я караш? — попита той, все едно наистина го беше грижа. — Чух, че боляло — заради покритието, особено за такива като теб и луксените. Това е единственото, което може напълно да обезсили и луксените, и мутиралите. Оникс, смесен с още няколко други камъка като рубини, води до такава странна реакция. Все едно два фотона се сблъскват непрестанно в търсене на изход. Това се случва с мутиралите ти клетки.

Разхлаби вратовръзката на врата си.

— МО нарича хора като мен „внедрени“, но съм сигурен, че вече си се досетила за това. Умно момиче си, но сигурно се чудиш как съм разбрал? Нощта, в която те докараха в спешното отделение, след като беше нападната — тогава се възстанови прекалено бързо. А МО вече те наблюдаваше заради близостта ти със семейство Блек.

Беше лекар и много добре знаеше дали някой се възстановява необичайно бързо. Отвращението се просмукваше в мен до мозъка на костите ми. Трябваха ми няколко опита, за да успея да изрека следващите пресипнали думи.

— Започнал си… да излизаш с майка ми… за да ме държиш под око? — той ми смигна, а на мен ми се пригади. — Мръсно… копеле.

— Е, да излизам с майка ти си имаше и предимства. Не ме разбирай погрешно. Държа на нея. Тя е прекрасна жена, но…

Исках да го заболи. Много.

— Казал си им… за Доусън и Бетани?

Той се усмихна и показа перфектните си бели зъби.

— МО вече ги наблюдаваше. Всеки път, когато някой луксен се приближи до човек, МО се задейства с надежда, че луксенът ще направи от човека мутант. Бях при родителите й, когато се върна от разходката. Имах своите подозрения и бях прав.

— Ти… беше болен.

Очите му някак потъмняха.

— Май не си си написала домашното — когато не казах нищо, той се усмихна. — Никога повече няма да се разболявам.

Примигнах. Беше продал единствените си роднини.

— Първо доведох тях… Знаеш какво стана след това — той коленичи и наклони глава на една страна. — Но ти си различна. Вдигна по-висока температура, като по чудо реагира на серума, и си по-силна от Бетани.

— Серум ли?

— Да. Казва се „Дедал“, по името на отдела в МО, който се занимава с мутиралите хора. Разработват го от години — смес от човешка и извънземна ДНК. Инжектирах ти го, когато за първи път се разболя — Уил се изсмя. — Стига де, наистина ли мислеше, че ще издържиш мутация с такава сила без никаква помощ?

Боже мой!

— Виж, не всички мутирали човешки същества издържат промяната и подсилващата инжекция, която трябва да засили способностите им. Това се опитва да разбере „Дедал“. Защо само някои — като теб, Бетани и Блейк, реагират добре на мутацията, а други не. А ти, доколкото разбрах, се справяш блестящо в това отношение.

Инжектирал ми е нещо? Чувствах се насилена по съвсем различен начин. Гневът в мен нарастваше, надминаваше болката.

— Защо? — хрипливо попитах аз.

Уил изглеждаше доволен. Дори развълнуван.

— Съвсем просто е. Деймън има нещо, което аз искам, и ти ще се погрижиш той да се държи добре докато тази среща да завърши благополучно за всички замесени. А аз имам нещо, освен теб, заради което той ще е готов на всичко.

— Той… ще те убие — казах аз едва и потреперих.

— Съмнявам се. Наистина не трябва да говориш — каза той небрежно. — Мисля, че трайно си увредила гласните си струни. Известно време бях долу и те чаках да спреш да крещиш.

Долу ли? Тогава разбрах, че най-вероятно сме в склада, който Деймън се опита да проучи в нощта на сблъсъка с офицерите. Размърдах се трескаво и изстенах, когато Уил притисна белезниците в кожата ми. Може да съм загубила съзнание за няколко секунди, защото когато отворих очи, Уил беше по-близо.

— Знаеш ли, че целебна способност на луксените е най-силна, когато някой е ранен, и отслабва, колкото повече време минава след раняването? Така че май той няма да успее да ти оправи гласа.

С мъка си поех дъх, който запари на гърлото ми.

— Върви… по дяволите!

Уил се изсмя.

— Не се ядосвай, Кейти. Не му мисля злото. Нито пък на теб. Просто трябва да ме слушаш, докато ние с Деймън преговаряме. Ако той прави, каквото искам, и двамата ще си тръгнете оттук живи.

Неочаквана болка ме разтресе, тялото ми се скова, докато се мъчех да си поема дъх. Наистина имах усещането, че клетките в тялото ми се блъскат една в друга и се опитват да избягат.

Той стоеше изправен със стиснати юмруци.

— Този уикенд почти бях решил, че всичко е изгубено. Можеш да си представиш колко бях бесен като разбрах, че Вон е мъртъв. Той трябваше да те доведе при мен. Горкото момче нямаше никаква представа, че собственият му чичо се опитва да му попречи да изпълни поръченията на Нанси — отново се изсмя и прокара пръсти по решетките. — Доста гадно, ако се замислиш. Вон знаеше, че Нанси ще е бясна и че най-вероятно ще си го изкара на извънземното приятелче на Блейк. Макар че не трябва да говоря, след като спечелих Бетани и Доусън. Трябваше да опитам с тях, но не се сетих. Доусън много прилича на брат си. Би направил всичко за Бетани.

Гняв се промъкна през болката и пламна по-силно от нея.

— Ти…

Той се спря пред клетката.

— Доколкото знам, все още не е подействало.

Наистина нямах никаква представа за какво говореше, но пъзелът вече се подреждаше. Уил беше предал собствената си племенница. Това обясняваше банковите разписки. Беше подкупил Вон, но за какво? Не знаех. Каквото и да беше, явно бе достатъчно Вон да се изправи срещу МО и обясняваше защо беше попречил на Блейк да каже на Нанси за напредъка ми.

— Не се тревожи. Деймън не е глупав — Уил обърна клетката ми с усмивка. — След време отговори. Да кажем, че това, което му отвърнах, ще го доведе до нас.

Въпреки болката, се съсредоточих върху това, което казваше.

— Какво… искаш от него?

Уил захвърли телефона си и сграбчи решетките на мъчението. Очите ни се срещнаха и в мен отново се появи онова вълнение, детинското страхопочитание.

— Искам да ме излекува.