Дженифър Л. Арментраут
Оникс (15)

Глава 15

Единият от Костюмите пристъпи напред, впил очи в Деймън.

— Здравейте, господин Блек и госпожице Шуорц.

— Здрасти, Лейн — с равен глас поздрави Деймън. Явно познаваше мъжа. — Не ви очаквах днес.

Не знаех какво да правя, затова само кимнах и запазих мълчание, като се мъчех да изглеждам колкото се може по-малка.

— Пристигнахме в града малко по-рано и видяхме колата ти. — Лейн се усмихна, а мен ме полазиха тръпки.

Очите на другия Костюм се преместиха върху мен.

— Какво правите тук?

— Снощи имаше купон тук и дойдохме да потърсим телефона й. — Деймън ми се усмихна широко. — Изгуби си го и все още не можем да го намерим.

Телефонът сякаш прогори дупка в джоба ми.

— Е, може да се срещнем по-късно, момчета — продължи Деймън. — Щом намерим…

Вратата на единия Форд Експедишън се отвори и отвътре слезе жена. Русата й до бяло коса бе вързана на стегнат кок, разкривайки острите й черти. На друго лице те може би щяха да изглеждат красиви, но не и на тази жена, която имаше вид, сякаш всеки миг ще ме удари с електрошоков пистолет.

— Употреба на алкохол от непълнолетни? — усмихна се жената. Напомняше ми на усмивката, която рисуваха на Барби. Фалшива. Престорена. Някак неистинска.

— Ние не сме пили — обадих се аз в тон с лъжата на Деймън. — Той е благоразумен. Родителите му са същите като моите. Ще го убият, ако разберат, че е пил.

— Надявах се да се видим и да поговорим с теб, Деймън. Може дори да… вечеряме. — Лейн направи жест към джипа си. — Не ми е приятно да прекъсвам издирването на телефона, но разполагаме само с няколко часа.

За миг си помислих, че Деймън ще се възпротиви, но той се обърна към мен.

— Няма нищо. Мога да я закарам у тях и после да се срещна с вас момчета.

— Няма да се наложи — намеси се жената. — Ние ще я закараме, а вие ще си поговорите.

Сърцето ми заби до пръсване и аз погледнах Деймън за помощ. Той стоеше притихнал, безпомощен. Един мускул изскочи върху челюстта му. Тогава разбрах, че той няма какво да направи. Усмихнах се насила и кимнах.

— Добре, съгласна съм. Дано само не ви отклонявам от пътя ви.

Деймън стисна в юмрук дясната си ръка.

— Не ни отклоняваш от пътя — отвърна жената. — Пътищата в този край много ни харесват. Есенни багри и прочие. Готова ли си?

Тръгнах към джипа и по пътя хвърлих поглед към Деймън. Ястребовият му поглед ме следваше на всяка крачка. Жената отвори задната врата и аз измърморих нещо за благодарност. Качих се, като се молех да не свърша в бюлетина за изчезнали хора.

Деймън понечи да се качи в колата си, но спря и погледна към мен. Кълна се, че чух гласа му в главата си. Всичко ще бъде наред. Но това не беше възможно. Сигурно ми се искаше, защото за миг страхът вледени кръвта във вените ми. Ами ако това беше последният път, в който го виждах? И не само него? Ако тези хора откриеха, че знам истината?

Ами ако знаеха какво мога да правя?

Прииска ми се да бях оставила Деймън да ме целуне там, насред гората. Защото ако предстоеше да изчезна завинаги, поне последният ми спомен щеше да ми даде усещането за пълнота.

Насилих се да дишам спокойно, вдигнах ръка и помахах с пръсти на Деймън. Сетне жената затръшна вратата, качи се на предната седалка и се извърна назад.

— Колан?

Закопчах се с треперещи, потни ръце. Мъжът зад волана не пророни ни дума, но космите на мустаците му все пърхаха напред, сякаш дишаше с мъка.

— Хъм, благодаря, че ще ме откарате.

— Няма проблем. Аз се казвам Нанси Хъшър — рече тя и кимна към шофьора, — а това е Брайън Вон. Той се познава със семейството на Деймън вече от няколко години. Аз съм тук само за разходката.

Сигурна съм, че е така.

— О… много хубаво.

Нанси кимна.

— Деймън е като син на Брайън, нали така?

— Да — съгласи се Брайън. — Не го виждаме често с момиче. Сигурно мисли много за теб, щом е дошъл да ти помогне да си намериш телефона.

Очите ми се стрелнаха между двамата.

— Вероятно. Той и сестра му са много мили.

— Ди е кукла. Близка ли си с тях? — попита ме Брайън. Бях подложена на разпит. Отлично.

— Освен нас на улицата не живее никой друг. Може да се каже, че сме близки.

Нанси се загледа през прозореца. За щастие познах, че се връщаме обратно към Кетерман.

— Ами Деймън? С него близка ли си?

Устата ми пресъхна.

— Не съм сигурна, че разбирам въпроса ви.

— Брайън, струва ми се, че ти спомена, че той излизал с някакво момиче?

— Ашли Томпсън — отвърна мъжът.

Сякаш не й знаеше името, но хей, аз също можех да играя тяхната игра.

— Да, но те се разделиха още миналото лято. Но това няма нищо общо с нас.

— Нима? — попита Нанси.

Поклатих глава и реших, че зрънце истина няма да навреди.

— С Деймън сме само приятели. През по-голямата част от времето все спорим.

— Но ти току-що каза, че той е мил.

По дяволите. С безизразно лице свих рамене:

— Той може да бъде мил, когато поиска.

Една светлоруса вежда се надигна.

— Ами Ди?

— Тя е прекрасен човек. — Загледах се през прозореца. Това бе най-дългото пътуване в живота ми. Щях да получа инфаркт, преди да е свършило. Имаше нещо у Нанси, скрито под повърхността, което ме караше да изтръпвам.

— Ами какво мислиш за родителите им?

Намръщих се. Странни въпроси ми задаваха — нали не предполагаха, че аз знам истината.

— Не знам, родители като родители.

Брайън се изсмя. Ама този мъж истински ли беше? Смехът му прозвуча, сякаш е робот.

— Исках да попитам дали ги харесваш? — додаде жената.

— Не ги виждам много често. Сутрин излизат, вечер се прибират. Никога не съм разговаряла с тях. — Срещнах очите й и се опитах да я накарам да ми повярва. — Не им ходя на гости често, затова не ги срещам.

Тя задържа погледа ми още малко, а сетне се обърна напред. Пот изби по челото ми. Когато Брайън най-после зави по нашата улица, едва не извиках с облекчение. Колата спря полека и аз откопчах набързо колана.

— Благодаря, че ме докарахте — рекох аз.

— Няма проблем — отвърна Нанси. — Всичко добро, госпожице Шуорц.

Косъмчетата по тялото ми настръхнаха. Отворих вратата и скочих навън.

И точно тогава, във възможно най-неподходящия момент, телефонът иззвъня от джоба ми силно като тръба. По дяволите… Очите ми се стрелнаха към Нанси.

Тя се усмихваше.

* * *

— Сигурна съм, че Деймън е добре — повтори за сетен път Ди. — Кейти, те правят това постоянно — отбиват се, следят ни и всякакви други странни и глупави неща.

Спрях пред телевизора и зачупих ръце. От мига, в който ме оставиха пред къщата ми, страхът бе пуснал корени дълбоко в мен.

— Ти не разбираш. Той им каза, че сме отишли там, за да търсим телефона ми, защото съм го загубила. И тогава телефонът иззвъня пред тях.

— Разбирам, но какво толкова е станало? — Адам седна на канапето и вдигна крака. — Няма как да заподозрат, че знаеш нещо.

Но онези двамата разбраха, че лъжем — бяха прекалено умни, за да не забележат. А и не можех да кажа на Ди защо отидохме там. Тя вече ме пита и аз измислих някаква нелепа причина, че Деймън искал да види мястото, на което е убил Барук.

Ди не ми повярва много.

Отново започнах да крача напред-назад.

— Но от тогава минаха няколко часа. Стана почти десет.

— Кейти, Деймън е добре. — Тя стана и стисна ръцете ми. — Те се отбиха тук първо и тогава тръгнаха да го търсят. Те са просто едни досадници, които задават въпроси.

— Но защо толкова дълго го задържаха?

— Защото обичат да го разиграват, но и той не им остава длъжен — рече Адам и накара дистанционното да полети към ръката му. — Това е нещо като паразитна връзка между тях.

Изсмях се слабо.

— Но какво ще стане, ако разберат, че аз знам? Какво ще му направят?

Ди свъси вежди.

— Кейти, те няма да научат. А дори и да научат, трябва да се тревожиш повече за себе си, а не за него.

Кимнах, пуснах ръцете си и пак тръгнах да отъпквам пътека по килима. Ди и Адам не разбираха. Аз видях всичко в очите на Нанси. Тя знаеше, че сме я излъгали, но ме пусна да си вървя. Защо?

— Кейти — подхвана бавно Ди, — изненадана съм, че си толкова загрижена за здравето на Деймън.

Червенината заля страните ми. Не исках да мисля твърде много върху това защо бях толкова загрижена.

— Само защото това е… това е Деймън… не означава, че му мисля злото.

Тя ме изгледа внимателно и повдигна вежди.

— Сигурна ли си, че няма нещо повече?

Запънах се, после казах:

— Разбира се.

— Напоследък той ти носи разни подаръци в училище — Адам отпусна глава назад и присви очи. — Никога не съм го виждал да се държи така към някого. Даже и със сестра ми.

— А и доста време прекарвате заедно — додаде Ди.

— Е, и? И вие с Адам прекарвате много време заедно. — Щом думите излязоха от устата ми, веднага разбрах каква глупост съм казала.

Ди се усмихна с искрящи очи.

— Да, и правим секс. Много.

Адам ококори очи.

— Ди, как можа така да го кажеш на всеослушание.

— Това е самата истина — тя сви рамене.

— О. боже, ние с Деймън не правим това.

Ди отиде и седна на канапето до почервенелия Адам.

— Тогава какво правите?

По дяволите. Не ми се искаше да я лъжа.

— Той ми помага да уча.

— По какво?

— По тригонометрия — отвърнах бързо. — По математика съм кръгла нула.

Ди се засмя.

— Добре. Щом казваш, така да е, но се надявам да знаеш, че ако между теб и брат ми има нещо, аз няма да се ядосам.

Вперих поглед в нея.

— И част от мен разбира защо бихте искали това да остане в тайна. Двамата сте известни с това, че все се дракате и прочие. — Тя се намръщи. — Но искам да знаеш, че нямам нищо против. Това е лудост и се надявам Деймън да е готов да посрещне онова, което го чака, но аз искам той да е щастлив. И ако ти го правиш щастлив…

— Добре, добре. Разбрах те. — Не исках да водя този разговор с Ди пред Адам.

Тя се усмихна.

— Иска ми се да премислиш отново поканата ни да вечеряш с нас в Деня на благодарността. Знаеш, че си добре дошла.

— Съмнявам се, че Ашли и Андрю ще се зарадват да ме видят на масата.

— На кого му пука какво мислят те? — изви очи Адам. — Аз пет пари не давам. Нито пък Деймън. И ти не бива да се тревожиш за мнението им.

— Но вие сте като едно семейство. Аз не съм…

Вратът ми настръхна. Завъртях се, без да се замисля и хукнах през стаята. Отворих вратата и изтичах навън в студения нощен въздух.

Дори не се замислих.

Деймън бе стигнал последното стъпало, когато се хвърлих отгоре му и силно го прегърнах.

За миг той остана смаян, но после ръцете му обвиха кръста ми. Няколко секунди никой от нас не проговори. Нямаше и нужда. Исках само да го прегръщам и той да ме прегръща. Може би бе от връзката, а може би нещо много по-дълбоко ни сливаше. В този миг пукната пара не давах.

— Уха, Кити, какво става с теб?

Аз се сгуших още повече в него и поех дълбоко дъх.

— Помислих си, че МО са те отмъкнали в някоя лаборатория и са те затворили в клетка.

— Клетка? — Той се разсмя малко колебливо. — Не, не, клетки нямаше. Искаха само да си поговорим. Отне повече време, отколкото очаквах. Всичко е наред.

Ди се покашля:

— Ахъм.

Замръзнах и осъзнах какво правя. Ох, това беше толкова неразумно. Свалих ръцете си, измъкнах се от прегръдката на Деймън, отстъпих назад и се изчервих.

— Аз… бях се развълнувала.

— Да, струва ми се, че забелязах — рече Ди и се ухили като идиот.

Деймън се взираше в мен, сякаш току-що бе спечелил от лотарията.

— Харесва ми това вълнение. Навява ми мисли за…

— Деймън! — изкрещяхме и двете.

— Какво? — усмихна се той и разроши косата на Ди. — Само намеквах…

— Знаем какво намекваш. — Ди се изстреля изпод ръката му. — А тази вечер наистина искам да смеля храната си на спокойствие. — Тя ми се усмихна. — Виждаш ли, нали ти казах. Деймън е добре.

Да, виждах. И освен това изглеждаше страхотно, но да се върнем на главния въпрос.

— Нищо ли не заподозряха?

Деймън поклати глава.

— Нищо необичайно, но те са параноици. — Той замълча, а очите му се вгледаха в моите на мъждивата светлина на верандата. — Не бива да се тревожиш, Кат. В безопасност си.

Но не за себе си се тревожех аз и ах, божичко, това не беше никак добре. Чувството ми за самосъхранение се бе обърнало с краката нагоре. Трябваше да се махна от тук на всяка цена.

— Добре, аз ще си тръгвам.

— Кат…

— Не. — Махнах с ръка да го спра и заслизах по стъпалата. — Наистина трябва да си вървя. Блейк ме потърси по телефона и аз трябва да му се обадя.

— Борис може да почака — отвърна Деймън.

— Блейк — поправих го аз и спрях на пътечката. Ди предвидливо се бе прибрала вътре, но Деймън се бе преместил в края на верандата. Срещнах очите му и почувствах как всичките ми мисли и чувства се оголваха пред погледа му. — Онези двамата ми зададоха доста въпроси. Особено жената.

— Нанси Хъшър — той се намръщи. След секунда вече стоеше пред мен. — Тя е важна птица в МО. Искаха да знаят какво се е случило на полето в нощта на Хелоуин. Дадох им версията, редактирана от Деймън.

— Хванаха ли се?

— Налапаха въдицата чак до тежестта — кимна той. Потреперих.

— Но, Деймън, ти не си направил нищо. Аз бях. А може би всички ние заедно.

— Да, но те не знаят това. — Той сниши глас и обгърна лицето ми с ръката си. — И никога няма да узнаят.

Затворих очи. Топлината на ръката му успокои донякъде страха ми.

— Не се тревожа за себе си. Ако те вярват, че си взривил цял сателит, тогава ще решат, че си заплаха за тях.

— А може просто да си помислят, че съм невероятен.

— Не е смешно — прошепнах аз.

— Знам. — Деймън се приближи и преди да се опомня, вече бях в прегръдките му. — Не се тревожи за мен и Ди. Ние ще се оправим с МО. Повярвай ми.

Останах в прегръдките му известно време, поглъщайки топлината му, но след това се освободих.

— Аз не съм казала нищо на онази жена. А проклетият телефон иззвъня точно когато слизах от колата. Тя разбра, че лъжем защо сме били в сечището.

— Тях не ги е грижа, че сме излъгали за телефона. Сигурно си мислят, че сме отишли там, за да се натискаме. Няма нужда да се тревожиш, Кат.

Но тревогата продължи да ме измъчва. Прокрадваше като змия през мен. Имаше нещо у тази Нанси. Нещо пресметливо. Сякаш ни бяха дали тест без предупреждение и ние не го бяхме изкарали. Вдигнах поглед и срещнах очите на Деймън.

— Радвам се, че си добре.

— Знам — усмихна се той.

Можех цяла нощ да стоя и да се взирам в искрящите му очи, но нещо ме подтикна да избягам надалеч от него, колкото се може по-скоро. Нещо лошо щеше да ни сполети от всичко това.

Обърнах се и се отдалечих.