Дженифър Л. Арментраут
Оникс (21)

Глава 21

Част от мен копнееше да пропусне часовете на следващия ден, но нямаше как да се крия вечно. Неочаквано Деймън не се появи на училище. Не го видях нито по коридорите, нито докато взимах учебниците си от шкафчето преди обяда. Никакъв го нямаше целия ден.

Бях го пропъдила от скапаното училище.

— Здрасти — към мен бавно се приближи Блейк. — Все така изглеждаш зле.

В часа по биология тази сутрин почти през цялото време бях забила нос в учебника. Въздъхнах и затворих вратата.

— Да, днес не се чувствам добре.

— Гладна ли си? — Аз поклатих отрицателно глава и той ме дръпна за раницата. — И аз не съм гладен. Знам едно място, където може да отидем — няма нито храна, нито хора.

Звучеше добре, защото точно сега нямаше да понеса да гледам как Адам и Ди са на път да се разхвърлят голи на масата в столовата. Оказа се, че Блейк имал наум празния салон. Отлично.

Седнахме най-отзад и си подпряхме краката на седалките пред нас. Блейк извади една ябълка от раницата си.

— Деймън успокои ли се вчера?

— Ами… не — изстенах аз вътрешно.

— Страхувах се, че така ще стане. — Последва мълчание, докато той отхапа от лъскавия червен плод. — Ти не беше в опасност. Ако не бе спряла ножа, някой от нас двамата щеше да го стори.

— Знам. — Изместих се по-надолу и облегнах глава на седалката. — Той просто се страхува да не пострадам. — Щом изрекох това и ме заболя, защото знаех, че зад думите му от снощи се криеше цяла миля от добри намерения. Но Деймън трябваше да се научи да гледа на мен като на равен, а не като на някой слаб човек, който трябва да бъде спасен.

— Това заслужава възхищение. — Блейк се ухили, докато отхапваше от ябълката. — Знаеш, че глупакът не ми допада, но той е загрижен за теб. И съжалявам — не исках да предизвикам търкания между вас.

— Вината не е твоя. — Потупах го по коляното, но не се изненадах, когато ме удари ток. — Всичко ще се нареди.

Блейк кимна.

— Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

Той отхапа отново и после продължи.

— Деймън ли те е излекувал? Питам, защото ако знам кой те е изцерил, това може да ми помогне да разбера по-добре силата ти.

— Защо смяташ, че е той? — Обхвана ме силна тревога.

— Това би обяснило близостта между двама ви — и Блейк ме погледна настоятелно. — След като ме излекува, аз и моят приятел станахме близки. Почти винаги усещах, когато той е наблизо. Бяхме като двете половини на едно и също цяло. Връзката ни беше… силна.

Лекуването бе абсолютно забранено и дори цяла армия от арумийци нямаше да ме накара да призная, че това е бил Деймън.

— Хубаво е да го знам, но случаят не е такъв. — Любопитството ми все пак надделя. — Казваш, че двамата сте били близки. След лечението чувстваше ли се… привлечен от твоя приятел?

— Какво? — Блейк се разсмя. — Не. Ние бяхме като братя, но връзката — или там каквото ни правят — не те насилва да изпитваш нищо. Просто ставаме близки с човек, който ни е излекувал. Тя е по-силна от роднинската връзка, но не е нито сексуална, нито емоционална.

Сведох поглед преди Блейк да е видял сълзите, които нахлуха и изгориха очите ми. Отлично. Аз бях най-големият глупак на света. През цялото време не спирах да хвърлям вина върху извънземната връзка за чувства на Деймън, а се оказа, че не тя го е подтиквала.

— Хубаво е да знам това — собственият ми глас прозвуча странно в ушите ми. — Както и да е… защо е толкова важно кой ме е излекувал?

Той ме изгледа, сякаш се съмняваше в интелигентността ми, и дояде ябълката си.

— Защото съм чувал, че силата на луксена, който те е излекувал, е индикация за това колко по-силен ще бъде излекуваният. Поне така разбрах от Лиз. Нейната сила и слабостите й бяха свързани с онзи, който я бе изцерил; същото е и с мен.

— О. — Това обясняваше как бях успяла да взривя сателита в космоса. Ако Деймън научеше за това, егото му би хвръкнало до небето. Понечих да се усмихна, но мисълта за него отново събуди болката в гърдите ми.

— Точно поради тази причина си мислех, че е Деймън. Но той е доста силен. Не се засягай, но досега ти не си показала нищо необикновено, затова…

— Брей, благодаря ти? — засмях се аз на огорчения му вид. — Не е човек, който би очаквал, и засега повече няма да ти кажа, става ли?

— Добре. — Той вдигна огризката от ябълката и се намръщи. — Не ми вярваш, нали?

За малко щях да кажа, че му вярвам, но се спрях. Поне един човек заслужаваше да бъда откровена с него.

— Не го приемай лично, но точно сега ми се струва, че доверието е нещо, което не се дава лесно.

Блейк ме погледна изкосо и се усмихна.

— Добре казано.

* * *

Ако видех още един нож в близките десет години, щеше да ми е нужна дългосрочна психиатрична помощ. Хвърлянето на ножове по мен нямаше нищо общо с представите ми за добре прекарано време.

За щастие успях да ги спра всичките до един. И тъй като Деймън го нямаше, Блейк остана цял.

До края на седмицата той се прехвърли на по-безобидни предмети, които запращаше по главата ми — като възглавници и книги. Трябваха ми няколко часа, за да овладея изкуството да не ям платове. Колкото до книгите не оставих ни една да ме удари или да падне на пода — това ми се струваше кощунство.

На пръв поглед изглеждаше, че сме започнали наопаки — първо с ножовете и накрая с възглавниците, но аз разбирах замисъла на Блейк. Способностите ми бяха преплетени с емоции като страха. Трябваше да се науча да се домогвам до тези силни чувства и да черпя от тях, когато не бях изплашена до смърт. Освен това трябваше да умея да ги контролирам, когато се вцепенях от паника.

Изстенах и се залових да вдигна всички възглавници от земята и да върна всички книги от масичката за кафе обратно по местата им.

— Умори ли се? — попита Блейк и се облегна на стената.

— Да — прозинах се аз.

— Нали знаеш, че луксените се уморяват, когато използват дарбите си? — Блейк вдигна последната книга и я остави там, откъдето я бе взел — върху телевизора.

— Да, помня, че каза нещо за това, че ние се уморяваме по-бързо от тях.

— В това отношение сме точно като тях. Те също изразходват енергия, за да свършат едно или друго нещо — цялата тази работа с изпращането част от съществото им? При нас е същото, само че те могат да изкарат по-дълго от нас. Не знам защо. Може би има нещо общо с това, че само част от ДНК-то ни е от чуждата раса, но тъй или иначе трябва да внимаваме, Кейти. Колкото повече умения използваме, толкова повече отслабваме. И по-бързо.

— Страхотно — измърморих аз. — Значи Деймън наистина можеше да те държи на стената цяла нощ?

— Да. — Той спря до мен. — Захарта помага. Но същото важи и за Мелодичния камък.

— За какво? — потърках врата си и се пльоснах на канапето.

— Това е вид кристал — много рядък опал. — Той се настани до мен толкова близо, че кракът му се притисна в моя. Отдръпнах се настрани.

— Как действа?

Той облегна глава на възглавничката и сви рамене.

— Научих, че той може да увеличава силата ни. Дори може да стабилизира уменията ни, за да не се уморяваме като луксените.

Тази работа с кристала никак не ми звучеше логично. Приличаше ми на някоя глупост от вълната Ню Ейдж, но от друга страна какво знаех аз?

— Ти имаш ли такъв кристал?

— Не — засмя се Блейк. — Много трудно се намират.

Взех една от изтормозените възглавнички, мушнах я под главата си, притворих очи и се сгуших до страничната облегалка наливана.

— Е, тогава оставаме аз и захарта.

Последва мълчание.

— Много добре се справи. Бързо учиш.

— Ха! Друго говореше през първата седмица от обучението ми. — Прозинах се. — Може би няма да е толкова трудно — ще се науча да контролирам способностите си и… животът ще се върне в обичайното си русло.

— Животът никога няма пак да се върне към нормалния си ход, Кейти. Веднъж да излезеш от обсега на бета кварца и арумийците ще те открият. — Канапето в моя край се огъна надолу, но аз бях твърде уморена, за да отворя очи. — Но ако можеш да контролираш уменията си, тогава ще можеш да се защитаваш.

А аз тъкмо това исках. Да застана до Деймън, а не да се свивам страхливо зад гърба му.

— Блейк, знаеш ли какво? Ама и ти си и един вестител на добри новини.

— Не е нарочно.

Възглавницата под мен потъна още повече и аз усетих как пръстите на Блейк отместиха косата ми настрана. Отворих рязко очи и скочих, като се извих с лице към него.

— Блейк.

Той се облегна назад и сложи ръка на крака си.

— Съжалявам. Не исках да те сепна. Исках само да се уверя, че си добре.

Това ли беше всичко? Или имаше нещо повече? О, боже, ама че неловка ситуация.

— Нещата в момента са доста объркани.

— Разбираемо — рече той и се облегна. — Ти го харесваш, нали?

Стиснах възглавницата до гърдите си, без да знам какво да отговоря.

— Не ме лъжи. — Той се засмя, щом видя, че се намусих. — Винаги се изчервяваш, когато лъжеш.

— Не разбирам защо хората все това ми повтарят. Бузите ми да не са човешки детектор на лъжата. — Заиграх се с едно разръфано конче. Знаех, че трябваше да проведем този разговор, особено след като работим заедно. — Съжалявам. Точно сега…

— Кейти, всичко е наред. — Той стисна ръката ми успокоително. — Наистина. Харесваш ми. Това е очевидно. Но между вас се случват доста неща и те вероятно са започнали още преди моето идване тук. Тъй че всичко е наред. Наистина.

Първата истинска усмивка от два дни насам изви устните ми.

— Благодаря ти за… разбирането.

Блейк стана от канапето и прокара ръка през косата си.

— Е, аз разполагам с време, за да бъда търпелив. Никъде няма да ходя.

* * *

Седях в класната стая и се мъчех да се съсредоточа върху онова, за което говореха Кариса и Лиса. Ту ме полазваха студени тръпки по кожата, ту ме заливаха горещи вълни.

— Е, Кейти, ти все в компанията на сърфиста излизаш. — Лиса вдигна едната си вежда. — Няма ли да ни споделиш подробности какво става?

— Не — свих се на мястото си аз. — Просто прекарваме вечерите си заедно.

— Просто прекарваме вечерите си заедно — дяволито повтори Лиса. — Това да не би да е таен код, който означава, че правите секс.

— Не може да бъде! — Кариса зяпна в почуда.

— Ти явно не си излизала с много момчета тук. — Лиса се облегна назад и опъна една от къдриците си. — В нашия град почти всичко, което едно момиче прави с някое момче, е код за секс.

— По този въпрос ще трябва да се съглася с Кариса. Прекарването на вечерта в нечия компания не значеше секс последния път, когато аз…

Усетих тръпки по врата ми и пулсът ми скочи. Зърнах Деймън да влиза през вратата, но се съсредоточих върху лицето на Лиса, сякаш тя бе спасителното ми въже.

Деймън се плъзна леко край мен и седна на мястото си. Стиснах тетрадката си от двете страни и се замолих учителят ни да не се размотава до утре, а по-скоро да влезе в час.

Една писалка ме мушна в гърба.

Усетих невероятно силно замайване. Бавно се извърнах. От предпазливото му изражение не можах да доловя нищо.

— Виждам, че напоследък си… заета — каза той със сведени клепачи.

Неприятната част на това, че с Деймън бяхме съседи, беше фактът, че той в голяма степен знаеше с какво се занимавам. А това означаваше, че знае, че продължавам да се уча с Блейк.

— Да, може да се каже.

Деймън подпря лакти на чина и облегна брадичка в дланите си.

— Е, какво прави Бобо?

— Блейк — с тих глас рекох аз. — А ти знаеш какво правим. Ти си по-…

— Няма да се повтори. — Той се изсмя едва чуто, но смехът му беше безрадостен. Той се приближи малко по-близо. Ирисите му станаха по-дълбоки. — Много ми се иска да помислиш по въпроса.

— На мен също ми се иска ти да помислиш по въпроса.

Деймън не отвърна. Придърпа лакти навътре и скръсти ръце. Разговорът ни очевидно бе приключил. Обърнах се напред, чувствах се ужасно.

Сутрешните часове се точеха безкрайно. Лиса ме чакаше пред кабинета по биология и не ме пусна да вляза вътре.

— Искам да те питам нещо — рече тя и се огледа наоколо.

— Давай — въздъхнах аз.

Тя ме дръпна към едно свободно шкафче.

— Какво става? Преди Хелоуин се целуваше с Деймън, излезе веднъж с Блейк, сега пак излизаш с него, но не можеш да отречеш, че между вас с Деймън има нещо.

— Боже, от твоите уста звучи, сякаш съм някоя уличница — направих физиономия аз.

— Повярвай ми, аз не съм човекът, който ще те нарече повлекана — имитира тя физиономията ми. — Просто ми е любопитно. Имаш ли някаква представа какво точно правиш?

Една от причините, поради които харесвах Лиса? Говореше направо, без заобикалки. Казваше това, което мисли и поради тази причина, аз бях открита с нея.

— Да си призная и аз не знам. Тоест, знам. Не излизам с Блейк. И с Деймън не излизам.

— Нима?

Облегнах се върху хладния метал и въздъхнах:

— Всичко е много объркано.

— Не може да е чак толкова объркано. Кого от двамата харесваш?

Затворих очи и най-сетне изрекох на глас:

— Деймън.

— А-ха! — Тя ме удари леко с хълбока си. — Чакай. Какво му е обърканото на това? Деймън е увлечен доста по теб. Всички го виждат, дори когато сте се стиснали за гушите. А и ти го харесваш. Какъв е проблемът?

Как можех да й обясня колко е объркано всичко?

— Много е сложно. Повярвай ми.

Лиса се намръщи.

— Ще трябва да се доверя на думите ти, защото Блейк се задава по коридора — и тя се завъртя толкова бързо, сякаш я бяха заловили да наднича в деколтето ми.

Биологията мина скучно. В училище Блейк обикновено се държеше сякаш не сме мутанти и аз му бях благодарна за това. Тук можех да бъда нормална, колкото и странно да бе.

Установих, че за обед има студена лазаня и салата, която миришеше необичайно. Вкусно. Цопнах една лъжица в чинията си, докато си мечтаех за едно ягодово смути. Но днес надали щях да получа от него. Откакто започна обучението ми, Деймън бе спрял да ми носи лакомства. Липсваха ми. Той ми липсваше.

Когато седнах. Ди и Адам се бяха слепили в устите. Хвърлих поглед към Кариса. Тя изви очи, но се усмихна. Като оставим ужасния ми любовен живот настрани, аз все още бях от отбора Любовта царува. Единственото нещо, с което не можех да се справя, бяха целувките между майка ми и Уил, на които се бе нагледала вчера преди тя да потегли за работа. Ух, че гадост.

— Ще си ядеш ли салатата? — попита Ди.

— Виж само как спря да се целуваш заради храната — за смях се аз и бутнах към нея подноса. — Здрасти, Адам.

— Здравей, Кейти — бузите му се бяха зачервили.

— Съжалявам. Апетитът ми се събуди — ухили се тя.

— А аз изгубих моя — измърмори Кариса.

Блейк така и не дойде в стола, но Деймън се бе появил. Беше седнал до Андрю и Ашли. Загледах го против волята си. Той се обърна към мен и вдигна смутито си. Усмихна се доволно.

Кучи син.

Преместих поглед върху Ди.

— Как може да ядеш това нещо? Кълна се, че краищата на марулята са увехнали. Отвратително е.

— Ди може да яде всичко — засмя се Адам.

— Ти също. — Тя му предложи домат от нейната вилица. — Искаш ли?

— Ако ще го храниш, ще си потърся нова маса — облегнах аз се назад.

— Подкрепям предложението — додаде Кариса.

Ди подвели очи, но отстъпи.

— Обичам да деля храната си. Какво лошо има в това? — После ме погледна с надежда на лицето. — Радвам се, че днес обядваш с нас… сама.

Кимнах неловко и се съсредоточих върху това да разделя лазанята. Мразех храни на етажи, освен ако етажите не бяха от шоколад и фъстъчено масло.

Обядът най-сетне свърши, а след него се изнизаха и следобедните часове. Минах край пощата да си прибера колетите преди Блейк да е дошъл у нас.

Тъкмо слагах пакетите и рекламите на задната седалка, когато зърнах единия от черните Експедишъни, спрян в края на паркинга, сякаш бяха отбили внезапно, оставяйки моторът да работи.

Може да е друг Експедишън, казах си аз и затворих вратата, но по гърба ми полазиха тръпки и косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. Дали заедно с извънземната си сила, не бях развила и някакво странно шесто чувство?

Застанах до шофьорската врата, като държах джипа под око. Димът се стелеше на облаци от ауспуха и задушаваше въздуха.

Изведнъж предната врата се отвори рязко и аз видях двама души. Брайън Вон, офицерът от МО, със смеха, от който човек тръпки го побиваха, се бе превел през пътничката в колата, за да затвори вратата. Устата му бе свита в тънка, гневна линия. С една ръка той се опитваше да докопа вратата, а с другата притискаше някакво момиче към седалката.

Вместо да скоча в колата и да изчезна по най-бързия начин от тук, аз присвих очи и погледнах отново към момичето. Последното нещо, което ми трябваше, е Вон да ме улови, че го шпионирам, но… аз познавах момичето.

Бях виждала лицето й върху листовките разлепени на прозорците на ФУЛАНД. Кестенявата й коса беше вързана здраво назад и разкриваше бледото й, деликатно лице. В очите й нямаше смях, когато се обърна към вратата, гледайки как Вон я затръшва, затваряйки нея вътре… мен отвън.

Очите й бяха празни.

Но това беше тя.

Бетани.