Дженифър Л. Арментраут
Оникс (24)

Глава 24

Деймън не желаеше сестра му да узнава, че по всяка вероятност Доусън бе жив. Обещах да не казвам, защото разбирах, че мисълта за това какво са могли да му причинят бе по-тежка от тази, че е мъртъв. Деймън не желаеше да споделя със сестра си тази безпомощност.

Той си беше такъв и аз го уважавах за това.

Но у него се надигаше все по-голяма вълна от тъга заради брат му и аз копнеех да мога да я отстраня.

През следващите два дни продължих тренировките с Блейк, а щом той си тръгваше, с Деймън отивахме в Мурфилд. Брайън не се бе прибирал от онази нощ, когато го видяхме с Нанси и арума. Нямах никаква представа какво планира да прави Деймън, но каквото и да бе, този път нямаше да го оставя сам, макар че той като никога не настояваше на уединението си.

В четвъртъка преди коледната ваканция, аз и Блейк работехме върху манипулирането на светлината. Беше по-трудно от това да накараш предметите да замръзват. Трябваше да измъкна светлината от себе си, да овладея умение, което не разбирах напълно.

След като часове наред така и не можах да произведа дори една искра от смъртоносната светлина, Блейк имаше вид на човек, който иска да си разбие главата в стената.

— Не е толкова трудно, Кейти, можеш да го направиш.

— Опитвам се — тропнах с крак по пода аз.

Блейк седна на страничната облегалка и разтри челото си.

— Вече можеш с лекота да местиш предмети. Това не би трябвало да е много по-трудно.

Момчето вършеше чудеса за самочувствието ми.

— Виж, всяка клетка в тялото ти е обвита в светлина. Представи си как събираш всички клетки заедно, почувствай светлината. Тя е топла, трепти и бучи. Нещо като светкавица във вените ти. Мисли си за нещо подобно.

— Вече опитах — рекох аз с прозявка.

Блейк скочи от стола толкова бързо, колкото никога не бях го виждала да се движи. Стисна ръката ми за китката, додето показалецът и палецът се срещнаха, и се вгледа в очите ми.

— Не се стараеш достатъчно, Кейти. Ако не умееш да манипулираш светлината, тогава…

— Тогава какво?

Блейк пое дълбоко дъх.

— Просто… ако не умееш да контролираш най-силната част от теб, има възможност никога да не добиеш пълна власт над способностите си. И така няма да се научиш да се защитаваш сама.

Питах се дали и на Бетани й е било толкова трудно.

— Опитвам се, не те лъжа.

Той пусна ръката ми и прекара ръка през щръкналата си на бодлички коса. После се усмихна.

— Хрумна ми една идея.

— О, не — поклатих глава аз. — Твоите идеи хич не ми се нравят.

Той ми се усмихна през рамо и извади ключовете от джоба си.

— Нали каза, че ми имаш доверие?

— Това беше преди да хвърлиш ножа по мен и пръстите ми да се запалят.

Блейк се засмя, а аз се намръщих. Нищо смешно нямаше в тези инциденти.

— Не се бой, друго имам наум. Струва ми се, че просто трябва да се махнем от тук. Да хапнем нещо навън.

Предпазливо прехвърлих тежестта си от единия крак на другия.

— Само това? Идеята… не ми се вижда лоша.

— Хайде, вземи си якето и да отидем да хапнем нещо.

Напоследък все бях гладна, тъй че мисълта за една обилна, мазна вечеря скрепи сделката ни. Навлякох плетения си пуловер и последвах Блейк до джипа му. Той не беше голям като колите на местните, но беше хубав и чисто нов.

— Какво ти се яде? — затърка Блейк ръце, за да се стопли, докато моторът загрее.

— Все едно какво, стига да напълнея с пет килограма от него — рекох и закопчах колана.

— Знам къде да отидем — засмя се Блейк.

Облегнах се на седалката и реших да задам въпроса, който не ми даваше мира от разговора с Матю.

— Какво се случи с момчето, което те излекува?

Блейк стисна кормилото, додето кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Аз… не знам. Неведението ме съсипва, Кейти. Бих сторил всичко, за да разбера.

Погледнах го и в сърцето ми се настани тъга. Щом Блейк беше тук, значи приятелят му беше жив. Сигурно МО са го прибрали. Понечих да кажа нещо, но се въздържах. Напоследък бях започнала да се чувствам все по-странно и по-странно в присъствието на Блейк. Не можех да определя какво точно ме безпокоеше и може би тревогата ми просто се дължеше на постоянните натяквания на Деймън при всеки сгоден случай, но вече нямах същото доверие на Блейк.

— Защо питаш? — той ме погледна с изопнато лице.

— Просто от любопитство — свих рамене аз. — Съжалявам за случилото се.

Той кимна и известно време и двамата мълчахме. Едва когато подминахме изхода за Мурфилд, започнах да изпитвам безпокойство.

— Не е ли опасно да излизаме толкова надалеч? Планините ни закрилят само в радиус от петдесет мили, нали?

— Това е само догадка. Не се тревожи, всичко ще бъде наред.

Кимнах, но не можах да се отърся от внезапния ужас, който взе да се увива в стомаха ми. С всяка следваща миля, с която Блейк ме отдалечаваше от дома, аз ставах все по-тревожна. Арумите явно бяха наблизо и може би дори знаеха кои сме, след като тайно работеха с МО. Беше неразумно, дори глупаво да се отдалечаваме толкова много. Отрих дланите си в дънките и се загледах през прозореца, докато Блейк си тананикаше някакво рок парче, което свиреха по радиото.

Бръкнах в чантата си и извадих телефона. Ако наистина се намирахме под закрилата на бета кварца, то тогава Блейк не би имал нищо против да се обадя на Деймън и да му кажа къде сме.

— Кейти, нали не си от онези момичета, които при всяка крачка дават отчет на гаджетата си какво правят? — Блейк кимна към телефона ми и се усмихна, но в очите му нямаше и помен от доброто настроение. — А и без друго вече пристигнахме.

Не бях от тези момичета, но…

Той спря на паркинга пред малко долнопробно заведение, което се хвалеше, че предлага най-добрите крилца в Западна Вирджиния. Катранено черните прозорци бяха украсени с коледни лампички. Входът се охраняваше от гигантска статуя на планински трапер.

Всичко изглеждаше страшно нормално.

Обвиних наум Деймън, затова че ме бе накарал да се усъмня в Блейк, мушнах телефона обратно в чантата си и тръгнах към ресторанта.

Вечерята мина в необичайно напрегната атмосфера. По нищо не приличаше на първите два пъти, в които бяхме излезли заедно. Опитах се да заговоря Блейк за сърфинга, но дори това приличаше на опит да изцедят сок от стъкло — болезнено и безсмислено. Поприказвах известно време за това как ми липсваха блога и четенето, а той през цялото време не спря да пише съобщение на телефона си. А може би играеше някаква игра — не бях сигурна. По едно време ми се стори, че чух грухтене на прасе. Накрая се отказах и се залових да махна кожата от крилцата.

Минаваше шест. Седяхме на масата и пиехме третата си сода, когато аз вече не издържах.

— Готов ли си?

— Само още няколко минутки.

За втори път чувах думите „Само още няколко минутки“. Облегнах се назад, изпуснах дълга въздишка и захванах да броя червените квадратчета по карираното яке на един мъж. Вече бях научила наизуст коледната песен, която въртяха отново и отново.

Хвърлих поглед към Блейк.

— Наистина искам да си тръгваме вече.

В очите му припламна раздразнение и кафявите петънца в тях почерняха.

— Мислех, че ти е приятно да излезем и да се отпуснем.

— Приятно ми е, но ние седим тук и дори не си говорим, докато ти си играеш на някаква игра с грухтящи прасета. Честно да ти призная, хич не ми е забавно.

Той се облакъти на масата и подпря брадичка в дланите си.

— За какво искаш да си приказваме, Кейти?

Тонът му още повече ме раздразни.

— Повече от час се опитвам да говоря с теб на какви ли не теми.

— Е, какво ще правиш за Коледа? — попита той.

Поех си дъх, за да овладея гнева си.

— Както никога, майка ми ще бъде почивка. Ще прекараме празника с Уил.

— Доктора? Нещата между тях май стават сериозни.

— Така е. — Вратата се отвори и аз се сгуших трепереща в пуловера си. — Съвсем сигурна съм, че това е причината да…

Телефонът на Блейк звънна и той веднага провери съобщението. Ядосана, аз затворих уста и се загледах в празната маса зад него.

— Готова ли си? — попита той.

Слава богу! Грабнах чантата си и излязох, без да дочакам да плати сметката. Ботушите ми заскърцаха по натрупалия сняг и леда. Още от началото на ноември снегът валеше ежедневно и покриваше земята с тънка пелена от няколко сантиметра. Времето беше като една гигантска прелюдия към снежната виелица.

След няколко минути Блейк ме настигна намръщен.

— Не можа ли да почакаш.

Извих очи и без да кажа нищо, се качих в джипа. Потеглихме обратно в мълчание. Скръстила здраво ръце на гърдите си, аз се чувствах като сърдитото гадже, а това не беше редно. Ние не бяхме гаджета, но сякаш току-що си тръгвах ся среща, прекарана в ада.

А на всичкото отгоре Блейк караше като някоя бабка. Кракът ми заподскача нервно и нетърпеливо по пода. Тази вечер нямаше да има тренировка. Щях да си избера някоя книга и да си почета за удоволствие. После щях да напиша нещо за блога. Щях да забравя напълно за Блейк и тази глупава, ужасна извънземна сила. Погледът ми падна върху ботуша ми. Под подметката ми имаше нещо твърдо и тънко. Преместих крак настрани и светлината от лампите по магистралата се отрази в нещо златно и лъскаво. Взех да се навеждам с любопитство.

Без никакво предупреждение обсидианът пламна под пуловера ми; в същия миг Блейк отби колата от пътя и спря в една канавка.

Извърнах се към него. Сърцето ми биеше до пръсване, а обсидианът изгаряше кожата ми.

— Наблизо има арум.

— Знам. — Той спря двигателя стиснал здраво челюст. — Слизай от колата, Кейти.

— Какво? — изписках аз.

— Слизай от колата! — Той се пресегна и откопча колана. — Започваме тренировката.

С ужас осъзнах какво ставаше. Въздъхнах на пресекулки, а обсидианът изгаряше все по-силно кожата ми.

— Довел си ме нарочно тук, извън защитата на бета кварца!

— Ако най-силните ти способности са свързани с емоциите ти, тогава трябва да разберем как да се възползваме от тях, докато си под влияние на страховете си. Само така ще открием на какво си способна, а след това ще се упражняваме в по-спокойна обстановка. Както направихме с ножа и възглавниците. — Той се протегна още малко и отвори вратата на колата. — Арумите могат да ни надушат по-лесно, отколкото надушват луксените. Това се дължи на ДНК-то. Луксените имат вроден плащ в ДНК-то си, който ги предпазва. Ние нямаме.

Гърдите ми се издигаха начесто.

— Никога досега не си ми казвал това.

— Бета кварцът те закриляше. Не е било необходимо да го знаеш.

Взирах се с ужас в него. Ами ако бях излязла на пазар с майка ми извън радиуса на скалите, без да знам това? Тогава щяха да ни нападнат. На Блейк изобщо пукаше ли му за живота ми?

— А сега слизай!

За нищо на света.

— Няма! За нищо на света няма да изляза навън при арума! Ти си полудял…

— Ще се оправиш. — Блейк говореше така, сякаш ме убеждаваше да изнеса реч пред класа, а не да се изправя срещу чуждоземен убиец. — Няма да позволя да ти се случи нищо лошо.

В този миг той слезе от колата и се скри сред гъстата линия на дърветата, оставяйки ме сама в джипа. Бях твърде слисана, за да помръдна и само стоях и се взирах в приближаващия мрак. Не можех да повярвам, че ме заряза така.

Ако след тази вечер останех жива, щях да убия Блейк.

Мастилено черна сянка се плъзна по пътя и последва дирята, оставена от Блейк към гората. Избухна светлина, която изпълни небето, но бързо угасна и аз чух болезнения вик на Блейк.

Скочих от джипа, тръшнах вратата и примижах в мрака.

— Блейк? — Минаха няколко секунди, но отговор не последва. Паниката взе да дращи с ноктите си по гърлото ми. — Блейк!

Спрях на края на гората, но се побоях да продължа напред. Сгуших се в пуловера и потръпнах от неестествената тишина, която ме обгърна. Да върви по дяволите. Обърнах се и тръгнах към колата. Ще се обадя на мама. Дори на Деймън. За нищо на света…

Преди да смогна да направя още една крачка, пред вратата на пасажера се появи сянка. Черна като мазут, тя се сгъсти, додето очертанията на мъж блокираха пътя ми.

— По дяволите — прошепнах.

Сянката се превърна в тяло на мъж, който удивително приличаше на онзи, когото видяхме пред къщата на Бон.

— Здравей, малката. Я да видим… да, виждаш ми се нещо специално.

Обърнах се и полетях, а пуловерът ми запляска зад мен като крил е на птица. Тичах бързо, толкова бързо, колкото никога досега не бях тичала. Толкова бързо, че малките снежинки, които вятърът запращаше в лицето ми, ми се струваха големи като дребни камъчета. Дори не бях сигурна дали краката ми докосват земята.

Но колкото и бързо да тичах, Арумът бе по-бърз от мен.

Тъмна, черна сянка се появи до мен, а сетне излезе отпред. Хлъзнах се по снега и леда и стиснах обсидиана. Приготвих се да забия острието му там, където попаднеше ръката ми.

Предугадила удара ми, една ръка се появи от нищото и замахна. Удари ме в стомаха. Полетях във въздуха и паднах на една страна. Разкъсваща болка прониза костите ми. Претърколих се по гръб и примигнах, за да стопя снега по миглите си.

Сега вече знаех защо Деймън така решително се противопоставяше на това да се бия срещу арумийците. Битката дори не бе започнала, а на мен вече ми бяха сритали задника.

Тъмна, коварна сянка пропълзя пред погледа ми. Сега, когато проговори извън човешкото си тяло, гласът на арума прозвуча като заплашителен шепот в главата ми. Ти не ссси луксен, но ссси нещо необикновено. Какви сссили притежаваш?

Сили? Силите, които Деймън ми бе прехвърлил след мутацията. Убиеше ли ме, те щяха да преминат в арума. Но аз вече бях убила един от тях, възползвайки се от силата на Деймън и Ди. Блейк вярваше, че дарбата — Изворът — все още бяха у мен. Дано, защото иначе ме чакаше смърт.

Аз исках да мога сама да се защитавам. Не да лежа в снега. Не да чакам на друг да ме спаси.

Какво беше казал Блейк да си представя? Светкавица във вените и клетки, обградени от светлина?

Арумът се надвеси над мен; езиците черен дим бяха плътни и по-студени от твърдата земя. Показа се тъмносива, прозрачна усмивка. Ще бъде по-лесссно, отколкото очаквах.

Стиснах с все сила очи и си представих всяка клетка, която бях виждала в часа по биология, обгърната от светлина и си спомних онзи миг, в който за първи път усетих светкавици във вените си. Задържах образа, а в това време студените пръсти на арума облизаха бузите ми. Слях се с прииждащата огненочервена лава, която потече по вените ми.

Нещо изпука — зад очните ми ябълки загоря малка светлина. Странно чувство се разнесе по ръката ми, горещо, изгарящо. Светлината зад очите ми бе червено-бяла на цвят; източникът на силата бе крайно разрушителен, разтърсващ със своята обърканост.

Усещах го как изгаря вените ми, как шепне хиляди обещания. Зовеше ме, посрещаше ме у дома. Беше ме чакал, беше се питал кога ще чуя зова му.

Надигнах се и вятърът отнесе снега изпод мен. Отворих очи и видях, че Арумът се оттегля назад, като ту взимаше човешки облик, ту естествения си вид.

Бях вече на крака, едва си поемах дъх. Усещах го, и чувството бе едновременно вълнуващо и ужасяващо. Всеки нерв в тялото ми се събуди за живот и потръпна в очакване. Тя, тази сила, искаше да я използвам и това изглеждаше най-естественото нещо на света. Пръстите ми се свиха. Светът пламна в червено и бяло.

Унищожи го.

Арумът се върна към истинското си тяло и се разстла на всички страни като безкрайното нощно небе.

Отвътре в тялото ми се долавяше плющене и тогава мощната струя на Извора се ливна от пръстите ми и удари арума със страшна бързина.

Той се завъртя във въздуха, но Изворът се спусна подире му. А може би аз го накарах да се спусне след него. Но той така бързо менеше формите си, че свят да му се завие на човек. Тогава Арумът замръзна във въздуха, а сетне се разби на милиарди сенчести късчета стъкло.

Обсидианът в ръката ми изстина.

— Отлично — рече Блейк и запляска с ръце. — Направо не е за вярване. Уби Арумът само с един удар!

Електрическите вълни се прибраха обратно в мен, а червено-бялата мъглявина изтля. Заедно с Извора ме напуснаха и всичките ми сили. Обърнах се към Блейк, усетих, че нещо ново запълва празнината, оставена от Извора.

— Ти… ти ме остави сама с арума.

— Да, но виж само какво направи. — Той тръгна към мен, ухилен до ушите, сякаш бях ученик, оптичен с награда. — Ти уби арума, Кейти. И то съвсем сама.

Поех си дъх и гърдите ме заболяха. Всичко ме болеше.

— Ами какво щеше да стане, ако не се бях справила?

— Но нали всичко свърши благополучно — на лицето му се бе изписало объркване. Направих крачка назад, свих се от болка и установих, че панталоните ми са подгизнали и са залепнали към премръзналата ми, протрита кожа.

— Ами ако не бях успяла?

Блейк поклати глава.

— Тогава…

— Тогава щях да умра. — Ръката ми затрепери, когато я сложих на хълбока си. Целият ми гръб пулсираше тежко след падането. — На теб изобщо пука ли ти?

— Разбира се, че ми пука! — Той се приближи и сложи ръката си на рамото ми. Извиках — остра болка бе пронизала цялата ми ръка.

— Недей… не ме докосвай.

Само за миг объркването му изчезна и на негово място блесна гняв.

— Реагираш прекалено остро, когато трябва да празнуваш. Ти направи нещо… изключително. Не разбираш ли? Никой не може да убие арум с един удар.

— Пет пари не давам — закуцах аз към колата. — Искам да си ходя вкъщи.

— Кейти! Не се дръж така. Всичко е наред. Ти…

— Просто ме откарай у дома! — извиках аз на път да се разплача, на път да се срина на земята. Защото имаше нещо ужасно у Блейк. — Искам само да се прибера вкъщи.