Дженифър Л. Арментраут
Оникс (35)

Глава 35

Очаквах какво ли не. Може би искаше Деймън да унищожи цял град или да обере банка, но да го излекува? Ако не бях цялата изтръпнала от болката, щях да се засмея на абсурда.

Уил навярно усети мислите ми и каза раздразнено:

— Нямаш представа на какво си способна всъщност. Какво са парите или престижът, ако имаш силата да караш хората да ти се подчиняват? Ако никога не се разболяваш? Ако никой, нито човек, нито извънземно, не може да те спре? — кокалчетата му побеляха. — Нищо не разбираш, малката. Да, гледала си как баща ти отстъпва пред рака, сигурен съм, че за теб е било ужасно изживяване, но въпреки това нямаш представа какво е тялото ти да се обърне срещу теб и всеки ден да е битка за оцеляване — той се отдалечи от решетките. — Да си болен, да си близо до смъртта — това променя човек, Кейти. Бих направил всичко, за да не бъда никога толкова слаб, толкова безпомощен отново. И мисля, че бащата ти би се чувствал по същия начин, ако имаше избор.

Потреперих.

— Баща ми никога… не би наранил… друго човешко същество…

Уил се усмихна.

— Наивността ти е чаровна.

Не беше наивност. Познавах баща си, знам какво би сторил. Нова вълна изгаряща болка затвори очите ми. Когато се отдръпна, усетих нещо различно.

Деймън беше тук.

Очите ми се стрелнаха към коридора и Уил се обърна в очакване, макар да не се бе чул нито звук.

— Той е тук, нали? Усетила си го — в гласа му се чувстваше облекчение. — Всички го подозирахме, но можеше и да грешим. Докато Блейк не уби Адам, а после за малко и Ди, не можехме да потвърдим, че е Деймън — и отново погледна към мен. — Трябва да си благодарна, че веригата доказателства свършва с мен. Когато това приключи, всички ще си тръгнем оттук. Ако Нанси знаеше какво сме направили, никой нямаше да излезе оттук — той погледна назад през рамо. — Трябва да запомниш един адрес. „Стрийт ъф Хоупс“, номер 1452 в Мурфилд. Там той ще намери това, което търси. Има време до полунощ, след това ще пропусне шанса си.

Бях запомнила адреса от листче, което намерих, но това нямаше значение. Бях сигурна, че Деймън ще прати Уил в следващия му живот.

Точно тогава двойните врати се отвориха; тряскаха се в белите циментови стени. Деймън влезе със сведена глава, очите му бяха горящи кълба. Дори в това състояние усещах силата, която излъчваше. Това не беше силата на луксените, беше човешка — сила, родена от отчаяние и болка.

Той погледна Уил за миг и бързо го подмина. Погледът му ме намери и се задържа върху мен. По лицето му преминаха куп емоции. Исках да кажа нещо, но тялото ми просто копнееше да се приближи към него. Беше несъзнателно движение и предизвика нов допир на кожата ми до оникса по белезниците. Отново сразена на пода на клетката, отворих уста за тих вик.

Деймън се втурна към мен. Не толкова бързо, както обикновено. Сграбчи решетките и отскочи с вик.

— Какво е това? — погледът му падна на ръцете му, после на мен. Болката бе приглушила светлината в очите му.

— Оникс, смесен с рубин и хематит — отвърна Уил. — Прекрасна комбинация, която не се отразява много добре на луксените и хибридите.

Деймън погледна Уил.

— Ще те убия.

— Не, не мисля така — въпреки това Уил се отдръпна и потвърди, че не е съвсем сигурен в плановете си. — Всеки вход към сградата е покрит с оникс, така че знам, че не можеш да призовеш никаква сила, нито да използваш светлината. Освен това, ключовете за клетката и белезниците са в мен. И само аз мога да докосна каквато и да е част от тях.

Деймън изръмжа.

— Може би не сега, но ще те убия. Вярвай ми.

— А аз ще съм готов за този ден. Вярвай ми — Уил погледна към мен и вдигна вежди. — Тя от доста време е вътре. Мисля, че знаеш какво значи това. Сега може ли да ускорим нещата?

Деймън не му обърна внимание, приближи се от другата страна на клетката и коленичи. Обърнах глава към него и очите му трескаво се взряха в мен.

— Ще те измъкна от тук. Кълна се.

— Колкото и да е сладко обещанието ти, единственият начин да я измъкнеш, е да правиш каквото ти казвам, а имаме само… — той погледна ролекса си, — около 30 минути преди да дойде следващата смяна офицери, и макар аз да имам доброто намерение да пусна и двамата, те не го споделят.

Деймън вдигна глава.

— Какво искаш?

— Искам да ме излекуваш.

Деймън гледа втренчено Уил за момент, после се изсмя мрачно.

— Да не си полудял?

Уил сви очи.

— Не трябва да ти обяснявам всичко. Тя знае. Ще ти обясни. Искам да ме промениш — той се пресегна към тавана на клетката и сграбчи оплетените вериги. — Искам да стана като нея.

— Не мога просто да щракна с пръсти и да те променя.

— Знам как става — изсмя се Уил. — Трябва да съм ранен. Ти трябва да ме излекуваш, за останалото ще се погрижа сам.

Деймън поклати глава.

— Какво е останалото?

Уил отново ме погледна и се усмихна.

— Кейти ще ти обясни.

— Ти веднага ще ми обясниш, — изръмжа той.

— Или пък не — Уил дръпна веригите и аз се свих на кълбо.

Викът ми беше просто стенание, но Деймън скочи.

— Престани! — извика той. — Пусни веригите.

— Дори не си чул какво ще ти предложа — отново дръпна проклетите вериги и пак ме заля болка.

Изгубих съзнание за няколко секунди, а когато се събудих, видях Деймън пред клетката. Очите му бяха широко отворени и тревожни.

— Пусни веригите — каза той. — Моля те!

Сърцето ми се късаше. Деймън никога не се молеше.

— Уил пусна веригите и аз се строполих на пода. Все още ме болеше, но не можеше да се сравнява с преди няколко секунди.

— Много добре — Уил се приближи до клетката, в която беше Мо. — Ето какво предлагам. Излекувай ме и ще ти дам ключа за клетката, но не съм глупав, Деймън.

— Нима? — изсмя се Деймън.

Устните на по-възрастния мъж трепнаха.

— Трябва да съм сигурен, че няма да тръгнеш след мен в момента, в който изляза от тази сграда. А знам, че ще го направиш веднага щом тя излезе от тази клетка.

— Толкова ли съм предвидим? — той се усмихна нахално и стойката му се промени, придоби арогантността, с която беше известен, но аз знаех, че е наистина напрегнат. — Май ще трябва да се постарая повече.

Уил въздъхна отчаяно.

— Когато си тръгна, няма да ме преследваш. Имаме по-малко от 20 минути, а след това ще имаш само около 30 минути да идеш на адреса, който дадох на Кейти.

Деймън ме погледна за миг.

— Това да не е някаква игра? Много обичам такива.

Отворко завинаги, помислих си аз, дори и в най-лошите ситуации. Мисля, че донякъде го обичах за това.

— Може и така да се каже — Уил бавно се приближи към него и извади пистолет иззад гърба си. Деймън само вдигна вежди, докато сърцето ми се сви. — Предстои ти избор, когато я освободиш от клетката. Можеш да тръгнеш след мен или да получиш това, което винаги си искал.

— Какво? Лицето ти, татуирано на задника ми?

Уил почервеня от гняв.

— Брат си.

Цялата арогантност на Деймън се изпари. Отстъпи назад.

— Какво?

— Платих много пари, за да го сложа на място, от което може да „избяга“. Освен това, не мисля, че наистина ще го търсят — Уил се усмихна студено. — Оказа се доста безполезен. Но ти… От друга страна, ти си по-силен. Ще се справиш с това, в което той се провали неведнъж.

Навлажних изсъхналите си устни.

— Провалил се е… В какво?

Деймън обърна глава към мен и присви очи, когато чу гласа ми, но Уил заговори първи.

— От години го принуждават да лекува хора. Не се получава. Не е силен като теб. Деймън. Ти си различен.

Деймън си пое дълбоко дъх. Уил му предлагаше всичко, което Деймън някога беше искал — брат му. Нямаше начин да откаже нещо такова. Стараеше се да не показва никаква емоция. За Уил лицето му беше като камък, но аз познах и най-малкото потрепване на челюстта му, проблясването на очите му и стиснатите му устни. Беше притиснат между вълнението и осъзнаването, че създава някой, който може да унищожи хората, които Деймън обича. Както и този човек ще е неизменно свързан и с него, и с мен. Ако Деймън излекува Уил, животите им ще са свързани завинаги.

— Предпочитам да те хвана и да счупя всяка кост в тялото ти заради това, което си сторил — каза накрая Деймън. — Бавно да разкъсам плътта ти и да те нахраня с нея задето нарани Кейти. Но брат ми значи повече от отмъщението.

Явно впечатлен от думите му, Уил пребледня.

— Надявах се решението ти да е такова.

— Нали знаеш, че трябва да си ранен, за да подейства?

Уил кимна и насочи пистолета към крака си.

— Знам.

Деймън изглеждаше разочарован.

— Толкова се надявах аз да съм този, който ще те нарани.

— По-добре не.

Това, което последва, беше наистина страховито. Част от мен искаше да отвърна очи или да се съсредоточа върху болката, но не го направих. Наблюдавах как Уил изви ръка назад и след минута стреля в крака си. Не издаде дори и звук. Нещо не беше наред; нещо друго, освен очевидното, но Деймън сложи дланта си върху ръката на Уил. Ониксът не блокираше целебната му сила. Деймън можеше да го остави да кърви до смърт, но нямаше как да мине през оникса, за да ме измъкне.

Отново припаднах — вече не можех да се боря с болката. Когато се съвзех видях Уил да отключва вратата на клетката. Пресегна се над мен, съвсем цял и здрав, и отключи веригите над мен. Оковите паднаха от китките ми. Едва не заплаках само заради това.

Очите на Уил срещнаха моите.

— Предлагам да не казваш на майка си за това. В крайна сметка може да я убие — усмихна се. Беше получил това, което искаше. — Дръж се прилично, Кейти.

След това излезе от клетката, а после и от стаята. Не знаех колко време ни остава. Надали повече от десет минути. Опитах се да седна, но ръцете ми не издържаха.

— Деймън…

— Тук съм — наистина беше. Внимателно влезе в клетката и ми помогна да изляза. — Тук съм, Кейти. Всичко свърши.

Лечебната топлина на ръцете му захранваше малкото сила, която ми беше останала. Когато ми помогна да се изправя на крака пред клетката, вече можех да ходя сама и нежно се освободих от ръцете му. Знаех, че способностите му са отслабнали, след като излекува Уил. Офицерите вече се задаваха. Имахме малко време да стигнем до Доусън.

— Добре съм — прошепнах прегракнало.

От гърлото му се чу дълбок звук, той сложи ръце на бузите ми и впи устните си в моите. Аз затворих очи, потънала в допира му. Когато се отдръпна, сякаш и на двамата не ни стигаше въздух.

— Какво направи? — попитах аз и потреперих от звука на гласа си.

Деймън опря челото си в моето и усетих как устните му почти се усмихнаха до моите.

— За да се получи мутацията, трябва и двамата, които участват, да я искат. Помниш ли какво каза Матю? Не се бях съсредоточил особено, ако разбираш какво искам да кажа? Да не говорим, че той трябваше да умира или поне да е близо. Мутацията най-вероятно няма да проработи. Поне не в степента, в която той очаква.

Засмях се въпреки всичко, звукът беше стържещ.

— Зъл гений.

— И още как — отвърна той, докато очите му срещнаха моите и пръстите ни е сплетоха. — Сигурна ли си, че си добре? Гласът ти…

— Да — прошепнах. — Ще се оправя.

Той ме целуна отново, нежно и дълбоко, с което изтри повечето от часовете, които прекарах там, макар да бях сигурна, че известно време няма да ми дават мира. Но в момента не бяхме в най-ужасната ситуация, над главите ни не тиктакаше огромен часовник и аз бях в безопасност в прегръдките му. Ценена. Обичана. Бяхме заедно. Две половини от един и същ атом, събрани в едно, за да станат безкрайно по-силни.

Деймън въздъхна до устните ми и усетих, че на лицето му най-сетне се изписа истинска усмивка.

— Сега отиваме да вземем брат ми.