Дженифър Л. Арментраут
Оникс (32)

Глава 32

Когато се върнах в къщата, всички без Матю си бяха тръгнали. А той беше останал, за да помогне… с почистването на целия хаос. Някой бе вдигнал тялото на Вон, плюс колата му и джипа на Блейк. Къщата бе осеяна със счупени рамки. Масичката за кафе бе ужасно издрана. Умът не ми го побираше как щях да обясня счупения прозорец в коридора на горния етаж.

Но в най-окаяно състояние бе мястото, на което се бе строполил Адам.

Блестящата течност се бе стекла в две локвички. Матю се опитваше да ги изчисти, но ръцете и ченето му трепереха. Взех няколко кърпи от шкафа и клекнах до него.

— Остави на мен — прошепнах аз.

Той се отпусна назад, повдигна глава и затвори очи. Въздъхна на пресекулки.

— Това не биваше да се случва.

Очите ми се наляха със сълзи, докато попивах останалото от Адам.

— Знам.

— Те са ми като деца. Загубих още един и за какво? Това е безумно. — Раменете му потрепериха. — Винаги е така.

— Съжалявам. — Бузите ми се намокриха от сълзите и аз ги отрих в рамото. — Вината е моя. Той се опита да ме защити.

Няколко минути Матю само мълча. Аз продължих да попивам течността и две кърпи вече подгизнаха, когато той сложи ръката си върху моята.

— Кейти, не си виновна ти. Това е свят на предателство и алчност, в който ти неочаквано си попаднала. Не си била готова за него. Нито пък някой от тях.

Вдигнах глава и примигнах, за да пропъдя сълзите.

— Аз се доверих на Блейк, когато трябваше да вярвам на Деймън. Аз позволих това да се случи.

Матю се извърна към мен и хвана лицето ми в ръцете си.

— Не можеш да поемеш пълната вина. Блейк сам е направил своя избор, а не ти. Ти не си насочила ръката му против волята му.

Мъката ме проряза и аз се разхлипах. Думите не успокоиха чувството ми за вина и той сам разбираше това. Но тогава се случи нещо много необичайно — Матю ме прегърна и аз се разридах. Цялото ми тяло се разтърси от хлипанията ми. Притиснах глава в рамото му, тялото ми разтресе и неговото, а може би той също оплакваше загубата си. Времето течеше и Новата година дойде. Посрещнах я със сълзи по лицето и с разбито сърце. Когато очите ми пресъхнаха, те се бяха подули така, че почти бяха притворени.

Матю се отдръпна назад и отмести с ръка косите ми.

— Това не е краят за теб… за Деймън. Това е едва началото, но ти вече знаеш срещу какво си се изправила. Не бива да свършвате като Доусън и Бетани. Вие сте по-силни от този кошмарен свят.

* * *

Остатъкът от нощта прекарах в опити да прикрия разигралите се в къщата събития от майка ми. Все някога щеше да се наложи да й кажа — сателитите сигурно бяха заснели всичко от предишната вечер. Измъчваше ме и това, че в думите на Вон нямаше много смисъл и у мен се таеше чувството, че най-лошото тепърва предстои. Реших, че какаото има да става, ще стане в близките дни или седмици. Щяха да изскочат и въпроси около смъртта на Адам.

Но засега нямаше нужда да знае и затова си замълчах.

Убедих я, че вятърът е запратил клон по прозореца на горния етаж — правдоподобно, след като Деймън бе съборил няколко отвън. Но за картините ми беше по-трудно да й дам обяснение.

През първия ден от Новата година само спах и се събудих чак в неделя сутринта, колкото да хапна няколко сладкиша, а сетне пак си легнах, за да избягам от струпващия се мрак, който ме очакваше. Вината ме ядеше отвътре даже и в съня ми. Сънувах Блейк, Адам, дори Вон. Плувах в езерото, а те ме бяха обградили отвсякъде, плъзгаха се под мен и ме завличаха към дъното.

Затова беше странно, че щом се събудих онази вечер, си взех душ, навлякох се добре и тръгнах към мястото, което ме преследваше в съня ми. Майка ми вече бе заминала на работа и смътно помнех, че по-рано през деня бях чула гласа на Уил да се носи из къщата.

Снегът продължаваше да вали, но луната се бе подала и светлината й се отразяваше в бялата повърхност, така че лесно намерих пътя към езерото. Застанах до замръзналата, гладка повърхност на водата, сгушена в пуловера и шала, който майка ми беше подарила за Коледа. Дори си бях сложила ръкавиците в същия цвят.

На брега на езерото нещата изглеждаха по-ясни — пак бяха така зловещи и страшни, но на човек му се струваше, че може да се справи с тях, да ги приеме. Адам беше мъртъв. Все някога МО щеше да дойде, за да разпитват за Вон. А щом дойдеха, следите щяха да ги насочат към мен… и Деймън.

А аз бях станала убиец. Не със собствените си ръце, но бях повела всички други по този път. Умряха много хора — и невинни, и не чак толкова невинни. Деймън имаше право — животът си е живот. И дали на враг или не, ръцете ми бяха изцапани с кръв, която нямаше отмиване, просмукваше се през кожата ми и оставяше тъмни петна по нея.

Затворех ли очи, явяваше ми се тялото на Адам. В гърдите ми се таеше болка, която никога нямаше да ме напусне.

Може би утре нямаше да ходя на училище — не виждах смисъл след всичко. Все още не знаех кой е предал Доусън и Бетани, а наоколо се разхождаха толкова много от внедрените агенти на МО, които наблюдаваха както мен, така и всички нас. Един невидим часовник се бе появил и отброяваше часовете до моя личен Ден на страшния съд, но нямаше кого друг да виня за това, освен себе си.

След около минута усетих топлината да танцува по врата ми. Дъхът секна в гърдите ми и аз не намирах сили да заповядам на тялото си да се извърне. Защо бе дошъл тук? Сигурно ме ненавиждаше. А също и Ди.

Стори ми се странно, че снегът заскърца под стъпките му, защото когато поискаше, Деймън можеше да стъпва съвсем безшумно. Спря зад мен и топлината на тялото му ме обгърна като меко одеяло. За разлика от него аз не можех вечно да стоя така, затова учудено и предпазливо се обърнах.

— Знаех, че ще те намеря тук. — Той погледна нататък към езерото, а на челюстта му изпъкна една жила. — Винаги идвам тук, когато се налага да помисля.

— Как е Ди? — изтърсих аз първото нещо, което ми дойде наум.

— Ще се оправи — рече той, а очите му потъмняха. — Трябва да поговорим. — Деймън се приближи, преди да смогна да отвърна. — Заета ли си? Не знам дали не те прекъсвам. Съзерцанието на езерото изисква огромна концентрация.

Не можах да доловя нищо по изражението му.

— Не съм заета.

Яркият му поглед се спря върху мен.

— Ще си тръгнеш ли обратно с мен тогава?

У мен взе да се трупа тревожна енергия. Дали щеше да ме убие и да потули нейде тялото ми? Крайна мярка, но твърде вероятна след всичко, което причиних. Гърлото ми пресъхна, когато двамата се запътихме в мълчание към къщата му. Влязох у тях с потни, треперещи ръце.

— Гладна ли си? — попита ме той. — Аз цял ден залък не съм сложил в устата си.

— Да, малко.

Влязохме в кухнята, Деймън извади един пакет шунка. Седнах на масата, а в това време той приготви два сандвича със сирене и шунка. На моя сложи двойно горчица, защото знаеше, че така го обичам, а аз едва не се разревах отново. Ядяхме в напрегнато мълчание.

После Деймън разчисти и аз се изправих.

— Деймън, аз…

— Не още — рече той. Избърса ръцете си и без да каже и дума, излезе от кухнята. Поех си дълбоко дъх и тръгнах след него, но щом видях, че се заизкачва по стълбите, пулсът ми скочи.

— Защо се качваш на горния етаж?

Облегнал се на махагоновия парапет, Деймън ме погледна през рамо.

— А защо не?

— Не знам. Просто ми се струва…

Той се продължи нагоре, като не ми остави друг избор. Подминахме стаята на Ди, която изглеждаше, сякаш бе залята в розов сироп. Имаше още една стая, чиято врата стоеше затворена. Предположих, че е на Доусън и вероятно стоеше непокътната от деня на изчезването му. Когато баща ми почина, изтекоха месеци, преди с майка ми да се докоснем до вещите му.

— Къде е Ди?

— У Ашли и Андрю. Струва ми се, че покрай тях се чувства по-добре…

Кимнах. От всичко на света най-много ми се искаше да върна времето назад, да задавам повече въпроси, да не бъда толкова глупава.

Деймън отвори една врата и сърцето ми подскочи. Той влезе вътре и ме остави да мина край него.

— Твоята стая?

— Да. Най-хубавото местенце в къщата.

Стаята му беше просторна и изненадващо чиста и подредена. На стената висяха няколко плаката на различни групи в тъмносини цветове. Щорите бяха пуснати, завесите дръпнати. Деймън махна с ръка и нощната лампа светна.

Имаше доста скъпа техника: телевизор с плосък екран, компютър Макинтош, от който позеленях от завист, стерео уредба и дори бюро. Погледът ми се премести върху леглото.

Беше голямо.

А синият олекотен юрган имаше уютен и мамещ вид. Широко беше и човек можеше да се въргаля на воля по него… или просто да поспи. Нищо общо нямаше с моето малко легълце. Насила отместих погледа си встрани и отидох до Мака.

— Хубав компютър.

— Хубав е — Деймън свали обувките си.

Запъхтях се.

— Деймън… — Пружините изскърцаха под тежестта му, докато аз прокарвах пръст по капака на лаптопа. — Толкова много съжалявам за всичко. Не биваше да се доверявам на Блейк… Трябваше да те послушам. Не исках никой да пострада.

— Адам не пострада, Кат. Той умря.

Обърнах се, на гърлото ми заседна буца. Очите му блестяха.

— Аз… Ако можех да върна времето назад, бих променила всичко.

Деймън поклати глава, погледът му падна в отворените му ръце и той ги сви в юмруци.

— Знам, че невинаги се разбираме добре, Кейти, и знам, че цялата тази работа с връзката те уплаши много, но ти знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен. Трябваше веднага да ми кажеш, още щом си заподозряла, че Блейк е на страната на МО. — Гласът му изневери от чувството на безпомощност. — Можех да предотвратя случилото се.

— Аз ти имам доверие. С цялото си сърце — приближих се едва. — Но щом си помислих, че може той да е забъркан с тях, не исках и ти да се намесваш. Блейк вече знаеше прекалено много и подозираше някои неща.

Деймън поклати глава, сякаш не ме бе чул.

— Трябваше да направя повече. Трябваше да се намеся, още когато хвърли онзи нож по теб, не биваше да те оставям, но бях толкова ядосан тогава.

Сълзите се наляха в очите ми. Как можех да продължавам да плача и да мисля, че от това нещата ще се оправят? Няколко листа на бюрото се размърдаха неспокойно под ръцете ми.

— Аз само се опитвах да те предпазя.

Той вдигна очи и ме прониза с тях.

— Искала си да ме защитиш?

— Да — преглътнах аз през буцата в гърлото ми. — Нещата накрая не излязоха точно така, но когато открих, че Блейк и Вон са роднини, мислех единствено за това, че са успели да ме изиграят — че аз съм се оставила да ме изиграят. А Блейк знаеше колко сме близки. Те щяха да направят с теб същото, което са направили и с Доусън. Не можех да живея така.

Той затвори очи и извърна глава.

— Кога разбра със сигурност, че Блейк работи с МО?

За втори път Деймън произнасяше името му. Нещата наистина бяха много сериозни.

— В навечерието на Нова година, в петък. Блейк се появи в стаята ми, докато спях, а после видях часовника на Саймън в колата му. Той каза, че Саймън все още е жив, че МО го били отвели, но по… по часовника имаше кръв.

Деймън изруга и попита:

— Докато си спяла значи? Често ли правеше така?

— Поне аз не знам за друг случай — поклатих глава.

— Изобщо не е трябвало да се тревожиш за мен. — Той се надигна и прокара двете си ръце през косата. — Нали знаеш, че мога да се грижа за себе си, мога да се оправям сам.

— Знам, но за нищо на света не исках съзнателно да те изложа на риск. Ти означаваш толкова много за мен.

Главата му се завъртя към мен, очите му остро ме пронизаха.

— И какво точно значи това?

— Аз… — поклатих глава. — Сега вече няма значение.

— Как така да няма! Кейти, ти едва не унищожи семейството ми. За малко да убият и двама ни, а и най-страшното тепърва предстои. Кой знае колко време имаме, преди МО да се появят? Аз пуснах на свобода онзи глупак, той е някъде там, в града, и колкото и ужасно да звучи, надявам се да умре, преди да е докладвал на някого.

Деймън изруга.

— Ти ме излъга! Нима ми казваш, че си постъпила така, защото означавам нещо за теб?

Червенината пропълзя по лицето ми. Защо ме принуждаваше да правя това? Вече нямаше никакво значение какво изпитвам.

— Деймън…

— Отговори ми!

— Добре! — Вдигнах ръце. — Да, ти означаваш нещо за мен. Онова, което направи за мен в Деня на благодарността… то ме направи… — Гласът ми изневери. — Направи ме щастлива. Ти ме направи щастлива. И ти все така не си ми безразличен. Разбра ли? Ти означаваш нещо за мен — нещо, което не мога да облека в думи, защото те ми се виждат недостатъчни, груби, тромави. Винаги съм копняла за теб, дори когато те мразех. Жадувам те, при все че ме докарваш до лудост. Знам, че всичко оплесках. Не само моя и твоя живот, но и този на Ди.

Разридах се. Думите заваляха от мен една след друга.

— Никога не съм изпитвала подобно нещо към друг. Всеки път, когато съм край теб, сякаш се влюбвам, не мога да си поема дъх, чувствам се изпълнена с живот, а не като някоя мъртва кукла, край която животът тече. Никога към другиго не съм изпитвала това. — Сълзите защипаха очите ми, аз отстъпих назад. Гърдите ми се повдигаха толкова бързо, че чак ме болеше. — Но вече нищо няма значение, защото знам, че ме мразиш. Разбирам. Иска ми се единствено да можех да се върна в миналото и всичко да променя! Аз…

Неочаквано Деймън се изправи пред мен, взе лицето ми в топлите си ръце.

— Никога не съм те мразил.

Примигнах, прогонвайки сълзите от очите си.

— Но…

— Кейти, не те мразя. — Той се взря напрегнато в очите ми. — Ядосан съм ти… ядосан съм на себе си. Толкова съм бесен, че усещам вкуса на яростта в устата си. Искам да намеря Блейк и да го наредя едно хубаво, че да ме помни. Но знаеш ли за какво си мислех вчера през целия ден? И през цялата нощ? Единствената мисъл, от която не можех да избягам, все едно колко много ти бях ядосан?

— Не — прошепнах.

— Мислех, че съм късметлия, защото единственият човек, който не ми излиза от главата, който значи повече за мен, отколкото мога да понеса, е все още жив. Това си ти, Кат.

Една сълза се търкулна по бузата ми. Надеждата разлисти цветовете си толкова бързо, че ме замая, остави ме без дъх. Усещането бе, сякаш стъпвам в нищото от ръба на скала, без дори да виждам дъното на пропастта. Опасно. Вълнуващо.

— Какво… какво означава това?

— И аз не знам. — Той прокара пръст по пътя на една сълза и се усмихна. — Не знам какво ще ни донесе утрешния ден, нито какво ни чака през годината. Кой знае, току-виж идната седмица сме се избили за някоя щуротия. Не е изключено. Знам само, че чувствата ми към теб няма да стихнат.

Щом чух това, заревах още по-силно. Той сведе глава, изпи сълзите ми с целувки, додето ги спря всичките с дъха си. Тогава устните му намериха моите и стаята изчезна. Целият свят се стопи в тези няколко скъпоценни мига. Исках да се хвърля в целувката, но не можах. Отдръпнах се и си поех въздух.

— Как е възможно да продължаваш да ме искаш? — попита аз.

Деймън притисна челото си в моето.

— О, все така искам да те удуша. Но аз съм луд. Ти си побъркана. Може би това е причината. Може би просто заедно правим една луда двойка.

— Глупости.

— Защо не? За мен това е отговорът. — Той отново ме целуна. — А може би всичко се дължи на факта, че най-сетне призна, че си дълбоко, лудо, безвъзвратно и неустоимо влюбена в мен.

Изсмях се неуверено, слабо.

— Нищо подобно не съм признавала.

— Не с толкова много думи, но и двамата знаем, че това е истината. И тя ми допада.

— Така ли? — Затворих очи и сякаш за първи път от месеци насам, а може би и от години, си поех свободно дъх. — И с теб ли е същото?

В отговор той ме целуна… и после пак. Когато най-сетне вдигна главата си, двамата лежахме на леглото му, а аз бях в прегръдките му. Нямах спомен да сме се движили. Ето колко омайни бяха целувките му. Почаках, докато сърцето ми се успокои и казах:

— Това не променя нищо от вече стореното. Всичко се случи по моя вина.

Деймън се бе излегнал на една страна до мен, а ръката му беше върху корема ми.

— Вината не е само твоя. На всички ни е. Заедно сме в тази каша, заедно ще посрещнем онова, което ни чака.

Сърцето ми буйно заскача, щом чу тези думи.

— Ние?

Той кимна и започна да разкопчава копчетата на пуловера ми. Засмя се, когато стигна до мястото, където бяха закопчани накриво.

— Няма друго, освен ние.

Вдигнах рамене и му помогнах да свали пуловера.

— И какво означава това „ние“?

— Аз и ти. — Деймън свали и ботушите ми. — Никой друг.

Кръвта заби мощно в мен. Свалих си чорапите и легнах.

— Аз… харесва ми май как звучи.

— Май? — Ръката му се мушна под ръба на ризата ми. — „Май“ не е достатъчно.

— Добре. — Подскочих, когато дланта му се разстла по корема ми. — Харесва ми без „май“.

— На мен също. — Той сведе глава и ме целуна нежно. — На бас се хващам, че и това ти харесва.

Извих устните си в усмивка.

— Да, харесва ми.

От гърлото му се изтръгна дълбок звук и Деймън продължи да целува все още мокрите ми страни, така че кожата ми изгаряше и в мен пламна буен огън. Говорехме шепнешком, а думите бавно зашиваха болезнената рана в гърдите ми. Мисля, че и с него ставаше същото. Разказах му всичко, което Блейк бе казал и направил. Той ми каза колко гневен, объркан и наранен се е чувствал, че ме вижда с него. Истините, които ми призна, скътах до сърцето си.

Страхът, който бе изпитал, виждайки арумийците и Блейк през почивните дни, се долавяше във всяко нежно, деликатно докосване на пръстите му. Безценните слова може и да не бяха изричани до този миг, но любовта изпъкваше във всяко докосване, във всеки стон. Нямаше нужда да ми казва, че ме обича, защото бях обгърната от любовта му.

Времето спря. Светът и всичко останало съществуваха извън затворената врата на стаята, но тук бяхме само ние двамата. И за първи път между нас не стоеше нищо. Бяхме открити, уязвими един за друг. Дрехите постепенно изчезваха. Ризата на Деймън. Моята. Копчето на неговите дънки се разкопча… и на моите.

— Нямаш представа колко силно го искам — гласът му бе пресипнал до бузата ми. — Май дори го сънувах. — Пръстите му се понесоха леко по гърдите ми, надолу по стомаха ми. — Невероятно, а?

Всичко ми се виждаше невероятно. Намирах се обятията му, когато истински вярвах, че той никога няма да ми прости. Повдигнах ръка и прокарах пръсти по лицето му. Той се извърна и притисна устните си в дланта ми и когато отново сведе главата си към моята, като че пламна искра и аз оживях под него, само за него.

Целувките и проучванията ни се задълбочиха и двамата се изгубихме в движението на телата ни, в близостта, която все не им достигаше. Дрехите бяха препятствие, от което жадувах да се отърва, защото бях готова да направя следващата стъпка и виждах, че Деймън също бе готов. Утрешният ден, идната седмица — кой можеше да каже със сигурност дали ще ги дочакаме. Бъдещето за нас не бе розово. Съществуваше единствено настоящия момент и аз исках да го сграбча и да го изживея. Исках да го споделя с Деймън — него и всичко останало.

Ръцете му, целувките му напълно ме погубваха. И когато ръката му се спусна надолу по корема ми, плъзна се дори още по-нататък, аз отворих очи и едва чуто прошепнах името му. Слаба бяло червеникава светлина очертаваше тялото му, хвърляше сенки по стените. Имаше нещо красиво, изгарящо душата с пламъка си, в това да стоиш на ръба, да изгубиш контрол, да се понесеш към неизвестното и аз копнеех да падна и никога отново да не се покажа на повърхността.

Но Деймън спря.

Погледнах го, прокарах пръсти по твърдите равнини на корема му.

— Какво?

— Ти… няма да ми повярваш — той отново ме целуна нежно и омайно. — Но аз наистина искам всичко да бъде както трябва.

Понечих да се усмихна.

— Не вярвам да объркаш нещо.

Устните му се разтегнаха в самодоволна усмивка.

— Не говорех за това. Тук ще се справя отлично, но искам… искам да живеем нормален живот като всички останали двойки.

Глупавите, проклети сълзи нахлуха в очите ми и аз запримигвах да ги отпъдя. О, боже мили, щях да се разплача като бебе всеки момент.

Деймън взе лицето ми и издаде сподавен стон.

— А последното нещо, което искам, е да спра, но много искам да те изведа на среща. Не искам онова, което предстои да помрачи всичко останало.

Деймън се надигна от мен с огромно усилие и легна на една страна. Обви ръка около кръста ми и ме придърпа към себе си. Устните му докоснаха леко слепоочието ми.

— Какво ще кажеш?

Наклоних назад глава и погледнах в ясните му, зелени очи. Какво можех да кажа? Бях щастлива. На няколко пъти опитвах да проговоря, но гърлото ми се бе стегнало от напиращите чувства.

— Мисля, че те обичам.

Деймън ме притисна в себе си и ме целуна по бузите.

— Казах ти.

Не очаквах такъв отговор.

Той се засмя, претърколи се отгоре ми.

— Облогът… спечелих го. Нали ти казах, че до Нова година ще ми признаеш, че ме обичаш.

Обвих ръцете си около врата му и поклатих глава.

— Не, ти загуби.

— Как така? — намръщи се Деймън.

— Виж колко е часът. — Посочих с брадичка към часовника. — Минава полунощ. Вече сме първи януари. Загуби.

Известно време той се взира натам, сякаш горкият часовник бе арум, който всеки момент се канеше да прати в съседния щат, но сетне ме погледна право в очите и се усмихна:

— Не, не съм загубил. Пак печеля.