Дженифър Л. Арментраут
Оникс (25)

Глава 25

Едва не закъснях за часа по тригонометрия в последния ден преди коледната ваканция. Седнах на мястото си и се свих от болка. Май си бях счупила дупето снощи, защото ужасно ме болеше да стоя седнала. Лиса повдигна вежди, докато ме гледаше как се мъча да се наместя удобно.

— Добре ли си? — попита ме Деймън и така ме стресна, че подскочих.

— Да — тихо отвърнах аз и се извърнах наполовина към него, учудена, че все още не ме е боднал в гърба. — Спах накриво.

Очите му ме гледаха остро.

— Да не би да си спала на пода?

— Не, но точно така се чувствам — изсмях се сухо аз.

Понечих да се обърна напред, но Деймън ме спря.

— Кат…

— Какво? — Обзе ме тревога. Когато ме гледаше по този начин, се чувствах съвсем разголена.

— Нищо. — Той се облегна назад, присви очи и скръсти ръце. — Довечера нали ще дойдеш?

Прехапах устни и кимнах, а мислено си напомних на път към къщи да си купя няколко енергийни напитки. Когато се прибрах миналата вечер, опустоших безскрупулно всички тайни запаси на майка ми от шоколад, но това не ми помогна да възстановя енергията си. Отпуснах се назад, стиснах зъби и загърбих пламналата болка. Случката можеше да свърши и по-зле. Можеше да съм мъртва сега.

Цялото ми тяло ме болеше от седенето на чина до n-та степен заради падането върху студената твърда земя снощи. Блейк го нямаше в часа по биология и при все че си отдъхнах, не знаех какво да мисля за него. Цяла нощ лежах будна и прехвърлях събитията от вечерта в главата си. Дали Блейк щеше да ме остави да пострадам тежко и да умра, ако не бях съумяла да използвам Извора и да убия арума? Нямах отговор и това ме безпокоеше.

В края на часа по биология Матю ме извика при него. Изчака, докато стаята се опразни, и тогава заговори:

— Как се чувстваш, Кейти?

— Добре — отвърнах изненадана. — Вие?

Матю се усмихна напрегнато и се облегна на ръба на бюрото си.

— По време на часа ми се видя, че сякаш нещо те боли. Дано урокът ми не е бил чак толкова скучен.

— Не, не беше от урока ви. Спах лошо миналата нощ и сега всичко ме боли.

Той извърна поглед встрани.

— Не искам да те задържам, но как е…

Сега, вече разбрах защо ме е задържал. Хвърлих поглед към отворената врата.

— Деймън е добре. Доколкото може да бъде добре.

Матю притвори очи за миг.

— Това момче, а също и сестра му, са ми като деца. Не искам той да извърши някоя глупост.

— Няма — отвърнах аз, за да го успокоя, но същото така, защото не исках Матю да узнае, че Деймън дебне Вон. Надали това щеше да му се понрави.

— Дано. — Матю ме погледна. Очите му бяха силно кървясали. — Знаеш ли, някои неща е най-добре да останат… неразкрити. Хората търсят отговори и когато ги намерят, това невинаги им харесва. Понякога истината е по-болезнена от лъжата. — Той се обърна към бюрото си и започна да нарежда една купчина с листа. — Дано занапред да спиш по-добре, Кети.

Разбрах, че разговорът ни е свършил и излязох от класната стая в пълна почуда. Дали Матю не пиеше по време на работа? Защото това бе най-необичаният разговор, който някога бях водила с него. А също и най-дългият насаме.

На обяд седнах при моите приятели и се опитах да забравя случката от предишната вечер. Ди и Адам се натискаха и това успя да ме поразсее. В редките мигове, когато устните й не бяха слепени с тези на Адам, тя не спираше да говори за Коледа. Но когато погледнеше към мен, очите й се пълнеха с тъга. Между нас се бе образувала пропаст и аз усещах липсата й в живота ми. Всички приятели ми липсваха много.

Щом часовете свършиха, се запътих към шкафчето да си взема учебника по английски. След ваканцията трябваше да предадем съчинение. Тъкмо пъхах учебника в раницата си, когато чух името си.

Вдигнах очи и се разгневих. Беше Блейк.

— Здрасти… нямаше те по биология.

— Закъснях днес — рече той и се облегна на шкафчето до мен. — Ще продължим с тренировките чак след ваканцията. Заминавам при роднини с чичо ми.

Заля ме приятно спокойствие, от което чак главата ми се замая. След снощи хич не бях сигурна, че искам да продължа заниманията си с Блейк, при все че трябваше да се науча гама да се защитавам. Но сега не бе моментът да говорим за това.

— Няма нищо. Желая ти приятно прекарване. — Той кимна, и в очите му долових някакъв далечен, резервиран поглед. Покашлях се. — Е, аз ще тръгвам. Ще се видим, когато…

— Почакай. — Той се приближи. — Исках да поговорим за пера.

Затворих вратата на шкафчето, при все че жадувах да я тресна с все сила.

— Какво за вчера?

— Знам, че си ми ядосана.

— Съвсем вярно — погледнах го в лицето. Той наистина ли не разбираше защо съм ядосана? — Ти изложи живота ми на риск. Ами ако не бях използвала Извора? Сега щях да съм мъртва.

— Никога нямаше да му позволя да те нарани. — В думите и очите му отекна искреност. — Ти беше в безопасност.

— Синините по тялото ми говорят друго.

Той въздъхна разгневено.

— Продължавам да не проумявам защо не се радваш. Силата, която показа е… изумителна.

Преместих раницата си от посинялото рамо на другото.

— Виж, хайде да говорим за това, когато се върнеш?

Той сякаш понечи да възрази, защото зелените точици в очите му потъмняха, заблестяха, но после се извърна настрани и въздъхна остро. Исках да се махна от училището, исках да се пъхна в леглото си, да бъда далеч от него. Далеч от това момче, за което до неотдавна вярвах, че е нормално и иска да ми помогне, защото си приличаме, а сега си мислех, че не дава и пукнат грош дали изобщо ще оцелея след обучителните му техники.

* * *

Когато се прибрах у дома, първо се преоблякох в удобен анцуг и блуза, а след това легнах да подремна и спах до късно вечерта. Когато станах, майка ми беше излязла. Сгънах си един сандвич, а сетне събрах на едно място всички книги, които бях получила през изминалия месец.

Натрупах ги на купчина до лаптопа и тъкмо нагласявах уеб камерата така, че да не уголемява носа ми, когато усетих познатите тръпки да пробягват по врата ми като топъл дъх. Погледнах часовника — още нямаше десет.

Надигнах се с въздишка и отидох да отворя входната врата. Деймън стоеше там, вдигнал ръка във въздуха, за да почука.

— Започвам да не харесвам факта, че винаги разбираш кога съм дошъл — рече той смръщено.

— А аз мислех, че ти харесва. Благодарение на това си толкова добър преследвач.

— Казах ти вече. Аз не те дебна. — Той ме последва в дневната. — Използвам връзката ни, за да те държа под око.

— Има ли разлика? — Седнах на дивана.

Деймън седна до мен и кракът му се притисна в моя.

— Да, има.

— Понякога логиката ти ме плаши. — Да бях се преоблякла в нещо друго. Деймън беше по дънки и пуловер, но изглеждаше добре. А моята блуза беше на малки ягодки. Хвана ме срам. — Защо си дошъл толкова рано днес?

Той се облегна на възглавничките и се приближи още повече до мен. Миришеше на свежа есенна утрин. Ох, защо, защо трябваше да стои толкова близо?

— Бил не е ли идвал днес?

Затъкнах косата си зад ухо и потиснах неудържимия си порив да се хвърля отгоре му.

— Не, щял да ходи при свои роднини.

— Какво правиш? — Деймън присви очи и погледна към лаптопа ми. — Филм ли снимаш пак?

— Канех се. Не съм се занимавала с това отдавна, но точно тогава се появи ти. И планът ми пропадна.

Той се ухили.

— Нищо не пречи и сега да го направиш. Обещавам, че ще бъда добро момче.

— Да, но няма да стане.

— Защо да не стане? — Той вдигна ръка и най-горната книга от купчината полетя към него. — Хей, хрумна ми една идея. Мога да се престоря, че съм ето това момче.

— Какво? — намръщих се аз, когато той ми посочи русото момче на корицата. — Почакай. Да не искаш да кажеш…

Деймън изчезна и на негово място се появи точно копие на модела от корицата, та чак до къдравите руси кичури, светлосините очи и замисления поглед. Уха, какво хубаво момче!

— Здравей, хубавице…

— О, мили боже. — Боднах го с пръст по златистата буза. Истински. Засмях се. — Не бива да правиш това. Хората ще се уплашат.

— Но със сигурност ще привлека внимание. — Той ми намигна. — Ще бъде забавно.

— Но това момче — издърпах книгата от ръцете му и я размахах — е действителен човек. И сигурно ще поиска да узнае как така е станал герой във филмчето ми в сайта In My Mailbox.

Деймън сви пълните си устни.

— Имаш право. — Моделът от корицата избледня и Деймън отново се показа. — Но нека това да не те спира. Давай, направи филмчето. Аз ще бъда твоят асистент.

Загледах се в него, като се мъчех да реша дали се шегува или говори сериозно.

— Не знам.

— Ще пазя пълно мълчание. Само ще държа книгите вместо теб.

— Дори не съм сигурна, че можеш да стоиш тихо.

— Обещавам — рече той и се усмихна до уши.

Предвиждах, че крайният резултат ще бъде катастрофален, но идеята Деймън да участва във филмчето хем ме замайваше, хем ме развеселяваше. Нагласих камерата така, че и той да влиза в кадър и натиснах копчето за запис.

Поех си дълбоко дъх и започнах.

— Здравейте, аз съм Кейти от „Любимите неща на Кейти“. Съжалявам за дългото си отсъствие. Училището и… — за част от секундата очите ми се стрелнаха към Деймън — разни други неща погълнаха времето ми, но както и да е, днес имам гост. Това е…

— Деймън Блек — каза той вместо мен. — Аз съм момчето, за което Кейти будува и мечтае нощем.

Бузите ми почервеняха и аз го сръгах с лакът.

— А това изобщо не е вярно. Той е моят съсед…

— А също и момчето, което е обзело мислите й.

Усмихнах се насила.

— Той е голям егоист и обича да слуша собствения си глас, но вече обеща, че ще мълчи. Нали?

Деймън кимна и отправи ангелска усмивка към камерата, но в очите му искряха весели пламъчета. Да, тази идея не беше никак добра.

— Мисля, че четенето е секси — рече Деймън и се ухили на себе си. Повдигнах вежди:

— Така ли?

— О, да. И знаете ли какво още е секси? — Той се наведе напред така, че цялото му лице изпълни екрана и кимна с глава към мен. — Блогърите като тази тук. Страхотни са.

Аз подбелих очи и го цапнах по ръката.

— Облегни се назад — прошепнах.

Деймън ме послуша и през следващите пет минути се постара да пази мълчание. Подаваше ми книгите една след друга, но не можеше да се сдържи и от време на време подхвърляше разни коментари като „Този тук изглежда глупаво“ или „Какво толкова има в тези паднали ангели, че всички са се щурнали по тях?“ и така обсеби филмчето ми. А любимият ми беше, когато поднесе една книга пред лицето ми и каза: „Този изкормвач е моят човек. Препитава се, като убива хора“.

В края на записа вече не можех да крия глупавата усмивка, която се бе залепила на лицето ми.

— Това е всичко за днес. Благодаря ви!

Деймън едва не ме събори, за да подхвърли за последно:

— Не забравяйте, светът е пълен с по-интересни неща от паднали ангели и мъртви хора. Просто да си знаете — смигна той на камерата.

Представих си цял рояк от момичета, които припадат по Деймън. Избутах го настрани, изтръпнах и натиснах бутона за край на записа на интернет страницата.

— Харесва ти да се записваш на камера.

Той сви рамене.

— Беше забавно. Кога ще правиш следващия филм?

— Следващата седмица, ако получа нови книги.

— Нови книги — ококори той очи. — Но тук има, колко, поне десет книги, които не си чела.

— Но това не означава, че няма да получа нови — усмихнах се аз на изражението му. — Напоследък не ми остава време за четене, но ще наваксам и тогава ще имам какво да чета.

— Нямаш време за четене заради него. Това е нелепо. — Той извърна поглед настрани и раздвижи челюстта си. — Ти обичаш да четеш. А също и да пишеше за блога си. Да, но заради Блейк си загърбила изцяло и двете неща.

— Не съм!

— Ама че лъжеш — изстреля той в отговор. — Редовно проверявам блога ти. През последния месец си написала едва пет текста.

Ченето ми падна на пода.

— Дебнеш ме и на блога?

— Както вече казах, не те дебна, а само те държа под око.

— И както аз вече казах, разсъжденията ти са погрешни. — Наведох се напред и затворих лаптопа. — Ти знаеш с какво се занимавам. Упражненията поглъщат почти всичкото ми време…

— Какво по дяволите е това? — изригна Деймън, сграбчи блузата ми и я вдигна нагоре.

— Хей — извих се към него, без да обръщам внимание на острата болка. — Какво правиш? Долу ръцете, глупчо.

Той вдигна поглед, а в очите му светеше отчаяние и мъст.

— Кажи ми защо гърбът ти изглежда така, сякаш си паднала през прозореца от втория етаж.

О, дявол да го вземе. Станах и тръгнах към кухнята. Взех си една кола от хладилника, а Деймън вече беше точно зад мен.

— Аз… паднах на тренировката с Блейк. Няма нищо сериозно. — Звучеше правдоподобно; истината щеше да го накара да побеснее от ярост, а точно сега никой не искаше това. Пък и Деймън хич нямаше нужда от нов повод за стрес. — Казах ти, че съм спала накриво, за да не ми се смееш.

— Да, щях да ти се смея… малко, но Исусе, Кейти, сигурна ли си, че не си си счупила нещо?

Не съвсем.

— Добре съм, нищо ми няма.

С решителен поглед той заобиколи масата по мен, а в линиите на лицето му се вряза тревога.

— Напоследък все по-често се нараняваш.

— Не е вярно.

— Кити, ти си сръчно момиче. Как така сега изведнъж все нещо се случва? — той приближи към мен — движеше се като хищник, който се кани да скочи. Не можех да реша кое е по-ужасно: когато се движеше със скоростта на светлината или когато пристъпваше с бавни, пресметливи крачки, от които тръпки ме побиваха.

— Онази нощ, в която за първи път разкрих кой си, се спънах в гората — припомни му тя.

— Добър опит — поклати той глава. — Тогава тичаше с пълна скорост насред катраненочерната гора. Дори аз… — той ми смигна, — е, може би аз не, но всеки нормален човек би се препънал. Аз съм просто феноменален.

— Да, да… — боже, ама че беше само влюбен.

— Сигурно те боли.

— Малко.

— Тогава позволи ми да те излекувам. — Той се пресегна, а очертанията на пръстите му се размиха.

— Почакай — отдръпнах се назад. — Редно ли е?

— Няма да навреди. Вече не. — Той отново се помъчи да ме докосне, но аз отблъснах ръката му. — Опитвам се да ти помогна!

Свих се до стената.

— Нямам нужда от помощта ти.

Той извърна глава и мускулите на челюстта му започнах да пулсират. Сякаш се беше отказал. Но тогава ръката му ме прихвана през кръста и след секунда седях в скута му на канапето в дневната и го гледах слисана.

— Това не беше честно!

— Нямаше да се налага да го правя, ако не беше така дяволски неотстъпчива и вземеш просто да ми позволиш да ти помогна. — Деймън ме държеше здраво да не мърдам и без да обръща внимание на протестите ми, пъхна ръка под блузата ми и плътно я допря в ниската част на гърба ми. Подскочих от енергийната сила на докосването му. — Ще се почувстваш по-добре, само ме остави да ти помогна. Глупаво е да се противиш.

— Чака ни работа, трябва да следим хората от МО, Деймън. Моля те, пусни ме. — Извих се, като се мъчех да се освободя, но простенах от болка. Не знам защо не исках да ме излекува. Вече знаехме със сигурност, че когато съм край него, по мен не остава следа. Но твърде много хора разчитаха на него.

— Няма да те пусна. — Приятна, омайваща топлина пламна по гърба ми и заплаши да ме погълне цялата. Устните му се извиха нагоре в единия край, когато чу тихата ми въздишка. — Не мога да търпя да бъда край теб, когато нещо те боли, разбра ли?

Отворих уста, но не казах нищо. Деймън отмести очи и се съсредоточи върху една празна точка на стената.

— Наистина ли те притеснява, когато нещо ме боли?

— Не изпитвам болка, ако за това питаш. — Той замълча и тихо въздъхна. — Но като знам, че ти страдаш, това стига, за да се чувствам неспокоен.

Сведох поглед и спрях да се съпротивлявам. Усещах ръката му във всяка своя клетка. Когато Блейк ми каза вчера да си помисля за нещо, от което усещам топлина като от светкавица, аз си спомних за докосването на Деймън — за целувката му. Така успях да се докопам до Извора и да унищожа арума.

Лечението взе да ме приспива. Сякаш лежах на слънцето или се бях сгушила под уютните си завивки. Безсънието и допирът на ръката му ме залюляха като приятни, отмерени вълни. Отпуснах се в прегръдката му, облегнах глава на рамото му и затворих очи. Лековитата топлина проникна надълбоко в мен през посинелите мускули и натъртените кости.

След известно време разбрах, че болката беше изчезнала, но той все така не ме пускаше. После Деймън ме взе на ръце и се изправи. Размърдах се.

— Какво правиш?

— Ще те отнеса в леглото.

Щом чух това, в тялото ми бликна сияйно вълнение.

— Мога и сама да вървя.

— Аз ще те занеса по-бързо. — И така и стана. В един миг стояхме в дневната, обградени от мигащите светлинки на коледната елха, а в следващия се намирахме в стаята ми. — Видя ли?

Деймън отметна завивките, без да ги докосва — полезна способност, когато ръцете ти са заети, и ме остави на леглото, а аз през цялото време го гледах онемяла.

Зави ме, поколеба се нещо, после попита:

— По-добре ли се чувстваш?

— Да — прошепнах аз, без да мога да отвърна поглед. Той стоеше надвесен над мен, а очите му ярко контрастираха с мрака в стаята. Приличаше на нещо, излязло от сънищата ми… или от книгите, които четях.

Адамовата му ябълка лекичко подскочи.

— Може ли…? — Последва мълчание и сърцето ми спря. — Може ли да те подържа в ръце? Само това… само това искам.

На гърлото ми заседна буца, гърдите ми се свиха и аз изгубих способност да говоря. Не исках да си тръгва, затова кимнах.

По стоическото му лице пробяга облекчение, твърдите му черти се смекчиха и той мина откъм своята страна на леглото, свали си обувките и се пъхна до мен. Приближи се, протегна ръка и аз се сгуших в тялото му, а главата ми се приюти в гнезденцето между рамото и гърдите му.

— Харесва ми да бъда твоята възглавница — призна той и по гласа му познах, че се усмихва. — Даже и ако ме олигавиш, докато спиш.

— Няма да те олигавя! — усмихнах се аз и сложих ръка на сърцето му. — Ами Вон? Кой ще го следи тази вечер?

— Вон може да почака до утре. — Той наклони главата си към мен и устните му се задвижиха по главата ми, когато заговори. — Почини си, Кити. Аз ще си тръгна, преди да е съмнало.

Под ръката ми отмерените удари на сърцето му, които съвпадаха с моите, леко се забързаха. Дали от лечението или от близостта ни? Не знаех. Но преди да разбера, се унесох в дълбок, спокоен сън, какъвто не ме бе спохождал от седмици.